Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2012 04 Tariq Ali

Поредица
„Ислямът и модерността“

Ислямът в Европа от Тимъти Гартън Аш.

Просветителски фундаментализъм или нов расизъм? от Паскал Брукнер.

Идентичност и миграция от Франсис Фукуяма.

Сблъсъкът на цивилизациите – реалност или медиен мит? от Златко Енев

Европеизация, а не ислямизация от Басам Тиби.

Какъв сблъсък на цивилизациите? от Амартия Сен

Сблъсъкът на исляма с модерността от Франсис Фукуяма

Коран, свобода на словото и европейски ценности от Гелийн Молир

Нека престанем да говорим за религия! от Оливие Роа.

Нито „борба“, нито „диалог“ на културите от Оливие Роа

Възходът на мюсюлманските терористи от Мализ Рутвен

Как да разбираме исляма? от Мализ Рутвен

Много по-добре е нещата да се дискутират открито от Кристофър Колдуел

Европейският ислям през очите на професионалиста от Юте Клаузен

Как се създават мюсюлмаснки демокрации? от Ян Вернер Мюлер

Имат ли място правата на човека в исляма? от Емил Коен и др.

Европа и Ислямът – Ибрахим Карахасан-Чънар

Призиви към насилие в Корана и Библията от Филип Дженкинс

Ислямът в Източна Европа от Джейкъб Микановски

Никога не съм вярвал в Бог, дори и на възраст между шест и десет, когато бях агностик. Неверието ми беше инстинктивно. Бях сигурен, че там навън няма нищо друго освен пространство. Може и да е било просто липса на въображение. В летните нощи, ухаещи на жасмин, дълго преди да бъде позволено да се използват високоговорители в джамиите, ми беше достатъчно да поглъщам тишината, да гледам към изящно осветеното небе, да броя падащите звезди, и да заспивам. Повикът на мюезина в ранното утро беше един приятен будилник.

Да бъдеш невярващ имаше множество предимства. Заплашван с божествени санкции от семейни близки, братовчеди или по-възрастни роднини – „ако направиш това, Аллах ще се разгневи“ или „ако не направиш това, Аллах ще те накаже“ – аз си оставах непреклонен. Нека да направи най-лошото, казвах си – но той никога не го правеше и това насърчаваше неверието ми в неговото съществуване.

Родителите ми също бяха невярващи. Такива бяха и повечето от най-близките им приятели. Религията играеше дребна роля в нашето домакинство в Лахор. През втората половина от деветнадесети век голяма част от образованите мюсюлмани вече бяха прегърнали модерността. Но старите навици въпреки това упорстваха: престорено-добродетелните извършваха ритуалните си измивания и се примъкваха към петъчните молитви. Някои постеха по няколко дни в годината, обикновено точно преди новолунието, отбелязващо края на Рамазана. Съмнявам се дали повече от една четвърт от населението в градовете постеше в продължение на целия месец. Животът в кафенетата продължаваше все така. Мнозина твърдяха, че вече са гладували, така че да могат да се възползват от безплатната храна, предлагана в края на всеки ден от джамиите или от кухните на богатите. В провинцията пък постеха още по-малко хора, тъй като работата на полето е трудна без храна, и особено без вода, когато Рамазанът се случваше през летните месеци. Айд – фестивалът, обозначаващ края на Рамазана, се празнуваше от всички.

Един ден, мисля през есента на 1956, когато бях на 12, аз подслушвах един разговор след вечерята вкъщи. Сестра ми, някои от братовчедите и аз бяха любезно помолени да си потърсят занимание другаде. Ние послушно се преместихме в съседната стая, но след това се заслушахме, кикотейки се, в думите на една особено шумна и твърдоглава леля, и един костелив чичо, които съветваха родителите ми с висок шепот: „знаем какви сте… знаем, че сте невярващи, но децата трябва да получат своя шанс… Те трябва да бъдат обучавани на религията си.“

Кикотът се оказа преждевременен. Няколко месеца по-късно беше нает учител, който да ме обучава на Коран и ислямска история. „Живееш тук“, каза баща ми. „Трябва да изучаваш текстовете. Трябва да познаваш историята ни. По-късно можеш да правиш каквото поискаш. Дори и ако отхвърлиш всичко, винаги е по-добре човек да познава онова, което отхвърля.“ Достатъчно разумни съвети, които по онова време аз разглеждах като лицемерни и предателски. Колко често бях слушал да се говори за суеверните идиоти, често наши роднини, които се прекланяли пред Бога, тъй като не им достигало пипе да се съмняват в него? А сега ме принуждаваха да изучавам религия. Бях твърдо решен да саботирам процеса.

По онова време не ми минаваше през ума, че решението на баща ми може би е имало нещо общо с един епизод от собствения му живот. През 1928, също на 12, той беше съпровождал майка си и старата си бавачка (най-доверената прислужница на баба ми) на поклонение, за да извърши церемонията по хаджийството. Жените тогава, както и днес, можели да посещават Мека само ако са придружавани от мъж, по-възрастен от 12 години. По-възрастните мъже просто й бяха отказали. Баща ми, като най-младият мъж в семейството, нямал право на избор. По-големият му брат, най-религиозният член на семейството, никога не го остави да забрави това поклонение: писмата му до баща ми винаги пристигаха с представката „хаджи“, прикачена пред името: повод за вечно веселие по време на чая.

Тъй като не можех да чета арабски, можех да уча Корана само наизуст. Учителят ми, Низам Дин, идваше на уречените дни и благодарение на героичните му усилия днес поне съм в състояние да рецитирам стиховете от увода на Корана „Алиф, лам, мим…“, следвани от решаващото: „в тази книга не може да има съмнение.“ Низам Дин, за мое голямо удоволствие, не беше дълбоко религиозен. През 1940-те той беше обръснал брадата си, напуснал религията в името на антиимпериалистическата кауза и се беше посветил на левичарска политика. Подобно на мнозина други беше прекарал известно време в колониален затвор, където беше се радикализирал още повече. Истината, казваше той, е много силно понятие в Корана, но тя никога не е била въведена в практическия живот, защото моллите са разрушили исляма.

Низам Дин скоро разбра, че се отегчавам от изучаването на стихове от Корана и ние започнахме да запълваме отредения час с дискусии по история: националната борба срещу британския империализъм, корените на тероризма в Бенгалия и Пунджаб, както и историята на сикхския терорист Бхагат Синг, който беше хвърлил бомба в Законодателното събрание на Пунджаб, за да протестира срещу репресивното законодателство и клането в Джалианвала Баг от 1919 г. От затвора той беше отказвал да моли за помилване, но беше отхвърлил тероризма като тактика и преминал по-близко до традиционния марксизъм. Беше осъден от таен съд и екзекутиран от англичаните в централния затвор в Лахор, на 15 минути път пеша от мястото, където Низам Дин ми разказваше историята му. „Ако беше оцелял“, повтаряше Низам Дин, „той би станал водач, от когото англичаните наистина биха се страхували. А гледай ни сега. Само защото е сикх, ние дори не му издигаме паметник.“

В течение на една година аз научих от Низам Дин много повече неща, касаещи историята, политиката и ежедневието, отколкото бях научавал когато и да е в училище. Но пропуските му, що се отнася до религиозното ми обучение, не останаха незабелязани.

През летните месеци, когато жегата в низината ставаше непоносима, ние забягвахме в подножието на Хималаите, в Натиагали – по онова време мъничко, изолирано планинско селище, забито на едно било сред гъста борова гора, над която се извисяваха върховете. Тук, в спокойна атмосфера без почти никакви социални ограничения, аз се събирах с паштунски момчета и момичета от граничните градове Пешавар и Мардан, както и с деца от Лахор, които рядко виждах през зимата. Придобивах усещане за свобода. Имахме любими места за криене: мистериозни гробища, в които по паметниците бяха изписани английски имена (мнозина бяха умрели млади) и една запусната готическа църква, която беше опожарена от светкавица.

Изследвахме и множеството опожарени къщи. „Как са изгорели?“, питах местните. При което получавах небрежния отговор: „Това бяха къщи на индуси и сикхи. Бащите и чичовците ни ги изгориха.“ Защо? „За да не могат да се върнат, разбира се.“ Защо? „Защото сега ние сме Пакистан. Техният дом е Индия.“ Но защо, настоявах аз, щом те са живели тук в продължение на столетия, също като вашите семейства, и говорят същия език, макар и да почитат други богове? Единственият отговор беше свиване на рамене. Беше странно да си помислиш, че индусите и сикхите, които са живели тук, са били избити в по-ниските долини, В племенните райони – ничията земя между Афганистан и Пакистан – бяха останали множество индуси, защищавани от племенните кодове. Същото важеше и за самия Афганистан (докато пристигнаха муджахедините и талибаните).

Един ден, за мой ужас, майка ми ме информира, че един молла от съседното планинско село е бил нает, за да довърша с него ученето на Корана. Щяха да опропастят ваканцията ми. Мърморих, оплаквах се, протестирах, пледирах и виках. Нищо не помогна. Приятелите ми съчувстваха, но бяха безсилни: повечето от тях бяха минали през същия ритуал.

Моллите, особено техният селски вариант, бяха обект на присмех, широко разглеждани като нечестни, лицемерни и мързеливи хора. Всички смятаха, че те са си пуснали бради и са избрали този път не от духовна жажда, а за да припечелят къшей хляб. Освен ако бяха причислени към някоя джамия, те зависеха от доброволни дарения, такси за обучение на деца и безплатни обеди. Вицовете касаеха най-вече сексуалните им мераци; особено ония, отнасящи се до момченца под определена възраст. Въображаемият молла от историите и от куклените театри, които пътуваха от село на село, беше алчен и похотлив злодей; той използваше религията единствено като средство за постигане на желанията и амбициите си.

На уречения ден моллата пристигна и, след като се наяде до насита, ми беше представен от семейния прислужник, Куда Бакш („Бог да те благослови“), който беше служил още в домакинството на дядо ми и поради статуса и възрастта си се радваше на фамилиарност, отказвана на останалите прислужници. Куда носеше брада, беше предано вярващ във върховенството на исляма и се молеше усърдно, спазвайки всички религиозни обреди. Той обаче дълбоко ненавиждаше моллите, на които гледаше като на крадци, перверзници и паразити.

Когато моллата започна да говори, аз забелязах, че той няма почти никакви зъби. Римуваните стихове изведнъж изгубиха магията си. По едно време той така се потопи във фалшива емоция, че изкуствените му зъби паднаха на масата. Той се усмихна, вдигна ги и ги постави обратно в устата си. Отначало се опитвах да се сдържам, но после чух сдържан смях откъм верандата и се обърнах да погледна. Куда беше се скрил зад един голям рододендрон, за да подслушва лекцията, и сега се задушаваше от смях. Извиних се и хукнах към вътрешността на къщата.

* * *

Познанията ми по ислямска история си останаха слаби в хода на годините, в които Пакистан западаше. Изучаването на исляма беше направено задължително през 1970-те, но децата получаваха само тъничка корица по история, поставена над солидна основа от приказки и митология. Интересът ми към исляма така си и остана полузаспал, чак до Третата петролна война от 1990[1]. Втората петролна война от 1967 беше довела до огромна победа на Израел над арабския национализъм – нещо, от което този национализъм никога не успя да се възстанови. Войната от 1990 беше съпътствана на Запад от груба анти-арабска пропаганда. Нивото на невежество, демонстрирано от повечето учени и политици беше такова, че започнах да си задавам въпроси, които дотогава почти не бяха ме интересували. Защо ислямът никога не беше имал своя собствена Реформация? Защо Османската империя не е била докосната от Просвещението? Започнах да изучавам ислямска история, а по-късно пътувах и до областите, където тя се е създавала, особено ония, по които се бяха случили нейните сблъсъци с Християнството.

Юдаизмът, християнството и ислямът са получили началото си като версии на неща, които днес ние бихме описали като политически движения. Те са били солидни системи от вярвания, целящи да се направи по-лесна съпротивата срещу имперските потисничества, да се обединят инак различни хора, или и двете тези неща. Ако погледнем на ранния ислям в такава светлина, става очевидно, че пророкът му е бил един надарен с визия политически водач, и че неговите триумфи са потвърждения на програмата му за действие. Бъртранд Ръсел веднъж беше сравнил ранния ислям с болшевизма, твърдейки, че и двете са движения „практически, социални, не-духовни, стремящи се да спечелят господство над този свят“. За разлика от тях той вижда християнството като „лично“ и „съзерцателно“. Независимо от това дали сравнението му е удачно или не, Ръсел при всички случаи е схванал, че първите две десетилетия от развитието на исляма имат отчетливо якобински привкус. Отделни части от Корана притежават страстта на политически манифест, а от време на време тонът, с който той се обръща към своите юдейски и християнски конкуренти е също толкова фракционен, колкото и онзи на която и да е левичарска организация. Скоростта, с която той започва да се разпространява, е феноменална. Академичните дискусии относно това дали новата религия е била родена в Хиджаз, Ерусалим или на друго място, са най-вече от археологическа важност. Каквито и да са точните му корени, ислямът скоро измества две велики империи и достига атлантическото крайбрежие. В периода на кулминацията му, три мюсюлмански империи доминират големи части от земното кълбо: Османците със столица Истанбул, Сефевидите в Персия и Мугалската династия в Индия.

Добро място за поставяне на начало за ислямския историк е 629 г. н. е., или Година 8 от новия мюсюлмански календар, макар че по онова време той не е съществувал. В тази година двадесет въоръжени конници, водени от Сад ибн Заид, са изпратени от Мохамед да разрушат статуята на Мана, езическата богиня на съдбата в Кудаид, по пътя между Мека и Медина.

Един пророк от седми век не би могъл да се превърне в истински духовен водач на племенна общност без да упражнява политическо водачество, а на полуострова – и без да е овладял основите на конната езда, мечовото изкуство и военната стратегия. Мохамед разбира добре необходимостта да отлага финалния разрив с политеизма докато той и последователите му са по-малко изолирани. Но щом само решението да се обяви строг монотеизъм е било взето, не са правени никакви компромиси. Християнската църква е била принудена на постоянни компромиси с езическите си предшественици, позволявайки на последователите си да се прекланят пред една жена, която е заченала дете от Бога. Мохамед също би могъл да избере някоя от дъщерите на Аллах, за да формира новата религия – може би това би било дори по-изгодно от гледна точка на печеленето на привърженици – но фракционните съображения се оказват решаващи: една нова религиозна партия е трябвало да се различава решително от християнството, нейният главен монотеистичен съперник, като заедно с това ограничава и привлекателността на съвременните й езически учения. Единството на един патриархален Аллах изглежда като най-привлекателен избор, важен не само от гледната точка на представянето на слабостта на християнството, но също и за да може да се прокара рязко скъсване с доминиращите до този момент културни практики на арабите от полуострова, с тяхното многомъжество и наследяване на семейството по майчина линия. Самият Мохамед е третият и най-млад съпруг на първата си жена, Хадиджа, която умира три години преди създаването на ислямския календар.

Духовната жар на Мохамед е подхранвана от социално-икономически амбиции: от необходимостта да се засили търговската позиция на арабите и да се наложи набор от всеобщи правила за поведение. Той си представя племенна конфедерация, обединена от общи цели и вярна на една-единствена религия, която по необходимост трябва да е нова и универсална. Ислямът е циментът, който трябва да спои арабските племена; търговията трябва да се превърне в единственото благородно занятие. Това означава, че новата религия е едновременно и номадска, и градска. Селяните, които обработват земята, се разглеждат като подчинени и малоценни. Един от цитатите на Пророка, отнасящ се до плуга, който той е видял, гласи така: „това никога не може да влезе в дома на правоверния, без заедно с него там да проникне и упадъкът.“

Военните успехи на първите мюсюлмански армии са забележителни. Скоростта на напредването им изплашва средиземноморския свят, а контрастът с ранното християнство едва ли може да бъде по-радикален. Само двадесет години след смъртта на Мохамед през 632, последователите му вече са положили основите на първата мюсюлманска империя в Плодородния полумесец. Впечатлени от тези успехи, цели племена приемат новата религия. В пустинята започват да се появяват джамии, а армията се увеличава. Бързите триумфи се разглеждат като доказателство за всемогъществото на Аллаха, както и за подкрепата му към вярващите.

Без съмнение тези победи стават възможни само защото Персийската и Византийска империи са ангажирани във взаимна война в продължение на почти сто години, която отслабва и двете страни, отчуждава населенията им и дава благоприятна възможност на новите завоеватели. Сирия и Египет са част от Византийската империя; Ирак се управлява от сасанидска Персия. И трите царства сега изпадат под ударите и мощта на една обединена племенна сила.

През 638, скоро след като мюсюлманските армии завладяват Ерусалим, халиф Умар идва в града, за да наложи условията за мир. Подобно на другите мюсюлмани от това време, той е облечен скромно, покрит с прах от пътуването и с неподрязана брада. Софроний, патриархът на Ерусалим, който го посреща, е силно изненадан от вида на Умар и от липсата на разкош. Хроникьорите отбелязват, че той се обърнал към един от прислужниците си и му казал на гръцки: „Наистина, това е опустошението на разрушението, за което говори пророк Данаил“.

„Опустошението на разрушението“ обаче не остава за дълго време в Ерусалим. Стратегическите победи над византийците и персийците са постигнати толкова лесно, че вярващите сега са преизпълнени с усещането за собствената предначертана съдба. В края на краищата в собствените си очи те са хората, чийто водач е окончателният Пророк, последният човек, който е получил послание директно от Бога. Визията на Мохамед за универсална религия, която пък предшества една универсална държава, е запленила въображенията и подхранила материалните интереси на племената. Когато германските племена завладяват Рим през пети век, те настояват на определени привилегии, но се подчиняват на далеч превъзхождащата ги култура и в хода на времето приемат християнството. Арабите, които завладяват Персия, запазват монопола над властта, като изключват от военна служба не-арабите и временно забраняват смесените бракове. Макар и да са готови да се учат от цивилизациите, които са завладели, те никога не изпитват изкушение да се откажат от езика, идентичността или новата си религия.

Развитието на медицината, една дисциплина, в която по-късно мюсюлманите достигат върхови постижения, предлага интересен пример за начина, по който познанието се предава, бива разширявано и съзрява в хода на първото хилядолетие. Два века преди исляма, градът Гундешапур в югозападна Персия се превръща в убежище за най-различни интелектуалци –дисиденти и свободомислещи хора, подложени на преследване в собствените си градове. Несторианците от Едеса забягват от града в 489, след като школата им е закрита. Когато, четиридесет години по-късно, император Юстиниан постановява закриването на школата а неоплатониците в Атина, тамошните преподаватели и ученици също поемат дългия път към Гундешапур. Новината за този град на учените се разпространява сред съседните цивилизации. Учени от Индия и дори от Китай идват тук, за да участват в дискусии с гърци, евреи, араби, християни и сирийци. Дискусиите засягат много и различни теми, но изкуството на медицината привлича най-голям брой участници.

Теоретическото обучение по медицина е допълвано от практика в един бимаристан (болница), което прави от жителите на Гундешапур медицински най-обгрижените по онова време хора. Първият арабин, който печели титлата „доктор“, Харит бин Калада, по-късно бива допуснат в двора на персийския управник Хосру Ануширван (Chosroes Anushirwan) и разговорът между двамата е записан от летописците.

По времето, когато градът е завладян от мюсюлманите, през 638 г., медицинските династии вече са сравнително добре установени тук. Арабите започват да се обучават в медицинските училища в Гундешапур и познанията им скоро започват да се разпространяват из мюсюлманската империя. Пишат се трактати, различни учени документи. Ибн Сина (Авицена) и Ал-Рази, двамата големи философи и лекари на исляма, осъзнават много добре, че основата на знанието им идва от едно малко градче в Персия.

Появява се нова ислямска цивилизация, в която изкуствата, литературата и философията на Персия стават част от общото наследство. Това е важен елемент при победата на Абасидите, космополитната персийска фракция вътре в исляма, над тесните арабски националисти, Умаядите, през 750 г. Победата им отразява превъзмогването на арабизма от исляма, макар че последният принц на Умаядите, Абдел Рахман, успява да избяга в ел-Андалус, днешна Испания, където основава Кордобския халифат. Рахман толерира еврейските и християнски култури, които заварва там, и градът му се превръща в съперник на Багдад като космополитен център.

Наследниците на халиф Умар се разпростират от Египет по цяла северна Африка. Те установяват своя база в туниския град ал-Караван, а Картаген се превръща в мюсюлмански град. Муса бин Нусаир, арабският губернатор на Ифрикия (днешните Либия, Тунис и по-голямата част от Алжир), установява първия контакт с континентална Европа. Той получава обещания за подкрепа и силно насърчение от Юлиан, екзарх на Септем (днес Сеута, испански град в Мароко). През април 711, пълководецът на Муса, Тарик бин Зияд, събира армия от 7000 души и преминава в Европа, близо до скалата, която и до днес носи неговото име, Джабал Тарик (или Гибралтар). И отново, мюсюлманските армии печелят много от недоволството от управляващите тук визиготи. През юли Тарик побеждава крал Родерик и местното население посреща с отворени обятия армията, която ги е освободила от насилника-владетел. До есента вече са паднали Кордоба и Толедо. Когато става ясно, че Тарик е твърдо решен да завладее целия полуостров, изпълненият със завист Муса бин Нусаир напуска Мароко с 10.000 души, за да се присъедини към вече затъмняващия го подчинен. Заедно, двете армии потеглят на север и превземат Сарагоса. По-голямата част от Испания сега е под тяхно господство, благодарение най-вече на отказа на местното население да защищава старите владетели. Двамата мюсюлмански водачи планират да пресекат Пиренеите и да потеглят към Париж.

Но вместо да поискат разрешение от халифа в Дамаск, те просто го информират за намеренията си. Разгневен от неуважителното отношение към властта му, той ги призовава да дойдат и да му дадат личен отчет в столицата; и двамата никога повече не виждат Европа. Вместо тях армията се поема от други, но импулсът вече е изгубен. В битката при Поатие от октомври 732, силите на Шарл Мартел маркират края на първото мюсюлманско столетие, като нанасят на воините на пророка отрезвяващо поражение. Мюсюлманите успяват да си запазят морски бази в южна Франция – Ница и Марсилия например – но ислямът си остава до голяма степен ограничен до границите на Иберийския полуостров. Един век по-късно арабите превземат Сицилия, но могат само да заплашват континента. Палермо става град със сто джамии; Рим си остава неприкосновен. Ксенофобски настроените северно-италианци и до днес наричат сицилианците „араби“.

През 958 Кордоба е столица на западния халифат и, благодарение на халиф Абдеррахман III – главен културен център на Европа. Най-близкият й съперник се намира в далечна Месопотамия, където един халиф от друга династия властва над Багдад. И двата града са известни с училищата и библиотеките си, с музикантите и поетите, лекарите и астрономите, моллите и еретиците, а също и с таверните и танцьорките си. Кордоба е по-напред в дисидентството. Тук ислямската хегемония не се налага насилствено; тук се провеждат реални дебати между трите религии, водещи до синтез, от който ислямът получава голяма полза.

Голямата джамия (днешна катедрала) в Кордоба би могла да бъде създадена само от хора, които са участвали дейно в интелектуалната ферментация на града. Архитектите, които я изграждат през осми век, разбират добре, че тя трябва да представлява култура, противостояща на християнството, което предпочита да запълва пространството с изображения на идоли. Една джамия се възприема като празно пространство: всички пътища водят към празното, реалността се утвърждава чрез своето отрицание. В празното съществува единствено Словото, но в Кордоба (а и не само там) джамията е предназначена също и като политическо пространство, в което Коранът може да бъде дискутиран и анализиран. Философът-поет Ибн Хазм често е седял сред свещените колони и е смъмрял онези вярващи, които са отказвали да демонстрират истинността на идеите чрез спор. Те пък му отговаряли, че използването на диалектика е забранено. „Кой го е забранил?“, отговарял Ибн Хазм, намеквайки, че те са враговете на истинската вяра. В Багдад се говорело наполовина с възхищение, наполовина със страх, за „андалуската ерес“.

Изминават стотици години, преди тази култура да бъде заличена. Падането на Гранада, последното мюсюлманско царство в ал-Андалус, през 1492, маркира края на този процес: първото от множеството опитвани в Европа „окончателни решения“ е етническото прочистване на мюсюлманите и евреите от Иберийския полуостров. Когато посещава Кордоба през 1526, Карлос Първи испански укорява свещениците си: „построили сте нещо, което може да бъде видяно навсякъде, но сте унищожили нещо уникално“. Забележката му е достатъчно щедра, но той едва ли си е давал сметка, че джамията е била запазена от пълно разрушение само благодарение на църквата, която днес е намира вътре в нейните очертания.

В началото на 11 век ислямският свят се простира от централна Азия до Атлантическия океан, макар че политическото му единство е разрушено скоро след победата на Абасидите. Появяват се три центъра на власт: Багдад, Кордоба и Кайро – всеки със свой собствен халиф. Скоро след смъртта на пророка, ислямът е разделен на две големи фракции, сунитско мнозинство и шиитско малцинство. Суните управляват в ал-Андалус, Алжир и Мароко, Иран, Ирак и местата отвъд Амударя. Фатимидските халифи принадлежат към шиитската традиция, която води потеклото си от четвъртия халиф, Али, и жена му Фатима, дъщеря  на пророка. Те управляват части от северна Африка и живеят в Тунис, докато една тяхна експедиционна армия, под ръководството на легендарния пълководец-славянин Джафар ал-Сикили („Сицилианецът“), който завладява Египет, създава там нов халифат и изгражда днешния Кайро.

Всеки от тези региони има различни традиции и собствени материални интереси и потребности, определящи неговите политики на съюзи и съвместно съществуване с не-ислямския свят. Религията играе основна роля при изграждането на новата империя, но бързият й растеж създава условия за собственото й разпадане. Багдад, най-мощният от трите халифата, не притежава военната сила и бюрокрацията, необходими за управляването на такава голяма империя. Сектантските борби, особено една тридесетгодишна война между сунити и шиити, също изиграват своята роля. Важни владетели, политици и пълководци и от двата лагера умират в годините непосредствено предшестващи Първия кръстоносен поход. „Тази година“, пише историкът Ибн Тагрибирди през 1094, „е наречена година на смъртта на халифи и военачалници“. Смъртите разпалват войни по наследствата и в двата лагера, отслабвайки още повече арабския свят. Идеята за една монолитна и всесилна ислямска цивилизация е престанала да има каквато и да е стойност в началото на 11 век, а може би и още по-рано.

През 1099, след 40-дневна обсада, кръстоносците превземат Ерусалим. Убийствата продължават цели два дни, в края на които по-голямата част от мюсюлманското население – мъже, жени и деца – са избити. Евреите са се били заедно с мюсюлманите в защита на града, но нахлуването на кръстоносците предизвиква паника. В съгласие с традицията, старейшините призовават еврейското население да се събере в синагогата и да извърши колективен молебен. Кръстоносците обграждат сградата, подпалват я и изчакват докато са сигурни, че всички евреи, до последния човек, са изгорели живи.

Кръстоносците се установяват в региона в хода на 12 век и множество мюсюлмански владетели, смятайки, че те ще останат тук задълго, започват да сътрудничат с тях търговски и военно. Някои от кръстоносците се разделят с християнския фундаментализъм и започват да живеят в мир със съседите си, но мнозинството продължава да тероризира мюсюлманските и еврейските си поданици, и вестите за това насилие продължават да кръжат из региона.

През 1171 един военачалник от кюрдски произход, Салла ал-Дин (Саладин) надвива фатимидския режим в Кайро и е обявен за султан на Египет. Няколко месеца по-късно, след смъртта на наставника му Нур ал-Дин, той стига до Дамаск, където също е обявен за султан. Град след град приема неговото господство. Халифът се страхува, че Багдад също ще бъде превзет от младия пълководец. Саладин обаче разбира, че произходът му е голяма пречка пред получаването на целия халифат и, за да не предизвиква сирийската аристокрация в едно време, в което има нужда от максимално единство, се държи настрана от Багдад.

Усилията му се увенчават с успех и през 1187 Ерусалим отново е превзет. Евреите получават субсидии, с които да построят отново синагогите си; църквите остават недокоснати. Не се допускат и убийства за отмъщение. Също като халиф Умар 500 години преди него, Саладин обявява свобода в града за вярващите от всички религии. Но пропускът му да завладее и Тир му струва скъпо. Папа Урбан изпраща Третия кръстоносен поход за превземане на Светия град и Тир става база за операциите му. Водачът на похода, Ричард Плантагенет, завзема отново Акра, екзекутира затворниците и избива населението. Но Ерусалим не е превзет отново. В продължение на следващите 700 години, с изключение на една краткотрайна кръстоносна окупация, градът остава под мюсюлманско владение и тук няма други кръвопролития.

Кръстоносните походи засилват упадъка в един свят, който отдавана вече е започнал да запада. Победите на Саладин временно задържат процеса, но вътрешните структури на халифата са вече увредени до необратимост, а се задават и нови нападатели. От централна Азия идва монголската армия на Тимур (Тамерлан на Кристофър Марлоу), която обсажда града през 1401, призовавайки халифа да се предаде и обещавайки, че ако го направи, градът ще бъде пощаден. Глупав и суетен докрай, той отказва, след което монголските армии превземат града. Цяла една култура е унищожена, а Багдад никога повече не успява да възстанови предишното си великолепие като столица на ислямската цивилизация.

Въпреки присъствието й в Индия, а по-късно и в северозападен Китай, през 14 век центърът на ислямската цивилизация започва да се движи по посока към Босфора. До този момент ислямските армии са обсаждали Константинопол на четири пъти, но градът винаги е оцелявал. Но от 1300-та година граничният анадолски емират започва бавно да се разширява по посока на Византия и през 1453 древният град бива покорен и получава сегашното си име: Истанбул. Новият владетел е Мехмед II, чийто праотец, Утман (Осман), е основал династията, носеща неговото име.

В същото време, в което ислямската цивилизация е на път да загине на Иберийския полуостров, османската династия открива нов ислямски фронт в югоизточна Европа. В течение на 14 век османците превземат Унгария, поглъщат Балканите, отгризват парчета от Украйна и Полша, и заплашват Виена. През 15 и 16 век мнозинството от мюсюлманите живее под управлението на Османската, Сефавидската (Персия) и Мугалската (Индия) империи. Султанът в Истанбул е признат за халиф и става поръчител на свещените градове Мека и Медина. Арабският си остава като език на религията, но турският се превръща в език на двора, използван от управляващото семейство и административните и военни елити из цялата империя, макар че по-голямата част от религиозния, научен, литературен и законов речник идва от персийския и арабски езици. Османската държава, която оцелява в течение на петстотин години, признава и защищава правата на християните и евреите. Голяма част от евреите, прогонени от Испания и Португалия след Реконкистата, получават убежище в османските земи, а друга голяма част се завръща в арабския свят, установявайки се не само в Истанбул, но и в Багдад, Кайро и Дамаск.

Евреите не са единствените привилегировани бежанци. По време на реформационните войни множество немски, френски и чешки протестанти, бягащи от католическите армии, също получават защита от османските султани. Тук е налице един допълнителен политически мотив. Османската държава следи отблизо развитията в останалите части от Европа и активно защищава интересите си чрез дипломатически, търговски и културни съюзи с големите европейски сили. На папата обаче се гледа с подозрение и бунтовниците срещу католицизма получават добър прием в Истанбул.

Търпимостта, демонстрирана към евреи и протестанти обаче рядко касае и еретиците вътре в Исляма. Моллите се грижат наказанията да бъдат брутални и бързи. Те ревниво пазят монопола си върху информацията и властта, противопоставяйки се на всякакви опити да се внесат печатарски преси в Истанбул. „Спомни си за Мартин Лутер“, предупреждава кадията султана. Реформацията получава поддръжка, защото тя служи за разделението на християнството, но самата идея за Мартин Лутер е неприемлива. Свещениците познават добре ранната история на исляма и са твърдо решени да не допуснат повторението й.

За разлика от християнството, ислямът не прекарва първите си сто години в немилост. Неговите водачи бързо се оказват начело на големи империи и от тях се изисква голяма способност за импровизация. Според някои учени, първата официална версия на Корана е публикувана някъде около тридесет години след смъртта на Мохамед, като точността му се гарантира от третия халиф, Утман. Други твърдят, че той се е появил много по-късно, но предписанията му, макар и да са много подробни по определени теми, не могат да предоставят пълния код за социално и политическо поведение, необходим за утвърждаването на ислямската хегемония. Празнината се запълва от хадисите: устни предания за повелите на пророка, които биват записвани и постепенно превърнати в традиция. Християнството е извършило нещо подобно, но го ограничава до четирите Евангелия, които биват допълнително коригирани и смекчени. Учените и писарите започват да съставят хадисите през седми и осми век, и оттогава насам се водят яростни спорове, засягащи автентичността на определени традиции. По всяка вероятност повече от 90% от тяхното съдържание е измислено.

Въпросът обаче е не в автентичността, а в политическата роля, която те изиграват в ислямските общества. Източниците на шиизма например идват от спорове около едно наследство.След смъртта на Мохамед неговите съратници избират Абу-Бакр за наследник, а след неговата смърт – Умар. Али, зетят на Мохамед, никога не протестира открито против това. Гневът му обаче е предизвикан от избора на третия халиф, Утман. Утман, който е от клана Умая, е представител на племенната аристокрация на Мека и победата му разгневява лоялните стари борци. Ако новият халиф би бил по-млад и енергичен, той може би би успял да постигне помирение, но по това време Утман е в седемдесетте си години, възрастен човек без силна поддръжка, и той бърза да постави на ключови позиции в новозавладените провинции свои роднини и членове на клана си. През 656 той е убит от поддръжниците на Али, при което Али е обявен за нов халиф.

Онова, което следва, е първата гражданска война в исляма. Двама от старите съратници, Талла и ал-Зубаир, събират войски, лоялни към Утман, и се надигат против Али. Към тях се присъединява Айша, младата вдовица на пророка. Самата тя, яздеща камила, повежда армията си към Басра, където се провежда т. нар. „битка на камилата“. Али триумфира. Талла и ал-Зубаир са убити в битката; Айша е пленена и върната обратно в Медина, където е поставена под домашен арест. Провежда се нова битка, при която Али е надвит от Умаядите. Решението му да приеме външно решение и арбитраж разгневява твърдолинейните му последователи и през 661 той е убит пред джамията в Куфа. Противникът му, блестящият умаядски военачалник Муавия е признат за халиф, но синовете на Али отказват да признаят властта му, след което биват победени и убити в битката при Кербала от сина на Муавия, Язид. Това поражение довежда до вечно разделение в исляма. Оттук нататък, фракцията на Али, наречена шиат, си създава свои собствени традиции, династии и държави, основен наследник на които в наше време е модерен Иран.

Би било учудващо, ако тези военни и интелектуални граждански войни – традиция срещу контра-традиция, различните школи на интерпретация, диспутите относно автентичността на самия Коран – не биха довели до появата на множество скептици и еретици. Забележителното е, че толкова много от тях биват толерирани в продължение на толкова дълго време. Онези, които се противопоставят на самия Коран, обикновено биват екзекутирани, но множество поети, философи и еретици успяват да разширят границите на дебата и несъгласието. Андалуските философи, например, обикновено дебатират вътре в кодекса на исляма, но кордовецът от 12 век Ибн Рушд понякога ги прекрачва. Известен в латинския свят под името Авероес, той е син и внук на кадии, а един от дядовците му е служил като имам на Голямата джамия в Кордоба. Самият Ибн Рушд е бил кадия както в Севиля, така и в Кордоба, макар че е принуден да забегне когато моллите заповядват книгите му да бъдат изгорени, а самият той – прогонен. Това прави философа значително по-предпазлив и едва когато се уверява напълно, че просветеният султан Абу Юсуф е достатъчно толерантен владетел, философът му предлага своите Коментари към Аристотел, които привличат вниманието на християнски и еврейски теолози. Коментарите изпълняват двойна функция. От една страна те са опит за систематизиране на огромното наследство на Аристотел, както и опит за представяне методите на рационализма и анти-мистицизма пред една нова аудитория, но заедно с това те са и опит за самостоятелно по-нататъшно развитие на рационалното мислене само по себе си.

Два века по-рано, Ибн-Сина (980-1037), един персийски учен, известен в латинския свят под името Авицена, е положил тогавашните основи за изучаването на логиката, науката, философията, политиката и медицината. Способностите му като лечител карат тогавашните му работодатели, местните владетели на Курасан и Исфахан, да търсят съветите му и по политически въпроси. Често обаче съветите му изпълват владетелите с гняв, поради което той е принуден да забегне. Неговият Канун фи’лтиб („Медицински канон“) се превръща в основен медицински учебник из целия ислямски свят – части от него все още се използват в съвременен Иран. Друг един негов труд, Китаб ал-Инсаф („Книгата за безпристрастно отсъждане“), занимаващ се с 28.000 различни философски въпроси, изчезва когато Исфахан е завзет, още докато философът е жив: единственото копие се е намирало в местната библиотека, която е изгорена.

Историите на Ибн Хазм, Ибн Сина и Ибн Рушд демонстрират потенциала за полу-официално мислене през време на петстотинте първи години от съществуването на исляма. Особено последните двама предизвикват доста силно религиозната ортодоксия, но, подобно на Галилео след тях, предпочитат да ограничат изследванията си и да продължат да живеят, отколкото да се превърнат в мъченици. Други обаче не са толкова сдържани. Багдадският еретик от девети век, Ибн ал-Раванди, пише няколко книги, в които се поставят под въпрос основните принципи на монотеизма. Сектата на Мутазилитите, към която той е принадлежал някога, вярва, че е възможно да се съчетаят в едно рационалното мислене и вярата в един Бог. Те се съмняват в Откровението, отхвърлят идеята за предначертаната съдба, настояват, че Коранът е написана, а не създадена чрез откровение книга, и критикуват качествата на неговата композиция, липсата на красноречие и нечистотата на езика му. Според тях единствено разумът диктува подчинение пред Бога. Ибн ал-Раванди отива още по-далеч, утвърждавайки, че религиозната догма винаги е по-низша от разума, защото човек може да постигне цялостност и морален статус единствено чрез разума. Яростта на неговите атаки отначало изненадва, а после обединява, ислямските и еврейски теолози, които го отхвърлят безпощадно. От оригиналното му творчество не е запазено нищо и ние познаваме идеите му единствено чрез цитатите и описанията, запазени в трудове на неговите мюсюлмански и еврейски противници.

Пазачите на чистотата на исляма от османския период познават добре историята и са твърдо решени да не допуснат никакви предизвикателства срещу мюсюлманската ортодоксия. Това запазва династията, но в края на краищата унищожава империята. Отхвърляйки повечето западноевропейски изобретения, свещениците решават съдбата на халифата. Но според гледището на повечето мюсюлмани, османците са запазили ислямското наследство, разширили границите на религията си със средствата на една държавна бюрокрация, надзираваща обща административна и финансова система. Османската държава, подобно на други мюсюлмански империи от този период, се характеризира с три основни черти: липса на частна собственост върху земята, при която обработващият не притежава, а притежателят (държавата) не обработва: съществуване на мощен, не-наследствен бюрократичен елит в административните центрове; професионална, обучена армия с робски компонент.

Премахвайки традиционната племенна аристокрация и забранявайки собствеността върху землените имоти, османците запазват позицията си като единствената династия в империята и единствен носител на полу-божествена власт. За да се предпазят от заплахи срещу династията, те създават администрация, чиито членове се набират от всички части на империята. Системата на девширме, или кръвен данък, заставя християнските семейства на Балканите и други места да предават в служба на империята по един син, който става собственост на държавата. Момчетата получават подслон, храна и образование, докато станат достатъчно големи, за да навлязат в армията или бюрокрацията. По такъв начин черкези, албанци, славяни, гърци, арменци и дори италианци се издигат до степен, позволяваща им да заемат някои от най-високите постове в империята.

Традиционната враждебност към земеделието определя градската база на династиите, които управляват големи части от ислямския свят, но до каква степен това отношение може да обясни и липсата на поземлена собственост? Това не е само локален феномен: никой от халифатите не насърчава създаването на аристокрация, притежаваща земя, нито пък селска собственост или комунални земи. Всяка комбинация от подобни неща би довела до натрупване на капитал, което пък би могло да доведе до индустриализация, както по-късно става в западна Европа. Сложните земеделски техники, използвани от арабите в Испания показват, че обработването на земята не е било табу, но те са по принцип ограничени до земята, окръжаваща градовете и са практикувани преди всичко от граждани. Селската земя е била вземана под наем от държавата, като посредниците, занимаващи се с това, са наемали селяни, които да я обработват. Някои от тези посредници са забогатели, но те са живеели предимно в градовете.

В западна Европа, особеностите на феодалната система – сравнителната автономия на селските общности, организирани около комунални земи, в съчетание с ограничените, но реални суверенитети на васалите и лордовете – насърчават растежа на малките градове през средните векове. Селското производство все още доминира, но политическата власт е феодална, тоест не централизирана. В градовете, търговията и производството се контролират от гилдиите. Именно в това устройство са заложени основите на модерния капитализъм. Подчинението на селячеството в ислямския свят, с неговата скована династическа политическа структура, зависеща от една неспокойна военна каста, води до това, че халифатите не успяват да издържат на политическото и икономическо предизвикателство, поставено от западна Европа. Радикални националистически импулси започват да се развиват в османските земи към края на 18 век, когато турски офицери, повлияни от Френската революция и, много по-късно, от Огюст Конт, започват да заговорничат срещу режима в Истанбул. Основната причина за застоя на османците до Първата световна война е в това, че трите лешояда, дебнещи плячката – Британската империя, царистка Русия и Хабсбургите – не могат да се споразумеят по подялбата и единственото функциониращо решение се оказва да се държи империята на колене.

Първата световна война завършва с поражение на османците, които са се съюзили с Кайзера. Докато триумфиращите сили дискутират как да разделят плячката, една турска националистическа армия, водена от Кемал паша (по-късно Ататюрк), предявява собствени претенции към това, което е днешна Турция, с което предотвратява британското решение да се отдаде Истанбул на гърците. За първи път в историята му, благодарение на Ататюрк, ислямът няма нито халиф, нито претендент за трона. Великобритания би предпочела да победи и премахне Ататюрк, продължавайки властта на халифа, който би могъл да бъде държан като един вид пенсионер на империализма, поддържан за официални церемонии, както се случва с Мугалите в Делхи до въстанието от 1857 г. Едва откриването на черно злато под арабската пустиня позволява на старата религия да намери средства за обновяването си, докато Великобритания създава нови султани и емири, които да й помагат да запазва това свое ново и най-скъпоценно съкровище. През целия 20 век Западът, за да защищава собствените си икономически интереси, поддържа най-назадничавите, деспотични и реакционни останки от миналото, подпомагайки с всички средства борбата срещу ислямския секуларизъм. Но както вече знаем, историята не е завършена.

Източник



[1] Според тази хронология (моя собствена), Първата петролна война е водена през 1956. Бел. авт.

Тарик Али
Тарик Али (род. 1943) е британско-пакистански военен историк, романист, журналист, кинематографист, публичен интелектуалец, политически активист и коментатор. Той е член на редакционната колегия на New Left Review и Sin Permiso, както и редовен сътрудник на големи британски издания като Guardian,CounterPunch, и London Review of Books.

support

Посетители: 38

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 1 ден
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 2 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 1 седмица
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 1 седмица
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                         ... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Като говоря за стени,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сухиванов, наистина... преди 2 седмици
  • Пирински лъв писа Още
    ха какви стени,
    при... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    "Недопустимо", "здрав... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Полека, ей,... преди 2 седмици
  • Шаман от Шумен писа Още
    Без коментар. За нищо... преди 2 седмици