Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Шломо Занд, „Изобретяването на еврейския народ“
Изд. „Бкниг@“, 2011 

2012_04_invention_j_people

Няма съмнение, че личният опит може да повлияе на избора на изследователска тема, който историкът прави в много по-голяма степен, отколкото това е възможно за един математик или физик. Но би било грешка да приемем, че този опит направлява изцяло самия изследователски процес и методите на работа в историята. Понякога някоя щедра стипендия насочва изследователя към определена област, а друг път получените резултати го принуждават да се отправи в нова посока. През това време всичко онова, което първоначално е привлякло вниманието му към основния проблем, на който е посветил работата си, продължава да го занимава. Несъмнено, интелектуалното усилие е свързано с множество фактори.

Но на първо място стои фактът, че историкът, както и всеки друг член на обществото, много преди да стане учен, е акумулирал в себе си пластове колективна памет. Всеки от нас е усвоил множество наративи, които от своя страна са придобили формата си в резултат от минали идеологически битки. Уроците по история и по гражданско обучение, образователната система, националните празници, дните на загиналите във войните, годишнините, държавните церемонии: различни сфери на памет се сливат, за да формират една въобразена вселена, репрезентираща миналото, и това се случва много преди човек да е придобил способността да мисли критично за нея. Когато историкът предприема първите стъпки в кариерата си и едва започва да проумява разгръщането на времето, този огромен свят от културно конструирани „истини“ вече се е настанил в съзнанието му и мислите му нямат друг път освен през него. В този смисъл, в психологическо и културно отношение историкът е продукт не само на личния си опит, но и на втълпени спомени.

В детството си авторът на тази книга е танцувал неумело на празненствата по случай Ханука и е пял с ентусиазъм „Ето ни, идваме с пламък и светлина / да прогоним мрака!“. Още тогава са започнали да се градят първичните образи на „ние“ и „те“: ние, наследниците на Макавеите, сме свързани със светлината; те – гърците и техните последователи, с мрака. По-късно, в началното училище, в часовете по религия, той е научил, че библейските герои са завоювали земята, която Бог е обещал и на самия него. Тъй като е израснал в среда на атеисти, той се съмнявал в това обещание, но въпреки това по естествен начин заставал на страната на воините на Иисус Навин, които възприемал като свои предци. (Авторът принадлежи към поколение, за което историческият път на юдеите преминава директно от библейските събития към националното възраждане, за разлика от по-късния вариант, при който движението е от изгнанието към Холокоста). Всичко останало е добре известно: усещането, че си потомък на древния еврейски народ е не просто факт, в който си уверен, а основен компонент на идентичността ти. Нито изучаването на история в университета, нито превръщането в професионален историк може да унищожи тези кристализирали исторически „спомени“. Макар всъщност националната държава да е възникнала преди задължителното масово образование, единствено тази институция може да укрепи позициите й. Културно-конструираните спомени са се загнездили дълбоко в горните нива на държавното образование, чието ядро е националната историография.


2012_04_Shlomo_Sand

За формирането на хомогенна група в модерната епоха е необходимо, освен всичко останало, и формулиране на дълъг наратив, демонстриращ времевата и пространствената приемственост между бащите и „праотците“ от една страна, и всички членове на съвременната общност от друга. Подобна пряка връзка, за която се счита, че живее в тялото на всяка нация, всъщност не е съществувала никога в нито едно общество. По тази причина, създателите на паметта трябва да се заемат с тежката работа по изобретяването й. С помощта на археолози, историци и антрополози, те натрупват множество данни, които след това преминават в ръцете на писатели, журналисти и автори на исторически романи, за да претърпят сериозни „козметични“ подобрения. Именно от това „хирургически“ разкрасено минало израства гордият и представителен образ на нацията[1].

Всяка история съдържа митове, но тези, които са се спотаили в националната ни историография, са особено дръзки. Историите на народите и нациите трябва да изглеждат като паметниците по градските площади – величествени, внушителни, героични. До последната четвърт на XX век, книгите, посветени на националната история приличат на спортната страница в местния вестник: „ние“ и „всички останали“ е обичайното, при това приемано за напълно естествено, разделение. В продължение на повече от век производството на „ние“ е делото на живота на историците и археолозите, най-могъщите жреци на паметта.

Преди да настъпи националното разделение в Европа, много хора вярват, че са потомци на древните троянци. Тази митология е научно легитимирана в края на XVIII век. Под влиянието на написаните с много въображение трудове на професионалните изследователи от миналото – както гърци, така и граждани на други европейски държави – съвременните гърци се определят като биологични потомци на Сократ и Александър Велики или съответно, като преки наследници на Византийската империя. От края на XIX век влиятелни учебници започват да трансформират древните римляни в типични италианци. В училищата на Третата френска република, галските племена, които възстават срещу Рим по времето на Юлий Цезар, са описани като истински французи (макар и не със съвсем романски темперамент). Други историци избират покръстването на крал Хлодвиг I през V в. за дата на истинското рождение на почти вечната френска нация. 

Бащите на румънския национализъм търсят корените на модерната си идентичност в древната римска провинция Дакия; тъкмо имайки предвид този благороден произход, те наричат новия си език румънски. През XIX век, много брити започват да разглеждат кралица Боудика, която предвожда келтското племе ицени и яростно се съпротивлява срещу римските завоеватели, като първата англичанка, а в Лондон е издигнат паметник в нейна прослава. Немските автори с ентузиазъм се възползват от разказа на Тацит за Арминий, предводителя на древното племе херуски, и го представят като баща на нацията им. Дори Томас Джеферсън, третият президент на Съединените щати и едър робовладелец, настоява на държавния печат на страната да бъдат изобразени ликовете на Хенгест и Хорса, застанали начело на първото саксонско нападение над Британия през същото столетие, в което е покръстен Хлодвиг. Изтъкнатият от него мотив гласи: „претендираме за честта да бъдем техни потомци и сме възприели техните политически принципи и форма на управление“[2].

През XX век нещата не се променят особено. След падането на Османската империя, гражданите в нова Турция установяват, че са бели арийци, наследници на шумерите и хетите. Произволно определяйки границите на Ирак на картата, един мързелив британец начертава няколко напълно прави линии; онези, които буквално за една нощ стават иракчани, скоро научават от официално упълномощените историци, че са потомци на древните вавилонци и на арабите, които от своя страна произхождат от смелите воини на Саладин. На повечето граждани на Египет не им е минавало през ума да се усъмнят във факта, че първата им национална държава е някогашното езическо царство на фараоните, което не им пречи да бъдат днес благочестиви мюсюлмани. Индийците, алжирците, индонезийците, виетнамците и иранците все още вярват, че нациите им са съществували още от зората на времето и децата им още в невръстна възраст запаметяват дългите исторически разкази.

За израелците, особено за онези от тях, които са от еврейски произход, подобни митологеми са твърде фантастични, докато собствената им история се основава на непоколебими и еднозначни истини. Те знаят със сигурност, че еврейската нация съществува от времето, когато Мойсей е получил скрижалите на планината Синай, и те са нейните преки и единствени потомци (като изключим другите десет племена, които все още не са намерили своето място). Те също са убедени, че тази нация е „излязла“ от Египет, завладяла е обещаната и от Бог „земя на Израил“ и се е заселила там, а освен това е създала великото царство на Давид и Соломон, което впоследствие се разцепва на две – Израил и Юдея. Гражданите на съвременната Държава Израел са убедени също, че след периодите на слава и величие въпросната нация е била в изгнание, при това не веднъж, а два пъти: след разрушаването на Първия храм през VI в. пр. н. е. и след разрушаването на Втория храм през 70 г. от н. е. Преди второто изгнание този уникален народ, според официалната история, създава Хасмонейското царство, което се бори срещу зловредния процес на елинизация.

Смята се, че тези хора – тяхната „нация“, която вероятно е най-древната в света – са прекарали близо две хиляди години в изгнание и въпреки твърде дългото си съществуване сред неевреи, са успели да възпрепятстват своята интеграция в тези общности и асимилирането им от тях. Те са се пръснали по всички краища на света: злощастното им скиталчество ги отвело в Йемен, Мароко, Испания, Германия, Полша и далечна Русия, но тесните кръвни връзки между отдалечените една от друга групи винаги са се запазвали и така се е съхранила тяхната отличителна същност.

След това, в края на XIX в., са съвпаднали няколко специални събития, които са пробудили древния народ от дългата му дрямка, и са го подготвили за възраждане и завръщане в неговата стара родина. Така, на многолюдни вълни, нацията с радост поема по пътя към дома. Много евреи вярват, че ако не бяха ужасяващите масови убийства, извършени от Хитлер, „Ерец Израел“ бързо би се изпълнил с милиони евреи, извършили „алия“ по собствена воля, тъй като това е била мечтата им в продължение на хиляди години.

И както въпросните скиталци се нуждаят от собствена територия, така и безлюдната, девствена земя копнее за нация, която да дойде и да я накара да разцъфне под грижите й. Наистина, някои неканени гости също се установяват тук, но тъй като „народът [е] запазил вярата си в нея по време на Диаспората“ в продължение на две хилядолетия, тя принадлежи единствено на него, а не на шепата хора без история, които просто са се оказали в нейните граници. По тази причина войните, водени за завоюване на въпросната територия, са оправдани, а яростната съпротива на местното население е престъпна. Благодарение на (напълно небиблейското) милосърдие на евреите, на тези чужденци е позволено да останат и да живеят редом с нацията, която се е завърнала в дивната си страна и говори своя библейски език.

Но дори в Израел това бреме на паметта не възниква спонтанно, а е трупано пласт след пласт от талантливи люде, които от втората половина на XIX в. нататък се заемат с реконструирането на миналото. Основната им задача е да съберат различни фрагменти от юдейските и християнски религиозни спомени, от които с много въображение конструират дълга, непрекъсната генеалогия на „еврейския народ“. Преди това не е съществувало организирано колективно „припомняне“, заслужава си по повод на това да отбележим, че нещата не са се променили съществено оттогава. Независимо от професионализирането на изследванията на еврейската история, настъпило с основаването на университетите в управлявания от Великобритания Йерусалим, а също и в Израел, или с въвеждането на дисциплината „юдаистика“ на Запад, представата за миналото на евреите остава относително неизменна и запазва своя етнонационален характер до ден днешен.

Разбира се, в богатата историография на юдаизма и евреите се прилагат различни подходи. В особено продуктивното поле на изследванията на „националното минало“ не липсват спорове и несъгласията са често срещани. Но до този момент почти никой не е поставял под въпрос фундаменталните понятия, създадени и възприети в края на XIX и началото на XX в. Нито важните процеси, които към края на XX век напълно променят разбирането за историята в рамките на запада, нито сериозните измествания, настъпили в изследванията на нациите и национализма, оказват някакво влияние върху факултетите по „История на народа на Израел“ (или еврейска история) в израелските университети. Изненадващ е фактът, че тези събития не оставят своя отпечатък и върху изобилната продукция на факултетите по юдаистика в американските и европейски университети.

Резултати, които представляват заплаха за образа на историята на еврейския народ като линейна и непрекъсната (каквито понякога се появяват), се цитират рядко, бързо се изтласкват на заден план и потъват в забрава. Неотложните нужди на нацията се оказват менгеме, чиято желязна хватка не позволява и най-малкото отклонение от господстващия наратив. Специфичният контекст, в чиито рамки се произвеждат данни за еврейското, ционисткото и израелското минало, а именно споменатите факултети по еврейска история, които са напълно изолирани от факултетите по обща история и история на Средния Изток, също допринася много за създаването на тази ситуация на удивителна парализа и твърдоглав отказ да се използват новите историографски парадигми в името на едно скромно изследване на произхода и идентичността на евреите. От време на време питането „кой е евреин?“ разбунва обществеността в Израел, най-вече заради правните въпроси, които отговорите му могат да повдигнат. То обаче, не всява смут в душите на израелските историци. Те винаги са знаели добре неговия отговор: евреите са потомци на нация, която е прокудена от земите си преди две хиляди години.

В дискусията около групата на „новите историци“, започнала през 80-те години на XX век, която за известно време изглеждаше, че може да подкопае основите на израелската памет, не участваше почти никой от „легитимните“ историци. Сред малцината, включили се в обществения дебат, мнозинство имаха представителите на други дисциплини или хора, които изобщо не принадлежаха към академичната сфера. Социолози, политолози, ориенталисти, филолози, географи, литературоведи, археолози, дори няколко независими писатели изказаха различни нови възражения по отношение на еврейската, ционистката и израелската история. Някои от тях бяха защитили докторските си дисертации извън Израел, но все още не заемаха академични позиции в страната. От факултетите по еврейска история, които би трябвало да са основните източници на сериозните научни постижения в областта, се чуха само тревожни и консервативни коментари, формулирани в рамките на характерната апологетична реторика[3].

През 90-те години на XX век, алтернативната история се занимава основно с фазите и резултатите от арабско-израелската война от 1948 г., като в центъра на вниманието са поставени моралните последици от нея. Тези дебати безспорно имат огромно значение за морфологията на паметта в израелското общество. Може дори да се говори за „синдром на 1948 г.“. Той тревожи съвестта на евреите, играе важна роля в бъдещата политика на Държавата Израел и може би е от същностно значение за самото и съществуване. Всеки опит за разумен компромис с палестинците, ако такъв изобщо бъде постигнат, трябва да има предвид не само историята на евреите, но и близкото минало на „другите“.

Въпреки това, този важен въпрос не става повод за значителни научни постижения и присъствието му в общественото съзнание е периферно. Старото, вече формирано поколение, категорично отхвърля всички нови данни и оценки, тъй като не е в състояние да ги съчетае със строгата етика, за която вярва, че направлява движението и по начертания исторически път. По-младите интелектуалци са склонни да признаят, че е твърде вероятно в стремежа към създаване и укрепване на еврейската държава да са извършвани престъпления, но мнозина от тях имат доста гъвкав морал, който им позволява да приемат изключения: по-страшна ли е Накба в сравнение с Холокоста? Как е възможно да се сравнява краткото съществуване на палестинците като бежанци с агонията на изгнанието, продължило две хиляди години?

Социоисторическите изследвания, които са посветени не толкова на „политическите грехове“, колкото на дългосрочното въздействие на ционисткото начинание, не се радват на особено внимание. И макар че техните автори са евреи, те никога не се публикуват на иврит[4]. Публикуваните на този език изследвания, които поставят под въпрос парадигмата, лежаща в основата на националната историография, се посрещат с безразличие. Това се случи например със смелата книга на Боас Еврон Еврейска държава или израелска нация? и интересната статия на Ури Рам „Ционистката историография и изобретяването на модерната еврейска нация“. И двете отправят радикално предизвикателство към разработената от професионалните историографи версия за еврейското минало, но подобни предизвикателства почти не смущават официално упълномощените и автори.

Настоящата книга е написана след пробивите, направени през 80-те и в началото на 90-те години. Съмнително е дали без постиженията на Еврон, Рам и други[5], и особено на изследователите на национализма извън Израел като Ърнест Гелнър и Бенедикт Андерсън[6], на нейния автор би хрумнало отново да постави под въпрос корените на своята идентичност и да се опита да се избави от безбройните пластове памет, които още от детинство са се трупали върху собственото му преживяване на миналото.

Когато става дума за национална история, не просто е трудно „да видиш гората от дървета“. Един бърз поглед към обкръжаващата ни гора разкрива нейните плашещи размери. Професионалната специализация изолира отделните учени в специфични сектори на историята и макар техните исторически наративи да се стремят към изчерпателност, един еретичен метаразказ се нуждае от възможността изследването да бъде проведено в рамките на плуралистична култура, свободна от напрежението, породено от въоръжени национални конфликти и от хроничното безпокойство за нейната идентичност и генеалогия.

В светлината на събитията от 2008 г. с основание може да се твърди, че в Израел подобно изискване няма много добри перспективи. За шестдесетте години съществуване на държавата, нейната национална история не се е развила особено и няма причини да допускаме, че скоро ще постигне задоволително ниво на зрялост. Авторът не храни илюзии по отношение на приема на настоящата книга, но въпреки това се надява, че ще има читатели, които ще се осмелят да направят една по-радикална преоценка на миналото, и така ще съдействат за ерозирането на есенциалисткото схващане за идентичността, което владее мислите и действията на почти всички израелци-евреи.

Въпреки че това изследване е направено от професионален историк, то поема някои рискове, които обикновено не са позволени или легитимни в тази област. Правилата в академичната сфера изискват учените да се движат по установени пътища и да се придържат към онзи предмет, за който се счита, че познават най-добре. Дори бегъл поглед към заглавията на главите в настоящата книга ще покаже, че доста неща, дискутирани в нейните рамки, излизат извън границите на едно единствено научно поле. Преподаватели по библейски изследвания, историци, занимаващи се с древността, археолози, медиевисти и най-вече експертите по въпросите на еврейския народ ще протестират, че авторът е посегнал на области, в които не е компетентен.

Той прекрасно съзнава, че в подобни твърдения има известна истина. В действителност, би било по-добре настоящето изследване да се проведе от група учени, а не от един единствен историк. За съжаление, това не бе възможно, тъй като авторът не успя да намери специалисти, готови да участват в това дело. Затова в книгата вероятно могат да бъдат открити някои неточности, за които поднасям извиненията си и приканвам критиците да направят всичко по силите си, за да ги поправят. Не се разглеждам като израелския Прометей, който е откраднал огъня на историческата истина в името на своите съграждани. Затова и не се страхувам от всемогъщия Зевс, приел облика на професионалната общност, занимаваща се с еврейска историография. Целта ми е просто да насоча вниманието към едно добре познато явление: рискът да прекрачиш границите на едно специфично поле или движението по границите на няколко такива, понякога се отплащат с неочаквани открития и изненадващи връзки. Понякога, да „мислиш в близост до“, а не „в рамките на“, може да се окаже усилие, обогатяващо историческата рефлексия, независимо от затрудненията, които може да породи обстоятелството, че не си специалист в дадена сфера или че си позволяваш голяма доза спекулативност.

Тъй като признатите експерти по еврейска история нямат навика да си поставят на пръв поглед наивни въпроси, които могат да изглеждат изненадващи, но въпреки това са фундаментални, може би си струва да правим това вместо тях. Например: наистина ли хиляди години наред е съществувала еврейска нация, докато други „народи“ западали и изчезвали? Как и защо Библията – внушителен теологически корпус (въпреки че никой не знае кога е бил съчинен или съставен) – е надежден летопис, документиращ раждането на една нация? Доколко юдейското царство на Хасмонеите, чиито доста разнообразни поданици, говорещи различни езици и в по-голямата си част неграмотни, е било национална държава? Било ли е изпратено в изгнание населението на Юдея след разрушаването на Втория храм или това е християнски мит, който поради определени причини е станал част от еврейската традиция? Ако не са били в изгнание, какво се е случило с тези хора? Кои са милионите евреи, появили се на сцената на историята по толкова неочакван начин в толкова отдалечени един от друг региони?

Ако евреите по света наистина принадлежат към една нация, кои са общите елементи на етнографските култури на онези от тях, които живеят в Киев и в Маракеш, освен религиозните вярвания и практики? Може би, независимо от всичко, което са ни казвали до този момент, юдаизмът е просто една привлекателна религия, която е добила широко разпространение, докато не започва триумфалният възход на нейните конкуренти – християнството и исляма – а след това, независимо от гоненията и униженията, успява да оцелее до модерната епоха. Накърнява ли достойнството на юдаизма твърдението, че той е по-скоро значима културна матрица от вярвания, а не еднородна национална култура, както главните действащи лица на сцената на еврейския национализъм настояват през последните 130 години?

Ако не съществува общ културен знаменател между различните общности, изповядващи тази религия, как те могат да бъдат обвързвани или разделяни, изтъквайки наличието или отсъствието на кръвно родство? Дали евреите са чужда „нация-раса“, както антисемитите са считали и са се опитвали да ни убедят от XIX в. насам? Какви са перспективите пред възможността да бъде сериозно критикувана доктрината, която приема и обявява, че евреите имат специфични биологични характеристики (в миналото – еврейска кръв, днес – еврейски гени), след като толкова много израелски граждани са напълно убедени в своята расова хомогенност?

И още една ирония на историята: имало е времена в Европа, когато всеки, който настоявал, че евреите принадлежат към една чужда нация, веднага е бил обявяван за антисемит. Днес всеки, осмелил се да изкаже предположението, че хората, известни по света като евреи (и различаващи се от съвременните евреи, живеещи в Израел), никога не са били и все още не са народ или нация, моментално бива обявен за човек, който мрази евреите.

Завладяна от характерното ционистко понятие за националност, Държавата Израел все още отказва, шестдесет години след нейното основаване, да се разглежда като република, която служи на своите граждани. Една четвърт от тях не се определят като евреи, а законите имплицират, че Израел не е тяхна държава. Тя избягва да интегрира всички в суперкултурата, която е създала и вместо това преднамерено изключва една част от жителите си. Израел отказва също така да стане съобщностна демокрация (като Швейцария и Белгия) или мултикултурна демокрация (като Великобритания или Холандия), т.е. държава, която приема разнообразието, съществуващо на нейната територия, като същевременно е готова да служи на всичките си граждани. Вместо това Израел настоява, че е еврейска държава, принадлежаща на всички евреи по света, дори те вече да не са преследвани бежанци, а пълноправни граждани на държавите, в които са избрали да се установят. Извинението за това радикално потъпкване на един основен принцип на модерното демократично устройство и за запазването на една разюздана етнокрация, която по фрапантен начин дискриминира част от гражданите си, почива на действащия мит за вечната нация, която в крайна сметка трябва да се сбере в земята на своите предци.

Няма да е лесно да се пише нова история на евреите, докато гледаме през непрозрачната призма на ционизма: светлината, която попада върху нея бива пречупена и се разпада на рой от ярки етноцентристки оттенъци. Моля читателите да отбележат, че настоящото изследване, което поддържа тезата, че евреите винаги са били съвкупност от религиозни общности, които са се формирали и са се заселвали в различни региони, а не етнос с общ произход, скитащ във вечно изгнание, не се занимава пряко с история. От друга страна, при условие, че целта му е да критикува един широко разпространен историографски дискурс, то не може да не предложи алтернативни наративи. Авторът започва от въпроса, поставен от френския историк Марсел Детиен: „Как можем да денационализираме националните истории?“[7]. Как бихме могли да спрем да тъпчем все едни и същи пътища, изградени основно от материали, изработени в работилниците на националното въображение?

Въобразяването на нацията е важен етап от развитието на историографията, а освен това и от еволюцията на модерността. То ангажира множество историци от XIX век насам, но към края на XX век мечтите за национална идентичност започват да се разпадат. Все повече учени се заемат с критически анализ на величествените национални разкази, особено с митовете за общ произход, които до този момент са затъмнявали хоризонтите на историческите съчинения. Няма нужда да се споменава, че секуларизирането на историята протича под ударите на културната глобализация, която не спира да приема неочаквани форми в границите на западния свят.

Вчерашните кошмари на идентичността не са нейната утрешна мечта. Историята, точно както всяка личност, е съставена от флуидни и разнообразни идентичности, от идентичности в движение. Тази книга се опитва да хвърли светлина върху това измерение, както човешко, така и социално, което е същностно присъщо на хода на времето. Макар това многословно навлизане в историята на евреите да се различава от стандартните наративи, то може би не е лишено от субективност, както и авторът му – от идеологически пристрастия. Той има за цел да представи рамка за една бъдеща контраистория, която може да поощри възникването на различна културно конструирана памет, на памет, която съзнава относителността на истините, върху които се основава, и се стреми да съдейства за формирането както на местните идентичности, така и на критично, общосподелено съзнание за миналото.

Откъс от книгата „Изобретяването на еврейския народ“, изд. „Бкниг@“, 2011. Публикува се със съгласието на издателите.



[1] По въпроса за изобретяването на фикционалното минало, вж. E. Hobsbawm and T. Ranger (eds.), The Invention of Tradition, Cambridge: Cambridge University Press, 1983.

[2] Цит. в: Patrick J. Geary, The Myth of Nations: Medieval Origins of Europe, Princeton: Princeton University Press, 2002, 7. Това брилянтно изследване демонстрира заблуждението, съдържащо се в класифицирането чрез „етническа“ принадлежност, характерно за повечето модерни, национални истории, чийто предмет са Средните векове.

[3] За повече информация по този въпрос, вж. Laurence J. Silberstein, The Postzionism Debates: Knowledge and Power in Israeli Culture, New York: Routledge, 1999, както и моята книга Les mots et la terre: Les intellectuels en Israël, Paris: Fayard, 2006, 247-87.

[4] Две са основните книги: Baruch Kimmerling, Zionism and Territory: The Socio-Territorial Dimensions of Zionist Politics, Berkeley: University of California Press, 1983 и Gershon Shafir, Land, Labour and the Origins of the Israeli-Palestinian Conflict, 1882-1914, Cambridge: Cambridge University Press, 1989.

[5] Вж. Boas Evron, Jewish State or Israeli Nation? Bloomington: Indiana University Press, 1995; Uri Ram, „Zionist Historiography and the Invention of Modern Jewish Nationhood: the Case of Ben Zion Dinur“, History and Memory 7: 1 (1995), 91-124. Интелектуалците на „ханаанитското“ движение са първите евреи, които отправят предизвикателство към парадигмата на ционистката историография, но правят това с помощта на твърде оскъдна митология.

[6] Вж. Benedict Anderson, Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism, London: Verso, 1991 (На български: Бенедикт Андерсън, Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма превод: Яна Генова. София: ИК „Критика и хуманизъм“, 1998); и Ernest Gellner, Nations and Nationalism, Oxford: Blackwell, 1983 (На български: Ърнест Гелнър, Нации и национализъм превод: Ивелина Ватова, Албена Знеполска, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1999).

[7] Marcel Detienne, Comment être autochtone, Paris: Seuil, 2003, 15. Заслужава си да отбележа, че разговорите ми с френския историк Марк Феро бяха вдъхновяващи за мен и осигуриха материал за написването на тази книга. Вж. статията му „Les Juifs: tous des sémites?“ in Les Tabous de l'Historie, Paris: Nil éditions, 2002, 115-35.

Шломо Занд
Шломо Занд е професор по история в университета Тел Авив и автор на книгата „Изобретяването на еврейския народ“, предизвикала множество спорове. Основни области на интересите му са национализмът, киното като история и френската интелектуална история.

support

Посетители: 82

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 3 часа
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 часа
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 10 часа
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 11 часа
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 11 часа
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 3 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 1 седмица
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици