1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Мой приятел наскоро беше назначен в голям информационен сайт. Направиха го редактор в отдел „Култура“ и отговорник за секс новините. Щото в България между секса и културата няма голяма разлика. Това поне е естественият извод. Такава ни е явно културата – секси. Има обаче и нещо друго, което очевидно се възприема безпроблемно, като природна даденост. Това друго поставя редица въпроси. Защо това е така, защо са възможни такива неща? И какво му е естественото на подобно положение? Както казва едно от заглавията на същия сайт: „Помощ, циците ми са огромни!“. Изключителна е мъдростта на родните заглавия. Защото огромни, огромни, ама „помощ“ вика. Този зов важи с пълна сила и за българските медии. Защото им станаха големи атрибутите, а тялото си остава същото. Слабо и недохранено. Това води до загуба на равновесие. Една по-дълбока археология, една хирургия на медийната култура би могла да обясни по-добре такъв страничен ефект. Този текст опитва един такъв разрез, който трябва да открие няколко важни черти на българския медиен характер .

Голямото малко студио

Ето още един казус. Преди няколко дни в студиото на частна телевизия се вихри скандал. Темата е безплодна и глупава, от най-любимите на родната публика. Всички гледат, видеото се разпространява после и в интернет. Участниците в дискусията са познати лица, оказва се дори, че единият бърза за друга телевизия, където ще играе в същото представление, а другият закъснява, защото идва от трети канал, където то вече се е състояло. Този етюд извиква особен образ на телевизионното пространство – едно голямо студио, в което разни лица сноват насам-натам. Или тесен коридор, с много съседни врати (като в евтин хотел), из който лицата все така сноват, влизат от една врата, излизат от друга. Влизат и излизат. Всичко е повторение, нищо не е на живо. Това е особен вид телевизия. Телевизия на махленската култура. За да се разбере нейния смисъл, трябва да се разбере шифъра на света, към който отпраща. Това е малкият свят, в който вирее родната публика. И този свят не е частен проблем на телевизията. Просто там той е най-очевиден. Този свят се е превърнал в етикет, в bon ton, единственото приемливо поведение за медиите. Дори там, където има високи претенции, опакована като елитарна журналистика, без това не може да се мине.

Чалга, таблоиди и събеседник по желание

Ето например добрата стара „Всяка неделя“ (Нова Телевизия). Кеворк Кеворкян кърши вежди, мимиката му е сложна, напрегната, пръстите на ръцете играят, всичко подсказва интелектуално усилие, опит да се говори интелигентно, „високо“, да се покаже класа, драматизъм (за което помагат и камерите в близък план), да се отиде до границата на възможното. До границата на смисленото. Реториката постоянно маневрира, да не би случайно да се втренчи някъде и да заприлича на „нормално“ говорене. Избягват се тривиалните теми, цел е многоточието, съмнението, отварянето на разговора към подозрителни, недоизказани хоризонти. Дори тази „изпечена“ публицистика обаче съхранява същия механизъм. В интервю с Кеворкян Стефан Данаилов е постоянно убеждаван да остави баналната, злободневна тема за личния си живот с реплики от типа на „Не говорим за това сега“, „Остави го това, това са други неща“ и т.н. В същото време обаче след всяко свое изказване Данаилов бива неусетно връщан към въпросната тема, защото тя е актуална, интересна, защото хората затова са пуснали телевизора. Останалото го знаят. Знае обаче и Кеворкян. И за да не се покаже жълт, защото разбира се е елитарен, уж бяга от темата, но все натам бие, с кратки, но упорити възражения постоянно си я връща обратно. Данаилов опитва едно-друго, но водещият напомня да не се връщат вече към това, не бивало, прави накратко всичко по силите си темата да не се забрави, да не излезе от разговора. Защото и той, водещият, разбира как работи телевизията. Разбира какво е медията в България. Чалга, таблоиди и събеседник по желание. Защото, както споменах в началото, между едното и другото голяма разлика няма.

По махленски се правят и цели телевизии у нас. Като туршия. Рецептата е проста: затваряш всичко в едно студио и чакаш да се вкисне до няколко месеца, после го продаваш. И си връщаш парите. Чисти като прани чаршафи. Ако използваш времето на екрана да приемаш и малко политически клиенти или направо сам основеш някоя партия, толкоз по-добре. В някои случаи телевизията директно се трансформира в партия. Операцията е бърза, лесна и засега няма наказателни последствия. Поне не и в рамките на закона. После лесно се започва друг бизнес на чисто или политическа кариера.

Интересът на медиите форматира желанието на публиката. Този интерес има политическо либидо, защото така са сглобени медиите у нас. Той реферира към един микросвят на съвпаденията, където всички се познават, всичко се случва натясно, всичко е видимо и близко. Това е свят на малките имена, на прозвищата, на скандалите на ежедневното, на персоналните обиди. Светът се омахленскостява, става плосък, обозрим, приемлив. Махалата е място на оцеляване, място, което съхранява някакви традиции и култура, опазва ги от голямото село, глобалното, което неминуемо ще ги заличи. Махленският модел е важен за медиите, важен е и за властта. Той произвежда език и съзнание, които работят само в един маломерен свят. Перфектен свят, в който всичко е възможно, но не в хубавия, т. нар. американски смисъл. Когато светът се свие до мащаб, в който всичко става банално, дребно, съседско, познато, тогава нищо няма голямо значение – това е свят на хоризонтална, едноизмерна, циклична семантика. Омахленскостяването има две непосредствени и много важни последствия.

Всичко „пожълтява“

Политиката, социалните, проблеми, човешките отношения – всичко добива вкуса на сапунен сериал, на евтино шоу, на gossip (клюки и клюкарска журналистика). Непосредственият резултат от това е свиването на мащабите, редуцирането на всичко до детайла, до дребното, незначителното. Политическата реторика и социалните противоречия заприличват на махленска свада. Това, разбира се, сваля, деградира нивото на обществения живот като цяло. Съзнанието се свива около еднодневни теми, бъбриви сюжети, попада в един малък свят и се върти вътре. Светът става нищожен. Простотата създава илюзия за уют, сигурност, предвидимост. Тази илюзия се усвоява като култура. Култура, която разсейва възприятието на елементарни, банални фрагменти. Останалото остава извън поглед, не се вижда. Това е форма на контрол, на манипулиране на въображаемото. Омахленскостяването е ампутация, лишаване на медиите от същностни инструменти на критичното мислене и демократичното общество.

Некомпетентност

Махленската култура мисли на дребно. По тази причина всичко се прави евтино и подръчно. Икономическите препятствия улесняват това упражнение. Така изчезват ресорните журналисти, често един и същи човек покрива нови цици и нов закон, тръбопровод и съвременно изкуство. И така нататък. В някои области липсата е по-осезаема и води до трайни увреждания. Такъв е случаят с международниците, които почти напълно изчезнаха. Проблемът не е само икономически, както изглежда на повърхността. Той, за съжаление, се превръща в начин на мислене, в официална работна дисциплина на българските медии. От един момент ресорните журналисти не са нужни вече културно, информацията се подготвя така, че тя не се нуждае от подобни излишества. Да не говорим, че тези журналисти натоварват бюджета и отварят допълнителни рискове. Защото знанието и компетентността са опасни. А и трудни. Много по-удобно е да се възпитава една журналистика на полуфабрикатите, на казионните въпроси, бързите записи, журналистиката на изпълнителните и амбициозни „момиченца“, на които освен това няма нужда да се плаща много. А и са послушни. И не знаят. Това е широко разпространен феномен и практика на медиите у нас. Младите образовани и мислещи хора, така или иначе подготвени в някаква област, са принудени от своя страна да се адаптират към този модел, ако искат да работят в медии. Както се случи със споменатия ми приятел – получава култура и цици. Или улицата. Много са младите журналисти, на които се налага да работят в области, с които са принудени да се запознават на крак. Да съчетават теч в „Надежда“ с международна изложба и фискален резерв. Провалът се отчита като слабост на характера и липса на професионализъм. Това е вменена некомпетентност. Директният резултат, разбира се, са грешки, незадълбоченост, пропуски и цялостна неадекватност. В махалата всеки говори за всичко. Кой както може. Важно е да е ефектно. Твърде малко са медиите, които се съпротивляват на тази тенденция. Защото когато проблемът е икономически, то той се решава с повече ресурси. Когато е въпрос на култура обаче, изходът не е толкова очевиден. Какъв е дълготрайният ефект? Лишаване от информация, улесняване и подпомагане на цензурата и политическата манипулация, заблуждаване, редукционизъм, стесняване на съзнанието. И други странични ефекти.

Ето така културата бързо преминава в секс, както чалгата – в политика. Лесно е, в махалата обикновено няма голяма дистанция.