Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

(За „Женският проблем“ на Уикипедия от Джеймс Глийк.)

Изпод кажи-речи шеговитата повърхност на тази малка статия наднича един далеч по-мащабен и важен проблем, а всъщност поне няколко проблема, разпределени из целия спектър на съвременната проблематика на „правата“. Не ще и дума, проблематика достатъчно мащабна и важна, за да се е превърнала в обект на ожесточени спорове вече не само „по света“ но и „у нас“, при това не от вчера. Дали ледът се пука или не, е, разбира се, въпрос на собствено виждане. Факт е обаче, че той се облъчва непрестанно – и за добро, и за зло, както сигурно е неизбежно при всеки толкова мащабен опит за промяна в структурата на властовите отношения …

И така, по въпроса за „правата“ и неговата под-категория за „политическата коректност“ у нас (тоест и тук в „Прегледа“) се водят повече или по-малко ожесточени спорове вече от години насам (ще си позволя да ви препратя към една-две по-стари дискусии: ако това ви интересува, можете да го проследите дори и като мисловна еволюцийка вътре в рамките на това издание, от статията „Две мнения за политическата коректност“, през, примерно, „Кой се страхува от политическата коректност?“, до „Под тоталитарното токче на политкоректността“). Пъстричко е, неравномерно и по принцип дебелоглаво, като повечето ни дискусии тук, но все пак дава някакъв вид перспектива, някакъв обзорен поглед…

Сегашната статия и дискусиите около нея изкарват на бял свят минимум два гигантски аспекта на модерната борба за равноправие, а именно, първо: непрестанното й прехвърляне насам-натам между вече сравнително отъпканите и по принцип разпределени ареали на ежедневието (в които, поне на Запад, цари нещо като яростно примирие – претендентите за права получават някакъв вид признание, след което следва повседневна борба за запазването и отстояването му – казано на български, постоянно дърпане на юргана), и по-абстрактните, но не по-малко сложни и трудни за изясняване области на философията, правото и езика (това второто касае по-остро нас тук на Изток, отколкото тях там на Запад, струва ми се: общо взето, при тях абстрактните измерения на проблема се разработват и развиват минимум от времето на Мери Шели насам, докато при нас, простете арогантността ми, сигурно нерядко единствено важният въпрос е „тая пък коя беше сега?“).

Вторият важен аспект, с който ни сблъсква тази статия, е онзи за оценъчното, тоест избирателно, поднасяне на информацията, тоест кой държи цедката, през която се процеждат струйките от битове и байтове, поднасяни за по-широка, по-масова консумация. Отново въпрос достатъчно важен, за да е получавал многократно представяне тук на страниците на списанието (ако се интересувате, можете да прегледате ето тази статия и дискусиите под нея: „Интернет и границите на демокрацията“).

За самия мен най-важен (или поне водещ) тук е един проблем, който на пръв поглед изглежда чисто езиков: постепенното обедняване на българския (а, ако може да се съди по текстове като този, и на английския) език от класическото му разнообразие, свързано с различията между половете. Имам пред вид силно дразнещото за мен изчезване на определени думи от женски род, особено от областите на професионалния живот (в текста на Глийк ставаше дума за изчезването на думи като „актриса“ и „поетеса“, в България пък изчезват думи като „колежка“: както изглежда все в името на едно несъзнателно търсене на престиж и представителност, които неизменно биват асоциирани с чисто мъжките езикови форми). Най-дразнещ за мен е фактът, че този вид промяна, както изглежда, се прокарва най-яростно именно от хората, които са нейните първи потенциални жертви: самите жени. Имам пред вид това, че, както е вече добре известно, нещата, за които липсват думи, в някакъв смисъл престават да съществуват реално (тук бих си позволил да ви препратя към една друга изключително важна дискусия – онази за обезличаването на женската сексуалност чрез покриването й с най-различни езикови табута, които не се прилагат по същия начин към мъжката такава: вижте сами ето тук: „Вулва“). И докато в един сравнително полово неутрален език като английския всичко това може би има по-слабо влияние, то в българския език изчезването на думите от женски род, страхувам се, е вид осакатяване, с което наследниците ни ще трябва да се борят дълго време, преди да го изчистят и оправят, в името на реалното равенство на половете. И защо всичко това? Просто защото съвременничките ни по някаква странна причина не съумяват да осъзнаят, че опитите да облекат себе си в мъжествено-представителни думи, вместо да използват женските им еквиваленти (примерно: „прокурор“ вместо „прокурорка“, „министър“ вместо „министърка“, „професор“ вместо „професорка“), само и единствено ги лишават от възможността да представят и утвърдят някакъв свой, различен от доминиращия, агресивно-мъжкарски начин на професионално поведение, от което инак пищи тъй пронизително цялата мислеща част от обществото ни. Уважаеми дами, пробудете се най-после! Мъже така или иначе няма да станете – за щастие на всички ни; престанете и да се опитвате, ако обичате, ами поемайте по-скоро ролята, която изглежда все някой трябва да поеме в това общество: онази на хората, които ще го измъкват от наследството на ориенталски „мъжкарлък“ – една от основните пречки по пътя му към бъдещето.

Това – от една страна. От друга, не по-малко важна, набиващият се на очи проблем в статията на Глийк е онзи за начина, по който се представят, възприемат и обсъждат, въпросите на равноправието и равенството, особено когато започнат да навлизат във все повече и повече области от инак тъй монолитното ни съществуване, формирано от (много стотици) хилядолетия на (бяла?) мъжка доминация, превърнала по принцип всички области от ежедневието в някакъв вид крепости на „(бялата) мъжкост“. Обичайната реакция, така поне си мисля аз, е: „Ама и това ли сега искат да ни отнемат? Не стига, че вече не ги тормозим, сега пък трябва и да…“, след което следва посочване на поредната област, в която правото на „мъжкарите“ да се отнасят към всички останали от гледната точка на собственото си, неподлежащо на преоценка или преосмисляне, разбиране за добро и зло, отново е било „накърнено“. (Че как тъй ще искат от нас да се „съобразяваме“? Това тук да не им е бащиния?) И което, разбира се, неизменно бива обявявано за нарушаване на… техните собствени права.

Да вземем най-драстичния от всички актуални за България примери, споровете около това дали най-различните от всички „различни“, гейовете, имат или нямат право да „парадират“ публично с различността си. Неизменният аргумент, който човек слуша, отново и отново, е че това означавало да им се дадат някакви по-специални, изключителни права, в сравнение с останалата част от обществото… И по какъв точно начин? Ами като им се позволи това, което е позволено на всички останали – тоест, правото на свободно и неспъвано от различността им поведение. Правото да се целуват публично, да ходят хванати ръка за ръка, да организират собствени паради и шествия, в които, между другото, да демонстрират и сексуалността си, без срам и притеснение, да не говорим пък за страх… Все неща, които днес са повече или по-малко общоприети и в България, ако и хората на моята възраст да си спомнят и по-други времена, особено в по-дълбочката провинция. Или, за да се върнем към основното русло на темата: правото на различните да имат същите права като всички останали, по някаква странна логика се възприема като някакво „специално право“. Да им се позволи същото като на всички останали, означавало да им се позволи нещо повече. И като как така? С какво точно едно и също право става различно, когато се приложи към „различните“? Въпрос с неизвестен отговор, поне за самия мен.

„Но в статията на Глийк става дума за съвсем други неща“, може би ще ми отговорите… И да, и не, бих казал. Фактът, че в англоезичната Уикипедия цари някакъв вид „омъжкостяване“ (тоест доминация на мъже в основните категории и изместване на „другите“ в различни под-категории), за мен е силно шокиращ, признавам. Никога не съм го забелязвал, никога дори не съм подозирал, че е така. Което отново потвърждава предположението за това до каква степен цялата ни култура, и на Изток, и на Запад, е доминирана от стереотипи и начини на поведение, чиито корени вероятно отиват толкова далеч назад в (пред)историята, че в наши дни е буквално невъзможно човек да направи някаква сериозна разлика между тях и чисто биологическите детерминанти на поведенията ни. И борбата против (за) тях често преминава директно през най-интимните, най-очебийни, но въпреки това почти незабележими, поради всеобщата си разпространеност, поведенчески стереотипи. „Хайде сега, пак сме ги били обидили… Абе, това обиждане край някакъв има ли изобщо?“

Трудна, сложна, неприятна и заредена с тротил тема. Сигурно защото и оръжието на „слабите“, открай време, е била манипулацията, тоест играта с комплексите и страховете на „силните“. Всеки от нас, мъжете, познава унизителното чувство за безсилие пред разплаканите женски очи, особено когато то е съпровождано от яростно усещане за „надхитреност“, „изиграност“; за фалш, лицемерие и безкрайна игра на взаимно обезвлстяване… Но за това изобщо няма да започвам, за да не разводнявам инак сравнително еднополюсния патос на текста си…

За да обобщя: борбата, ако и привидно абстрактна, си остава все тъй безмилостно жестока, както и по времето на поета. Особено – но тук може и да греша – в едно общество като българското, в което по принцип реалните властови ресурси са безкрайно ограничени, което пък води до неправомерно повишаване на стойността на илюзорните такива: неща като „мъжко достойнство“ или просто „мъжкарство“, които изглеждат толкова по-жалки (и биват защищавани толкова по-яростно), колкото по-очевиден става факта, че жените – и изобщо „различните“ – придобиват все по-решаващо участие в един модерен свят, лишен от автоматичните предимства на грубата физическа сила и способността да се „справяш“ с проблемите си чрез силата на мускулите, а не онази на интелекта. Искаме или не, на всички ни ще се налага да се „съобразяваме“ – и това все повече и повече… Несъгласните, разбира се, също ще имат право на глас, но, боя се, все по- и по-слабо доловим. Не по някаква друга причина, а само защото правилото „може и да сме прости, ама пък сме много“, ще бъде лишавано – така поне се надявам – от най-осезаемата част от достоверността си: „може и да сме прости, ама пък сме…“

А колко всъщност сте, уважаеми?

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

7
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 дни
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 дни
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 1 седмица
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 2 седмици
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици