1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

2013 12 Franzen Sofa thumbКарл Краус е австрийски сатирик и централна фигура от добре известния културен живот на fin-de-siecle-Виена. От 1899 до 1936 той издава и публикува влиятелното списание Die Fackel (Факлата); след 1911 той е и единственият автор в списанието. Макар че Краус вероятно щеше да мрази блоговете, Факлата е бил нещо като блог, който всеки по-значителен човек в немскоезичния свят, от Фройд, през Кафка до Валтер Бенямин, е считал за необходимо да чете и да има отношение към него. Краус е бил особено добре познат с афоризмите си – като например „Психоанализата е онази болест на ума, за която самата тя смята, че е лечение“ – и на върха на популярността си е привличал хиляди хора на публичните си четения.

Особеното при Краус е, че при първо четене той е изключително труден за разбиране – преднамерено труден. Той е бил бичът на евтината журналистика, а за култово-настроените му последователи, интензивният му и силно заплетен стил е представлявал приемлива бариера срещу лесното възприемане; той е държал непосветените навън. Самият Краус е отбелязал по отношение на драматурга Херман Бар, преди да го нападне [в едно от есетата си]: „ако разбере дори и само едно изречение от това есе, ще оттегля цялото нещо“. Ако прочетете изреченията на Краус повече от веднъж, ще откриете, че те имат да кажат много и на самите нас, в нашия медийно-наситен, технологически-подлудял, очакващ-апокалипсис исторически момент.

Ето например как изглежда първия абзац от есето му „Хайне и последствията“.

„Две направления на духовна не-култура: беззащитност пред съдържанието и беззащитност пред формата. Едната преживява изкуството единствено като негово [материално] съдържание. Другата преживява дори вече в съдържанието само художественото. Тя е от романски произход. За едната изкуството е инструмент; за другата животът е орнамент. В кой ад ще се пече човекът на изкуството? Той все пак би предпочел да живее сред немци. Защото, макар и да са разпънали изкуството в прокрустовото ложе на своята предприемчивост, освен това те са направили и живота по-трезв, а това е благословия: фантазията процъфтява и всеки човек може да постави своя собствена светлинка в голите си прозоречни рамки. Но само без гирлянди! Не и този добър вкус, който възрадва окото и там горе, и тук долу, затруднявайки възприятието. Не и тази мелодия на живота, която пречи на музиката ми, която се издига до самата себе си сред бученето на немския работен ден. Не и това общо по-високо ниво, от което е толкова лесно да се наблюдава, че парижкият Камелот[1] притежава повече грация от немския издател.“

Първа забележка под линия: Подозренията на Краус по повод „мелодията на живота“ във Франция и Италия все още заслужават внимание. Обектът на раздразнението му тук – твърдението, че уличната разходка в Париж или Рим сама по себе си е естетическо преживяване – се потвърждава от продължаващата популярност на Франция и Италия като почивни дестинации и от подтона на „завиждай ми“, с който американските франкофили и италианофили обявяват плановете си за почивка. Ако кажете, че ще пътувате до Германия, то по-добре бъдете подготвен да обяснявате какво точно ще правите там, или хората инак ще се питат защо ли не отивате на някое място, където животът е хубав. Дори и в наши дни Германия настоява на върховенството на съдържанието над формата. Ако понятието за куулност[2] би съществувало по времето на Краус, той най-вероятно би казал, че Германия е некуул.

Това пък навежда на мисълта за една по-съвременна версия на краусовата дихотомия: Мак срещу РС. Не е ли същността на продукта на Епъл в това, че постигате куулност просто чрез притежаването му? Дори няма значение какво точно създавате на собствения си Мак Еър. Простото използване на един Мак Еър, преживяването на елегантния дизайн на хардуера и софтуера му, вече е удоволствие само по себе си, също като разходката по някоя улица в Париж. Докато, ако работите на някой неугледен, утилитарен РС, единственото, на което можете да се наслаждавате, е качеството на собствената ви работа. Както казва Краус за германския живот, обикновеният РС „отрезвява“ онова, което вършите; той ви позволява да го видите без украшения. Това беше особено вярно в годините на операционната система DOS и ранния Уиндоус.

Едно от развитията, които Краус ще порицава в това есе – виенското разкрасяване на немския език и култура с декоративни елементи, привнесени от романските езици и култури – има свое съответствие в по-новите версии на Уиндоус, които заемат още повече елементи от Епъл, но все още не могат да прикрият същностното си некуулно уиндоусово естество. И, което е още по-лошо, преследвайки елегантността на Епъл, те предават старата сурова красота на РС-функционалността. Те все още не функционират така добре както Маковете и си остават грозни както според стандартите на куулност, така и според онези на утилитарността.

И въпреки това, за да повторя Краус, аз все пак бих предпочел да живея сред РС-та. Всяка възможност да премина към Епъл беше зачеркната от известната и продължителна серия от реклами на Епъл, целящи да убедят хората като мен да се прехвърлят [от другата страна][3]. Аргументите бяха разумни във висша степен, но бяха представяни от човек, олицетворяващ Мака (роля, изпълнявана от актьора Джъстин Лонг) с такова непоносимо самодоволство, че в сравнение с това трудностите около [ползването на] Уиндоус започват да изглеждат привлекателни. Човек не би си пожелал да чете роман за Мака: какво може да се каже за всичко това освен, че всичко е готино? Героите в романите трябва да имат реални желания, докато героят от рекламите на Епъл, който всъщност притежава желания, е онзи, олицетворяващ РС-то (изпълняван от актьора Джон Ходжман). Опитите му да се защищава и да се представя като куул са смешни и той страда от това, като реално човешко същество. (Имаше и различни локални версии на рекламата, изпълнявани от различни актьори – с комиците Дейвид Мичел и Робърт Уеб като РС и Мак във Великобритания).

Бих пропуснал нещо важно, ако не бих добавил, че понятието за „куул“ е до такава степен обсебено от технологическите индустрии, че бяха необходими някои близки до него думи, като например „хип“, за да се опишат онези онлайн-гласове, които се опитваха да ненавиждат Лонг и да представят Ходжсън като реалния куул. Неспокойствието около въпроса кой и какво точно е хип в наши дни може би е остатък от онова, в което, според известното определение на Маркс, се състои „неспокойната“ натура на капитализма. Едно от най-лошите неща около Интернет е, че той изкушава всекиго да постави себе си в ролята на култивиран човек – да заема позиции относно онова, което е хип и да оценява, под заплахата да бъде считан за не-хип, позициите, заемани от всички останали. Краус може и да не се е интересувал от хипността сама по себе си, но той със сигурност се е наслаждавал от заемането на позиция и е бил остро съзвучен по отношение на останалите позиции. Той е бил култивиран човек, и това е една от причините, поради които Факлата излъчва това усещане за блог. Краус е прекарвал много време в четене на неща, които е ненавиждал, така че да бъде в състояние да ги ненавижда от авторитетна позиция.

„Повярвайте ми, мои пъстроцветни: в културите, в които всеки мухльо притежава индивидуалност, самата индивидуалност се превръща в нещо, [предназначено] за мухльовци“.

Втора забележка под линия: в днешна Америка вече не е позволено да се казват неща като горното, независимо от това до каква степен онзи милиард (или може би те са вече два милиарда?) „индивидуализирани“ Фейсбук-страници ви изкушават да ги произнесете. В своето време Краус е бил широко известен, сред множеството си врагове, като „Големият омразник“. Според повечето свидетелства той е бил нежен и щедър в личния си живот човек, с много и лоялни приятели. Но щом само е започнел да навива пружината на полемичната си реторика, тя го е довеждала до крайно резки регистри.

Индивидуализираните „мухльовци“, които Краус има пред вид тук, не са идентични с простолюдието. Макар че Краус може да звучи като елитист, той не се е ангажирал с омаловажаването на масите или неинтелектуалната култура; преднамерената трудност на неговото писане не е барикада срещу варварите. Тя е насочена по-скоро срещу интелигентните и добре образовани културни авторитети, които възприемат един вид фалшива идентичност – хора, за които Краус смята, че би трябвало да разбират нещата по-добре.

Не е ясно дали резките, ex cathedra отрицания на Краус са най-ефективният начин за промяна на сърцата и умовете. Но аз признавам, че изпитвам чувства, които представляват някаква версия на неговото разочарование, когато един романист, който би трябвало да разбира нещата по-добре, Салман Рушди, се отдава на Туитър. Или когато някое политически ангажирано печатно издание, което уважавам, като N+1, започне да опетнява други списания като неспасяемо „мъжки“, възхвалява Интернет като „женски“ и понякога пропуска да вземе пред вид ускоряващото обедняване на свободните писатели, предизвикано от Интернет. Или пък когато добри левичарски професори, които някога се противопоставяха на отчуждението – които критикуваха капитализма за неуморните му атаки срещу всяка традиция и всяка общност, заставаща на пътя му – започват да наричат прерасналия в голям бизнес интернет „революционен“.

Спестете ми живописното пъстрило върху кората на някоя стара горгонцола[4], вместо надеждната монотонност на бялото сирене крема! Животът е труден за преглъщане както там, така и тук. Но романската диета разкрасява отвращението: човек просто го захапва и загива от това. Немската житейска подредба прави красотата да опротивее и ни поставя на изпитание: как отново да възпроизведем красотата?  Превръща всекиго в поет. Там изкуството не е изкуство. А небето – ад.“

Скрито сред този абзац е подразбирането, че краусовата Виена е междинен случай – нещо подобно на Уиндоус Виста. Езикът и ориентацията й са германски, но тя е и съвместна столица на една римокатолическа империя, простираща се далеч в южна Европа и влюбена в собствената си представа за своя специален, очарователен виенски дух и начин на живот. („Улиците на Виена са павирани с култура“, твърди един от афоризмите на Краус. „Улиците на други градове – с асфалт“.) За Краус, предполагаемият културен чар на Виена не е нищо повече от коричка от преструвки, положена върху противоречия, които скоро ще станат катастрофални, а самият той е длъжен да ги демаскира чрез сатирата си. Този абзац може и да изглежда по-критичен към латинската, отколкото към германската култура, но всъщност Краус е обичал да почива в Италия и е имал някои от най-романтичните си преживявания там. За него мястото, където е налице най-опасното разцепление между съдържанието и формата, е Австрия, която се модернизира бързо, като същевременно запазва политическите и социални модели от ранния 19 век. Краус е обсебен от ролята на модерните вестници при разкрасяването на противоречията. Подобно на вестниците на Хърст в Америка, буржоазната виенска преса има огромно политическо и финансово влияние, а освен това е очевидно корумпирана. Тя печели в огромна степен от Първата световна война и е от решаващо значение при поддържането на очарователни виенски митове като „смъртта на героя“ през годините на механизирано касапничество. Великата война[5] е именно онзи австрийски апокалипсис, който Краус е предсказвал, и той неуморно е подигравал сътрудничеството на пресата във всичко това.

Виена от 1910 значи е специален случай. И все пак може да се твърди, че Америка от 2013 е подобен специален случай: друга отслабена империя, разказваща на самата себе си истории за собствената си изключителност, докато същевременно се носи към апокалипсис от някакъв вид, финансов или епидемиологичен, климатично-екологически или термоядрен. Нашата крайна левица може и да ненавижда религията и да смята, че глезим Израел; нашата крайна десница може и да ненавижда нелегалните имигранти и да смята, че глезим чернокожите, докато никой не знае как точно би трябвало да функционира икономиката сега, когато пазарите са вече глобални, но реалното съдържание на ежедневието ни е тотално отвличане на вниманието. Ние не можем да се изправим пред реалните проблеми; харчим билиони[6] долари не за да решаваме някакъв проблем в Ирак, който на първо място не беше никакъв реален проблем; не можем дори да се споразумеем по въпроса как да попречим на разходите по здравеопазването да погълнат целия ни национален бюджет. Онова, на което всички обаче изглежда сме съгласни, е да се предоставим безрезервно на страхотните нови медии и технологии, на Стив Джобс, Марк Зукърбърг и Джеф Безос, и да им позволим да се обогатяват за наша сметка. Собствената ни ситуация изглежда в доста голяма степен подобна на онази от Виена през 1910 година, само дето вестникарските технологии са заменени от дигитални, а виенският чар – от американска куулност.

Нека да разгледаме първия абзац от второто есе на Краус, „Нестрой и потомството“. На пръв поглед есето е възхвала на Йохан Нестрой, водеща фигура от Златната епоха на виенския театър, през първата половина от 19 век. По времето, в което Краус го публикува, през 1912, Нестрой е пренебрегван, неразбиран и по същество забравен, като за Краус това е симптом на всичко, което не е наред в модерността. В есето си „апокалипсис“, публикувано няколко години по-рано, той е писал: „културата не може да възстанови дъха си и мъртвото човечество лежи редом с произведенията си, чието изобретяване ни е струвало толкова много интелект, че в края на краищата не ни е останал никакъв, който да използваме повече. Ние сме достатъчно сложни, за да можем да градим машини, но прекалено примитивни, за да ги накараме да ни служат.“ За самия мен най-впечатляващото около Краус като мислител може би е колко рано и ясно той е разпознал отклоняването на технологическия прогрес от моралния и духовен прогрес. Едно столетие след предишното, включващо научни достижения, които биха изглеждали като вълшебства преди не много дълго време, ни е довело до високоразделителни видеоклипове по смарт-телефони, показващи идиоти, пускащи ментови бонбони в бутилки с диетична кола и ревяща „Ухаа!“[7] Технологическите визионери от 1990-те обещаваха, че Интернет ще ни доведе до нов свят на мир, любов и разбирателство, а мениджърите на Туитър все още думкат по утописткия барабан, като предявяват претенции, че те са причината за Арабската пролет. Ако човек би ги слушал, то би било немислимо източна Европа да се освободи от Съветите без помощта на мобилни телефони, или пък неколцина американци да се вдигнат на бунт срещу англичаните и да създадат американската конституция без възможности за 4G-комуникация.

„Нестрой и потомството“ започва така:

„Не бихме могли да почетем паметта му както подобава на едно потомство, ако просто бихме отчели дълга, който трябва да му изплатим. Така че бихме искали да възхвалим тази памет като признаем една вина[8], която трябва да носим – ние, обитателите на едно време, изгубило способността да бъде наследник на предишното… Как би могъл вечният строител да не се поучи от опита на това столетие? Откак има гении, те са били настанявани като краткосрочни наематели[9] във времето; след това те се изнасят, а за човечеството е малко по-топло. Откак обаче има инженери, домът става все по-малко обитаем. Бог да се смили над развитието! Да не дава на артистите да се родят без утешението, че, когато бъдат предадени на поколенията, ония ще имат полза от това. Това [поколение]! Опита ли то да почувства самото себе си като потомство, тозчас ще започне да се смее над дързостта да смята, че дължи прогреса си на заобикалките на духа, сякаш казва: Пепсодент е най-доброто. Един смях, идещ от идея на Рузвелт, оркестрирана от Бърнард Шоу. Това е смехът, който е отвъд всичко и готов на всичко. Защото техниците са разрушили моста, а бъдещето е всичко онова, което следва автоматично.“

В наши дни рефренът е, че „нашите мощни и нови технологии са неудържими“. Съпротивата срещу тези технологии отдолу е почти изцяло ограничена до въпроси на здравето и сигурността, докато междувременно множество други логики – ония на теорията на войната, на технологията, на пазара – продължават да се разгръщат автоматично. Оказва се, че живеем в свят с водородни бомби просто защото урановите бомби нямаше да свършат работа така добре; оказва се, че прекарваме повечето от будните си часове в писане на текстови съобщения, имейли, туитове и статуси на машинки с цветни екрани, защото законът на Мур[10] твърди, че го можем. Казват ни, че, за да останем икономически конкурентоспособни, ние трябва да забравим хуманитарните науки, да учим децата си на „страст“ към дигиталните технологии и да ги подготвяме да прекарват целите си животи в непрестанно преобразование, за да остават в крак с тях. Логиката твърди, че ако искаме неща като Zappos.com и възможности за записи на домашно дигитално видео – а кой ли не би ги искал? – то трябва да кажем сбогом на надеждните работни места и добре дошъл на един живот, прекарван в страх. Ние трябва да станем толкова неспокойни, колкото е и самият капитализъм.

Не само че аз не съм лудит[11]; не съм уверен дори дали самите оригинални лудити са били лудити. (За тях просто е изглеждало практично да чупят парните тъкачни станове, които са ги оставяли без работа). Прекарвам целия си ден в използване на софтуер и силикон, а и съм очарован от всичко, свързано с новия ми „Леново“-ултрабук компютър, освен името му.[12] (Работата с нещо, наречено „Блок за идеи“ ме изкушава да се откажа да имам идеи). Но в един неотдавнашен момент, когато бях достатъчно несдържан, за да нарека публично Туитър „тъп“, реакцията на хората, пристрастени към Туитър беше да ме нарекат лудит. Нъй, нъй, нъй! Беше същото като да бях нарекъл пушенето на цигари „тъпо“, само че в този случай не разполагах с медицински свидетелства, които да подкрепят думите ми. За известно време хората се безпокояха от това, че мобилните телефони може би причиняват рак на мозъка, но връзката се оказа слаба-до-несъществуваща и сега вече никой няма основания да се безпокои.

„Тази бързина не осъзнава, че нейното постижение се състои единствено в това да се изплъзва на самата себе си. Присъстващо телесно, отсъстващо духовно, съвършено просто каквото е, това време – така се надява тя – ще бъде абсорбирано от следващото, и децата, породени от спорта с машината и изхранвани от вестниците, ще могат тогава да се смеят още по-добре… Не става дума за това да се плаши някой си; появи ли се някакъв дух, то лозунгът е: ние сме си завършени. Науката е поставена така, че да гарантира херметична изолация от всичко отвъдно. Онова, което там се нарича свят, защото може да бъде обиколено в течение на петдесет дни, е свършено, щом само може да бъде изчислено. А за да може да се погледне в очите въпроса „А сега какво?“ й остава единствено още самоувереността, че ще може да се справи с непредсказуемото. Мозъкът пък едва започва да се досеща, че наближава Деня на голямата суша. И тогава замлъква последният орган, но все още бучи последната машина, докато дори и тя застива, тъй като операторът е забравил Думата. Защото разумът не е разбрал, че с отдалечаването от духа той може и да е нараствал вътре в собственото си поколение, но затова пък е изгубил способността да се възпроизвежда. Ако две по две наистина е четири, както твърдят те, то този резултат се дължи на факта, че Гьоте е написал стихотворението „Морска тишина“. Сега обаче се знае толкова точно, че две по две е четири, че след сто години няма да можем да го изчислим отново. В света трябва да се е появило нещо, което никога преди не е било. Дяволска машина на хуманността.“

От всички редове на Краус, това може би е онзи, който означава най-много за мен. В абзаца си Краус пробуждат асоциации за чирака-магьосник – непреднамереното пускане в ход на свръхестествено-разрушителни сили. И макар че говори за съвременната му преса, критиката му се отнася, ако изобщо до нещо, то още по-добре до днешния техно-консумеризъм. За Краус, дяволската работа около вестниците е тяхното мошеническо съвместяване на просвещенчески идеали с неуморно преследване на печалби и власт. В лицето на техно-консумеризма, една хуманистична реторика на „отдаване на власт“ и „креативност“, и „свобода“, и „връзка“, и „демокрация“ насърчава открития монополизъм на техно-титаните; новата дяволска машина изглежда все повече се подчинява единствено и само на собствената си развойна логика, и тя е далеч по робски-пристрастяваща, далеч по-насърчителна към най-лошите човешки импулси, отколкото вестниците са били когато и да било. Действително, онова, което Краус ще каже по-късно за Нестрой, би могло да бъде казано и за самия Краус: „Той атакува дребната си околна среда с ярост, достойна за една по-късна кауза“. Печалбите и обсегът на виенската преса са жалостиво дребни според стандартите на днешните технологически и медийни гиганти. Океанът от тривиалност и фалш или празни данни днес е милиони пъти по-голям. Краус не прави нищо повече от прогноза, когато предвижда време, в което хората ще са забравили как да събират и изваждат; днес вече е трудно да се изкара един обяд с приятели, без някой от присъстващите да посегне към Айфона си, за да издира факт от вида, който досега беше задача на мозъка да запомня.[13] Техно-ентусиастите, разбира се, не виждат нищо лошо в това. Те посочват, че хората винаги са отдавали паметта под нечие опекунство – онова на поети, историци, съпрузи, книги. Но аз съм в достатъчна степен дете на 60-те, за да виждам разлика между това да оставиш на съпругата си да запомня рождените дни на племенничките – и предаването на базисната функция на запаметяването в ръцете на една глобална корпоративна система на контрол.[14]

„Едно изобретение за разбиване на Кохинор [по онова време, най-големия в света диамант], за да се направи светлината му достъпна за всички, които я нямат. Вече петдесет години работи машината, в която отпред се внася Дух, а отзад излиза Печат – размиваща, разпространяваща, унищожителна. Даващият губи, получаващите обедняват, а посредниците трябва да продължават да живеят…“

Ето това е проба от краусовата проза. Въпроса, който искам да разгледам тук е: Защо Краус е бил толкова гневен? Бил е късно дете в преуспяващо, добре асимилирано еврейско семейство, чийто бизнес е генерирал достатъчно голям приход, за да го направи финансово независим за цял живот. Това на свой ред му позволява да публикува Факлата точно така, както си я желае, без да прави отстъпки пред рекламодатели или абонати. Имал е тесен кръг от добри приятели и много по-широк кръг от почитатели, мнозина от тях фанатични, някои от тях известни. Макар и да не се е женил никога, той е имал някои брилянтни афери и едно дълбоко, дългосрочно приятелство. Единственият му здравословен проблем е било изкривяване на гръбначния стълб, и дори това е имало предимството да го освободи от военна служба. Така че как се е стигнало дотам един толкова облагодетелстван човек да се превърне в Големия омразник?

Питам се дали не е бил толкова гневен защото е бил толкова привилегирован. По-нататък в есето за Нестрой, Големият омразник защищава омразата си по следния начин: „Киселината си желае блясъка, а ръждата казва, че тя е само разяждаща“. Краус е ненавиждал лошия език защото е обичал добрия език – защото е имал дарби, както интелектуални, така и финансови, позволяващи му да култивира тази любов. А човекът, който е имал късмет в живота, не може да очаква светът да продължава все по този начин; когато светът настоява да върви по погрешни начини, корумпирани и безвкусни начини, човекът се чувства измамен от това. И така той се гневи, а гневът от своя страна го изолира и изостря чувството му за собствена изключителност.

Като всеки артист, Краус е желаел да бъде индивид. В продължение на голяма част от живота си той е бил предизвикателно-аполитичен; изглеждало е, че формира връзки само и единствено с намерението по-късно да ги торпилира по импозантен начин. Имайки пред вид, че любимата му пиеса е била Крал Лир, аз се питам дали не е виждал собствената си съдба в лицето на Корделия, любимото късно дете, което обича краля и което, именно защото е било привилегирована дъщеря, сигурна в обичта на краля, притежава личната цялостност, необходима за отказа да се унижи собствения език и да се лъже краля в старческото му слабоумие? Привилегията е изпратила също и Краус по пътя към ставането на независима личност, но светът изглежда е бил склонен да му пречи. Той го е разочаровал по начина, по който Лир разочарова Корделия, а за Краус това се превръща в предписание за гняв. В копнежа си по един по-добър свят, в който истинската индивидуалност е възможна, той продължава да прилага киселината на гнева си към всичко фалшиво.

Позволете ми сега отново да се завърна към примера със самия себе си, тъй като и без това го чета в историята на Краус.

Бях късно дете в обичливо семейство, което, ако и да не беше чак толкова заможно, че да ме направи рентиер, разполагаше с достатъчно пари, за да ме изпрати в добро държавно училище, а след това в отличен колеж, където се научих да обичам литературата и езика. Бях бял, от мъжки пол, хетеросексуален американец с добри приятели и перфектно здраве. И все пак, въпреки всичките си привилегии, аз станах изключително гневна личност. И гневът се спусна върху мен толкова близко във времето, в което се влюбих в писането на Краус, че двете явления са практически неразличими едно от друго.

Не съм роден гневен. Ако може да се каже нещо определено, то е по-скоро обратното. Може и да звучи като преувеличение, но мисля, ще бъде точно да се каже, че не знаех нищо за гнева преди да стана на 22. Като младеж си имах своите моменти на мрачност и бунт против авторитетите, но, също като Краус, бях имал само минимални конфликти с баща си, а най-лошото, което би могло да се каже за мен и майка ми беше, че се препирахме като стара съпружеска двойка. Реалният гняв, гневът като начин на живот, ми беше нещо чуждо до един точен следобед през април 1982. Случи се на един празен влаков перон в Хановер. Бях пристигнал от Мюнхен и очаквах влака за Берлин, беше мрачен немски ден, аз извадих от джоба си шепа немски монети и започнах да ги хвърлям по перона. В това имаше елемент на анти-немска враждебност, защото малко преди това бях имал ужасно преживяване с една стисната германска старица и ми доставяше удоволствие да си представям как други стиснати германски старици се навеждат, за да събират монетите, както си знаех, че ще го правят, и по този начин да влошавам болките в коленете и хълбоците им. Но начинът, по който запокитвах монетите беше по-общо гневен. Бях гневен на целия свят по начин, какъвто не познавах отпреди това. Най-вероятната причина за гнева ми беше неуспеха при опита за правене на секс с едно невероятно красиво момиче в Мюнхен, само дето това беше не неуспех, а съзнателно решение от моя страна. Няколко часа по-късно, на перона в Хановер, аз маркирах навлизането си в живота, който дойде след това, разхвърляйки монетите си. След това се качих на влака и се върнах обратно в Берлин, където живеех с фулбрайтова стипендия, и се записах в семинар за Карл Краус.

* * *

Като сватбен подарък, три месеца след като се завърнах от Берлин, професорът ми по германска литература от колежа, Джордж Ейвъри, ми подари издание с твърди корици на великолепната критика на Краус срещу нацизма, Третата валпургиева нощ. Джордж, който ми беше отворил очите за връзката между литературата и живеенето на живота, започваше да се превръща в нещо като втори баща за мен – един баща, който четеше романи и приемаше всяко удоволствие. Бях негов добър студент и сигурно желанието да се окажа достоен, да демонстрирам любовта си, е било онова, което ме накара, в месеците след женитбата ми, да се опитам да преведа двете трудни есета на Краус, които бях донесъл със себе си от Берлин.

Вършех работата късно следобед, след шест или седем часа писане на разкази, в спалнята на малкия апартамент в Съмървил, който жена ми и аз държахме под наем за 300 долара месечно. Когато бях привършил черновите на двата превода ги изпратих на Джордж. Той ги прати обратно няколко седмици по-късно, с дребни забележки в микроскопичния му почерк и едно писмо, в което приветстваше опита ми, но заедно с това каза, че виждал колко „дяволски трудно“ е да се превежда Карл Краус. Приемайки намека му, аз прегледах черновите с нов поглед и бях обезкуражен, когато открих, че те са бомбастични и почти нечетливи. Почти всяко изречение се нуждаеше от допълнителна работа, а аз бях толкова изтощен от вече направеното, че погребах страниците в една папка.

Но Краус беше ме променил. Когато се отказах от разказите и се върнах към романа си, вече не забравях моралния му патос, сатиричната му ярост, омразата му към медиите, обсебеността му от апокалипсиса и дързостта му като автор на сентенции. Исках да изложа противоречията на Америка така, както той беше изложил ония на Австрия, и исках да го направя чрез романа – популярния жанр, който Краус беше считал под достойнството си, но аз не. Все още се надявах да завърша и краусовия си проект, след като романът ми щеше да ме е направил известен и милионер. За да зачитам тези надежди събирах изрезки от Sunday Times и ежедневния Boston Globe, за които жена ми и аз бяхме абонирани. По някаква причина – може би за да се уверя, че и други хора също се женят – четях настървено страниците за женитби, като изрязвах заглавия от рода на „Синтия Пигът омъжена за Луис Бейкън“ или любимото ми „Мис ЛьоБуржоа желае да се омъжи за писател“.

Четях Globe с особено остро краусовско око, и той услужливо ме вбесяваше с тривиалността, небрежните си редакторски прочити и занесено-двусмислените заглавия от отдела за времето. Бях толкова подразнен от слабия, безсмислен „хумор“ на „С рогата напред“ (Head-on Splash), за който ми се струваше, че няма да разсмее особено много семейството на някой, загинал в автомобилна катастрофа, както и на „Есенничка утеха“ (Autumnic Balm), която накърняваше чувството ми за сериозността на атомната опасност, че в края на краищата написах саркастично писмо в стил Краус до редакцията. Globe действително отпечата писмото, но с характерната си небрежност успя да изтипоса заглавието ми като „Автоматична утеха“ (Automatic Balm), с което направи цялото писмо неразбираемо. Бях толкова бесен, че впоследствие посветих много страници от втория си роман на това да се майтапя колко скапан вестник е Globe. Гневът ми от онова време – насочен не само към медиите, но и към Бостън, бостънските шофьори, хората от лабораторията, в която работех, компютъра в лабораторията, моето семейство, семейството на жена ми, Роналд Рейгън, Джордж Буш-страши, литературните теоретици, авторите на минималистка проза, на мода по онова време, както и мъжете, които се развеждат с жените си – днес вече ми е чужд. Сигурно е имал нещо общо с дълбоката изолация на съпружеския ми живот, както и на безогледността с която, в амбициозността и бедността си, си отказвах всякакво удоволствие.

Може би във всичко това имаше, както вече казах, и елемент на гнева на привилегированата личност срещу света, който го разочарова. И ако се оказа така, че самият аз притежавах достатъчно от този гняв, за да направи от мен един по-млад Краус, това идваше от жанра, който бях избрал. Когато един твърд сатирик успее да придобие някаква популярност, това може да означава само, че публиката му не го разбира. Липсата на публика, която Краус би могъл да уважава, е била предварително ясно заключение, така че никога не е било нужно той да престава да бъде гневен; можел е да бъде Големият омразник на работната си маса, след което да остави писалката настрана и да води приятен личен живот с приятелите си. Но когато един романист намери публика, дори и малка, той или тя се намира в по-различно отношение към нея, защото отношението се основава на признание, а не на недоразумение. При отношение като това, с публика като тази, става просто нечестно да продължаваш да бъдеш гневен. А умствената работа, изисквана по принцип от белетристиката, която е да си представяте, какво е да сте някой, който не сте, още повече подкопава гнева. Колкото повече пишех романи, толкова по-малко вярвах в правотата си и толкова по-склонен ставах да симпатизирам на хора като печатарите на Globe. Освен това, докато Интернет придобиваше власт, разпространявайки информация, на която можеше да се вярва също толкова малко, колкото и на цената за прочитането й, аз започнах да се чувствам все по-благодарен на вестници като Times и Globe за това, че все още съществуват и че продължават да плащат на сравнително отговорни репортери за работата им, че накрая изгубих интереса към това да ги подигравам.

И така, някъде през 90-те години, аз извадих отново лошите си преводи на Краус от папката и ги поставих в по-сигурно хранилище. Изреченията на Краус никога не престанаха да преминават през главата ми, но имах усещането, че съм го надживял, че той е писател от вида за млади сърдити хора, а не писател от романов тип. Онова, което беше ме привлякло отново към него, или поне отчасти, беше гризящото усещане, че апокалипсисът, след като за известно време беше изглеждал така, сякаш се оттегля, сега отново е част от картината.

В собствения ми малък ъгъл от света, което ще рече американската белетристика, Джеф Безос може и да не е Антихриста, но при всички случаи той изглежда като един от четиримата конници. Амазон желае свят, в който книгите или се публикуват от авторите си, или от самия Амазон, с читатели, разчитащи на рецензиите от Амазон при подбора на книги и с автори, отговарящи сами за собствената си реклама. Писанията на бъбривци, туитъри и хвалипръцовци, както и на хора с достатъчно пари, за да платят някому да им напише стотици петзвездни рецензии[15], ще процъфтяват в този свят. Но какво се случва с хората, които са станали писатели именно защото бърборенето, туитирането и самохвалството са им изглеждали като невероятно плитки форми на социален ангажимент? Какво се случва с хората, които желаят да комуникират в дълбочина, личност с личност, в спокойното постоянство на печатното слово, и които са били оформени от любов към писатели, когато публикуването все още е било гаранция за някакъв вид качествен контрол, а литературните репутации са били нещо повече от децибелните нива на авторекламата? Докато все пó и по-малко читатели са в състояние да намират сами пътя си, сред цялата шумотевица, разочароващи книги и фалшиви рецензии, към работите, създавани от едно ново поколение на този вид автори[16], Амазон е на път да направи от писателите точно онзи вид лишени от изгледи работници, които се трудят в неговите складове: работещи все повече и повече за все пò и по-малко, без каквато и да е сигурност за работното място, тъй като складовете са разположени по места, където те са единственият бизнес, предлагащ работа. И колкото по-голяма е онази част от населението, живееща като тези работници, толкова по-голям е натискът за понижаване цените на книгите и пресата върху обикновените книжари, защото когато не печелите много пари, вие си желаете развлеченията безплатно, а когато животът ви е труден, си желаете моментално задоволяване („Доставка само за една нощ!“)[17]

Но по този начин книгата като физическо тяло попада в списъка на застрашените видове, така че отговорните рецензии на книги започват да изчезват, независимите книжарници изчезват[18], литературните романисти са принудени да практикуват авто-реклама от типа „Дженифър Уайнър“, а Големите шест издателски къщи биват убивани и поглъщани от Амазон: всичко това изглежда като апокалипсис само ако повечето ви приятели са писатели, издатели или книжари. А освен това е напълно възможно историята все още да не е приключила. Може би интернетският експеримент с потребителските рецензии ще доведе до такава очебийна корупция (говори се, че повече от една трета от онлайн-рецензиите са фалшифицирани), че хората ще започнат да настояват за връщането на професионалните рецензенти. Може би един икономически значим брой читатели ще започне да осъзнава човешката и културна цена на амазонската хегемония и ще се върне обратно към локалните книжарници или поне към barnesandnoble.com, който предлага същите книги и един по-добър електронен четец, и чиито собственици имат прогресивна политика. Може би хората ще започнат да ненавиждат Туитър по същия начин, по който някога се разболяваха от цигарите. Най-новите модели за печелене на пари при Туитър и Фейсбук все още ми изглеждат като отчасти пирамидална схема, отчасти пожелателно мислене, отчасти отвратително всеобщо наблюдение.

Бих могъл, вярно, да направя по-мащабен апокалиптичен аргумент за логиката на машината, която днес вече е станала глобална и ускорява денатурализацията на планетата и стерилизацията на океаните й. Бих могъл да посоча трансформацията на канадските северни гори в токсично езеро от вторични продукти след обработката на съдържащи петрол пясъци, унищожаването на оставащите в Азия гори с цел производство на ултра-евтини китайски мебели в Home Depot, сриването на амазонския регион и окончателното изсичане на горите му, заради отглеждане на добитък и добив на минерали: цялата тази умонагласа на „пука ни за последствията, ние искаме да си купуваме много боклуци, и искаме да ги купуваме евтино, с безплатна доставка за една нощ“. А междувременно се получава затопляне на атмосферата, бедствено използване на антибиотици в селскостопанските бизнеси, широко разпространено човъркане из клетъчни ядра, което може да се окаже също толкова разрушително колкото и човъркането из атомните ядра. И, о да, термоядрените бойни глави все още се намират в силозите и подземията си.

Но апокалипсисът не означава непременно край на света. Действително, думата предполага по-директно някакъв елемент на окончателна космическа присъда. В краусовата хроника на престъпленията срещу истината и езика в Последните дни на човечеството, той говори не просто за физическото разрушение. Всъщност заглавието на неговата пиеса би било по-добре преведено на английски като Последните дни на хуманността: „дехуманизиран“ не означава „обезлюден“ и ако Първата световна война означаваше края на хуманността в Австрия, то това беше не защото там вече не е имало хора. Краус е бил отвратен от касапницата, но той я вижда като следствие, а не причина, за загубата на хуманност при все още живите хора. Живи, но осъдени, космически осъдени.

Но присъда като тази очевидно зависи от онова, което имате пред вид под думата „хуманност“. Независимо от това дали го желая или не, светът, създаван от една адска машина на техно-консумеризъм все още е свят, направен от човешки същества. Докато пиша това, изглежда, че половината от рекламите по кабелната телевизия показват хора, привеждащи се над смартфони; има една особено гадна/готина, в която всички двадесетгодишни на една сватбена церемония не правят нищо друго освен смартфон-фотографии и текстови съобщения, които си изпращат едни-други. Да се описва този унил спектакъл в апокалиптични понятия, като „дехуманизация“ на една сватба, означава да се поднася една специална морална концепция за хуманността. Но пък ако следвате Ницше и отхвърляте моралното съждение в полза на естетическото, то веднага се оказвате конфронтирани от убедителната връзка между естетиката и класовите привилегии, представена от Бурдийо – и, преди да сте се усетили, вече може и да превеждате Последните дни на човечеството като Последните дни от привилегироването на нещата, които лично аз намирам красиви.

А може би всичко това не е чак толкова лошо. Може би апокалипсисът е, парадоксално, нещо винаги индивидуално, винаги лично. Разполагам с кратък престой на Земята, обрамчен от безкрайности от нищо, и по време на първата част от този престой аз оформям привързаности към някакъв особен набор от човешки ценности, които по неизбежност са формирани от социалните ми обстоятелства. Ако бих бил роден през 1159, когато светът е бил по-стабилен, бих могъл да чувствам, на 53, че следващото поколение ще споделя ценностите ми и ще цени същите неща, които ценя и аз; не предстои никакъв апокалипсис. Но аз съм роден през 1959, когато телевизия се гледаше само в прайм тайма, хората пишеха писма и ги пращаха по пощата, всяко списание и вестник имаше голям отдел за книги, във факултетите по английска филология властваше Новата критика, амазонският басейн беше недокоснат, антибиотиците се използваха за лечение само на сериозни заболявания, а не бяха инжектирани на напълно здрави крави. Не беше непременно един по-добър свят (имахме бомбоубежища и сегрегирани плувни басейни), но това беше единственият свят, в който знаех как да намеря мястото си като писател. Що се отнася до днешния ден, 53 години по-късно, то основното оплакване на Краус – че сливането на технологиите и медиите е накарало хората неуморно да се съсредоточават върху настоящето и да забравят миналото – не би могло да звучи по-правдиво за мен. Краус е първият голям пример за писател, изживяващ изцяло начина, по който модерността, чиято същност се състои в ускорения ход на промените, сама по себе си създава условията за личния апокалипсис. Естествено, тъй като е бил първи, промените са му се стрували специални и уникални за него, но всъщност той е регистрирал нещо, което се е превърнало в постоянна част от модерността. Опитът на всяко следващо поколение е толкова различен от онзи на предишното, че винаги ще има хора, за които изглежда така, сякаш всякаква връзка с ключовите ценности на миналото е била изгубена. Докато модерността продължава, за един такъв човек всички дни ще изглеждат като последни дни на човечеството.

Източник



[1] Името на легендарния град-крепост, свързан с крал Артур. В случая се има пред вид парижкия издателски бизнес, който е обект на атаката в това есе на Краус. Бел. пр.

[2] Не виждам опити за въвеждане на някакъв еквивалент на това толкова важно съвременно понятие в българския език. Младежите, разбира се, го използват вече навсякъде, докато собственото ми, вечно консервативно и вечно неприемащо поколение (което за нещастие държи в ръце повечето управленчески лостове в изпотрошената ни родина, включително и ония около систематизирането и модернизирането на езика), очевидно предпочита да игнорира развитията на популярната култура и език, оставяйки нещата на самите себе си. Е какво пък, ще си позволя тогава да предложа този оксиморон за американското „coolness“, по липса на нещо по-подходящо и по-разбираемо. Бел. пр.

[3] Най-същественият недостатък в аргументацията на Франзен без съмнение е в това, че тя е направена от гледната точка на човек, който не познава вътрешната, технологическа страна на целия проблем, а съди за дълбоки, по същество цивилизационно-променящи технологии, единствено въз основа на техния външен изглед. Най-съществената разлика между продуктите на Епъл и Майкрософт се състои разбира се не в техния дизайн, а още по-малко в чисто външното им оформление, колкото в наличието или липса на ограничения върху свободата на комуникация, които те ви налагат, като техен потребител (и особено като потребител на не-латинска азбука и малък, слабо разпространен език, за който Епъл по принцип не дава пет пари, с право или без). При цялата си лекота на ползване, продуктите на Епъл все пак ви затварят в една много по-тясно ограничена сфера на комуникация, отколкото го правят онези на Уиндоус (авторът на тези редове е професионален потребител на компютърни технологии с повече от двадесетгодишен опит в използването както на Макинтош, така и на Уиндоус-технологии). За едно далеч по-обширно и много по-фундаментално обосноваване на тази гледна точка, моля прочетете книгата „The Master Switch“ на американския изследовател Тим У. Бел. пр.

[4] Вид италианско сирене. Бел. пр.

[5] Тоест Първата световна. Бел. пр.

[6] Както е добре известно, американската дума „билион“ се превежда в европейските езици като „милиард“, докато европейското „билион“ на американски английски е „трилион“. В случая следователно става дума за американски трилиони или европейски билиони. Бел. пр.

[7] Защото при реакцията с ментови бонбони кòлата буквално експлодира в гейзер от пяна. Бел. пр.

[8] В оригинала – непреводима игра на думи, идеща от това, че думата за „дълг“ и „вина“ в немския език е една и съща. Бел. пр.

[9] Изразът, използван тук от Краус (Trockenwohner) заслужава специално внимание, тъй като е частица от немската история, която е изчезнала в наши дни и дори само по тази причина предизвиква особено любопитство. А именно: в строителството от онова време все още се е използвал най-вече по-евтиния варов хоросан (днес вече циментов), който при съхненето си отделя допълнителни количества вода, така че една постройка, изградена с подобен хоросан, по правило се нуждае от около три месеца, преди да изсъхне и стане напълно годна за обитаване. Именно оттук идва и немската фраза (която в буквален превод означава „влажни обитатели“): това са били бедни хора, допускани да живеят в новопостроените сгради срещу минимален наем, с което се постига двойна полза за собствениците: от една страна те получават наем, а от друга, сградата съхне по-бързо, поради човешкото присъствие, свързано с отделяне на топлина. Естествено, ползата за самите наематели е от по-спорен характер… Бел. пр.

[10] Законите на Мур са емпирични закони, свързани с непрекъснатото усъвършенстване на производството на интегрални схеми. (Бел. пр. – по Уикипедия)

[11] Лудитите са протестиращи работници от началото на 19 век, които са виждали причината за всичките си проблеми във възхода на машините („изяждащи“ техните работни места), и съответно решението – в разрушаването им. В наше време думата „лудит“ се е превърнала в символ на човек, който се противопоставя сляпо на техническия прогрес. Бел. пр.

[12] Позволявам си да се усъмня във валидността на това твърдение. Що се отнася до прекарването на (работния) ден сред нови технологии, то същото е важало и за лудитите; когато пък става дума за по-дълбоките импликации на съвременните (или които и да било други) технологии, то изпитвам дълбоко съмнение в способностите на Франзен да ги оцени, по простата причина, че той очевидно няма директна връзка с тях (ползването на персонален компютър е също толкова доказателство за сериозно разбиране на възможностите, предлагани от модерните технологии, колкото и ползването на очила – за разбиране законите на оптиката или астрономията). С молба за извинение бих си позволил да разширя малко метафората, предлагана от Франзен и да кажа, че е важен не толкова начина, по който човек прекарва деня си (евентуално сред продукти на модерните технологии), колкото начина, по който прекарва нощта си (в мечти за тяхното „обуздаване“ или просто премахване). Бел. пр.

[13] Аргументът, почиващ върху (неоспоримия) факт, че повечето технологии са свързани със загуба на човешки способности, изградени чрез труден тренинг в продължение на множество предишни поколения, е стар най-малко колкото е платоновият „Федър“ (а всъщност още по-стар, като се има пред вид факта, че там Платон се позовава на още по-стара, египетска мъдрост). Изкуството на писмото е довело дотам, че хората са изгубили способността да запаметяват огромни количества текст, без която разпространението на знание е било немислимо в пред-писмените времена. Същото се отнася и до десетки други способности, и това твърдение се намира в основата на повечето аргументации, поставящи под въпрос принципната смисленост на техническия прогрес (виж в тази връзка типичната статия „Кара ли ни Гугъл да оглупяваме?“ тук в списанието). Но дали всичко това поставя под въпрос смисъла на самия технически прогрес? Или може би през цялото време става дума за нещо друго – за неизбежно свързания с него въпрос за това, че последствията му са непредвидими, а и че той може да бъде употребяван за разрушителни цели? Което в края на краищата ни довежда и до живеца на нещата: на кое всъщност неосъзнаваночувство ще позволим да управлява животите ни: на страха пред неизвестното или на (потенциално разрушителната) увереност, че в дългосрочен план човечеството ще се справи с всички предизвикателства, изправящи се на пътя му? Ваш собствен избор, дами и господа… Бел. пр.

[14] Въпросът, който Франзен поставя тук, а именно: „КОЙ ще разполага с властта над паметта?“ е безспорно решаващ за всяко общество. Да се изхожда обаче от безумно обобщаващото твърдение, че техническият прогрес, поради все по-голямата лекота за събиране и преработване на информация, автоматично води до тотализация на обществото е, меко казано, твърде едностранчиво. Прогресът НЕ Е нещо, функциониращо независимо от собствените ни представи, планове и решения относно бъдещето. Въпрос на съответна организация – и достатъчно обществена енергия – е да се постави отново под контрол всяка излязла извън контрол система на управление. В края на краищата всички ние, искаме или не, получаваме ТОЧНО онези форми на управление, които сами заслужаваме. Какво ще кажете за това, господин Франзен? Бел. пр.

[15] Става дума за практиката да се публикуват неискрени „читателски рецензии“ на страниците на Amazon.com, която се превръща във все по-разпространено средство при търсенето на писателски успех. Във всеки случай, на твърдението на Франзен, че такива хора „ще процъфтяват в този свят“, може да се отговори с класическата фраза на Линкълн: „Човек може да лъже малко хора завинаги или всички за известно време, но никога всички завинаги“. Бел. пр.

[16] На всичко това може спокойно да се отговори, че още никога в историята на човечеството за истински гладния читател не е било толкова лесно да достига до масивни количества информация относно нещата, които го/я интересуват (не само и не задължително единствено книги). И това се дължи в немалка степен именно на фирмата, ръководена от Джеф Безос и това тъй гениално нововъведение, електронния четец за книги. Разбира се, всичко това предполага повишена готовност – а може би и способност – за самостоятелно филтриране на (понякога неимоверно) големи количества информация (една работа, отдавана в по-ранни времена на специалисти, които след това са препродавали мненията и заключенията си на сравнително пасивно възприемащата ги публика). Но дали целият този процес – изместването на работата и отговорността за собственото ниво на информираност, знание и вкус откъм ръцете на „професионалистите“ накъм собственото съзнание – действително може да бъде разглеждан като някакъв вид упадък? А къде тогава остава базисната увереност в способността на homo sapiens да решава все нови и нови проблеми? Бел. пр.

[17] И отново: за нашего брата, привикнал на повече от пустинния български културен пейзаж, всичко това звучи като приказките на едно силно привилегировано, силно разглезено и силно неосъзнаващо факта на собствената си непредставителност, когато става дума за обичайната писателска съдба, човешко същество. На първо място: писането още никога в историята на човечеството не е било надежден източник на препитание – и не може да бъде, поради простия факт на изключителната претенция за умствена привилегированост, с която е свързано самото му естество. (Писането, разбирано в класическия смисъл – като еманация на мисленето и плодовете на човешкия интелект). Тъй като е напълно невъзможно да се приеме, от каквато и да било гледна точка, че броят на желаещите да виждат себе си в една толкова привилегирована позиция може да има дори отдалечена връзка с реалността на това тъй рядко цвете, човешкият гений, то естествено е, че единственият начин за подбор е пълният отказ за обръщане на внимание от страна на читателската публика, издателския бизнес и, най-общо казано, „будното човечество“ – до доказване на противното. Казано възможно най-просто, право на такава претенция има само и единствено онзи, който успее да удържи на всички напълни на отсрещния вятър, до самия край – включително и в случаите, в които животът му/й приключва преди „будното човечество“ да е успяло да отдели работите му/й от общия баласт на плявата.
На второ място: неспособността на (американските) работници на Амазон да си извоюват по-добри условия на труд при всички случаи не е вина (заслуга?) единствено на алчните капиталисти, управляващи фирмата. В Германия, където работническото движение е значително по-добре организирано и традицията на – простете израза – „класова борба“, съвсем не е до такава степен превърната в чучело за плашене на гарги, както това изглежда е случаят в Америка, служителите на Амазон успешно доказват, че може да има и успех в борбата срещу непрестанната им експлоатация. Бел. пр.

[18] Най-вече в Америка, където държавата не си дава труда да утвърди единни, независими от пазара цени на книгите, и по този начин да им отреди мястото, което заслужават, тоест не просто стока – една практика, която е утвърдена из цяла Европа. Берлин все още е пълен с малки, независими книжарници, които успешно удържат на конкуренцията с големите вериги именно поради факта, че големите не могат да подбиват цените, продавайки по-големи количества книги. Бел. пр.

Pin It
Джонатан Франзен

Джонатан Франзен (Jonathan Franzen) е американски писател. Роден е в Чикаго, Илинойс, израства в предградията на Сейнт Луис, Мисури. Завършва „Swarthmore College“. Живее в Манхатън, Ню Йорк, пише за списание Ню Йоркър.

Други статии от този автор

Посетители

57

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • тодор каварджиков писа Още
    пиши младене пиши... преди 3 дни
  • Младен Стари писа Още
    Ако не беше публикун... преди 5 дни
  • MP писа Още
    Тази книга/тематика е... преди 1 седмица
  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 1 седмица
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 2 седмици
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 2 седмици
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 2 седмици
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 2 седмици
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 3 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 3 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Тръмп не е фашист и... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Все повече ме обхваща... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам тук този... преди 4 седмици