Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Какво е собственото ви определение за изкуство? Не се чувствайте притеснени, тук става дума не за някаква форма на префърцунена ученост. Питам ви за нещо много просто: по какво познавате, че нещо, създадено от човек, е истинско?[1]

Собственият ми отговор: изкуството е нещо, което ме принуждава да губя контрол над себе си[2]. Обикновено не за дълго и вече отдавна не толкова интензивно, колкото беше някога – но в замяна на това все така неопровержимо. Може да е непоносимо настръхване, може да е неспособност за откъсване на сетивата от сцена, която инак ме изпълва с реално непоносимо отблъскване, но от всичко най-често това са просто сълзи.[3] Неконтролируема емпатия, неспособност да потиснеш (по същество стресовата) реакция, идеща от съпреживяването на нечии (заявявани) емоции.

Дотук е сравнително банално. Малко по-интересно става, когато започна да добавям допълнителните си и значително по-спорни критерии. Сериозното изкуство започва там, където се появи и сравнително неоспоримо усещане за освобождение, за избавление от някакво бреме, или поне искрен опит за неговото постигане. Както може би вече се досещате, това поставя на мястото му въпроса за това кое всъщност е реалното въздействие на реалното изкуство – тоест простичкия факт, че дълбоките неща рядко ни докосват, да не говорим пък за „променят“, бързо. Големите музики рядко са ония, които затананикваме след едно-две прослушвания.[4] Същото, предполагам, важи и за повечето други „големи“ неща, които всеки от нас носи вътре в себе си. И това отново се подразбира от само себе си, отново си е просто „редно“: избавлението в никакъв случай не би било нещо реално, ако би идвало лесно.[5]

Оттук и следващият критерий, който може би е просто вариация на предишния: сериозното изкуство, в собственото ми усещане, е нещо неразривно свързано с бунта. Нищо против бароковата игривост или (заявяваното) божествено спокойствие на класицизма. Нищо против дори утвърждаваната морална сила на различните „педагогически“ школи.[6] Но това не е моят свят. За мен изкуството без бунт си е чиста проба противоречие в определението, опит за отнемане на същата онази специфика, която разделя живата от мъртвата материя.

С което и стигам до реалния повод за започването на този текст: (току-що изгледания) Нимф()манка – част I на Ларс фон Триер. Както вече споменах във Фейсбук, усещането е малко като от неутронна бомба: взрив няма никакъв, само дето опустошението е много осезателно... Добрият Ларс продължава своя (гениален) кръстоносен поход срещу различните мъчения, пораждани от човешките цензури. И това е добре, и това е хубаво, за всички ни. Поне самият аз винаги напускам филмите му с напълно осезаемо чувство за облекчение, най-малкото поради егоистичното удовлетворение, че не съм единствената откачалка на тоя свят, която очевидно е избрала да се тормози от – и говори публично за – неща, за които повечето от нас предпочитат да си мълчат. Разбира се, от това не следва, че помежду ни има някакво по-близко сходство освен онова на споделяните основни дразнители: (сексуална?) (неудовлетворимост?) и остро изпитвана нужда от компенсация, по възможност под форми, които биха имали шанса да приличат на „изкуство“. Останалото, ако ми позволите израза, е „пей сърце тъжовно“: чувствайки се приклещени, ние сме избрали да пеем, вместо да плачем. Облекчението, не ще и дума, е силно въпросително, и при двете основни алтернативи.

И така, темата тук е нимфоманията. Тоест не просто нимфоманията, а нимфоманията като силно концентрирана есенция на човешката неспособност за изживяване на реална близост, споделимост и съпреживяване. Самотата. И то не просто самотата, а онзи неин нетърпимо парещ вид, който ви осъжда на единичност дори и по време на възможно най-интимния човешки акт, за който са необходими (минимум) двама. Гениалността на Ларс – и визуална, и езикова – тук се е материализирала под удивителната форма на онова, което, с известна фриволност, ще си позволя да нарека „рецепта за приготвяне на папагал“. В смисъл: папагалското месо, както е известно, е прекалено твърдо и негодно за ядене, независимо от това колко дълго време се вари. Но това – само в реалната реалност. Във вселената на Ларс фон Триер, напротив, именно това папагалско месо – принципно несподелимата реалност на нимфоманското съществуване – се е превърнало в не само годно за ядене, но и силно приятно, та дори пристрастяващо блюдо, от което човек (или поне човекът, който съм аз) се откъсва само трудно, с истинско усилие на волята и едва след като се е убедил, че кинозалата малко по малко се изпразва, тоест свърши се с „лека нощ, деца“, време е сега всеки да си отива в неговата си самотна и страшно тъмна детска стая, край, точка, толкова беше.

Разбира се, всичко това си има цена. Известно усещане за конструираност, изфабрикуваност и нагласеност на историята не ви напуска през цялото време. И дори самият Ларс, в един много специален момент на игрива самокритичност, позволява на това усещане да излезе на бял свят, неприкривано и неразкрасявано: един от двамата главни герои, евреинът-антиционист (но не и антисемит) Зелигман, казва на Джо, вече не чак толкова прелестната нимфоманка от тази история, че разказът й му звучи недостоверно и някак прекалено измислено. На което, разбира се, следва блестящо прост отговор, един вид разсичане на гордиевия възел: може и да е така, но ако искаш да получиш останалата част от моята история, ще трябва да приемеш и тези нейни части. (А, антиционист или не, добрият господин Зелигман е напълно реално човешко същество, което вече гори, та чак пламти от любопитство и, разбира се, е готово почти на всичко, за да продължи да слуша тази тъй реална Шехерезада – момата, която отлага собствения си край, разказвайки).

Но въпреки това (а може би и отчасти поради това) филмът си остава нещо като мощен удар между очите, едновременно пробуждащ и обезсвестяващ, доставящ в една и съща степен болка и наслада, удовлетворяващ и заедно с това изострящ сетивата за един по-нов, по-друг вид глад. Гладът на себеопознаването.

Какво точно имам пред вид? Сравнително просто е: според мен патосът на Ларс (както и онзи на преобладаващата част произведения на модерното изкуство, които не се свенят да се обвържат с класическото изискване за катарзис), има един основен враг: Срамът. Срамът като „безпощаден командир, немилостив родител, отчим и мащеха в едно и също лице, цензор, управител, губернатор на човешката душа…“ Срамът като последен бастион на мечтата за контролируемост на човешките съобщности във времената, в които живеем. Срамът като (авто)цензура.

И тук идва редът на едно малко по-мащабно отклонение. На въпроса „кое е нещото, което отличава човешките същества от всички останали на планетата?“, моят отговор е прост и еднозначен: срамът. Усещането за някаква гранична област между позволено и непозволено (инак очевидно присъстващи и в света на животните), за един чисто човешки вид сива зона, нещата от която не са директно забранени, но пък в никакъв случай не са и позволени, а това автоматично превръща консумацията и публичната им демонстрация в напълно реален риск, в опасност от колективно отхвърляне (и изхвърляне) – ето това е онова чисто човешко нещо: нещото, което ни различава ясно и еднозначно от всичко живо по тази планета. Но простите и интуитивно разбираеми неща приключват долу-горе дотук. Защото, по самото си естество на изключително фин, сложен и многостранен социален регулатор, срамът вече е нещо силно пластично, подлежащо на съмнения, проверки, предоговаряния и (в повечето случаи изключително бавни и мъчителни) промени в обществените умонагласи, които обикновено изискват колективните усилия на едно или повече поколения, нежелаещи да живеят с условностите на предшествениците си.

Оттук и сравнително сложната задача на първопроходците, които трябва да задават въпроси там, където всички вярват, че вече имат отговорите, да лишават хората от усещането за непоклатимост на „обществените устои“, да въвеждат хаос в реда, а всъщност шансове за промяна. Границата между необходимия анти-конвенционален бунт и напора на обикновената простащина е (очевидно) толкова по-трудна за прокарване, колкото по-малко сигурно и уверено в собствената си цивилизационна база е съответното общество. Но дори и при най-напредналите сред нас този род процеси са в най-добрия случай силно спорни, а в най-лошия – откровено деструктивни.[7] Няма лесни рецепти за разграничаване на пътя „напред“ от онзи „на майната си“ – и това изглежда е нещо, с което всички ще трябва да привикваме, колкото и трудно да е.

Изкуството на Ларс фон Триер е силно иконоборческо, но заедно с това и силно елитарно. Историите и героите му обикновено представят откровено гранични случаи на човешкото съществуване[8] – независимо дали става дума за жената-светица („Порейки вълните“), жената-жертва („Догвил“), жената-вещица („Антихрист“) или жената-нимфа („Нимфоманката“). А това ги прави колкото общовалидни и извисени до нивото на всеобхватни притчи за човешкото, толкова и трудно приравними до нивото на „обикновеното“ ежедневие, което е и реалната сцена, на която се води същата онази, непрестанна и вечно-яростна, битка. Битката за (себе)избавление.

И тук именно аз стигам до момента, в който ми се ще да представя нещото, на което гледам като на собствен опит за „демократизиране“ посланието на Ларс от Нимф()манка. Историята на Джо, не ще и дума, е силно завладяваща – но при всичката си небивала изтънченост и артистична извисеност тя си остава история на един изключително рядък вид човешко същество – онова, което не само е надарено със свръхизобилна потребност от задоволяване на мощни, протуберансови сексуални изблици, но и със способността да реализира тази си потребност: нещо, което без съмнение изисква множество способности от не съвсем ординарен род, не последната от които е просто способността да издържаш и понасяш в продължение на толкова дълго време чисто физическото присъствие на огромен брой човешки същества в живота, в почти всяка минута от най-личното си ежедневие.[9] Е добре, но какво правят „всички останали“? (Последното, разбира се, бидейки силно окръглена представа за битието на хората, които не притежават организаторските и чисто групови таланти на Джо, но може би възприемат себе си като надарени с не по-малка, или поне в някакъв смисъл сравнима с нейната, потребност от безпрестанен секс?[10])

Тяхната съдба, поне в собственото ми разбиране, може да бъде изразена с една-единствена дума – думата-оксиморон, с която започва този текст. Нимфурбация, тост комбинацията от незадоволима сексуална потребност и единствено достъпното средство за нейното поне частично опитомяване – мастурбацията. Тихичкото, отдавна вече превърнато в нещо повече от навик, в проста част от личната физическа и психическа хигиена (sic!) самозадоволяване, което е единствената форма на нимфомания, с която вероятно има личен опит преобладаващото мнозинство от човечеството.

Предполагам, че най-късно в този момент от изложението си ще трябва да предложа някакво обосноваване на неговата необходимост. Един вид, „Чакай бе, тоя с какво ни занимава? Хората в Киев по улиците се избиват, той тръгнал за мастурбация да ни говори.“ Отговорът ми, уважаеми читатели, е в простичкото твърдение, че между тези неща има директна, силна и изключително вредна връзка, в чието разкриване, публично представяне и подлагане на обилна, хигиенизираща светлина, вероятно се състои и една от малкото надежди за постепенното й обезвреждане и преодоляване. За това, че пътят към убиването на хора по улиците вероятно започва все на едно и също място – някъде там, в детството, със заплашително размахващата пръст (или юмруци, в зависимост от конкретното място) родителска фигура, която ръмжи заплашително, може би дори през зъби: „Да не си посмял(а) да се пипаш там! Да не си посмял(а), чуваш ли!“

Патосът ми, надявам се, вече е станал достатъчно ясен. Срамът, контрольорът на човешките съдби, не е нещо, което се появява от само себе си. Той е активно пораждан и разпространяван от носителите на авторитет в човешките групи – и, като повечето други средства за социален контрол, неговите функции, предназначение и приложение са неща, които подлежат на, нека се изразим така, „силно вариращи интерпретации“. Срамът и страхът именно пред мастурбацията са едни от нещата, които бяха определящи за голяма част от собствения ми живот – и, започвайки тук една колкото обезличена (чрез псевдонаучния, интелектуален жаргон, който ползвам по протежение на този текст), толкова и парещо-лична история, аз се надявам да дам на поне някои сред вас онзи мъничък жест на подкрепа и човешка солидарност, от който се нуждае всеки от нас, без изключение. Ако обстоятелствата от живота ви са се стекли така, че нимфурбацията се е превърнала в негова неразделна част, то не се страхувайте: вие не сте ненормални, не сте асоциални, не сте заплаха за околните или себе си. Всичко, което вероятно може да се каже за вас е, че по различни причини не сте успели да откриете онзи модус на човешка съвместимост, който да ви позволи да изживеете сексуалните си потребности по някакъв по-реален начин. Някои го могат, други – не. Това не прави едните непременно „по-добри“ от другите, особено пък в някакъв изкривено-„морален“, а по същество забранително-контрольорски, модус.

Бих могъл да разказвам много, с доста любопитни и интригуващо-„мръснички“ подробности, но не виждам нужда от това.[11] Ще ви разкажа тук само една история, за която се надявам да е достатъчна – може би защото свързвам с нея (началото на) едно от големите освобождения в живота си. Когато, преди двадесет и пет години, започвах „любовния роман“ с бъдещата си съпруга, в някакъв миг на непоносима тежест, пораждана от вечно гузната ми съвест и страха пред „порока“, който не успявах да надвия, въпреки всички усилия, аз се обърнах към нея и, с малко поначупен от вълнение глас, й съобщих „голямата си тайна“. Един вид, отваряй си очите, момиче, виж с какъв грешник си имаш работа: аз съм неспасяем мастурбатор. А тя се поусмихна заговорнически, забели значи гедеерските си зъби и ми отвърна простичко, „ами аз също“.

Никога няма да забравя усещането за почти непоносимо облекчение, с което се е запечатал в главата ми този момент. Гледай ти, колко било просто. А пък аз си се тормозя ли, тормозя. И още нещо, в което съм доста сигурен: някъде там, в онзи момент на споделена човешкост, сигурно трябва да се търси основата на онова, което по-късно ни помогна да прекосим онези съвместни петнадесет години, плюс отглеждането на двете деца, плюс взаимното израстване, плюс всичко.

Та така. Ако искате, приемайте, ако искате, забравяйте. Моето собствено послание е просто: срамът и страхът са силни само дотогава, докато не смеете да ги погледнете в очите. Осмелите ли се веднъж, те начаса се смаляват и започват да издишат също като някой от ония грамадни балони от рисуваните филми: фъссс, имаше го, но вече го няма.

Ах да, и още нещо: разбира се, нищо на тоя свят не може да замени онзи вид лична хигиена, който ви предпазва от вършенето на неща, от които човек наистина трябва да се срамува. Искам да кажа, не всичко на тоя свят може да се постигне с прост гьонсуратлък, ако и сегашната българска действителност да прави кажи-речи всичко възможно, за да ни убеди в противоположното.

И така, със здраве!

Златко Енев

Берлин, февруари 2013



[1] В противоположност, разбира се, на фалшивото; за самия мен това е единствено интересният аспект на изкуството.

[2] Забележете, че тук изключвам първосигналните реакции от рода на ерекция или произвеждане на слюнка; говоря за загуба на контрол над способността да контролирам емоциите си.

[3] Дребен, но изключително съществен детайл: с напредването на възрастта все повече се усилва недоверието към този критерий, поради което сълзите или отказват изобщо да се появят, или, ако дойдат, се възприемат от самонаблюдаващото се Аз като своего рода театралност, която тече в реално време и бива по правило посрещната със силен скептицизъм: нещо много лесно взе да ревваш напоследък, мой човек! (Което е точно обратното на фактическото състояние на нещата).

[4] С възможното изключение на (някои от нещата на) Моцарт, плюс една шепа други неща на различни класически майстори. Остава си неясно, разбира се, колко точно пъти сме ги чували, преди да ги запомним, тъй като те вече са до голяма степен неразделна част от „шумовия фон“, с който израства почти всеки от нас.

[5] А, погледнато строго логично, то не би трябвало да бъде и постижимо – не и в смисъла, в който тук го поставям като критерий за (преживяване на) изкуството: в момента, в който ни „избави реално“ от нещо си, изкуството престава да бъде такова, тъй като престава да изпълнява и функцията си на нещо, предизвикващо силна емоционална реакция. И за добро, и за зло, има огромна асиметрия в начините, по които ние, човешките същества, преживяваме състоянията (си) на незадоволеност и задоволеност. В собственото ми разбиране само първото от тях има шансове за постигане на някаква връзка с изкуството.

[6] Нерядко – и доста безцеремонно – разкривани като служител(к)и на различни идеологически натоварени системи, разбира се.

[7] Помислете например за безброй многото случаи на насилие срещу исторически отхвърляни малцинствени групи, които „изведнъж“ са решили, че от днес вече „няма да си знаят мястото“.

[8] И по-точно женското, тъй като главните действащи лица в неговите истории по неизбежност се оказват винаги жени.

[9] Спомнете си сцените, в които Джо описва съвсем не тривиалните организаторски способности, които са необходими, за да може да задоволява потребността си от, примерно, десет мъже ежедневно.

[10] Твърде вероятно е, че поне в последната си част горното твърдение обхваща огромното мнозинство от „оставащите нас“ – едва ли има човек на тоя свят, който поне в някакъв период от живота си да не е изпитвал усещането, че е най-ужасяващият сексуален хищник, някога появявал се на тая планета. Само дето…

[11] Още повече, че вече съм го правил – в началните части на „Реквием за никого“, които, както сигурно се досещате, се базират на нещо доста по-солидно от свободната игра на фантазията.

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 3 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици