Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

„Ни библиотека, ни вестници, ни възпоминания,
ни някакви си архиви съществуват, към които да може
да се обърне бъдещият биограф на Васил Дякона.“

Захарий Стоянов, 1883 г.

1. Опера

Откак съществуват литературата и изкуствата, „силата на съдбата“ е основна тяхна тема, мем, квинтесенция на човешкото състояние. Човешкият живот е подвластен на съдбата, която е по-силна от човешката воля: това е основната идея на Библията, гръцките трагедии, Шекспир, Расин, дори Толстой.

Верди е единствения, който се е решил да сложи „Силата на съдбата“ като заглавие на една от своите опери, въпреки че във всички тях става дума за човешка трагедия, олицетворяваща ролята на съдбата. Човек има чувството, че го е направил на шега, сякаш в момента е нямал под ръка нищо по-подходящо. Защото едва ли може да има нещо по-просто и нагласено от либретото на тази Вердиева опера, което е по-скоро пародия на силата на съдбата. Леонора и Алваро се обичат, но бащата на момичето не й разрешава да бъде с любимия си. Алваро убива уж по случайност бащата, а Леонора, покрусена от чувството за вина, се оттегля в манастир. Решен да отмъсти за баща си, братът на Леонора, Карло, търси Алваро, за да го убие. Намира го на бойното поле, но не го познава и, естествено, Алваро също не познава брата на своята любима – това е предумишлен ход, за да може двамата да станат приятели по оръжие. Приятелството им е скрепено с класически жест: в битката с врага Алваро спасява живота на ранения Карло. Минават години. И ето че фатална случайност разкрива на Карло кой е Алваро и той, воден от неотслабена жажда за мъст, го намира пред манастира, където живее отшелничката Леонора. Съдбата обаче има друго предвид: Алваро ранява смъртно Карло пред очите на Леонора, която все още го обича. Двамата влюбени се разпознават, но и двамата са вече обречени: Алваро на доживотна вина, защото за втори път убива мъж от семейството на Леонора, а Леонора, заслужила съдбата си на еротична подбудителка за двете убийства, е промушена от меча на умиращия Карло.

Снизходителността ни обаче е може би неуместна. Операта е достъпно изкуство, което си служи с понятен език, за да възпее основни морални ценности от културата[1] на Запада: любов, семейна чест, синовен дълг и религиозно смирение. Всяка опера е една минитрагедия, в чиято развръзка тържествува „правилния“ морален едикт. Италианските оперни сюжети са взети от живота: безсрамно преувеличен, но покъртителен, за да пасва на музиката. Но и заради още нещо: да възпроизвежда съдбата, която сякаш е винаги в унисон с морала. Връзката всъщност е обратна – морала си западната култура е приспособила да служи на своята идея за Съдбата.

А тази идея идва от знанието на историята. Натрупвайки и овладявайки това документирано знание, Западът е осмислил своята съдба. Рационализирал я е. И от времето на Просвещението, вече три века, западните общества употребяват разума и научния метод, за да освободят своите граждани от силата на съдбата. Западните общества употребяват научното мислене, скептицизма и интелектуалния обмен на знание, за да се противопоставят на суеверието, нетърпимостта и опитите на църквата да влияе на светската власт, която се осъществява от гражданите чрез демократични институции, обществени фондове и обществен контрол върху избираемите правителства.

2. Необходими паралели

„Силата на съдбата“ е написана през 1862 година. Тогава роденият в семейството на български овчар Захарий Стоянов е бил на 12 години. В същата година Васил Иванов Дякона, на когото Захарий ще бъде първият и де факто единствения биограф[2], се оттегля от участието си в четата на Раковски в Белград и се връща в България след кратък престой в Букурещ, за да започне своята дейност по повдигане на българското национално самосъзнание. Сто и четири години по-късно едно момиче, родено в интелигентско семейство от Сливен, и завършило френска филология в Софийския университет, емигрира във Франция и се превръща във влиятелна френска семиоложка, психоаналитичка и писателка. Последното става – и това е особено важно – в контекста на брака й през 1967 с Филип Солерс, един от основателите на кръга интелектуалци около списанието Tel quel, които претендират, че реалността на езика е по-важна за самосъзнанието от социалните и политически реалности, които той описва. Това момиче е западната интелектуалка Юлия Кръстева.

През зимата на 1873 Васил Иванов е осъден на смърт и обесен в София. В годините след Освобождението Левски е канонизиран в съзнанието на българите като вечен и неопетнен национален герой. През 1888, десет години след Сан-Стефанския договор, 38-годишният Захарий Стоянов се издига до поста председател на българския парламент. По някаква странна ирония, той умира в Париж от преплитане на червата само година по-късно. Но вече е написал и издал своите „Записки по българските въстания“ (само третият им том излиза посмъртно през 1892) и остава в съзнанието на просветените българи като един от първите големи български историографи. Но никой по света не е чувал за кумира на българите Левски и за писателя Захарий Стоянов. Те са познати само в България и са между единиците исторически фигури, за които на този рядък език е говорено и се говори само добро.

Тридесет години след емиграцията си Юлия Кръстева написва есето Bulgarie, ma souffrance[3], а седемнадесет години след това се изказва по френската телевизия за избора на новия папа Франсис и води семинар в университета Пари Дидеро, където е доживотен почетен професор, на тема „Lire Proust aujourd’hui: La littérature et l’expérience des limites“[4].

Общото – и удивителното! – за тези толкова различни личности е, че родният език и на тримата е българския!

Ако за момент забравим за всичките теории за обяснение на езика – Сосюр, Бахтин, Чомски, Ролан Барт, пост-структурализъм и т.н. – едно неоспоримо твърдение е, че родният език е съществен и неотнимаем белег за себеидентификация. Езиковата пъпна връзка с племето, от което всеки от нас произхожда, не изчезва дори и когато функционираме на втори, трети и т. н. езици. Които, впрочем, спонтанно и вярно определяме като чужди. Поради това всеки човек, присаден в една втора/чужда култура, живее в конфликтна езикова ситуация. Това признава пътьом самата Юлия Кръстева в есето си за България, въвеждайки го със следния необичайно емоционален абзац (удебеляванията са мои):

„Не съм изгубила майчиния си език. Спомням си го, все по- и по-трудно, признавам, когато сънувам и когато слушам майка ми да говори. И след двадесет и четири часа потапяне в тези води, които са ми вече доста далечни, се учудвам, че плувам доста добре; или пък, когато говоря някой чужд език – английски или руски – и, изгубила някоя дума или объркала граматиката, се хващам ненадейно за този спасителен пояс, който е на мое разположение и в крайна сметка не е безнадеждно изгубен. Не френският ми идва на помощ, когато закъсам в непозната среда, нито ако съм изморена или се затрудня при някои сметки и умножения, а именно българският, за да ми напомни, че не съм изгубила корените си.“

Един емпиричен факт, който е важен с оглед целите на настоящия текст, е, че емигрантът до края на живота си разбира (вниква в, интерпретира, усеща) по-добре ситуациите и историите, описвани на родния му език, от тези, сред които протича всекидневието му. Тук не става дума за активната употреба на езика, а за културната стойност на информацията, която получаваме пасивно, когато слушаме жива реч или четем текстове. Въпрос на личен избор, следователно, е дали, въпреки тази неизбежна и наглед парадоксална разлика, разбирането на родното остава първа необходимост, каквато е за онези, които съществуват в него, или приоритет на личността е приспособяването й към гостоприемната култура. В същия порядък на мисли, онзи, който съществува само в родната си езикова среда – дори и когато има повърхностни, откъслечни познания за някой чужд език – не може да разбере чуждата култура в степента, до която я разбира, усвоява и възприема емигрантът. Когато става дума за тълкуване на информацията за която и да е култура – чужда или своя – всеки от нас преодолява тези неизбежни езикови ограничения като, съзнателно или не, отчита статуса, който тази култура е придобила в хода на световната история. Ето защо можем да научим много за сегашното състояние на българското общество, ако съпоставим текстове и факти от живота на представители на двете категории личности – онези, които са известни тълкуватели (или просто хроникьори) на родното отвътре, и такива, които са се опитали да го преживеят и интерпретират отвън. Техните ограничения ще ни покажат докъде се простират възможностите на интерпретацията и как/къде историческата социология може да ни предложи по-добър обяснителен модел.

3. Историческа социология

Признанието, че най-голямата трудност при социалното моделиране идва от непредсказуемото поведение на социалните актьори, които винаги в някаква степен изкривяват или подкопават универсалността на модела, не бива да ни спира да търсим рационални подходи, които очистват моделите ни от това влияние. Всички херменевтични модели, включително и Фройдовата психоанализа, центрират вниманието си върху личността и с това всъщност абдикират от задачата си да ни обяснят обществото, въпреки че тяхната претенция е да направят именно това. Те попадат в клопката на субективността на всяка интерпретация, независимо от словесния инструментариум, който я прави да звучи кохерентно. Обратно, модел построен върху исторически документи[5], които са факти или почиват на факти, е в състояние да разкрие причинно-следствени връзки без да е обременен със субективност и позволява на съвременния индивид да разбере по-добре своята социална роля, която – колкото и да не му се иска – е исторически обусловена.

Обяснението на Балканския културен синдром (БКС) с похватите на скатологията[6], колкото и да е забавно, се отнася към сериозната социология на културите както сапунката към операта. Това е така дори когато подходът е подкрепен с цитати от Фройд, който, както знаем, не е бил толкова проникновен тълкувател на сънищата, както съперникът му Юнг. Кръстева, опитва се да докаже Бйелич, се гнуси от физическата мръсотия на Балканите, защото: а) се е присъединила към един цивилизован свят на чистота – едновременно физическа (публичните пространства) и интелектуална (езика и идеите, които той изразява); и б) благоговее пред Вкуса, който Франция е издигнала в култ. И тези две френски влияния са й наложили интерпретацията на Балканите като нещо мръсно, неочистено, нецивилизовано, практически несъвместимо с френското, което е световен символ на изтънченост, вкус и интелектуализъм.

Но френското никога не е било символ на физическа чистота, каквито са Швейцария и Германия, например, където чистотата не е наложена от суверена. Позовавайки се на френскиия естет Доминик Лапорт, Бйелич пише:

„През 1539 крал Франсоа издава указ, че парижките улици трябва да бъдат почистени от лайна. Указът съвпада по време с усилията на Кралската академия да се облагороди френския език чрез систематичното му прочистване от остарели латински думи. [ … ] По-нататъшни прочистващи мерки, както на обществените места, така и на езика, са предприети по време на републиката. Езикът е промит и надзираван полицейски, така че да не е нужно никой, който го говори, „да се страхува да си изцапа устата“, както се изразява един френски законодател.“

Наистина, дирижираният вкус на Франция стои в културните йерархии по-високо от битовия кич на немските и швейцарските бюргери, но този аргумент е тривиален, ако с него се мъчим да обясним разликите в културния статус на „центъра“ (Франция) и „периферията“ (Балканите). Много по-важно е, че указът на крал Франсоа е писмен документ, който свидетелства за онова, което е ставало във Франция по средата на 16 век. То може да се назове с една дума: урбанизация.

И все пак, семиотичните и психоаналитичните дискурси почиват на една историческа реалност, която, колкото и те да са неспособни да я обяснят, се е установила в Европа: западните й култури са наясно със себе си – от къде идват, какво са и накъде вървят – докато източните й култури, и по-специално балканската, продължават да търсят себе си. Тази асиметрия създава у последните неоправдано чувство за несправедливост и малоценност. Тяхната икономическа изостаналост е по-малко отговорна за периферния им статус (периферен не в географски, а в културен смисъл), понеже е изпъкнала едва през втората половина на 19 век, когато капитализмът и бързото развитие на точните науки са дали индустриално и пазарно предимство на Запада.             Много по-сериозна и трудно преодолима е културната им маргинализация. Изостаналостта е следствие от реални и управляеми икономически фактори. Маргинализацията е резултат на етически и естетически интерпретации, които – верни или не – се налагат от интелектуалните елити. Правото да интерпретират и силата на влиянието, което придобиват интерпретациите, елитите черпят от културния континюитет, изграден и поддържан от писмени документи. Колкото повече една култура е наситена с текстове и всякакъв вид документи, толкова по-могъщо е влиянието на нейните интерпретативни подходи както върху самата себе си, така и върху съседните и по-далечните култури. Светът днес живее в една йерархия на култури, при която исторически обособилите се по-високо стоящи култури смятат за свое право да интерпретират по-ниско стоящите – и всичко това, главно и основно защото техният статус е доказуем с документи, които са твърде дефицитни у „изостаналите“. Не лайната изхвърлени около отходната дупка вместо вътре в нея са израз на изостаналост, анална еротика или балкански либерализъм, който се противопоставя на западната консервативност, както се опитва да ни внуши Бйелич, а по-скоро документираното обстоятелство, че скриването на лайната от погледа и обонянието е възприето като хигиенен – впоследствие, прерастнал в естетически – стандарт от западната култура. „Когато са написани, лайната не миришат“, казва Ролан Барт, а Душан Бйелич, който живее в ултрахигиенизираната Америка, му приглася по балкански: „Балканските лайна по пода на тоалетната са символично аналогични на френското миризливо сирене върху красиво подредената маса; първото е неядливо сирене; второто – ядливи лайна.“

Съдба ли е това?

Въпросът звучи предизвикателно и красиво тъкмо на това място, защото е стилистичен похват, целящ да сепне читателя, увлечен от един логичен наратив. Но същественото му съдържание е: балканска – българска – съдба ли е, че други култури създават стандартите, а балканската е известна с това, че се стреми или да им подражава, или да ги осмива? Още по-ясно: чия е отговорността за това неравноправие? На някакви невидими сили, пред които нашите предци са стояли със скръстени ръце и преклонена глава, предчувствайки генетичната си обремененост, която впоследствие културните теории ще се опитат да им припишат – или на тяхното лично бездействие и безпаметно подчинение на социални процеси, диктувани от стълкновения на конкретни социални групи и актьори? Ключовата дума тук е „безпаметно“. Което значи без чувството, че са брънка от историческа верига, която трябва да се помни, за да придобива тежест и влияние, и да развива локалната култура; и, поради липсата на това чувство, без концепция за ролята на книгата, документа, писмената следа за тяхното съществуване.

Интепретативните подходи се опитват да сложат диагноза без дори да се интересуват дали е вярна. Онова, което тези подходи не търсят – дори презират – е етиологията: причините, поради които се е стигнало до картината, която наблюдаваме в модерността. Те се радват на привилегията да ползват документи за своята култура и си позволяват да спекулират за културите, където такива документи липсват. Но документите и създаваното от тях впечатление за историческа непрекъсваемост могат да се използват и по съвсем друг начин. Например, да се разбере защо липсват.

 Социологията, сравнена с точните науки, е обикновено обвинявана в недостатъчност по отношение установяването на причинно-следствени връзки. Преобладаващата маса от социологични подходи изследват корелациите между явления и актьори, но корелация не означава каузалност. Тези, предимно количествени изследвания, са чудесни като моментни снимки (напречен разрез) на обществото, но те не могат да ни дадат представа как се е стигнало до тях.[7]

Очевиден напредък в посока намиране на каузалност социологията постигна през втората половина на 20 век чрез т. нар. исторически институционализъм. Историческата социология създаде модели, които обясняват обществата в историческата им динамика като отхвърлят възприетата от класическия марксизъм и други школи на 19 век, включително нормативната социология на Вебер, предопределена линеарност на историята. Историческите социолози се вглеждат в конкретните факти и институции, които са тласнали обществото по т. нар. „зависимост от пътеката“, т. е., важно е да се проследи историческата пътека и да се отчете не само какво се е случило, но и какво не се е случило в миналото, за да се разбере настоящето. Изучавайки условията, при които определени исторически процеси са протекли, те установяват, че на всеки исторически кръстопът съществуват механизми на обратна връзка, които засилват развитието в посока, от която няма връщане назад, дори при добро желание на водещите социални групи или наличие на идеологически причини за това. Те доказват с исторически документи, че институции на историческата промяна са не само бюрократичните оръдия на политиката и икономиката като правителство, съдебна система, изборна система, регулация на пазара и др. п., но и онези идеологии или неформални обичаи, които са се оказали решаващи в дадения исторически момент.

Историческият институционализъм връща на социологията търсената от всички доказуеума каузалност, като се отказва да третира историческите факти, които не пасват на предопределената схема за историята (водеща към „щастлив“ изход и следователно към своя край) като случайности и/или изключения. С този подход социологията се доближава до точните науки без да ги имитира. Последните ползват експериментални модели, които целят да елиминират случайностите и изключенията, и си служат със статистика, за да докажат универсални закономерности – докато историческата социология признава, че в историята няма универсални закономерности, още по-малко количествено измерими параметри, а има локални фактори, които са движили обществата по непредопределени – и поради това непредсказуеми – пътеки. Проследяването на тези пътеки, колкото и парадоксално да звучи, увеличава прогностичната стойност на социалните науки. Те ни показват как да се учим от локалната история.

В този смисъл България никога не е била, не е и никога няма да бъде Франция.

Това твърдение има два важни аспекта. Единият е, че аспирациите на България да стане „като Франция“ – особено това да се случи в съкратени срокове – са илюзия, която не си струва дори да се обсъжда. Вторият е, че опитите да се интерпретира или обясни или дори „направлява“ България от гледната точка на френската култура – историческо развитие, религия, икономика, демократична форма на управление, съвременна имиграция, колониализъм, вкус, философия и т. н. – са обречени на провал, освен когато служат за повишаване интелектуалния авторитет на опитващите. Обяснителна и прогностична стойност може да има само наратив, който употребява факти от локалната българска култура, която е неделимо свързана с балканската, която пък е неделимо свързана с тази на Османската империя от 14-19 век. Каузалността в българската култура може да се разбере само чрез изучаване на фактите от българската култура. Големият проблем е дали има достатъчно документирани факти, които да създадат достоверен и прогностичен културен наратив.

Една възможна хипотеза е, че на този наратив може да се помогне като се наблегне повече върху това какво на Балканите и в България не се е случило, отколкото какво се е случило.

4. Захарий Стоянов

Захарий Стоянов не е споменал никъде дали е гледал операта „Силата на съдбата“. Това отваря врата за хипотезата, че може и да я е гледал. Повечето факти от живота му обаче говорят в полза на това, че не е: Захарий не е бил в Италия; в България опера по това време е нямало; пътуването му до Франция е споменато само с факта, че там той е умрял от „разкъсване на червата“ – следователно, с голяма вероятност може да се каже, че той не е гледал „Силата на съдбата“. Ето как липсата на документи или живи свидетели оставя една несигурност, която е идеална почва за спекулации. Дали Захарий е знаел кой е Верди е още по-голяма мистерия.

Но защо и смъртта му е мистерия? От къде са се появили догадките, че „може и да е отровен“? Защо е трябвало да бъде отровен и от кого? Четеш биографиите на Захарий Стоянов и всички те си приличат като две капки вода. Започват с раждането му, минават бегло през незначителни факти от младостта и скитанията му и от втория абзац нататък преминават към нещо като анализ на произведенията му, като този анализ е в различна степен украсен с националистична реторика в зависимост от идеологическата принадлежност на авторите, книгата или сайта. Комунистическият литературовед Ефрем Каранфилов, например, в предговора си към изданието на „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, след като очертава четири „звездни мига“ от живота на Захарий, заключава патетично:[8]

„[Да стане списувател] е върхът на жизнения път на Захари Стоянов. Той изпълнява историческата повеля и историческата си мисия. Сякаш няма вече място за нови звездни мигове – а той не може без тях. Не му остава нищо друго, освен да умре. И Захари Стоянов умира. Краят е неочаквано бърз. Навсякъде този човек бърза. Смъртта не му позволява да остане властник и да измени на своята борческа младост. Той умира ведно с възрожденска България. Ето един жизнен път, който започва от колибите на котленското село Медвен, преминва през овчарските кошарища на Добруджа, възкачва се по средногорските и старопланинските върхове на въстанието, а след това – по софийските върхове на властта, за да завърши край брега на Сена ... „

И това е сравнително най-мекия пример на биографичен текст, в който фактологията и задължителната аналитичност са подменени от оценъчност, и то оценъчност, която не скрива своята идеологическа и насилено патриотарска цел. Въпросите за неочакваната смърт на Председателя на Народното събрание Захарий Стоянов, и то в Париж, са достойни за въображението на автор на детективски роман, но понеже става дума за писател и политик, който се смята за един от стълбовете на българската историография и литература, липсата на реални отговори – липсата на документи и свидетелства – и отбягването на темата се превръща в историческа празнина, която няма вече как да бъде запълнена. Загубените исторически факти са невъзстановими. Тъканта на българското минало е дотолкова проядена от молците на подобни празнини, че от кръпките по нея, налагани многократно и съшивани с различни идеологически конци, вече не може да се съди за нейния истински цвят и плътност.

Ала нека се пренесем в годините, когато Захарий е участвал в събития от наистина историческа важност, наблюдавал ги е като пряк свидетел и след това се е заел да напише за тях с ясното чувство, че ЗАписва (не просто Описва) неща, които хората след него би трябвало да знаят. Да запишеш означава да свидетелстваш за нещо, в което си участвал и за верността на което носиш отговорност. Да опишеш означава да нарисуваш картината на нещо, което си чул или наблюдавал отстрани и което си свободен да украсиш или скриеш според художествените си предпочитания. Захарий записва неща, които е видял, преживял и прочел – неща, за които той с абсолютна добросъвестност прилага писмени документи. И отбелязва със съжаление, когато такива няма. Той пише своите „Записки“ не за или на въстанията, а по въстанията,[9] т. е., СПОРЕД събитията, които са се случили пред очите му. И въвежда своя документален труд с твърдение от изключителна важност за нашата тема, ролята на записаната история:

„Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се завземе да пише историята на българския народ от неговото подпадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството.“[10]

От „неговото подпадание под турското иго“ през 1396 до Освобождението през 1878, извършено от руски войски, точно 482 години, Захарий вижда и изтъква едно събитие, Априлското въстание, което се случва в самия край на този период. Защо? Дали защото той не е бил способен или достатъчно старателен да намери и други? Дали той е скрил познати нему факти, само за да възвеличи онова събитие, в което той е участвал? Или следосвобожденската цензура му е забранила да публикува неща, които са може би срамни или недостойни?

Представете си този човек, така съвестно обглеждащ миналото на България, как се обръща назад във вековете и вижда ... Какво?

ЕДНО ТЪМНО, ПРАЗНО ПРОСТРАНСТВО!

Пространство от над четири века живот, който не е записан, който не е родил нито едно име, достойно да бъде споменавано днес заради философията или приноса си към ... нещо, каквото и да е то. И ние, 130 години след Захарий Стоянов, какво сме намерили като следа от тези 482 години?

Поглеждаме назад и виждаме, че първата светлинка, фенерче в непрогледна нощ, е Захарий Стоянов. Почти всеки историк и писател след него е черпил от него, без винаги да е смятал за нужно да се позовава на него. Той обаче е нямало от къде да черпи.

Този факт – че времената, през които българското население, поданици на султана, е плащало данъци на османската империя, са недокументирани в социално и културно отношение[11] – може да бъде оспорен само ако някой притежава или намери днес и покаже такива документи. През тези години по тези земи не са издавани книги, не са съществували библиотеки, където да се съхраняват ръкописи и архиви от времената на Първото и Второто българско царства (такива се съхраняват в Италия, Средна Европа и славянските манастири на Атон), не е имало печатни издания за новини, няма следа от институции, от университет, от някакво разпространение на информация за онова, което през същите векове се е извършвало в Европа. Просвещението и настъпилата с него Ера на Разума са били неизвестни на българското население. Очевидно е, че не е имало и личности, които да наблюдават, изучават и осмислят структурата на битието рая, което трудно може да се нарече общество. Вместо това, във всички налични източници този период от историята се претупва с няколко общи фрази, които говорят в най-общи термини за единствено приемливото и без документи допускане, че все пак през тези векове е имало някакво българско самосъзнание, което може да се резюмира като „съпротива на българското население срещу османското владичество“. Такава съпротива сигурно е имало и нейните откъслечни прояви са документирани в аналите на турската история, както и от някои българи, живяли по това време на Запад като например Петър Парчевич. Но т. нар. борба за освобождаване на българите през целия този период, според оскъдните западноевропейски документи, не е била дело на самите българи, а на войски и просветители от Запада, които са се борели да спрат разрастването на османската империя на запад от Балканите. Във всеки случай става дума за население, което живее на една територия, но не и във своя автономна културна среда. Да прекараш живота си в гората, като хайдутин, или да се влееш в чужди, макар и християнски, армии и да водиш съществуване на наемен войник не е в никакъв случай фактор или свидетелство за развитие на културен идентитет или национално самосъзнание.

Следователно трябва да приемем за неоспоримо твърдението, че в историята на българското население НЯМА КУЛТУРЕН КОНТИНЮИТЕТ, какъвто е характерен за историята на всички европейски народи на запад от Балканите. Докато западноевропейските народи са еволюирали в съответствие с естествения прогрес на човечеството от религиозни войни към осъзнаване на материалните основи на живота, капитализъм и личностен просперитет, българските земи са се намирали в изолация от това развитие, сиреч, били са в пълен застой, такъва какъвто е довел и до упадъка на империята, чиито поданици етническите българи са били в течение на целия този затъмнен от социо-културна гледна точка исторически период.

Това отсъствие на континюитет – прекъсване на историята, равносилно на отсъствие на история – е от първостепенно значение за обяснение на построяването на българското общество след Освобождението, за неговото развитие като локална българска култура в течение на вече 135 години и за съвременното състояние на тази култура.

Съдбата на Захарий Стоянов е показателна и за едно явление, което се наслагва над липсата на културен континюитет (а следователно и четиривековна липса на културно самосъзнание), засилвайки дългосрочните последици от отсъствието на България от историческата карта на Европа. Неговият авторитет приживе е бил оспорван, а неговото послесмъртно литературно наследство не е било посрещано и тълкувано според истинските му исторически и културни заслуги. В началото, особено докато той е бил жив и се е занимавал активно с политика, текстовете на Захарий са били подценявани, критикувани, осмивани или игнорирани. Впоследствие пък са били тенденциозно възвеличавани и изопачавани, като от тях е била иззета специфичната им социологическа аналитичност за сметка на героизирането и идолизирането на описваните от него личности.

Например, в един типичен и за днешния български дискурс, но документиран през 1886 година, разговор между Захарий Стоянов и тогавашния министър на просветата Георги Живков става дума за следното:

„– Трябва да ми отпуснете средства, за да издам написаната от мен биография на Христо Ботев, господин министре на просвещението – каза Захарий Стоянов.

– Какво? Какво? – отговори министърът. – Я ми повтори още веднаж!

– Отпуснете средства да се издаде биографията на Христо Ботев!

– Че кой бе Ботев? Има си хас да се издават биографии и за тоя хаймана!

Захарий Стоянов извикал на министъра:

– Хаймана ли! Аз ще го покажа, той ще стане идолът на България!“[12]

Самият Захарий взема отношение по този въпрос в предисловието към Записките (удебеленията мои):

„Какъв е бил обаче характерът на тия въстания, кой ги е тях рьководил, били ли са те чисто народни движения, или плод на вънкашни някои побуждения – това, доколкото ни е известно, още от никого не е определено с подобающата точност и за мнозина съставлява дълбока тайна. Според едни българските въстания били приготвени от агентите на панславистическите комитети; според други тия, българите, като мирен и земледелчески народ никакво въстание не били в състояние да организират и без причина се нападнали от башибозушките тайфи. Най-после според трети и четвърти няколко несмислени младежи се събрали без знанието на народа и се опитали насилствено да го възбунтуват против волята му... Разбира се, че авторите на тия лъжовни източници, повечето чужденци и заклети врагове на българския народ, умишлено и със злонамерени цели крият истинските причини на нашите народни движения. Още по-лошаво е и това, че мнозина наши държавници и дипломати, които трябваше да бъдат признателни най-напред на българските въстания, старателно се мъчат да обтегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности. Напротив, днешната наша свобода има безбройно число мъченици [...] . Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива свещеният прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес. Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ.“

Струва си да се повтори последната фраза: не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ. Със сигурност това е първият българин, който е произнесъл тази толкова вярна и толкова съдбоносна констатация, и то я е произнесъл с авторитета на своя талант и своята социологическа добросъвестност на човек, записващ събития от историческа важност. Но с присъщото на българските интелектуални и политически елити неуважение към фактите и към личностите, точно тази констатация и многобройните нейни вариации в Записките и в биографиите на Ботев и Левски не е била подета и старателно, безоценъчно анализирана. Тъкмо обратното – била е скрита нарочно. В коя читанка или в кой учебник по история или литературна студия за Ботевото наследство е цитирано следното Ботево отчаяние, документирано от Захарий Стоянов?

 „И ние сме дошли народ да освобождаваме! Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два дена бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение! Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости… По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, да не виждах тоя позор – как българският народ е стадо говеда!“[13]

Във „Вместо предисловие“ към биографията на Ботев, Захарий Стоянов сам констатира неспособността на българите да ценят своите герои – а това, с обратен знак, говори за тяхната способност да отричат достиженията на своите титани, когато те не отговарят на техните дребни, временни интереси. Същевременно той показва, че познава добре европейската история и я използва като стандарт за колективно самосъзнание (удебеляванията мои):[14]

„Нашият герой, с името на когото озаглавихме настоящата си книга, Христо Ботйов, е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповяда и да прави епохи. Нещастен той, дваж по-нещастен неговият роден град, триж по-злочест народът, на който е бил син, а четири и пет пъти била пуста и суха епохата на неговия человечески живот! Ако той беше син на Италия, щеше да бъде ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или на Луй Наполеона, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича „Ботйова“. А кой знае?… Може би щеше да бъде и един от нощните съветници в палата на Тюйлери, … .“

Следва продължение...


[1] В настоящия текст понятието „култура“ се употребява в неговия социологичен смисъл: сбора от знание, опит, вярвания, ценности, отношения, смисли, йерархии, религиозни вярвания, социални роли и отношението към собствеността, които са придобити от група хора (социална общност), съжителстващи на обща географска територия в течение на поколения, и които придават облика на тази група.

[2] Стоянов, З. Васил Левски (Дяконът): Черти из живота му. Издателство на БЗНС, София 1982. (Първо издание 1883).

[3] „България, страдание мое“: Bulgarie, ma souffrance. L'Infini, n°51, Automne 1995, pp. 42-52, също на http://www.kristeva.fr/bulgarie.html

[4] „Как четем Пруст днес: Литературата и преживяването на ограниченията“.

[5] В целия текст понятието „документ“ се употребява в най-широкия му смисъл, включващ наред с онова, което на български език се нарича документ, и устните записи, законите, правителствените разпоредби, книгите, снимките и печатните медии – т. е., всякакви исторически следи, които биха били събрани в архив.

[6] Bjelic, Dusan I. The Balkans and the „History of Shit“. Eurozine, 6 ноември, 2004; http://www.eurozine.com/articles/2004-06-11-bjelic-en.html, посетен на 24 март, 2013

[7] Показателно за спонтанността и леснотата на този подход е, че „моментните снимки“ са характерни за почти 100% от медийните коментари в моменти на преходи и кризи; т. е., всеки коментатор се смята за спонтанен социолог, просто защото наблюдава обществото в момента и му се струва, че намира някакви корелации между отделните факти и временните актьори.

[8] Стоянов, З. Васил Левски (Дяконът): Черти из живота му. „Жизнената и творческа съдба на Захари Стоянов“, Издателство на БЗНС, София 1982, с. 6

[9] Би било проява на неуважение, аналогично на всички онези, които в течение на годините са използвали Захарий Стоянов за елементарна националистическа пропаганда, ако не отбележим неговото тънко чувство за употребата на предлозите и представките в българския език. Разликата между „за-пиша“ и „о-пиша“ изразява неговото самосъзнание за скромната му роля на хроникьор (на съвременен език:
журналист или документалист), който не позволява на въображението си да украсява фактите; Захарий винаги признава, когато не може да се позове на документ или очевидец. Той не е и мемоарист, защото мемоарът е наратив от спомени, центрирани около живота на мемоариста, докато неговата задача е надлична, много по-скромна – да запише, сиреч, да документира – и, тъкмо поради това, резултатът е много по-мащабен. Не му приляга и квалификацията „летописец“, която звучи помпозно за едно толкова земно и, в постмодерен смисъл, социологично изследване. И какво тънко усещане за езиковата тъкан е да употреби предлога „по“ – със смисъла на изрази като „по спомени на очевидци“ или „по романа на еди-кой си“ – вместо „за“ или „на“. Удивителна е и точността, с която Захарий Стоянов е сложил за подзаглавие на биографията на Левски „Черти ИЗ живота му“, а не „от“ живота му. „Из“ създава впечатление за широта и необозримост, докато „от“ би звучало сухо биографично, като подборка от факти. Тази бележка е под линия само защото настоящият текст не е езиков анализ на стила на Захарий Стоянов, а опит за социологичен анализ на онова, което знаем за българското минало.

[10] http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=149&WorkID=3866&Level=3, посетен през март и април 2013

[11] Тук не става дума за административните документи, които Османската империя е водила и съхранява за българските земи, нито за оскъдните архивни документи и живи свидетелства, които споменават за случки, събития, данъчни отчети, посещения на хора от Запад или въоръжени стълкновения в рамките на империята. Не става дума и за „Историята“ на Паисий от 1762, Рибния буквар на Петър Берон, текстовете на Неофит Рилски, Найден Геров, Раковски и др., които са писани с просветителска цел.

[12] Цитат по http://www.narodnapamet.com/2010/02/blog-post.html, посетена на 2 април, 2013.

[13] http://chitanka.info/text/3747-hristo-botjov, посетен на 3 април, 2013

[14] Пак там

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е автор на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборник с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборник с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013) и книга за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.

Други статии от този автор

Посетители

12
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 2 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 3 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици