1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

2014 01 Kraus-ViennaКарл Краус е вдъхвал ужас[1]. Бич на погрешно поставената запетая, проклятие на сантименталната или глупава забележка, майстор на езиковата чистота и артистичната строгост, унищожител на репутации, подбудител на съдебни дела и наказател на приятели. В оранжерийния свят на fin-de-siècle Виена той е бил Дж. Дж. Хънсикър[2] и Съдия Дред на културната критика, обект на основните клюки в града и негов окончателен съдия. Прякорът му е бил „големият омразник“. Всеки ден той е претърсвал вестниците на родния си град, дебнейки различни идиотщини с всеотдайността на голям ловец. За читателите на списанието му (Die Fackel или Факлата), което Краус е редактирал, коригирал и публикувал сам (след 1911 той е и единственият му автор), това е последната дума по въпросите на вкуса и естетическата оценка. Толкова голям е авторитетът му пред подрастващите последователи, че когато младият Елиас Канети открива събраните съчинения на Хайнрих Хайне в библиотеката на годеницата си, той отказва да ги докосне, тъй като „няма друг човек, който да е толкова яростно отричан от Карл Краус, колкото Хайне“.

Джонатан Франзен е омразник от друг вид, известен не толкова със защита на езика, колкото с отвращението си към Туитър, Амазон, котки, определени жени-писателки, открити рудници, петролни пясъци и мъже, които стрелят по птици. Въпреки това двамата мъже споделят едно сходство. Краус е любимец на Франзен още откак той се е запознал с произведенията му по време на университетската си специализация в Германия. След завършването той се е опитал да преведе някои от най-важните есета на Краус, само за да се окаже победен от „дяволски трудната проза“. Но Краус си остава постоянно вдъхновение за него, както поради моралния си плам, така и поради заплетената плътност на писането си – неща, които оставят у Франзен продължителна ваксинация срещу днешните „нетърпимо плитки форми на социален ангажимент“. Днес, тридесет години по-късно, Франзен връща услугата с един превод на три ключови есета на Краус, плътно снабдени със забележки под линия и под програмното заглавие Проектът Краус. Това би трябвало да е един вид идеално партньорство: старият и новият омразници, Бъч Касиди и Сънданс Кид на културната критика, събрани заедно през пропастта на цял един век, за да се изправят срещу всички новодошли. И все пак нещата не функционират точно по този начин. Да  се чете криволичещата, тероризираща, почти непроницаема проза на Краус редом с докачливите, кисели забележки под линия е странно и доста противоречиво преживяване, нещо като да получите дълбинен масаж, докато в същото време непрестанно ви заплюват някъде от високо.

Първо, Краус. Есетата, подбрани за тази колекция – „Хайне и последствията“, „Нестрой и потомството“, както и двата послеслова към първото – са добре подбрани. Били са замислени като големи заявления, предназначени да осигурят репутацията на Краус пред идните поколения, и като такива се намират малко встрани от ежедневния поток на журналистиката му. Всяко от тях формулира позицията му по отношение на някакъв августейши предшественик, с една ръка възвисявайки репутацията на австрийския драматург и автор на комедии от началото на деветнадесети век Йохан Нестрой, а с другата захвърляйки върху скалите великия германско-еврейски поет Хайнрих Хайне. Но заедно с това есетата са и възможности за Краус да изрази по-широкото си недоволство от заобикалящата го култура, да атакува всичко – от тривиализиращите въздействия на фейлетона върху германската журналистика до „дехуманизацията, причинена от технологиите и фалшивите обещания на Прогреса и Просвещението“.

В една от множеството забележки, прикачени към тези текстове (най-голямата част от тях са на Франзен; други са на Пол Райтър, американски изследовател на Краус, а някои, забележими чрез краткостта и здравомислието си, са на младия германски романист Даниел Келман), Франзен твърди, че именно тези по-обхватни критики правят Краус особено уместен в наши дни, в нашия собствен „медийно-преситен, луд по технологии, преследван от апокалиптични визии исторически момент“. Но самият аз трябва да призная, че докато четях Проектът Краус често изпитвах трудности при проследяването на преходите от конкретното към общото в аргументите на Краус. Това се дължи отчасти на неговия стил, който (с най-голяма добронамереност) мога да опиша само като предизвикателно-високопарен. Краус се е гордеел с това, че е труден писател. Веднъж е казал за критика и драматург Херман Бар „Ако разбере дори само едно изречение от това есе, ще оттегля цялото нещо“. Франзен нарича този подход „бариера пред непосветените“. Това може и да е било намерението на Краус, но заедно с това то е и подход, който е очевидно склонен към един особено дразнещ вид бомбастичност. Ето как изглежда Краус когато говори за фейлетона, един вид бъбриво есе[3], (нещо като поредицата „Градски разговори“ от Нюйоркър), чието популяризиране в германоезичния свят Хайне е подпомогнал:

Но далеч по-безобразно от марша на литературата сред триумфа на този грабеж, далеч по-опасно от прикачането на морален авторитет към низостта, е шпиковането на низостта, нейното позлатяване, с Мисъл, която тя е прецедила от литературата и която влачи заедно със себе си през местните страници и всички останали тоалетни на общественото мнение.

Това е едновременно и непроницаемо (шпиковане?), и прекомерно раздуто. Разбира се, известна част от трудностите идат от превода. Франзен често се придържа прекомерно строго към оригиналния текст, като заедно с това няма особено желание да рови по-дълбоко, за да изнамира еквиваленти на словесните игри на Краус, които да звучат естествено на английски език.[4] Той е и непоследователен: утилитература е сравнително ловко за краусовия неологизъм Utiliteratur, докато фразата „магарията на половете“ (the horseplay of the sexes) – натикана в лексикалната ничия земя между „сексуални магарии“ и „война на половете“ – си е просто ужасна. Но по-големият проблем касае самия Краус. Есетата му всъщност не представят ни най-малка аргументация. Те са изложения: демонстрации на авторитет, предназначени да поразяват (или вцепеняват) читателя с реторическата си изобретателност и силата на убеждението си.

Краус е бил подготвен като актьор. Всичките му ранни амбиции са били насочени към сцената. Той е наричал есетата си „писмена актьорска игра“, а известността му се е дължала до голяма степен на умението му като изпълнител. Във върховната си форма той е правил стотици публични четения, в които е държал публиката си в захлас чрез даровита жестикулация и хипнотизиращ глас.[5] Бил е и благословен с блестящи последователи. Повечето от водещите фигури на германския и особено германо-еврейския литературен свят – Гершом Шолем, Валтер Бенямин, Елиас Канети, Грегор фон Рецори, Франц Кафка, Зигмунд Фройд – се числят сред абонатите и феновете му. Бенямин е особено прочувствен във възхвалите си, като нарича Краус „един от нищожно малкото, които имат усещане за това какво е свободата“.

Тези почитатели са направили много за запазването и разкрасяването на репутацията на Краус в хода на времето. Разочароващо е, в този смисъл, да се види колко малка част от Виена от времената на Краус си е пробила път в писанията му. Навсякъде около него малки котерии от буржоазни еврейски младежи и източноевропейски парвенюта са били усърдно заети със създаването на външния вид, стила, езика, мисловните навици и дори сексуалните нрави на модерния свят. Опитайте се да си представите една разходка по Рингщрасе във Виена през някоя от годините преди Първата световна война и това моментално се превръща в игра на „Познай кой съм“ с артистичния, интелектуален и политически модернизъм: там Хофманщал пие кафе, Витгенщайн е във файтон, Троцки в някоя кръчма, Алоис Ригл се вози на панаирна въртележка, а Егон Шиле е някъде в храсталака (изследването Виена от Fin-de-siècle: политика и култура на културния историк Карл Шорске си остава най-добрия справочник за този бляскав и солидно укрепен свят).

Но докато всичко това се е случвало, Краус е стоял с поглед, твърдо вперен в страниците на вестника, на лов за печатни грешки. Забелязвал е съвременниците си само за да ги обижда. Говорел е с пренебрежение за Климт, подигравал се е на Фройд, наричал е Макс Райнхард (може най-големия театрален режисьор на всички времена) „аматьор на сцената“. Но пък, от друга страна, ако Виена от fin-de-siècle е била някакъв секси, опасен Хогуартс за артисти и интелектуалци, то съдбата на Краус винаги е била да бъде неговият Драко и никога – неговия Дамбълдор. Той е имал предписана роля. Бил е предопределен за омразник. Няма особено значение, че никога не е успял да намери подходяща мишена за гнева си. Както казва Бенямин, простото удоволствие, с което Краус дава глас на предразсъдъците си и преследва личните си кръвни вражди вече е форма на освобождение.

И все пак той е бил на погрешно мнение по толкова много неща. Отнасял се е подозрително към демокрацията. В „Нестрой и потомството“ копнее по епохата на абсолютизма, когато „страстта към театъра е била издънка на артистичното чувство, предизвикано от политическото потисничество“. Бил е доживотен анти-драйфусист, поставяйки Драйфус сред елита на пан-европейската идиотщина. Силно възхваляваната му независимост го е отправила в правилната посока само веднъж, когато го е накрала да се противопостави на Първата световна война още от самото начало. Инак винаги го е водила наникъде. Не е успял да види опасността, идеща от антисемитския популизъм на политици като Карл Люгер, кмета на Виена, който по-късно се превръща във вдъхновение за Хитлер. Когато Хитлер идва на власт, Краус поддържа местния му клонинг, един малък фюрер с тиролска шапчица на име Енгелберт Долфус, по принципа на по-малкото зло.[6]

По-обезпокоителен от политическите пристрастия на Краус обаче е начина, по който антисемитският език заразява собственото му писане. По продължение на цялата си атака срещу фейлетона той се подиграва на Хайне за това, че бил прекалено много французин, твърде женствен и прекалено много евреин. Дори и само това вече прави от „Хайне и последствията“ доста трудно четиво. (Да оставим настрана това, че Краус греши по принцип в отношението си към фейлетоните – като всеки друг жанр те могат да бъдат както повърхностни, така и великолепни. Да се четат онези, които е написал Йозеф Рот в Берлин през 1920-те, събрани на английски език под заглавие Какво видях, означава да се види цялата лудост на Ваймарската епоха да преминава пред  очите ви като филмова лента). Краус пише в друго време, с други стандарти. И все пак грубостта на метода, чрез който той развива казуса си, прави трудно приемането на което и да е от заключенията му.

Коментаторите на Проекта Краус са възхитително откровени по отношение провалите на Краус, като се изправят очи в очи със заплетения въпрос за неговата себе-омраза. Пол Райтър, който е посветил цяла книга на тази тема, твърди, че Краус е подбирал преднамерено стереотипите си, като стратегически е развивал един антисемитски дискурс, за да може да го критикува. Това ми изглежда до голяма степен като прекалено хитроумно обяснение. За мен е по-вероятно, че просто не му е пукало. Краус е бил грубиян и сноб, любител на Офенбах и ловец на аристократични дами. Той е засягал най-вече вкусовете на по-старото, земевладелско поколение, като същевременно е скандализирал чувството му за благоприличие и е издигал високо-буржоазните му предразсъдъци до нивото на дисидентска религия чрез силата на личността си. Бил е прекалено много зает със собствения си гений и гигантска самоценност, за да се грижи за ежедневната политика, а още по-малко за неща като „дискурс“.

И все пак, защо Франзен е вложил толкова много усилия, за да го върне обратно? С една дума: ярост. Краус е научил Франзен как да бъде гневен и как да канализира този гняв по посока на света. Той пише за всичко това сякаш е било откровение: „гневът се спусна върху мен толкова близко във времето, в което се влюбих в писането на Краус, че двете явления са практически неразличими едно от друго.“ Разглеждането на Краус тридесет години по-късно дава на Франзен възможност да изпусне малко пара по всички свои любими теми. Той се оплаква, че Макинтошите са прекалено елегантни, Туитър прекалено повърхностен, Франция прекалено наситена с удоволствия, а литературните критици – прекалено приятни. Някои от критиките му съдържат смътен антикапиталистически подтон. По някаква причина Джеф Безос, който изглежда възнамерява да закрепости и писателите, и критиците, чрез мощта на (напълно митичната) „доставка на същия ден“ на Амазон, се явява като един от неговите основни злодеи. Самият „Интернет“ е подложен на многократен бой, заради неговата социална динамика „от девета степен“, неговата злостност и тенденцията му към солипсизъм.[7] Че самият той отправя тези обвинения откъм платформата на един особено горчив и изпълнен с незначителни подробности мемоар си остава нещо блажено незабелязано.

В по-голямата си част тези Анди-руниевски[8] мърморения оставят усещане за безвредност. Но след четвъртия или пети път, в който Франзен е направил дисекция на някое заглавие от главната страница на АОL, човек започва да изпитва желание да го сграбчи за раменете и да му каже, че онези дискове са измама. От време на време Проектът Краус успява да стане истински нервиращ. В един момент или Пол Райтър, или Джонатан Франзен (пунктуацията прави разграничаването невъзможно) се впуска в атака срещу някаква бруклинска романистка за това, че не се възползвала в достатъчна степен от „привилегиите“ си. Тази безименна жена публикувала роман, който получил добри критики, но въпреки това се продавал зле. Въпреки това, съобщава ни забележката под линия, тя успявала да живее в Парк Слоуп заедно със съпруга и двете си деца. Писателят се чуди „как функционира тази икономика“ (в края на краищата децата са нещо скъпо), преди да стигне до заключението, че тя трябва да е богата. И сигурно затова писането й е толкова предпазливо, толкова отдадено на „непротиворечивите ценности“ на „баланса, сдържаността, топлотата и пр.“ Това разбиране предизвиква момент на меланхолия. Колко тъжно, в края на краищата, че „толкова малко хора със заможен произход са склонни да поемат рисковете на реалната, с неясен край низходяща мобилност“, за да създадат дръзките, непопулярни романи, които биха могли да напишат, вместо конвенционално-непопулярните, които пишат иначе.

Перфектната нищожност на този аргумент – кръгообразността на разсъждението, самодоволството на неговата социология, страхливостта на неговата анонимност – с неизбежност предизвиква въпроса: а с какво всъщност си имаме работа самите ние, докато издържаме тази буря от снизходителност? И отговорът в действителност е: със самия Франзен. Скрито под цялото старческо мърморене на неговите забележки под линия всъщност е едно питателно парче честна автобиография, историята на млад човек, борещ се с изискванията на занаята си като писател, както и с жертвите, които това чиракуване налага върху отношението му към света, който го заобикаля. Човек може да каже за този Франзен: той никога не се опитва да се прави на особено приятен. Независимо от това дали хитрува при наблюдаването на птици или планира провалите на съперниците си от конкурсите по правопис в началното училище, той никога не маскира лошото си поведение чрез остроумия, нито пък се дистанцира от него със съжаление. И ако това го прави да изглежда като една от най-малко привлекателните фигури в американската документалистика, заедно с това то го прави и една от най-завладяващите.

По същество, историята от Проектът Краус е версия на класическата история за американеца в чужбина, съчетана с известно количество добро, старомодно тевтонско Bildung.[9] Това е същото като A Moveable Feast[10], само че без неговото удоволствие. Франзен отива в Германия с фулбрайтова стипендия, за да учи литература. Там той се оказва изолиран и самотен. Приклещен в една нещастна, междуконтинентална връзка, той обменя изневери с импулсивно избраната си годеница, страда от досега със стиснатата си хазяйка, надминава мързеливите немски студенти в курсовете си и през цялото време върши онова, което Ленин казва, че трябва да се върши в изгнание, а именно: чете, чете, чете. Намира пътя през Гравитационната дъга и Страхът от влиянието на Харолд Блум. Откровено амбициозен и дълбоко невротичен е. Разболява се от грижи, че никога няма да преодолее „токсина“ на стила на Пинчън, превежда Краус и пише дълги, изпълнени с безпокойство писма до вкъщи, описващи всичко това.

Блум е научил Франзен, че по неизбежност изкуството е продукт на съперничеството. В книгата той възприема като божа истина теорията на Блум, че едиповото насилие е източникът на артистичното съзидание и незабавно потегля на път в търсене на бащини фигури, които да пребие. (Пинчън е първият опонент – Франзен прекарва години, вкопчен в „смъртоносна литературна борба“ срещу своя „фалисизъм на романа от момчешка възраст“ – но той не е последния). И все пак изкуството на рекламата той е научил от Краус: очерняй професорите си, омаловажавай съвременниците си и винаги настоявай на собственото си величие. В Проектът Краус той на практика облизва устни при изгледа да посмачка малко носовете на Хемингуей, Ъпдайк и Рот. В миналото е разчистил пътя за Поправките като е атакувал Уилям Гадис, отворил пространство за Свобода, опитвайки се да омаловажи Дейвид Фостър Уолъс и, след като първия му роман се е продавал зле, оплаквал фалита на една култура, която не е разпознала значимостта му.

Всичко това ме кара да мисля, че Франзен споделя с Краус едно по-дълбоко родство, отколкото може би сам осъзнава. Докато четях как сравнява постиженията си с ония на Пинчън и се оплаква от „моралния банкрут“ на Филип Рот или Джон Ъпдайк, си припомнях за това как Норман Мейлър си е желал да се срещне на ринга за няколко рунда с Хемингуей или Толстой. Франзен и Мейлър споделят една ненаситна потребност от универсално признание и склонност да мислят за литературата като за един вид галактическа надпревара, в която накрая триумфират най-шумните и най-самоуверените – по същия начин, по който Краус е прекарал целия си живот в кастрене на предшествениците си (като Хайне), докато най-после е можел да се почувства над всички тях.

Но те не са сами. Има цяло едно братство от артисти като тях – писатели, убедени във величието и обсебени от статуса си. Те изглеждат истински важни в собственото си време, но колкото повече човек се отдалечава от тях, толкова по-специална изглежда и защитата, от която те се нуждаят. И доказателството никога не е по страниците. Изисква се работа, за да може да се види защо те са били важни, защо са предизвиквали толкова много противоречивост, защо изобщо са били четени или изпълнявани. Нека ги наречем клуба на забележките под линия или бригадата на звездичките (*). А можем да си ги представим и като белите джуджета на литературата; онези студени, далечни звезди, които отначало изглеждат блестящи, но след това постепенно потъмняват, докато накрая винаги изглеждат на ръба на поглъщането от нощта. Бен Джонсън е бил първият и най-великият от тях. Карл Краус и Норман Мейлър са негови следовници. Що се отнася до Франзен, ще трябва да изчакаме и видим.

Трепкай, трепкай, малка звездичке.

Източник



[1] За да се разбере пълноценно този текст, необходимо е човек първо да се запознае с есето „Джонатан Франзен – какво не е наред със съвременния свят“, публикувано по-рано в „Либерален преглед“.

[2] Герой от „Сладкото ухание на успеха“, един от най-важните филми на Бърт Ланкастър, представящ събирателния образ на безогледен и мощен американски културен колумнист от 1950-те години. Бел. пр.

[3] И все още, дори и в наши дни, една от основните съставни части на германоезичната преса, междувременно преживяла минимум един век повече от Карл Краус (и неговата днес до голяма степен напълно забравена проза), а и утвърдена като доста неразривна част от германската дискусионна култура, не непременно само в нейните поп-варианти. Бел. пр.

[4] Нещо, в което самият аз не бих понечил да го обвиня, особено след няколкократните (и силно неуспешни) опити за навлизане в непроницаемата джунгла на тази езикова оргиастика (ако ми бъде позволено да изразя разочарованието си на език, подобен на краусовия). Говоря, разбира се, за оригиналите. Бел. пр.

[5] Не само и не единствено негово изобретение, разбира се. Човек неволно се пита дали не е имало нещо специфично в духа на Виена от началото на века, породило такава силна и толкова пагубна страст – но и умение – за манипулиране на масите чрез средствата на една изключително мощна и изключително безскрупулна, но в края на краищата, само и единствено миметика, лишена от реално съдържание. (Между другото, в името на справедливостта трябва да се отбележи, че Краус не само не е почитател на Хитлер; той е и един от неговите най-ранни и най-решителни критици). Бел. пр.

[6] Имайки пред вид принципната и мащабна критика, която Краус прави на хитлеризма (за хора, четящи немски език, оригиналът на „Третата Валпургиева нощ“ може да бъде намерен ето тук), горната забележка изглежда дребнава и педантична. Но пък тя е в съгласие с генералната теза на Микановски, без съмнение. Бел. пр.

[7] Във философията – вид краен субективизъм, за който съществува единствено собственото „Аз“. В разговорния английски език, както в случая, думата обозначава склонност към затваряне единствено в собствената сфера, липса на откритост към „света“. Бел. пр.

[8] Анди Руни (1919–2011) е американски журналист, известен най-вече с ежеседмичните си сатирични, но сравнително беззлобни коментари по различни теми от американското ежедневие, излъчвани като част от популярното телевизионно предаване „60 минути“ в продължение на 40 години. Бел. пр.

[9] Образование (нем.). Бел. пр.

[10] Мемоари на Хемингуей. Бел. пр.

Pin It
Джейкъб Микановски

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.

Други статии от този автор

Посетители

56

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 2 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020