Париж се променя по-малко от останалите водещи градове. Местата за срещи, където интелектуалците се намират, може и да се променят – от Монмартр до Монпарнас, от Сен-Жермен-дьо-пре до източен Париж и някои от предградията, където животът е по-евтин, а изкуствата насърчавани или дори финансово поддържани. Но хората все пак се връщат към старите стъргала, ресторанти и кафенета като Дом, Селект и Фалстаф, та дори и още по-туристически места като Дьо Маго и Флор, както и най-известните ресторанти по Десния бряг като Фуке, да не говорим за грандхотелите, където английският се чува много по-често от който и да било друг език.
Живял съм дълго време в Париж, отначало като млад издател, търсещ автори, а по-късно като жител на града, но винаги съм се стремял да бъда приятел на писателите, които поемах, и да прекарвам с тях време в кафенета и съвместни обеди. Някои от тях сам превеждах от чужди езици, основно френски, но други бяха емигранти, пишещи на английски. Един такъв писател, който стана мой много близък приятел малко след като се запознахме през 1955, чак до смъртта му през 1989, беше Самуел Бекет.
Първоначално Бекет пристига в Париж през 1928, за да преподава. Там става част от ирландския кръг на Джойс и често се връща обратно от Ирландия, за да пише – и за голямо отчаяние на своите заможни протестантски родители в Дъблин, които не могат да разберат защо техният академично-брилянтен син не желае да си намери някаква добра работа, а предпочита да живее живота на безпаричен бохем в Париж, пишейки романи, от които никой не се интересува.
Бекет прекарва Втората световна война в окупирания Париж, а не в неутрална Ирландия, като взема участие в нелегалната съпротива, издирван е от Гестапо, което е арестувало по-голямата част от приятелите му и през по-голямата част от времето се укрива в планините Воклюз на юг, като същевременно работи над третата си книга. Тя не е публикувана чак до по-късно време, доста след войната, и едва след като по-късните му романи, написани на френски, са му донесли известно, ако и ограничено, признание. Едва след световния успех на В очакване на Годо, изпълнена за пръв път през 1953, той успява да намери средства за препитание, но по това време и двамата му родители, дълго страдали заради сина си, са мъртви.
Тотален песимист, обсебен от множеството ужаси на световната история и особено от жестокостта на човек към човека и дори към животните, Бекет се отнася силно отрицателно към нашите кратки животи на тази планета и към склонността ни към войни и желанието да доминираме околните. Веднъж казва, че няма нищо против щастието, но лично той изглежда не притежава талант за него.
Докато един ден се разхождахме по булевард Монпарнас, аз отбелязах мимоходом, че това е хубав ден. Той погледна към небето и отбеляза кратко, „засега“. Когато по време на един мач по крикет театралният критик Харолд Хобсън беше казал, че „в ден като днешния човек е радостен, че е жив“, отговорът на Бекет беше, „не бих отишъл чак толкова далеч“.
Простите удоволствия, като срещи с приятели и добър обяд с печен калкан и бяло вино в ресторанти като Оз ил Маркиз на улица Гейетè, бяха единствените, които той си позволяваше.
Когато за пръв път се запознах с Бекет, години преди да съм публикувал не-драматичните му произведения, често прекарвах цели нощи с него в кафенета – в игра на шах, докато пийвахме бира. Разказваше за Джойс и други любими автори, както и за други неща, които интересуваха и двама ни, но никога не говореше за собствената си работа, често очаквайки, че няма да я харесвам, докато аз винаги я харесвах.
Разхождахме се из Париж, обядвахме в любимите му заведения, някои от тях днес вече не съществуващи или напълно сменили характера си. „Куполът“ беше отворен почти през цялата нощ и различни големи групи от приятели се срещаха там, разговаряйки чак докато стане време за закуска. Днес нещата са по-различни и „Куполът“ е най-вече капан за туристи, който затваря сравнително рано. Разположен на главната улица в Монпарнас, той е заобиколен от всевъзможни места за хранене, малки театри и бутици.
Бекет живееше недалеч от там, като в по-късните години предпочиташе да посреща посетителите си в един обикновен хотел на булевард Сен Жак, вместо да ги кани в апартамента си на шестия етаж. Пристигаше точно в уговореното време и си отиваше точно в момента, в който беше решил да напусне. Голяма част от днес вече световноизвестните фотографии на Бекет от ирландския фотограф Джон Минихън са правени там (също като снимката по-горе).
Анекдотите за Бекет разказват най-вече за изключителната му щедрост. Докато един ден чакал паспортът му да бъде подновен в ирландското посолство, той срещнал двама туристи, които били обрани и останали без пари. Бекет изпразнил джобовете си, за да им помогне да намерят пари за ядене, след което се оказало, че няма пари да плати новия си паспорт или да си купи билет за връщане обратно вкъщи. При друг случай, след като двама ирландски работници го заговорили на улицата, той ги изпратил до хотела им и, тъй като не знаели какво точно да правят след това, ги извел на добра вечеря, а след това, напълно нетипично за него, до един нощен клуб, след което отново ги изпратил до хотела, в четири часа сутринта. Когато се върнали обратно в Дъблин и разправили приключенията си, без да знаят кой е бил придружителя им, те били силно удивени да открият, че са били на гости на световноизвестен – и световно скромен – писател.
Уискито с марка „Джеймсън“ беше любимото му питие и през последните месеци от живота му, когато вече живееше в дома за стари хора на улица Реми Дюмонсел, посетителите винаги му носеха по една-две бутилки. Когато един ден го попитах как се пише някаква дума, разбрах, че той няма нищо за четене, след което започнах да му нося книги и речници. Роден на Великден, на деня на Разпъването на кръста, той почина на Коледа 1989, с което подкрепи една от любимите си реплики от Годо, че човек е роден „яхнал гроба“.
Но въпреки отрицателната му умонагласа и всички опити на нашето консуматорско общество да ни накара да гледаме положително на живота, популярността на творчеството на Бекет расте непрекъснато и, парадоксално, човек винаги се чувства някак по-добре, излизайки от някое негово представление или след прочит на негова книга.
В новата си книга Теологията на Самуел Бекет аз разглеждам сложните му мисли върху религията, с която е израсъл, която е играла голяма роля докато се е грижел за умиращата си майка – и в която се намират дръзките корени на полу-библейското му писане.
Както Франция, така и Ирландия предявяват претенции към духовното наследство на Бекет – до такава степен, че когато Мери Робинсън (първата жена-президент на Ирландия, бел. пр.) беше поканена на обяд от френския президент, те започнали да спорят за националността му и се наложило да повикат човек от академическите среди, който да помогне при решаването на проблема.
Париж страда от същата икономическа рецесия като по-голямата част от Европа, но, както по време на войната и нацистката окупация, това почти не засяга обикновения живот. Французите са големи майстори на оцеляването и макар че днес може би се харчат по-малко пари и има повече протести против безработицата, дългите работни часове и намаляването на пенсиите, животът продължава както обикновено, със срещи по кафенета, множество политически дискусии и обмен на идеи, а посещенията на театри, кина, концертни зали и опери си вървят както обикновено. Париж е добре обслужван във всяка културна област и пред всеки музей има дълги опашки, които понякога траят с часове.
И докато книжарниците в англоезичните страни са почти на изчезване поради отказа от контрол върху цените, Франция е защищавана от съответен закон, прокаран от Жак Ланг, който разбираше особено добре нуждите на литературата и книжарниците по-конкретно.
Те не могат да представят широк спектър от книги за различни читатели, ако не печелят достатъчно от бестселъри, които да им позволят да представят и по-малко продаващи се книги за по-интелектуалната публика. Френският закон ограничава отстъпките до 5 процента.
Но това означава, че книжарниците за английски книги водят борба за оцеляване и зависят от лоялността на клиентите си, което доведе до затваряне на всички англоезични книжарници освен една, както и очевидните книжарници за туристи. Village Voice, място за срещи на любителите на книги от 35 години насам, затвори миналото лято, остана единствено Shakespeare and Company, която е идеално разположена на брега на Сена и не може да бъде пропусната от никого.
Париж пострада силно от лошото време тази година, но животът продължава както винаги и градът си остава магнит за търсачите на удоволствия, с безброй много изложби, представления и исторически забележителности.
