Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2014 07 Bulg pride thmbДнешни прочити на биографично-литературните начертания на Фани Попова-Мутафова констатират едно забележително несъответствие между собствения ѝ живот и пропагандираните от нея идеи за жената в живота, обществото и т. н. Нейният личен проект е на майка, родила само едно дете; жена пишеща и с претенции да прави висока и същевременно напълно популярна литература, и не на последно място – заявката, че е исторически компетентна авторка с отработени заготовки по изворите и интерпретациите, напълно равностойни на академичните. Писмено декларираните от нея положения обаче формулират точно обратното – ролята на жената е да бъде много плодовита майка, загрижена за демографското осигуряване на нацията, и добра домакиня, и в никакъв случай някаква сгрешила себе си интелектуалка или изобщо работещо същество, чиито мисловни и социални равенства с мъжете са недвусмислено постижими; последното се мисли от авторката като предателство или поне като изкривяване от страна на жената на нейната изконна природна, полова, семейна и патриотична мисия. Това откровено противоречие толерантно се формулира от сегашни прочити така: „Изглежда парадоксално, че индивидуалистка като Фани Попова-Мутафова може така страстно да защитава традиционния патриархален семеен живот… Явно е, че крайната националистическа реторика на Фани Мутафова и интериоризацията на мъжки патриархални ценности и жизнени стандарти я противопоставят на „индивидуалисткия феминизъм“ от междувоенната епоха“ (Даскалова, К. 2002: 325); „И каква изумителна слепота спрямо разминаванията между това, което проповядва, и това, което живее… въпреки че проповядва необходимостта жената да бъде (като) жена, отново и отново е жена, която е (като) мъж“ (Пелева, И. 2009: 160-161).

Оценявайки толерантността на формули като „парадокс“ и „слепота“, тук все пак ще се откажем да ги споделяме. По-скоро сме склонни да мислим противоречието и разминаването между живота и пропагандата като израз на позата и позицията на идеолог, който не се чувства длъжен да живее декларираната идеология, доколкото тя се отнася само за другите, тъй като идеологът по принцип е надреден спрямо масите от хора, които го (я) четат, слушат и вярват. В частния случай с Фани Попова-Мутафова тази идеология – съжаляваме, че го казваме – е очевидният и обикновен фашизъм.

Цитатите, които следват по-долу, за да аргументират твърдението ни, са взети само от една книга на Фани Попова-Мутафова – сборникът статии „Новата българка“ (1942), който събира и обобщава публицистичната дейност на авторката през междувоенния период:

„В Германия жените също имат изборни права. Странното е там, че жените, които получиха правата си от социалдемократите, дадоха гласовете си на Хитлера, който им отнема свободите. Същото се случи и в Испания… Жените инстинктивно дирят своите най-стари права: да имат съпруг, деца и свой дом“ (Попова-Мутафова, Ф. 1942: 9).

„Маршал Петен заяви доблестно, като войник, причините, които доведоха Франция до страшната и катастрофа. Между тях една от най-важните бе и тази, че французинът и французойката се бяха отдалечили от вродените добродетели, вечните ценности в историята на човечеството: мъжът да бъде борец и войник, жената да ражда и отглежда деца… А в това време в Германия и Италия далновидни вождове бяха прокарали за основен принцип: жената да бъде запазена за семейството и за своята велика мисия, мъжът да бъде възпитан в духа на борчески начала“ (20).

„Още от малки момичетата в Германия се подготвят за бъдещи домакини и майки… Забележителен е култа, който сам фюрерът Адолф Хитлер има към детето… Същите грижи, същите принципи на хитлеристка Германия намираме и във фашистка Италия… За японеца е известно, че е роден войник. Японката е родена майка. Плодовитостта и е пословична. Днес, ако Япония е велика световна сила, горните две обстоятелства не малко са и спомогвали“ (28-29).

„С гениален усет Бенито Мусолини схвана, че демографската задача е една от основните, върху която ще се гради всяко обновително национално движение… За вожда на фашизма беше ясно, че един народ, който не се увеличава количествено, стига до обществени бедствия, нищета и несигурно бъдеще… „ (38).

„Когато се говори за новата германска жена, това естествено се отнася за жената на хитлеристка Германия… Днешната германска жена, преминала през изпитанията на Световната война, изживяла трагизма на инфлацията и лутанията на демократичните режими, не се връща назад, а най-сетне намира отново себе си, цялостна, неподправена, в режима, вдъхновяван от идеите на Адолф Хитлер…“ (40).

„На три пъти България е виждала земите си обединени в най-широки обсеги: при Симеона Велики, при Иван Асена II и при Бориса III… И докато строим паметници, които редом с тия на Шипка и Цар Освободителя ще възвеличат спомена за Илинден, Тутракан и Дойран, ще увековечат стъпките на легендарните Хитлерови танкисти и щурмоваци по нашите земи… В Германия образът на Хитлер надхвръкна границите на държавата и стана символ на оня ренесанс на Духа, за който отдавна жадуваше цялото човечество, огънало се под вековните заблуди на юдейските си поробители, очакващо нов Месия, който да му възвести идването на един по-добър, по-щастлив, по-радостен свят“ (44-45).

Съответно в същия сборник статии Фани Попова-Мутафова формулира ясно и враговете на своя политически идеал:

„Последните остатъци на плутократична, демо-либерална Европа не се стесняват да прибягват до най-долните оръжия, за да запазят власт в ръцете си до края на великата борба. Може би с последната и безумна надежда: да дочакат завръщането на Старото и Отреченото“ (5).

„Новото, това е освобождението на арийския свят от отровата на юдейството… Борба срещу всички фактори, които способствуват за намаление на раждаемостта!… Морална подготовка на българското момиче за осъзнаване неговия върховен дълг към род и родина… Скъсване с всички изкуствено насадени идеи на демолибералните и плутократически системи, които изкарваха жената из семейството, обещавайки и някаква привидна, антиприродна еманципация“ (24-25).

„Безбройните романи на разните библиотеки, масово четени от нашите жени, даваха предимно книги от еврейски или пораженски автори като Ст. Цвайг, Вики Баум, Дюамел, Ирена Немировска, Васерман и Ремарк, които посаждаха у българката интернационален, пацифистичен и дефестичен дух“ (32).

„Днес два свята си дават огромен двубой, два принципа, две идеологии. И в тая борба на първо място стои въпросът за отношението ни към жената. Дали ще победи марксическият за пълното омъжествяване и еманципиране на жената, или фашисткият за достойното оценяване на нейното определено от природата място – е въпрос на близко разрешение“ (37).

„Нека бъдем наясно. Поклонници на Чърчил и на Блум, звенари, интегралисти, пораженци, пладняри, антихитлеристи, покровители на еврейството и привърженици на плутокрациите, утопични сектанти и разрушители не могат да редят Нова България“ (48).

Смятаме тези дълги редици от цитати за уместни, даже належащо необходими с оглед на факта, че през последното десетилетие личният фашизъм на Фани Попова-Мутафова все по-последователно не се цитира, не се формулира или пък се изразява чрез ред трогателни евфемизми. Ето един емблематичен пример в това отношение: „Кое я заслепи…? Духът на Калоян ли, гладът в Мюнхен ли, или сянката на Йоан Асен се надвеси над нея в лош час и затъмни разума ù… Идва 9-ти септември 1944 година и тя разбира, че е жестоко излъгана, с отрязани криле и скършена вяра. „Новият ред“, на който толкова много е залагала, се е оказал фашизъм, а синеоките рицари – нагли завоеватели… И драмата не закъснява. Започват страданията, отричането, моралният тормоз…“ (Касабова, Б. 2000: 58, 82). Като за момент оставим настрана Калоян и Йоан Асен, нека все пак отбележим, че съвсем не чак след 1944 г. „новият ред“ се е оказал фашизъм – фашизъм той си е бил доста преди това и самата авторка ясно казва и термина, и ясно идентифицира неговите водачи и идеолози. Впрочем напълно честно тя казва думата и според протоколите от разпитите и пред съда през 1944 г.: „В някои от романите и разказите си аз застъпвах националсоциалистически идеи… Пишех за тържеството на фашизма, като смятах, че това е новото, което ще обнови света“ (цит. по Трифонова, Ц. 2004: 283-284).

Редица днешни интерпретации премълчават, смекчават или даже отричат факта, например: „Безспорно е, че в публицистиката на Фани Попова-Мутафова могат да бъдат забелязани прояви на „потенциален расизъм“, свързани с влиянието на немската култура… Подобни обвинения обаче са несъстоятелни, що се отнася до художествената ù проза…“ (Ангелова-Дамянова, С. 2004: 68); „… за загърбане на табуто върху творчеството ù, на неговото произволно етикетиране като „фашистко“… Твърдението за някакъв фашистки характер на романите на Фани Попова-Мутафова е абсурдно и не би могло да се окачестви по друг начин освен като идеологическа измислица, като политическа клевета“ (Георгиева-Тенева, О. 2002: 153). Друго изследване, занимаващо се пренаписването на авто/биографиите (и в частност тази на Фани Попова-Мутафова) и с „белите петна“ в обществената памет, формулира така наклона на интерпретациите след 1989 г. и това е извод, който тук напълно подкрепяме: „Интересно е наличието на сходни „бели петна“ за въпросните писатели и в периода след 1989… дори и този опит за реабилитация продължава да се влияе от „политическото“ и да се съизмерва спрямо опозицията „комунисти-антикомунисти“, което от гледна точка на изкуството не се отличава особено от предишната употребявана опозиция „комунисти-фашисти“ (Георгиева, М. 2002: 9).

В случая приликата между двата противоположни политически контекста не е само в това, че те еднакво изпитват социалната потребност от произвеждане на (макар и тематично различни) „бели полета“, които обвиняват или оправдават, въобще управляват наклоните на интерпретацията. Има и по-буквални прилики, ясно формулирани в споменатата вече публицистика на Фани Попова-Мутафова, която ясно въвлича одобрението си към Сталин в одобрението си към Хитлер:

„Днес марксическата теория за женското равноправие, достигнало до най-абсурдните си форми, почва да се коригира дори в самите Съвети, където се забрани законният аборт, даде се преднина на семейството и майката, заповяда се почит към родителите и родината…“ (Попова-Мутафова, Ф. 1942: 15).

„Днес в Европа, очевидно, взема превес новият ред, новата идеология, която залива нашето време. Испания на Франко, Португалия на Салазар, Германия на Хитлер, Италия на Мусолини, Русия на Сталин вече виждат как постепенно, една по една и останалите европейски държави ще тръгнат по пътя на обновата и прочистването. Унгария и Турция навреме изгониха от страните си контролата и внушенията на интернационалните клики. Днес маршал Петен тръгва по същия път.

Страните, които не искаха да разберат духа на новото време, пропаднаха…“ (21).

Тъкмо защото става дума не просто за арсеник и стари дантели, а именно за идеология, тя обвързва всички мотиви в политическото писане на Фани Попова-Мутафова – демографският въпрос, мисията на жените, съдбата на Европа и националният момент, „когато политическият гений на цар Борис III създаде с помощта на хитлеристка Германия и фашистка Италия чудото на целокупна България…“ (47). Показателно е, че за да постигнат своето „бяло петно“ по отношение на фашизма на Фани Попова-Мутафова, някои днешни прочити просто разделят съставките на идеологията и и ги интерпретират поотделно, като това позволява и движение на ценностните акценти, осигуряващи реабилитиращото и афирмативно четене. За литературоведите най-подразбиращата се операция е да разделят публицистиката и от художествените и романи и да се изправят въобще срещу политическото четене на художествената литература, например: „Различията в оценките на критиката… по отношение на нейните произведения е симптоматично за деформиращото влияние на политическото върху мисленето за литературата…“ (Ангелова-Дамянова, С. 2004: 64); съответно публицистиката изглежда като залитане, различно от високите качествата на романите, а пък тези високи качества се мислят някак като безвъпросни (в което лично много се съмняваме). Производно на това разделение е може би най-важното разграничаване – това между фашизма на статиите и национализма на романите. Например за критици веднага след 1944 г. се казва, че „правят фактологично необоснован пренос на националната тема върху полето на нацизма… Политическият прагматизъм на Ф. Попова-Мутафова, привидял в Германия защитника на българските национални интереси, обаче няма нищо общо с фашизма“ (Георгиева-Тенева, О. 2002: 153).

Според нас пределът на такъв тип интерпретации е внушението, че национализмът (при това в радикалната му междувоенна версия) може, за разлика от фашизма, да бъде изваден от политическото и да бъде четен като автономен литературен „естетически факт“.

Смятаме това положение за твърде важно и затова ще се отклоним за момент към неговия аналог в историческата наука. Днес тя, разбира се, не се стреми към преобразуването на междувоенния национализъм в „естетически факт“, но пък имплицитно – и то през сюжета за европейската интеграция – го чете като ценностен модел в днешните развития на мисленето върху учебниците по история. Това е видно например от монографията на Мария Радева от 2008 г. „Училищното историческо образование в България 1878-1944 (методико-исторически анализ)“. Въпреки темата си трудът започва с обемна глава „Българското историческо образование през 90-те години на ХХ век пред предизвикателствата на европейската интеграция“ – очевидно през тази решетка се четат и събитията на и в учебниците през периода 1878-1944 г. Така още в увода – тъкмо за учебниците от периода 1878-1944 г. – се говори следното: „Макар че в тях се откриват отделни примери на „скрити програми“ и стереотипи за Съседите, като цяло характеристиките на българското училищно историческо образование се доминират от толерантните интерпретации, основани на „спокойно“ аналитично, обективно отношение към фактите от политическата и гражданската история“ (Радева, М. 2008: 14). На базата на собственото ни подробно познаване на различни български учебници по история от периода 1879-1943 г. държим веднага да отбележим, че казаното просто не е вярно. Да отбележим, че споменатите учебници са напълно и откровено националистически, особено заострено тези от междувоенния период, отговарящи на изискванията на държавата от прочутото „Окръжно за националното възпитание“ № 12353 от 17 октомври 1913 г.; че в тях няма никакви скрити програми и стереотипи за съседите, понеже стереотипите за съседите са си напълно открити и даже в множество учебници изведени като „поуки“ към тогавашната съвременност; че в тях след Ньойския договор образът на великите сили (а оттам и на Европа) е доста негативен. Ако има „скрита програма“, то тя е в опита на авторката да изкара учебниците до 1944 г. напълно „европейски“ по следния добродушен начин: „българските учебници по история съответстват не само с националния културен и политически контекст, но и на европейската педагогическа наука и хуманитаристика, с техните либерални ценности… методическите трудове по история заимстват, следват, прилагат общите европейски педагогически идеи“ (пак там, 14). Тук не е ясно какво по-точно значи „либерални ценности“ на европейската педагогика тъкмо през междувоенния период (!) и дали въобще по това време има „общи европейски педагогически идеи“; и също е дълбоко неясно какво в този контекст според авторката означава словосъчетанието „либерален национализъм“ (пак там, 102-103), отнесено към българските учебници и методика от междувоенния период.

Нека дефинираме „скритата програма“ на това изследване, което е представително не само за писането на М. Радева – синхронизацията на българските учебници с „общите европейски педагогически идеи“ през междувоенния период, обрамчено от същата синхронност през 1990-те, прави най-обикновена алегория, обслужваща постройката на континуитет. В тази схема единственият изхвърлен и „отрицателен герой“ остава комунистическата учебникарска историография – на тази база съдържанието на скритата програма е латентното връщане на междувоенния национализъм в качеството му на много „либерален“ и много (в днешен смисъл и термин) „европейски“ – в ролята му на позитивен аналог на днешните историографско-учебникарски развития. Косвено доказателство за това е и фактът, че авторката не смята целия период 1944-1989 г. за „отрицателен герой“ – и извежда континуитета между най-откровено възвърнатата му националистическа версия от 1980-те и сегашните „европейски“ полагания: „Новият прочит“ на историята не е спонтанно интелектуално откровение на историци и историци-дидактици (методици) в прехода към демокрация. Историчността ни задължава да приемем промяната на учебните помагала като естествено надграждане над постигнатото през 80-те години, въпреки натиска на официозната идеология“ (пак там, 26)[1].

Има нещо, което наистина улеснява само на пръв поглед парадоксалния факт, че в едно и също писане се среща тематизираната борба срещу „скритите програми“ и безпрепятственото производство на все същите (дори не и някакви други, по-различни) програми. То е обстоятелството, че у нас, за мнозинството от своите представители, историческата наука избягва заниманието с методологии, ако съдим по мейнстрийма на нейното писане – оттам на нея и липсва онзи рефлексивен и авторефлексивен филтър, който да спре или поне отчасти да затрудни така лесното им производство. Причина за това може би е фактът, че тази проблематика в историческата гилдия по традиция е отнесена не към евентуалните теоретизми на методологията, а направо към приложните социални практики на методиката.

Да се върнем към случая Фани Попова-Мутафова. Особено ясно положението за разделянето на фашизма от национализма стои в едно изследване от 2004 г.[2], което се противопоставя на лесното афирмативно четене, заобикалящо фашизма на Фани Попова-Мутафова:

„В годините на Втората световна война Ф. Попова многократно декларира своите чувства и убеждения в българската преса, превръщайки се в пропагандатор, в глашатай на Xитлеровия фашизъм… Че одобрението спрямо немския фашизъм не е продиктувано единствено от целите на българския национализъм, а се приветстват и социалните му експерименти, личи от статиите „Как се извърши чудото на Хитлер“ и „Новата германска жена“… съдържанието онагледява факта на заслеплението от новия германски ред, при който студентките са принудени да отидат на село, а селянките – изпратени на литературни четения… д-р О. Георгиева пише, че публицистичните изяви на Ф. П.-Мутафова са „въпрос на политически прагматизъм и нямат нищо общо с фашизма“. Това впечатление отпада, щом се огледа масивът от нейни публикации, посветени на Хитлеровата доктрина за нов ред в Германия и в света“ (Трифонова, Ц. 2004: 263).

Същото изследване обаче се възхищава от „федеративния проект“ на Фани Попова-Мутафова в статията ѝ „Пиемонт на Балкана“, в която се пледира за обединението на Балканите под „един народ, един език, една религия“ (Попова-Мутафова, Ф. 1932: 433), а и това вече се било случвало под скиптъра на средновековните български царе. Днешната изследователка изразява не само одобрението си към този политически проект, но и внушава идея за неговата сегашна актуалност и евентуална перспективност. Тъй като смятаме това внушение за много симптоматично и наистина опасно, ще го цитираме тук:

„Желаейки да бъде „Пиемонт на Балканите“ чрез насилие, потисничество, омраза, декрети и кръв, Сърбия иска да строи онова, което може да извърши само времето, свободата и културата. След като обосновава сръбския политически провал с некадърността, слепия шовинизъм и некултурността на сръбската нация, Фани доразвива тезата си в същата посока, но с обратен адресат. Убедена е, че всичко, което липсва на сърбите, го притежава единствено българската държава – свободен народностен живот, романтизъм на българската интелигенция, широко възпитание на народната маса, толерантност към малцинствата… това е теза на безрезервния патриотизъм и е крачка към налагане на българския национализъм като политическа и общественополитическа идеология и стратегия през 30-те години на миналия век. При това анализът е толкова убедителен, че лично аз се питам дали пък не е била права авторката, дали българите в онази епоха наистина не са били подобни на „пиемонтците“, под чиято егида се извършва обединението на Апенинския полуостров през ХК в.? Щом в първата си част статията действително се оказва пророческа – Сърбия се срина тотално като „Пиемонта“ на Балканите, а ние все още не сме се доказали като субекти на писателската визия, дали това не ни предстои в необозримото бъдеще?“ (Трифонова, Ц. 2004: 255).

Интересуващото ни разделение между фашизъм и национализъм опира и до обема на понятията; но тук те са наблюдаеми не теоретически (както го иска Райнхарт Козелек), а единствено откъм прагматиката на употребите им (както го иска Куентин Скинър)[3]. Още през есента на 1944 г. и по-нататък фашизмът и национализмът се оказват ту едно и също нещо, ту различни неща – според единичните политически интенции на всяко тогавашно писане и говорене. Първоначално те изглеждат като почти нечленими с оглед на употребите на „фашизъм“ и „фашистки“ като вид стигматизиращ универсален предикат (за този тип употреби на „фашизъм“ вж. Чичовска, В. 1995: 35 и др.). Това може да се свърже и с наблюдението, че „за най-твърдолинейните е характерно виждане за фашизма, което може да се определи като метафизично (надемпирично). Фашизмът е вездесъщ и винаги наличен, само приема различни лица…“ (Даскалов, Р 2009). Добър пример за такива употреби са документите, публикувани в сборника „Съдът над историците“ (1995), където констелацията на термини като „буржоазно“, „фашизъм“, „шовинизъм“, „расизъм“ и пр. е практически толкова „браунова“, че не позволява на нито един от тях да изкристализира до евентуално понятие. Понякога това обстоятелство ясно се осъзнава; осъзнава се и неговата политическа инструменталност. Например по повод проектозакона за БАН през 1946 г. Димитър Михалчев и Спиридон Казанджиев пишат официално писмо до министъра на народното просвещение, в което са загрижени и от следното: „Понятията „фашизъм“ и „фашизиран“ са все още твърде еластични. Особено думите „и всякаква друга противонародна дейност“ отваря дверите на една голяма не-безпечност на академиците“ (Мутафчиева, Чичовска и др., съст. 1995: 139), поради което тогавашните председател и секретар на Академията си спечелват язвителността и укорите лично на Тодор Павлов (пак там, 153, 156). За изясняване и прецизиране на формулировките „фашист“ и противонародна дейност“, но този път в парламентарните обсъждания на Закона за висше образование през 1947 г., настоява депутатката от тогавашната опозиция Светла Даскалова; а вметнатите в стенограмата реплики, прекъсвания и квалификации са от такъв род, че навеждат на мисълта, че още тогава мнозинството в VI Велико народно събрание е имало някакво почти „протоколно“ право на политическа безнаказаност, подмяна на думите на опонента, лоша манипулативност и самодоволна липса на възпитание (пак там, 173-182). Във всички тези документи от периода 1944-1950 г. може да се абстрахира, цитира и опише една плътна линия на непрестанно бдене от страна на различни автори и оратори – да не би предикатът „фашистки“ при стигматизирането на когото и каквото и да е случайно да липсва от езика на други автори и оратори. Същевременно обаче се забелязва и друго – „брауновите движения“ на термините, недорасли тогава до понятия поради бързите им инструментално-противоречиви употреби, позволяват и политическата им повратливост. Констелациите на „патриотизъм“, „шовинизъм“ „великобългарски“, „фашизъм“, „империализъм“ и др. са невероятни например в писането на Тодор Павлов – и еднакво верни според тогавашната конюнктура дори когато правят противоположни свързвания. Като че ли Тодор Павлов сбърква само веднъж с термина „прогресивен космополитизъм“ в следната умопомрачителна редица: „… не по един повод писахме против великобългарския шовинизъм и за истинския патриотизъм, съчетаващ се с прогресивния космополитизъм“ (Павлов, Т. 1946: 17). Явно някой навремето е реагирал поне на последния термин, Т. Павлов е приел критиката и е отбелязал: „… възражението, че ние, марксистите, погледнато по-строго, не трябва да употребяваме термина „космополитизъм“… Употребата на термина „космополитизъм“ в смисъл именно на „интернационализъм“ ни остана като наследство от времената на свирепата фашистка цензура… Съвършено ясно е, че отдавна е вече време да се върнем към правилната, неизопачена наша терминология“ (пак там, 40).

В този език има и друго, отнасящо се до отношенията между фашизма и национализма – Тодор Павлов (освен че винаги оставя отворена възможността „фашистко“ да действа като универсален предикат) предпочита да разставя термините в паратаксис, реди ги със запетаи и непротиворечиви, но и не съвсем идентифициращи ги едно с друго „и“-та. Например: „фашистките и великобългарските шовинисти“ (17); „остатъците от фашистко-хитлеристката идеология, а също и на великобългарския шовинизъм… великошовинистическата идеология, която вървеше и върви ръка за ръка с идеологията на фашизма“ (134-135); „фашистката и велико-българско-шовинистична отрова“ (137); „хитлеристко-фашистката и великобългарско-шовинистическата идеология“(140) и др. Паратаксисът обаче позволява тънката възможност някой от термините да отпадне от редицата (тази перманентна възможност е и една от предпоставките никой от термините да не проработи до денотативно твърдо съдържание на понятие), във всеки случай, когато отпадането е политически необходимо. Например по отношение на Вазов Тодор Павлов последователно се бори против „вулгарния социологизъм“ и съответно се бори за запазването на Вазов в канона, но отбелязва: „Вазов, без може би да си даде ясна сметка за това, започна в идейно отношение да слиза все по-долу… а в „Светослав Тертер“ и в другите си исторически повести завърши с открит велико-български шовинизъм“ (пак там, 41). Фашизмът е отпаднал не само защото паратаксисът му позволява, но и защото няма как мъртвият от 1921 г. насам Вазов да бъде контекстуално нарочен за фашист. А може би това обстоятелство е един от тесните и почти невидими входове, през които и цялото контра-модернистко историческо четиво след Вазов се завръща бавно, но почти безпроблемно в комунистическата конюнктура.

Такова едно връщане има и по-отчетлив политически вход. Струва ни се много важно следното обстоятелство – Сталин очевидно е ревнувал от това, че Хитлер се идентифицира с понятието „националсоциализъм“, тъй като и двете му съставки – „национал“ и „социализъм“, се оказват еднакво нужни на самия него. В беседа, произнесена пред офицерите от софийския гарнизон през юни 1945 г., Тодор Павлов пространно разяснява на военните това Сталиново положение. Тук ще цитираме само места, отнасящи се до национализма:

„А ето какво ни казва сам Сталин за фашизма: „Може ли да се считат Хитлер и кликата му за националисти? Не, не може. Всъщност хитлеровците се явяват не националисти, а империалисти. Докато хитлеровците се занимават със събиране на немска земя, те можеха с известно основание да бъдат считани за националисти, но след като почнаха да завладяват чужди територии… хитлеризмът престана да бъде национален, тъй като от тоя момент нататък се превърна в империалистичен“.

Много се е злоупотребявало с този въпрос. Йордан Бадев, Крапчев, Тодор Кожухаров и др. проляха реки от мастило да пишат, че ние сме с Хитлер, защото Германия била последователно националистична, а ние също сме били националисти, искали сме свобода за народа си, обединение на България и др.

Ясно е, обаче, че в случая с Хитлер и с-ие не се касаеше за някакъв национализъм. Борбата, която се инсценира с Версайския договор, беше с една единствена цел: да бъдат хвърлени германските маси и особено средната буржоазия срещу германското работничество…

Той, преди всичко, демагогствува по националния въпрос. Националния въпрос в ръцете на Хитлер беше, в същност, средство за демагогия в голям стил. В същност, Хитлер се стремеше към световно господство на германските финансови и пруски магнати, а национално-то чувство, мобилизирващо силите на патриотизма, беше в неговите ръце само средство за увличане и озлочестяване на германския народ (Павлов, Т. 1946: 228-229, 234).

Тук става ясно как бавно „национално чувство“ лексикално преминава в „патриотизъм“ (а „патриотизъм“ е терминът, който иде да замени и обере негативите от „национализъм“, но тук се вижда непротиворечивият им континуитет), а то пък се иззема от Хитлер. Затова става възможна и една следваща констелация – терминът „фашизъм“ става ту почти синоним на „шовинизъм“, ту съвсем антоним на „патриотизъм“, както например в словосъчетанието „остатъците на фашистките и антипатриотични кадри“ (пак там, 48). И така, разликата между национализъм и фашизъм (хитлеризъм) е санкционирана твърдо от Сталин и изяснена у нас от самия Тодор Павлов.

Сталин детерминира разделението между национализъм и фашизъм не само „методологически“, но и по-пряко политически, чрез „македонския въпрос“. В скорошно изследване на Чавдар Маринов по тази тема – и тъкмо през решетката „комунизъм и национализъм“ – са проследени развитията и прекратяванията на тогавашния проект за южнославянска федерация (и произтичащото от него „македонизиране“ на Пиринския край), разривът на Сталин с Тито и промяната на политическата реторика по този проблем още в езика на Георги Димитров на V конгрес в края на 1948 г. – още тогава терминът „шовинизъм“ се откача от „фашизъм“ и се предицира към сръбската политика: „разривът с Белград през 1948 г. внася забележими промени: терминът „шовинизъм“ е автоматично пренесен върху западния съсед и започва един отначало муден процес на реабилитация на традиционния български разказ за миналото на Македония“. Така в разбирането на това, как се слагат като непротиворечиви отношенията между национализъм и комунизъм у нас трябва да се има предвид и статуквото на „държавността“ и укрепването и, външнополитическите конюнктури и „македонския въпрос“ след 1944 г., както и политиката към малцинствата, при което се оказва, че „национализмът е не „последното убежище на комунизма, а най-естествената му среда, поне след идването му на власт“ (Маринов, Ч. 2009: 489, 496, 519). Да добавим, че при тези политически развития от 1948 г. нататък се осъществява терминологичното разпрягане не само между „фашизъм“ и „национализъм“ (което прави още Сталин, а Тодор Павлов го разяснява), но вече и между „шовинизъм“ и национализма, при което входът към позитивното въвеждане на национализма още по-ясно се разширява и осветлява. Това положение е окончателно държавнически санкционирано от Тодор Живков на партийния пленум през март 1963 г. Да въведем и факта, че през 1962 г. излиза новото издание на „Дъщерята на Калояна“ на Фани Попова-Мутафова. Да прибавим и много интересните наблюдения на Григор Григоров от едно още непубликувано изследване (Григоров, Г. 2010): в началото на 1960-те е належаща необходимостта от смяна на националния химн (дотогава „Великото слънце на Ленин и Сталин/ с лъчите си нашия път освети“), при което през 1964 г. е утвърдена за химн „Мила родино“. Сред широките текстуални и интертекстуални паралели на автора тук ще ни интересува пряко само един детайл – не е много известен фактът, че поетите Георги Джагаров и Димитър Методиев не просто прибавят един последен куплет към стария текст на Цветан Радославов, но и че круто редактират целия текст на Цветан Радославов, така че авторството му на „Мила родино“ остава твърде условно и може би само почетно. Ето интересуващата ни промяна – автентичният първи куплет на Радославов гласи: „Горда Стара планина,/до ней север се синей./Слънце Витош позлатява,/към Цариград се белей“, поправено от Джагаров и Методиев в известното: „Горда Стара планина,/ до ней Дунава синей,/слънце Тракия огрява,/над Пирина пламеней“. Тук ще ни интересува само поправката от „Цариград“ в „Пирин“, която ще изтълкуваме като симптоматично лесна за 1960-те политическа подмяна на стария „шовинизъм“ („Цариград“) с новия и стар национализъм, рекрутиран от заплахата за обезбългаряване на Пиринския край, инициирана и отхвърлена от самия режим („Пирин“).

Да се върнем към симптоматиката на споменатия партиен пленум от март 1963 г. Въпреки разликата между неговите постулати и дотогавашните сталинистко-димитровски принципи[4] не можем да не отбележим тук и дълбокия, приглушен континуитет в нарастващото българско политическо разделение между фашизма и национализма. Може би е ирония на съдбата, но контрасталинистките 1960-те тихо наследяват и още по-тихо се възползват от формулираната още от Сталин разлика между фашизма и национализма.

Според нас индикация за това е и фактът, че първите академични дебати на историческата наука върху фашизма в България започват едва през втората половина на 1960-те и че за тях вече е точно констатирана следната особеност: „Дебатът върху фашизма обаче е напълно чужд на националния наратив… относително постоянният контекст на мисленето на фашизма в историческите изследвания у нас от самото им начало – като аспект на социално-класови отношения, на отношения с „българската демократична общественост“, но никъде като национален (националистически) проект“ (Еленков, И. 2002: 376). Да добавим и немаловажното допълнение на Румен Даскалов към извода на Иван Еленков: „това не е без връзка с актуализирането на национализма“; и още: „В дискусиите за фашизма може да се забележи една характерна липса – връзката с национализма и отношението към „националния въпрос“; като че ли фашизмът е нещо съвсем отделно от тях, и то въпреки иначе ясната връзка между „родно и дясно“… Може да се разсъждава върху този характерен момент: дали националната чувствителност на самите историци не ги кара да игнорират или да премълчават връзката на фашизма с крайния национализъм, за да не дискредитират покрай едното и другото… Едва от средата на 80-те години се обръща внимание (особено от Николай Поппетров) на присъщия за български десни и фашистки организации силен национализъм…“ (Даскалов, Р. 2009: 207).

Очертаваната дотук парабола съвсем не е самоцелна, защото има много по-тясна връзка със „случая Фани Попова-Мутафова“, отколкото изглежда на пръв поглед. Линията на отделянето на фашизма от национализма, започнала още от Сталин – която позволява и постепенно натрупващата се позитивна светлина около национализма, – се вижда и в следния факт, който пряко се отнася до нашето изследване: още през 1945 г., в показанията си по процеса на Фани Попова-Мутафова през 1945 г. Христо Радевски е твърд в следната дистинкция: „Фани Попова-Мутафова е държала факела на фашистката литература у нас. Змей Горянин беше националист, но хитлеризъм у него не съм забелязал“ (Трифонова, Ц. 2004: 303). Факт е и това, че Петър Карапетров – автор на романи, в които прабългарски хан се жени за тевтонска принцеса и тъкмо това според него е ядка на етногенезиса – не само че не е съден, но дори не е изключен от тогавашния Съюз на писателите. Това позволява да коментираме следното твърдение на К. Зографова, прицелено във внушението, че Фани Попова-Мутафова и текстовете и всъщност нямат нищо общо с фашизма, противно на присъдата през 1945 г.: „…акт на пълно безхаберие (или злостна тенденциозност) е да набуташ с болшевишки замах… цялото творчество на една от най-популярните ни исторически романистки в рубриката „фашистко“!… Впрочем ако романите на Фани Попова-Мутафова бяха наистина такива, те в никакъв случай не биха дочакали „реабилитация-та“си само десетина години по-късно…“ (Зографова, К. 2006: 183).

През април 1945 г. Фани Попова-Мутафова е осъдена на седем години затвор и 10 000 лева глоба. Излиза от затвора след 11 месеца благодарение (както твърдят всички изследователи на документите по въпроса) на лични застъпничества и това спасява здравето и живота и. Тук ще предположим „жанровата“ разлика между присъдата и литературната реабилитация, при цялото уважение към личното страдание и тежките превратности в житейската съдба на авторката – фашизмът на публицистиката и е основание за присъдата[5]; национализмът на романите и е основание за реабилитацията; фашизмът и национализмът, които от Сталин до Тодор Живков по различен и не толкова различен начин са се оказали различни неща.

А това изисква едно по-близко четене на прословутите поправки в романовите текстове на Фани Попова-Мутафова за преизданията им през 1960-те и след това. Поправките, за които през последното десетилетие винаги е било говорено с възмущение, защото са били тълкувани като израз на груб политически натиск върху писателката. Самите поправки обаче почти никак не са били четени.

Днешните изследвания говорят главно за редактирането на „Дъщерята на Калояна“ – може би защото вторият роман от „хрониката на едно семейство“, трилогията или четирилогията за Асеневци, е първият, който е поправен и преиздаден през 1962 г.[6], а и тъкмо към него е предговорът на Фани Попова-Мутафова, чрез който тя се вписва в конвенциите на новата конюнктура[7]. Далеч по-малко популярен (на практика неизвестен) е фактът, че и първата част на сагата – „Солунският чудотворец“, също е редактирана от авторката за преизданието от 1969 г.[8]; същото се отнася и до третата част – „Йоан Асен“, преиздадена през 1986 г.[9], след смъртта на писателката (1977 г.). От хрониката за Асеневци единствено последният роман „Последният Асеновец (Боянският майстор)“, 1939 г., е останал нередактиран и е преиздаден без изменения от „Български писател“ през 1987 г.

За нас от изключителен интерес е нещо, което засега остава фактически неизвестно и архивът на Фани Попова-Мутафова във фонда на Националния литературен музей (НЛМ) не го разкрива – кой, как, при какви обстоятелства и по какъв повод инициира идеята за преиздаването на романите (в частност – на „Дъщерята на Калояна“) и кой поръчва запазените две рецензии на Xристо Xристов и Димитър Ангелов[10], които препоръчват посоките на редактирането на текста за преизданието (и не на последно място – защо вътрешните рецензенти са историци, но литературен критик не е бил необходим в случая). В текста си Xристо Xристов използва твърде неопределена граматика и не казва имена на възложители – личности и/или институции – на тази задача: „Не съм литературен историк и не работя непосредствено върху проблемите на средновековната българска история. Поради това когато ми се съобщава, че ми е възложено да напиша рецензия за романа на Фани Попова-Мутафова „Дъщерята на Калояна“, бях склонен да се откажа“. За възложена задача говори и Димитър Ангелов: „Тъй като задачата е романът на Ф. Попова-Мутафова да бъде преиздаден…“.

Преди да започнем разглеждането и на рецензиите, и на поправките, се налага едно лично признание. При сравнението между първото и третото поправено издание на „Солунският чудотворец“ един прибавен параграф през 1969 г. още към финала на първата глава, където въстанието на Петър и Асен все още се подготвя, гласи:

„От този ден нататък всеки час в Търново започнаха да прииждат бежанци от цялата Долна земя: боляри, търговци, еснафи, зарязали бащини домове и имоти, за да спасят живота си и да подадат ръка на родните си братя в хемските клисури за обща борба. Не, не се търпеше вече. Византийската държава не закриляше людете си, не можеше да брани границите си. Само възкресението на старата, велика Симеонова държава щеше да даде мир и благополучие на полуострова. Забягнали някога от Преслав в Охрид, Солун и Драч, сега старите болярски родове се връщаха към древните си семейни гнезда. Пак от нявгашните горди планински кули щеше да се възроди това, което е било преди“ (СЧ 1969: 17-18).

Признавам, че първата ми мисъл беше, че не е възможно този параграф да бъде добавен именно през 1969 г. Принадлежността на Долна земя (името, което Ф. Попова-Мутафова дава на Македония в цялото си романово писане) към въстанието на Асеневци категорично възпроизвежда Велика България в комунистическия контекст, който по презумпция би трябвало да я отхвърли с термини като „фашизъм“ и „шовинизъм“; а и сред бежанците няма нито една социална група, която да може да служи на режима във вид на нещо като средновековни пролетарии – бежанците са все боляри, търговци и еснафи и най-вече династично поставени „стари болярски родове“. Тъй като в първото издание параграфът го няма (срв. СЧ 1929-30, ч. I: 9), предположих, че е прибавен във второто от 1942 г., при сбъдналото се за малко „национално обединение“ и присъединяването на Македония към България благодарение на съюза с Хитлер. Оказа се впрочем точно така (срв. СЧ 1942[11]: 13). Параграфът е добавен през 1942, а не през 1969 г. Изглежда на пръв поглед невероятно, че 1969 г. запазва твърдо поправката от 1942 г. – и единствената поправка на поправката от 1942 през 1969 г. е следната: „старата, велика Симеонова империя“ (1942) е сменено със „старата, велика Симеонова държава „ (1969). Но тъй като за писането на Фани Попова-Мутафова особена разлика между „империя“ и „национална държава“ няма, затова и двете са толкова лесно заменими. Но за по-съвременно устроеното четящо око (от 1969 г. насам) „Симеонова държава“ е даже по-националистично звучащо от „Симеонова империя“, тъй като напълно и уютно изнася старата традиция на възприемането на „България на три морета“ именно като национална държава[12]. Така ултрадесният междувоенен „Пиемонт на Балкана“ на Фани Попова-Мутафова възкръсва напълно безпроблемно и даже усилен от малката поправка на един термин през 1969 г.

Подобен пример срещаме и в следния откъс, отнасящ се до Калоян след битката при Адрианопол: „… цар Калоян се върна като цар на българите и ромеите, победител на латинците и владетел на полуострова… Защото знаеше, че веднъж разбита главната сила на латинската войска, признат от папата и докато Бодуен е в ръцете му, много лесно вече ще се справи с останалите главни градове. Българите на юг щяха да го посрещнат като свой цар, ромеите му бяха съюзници, а латинци-те нямаше да смеят да му се противопоставят, докато императорът е жив. Блянът на Асеновци се изпълваше“ (СЧ 1969: 370). Това „на юг“ е тънко вметнато тъкмо във второто издание (СЧ 1942: 352) и оставено безпроблемно в третото, за разлика от първото, където липсва кратката, но важна географска индикация: „Българите щяха да го посрещнат като свой цар, ромеите му бяха съюзници…“ (СЧ 1929-30, ч. II: 119). Днес не можем да не попитаме – как е възможно 1942 г. да възникне отново като текстово решение през 1969, къде и в какво е компромисът на политически осъдената и потисната авторка?

Във вътрешните рецензии от архива на Фани Попова-Мутафова не е ясно откъде чете Д. Ангелов (той цитира до страница, но не посочва от кое издание); Xр. Xристов изрично указва, че чете „Дъщерята на Калояна“ по второто издание. Тоест вторите издания на романите от 1942 г. се оказват немаловажен играч в цялата текстологична проблематика около романите на Фани Попова-Мутафова и в политиките на техните поправки. Разбира се, тук не можем да изложим цялата си извършена текстологична работа (която сама по себе си изисква наблюдение на абсолютно всяко изменение във всичките не по-малко от 9000 страници на текстовете от 1930-те, 1942 г. и 1960-те-80-те), но пък отделните примери, с които боравим, ще бъдат сверявани и през трите издания. От тях нататък са подбрани само тези, които имат пряко отношение към политическата история, внедрена в поправките.

А ето и случай, в който второто издание от 1942 г. не е агент на националистическия модел, характерен по принцип за писането на Фани Попова-Мутафова. През 1969 г. тя поправя бегло едно фактическо решение. В I и II издание на „Солунският чудотворец“ първият коронясан от династията е Асен. В III издание първият коронясан е Петър (който до коронация-та се казва Тодор); това е и повод новоприетото име да отприщи в този сюжетен момент през 1969 г. онези династични генеалогии, които Фани Попова-Мутафова така последователно прави през междувоенния период: „Всички погледи се обърнаха към Тодора, който се изчерви, побледня и отново пламна. С приемането на новото име той щеше да продължи и делото на Петър Делян, внука Самуилов, на Петър Бодин, внука на Косара, Самуиловата дъщеря… Петър… Връзката между това, което е било, и това, което ще бъде…“ (СЧ 1969: 31). Иначе промяната в това, кой точно от братята е бил коронясан първи, не прави особено различие в сюжетните развития по-нататък и с нищо не измества Асен от центъра на повествованието; даже по-нататък е казано: „Имаше ли значение кой е бил първи увенчан с царската корона?“ (34). 1969 г. отново не пречи на националистичния мотив с династичната генеалогия, напротив, добавя го.

Албена Хранова, Историография и литература,
С., „Просвета“ 2011, стр. 277–314.

Цитирана литература

Ангелова-Дамянова, С. 2004:Ангелова-Дамянова, София. Женският глас на историята. Българският исторически роман и жените авторки. Бургас: Либра Скорп.

Будинов, С. 2001:Будинов, Светослав. „Лошите навици“ на традиционната формула и схема в националното експониране на историята. История, год. ГХ, кн. 2-3, 2001, 40-53.

Георгиева, М. 2002:Георгиева, Мирослава. Пренаписване на авто/биографиите: Фани Попова-Мутафова. Култура, XLVI, бр. 16, 19 април 2002 г., 9.

Георгиева-Тенева, О. 2002:Георгиева-Тенева, Огняна. Литература и исторически мит. С.: Гражданско дружество „Критика“.

Григоров, Г. 2010:Григоров, Григор. Два етюда за „Мила родино“ (ръкопис).

Давидов, Н. 1985:Давидов, Нешо. Намерено призвание. Послеслов към Фани Попова-Мутафова. Солунският чудотворец. С.: Български писател, 450-454.

Даскалов, Р. 2009: Даскалов, Румен. От Стамболов до Живков. Големите спорове за нова­та българска история. С.: Гутенберг.

Даскалова, К. 2002: Даскалова, Красимира. Автор, общество, цензура. Щрихи към персоналната генеалогия на Фани Попова-Мутафова. В: Историята на книгата - начин на живот. Сборник в чест на проф. д.ф.н. Ани Гергова. Съст. Красимира Даскалова. С.: ЛИК, 318-346.

Еленков, И. 2002: Еленков, Иван. Дебатът за фашизма сред историците в България през ХХ век – историографски контекст и функции. – В: Ars inveniendi. Изследвания в чест на проф. Ивайло Знеполски. Съст. Жана Дамянова. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 360-383.

Зографова, К. 2006:Зографова, Катя. Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни. С.: Изток-Запад.

Касабова, Б. 2000:Касабова, Благовеста. Чудотворката. Щрихи от портрета на Фани Попова-Мутафова. С.: К&М.

Маринов, Ч. 2009:Маринов, Чавдар. От „интернационализъм“ към национализъм. Комунистическият режим, македонският въпрос и политиката към етническите и религиозните общности. - В: История на Народна република България. Режимът и обществото. Под общата редакция на Ивайло Знеполски. С.: Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 478-529.

Мутафчиев, П. 1993:Мутафчиев, Петър. Изток и Запад в европейското средновековие. Избрано. Съст. Вера Мутафчиева. С.: Христо Ботев.

Мутафчиева, Чичовска и др., съст. 1995: Съдът над историците. Българската историчес­ка наука: документи и дискусии 1944-1950. Съст. В. Мутафчиева, В. Чичовска, Д.

Наимович, М. 1969:Наимович, Максим. Асеновци. Предговор към: Фани Попова-Мутафова. Солунският чудотворец. Пловдив: Христо Г. Данов, 1969, 7-9.

Павлов, Т. 1946:Павлов, Тодор. На литературни и философски теми. С.: Нариздат.

Пелева, И. 2009:Пелева, Инна. Български писателки - формули на неуспеха. - В: Кирова, М., съст. 2009, 153-174.

Попова-Мутафова, Ф. 1932:Попова-Мутафова, Фани. Пиемонт на Балкана. Философски преглед, год. IV, 1932, кн. 5, 430-438.

Попова-Мутафова, Ф. 1935:Попова-Мутафова, Фани. Дъщерята на Влайков. Вестник на жената, год. ХЩ бр. 608 от 13.04.1935, с. 2.

Попова-Мутафова, Ф. 1937:Попова-Мутафова, Фани. Към философията на българската история. Философски преглед, год. К, кн. 4, 1937, 310-319.

Попова-Мутафова, Ф. 1939:Попова-Мутафова, Фани. Едно обяснение. Изкуство и критика, год. II, 1939, кн. 9, 482-486.

Попова-Мутафова, Ф. 1942:Попова-Мутафова, Фани. Новата българка. С.: Пробив.

Радева, М. 2008:Радева, Мария. Училищното историческо образование в България 18781944 (методико-исторически анализ). С.: Гутенберг.

Трифонова, Ц. 2004: Трифонова, Цвета. Писатели и досиета. Политико-литературни очер­ци и документи. Велико Търново: Фабер.

Чичовска, В. 1995:Чичовска, Весела. Политиката срещу просветната традиция. С.: УИ „Св. Климент Охридски“.

Шейтанов, Н. 2006: Шейтанов, Найден. Балкано-българският титанизъм. Съст. и предго­вор Е. Лазарова. С.: Захарий Стоянов.



[1] Ако беше така, и в съвременното състояние на учебния предмет нямаше все още да действа схемата „добри–лоши“, констатирана от С. Будинов: „отсъствие- то на алтернативни схеми, алтернативен прочит, алтернативен разказ и алтернативно мислене в експонирането на националната история, където продължава да господства заданието от схемата добри–лоши. И след като добрите и лошите са предварително определени – значи предварително опре- делен е отговорът, който историята трябва да даде“ (Будинов, С. 2001: 52).

[2] На него дължим публикуването на важни архивни документи, протоколи от разпитите и показанията пред съда (Трифонова, Ц. 2004).

[3] На тази парадигма е посветена следващата, трета част от този том на изследването ни.

[4]„Разликата с „димитровската епоха“ е очевидна: Живков критикува „грешките“ на партията от междувоенния период насетне, избягвайки директни нападки срещу Димитров и Коларов. Той дори изразява открито съгласие с позициите по македонския въпрос, прокарани в някогашните „шовинистични речи“ на „буржоазията“. Въпреки това партийният лидер препоръчва линия на определен дипломатически компромис: България трябва да признае съществуването на македонска република в Югославия, където поради различни исторически фактори се развива македонско национално съзнание. Югославските ръководители пък трябва „да прехапят хапа“ и да се откажат от намеса във вътрешните работи на България, по-специално в Пиринския край“ (Маринов, Ч. 2009: 492).

[5] Една от формулировките в обвинителния акт гласи: „... всички доброволни или служебни сътрудници на фашистката пропаганда у нас“.

[6] В параграфите по-долу ще прибягваме до сравнения между първото издание (С.: Древна България, 1936) и третото поправено издание (С.: Български писател, 1962). За улеснение по-нататък ще ги заскобяваме като „ДК 1936“ и „ДК 1962“.

[7] За „Дъщерята на Калояна“ е и единственият поглед към конкретни текстови промени, който ни е известен, като имаме предвид всички цитирани дотук днешни изследвания – работата на Мирослава Георгиева от 2002 г. (Георгиева, М. 2002), в който са отбелязани само две поправки: съкращаването на около половин страница от размислите на Инокентий III за това, че учението на свети Франциск би могло да спаси църквата, и вмъкването на нови страници, подчертаващи отрицателния образ на латинските кръстоносци. Тези наблюдения са точни, но нека все пак отбележим, че указаните от авторката поправки в „Дъщерята на Калояна“ съвсем не са единствените.

[8] В параграфите по-долу ще прибягваме до сравнения между първото издание (С.: Древна България. Ч. I и II, 1929-1930) и третото поправено издание (Пловдив: Христо Г. Данов, 1969). За улеснение по-нататък ще ги заскобяваме като „СЧ 1929-30“ и „СЧ 1969“.

[9] В параграфите по-долу ще прибягваме до сравнения между първото издание (С.: Древна България, 1938) и третото поправено издание (С.: Български писател, 1986). За улеснение по-нататък ще ги заскобяваме като „ЙА 1937“ и „ЙА 1986“. Към новото издание е добавена следната бележка от редакцията: „Ръкописът се печата по преработения и допълнен вариант на авторката, който се съхранява в Музея на литературата. Отстранени са допуснати при преписа граматически, печатни и фактически грешки – сверката е направена от II издание на романа през 1943 г.“ (ЙА 1986: 479).

[10] Национален литературен музей (НЛМ), инв. № а 787/80. Всички следващи цитати

от архива на Фани Попова-Мутафова са по тази папка.

[11]Попова-Мутафова, Фани. Солунският чудотворец. Част първа и втора. Второ издание. С.: Ив. Коюмджиев, 1942.

[12] С това подробно ще се занимаваме в частта „Средновековие“ от втория том на изследването ни.

Албена Хранова
Албена Хранова е българска културоложка. Доктор по филология. Доцент по българска литература. Преподавател в ПУ "Паисий Хилендарски" и НБУ, София. Автор на книгите: "Двете български литератури. Граници на лирическия контекст" (1992), "Литературният човек и неговите български езици (1995), "Подстъпи към приказката" (1996, "Яворов. Диалектика и алхимии (1999), "Езикът и неговите речи" (2000).
Други статии от този автор

Посетители

21
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 9 часа
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 23 часа
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 2 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 3 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 3 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 1 седмица
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 1 седмица
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 4 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 седмици