1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

През 1913 философът Лудвиг Витгенщайн забягва от спънките и безпокойствата на Кеймбридж, за да заживее като отшелник в Норвегия. Там не го познава никой и той е в състояние да се съсредоточи върху работата си по логика в пълна изолация. Експериментът е успешен. За известно време Витгенщайн живее при началника на пощенската станция в Скьолден – отдалечено селце, на двеста мили северно от град Берген, а по-късно поръчва строеж на дървена постройка, надвесена над фиорда. Останал сам, той се бори с идеите, които по-късно ще се превърнат в Логико-философски трактат (1921). Всеки, който се опита да прекара някакво време с него, се среща с кратко и решително отблъскване. „Махнете се! Ще ми отнеме две седмици да стигна отново до точката, на която се намирах, преди да ме прекъснете“ – с такива думи, според едно твърдение, той изпъдил един от местните хора, който направил грешката да го поздрави, докато Витгенщайн стоял и размишлявал върху онова, което не може да се каже.[1] От гледна точка на Витгенщайн годината, която той прекарва в Норвегия, е източник на голяма част от неговата философска съзидателност, може би най-интензивният мисловен процес, който този забележително интензивен философ е постигал в живота си. Докато живее там той не върши почти нищо друго освен да мисли, да се разхожда, да си подсвирква и да страда от депресия.

Уединеният в норвежката си „колиба“ Витгенщайн (всъщност това е двуетажна дървена къща с балкон) е за мнозина модел на философа по време на работа. Тук самотният гений търси изолацията, която отговаря на непреклонността на собствената му аскетична философия. Никакви разсейвания. Никаква човешка компания. Само една мисъл с остротата на лазер, разсъждаваща върху първите принципи, докато той стои и наблюдава фиорда или броди из снега.

Витгенщайн е имал предшественици. През шести век Боеций пише Утешението на философията в римска затворническа килия, с мисъл, съсредоточена върху предстоящата му екзекуция. Николо Макиавели създава Владетелят (1532) в изгнание, в уединена ферма недалеч от Флоренция; Рене Декарт пише своите Разсъждения върху метода (1641), полегнал до камината. Жан-Жак Русо е бил най-щастлив когато е живеел в една гора, далеч от цивилизацията, и т. н. Философията в най-високите й форми изглежда интензивно-самотническа и често увреждана от присъствието на други хора.

Но този стереотип за гения, работещ в пълна изолация, е заблуждаващ, дори за Витгенщайн, Боеций, Макиавели, Декарт и Русо. Философията е изконно-социална дейност, която процъфтява върху сблъсъка на гледни точки и рядко се поражда в резултат на някакъв неоспорван вътрешен монолог. Едно по-внимателно разглеждане на годината, която Витгенщайн прекарва в норвежката гора, ни открива кореспонденцията му с кеймбриджките философи Бъртранд Ръсел и Джордж Едуард Мур. Той дори убеждава Мур да дойде в Норвегия – по онова време доста трудно пътуване с влак и кораб – и да остане при него две седмици. Смисълът на посещението на Мур е да дискутира с Витгенщайн новите му идеи за логиката. Всъщност, „дискусия“ в този случай означава, че Витгенщайн (който по онова време, погледнато технически, е все още студент) говори, а Мур (който тогава е далеч по-известен) слуша и си води бележки.

Но присъствието на Мур е донякъде необходимо за раждането на тези идеи: Витгенщайн се е нуждаел от аудитория, както и от интелигентен слушател, който да съумява да критикува и да му помага да концентрира мисълта си, дори и ако критиките му си остават непроизнесени. И той не е единственият, който се нуждае от публика. Боеций в своята килия си представя своя(та) посетител(ка): Философията, въплъщавана от висока жена, облечена в дреха, на която са изписани буквите Пи и Тета.[2] Тя го смъмря за това, че я е изоставил – и нея, и стоицизма, който е проповядвал. Самата книга на Боеций е отговор на това предизвикателство.

Макиавели, от своя страна, е изпратен на заточение, откъснат от интригите на дворцовия живот – един градски жител, принуден да води пасторално съществуване против собствената си воля. Но в писмо до приятеля си Франческо Ветори от 10 декември 1513 той описва начина, по който провежда вечерите си: оттегля се в кабинета си, където призовава големите антични мислители и води с тях въображаеми разговори за най-добрите начини на управление. Тези въображаеми разговори са грубия материал, от който се поражда Владетелят.

Декарт може и да се е заключвал, за да пише, и да е избягвал смущенията, вършейки по-голямата част от работата си в леглото, но когато се стига до момента, в който е време да се публикуват Разсъжденията, това става заедно с определен брой критични коментари от други философи, включително и Томас Хобс, заедно с отговорите на самия Декарт. По подобен начин, Русо също е обичал самотата, но пък включва в работите си многобройни диалози и дори пише странната книга Русо съди Жан-Жак (1776), в която представя две версии на самия себе си, дебатиращи една срещу друга.

Западната философия има корените си в разговора, в дискусиите лице в лице, касаещи реалността, собственото ни място в космоса и това как точно трябва да живеем. Тя е започнала с усещане за мистерия, чудо и объркване, както и с мощното желание да се проникне отвъд простата външност на нещата, за да се достигне истината или, ако не това, то поне някакъв вид мъдрост или баланс.

Сократ започва пръв разговора за философския разговор. Този опърпан ексцентрик, който се е разхождал по площада в антична Атина, заговаряйки минувачите, за да ги подложи на поредица от въпроси, в прочутия си стил, установява модела на философската дискусия и преподаване. Неговият ученик Платон създава изразителни сократически диалози, които – така допускаме – улавят нещо от това какво е означавало да бъдеш поучаван и мушкан с остена от неговия учител, макар че най-вероятно те са по-скоро акт на вентрилоквизъм.[3] Самият Сократ, ако можем да вярваме на платоновия диалог Федър, не е изпитвал особено уважение към писаното слово. Той е твърдял, че то е по-малоценно от говоренето. Една изписана страница може и да изглежда интелигентна, но какъвто и въпрос да й зададете, тя отговаря по един и същи начин, колкото и пъти да я четете – както ще го направи и това изречение, без значение колко пъти може да се връщате обратно към него.

Нещо повече – защо един мислител би избрал да хвърля семена в безплодна почва? Със сигурност е по-добре да сеете там, където те имат шанс да пораснат, да споделяте идеите си по начина, най-подходящ за публиката, да приспособявате казаното към човека, който стои пред вас. Витгенщайн изразява подобна идея в тефтерчето си, когато пише: „Да кажеш на някого нещо, което той няма да разбере е безсмислено, дори и ако добавиш, че той няма да го разбере“. Повратите на речта позволяват на Сократ да упражнява знаменитата си ирония, да поставя акценти, да дразни, ласкае и да си играе – все неща, които лесно могат да бъдат разбрани погрешно на изписаната страница. Философът може и да нахвърля няколко бележки като напомняне за отлитащи мисли, съгласява се Сократ, но когато става дума за философска комуникация, разговорът стои над всичко.

Това, че Платон използва диалози, демонстрира централната роля на дискусията във философията. За съжаление, с изключение на Диалози за естествената религия на Дейвид Хюм (1779) и Или-или на Сьорен Киркегор (1843), в която той използва индивидуални гласове, представящи различни гледни точки отвътре, само малцина философи са успявали да използват добре различни гласове. Мнозина се опитват да играят ролята на свои собствени опоненти, противопоставящи се на идеите им, но, както отбелязва Джон Стюарт Мил, въображаемите критици обикновено са много по-слаби и използват по-слаби аргументи в сравнение с реалните.

Дори и днес философията се преподава най-добре чрез използване на сократическия метод на въпроси и отговори. Разбира се, изискванията на големите лекционни курсове правят общуването по-трудно, но, както демонстрира харвардският професор Майкъл Сандел със своите лекции за справедливостта и с дискусиите си за публичното благо, дори и тук са възможни разговори и диалози. В много отношения това е подобрение в сравнение с преподавателския стил на Витгенщайн, при който, според свидетелства на съвременници, студентите са наблюдавали страдащия гений, докато той се борел с пораждащите се в момента идеи директно пред тях, понякога замирайки в продължение на минути, за да наблюдава собствената си вдигната ръка, а в други проклинащ глупостта си: „Какъв съм само глупак!“ Колкото и впечатляващо да е това, а и в много отношения по-добро от някакъв предварително упражняван монолог, който е повтарян до повръщане година след година пред студентите, то все пак не притежава повратите и обмените на сократовия диалог.

Новите технологии променят пейзажа, в който се случват философските разговори – а може би изобщо всички разговори. Те позволяват на съвременните философи да достигат с идеите си глобални аудитории и да изнасят философията извън преподавателските зали. Но тази „разговорна философия“ съдържа много повече неща, отколкото просто изговорените думи и дискутираните идеи. Невербалните аспекти на комуникацията, като например интонациите на гласа, моментите на паузи (или може би съмнения?), или прозрения – всички тези фактори хуманизират философията. Те я правят невъзможна за възприемане като просто механично прилагане на строга логика и разкриват нещо за самия мислител, както и за позицията, която той заема. Ентусиазмът, изразен гласно, може да бъде заразителен и вдъхновяващ.

Хобс отговаря на Разсъжденията на Декарт писмено, но представете си само колко по-интересно би било да се чуе и изживее някаква форма на публичен диалог между двамата мислители. По същия начин, ако бихме могли да изслушаме запис на дискусия за Трактата между Витгенщайн и Франк Рамзи, един от най-прозорливите му ранни читатели, това със сигурност би могло да промени представите ни за тях. В наши дни подобни разговори вече се записват, както в, така и извън университетите. Те са свободно достъпни в Интернет: на YouTube, iTunes и по други места, ако човек знае къде да търси.

Без разговор и предизвикателство, философията много бързо се превръща в онази мъртва догма, от която се е страхувал Мил. Но това не означава, че всяка гледна точка е еднакво ценна, или че трябва да приемем, че всеки човек е в състояние да намери своя собствена истина. Всеки велик философ е бил мотивиран от опита да надмине външната страна на нещата и да каже нещо важно за това какви те са всъщност. Философията е дейност, която оценява различни позиции, а не просто ги изразява. Разговорът без критическа оценка се превръща в обикновено крякане и изразяване на различни мнения.

И все пак, Джон Стюарт Мил е човекът, който успява да изрази най-концентрирано важността на това идеите да бъдат подлагани на предизвикателства от страна на хора, които не са съгласни с вас. Във втората глава на За свободата (1859) той защищава огромната ценност на насъгласните мнения. Именно несъгласните са ония, които ни принуждават да мислим, които поставят на предизвикателство установените мнения, които ни тласкат откъм мъртвата догма към възгледи, които са оцелели след критично разглеждане – което е най-доброто, на което можем да се надяваме. Несъгласните са от голямо значение дори и когато те грешат до голяма степен или напълно във възгледите си. Както самият той се изразява: „Както учителите, така и учениците понякога заспиват на поста си, щом само на бойното поле няма никакви врагове“.

Всеки път, когато философското образование се изражда в изучаване на факти за историята и различните текстове, до предъвкване на възгледите на преподавателя, или наизустяване от учебник, то се отдалечава от сократическите си корени, свързани с разговора. Радикалният италиански образовател Паоло Фрере нарича това „банкирането“ на философията. Смисълът на философията е не да ви предостави някакъв набор от факти, макар че това може да бъде полезно, нито пък да направи от вас някаква крачеща Уикипедия: вместо това тя се опитва да ви предостави уменията и способностите да разговаряте за някои от най-важните въпроси, които ние сме в състояние да си зададем – въпроси за реалността и външността на явленията, за живота и смъртта, за бога и обществото. Както казва платоновият Сократ, „това, което дискутираме тук, не са някакви банални въпроси; ние дискутираме как да се живее“.


Източник



[1] Намек за една от най-известните сентенции от споменатата по-горе книга на Витгенщайн: „За нещата, за които не може да се говори, трябва да се мълчи“. Бел. пр.

[2] Двете букви обозначават двата различни вида философия такива, каквито са ги възприемали древните: практическа и съзерцателна. Бел. пр.

[3] Говорене „със стомаха“; имитиране на нечия чужда реч. Бел. пр.

Pin It
Найджъл Уорбъртън

Найджъл Уорбъртън е бивш преподавател по философия. Той е основател на Humanist Philosophers Group. Последната му книга е Little History of Philosophy (2011).

Посетители

83

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • тодор каварджиков писа Още
    пиши младене пиши... преди 9 часа
  • Младен Стари писа Още
    Ако не беше публикун... преди 2 дни
  • MP писа Още
    Тази книга/тематика е... преди 4 дни
  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 6 дни
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 1 седмица
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 1 седмица
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 1 седмица
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 1 седмица
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 2 седмици
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 2 седмици
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 2 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 3 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Тръмп не е фашист и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Все повече ме обхваща... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам тук този... преди 3 седмици