1 1 1 1 1 Оценка 67% (3 гласувания)
Pin It

2015 01 Freedom-of-ExpressionАтентатът срещу „Шарли Ебдо“ е античовешки акт, който трябва да бъде осъден справедливо. Никой няма правото да посяга върху живота, който е даден от Аллах, от Господа. Това не е начин за решаване на проблемите, които стоят пред цялото човечество. От друга страна пък, е крайно време да разберем, че на този свят не сме еднакви и ще си останем различни. От тази гледна точка бих казал, че пред човечеството има два пътя – единият е: бидейки различни, да се научим да живеем заедно, да се приемаме, да сме толерантни един към друг, но преди да се приемем, трябва да се опознаем. Оказа се, че ние не познаваме дори културата на нашия съсед; не познаваме неговите обичаи, традиции, навици; не познаваме приятеля си, колегата си. Човек се страхува от това, което не знае; така, както се бои от мрака. Единственото нещо, което може да ни спаси от това, е светлината, а светлината е знанието за другия, различния. Вторият път е самоизтреблението, което ще ни сполети, ако не се научим да живеем заедно. В този дух пише и Иван Кацарски: „На ръба сме на страшна пропаст, която очевидно не се е появила внезапно, но сега става повече от очевидна: трябва вече да се доказва, че демокрацията означава уважение към различните от нас. А доскоро това беше просто баналност, едно досадно клише, задължителна политическа коректност… Истинската толерантност предполага да се отнасяме с уважение към чувствата и убежденията на различните от нас, независимо че нашите собствени представи за живота и света са съвсем различни. В противен случай съжителството ни в дадено общество, а и в планетарен мащаб става невъзможно и съществува опасност то да се превърне в кошмар за самите нас[1].

Атентатът в Париж е още един повод да говорим за свободата, за нейните измерения и правата на човека.

Свободата е една от основните философски категории, характеризиращи същността на човека и неговото съществуване. Смята се, че връзката между свободата и необходимостта, детерминизма и индетерминизма, фатализма и волунтаризма, произвола и анархията, равенството и справедливостта… е един основните проблеми на философията. Свободата почти винаги и от повечето автори се разглежда във връзка с проблема за избора и отговорността[2]. Тя е не само осъзната необходимост, но и съзнателно поставена и обективно обоснована цел, разумно и непреодолимо движение на закономерността. Тя е и възможността за избор, както и осъществяване на определена цел чрез съответната целесъобразна дейност: необходимостта ни дава свободата да решаваме.

Свободата включва правото на избор – възможността човек да върши всичко онова, което не е забранено, т.е. човек да определя сам своите действия, поведението си, като се опира на своята воля, да ги контролира по своята воля, и да може да вземе решения. Свободата обаче може да премине и в своята противоположност. Нейната същност се изразява в нещо съвършено различно: свободата е моята независимост и определяемостта на моята личност отвътре; свободата е моята творческа сила; не избор между поставените пред мене добро и зло, а моето съзидание на доброто и злото[3]. Според Бердяев свободата е тежко бреме. Затова хората лесно се отказват от нея, за да облекчат това бреме. В свободата е отговорът на човешкия и световния живот. Свободата определя съдбата на човека и света[4]. Бердяев смята обаче, че свободата има своя фатална диалектика. Той предупреждава, че тя може да доведе до зло или благоприятни действия. Тайната на свободата е, че човек може да отдаде своето творчество на Бога, може да го отдаде и на дявола. „Трябва мъжествено да приемем парадокса: свободата на злото е условие за свободата на доброто. Ако няма свобода за избора на доброто и злото, няма изпитание на свободата и в свобода, то доброто става принудително и неотвратимо. Но принудителното добро не е добро, то преминава в зло“[5].

През последните десетилетия изключителна актуалност придобива проблемът за двете измерения на свободата – „негативната свобода“ и „позитивната свобода“. От една страна, свободата се разбира като неограничени възможности на свободната воля. Това означава никой да не се съобразява с никого и с нечия свобода, с което свободата на всеки ограничава и застрашава свободата на всички. От друга – свободата предполага личността да се ръководи от разумни доводи, от добре осъзнати цели. В основата на тази философия стои разбирането, че човекът е разумно същество. От тази гледна точка свободата на един човек или народ да избере как да живее, изисква той да се съобразява с множество други ценности като равенството, справедливостта, щастието, сигурността и обществения ред. И това е така, защото зачитането на свободата на един човек логически води до зачитането на всички останали[6].

Николай Бердяев определя три вида свобода:

екзистенциална свобода (първична, изначална – онтологическа, чиито корени са в битието на света).

рационална свобода (осъзната необходимост – социална, която се проявява в обществото).

мистическа (ирационална) свобода (творчество – духовна. А тя се проявява в Духа. Само тук човекът може да се реализира напълно)[7].

Собствена концепция за свободата излага Е. Фром в книгата си „Бягство от свободата“. Той определя два вида свобода:

– „Свобода от…“. Нарича я негативна, понеже това е опит на човека да избяга от отговорност. Фром твърди, че съвременният човек, получил свобода, се тормози от нея, защото тя влече след себе си необходимостта на избора и отговорността за собствените постъпки. Затова човекът се стреми да предаде своята свобода, а заедно с нея и отговорността, някому другиму (църква, държавна власт, политическа партия, обществено мнение). Това води човека единствено до самота, и той получава реализация в авторитаризма (садизъм и мазохизъм като опит да се осъществи чрез власт над другите или подчиняване на другите на своята воля); конформизма (загуба на собствената индивидуалност) или деструкцията (насилие, жестокост, разрушение и саморазрушение).

– „Свобода за…“. Тази свобода е позитивна, тъй като чрез спонтанната дейност (творчество, любов) води към самосъзидание и самореализация на личността[8].

Биха могли да се отличат няколко модела на взаимоотношения личност-общество по повод свободата и нейните свойства.

Преди всичко това е борбата за свобода, когато човек встъпва в открит и често непримирим конфликт с обществото, постигайки своите цели на всяка цена. Това е бягство от света, така нареченото ескапистско[9] поведение, когато човекът, нямайки сили да постигне свобода сред хората, бяга в свой собствен „свят“, за да намери там начин за свободна самореализация; адаптация към света, когато човек, жертвайки в известна степен своя стремеж да постигне свобода, се решава на доброволно подчинение, за да спечели нова степен свобода в модифицирана форма.

Възможно е и съвпадение на интересите на личността и обществото при придобиването на свободата, което намира определен израз във формите на развитие на демокрацията. По такъв начин свободата се проявява като един от най-сложните и противоречиви феномени в живота на човека и обществото. Това е и проблем на съотношение на свободата и равенството без доминиране и уравниловки. Решаването му е свързано с ориентацията на една или друга система на културни ценности и норми. Понятията личност, свобода, ценности обогатяват представите ни за човека и позволяват правилно да разберем устройството на обществото като феномен, породен в процеса на човешката жизнена дейност. Ако говорим за спецификата на разбиране на свободата и отговорностите на човека в началото на ХХІ век, следва да подчертаем, че светът е на прага на цивилизационен прелом и много от традиционните методи и поведения на човека ще се нуждаят от значителни корекции[10].

Много изследователи прогнозират зачестяване на проявите на нестабилност в редица физически и биологически процеси, както и ръст на непредсказуемост на социалните и психологически явления. В тези условия да бъдеш личност е императив на развитието на човека и човечеството, предполагащ висока степен на отговорност, която се простира от тесния кръг на най-близкото обкръжение на личността до планетарно-космическите задачи.

Съвременното човечество, по убеждението на Хосе Ортега-и-Гассет, се намира в тежка криза, нещо повече, стои пред страшната опасност от саморазрушение. На осмислянето на тази трагична ситуация Хосе Ортега-и-Гассет е посветил най-знаменитата си творба – есето „Въстанието (Бунтът) на масите“. То е написано през 1930 г., придобило е необикновена популярност, много негови идеи са проникнали дълбоко в културата на XX век, а повдигнатите проблеми са запазили своята актуалност и днес. Историческата криза, твърди Хосе Ортега-и-Гассет, настъпва тогава, когато „светът“, или системата от убеждения на миналите поколения губи своята значимост за новите поколения, живеещи в рамките на същата цивилизация, тоест губи се (отпада) определен образ на организация на обществото и културния живот. Човекът сякаш се оказва без собствен свят. Подобно състояние днес е характерно за цялата европейска цивилизация, която е излязла далеч извън рамките на Европа и е станала синоним на съвременната цивилизация въобще. Причината за тази криза е бунтът на масите. В наше време, твърди Ортега, в обществото господства „масовия човек“. Принадлежността към масата е чисто психологически признак. Човек от масата – това е средният, редови човек. Той не намира в себе си никаква особена дарба или отлика, той е като всички останали (без индивидуалност) и не е огорчен от това, а е доволен да се чувства такъв като всички. Той е снизходителен към себе си, не се старае да се поправи или усъвършенства, той е самодоволен; живее без усилия и „плува по течението“. Той е неспособен за творчество и го влече към обикновения живот, който е осъден на вечно повторение и тъпчене на място. По правило в мисленето му преобладава набор от готови идеи – и това му е достатъчно.

На този „прост“ човек в обществото противостои друг психологически тип личност – „човекът от елита“, от избраното малцинство. Преди всичко това е човек, който е взискателен към себе си, даже когато лично не е в състояние да удовлетвори тези високи изисквания. Той е строг към себе си, животът му е подчинен на самодисциплината и служене на нещо по-висше (принцип, авторитет), това е напрегнат, активен живот, готов за нови, по-високи достижения. На „благородния“ човек е присъща неудовлетвореността, и неувереността в собственото съвършенство; даже когато е заслепен от тщеславие, нему е необходимо потвърждение за това от чуждото мнение. Степента на таланта и самобитността при такива хора е различна, но всички са способни на творчество, приемайки „правилата на играта“ на своята културна система, като доброволно ù се подчиняват[11].

Известно е, че се наблюдава противоречие между стремежа на човека към свободно съществуване и амбицията на обществото като система да установи порядък. Екзистенциалистите смятат, че човешкото битие излиза извън рамките на материалния и социалния свят. Албер Камю пише: „Човекът е единственото същество, което не иска да е това, което е“. Еквивалентността на човешкото битие като свобода се потвърждава и от това, че двете понятия могат да се определят само апофатически[12], тоест, по пътя на изброяването на това, което те не са. Как е възможно да се подтикнат човешките индивиди да спазват социалния ред? От друга страна – у човека всичко е социално и се формира от социума, даже неговите биологически черти. Например, поведението на бебетата се различава в зависимост от това в каква социална среда живеят. Самият феномен на детството се проявява само в развития социум. Примерно, в Средните векове към децата са се отнасяли като към малки възрастни – обличали са ги в същите дрехи като на възрастните, нямало е производство на играчки[13].

Ако вземем философския аспект на проблема, свободата е свързана с необходимостта и възможността. Свободна е не волята, която избира, изхождайки само от желанията на човека, а волята, която избира опирайки на разума, в съответствия с обективната необходимост. Мярката за свободата на личността се определя от конкретната ситуация, от наличието в нея на спектър от възможности, а също от равнището на развитие на личността, от равнището на културата и осъзнаването на собствените цели и отговорности.

Свободата е свързана с отговорността на личността пред самата себе си, пред другите хора, колектива и обществото. Свободата на личността представлява цялостен комплекс с правата на другите членове на обществото. Не може да се отделят политико-юридическиете права – свободата на словото, съвестта, убежденията и др. от социално-икономическите – правото на труд, почивка, образование, медицинска помощ и пр. Правата на човека обикновено се фиксират в Конституцията на държавата. За висша ценност на човека в правовата държава се обявяват неговите права и свободи и човекът има право активно да се бори за тях, когато са нарушени[14].

Основният международен договор в областта на човешките права е Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи – Европейската конвенция за правата на човека. Тя е подписана първоначално от 12 държави на 4 ноември 1950 г. в Рим. Изричен неин текст (Член 14) осигурява упражняването на правата и свободите, предвидени в нея и в протоколите към нея, да бъде осигурено без всякаква дискриминация на основата на какъвто и да е признак. В списъка на признаците, които изрично са споменати са и раса, цвят на кожата, език, религия и принадлежност към национално малцинство. Както подчертава Михаил Иванов, в съвременната концепция за правата на човека защитата на идентичността (както индивидуална, така и групова) може да бъде извлечена от принципа на зачитането на достойнството на всяко човешко същество. Днес е общоприето, че спазването на правата на човека произтича от необходимостта да се осигури на всеки както свободно, така и достойно съществуване.

Защитата на малцинствата е неделима част от защита на човешките права. Текстовете на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, Европейска конвенция за човешки прави и свободи, както и Европейската харта за регионални или малцинствени езици съдържат стандарти относно подхода към правата на малцинствата.

Един от основните документи, защищаващ правата на етническите общности е Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на Съвета на Европа. Тя е многостранен международен договор, посветен на националните малцинства и представлява „международен инструмент, който дава принципната рамка от съвременните международни стандарти, предназначени да защитят богатството от етническо, религиозно и езиково разнообразие, хармонизирайки при това развитието на отделните индивиди и на отделните групи от индивиди с развитието на гражданското общество като цяло“[15]. В чл. 6 на Конвенцията е отбелязано: „Страните насърчават духа на търпимост и на диалог между различните култури и приемат действени мерки за поощряване на взаимното уважение, разбирателство и сътрудничество между всички лица, живеещи на тяхна територия, независимо от етническата, културната, езиковата или религиозната им идентичност, по-специално в областта на образованието, културата и средствата за масово осведомяване“. Това означава, че само въз основа на взаимното опознаване, възприемане и толерантността е възможно да се изгради гражданско общество и успешно да се реализира процесът на културна интеграция на етническите общности.

В международен план заслужава да се споменат и Всеобщата декларация за правата на човека на ООН (1948), Конвенцията на ЮНЕСКО против дискриминацията в областта на образованието (1960), Международния пакт за икономически, социални и културни права (1960, в сила от 1976), Международната спогодба за граждански и политически права; Международната конвенция за премахване на всякакви форми на расова дискриминация и др.

Съществуващата международна нормативна рамка „предоставя относително ясни принципи и стандарти за защита правата на малцинствата. Тези нормативни текстове правят възможно разграничението на три типа права: защита срещу физическо унищожение и дискриминация, основани на етнически, езикови или религиозни различия; защита и насърчаване идентичността на малцинствата; признато право е участието на малцинствата в културния, социалния, икономическия живот и публичните дейности, особено пряко касаещи ги“[16].

Културните права на всички членове на обществото са формулирани в Международния пакт за икономически, социални и културни права, който е в сила от 3 януари 1976 г. В Преамбюла пише, че „идеалът на свободните човешки същества, освободени от чувството на страх и незпалашени от мизерия, може да се осъществи само, ако се създадат условия, при които всеки може да се ползва от своите икономически, социални и културни права, както и от гражданските и политически си права“[17]. Държавите, страни по този пакт, признават на всяко лице правото на образование, което трябва да бъде насочено към пълното развитие на човешката личност и на съзнанието за нейното достойнство, както и да засили зачитането на човешките права и свободи, „да насърчава разбирателството, търпимостта и приятелството между всички народи и всички расови, етнически и религиозни групи“[18]. В чл. 27 на Пакта е отбелязано: „В държави, в които съществуват етнически, религиозни или езикови малцинства, лицата принадлежащи към тези малцинства, не могат да бъдат лишавани от правото съвместно с другите членове на своята група да имат собствен културен живот, да изповядват и практикуват своята религия или да си служат с родния си език“.

Човешката дилема се състои в това, че хората са принудени да живеят в едно многообразие от често противоречиви ценности. Няма смисъл да се опитваме да прикриваме този факт чрез разширяване на понятието за свобода или да се привеждаме в съгласие несъвместими неща. Трябва да приемем, че има повече от една единствена ценност и че ценностите могат да си противоречат една на друга, отбелязва Дарендорф[19].

Според него два примера във връзка със свободата са от особено значение. В единия – става дума за отношението между свободата и равенството, а в другия – свободата, равенството и братството. За тях често се твърди, че се допълват взаимно или дори са идентични. Но въпреки, че универсалната същност на свободата включва в себе си равни права за всички граждани, държавно-гражданското равенство за някои хора (ако не за всички) води като следствие до това, че трябва да се пожертват определени свободи. Обобщено това означава, че свободата и равенството водят до различни политически начала. Ако доминира равенството като ценност, винаги жертва ще бъде част от свободата. Може да има времена, в които „партията“ на свободата и „партията“ на равенството да образуват коалиция, но ако те се слеят, възниква хибридно образувание, което причинява най-вече объркване. В реалния свят на политиката това може да бъде осъществено, но в света на мислите и идеите то трябва да бъде изяснено.

Сложно отношение съществува и между свободата и отговорността. Свободата не е само състояние, една установена, неподвижна ситуация, а предпоставя определено поведение. Мъже и жени трябва да бъдат активни по един определен начин, за да осигурят запазването на свободата; най-малкото трябва да действат отговорно в този смисъл. Свободата се съхранява само като активна свобода. Това е сравнително ново познание.

Всяка проява на екстремни събития би могла да бъде предотвратена с пропито с отговорност отношение към свободата. То трябва да се основава на разбирането, че свободата е гражданско постижение, а не естествено състояние[20].

Особеността на духовните ценности е, че те притежават неутилитарен и неинструментален характер: те не служат за нищо друго, напротив, всичко друго им е подчинено и придобива смисъл само в контекста на висшите ценности и във връзка с тяхното утвърждение. Особеността на висшите ценности се проявява и в това, че те представляват основата на културата на даден народ, фундаменталните отношения и потребности на хората: общочовешките (мира, живота на човечеството), ценностите на общуването (дружбата, любовта, доверието, семейството), социалните ценности (свободата, справедливостта, правото, достойнството, честта, славата и пр.), естетическите ценности (прекрасното, възвишеното). Висшите ценности се реализират в безкрайното множество ситуации на избора. Понятието ценност е неотделимо от духовния свят на личността. Ако разумът и знанията представляват най-важните компоненти на съзнанието, без които целесъобразната дейност на човека e невъзможна, то духовността, формирана на тази основа, се отнася към ценностите, които са свързани със смисъла на човешкия живот, така или иначе решаващ въпроса за избора на собствения жизнен път, целите и смисъла на личната дейност и средствата за постигането им[21].

Важен аспект на проблема за свободата е и това, че съществуват общества, в които има малцина, които притежават много по-голяма свобода и са я придобили за сметка на или поне отвръщайки поглед от огромното мнозинство, което не я притежава. В този тип общества се нарушава основният принцип на свободата, формулиран от хуманизма. Според този принцип, ако в едно общество има поне един човек, чиято свобода е накърнена, за да бъдат другите по-свободни, то това общество не е свободно само по себе си.

След тези философски разсъждения нека се върнем на атентата в Париж. Какви са мотивите на издателите на „Шарли ебдо“ и на водещите карикатуристи в него, пита се Иван Кацарски. „Трябва ли наивно да вярваме, че те са чисто и просто непреклонни бранители на свободата на печата и на изразяването, готови с цената на живота си да отстояват „европейските ценности“? Както е известно, запазена марка на „Шарли ебдо“ са провокациите. А още по-добре известно е, че скандалността е основно средство за печелене на публика; нищо ново – при всеки скандал расте популярността на списанието, то се разпродава за часове в набъбнал тираж. След атентата архивните издания на „Шарли ебдо“ се продават за десетки хиляди евро. Растат печалбите на издателите, а вероятно и хонорарите на водещите журналисти, макар че това е заплатено с кръв. Набъбва също и журналистическото его. Парите и жаждата за журналистическа изява, която не търпи ограничения, водят до поемане на големи рискове за собствения живот. Държавата е принудена да осигурява охрана на редакцията и персонално на водещите журналисти, която обаче се оказа неефективна. Вулгарният маниер на „Шарли ебдо“, меко казано, предизвиква съмнения, че фундаментална ценност за него е не друго, а каузата на свободата. Нещо повече: вулгарността и цинизмът са нейни врагове, защото я компрометират, превръщайки я в абсурд. Това е един от страшните парадокси на нашето време: велики идеи като свободата се превръщат в инструмент на онези, които притежават пари и властта над обществото и се стремят към още повече пари и още по-голяма власт.“[22]

Атентатът в Париж беше осъден не само от християните, но и от болшинството мюсюлмани по света. Трябва да се направи разлика между ислям, ислямизъм, радикализъм и фундаментализъм. За съжаление актове като този в Париж влияят върху общия имидж на мюсюлманите като цяло. Точно това е обезпокоителното. Затова трябва да се направи всичко възможно да се борим срещу тероризма в единение. Но и предотвратяването на подобни актове пак минава през призмата на взаимното опознаване и взаимното приемане. Като писател и публицист дълбоко осъждам посегателството върху свободата на словото и журналистите. Но от друга страна да не забравяме, че окарикатуряването на пророка Мохамед не е усмивка, а е гавра с религиозните чувства на хората. Да се гавриш с определени религиозни чувства – това не е свобода! Както не е свобода да хвърлиш ядрена бомба, а така не е свобода да хвърлиш и бомбичка в краката на възрастен човек. Когато аз изповядвам моята религия и не преча на другия, никой не е свободен да се гаври с моите чувства. Мнозина биха възразили, че в случая с френското списание става дума за изкуство, за свобода на изразяване… Без съмнение карикатурите са произведения на изкуството и като такива не биха могли да бъдат тълкувани еднозначно. И също не подлежи на съмнение, че всяко произведение на изкуството съдържа в себе си знак, код, символи, които позволяват различни тълкувания. Но „Дейвид Брукс от „Ню Йорк таймс“ се оказа един от малкото трезви гласове в олелията и написа, че е прекалено дръзко да се осмиват религиозните вярвания на другите, различните от нас“[23]. А и „Маршът на свободата“ нищо не казва на обикновените мюсюлмани, които не могат да проумеят какви са пределите на верското неприличие, продуцирано от „Шарли Ебдо“. Един милион души в Париж – срещу милиард и половина мюсюлмани по света. И „Маршът на свободата“ може да бъде видян като акт на една подмяна, за която обикновените хора едва ли са си давали сметка, продължава Кеворк Кеворкян и задава въпроса И какво общо има „свободата на словото“ с гаврата, понякога пределно отвратителна, с чуждите религиозни вярвания – и провокираща към насилие, това пък бе съвсем очевидно“[24]. В материала си „Je suis… Лицемер“ Светлана Велева цитира кореспондента на „Файненшъл таймс“ Робърт Шримсли: „Тези хора не бяха само сатирици. Те бяха борци за свобода, които умишлено агитираха противника, знаейки, че това може да е смъртоносно. Ръководителите на това издание бяха много, много по-смели от повечето от нас; безумно, абсурдно и – в светлината на варварския им край – безразсъдно смели. От този вид невъзможно смели хора, които действително променят света“, завършва фанатичния си патос Шримсли.“ Да, коментира Светлана Велева, такива хора наистина променят света – към по-лошо. Както и всяка форма на фанатизъм. Затова категорично заявявам Je ne suis pas Charlie. Не съм, не защото не съм солидарна с трагедията, а защото свободата на словото за мен има други измерения. Откога подигравката с чужда религия и унижението на вярата ти е „свобода на словото“? Последното не е ли правото да изразяваш свобода на мнението си, а в журналистиката – най вече да казваме истината и да показваме грешките, лъжите и нередностите на управляващите?! Тяхната свобода е слободия. От злоупотребата със свободата и превръщането ѝ в свободия, обществото се е разпаднало морално, ценностите –подменени със сурогат, а еволюцията на човешкия дух превърната в регрес[25].

Като писател моят инструмент са моливът и химикалът. Нито в един мой разказ няма кръв, смърт, няма гаври и подигравки. Аз съм човек на толерантността, искам и към мен да са толерантни. Ако човек не е толерантен, той предизвиква в отсрещната страна ответна реакция. Главният редактор на единствения хумористичен вестник у нас, Стършел, Михаил Вешим, казва: „Да уважаваме мнението на другия, да уважаваме чувствата на другия и да запазим нормалността. Не на фанатизма… И като се знае, че едни хора вярват в нещо, не е необходимо да демонстрираш своето презрение към техните чувства“. Основният въпрос към Михаил Вешим е бил: ще публикуват ли във в. Стършел карикатурите на Шарли ебдо срещу пророка Мохамед? И той отговорил: „Не! И не заради липса на смелост, а поради естетически съображения“[26]. А според Стефан Цонев Шарли ебдо не може да е синоним на френската свобода[27].

Вместо заключение потвърждавам твърдението, че когато в едно общество милиони хора живеят в нищета, разкошът на малко хора превръща свободата в нейно собствено отрицание. В него става дума за религия, а не за вяра. Такова общество е несправедливо, безнравствено, корумпирано, несвободно. Контрапунктът е цивилизованото, хуманистичното и толерантното общество, при което чрез хармонията между личните и обществените интереси ще се постигне свободата за…

 


[1] Кацарски, Ив. Свобода, която ражда терор // Дума, 15.01.2015.

[2] Загоров, О. Философията като култура на духа. С., 2002, с. 323.

[3] Бердяев, Н. Самопознанието. С., 1993, с. 57-64.

[4] Бердяев, Н. Основи на религиозната философия. В: – Философски алтернативи, 4/2008, с. 12.

[5] Пак там, с. 13.

[6] Бърлин, Ал Две схващания за свободата // Алтернативи на свободата. С., 1998, с. 114.

[7] Бердяев, Н. Самопознанието. С., 1993, с. 78.

[8] Аксиология: теория ценностей. В:- cheonliguk.ru/veroucheniye/filosofiya-obedineniya.

[9] Ескапизъм (англ. Escapism) – Бягство; бягстово от истината. Желанието на човека да избяга от реалността в света на илюзиите.

[10] Аксиология: теория ценностей. В:- cheonliguk.ru/veroucheniye/filosofiya-obedineniya.

[11] Пак там.

[12] Апофетизъм (гр. „апофатис“ – отрицание). Учение за Божеството като превъзхождащо всичко сътворено. Съгласно апофатизма истинската природа на Бога може да бъде определена само с отрицателни термини („което Той не е“)

[13] Аксиология: теория ценностей. В:- cheonliguk.ru/veroucheniye/filosofiya-obedineniya.

[14] Пак там.

[15] Малцинствата в България. С., 2003, с. 6.

[16] Укрепване на държавната политика, насочена към малцинствата в България 2005: 31.

[17] Преабмюл на Международния пакт за икономически, социални и културни права 2001:23.

[18] Международния пакт за икономически, социални и културни права, чл. 13, 2001: 29.

[19] Дарендроф, Р. За смисъла и изпитанието на свободата. В:-Ценности и общност- cao.bg/

[20] Пак там.

[21] Аксиология: теория ценностей. В:- cheonliguk.ru/veroucheniye/filosofiya-obedineniya

[22] Кацарски, Ив. Свобода, която ражда терор // Дума, 15.01.2015.

[23] Кеворк Кеворкян, Шърли/Мустафа. Кубрат подарява шах // в. Преса, 13.01.2015.

[24] Пак там.

[25] Велева, Св. Je suis… Лицемер // Pogledinfo/evropa/news, 19.01.2015.

[26] Не бихме публикували карикатурите на Шарли ебдо // в. Zaman, 19-25 януари 2015 г.

[27] Пак там.

Pin It
Мюмюн Тахир
Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия. Занимава се с проблемите на идентичността и с теоретични и приложни изследвания в областта на културната интеграция, културната антропология и културния мениджмънт. Носител на Годишна литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г.
Други статии от този автор

Посетители

46

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Интересно наблюдение... преди 2 дни
  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 1 седмица
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 1 седмица
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 1 седмица
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аааа, така кажи бе,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Значи да не се мъча да... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    иван сухи писа:
    Това да си докторант...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да се обръща внимание... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    В славянската... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не са "журналисти",... преди 2 седмици
  • иван сухи писа Още
    Взаимно се надъхват... преди 2 седмици
  • иван сухи писа Още
    Това да си докторант в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Смея да твърдя, че... преди 2 седмици
  • Проф. Пенка Ангелова писа Още
    Радвам се, че започва... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Пропуснах, че онова,... преди 2 седмици