Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Политическата коректност бавно, но сигурно, се превръща в пробен камък за поведението и мисленето на всеки от нас. Нещо безспорно странно (ако и напълно обяснимо, както ще се опитам да посоча по-долу), като се има пред вид историята на понятието, която започва почти на шега: така  наречената „нова левица“ в Америка го използва най-вече иронично, като начин за по-приемливо описание на собствените си доста очевидна ортодоксалност по въпросите на социалната промяна.[1] С течение на времето обаче шегичката започва да става все по- и по-сериозна: на много места по света сухото съкращение P.C. започва да се възприема от все повече хора като новата водеща, и може би не по-малко тежка от предишните, идеология на модерността. При това директното противоречие с принципа за свобода на словото и изразяването е само един, и може би не най-важния, аспект на проблема. Нека да го кажем направо: в наши дни политическата коректност започва все повече и повече да се превръща в средство за упражняване на власт. При това власт, упражнявана най-вече от представители на групи, които в продължение на огромна част от човешката история са били стигматизирани, експлоатирани, сегрегирани или просто тормозени, по най-различни начини, а днес, използвайки това ново и неочаквано ефективно оръжие, най-внезапно се оказват на другия край на тоягата, която съответно започват да размахват (човек би казал), не по-малко ефективно от ония, която някога са я използвали върху собствените им гърбини. Впрочем, това последното твърдение е доста спорно, така че нека го оставим настрана и се заемем с онова, което има директно значение за нас, българите от началото на 21-ви век, все още живеещи в една страна, почти девствена откъм изкушенията и заплахите на подобни западни моди[2]. А това означава да се заемем с въпроса дали, и ако да, то до каква степен, тази нова и тъй странна западна мода е започнала да прониква в собствените ни животи?

Конкретният повод за започването на това размишление бяха няколкото коментара във връзка с новината, че в Германия детските книги вече рутинно се коригират, за да бъдат „освободени“ от политически некоректни съдържания. Става дума за премахването или замяната с други, на някога невинни думички като „негър“ или „циганин“, които днес вече се считат за несъвместими с тона на уважителното поведение между цивилизовани хора и съответно са премахнати от разговорния език. Легитимно ли е нещо такова или не?

Нека да започнем с това, че времената, в които живеем, все по-ясно започват да доказват истинността на простичкия факт, че думите не само могат да правят дупки, но и много често тези дупки се оказват значително по-тежки от всевъзможни други рани. Оттук и все по-нарастващата важност на понятието „стигма“ и свързаните с него изследвания – социологически, психологически и педагогически.[3] Оттук и необходимостта лека-полека и самите ние да започнем да вземаме всичко това вече по-на-сериозно. В края на краищата, като наследници на гордо национално име, свързано с такива производни из различните западни езици, като vulgar или bugger (и двете думи изглежда водят началото си от „bulgar“), самите ние очевидно можем да се считаме за истински щастливци, че днес по някакво чудо не се намираме сред хората, изискващи от останалите да не употребяват националното им име, защото звучало обидно. Нещата съвсем не са толкова прости, колкото може би изглеждат на пръв поглед и отмятането на дискусията като маловажна, за едното чудо може да се окаже малко нещо преждевременно. Прочее, нека изчакаме и видим.

Причината, поради която немските издатели стигат до идеята да коригират детските класици, съвсем не е толкова далеч от ума. Думите правят дупки. Езикът може да служи като оръжие – и децата не трябва да бъдат приучвани към тази му употреба (те така или иначе ще я научат достатъчно бързо). Всичко това е ясно, и въпреки това усещането за неудовлетворение и раздразнение пред изгледа за реално осакатяване на такива великолепни изяви на свободния човешки дух, каквато примерно е най-великата и прелестна малка анархистка на тоя свят, Пипи дългото чорапче, не ни напуска нито за миг. Но защо? Защо е така?

Тук, както изглежда, ние достигаме до един от най-важните и принципни недостатъци на политическата коректност: от момента, в който тя бъде превърната в идеология, тоест в нещо, предявяващо универсални претенции и предписания към начините на собственото ни поведение, лично и колективно, тя с неизбежност започва да влиза в противоречие с (някои от) изискванията на простичкия човешки здрав разум. Точно както и по времената на комунизма или фашизма, новата идеология не може да ни спести необходимостта да мислим със собствените глави, да използваме за целта собствените си, а не нечии чужди, мозъчни клетки. Езикът, бидейки по същността си сечиво, ако и най-съвършеното от всички човешки, сам по себе си е нещо неутрално, лишено от оценъчни елементи. Те се появяват, затова пък с неизбежност, единствено в процеса на неговата употреба, както и при всяко друго сечиво. В конкретния случай това означава, че думи като „негър“ или „циганин“, както и всички други думи, са обидни не сами по себе си, а само във връзка с начина, по който биват употребявани, тоест с интенциите и конотациите, които им придава процесът на тяхната употреба (включително и неговите исторически измерения, разбира се). И именно оттук идва острото чувство за неудовлетворение, което ни изпълва при мисълта за „цензуриране“ на Пипи или някой друг от героите на детската класика – които са класика именно поради причината, че в хода на времето са доказали своите добри интенции, своите универсално валидни човешки ценности, своята простичка човешка доброта. Нито Пипи, нито Хък Фин, нито пък Джим Кнопф или някой друг от героите на всепризнатата детска класика целят да причинят някому рани, използвайки езика на времето, в което живеят – и който по някаква причина вече изглежда неприемлив за нашето собствено. „Негрите“ на Пипи – на които тя завижда не на шега, примерно поради напълно логичната причина, че бял пясък изглежда много по-красиво върху черно, отколкото върху бяло задниче – съвсем не са афро-американците на нашето ежедневие, на които ние, разбира се, дължим любезността и коректността да ги наричаме по начини, които те самите са избрали като не-обидни. Впрочем, това последното го дължим колкото на тях, толкова и на самите себе си, на собствените си съвести и изисквания за зачитане на човешкото достойнство, независимо от външния вид, под който то ни се представя. ЧОВЕКЪТ е нещо, на което дължим респект, точка. По този въпрос няма какво толкова да се дискутира.

Но работата е там, че в думите и поведенията на класическите детски герои липсва именно нещото, в което днешните критици обвиняват авторите им: те не са расисти, не са етнически или полови шовинисти, не са омразници. Това са прекрасни млади същества, пред които светът се прекланя не случайно, вече толкова време. И езикът, който те ползват, не е език на омразата или расовото, или каквото и да било друго превъзходство – ако и в него да присъстват думички, които биха могли да бъдат тълкувани по този начин.

Именно в това е проблема. Няма универсални рецепти за откриване и елиминиране на омразата. Както всички знаем, тя може да бъде великолепно изразявана и без помощта на езика, понякога далеч по-ефективно, поради по-трудната си доказуемост. И когато някой се изправи пред нас, и заяви, че това или онова конкретно нещо е доказано еднозначно като изказ на омраза, ние започваме да се бунтуваме. Особено като българи, особено като хора, преживели твърде дълги периоди от историята и личните си животи във времена на заявявана еднозначност. Стига толкова, това вече сме го виждали. Ало, другарю партиен секретар! Как така се появяваш отново, нали уж вече те бяхме елиминирали?

Упс! Полека! Полекичка, моля, защото пък тук вече самите ние започваме да навлизаме в полосата на (несъществуващата) еднозначност. Политическата коректност може и действително да си приписва меродавни функции, които няма как да й признаем без бой, но пък проблема, или по-скоро язвата на човешкото съвместно съществуване, срещу която тя се опитва да се бори, е повече от реален. Страхът, недоверието, омразата към Другостта и Различността, са сред най-базисните факти на нашето човешко битие – и всеки опит за тяхното укротяване и известно намаляване безспорно заслужава внимание и респект. Така че нека не избързваме със заключенията и се опитаме да мислим по-нататък, в името на общото ни противопоставяне срещу омразата.

За какво например става дума, когато откъм Европа ни спускат окръжни наредби, изискващи определени корекции на учебниците за средните училища, които ни изправят пред очевидната необходимост ако не да цензурираме, то поне да коментираме и снабдяваме с нов обяснителен апарат, националните си класици? Не е ли това точно същото? Отново израз на политическа коректност, някакви неубедителни и често изглеждащи фалшиви заигравки с чувствата на съседите ни, на които – така твърди Европа – сме дължали уважение. Чакай бе, какво уважение, какви пет лева, когато тук става дума за факти? Така са мислели и говорели хората, така ги представяме и ние. Какво тук има толкова да се разсъждава?

Ха! Именно, именно. Взехте ми думите от устата. Така са мислели, така са говорели. Виждате ли вече първата и може би основна разлика между нашите национални класици и, да речем, Пипи дългото чорапче? Пипи НЕ МИСЛИ онова, което й приписват критиците на нейния език. Нито пък го прави Астрид Линдгрен. Ботев, напротив, не само го мисли, той най-директно отдава живота си за него – което е и основната причина, поради която днес му издигаме паметници. В единия случай става дума за приписване на нещо несъществуващо. В другия става дума за най-чиста реалност.

Ами толкова по-добре, може би ще ми отговорите. Щом значи става дума за реалност, то отново всичко е ясно. „Силно да любя и мразя“ – в учебниците. С останалото да се оправят даскалите. Нас като са ни учили така, да не би да не сме станали хора?

Ха наздраве! Нека малко да укротим емоциите и да се опитаме отново да поразсъждаваме. Времето на Ботев – много различно от онова на Астрид Линдгрен и Пипи дългото чорапче, между другото – сигурно е оправдавало омразата му. В края на краищата ВСИЧКИ по онова време – от мъгливия Албион, през нашенските изсушени от жега полета, та чак до най-затънтените гори тилилейски на другия край на планетата – са се упражнявали в един и същи вид мислене и действие: разделителното. Ние сме си ние, вие сте си вие, и късмет за всинца ни, ако не сме принудени през ден да се хващаме за гушите. Хай сега махайте ни се от главите, дявол ви взел, че инак видите ли…

След което следва… Вече знаем какво, вече сме научени. Първа национална катастрофа, втора национална катастрофа, трета национална катастрофа, четвърта национална катастрофа… „Ей, че ми закатстрофя на езика“, както сигурно би казала Пипи – ако се сещате какво искам да ви кажа, разбира се.

Нека да го кажем ясно и без увъртания: времето на Ботев е едно, а нашето собствено – напълно друго, напълно различно. Днес светът има други приоритети, други планове, други мечти. Ако тогава необходимостта от постигането на национално освобождение – със или без съответстващ икономически смисъл[4] – е стояла над всичко, то днес вече необходимостта е от съвсем различен вид. Необходимостта днес е РАЗВИТИЕТО – хладнокръвно, спокойно, може и със стиснати зъби, но при всички случаи целенасочено – което да ни позволи най-после да достигнем някакво ниво на живот, което да ни избави от вечната роля на десетте хиляди слепи войници, водени от еднооки водачи накъм нещастния си цар, който на всичко отгоре ще падне мъртъв начаса, щом само се сблъска с ужасяващата гледка. А такова развитие, съгласете се, не се постига без сътрудничество с Другите. Не се постига с вироглавство, не се постига с комплексарско перчене, а от всичко най-малко пък се постига с мухлясали от многовековен престой из разни килери, щедро поръсени с отрова за мишки, нашенски омрази.

Ето защо емоциите на великия певец на националното ни Освобождение, ако и безкрайно важни за осъзнаването на всинца ни като наследници на онова, на което сме, трябва да се поднасят на децата с разум и добра преценка за това кое, по какъв начин и накъде води. Ето защо няма страшно когато Пипи казва „аз си искам свой собствен негър, да ме маже с вакса за обувки всяка сутрин, та да стана и аз черна като тях“. Но пък има много страшно, когато не се обясни на малките защо и по каква точно причина Ботев пише „но кълни, майко, проклинай“ – и по какъв точно начин трябва да четем и разбираме всичко това ние – наследниците на неговия борчески дух, но не и на неговата омраза. Ето защо едното е криворазбрана политическа коректност, а другото – израз на съвременно разбиране за историческите ограничения на всяко наследство, в това число и нашето.

Лакмусчето за всичко е омразата. Там, където тя липсва, реални основания за безпокойство няма. Но пък там, където я има реално, няма основания за колебание. Израз на сляпо преклонение пред миналото и неразбиране на настоящето (за бъдещето изобщо да не говорим) би било да поднасяме емоциите на мъчителната си история без обяснения и съвременен коментар, на собствените си деца. С това няма да им извършим добра услуга.

Но това не е единствената причина, поради която трябва да държим очите и главите си отворени, и да не прекратяваме опитите за самостоятелно мислене, колкото и непосилни да ни изглеждат понякога. Една друга, и не по-малко значима причина, е онова, което самият аз предпочитам да наричам „безмилостната борба за пред!последното място“, или „кому ще се наложи да носи бремето на стигмата“?

Историята на Балканите изглежда е белязана открай време от една любопитна и тъжна надпревара, която сръбско-американската изследователка Милица Бакич-Хейдън определя чрез сполучливото понятие „вгнездени ориентализми“.[5] Става дума за всеобщите опити на балканските страни и народи, от Адриатическо до Черно море, да представят съседите си като по-примитивни и по-изостанали от самите себе си. В бивша Югославия нещата дори са били подредени оптически-вертикално, поне на картата: Словения –> Хърватска –> Сърбия –> Босна –> Косово –> Македония (за последното място винаги се води най-жестоката битка, разбира се, така че то си остава по принцип неопределено).

Тази борба, тази битка, засяга по принцип всяка стигматизация, и едно от най-очевидните обяснения за съществуването на целия феномен е в съзнателно или инстинктивно изпитваната необходимост да се избяга от последното място, поради което най-честите носители и поддръжници на всевъзможни стигматизации се оказват хора, които са много близки по манталитет и статус до ония, които самите те стигматизират. Оттук и огромната трудност, с която е свързано преодоляването на този тип мислене и поведение: да се откажеш от него, да го превъзмогнеш, вероятно е по принцип възможно едва тогава, когато не се чувстваш реално застрашен от заемане на фаталното последно място в йерархията на стигмите, тоест когато реално си постигнал някакво по-високо ниво на развитие. А това, естествено, не е въпрос на пожелателно мислене или вълшебни пръчици.

Това е и собственото ми обяснение за огромната съпротива, с която се посреща в България, пък и във всички по-слабо развити общества (предполагам), идеята за приемане на политическата коректност като нещо повече от израз на някаква мода или нов вид чисто идеологическо мислене.[6] Да се възприеме сериозно идеята, че доброволният отказ от използването на думи и символики, свързани с неща като „негри“ или „цигани“, ни поставя в застрашителната ситуация да се окажем евентуално на тяхно място. Дори и във времената на всеобща мобилност (а може би и точно поради тях), когато човек види със собствените си очи колко неспособни са западняците да направят някаква разлика между нас и всички ония, които ние презираме така старателно, стигматизацията си остава една от основните стратегии за предпазване на собствения периметър от заплахата на „последното място“. Естествено, всичко това е предназначено стриктно и само за вътрешна консумация, тъй като, в хода на общуването ни, както Западът, така и ние сме се научили да си кимаме учтиво и да пропускаме покрай ушите си всякакви разговорни детайли; дребната разлика в позициите – реална или въображаема – естествено се игнорира напълно и от двете страни, поне що се отнася до външността на общуването им. Но пък вътре, разбира се, нещата функционират желязно. Да живеят албанците, които презират македонците, които презират българите, които презират… М-да. Последният, ако обичате, да затвори вратата…

Искрено ваш,

Златко Енев

Берлин, февруари 2013



[1] Виж в тази връзка Ruth Perry, (1992), “A short history of the term ‘politically correct’ ”, in Beyond PC: Toward a Politics of Understanding , by Patricia Aufderheide, 1992.

[2] Kаквато впрочем винаги си е била, ако може да се вярва на начините, по които предшествениците ни са описвали бавното и мъчително проникване на алафрангата по тукашните земи, преди стотина и повече години.

[3] Както изглежда, водещото произведение в тази област все още си остава „Stigma: Notes on the Management of Spoiled Identity“ (1963) на Erwing Goffman, макар и написано преди петдесет години.

[4] Виж в тази връзка изследването на Майкъл Паларе, „Балканските икономики 1800-1914: Еволюция без развитие“ (изд. „Апострофи“, 2005), в което убедително се защищава идеята, че Българското национално освобождение се оказва доста катастрофално, анализирано от чисто икономическа гледна точка.

[5] Bakić-Hayden, Milica (1995) Nesting Orientalisms: The Case of Former Yugoslavia 54/4 Slavic Review pp. 917–931

[6] Всъщност, България си има своя собствена, обратна на западната, „политическа коректност“, но тя, разбира се, не се дискутира публично. Да бъдеш „политически коректен“ в днешна България не означава нищо друго, освен да мразиш, БУРНО, „циганите“, дори и когато си от онзи вид милозливи хора, които са склонни да им мушнат по някоя пара в ръката ако не ги гледа никой; да се възмущаваш, ШУМНО, от „нечуваната корупция в ДПС“, дори и когато вътрешно си мислиш, „хвани едните, та блъсни другите – няма турци, няма българи, братко!“; да се гордееш, ПО ИНЕРЦИЯ, със „спасяването“ на българските евреи, ако и последните дебати в Интернет може би са те накарали да се замислиш дали, аджеба, ако днес примерно ни предложат отново Тракия и Македония, няма отново да се съгласим да изпратим „някого“ в някакви концлагери (добре де, да не са евреите, ама що пък да не си изпратим циганетата, примерно; с един куршум – два заека, мамка му!)

 
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

16
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици