Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

„Злото иде от сръбско…“

(Из колективна молба до султана от видинските турски първенци и гръцкият митрополит, написана в навечерието на Белоградчишкото въстание. )

Явно не е омръзнало както на пишещите, така и на читателите (ако все още има читатели, които не са и „писатели“) да клеймят „чалгата“ . Текстът на Илия Вълков (“За попа на един фолк или защо новите пионерчета са чалгари“) ме заинтригува; но нямаше да се бъркам в живота ви, уважаеми читатели, ако не беше коментарът на Нане Вутев – той направо ме трогна. И сега ще кажа някои неща, с които част от критиците на „чалгата“ няма да се съгласят. Защото това би означавало да признаят, че и те участват в нейното производство.

И така, чалгата е турска дума. Главно ние употребяваме тази турска дума, затова ще си послужа с нея само в началото. Нататък ще използвам термина поп-фолк (понякога и учената дума „етнопоп“) . Има нещо в тези две думи, но не му е мястото в началото.

За чалгата (поп-фолка) съм срещал следните обяснения:

– тя е особена форма на политическа конспирация, разработена от новобогаташи (мутри) по поръчение – то се знае на кого;

– помощница на корупцията (проф. Клаус Рот и много съгласни с него български „наблюдатели“) ;

– обикновена простотия и „селяния“, (у нас има традиция каквото и да направи „градът“, все селяните да опират пешкира) ;

– израз на прекомерния стрес от промените (отново проф. Клаус Рот) ;

– естествена последица от комунизма;

– чуждо влияние – предимно сръбско (Лепа Брена, Цеца Ражнатович и т. н) .

Не мога да не цитирам едно мнение от последния тип, което вземам от интернет. „Да си въртиш задника и да крещиш като идиот под сръбско/гръцки ритми, изпети от силиконова топка и да твърдиш, че си високо интелигентен човек е доста смехотворно за нормални хора, но за съжаление, понякога се случва. “

Вярно е, че една огромна част от поп-фолка, който се пее от български изпълнители са кавър-версии на сръбски, гръцки и турски песни, предимно от „жанра“, наричан в Сърбия турбо-фолк, (според термина на черногореца, известен като Рамбо Амадеус) . Макар да изглежда, че проблемът няма нищо общо с философията на Хайдегер, аз ще се възползвам от неговата логика, приложена към обяснението на техниката. Според него, същността на техниката не е нещо „техническо“, а идея на човека за собственото му предназначение в разкриване истината на битието. Според мен, сръбският поп-фолк не е просто нещо музикално – неговата същност е политическа, в най-широкия смисъл на понятието за политическо. И не е концептуализиран съобразно нечии днешни партийно-политически „съображения“. Той е съвременен музикално-песенен израз на модела за културно и политическо развитие на Сърбия, разработван още през 19 в., в крайна сметка, израз е на един културен манталитет.

Същността на този модел е: синтез между фолклора и историческото християнство; и синтез между традиция и модерност. Ядрото на този синтез е Косовския епос, който е типичен продукт на средновековната фолклорна култура. Според Р. Иванова в него повече, отколкото в другите юнашки песни, митичното отстъпва на реализма и християнската идеология. (Р. Иванова – „Епос-обред-мит“) Още старите гусларски песни са влияли върху писането на песни за Косовския бой; и обратно, писаните притчи за него са влияли на гусларските песни; протичал е постоянен ОБМЕН (подч. от мен – А. К. ) между тях. Така историческите събития биват моделирани според древни образци, а фолклорните предания се обогатяват с нови исторически сюжети и образи. И този процес продължава и през целия ХХ в. Тук ще цитирам Р. Иванова, чиято теза споделям и ще използвам нататък: „Историята на епоса не е еднопосочен процес. Той не търси опора само назад в митологичното минало. Неговите ориентири са насочени и към съвременността, и към бъдещето. “ (Р. Иванова – „Още веднъж за Косовския епос и неговите употреби“ )

Всички разделения в Сърбия (които не са малко), започват оттук нататък; те са свързани, макар и не винаги пряко, с различно отношение към символиката на „етническото ядро“; но то е едно.

В тази посока през 19 в. особено важна в този случай е визията на либералите за модерно развитие на Сърбия. Най-точно изразява техните схващания Слободан Йованович: „Смесвайки западнячество и национализъм, либералите вярваха едновременно в западната просвета и в народната история, в модерната европейска демокрация и в старата славянска патриархалност. В тяхната програма демократическият рационализъм бе споен с романтически консерватизъм“. При Владимир Йованович това символично спояване придобива „органически“ характер в буквалния смисъл. Той нарича сина си Слободан, (р. 1869 г., току-що беше цитиран), а дъщеря си – Правда (р. 1871 г. ) . Така тези имена се появяват за пръв път в сръбската именна система. По същото време Ботев създава „На прощаване“ и онази лесно запомняща се строфа, която всички сме рецитирали в училище:

„Но… стига ми тая награда –
Да каже нявга народът:
Умря сиромах за правда,
За правда и за свобода…

Това мислене, според Д. Мишкова, не е израз на лишен от модерна рефлексия традиционализъм или социален сантиментализъм, а „опит чрез синтез между традиция и модерност да се „свие“ историческото време, нужно за „вкореняването“ на модерните форми на обществена организация, включително икономическа и политическа свобода, и най-вече на държавата-нация“. (Д. Мишкова. – „Приспособяване на свободата. Модерност – легитимност в Сърбия и Румъния през ХIХ в. )

Идеалът на либералната интелигенция може да бъде описван с понятието „обмен“ (или „синтез“ ) ; но можем да добавим синоними – „спояване“, втъкаване на модерно в основата на „народното“, усвояване на „чуждото“, „западното“, при което културната самоличност не се губи, а в своето възпроизвеждане се обогатява. (Ако искаме да го кажем на английски, можем да използваме известния термин fusion. ) Тази линия на мислене търпи неуспех в борбите за политическата власт. Но очертаният от либералите модел на развитие става централна ос на сръбския културно-национален живот.

Започнахме с Владимир Йованович, за да стигнем до една от последните книги от сръбски автор, преведена у нас. В книгата си „Преходът към периферен капитализъм“ Любиша Митрович казва, че балканските народи би трябвало „да разпространяват съзнанието, че в ХХI в. малките народи и в ЕС и в Световната система имат шанс само ако са регионално обединени и се опират на своето творчество и разпознаваема културна идентичност. “

Ще се опитам да илюстрирам казаното със съответния музикален материал. След като искаме да съдим за поп-фолка, (за „предмет“, който е преди всичко емоция), трябва да сме я слушали, при това – достатъчно. Няма как иначе да установим дали това е „порно-национализъм“, както може да изглежда от някоя английска камбанария или е нещо по-различно. Читателят може да си избере каквото пожелае от това, което ще предложа.

За улеснение ще построя една елементарна, дилетантска схема, в която да разгледаме идеята за „синтез“, приложена към музикално-певческите форми между фолк-а и поп-а на запад от нас, в бившето югославско пространство. „Долу“ ще са разположени изворните песни и по-стария фолк ( на т. н. „народняци“ като Лепа Лукич, Предраг Гойкович и др. ) . Постепенно „нагоре“ ще се увеличават поп-елементите, като в същото време се усвояват всякакви чужди елементи. Движението „вляво“ е към западното, „вдясно“ – към Изтока.

Мега-звездите на турбо-фолка няма да ги споменаваме дори; по-скоро ще се движим по линията на инструменти и ансамбли от инструменти, на общото им звучене, свързано с тях в отделни представителни произведения.

Няма да става дума, следователно, за индивидуални способности и талант в т. нар. „изпълнителско изкуство“, за вокалната техника, например, при пеенето на английски или италиански език, съответно по английски и италиански маниер, в характерните за тези култури жанрове.

Типичното „сръбско“ звучене на фолк и поп-фолк произведенията придават духовата музика и акордеона. Първата песен „долу“, близо до традиционната народна чувствителност и музикално-словесна изразност е „Moj dragane“, Radmila Manojlovic я пее заедно с духовия оркестър на Dejan Petrovic. До нея по ритъм и звучене поставям „Suknjica“ на Tanja Savic, „Krv sam tvoja“ на Jadranka Barjaktarovic и „Haljinica“ на Milica Todorovic. На това ниво можем да чуем и един „диалог“ между акордеон и цигулка. (“Djogani“ – „Accordion soul“, инструменталната версия) . Малко по-нагоре стои Djavole на Djogani, тук смесицата на поп, фолк и денс е оптимална. Други песни на Djogani на това ниво, обагрени от звука на акордеона са „Crne oci“ и „Dan za danom“. И още: Slavica Cukteras – „Ruzo bela“ . Така по линията на акордеона стигаме до Jelena Tomasevic и песента „Kosava“, изпълнена в чист „поп“ стил. Също и „Nema koga“, за да чуем как латино ритъмът се съчетава перфектно, според мен, с фолклорните трилери на Елена в припева. „Вляво“ можем да срещнем на това ниво латино, денс и и хип-хоп, трите елемента в едно; но съчетанието си остава „сръбско“. (“Deset ispod nule“ – Radmila Manojlovic. )

Сега да се върнем пак долу към „изворите“, за да проследим едно друго съчетание от инструменти и съответното звучене. Имам предвид музикални състави като „Belo platno“, „Iskon“, „Stupovi“ „Trag“и др. Те използват фрула (кавал), тамбура (саз), тъпан и цигулка. Избирам най-малко популярния „Stupovi“, защото в него свирят Аlexandra Samolov (цигулка) и Bojana Stamenov (българска тамбура, томбра) . Трябва да се чуят две техни песни – едната е изворна: „Titrala se lepa Mara“; другата е фолклорно-религиозна – Rodjenje Bogorodice“. (“Титрането“ е игра с кокалчета от ставите на агне. )

Мисля, че този „саунд“ (използвам този термин нарочно) е „златното сечение“ в поп-музиката на Сърбия днес, която тя предлага на европейската сцена; и с което печели културен престиж и влияние не само в културното пространство на бивша Югославия. Ето в този случай, мисля, е уместно е да използваме термина етнопоп. Предлагам съвсем кратък списък с песни. Първо „Dok ja ljubim“ на Djogani и заради фолклорния беквокал в края й. След това – „нагоре“ е Jeljko Joksimovic – „Jesi li me volela“ (с влашка фрула), а малко „вляво“, към „чуждото“ е баладата „Ne dam niko da te dira“. (“Lane moje“ я подминавам, защото е достатъчно популярна. ) Тук гласът и артистичността на Желько Йоксимович елегантно „присвояват“ звука на мандолините, който се сипе като дъжд. Получава се някакъв далматинско-неаполитанско-гръцки микс; но резултатът е пак характерно сръбско звучене. (В тази песен, впрочем, има повече – като звучене и настроение – от „Листни са горо“ на Златина Узунова, отколкото във всички песни на ТВ „Планета“, които се мъчих да слушам докато пишех този текст. А джаз-интерпретациите на тази песен не са „музиката за масите“, която обсъждаме. ) Следва „Оro“ на Jelena Tomasevic, песента, с която Сърбия участва на Евровизия-2008 и беше шеста, доколкото си спомням. И накрая – две изпълнения на Саня Илич и „Балканика“. Първото е „Anathema“. Второто – е с Теодосий Спасов. (Sanja Ilic&Balkanika „Balkan 2000“ feat. Theodosii Spassov) . Това е самия връх на моята схема. Независимо в какъв ред ще бъдат слушани, впечатлението подсказва каква е разликата между двете съседни балкански нации.

Ако „чалгата“ идваше от Сърбия, би трябвало да е нещо по-различно от това, което се наблюдава на нашата поп-фолк сцена. В бр. 14, 2011 г. на в. „Култура“ Наско Мандаджиев описва впечатленията си от нея така: „Илиян изкрещява: „Секс, секс, алеле майко!“ И залата френетично повтаря „Секс! Секс!“ След него е Цветелина Янева: „Давай, кучка наречи ме!“ и залата отново кънти „Кучка! Кучка!“

Не може да бъде, ще рече изуменият слушател – не е възможно да се скандират такива думи. Може, ще отвърнем ние и уточняваме, че горната ситуация се разиграва не на стадион или на сектантско сборище, а на културно събитие. Концерт за наградите на ТВ „Планета“ в началото на март“.

Понеже вече правим сравнение, въпросът, който трябва да зададем на това място е: Какъв е българският културно-политически модел? Не би могло да се твърди, че има такъв. Има го в Средновековието. Правени са опити през миналия век да се изградят такива модели, но поради твърде тясната връзка на конструкторите му с държавната власт, тези модели са имали съдбата на властта. (Както показват изследванията на Николай Поппетров, Иван Еленков, Албена Хранова и др. )

Но пък сме имали „национален идеал“. Този идеал от самото начало на конструирането му е териториализиран и проблематично етнизиран. Отначало – България, Тракия и Македония; после „България на три морета“; но остава проблемът българите хуни ли сме? Или славяни? По-късно, с навлизането на научната идея за расата, националната „същност“ е допълнително о-природена, расиализирана от някои национални идеолози (Т. Панов, Я. Янев. ) Днес, в епохата на ДНК-анализите български учени, националисти–генетици, отиват в Афганистан да събират лиги от устата на пущунски деца, за да ни доказват, че „ние“, българите – арийци, „сме дошли“ оттам. Други правят същите проучвания в България, трети цитират някакъв швейцарски институт за генетични изследвания. Е, в този контекст думата „секс“, на която нашите „диви“ и текстописци толкова силно наблягат всъщност не значи това, което значи – тя е скрито послание, тайнопис, сам-скрит, както Раковски тълкува названието на основния арийски език. Сексът е експликация на „същността“, отелесяването е най-прекия израз на националния „идеал“ в съвременната му интерпретация. След като „същността“ на нацията е в нуклеиновата киселина, как трябва да я възпроизвеждаме? Естествено, с повече секс. Следователно, не е прекалена употребата на тази дума в поп-фолка, както мисли Наско Мандаджиев. Напротив, като имаме предвид „имперските“ заплахи за националната „същност“, както и демографската криза, трябва да засилим нейната употреба, да разчистим терена за „тялото грешно“ след което веднага за задраскаме самата дума „грешно“.

И защо в клипа на Преслава и Галена да няма пустинни пясъци и камили? Ами прародината“ ни е там, при камилите, уважаеми сънародници, защо се чудим откъде идва това „саудито-арабско“ виене, както го нарича Мандаджиев – то идва от народните недра, от нуклеиновата ни памет. Химията пищи отдолу, а певицата превръща писъка в изкусителни извивки на гласа: „Ай, хабиби, хабиби!. . Аман, аман!…“Нашите певици извличат посланията на „родовата памет“ дори когато правят клиповете си в Милано, в хотел, където е живял самия Джузепе Верди! (Цветелина Янева – „Притеснявай ме“. ) Даже мощният дух на великия Верди не може да потисне гласа на „прародината“! А клипът на песента „Влез“ на същата „дива“ трябва да бъде въведен в българското училище – за онагледяване на памиро-хиндикушката етногенетична версия за произхода ни. Не е случайно, че „арийският“ народ одобрява всичко това. Вижте коментарите за песента „Хайде, откажи ме“ (Преслава и Галена) : „яка песничка“, „готина песен си е“, „супер яка“ – и няма как да подминем това – „ei Galeno na taq snimka si strashna PUT…“ Ето го българският „йероглиф“, когото Йордан Радичков наивно се опитваше да разгадава. Подозирам, че аналогично е и значението на онзи йероглиф, който според някои български историци бил седял на китайския престол.

Тези примери, както и огромното количество кавъри на чужди песни навеждат на мисълта, че творческите способности на заетите в производството на поп-фолк са силно закърнели поради липсата на воля за изразяване/възпроизвеждане на автентична и „разпознаваема“ културна идентичност. Това нарцистично самодемонстриране няма никаква, дори най-далечна връзка с духовни ценности, чрез които се градят по-трайни връзки между хората. Но пък има връзка с други сфери на културно производство: със съвременната историография. На фентъзи-историографията, произвеждана от историците-генетици, съответства мутрокючека в ниската култура. В основата и на двете стои КРАЙНОТО ПРОФАНИЗИРАНЕ на нашето културно-историческото наследство, което и без това е твърде „приземено“. (Нане, ето за това става дума, даге, с извинение!)

И няма как това наследство да не се профанизира, когато естественият стремеж за отстояване на културната идентичност се подчинява на конюнктурна политическа целесъобразност; когато спонтанно-прагматичното възпроизвеждане на споделяните в общността културни ценности се подменят от конструкциите на национални инженери, които пренебрегват автентичния народен живот, за да строят бомбастични „етнически ядра“ на нацията – „хунско“, „арийско“, автохтонно-тракийско и пр. ; и да „верифицират“ построенията си с ДНК-анализи. Затова не би трябвало да заместваме понятието „профанизация“ с „чалгизация“ и „циганизация“. Българските роми като цяло не са достатъчно българизирани, което би трябвало да означава, християнизирани в общокултурен смисъл, защото ние просто нямаме културния потенциал да правим това. Някои мислители от миналото са забелязвали, че българите лесно се подават на асимилация и трудно асимилират другите. И днес на нас ни е много по-лесно да „стартираме“ нещо, отколкото да го започнем, камо ли пък да го завършим като хората. Иначе казано, какъвто попът, такъв и фолкът. Затова можем да чуем от българска сцена момиче с прекрасен глас, което отлично изпълнява „A Natural Woman“на Арета Франклин; но българска Арета тук не може да се роди – може да се роди „истинският мъж“ Илиян.

Горе-долу така мисли през 30-те години Найден Шейтанов, когато размишлява върху „духа на отрицание у българина“: „Също такива, ако не и по-големи, носители на отрицание у нас са циганите, пословични с кражба, лъжа, караница, вероломство и др. Основни изследвания са ме довели до убеждението, че народнобългарско и циганско са на известни места свързани и че въпросите за българския манталитет, за нашата характерология, понякога сочат към циганологията…“ ( Н. Шейтанов – „Духът на отрицание у българина“, сп. „Философски преглед“, 1933 г. ) . И тъй като Шейтанов е един от главните конструктори на националното, изградил най-бомбастичния културно-политически модел в миналото, ще продължа още малко в тази посока. И за самия него би било интересно, ако можеше да надникне „отгоре“, за да види днешната пародийна реализация на ето тази своя мисъл от същото есе: „Последици от жестока история СА ОТРОВИЛИ У БЪЛГАРИНА ЖЕЛАНИЕТО ЗА ТВОРЧЕСТВО, ЗА ДЪРЖАВНО И РЕЛИГИОЗНО СТРОИТЕЛСТВО ( подч. от автора) . Ала тая жизнерадост (спомената преди това като „дух на утвърждаване“ – А. К. ) се е запазила отчасти и днес в сексуалната философия на българина. И по мое мнение, от тия биосензитивни сфери трябва да почне днес оня, който иска да изкоренява гибелния дух на отрицание. “

Както се казва в такива случаи – каквото повикало, такова се обадило.

Мисля, че обсъжданият тук проблем е израз на друг, по-общ – на повърхностното (или стеснено) разбиране за политическото като институциализирана власт, като правителство, чиято роля, от друга страна, се надценява. Най-опасният враг за нас обикновено е актуалното правителство! Но как да прави едно правителство дългосрочна политика след като няма съгласие по нито един въпрос от национално значение, нито дори фундаментален ценностен консенсус? След като в рамките на нацията си скърцат със зъби няколко „етнонации“, няколко групи с различна ДНК?… Затова вместо дългосрочна културна политика, в България се упражняват директивни политики в културата, раздробени на „проекти“, най-често финансирани от институции над или извън българската държава. Някой дава пари, например, за българо-румънски семинар по въпроса за преподаването на Холокоста в училище. И се провежда такъв, макар че ние нямаме никакви проблеми с преподаването на Холокоста (в училището! ), за разлика от румънците. Друг дава пари за джамии. От различни места идват пари за мероприятия по интеграция на ромите; но дезинтеграцията на тези, които би следвало да интегрират ромите, не предизвиква интерес – няма пари, няма и интерес! Така въпреки всички „интеграции“, които периодично ни сполетяват, ние в голяма степен оставаме както извън тях, така и извън себе си. На всеки нов световен ред сме първи строители, а основни неща у нас, пряко свързани с националното строителство, са недомислени и сбъркани. Все по-далеч сме от мечтата на Боян Пенев, заявена в известното му есе „Нашата интелигенция“ – да постигнем „синтез върху основите на българската душа – едно по-дълбоко вникване в цялостния характер на чуждите култури“. (На младите български либерали им оставям за домашно текста на Б. Пенев, има го в „Либерален преглед“ – въпреки тяхната идея за премахване на домашните. Американците могат вече и без домашни, ние, които все ги „настигаме“ – не. )

В началото на 21 в. би трябвало да избегнем думата „душа“, тоест, характерното за епохата на Б. Пенев субстанциализиране на културните феномени. Но не можем да избегнем понятия като „културна идентичност“ и „културна политика“. С тях мислим с нищо незаменимите условия за продуктивна комуникация в рамките на националното общество и за постигането на общи цели, включително и в рамките ЕС, който бе създаден от държави-нации, а не от хлабави агломерации, съставени от неспособни да се самоуправляват и неуправляеми „европейски граждани“. Исторически гражданинът става субект на права като участник в суверенитета в рамките на националното политическо тяло! Извън него – не конкретно, а типологично – „гражданинът“ е моряк в близост до сомалийския бряг. Всеки, който живее извън България, знае много добре на какво се уповава – на сравнително добре функциониращата политико-правна система, на централизираната юридическа воля. Ако тази воля се разпадне на „анклави“, ще се сбъднат мрачните прогнози на Шпенглер.

Много са хората, които разбират, че внедряването на модели, изработени при други исторически условия, трябва да се прави със собствена вътрешна мярка. Не се иска кой знае какво, за да се разбира това – става дума за фундаментална немска идея, за френско-немски дебат с двувековна история. Но повърхностният оптимизъм на новите „строители“ на България и безразличието на тънещото в бедност население, заето с поединично спасяване, пречи да бъде видяна дълбочината на българската криза в контекста на световната. Всеки информиран човек вижда достатъчно ясно, че се задълбочава културната пропаст между богати и бедни, че културно-религиозната „кантонизация“ се засилва и дори омразата вече не ни обединява, защото се умножават нейните обекти. Държавните институции, медиите, които говорят в първо лице, множествено число и училището, където се полагат зрелостни изпити по българска литература, поддържат илюзията, че има българска нация, която е природна даденост. Но нацията не е точно това – тя е модерен политико-културен феномен. И двата аспекта на този феномен у нас са в дълбока криза. В смисъла на казаното дотук не виждам нищо толкова страшно в това, че ЕС ще финансира развитието на поп-фолка. Те не са имали предвид точно Азис. Нито това, че под „поп-фолк“ младият специалист по връзки с обществеността Илия Вълков разбира „чалга“.

Александър Кертин
Александър Кертин е преподавател по история във Втора английска гимназия в столицата и един от учителите с най-много зрителски номинации за конкурса на БНТ „Най-добрият учител, когото познавам“.
Други статии от този автор

Посетители

58
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 4 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици