Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

(Това есе е написано по идея на издателя на „Либерален преглед“, но отразява единствено личните възгледи на автора без да ангажира изданието с тях.)

Има текстове, които със силата на своя авторитет рамкират част от света, обявявайки го за Целия свят. Най-общото качество на тези текстове е, че те дават обяснение на света, което обявяват за единствено. За обяснението!

Библията със своя Стар и Нов Завет налага обяснението, в което Бог и неговия Син са моралната норма, по която юдеите и християните трябва да живеят. Коранът налага обяснението, че Пророкът Мохамед е син на Аллах и всички мюсюлмани трябва да живеят според неговите завети. Комунистическият Манифест налагаше обяснението, че пролетариатът трябва да изземе властта с въоръжена революция, защото бил най-прогресивната класа в историята. Конституцията на САЩ налага обяснението, че Америка е страна на равноправни индивиди, чиято индивидуална свобода е едновременно средство и цел на демокрацията като форма на власт.

Общото за тези авторитетни текстове е, че са написани, за да бъдат следвани от големи групи хора. И нямат един автор, който да отговаря за съдържанието им (изключение прави Манифеста, който бе написан от двама души, но трансформацията му в партийни програми обезличи този факт). Всеки от тях, в своя специфичен контекст, се е превърнал в догма. А догмата е онази рамка, която хората следват без да я подлагат на съмнение. Догмата не се нуждае от доказателства. Иманентно свойство на догмата е, че тя не се променя, че настоява да съществува без да се промени.

Общото на тези авторитетни текстове е също, че обясняват света от гледната точка на властта. Авторитетът им се дължи на това, че обличат в слово неща от реалния или въображаемия свят и по този начин ги превръщат в осезаемо битие за групите хора, за които са предназначени.

 

Има текстове написани от индивидуални мислители, които, ползвайки силата на своя разум, предлагат обяснения на света в разрез с догмите. Учени и философи като Коперник и Галилей, Жан-Жак Русо, Адам Смит, Чарлз Дарвин и Алберт Айнщайн са променяли догмата, позовавайки се на доказателства от наблюдаемия свят. Писатели като Пастернак, Солженицин и Милан Кундера са оборвали догмата с герои и мироглед, които не са приемали наложеното от догмата статукво. Мартин Лутър Кинг е изобличил лицемерието на американската Конституция по отношение на равноправието. В днешно време пример за отклонение от догмата стана Салман Рушди, който си позволи да подхвърли на иронична критика догмата на исляма.

Общото за тези текстове е, че много от техните автори са били подложени на преследване от институциите, създадени въз основата на догма. Хора като Джордано Бруно или, в по-ново време, Мартин Лутър Кинг, платиха с живота си. Милан Кундера – с изгнание. Салман Рушди живя десет години под заплаха за живота си заради религиозна фатва, обявена срещу него от служител на догмата.

 

В постоянното стълкновение между авторитета на догмата и свободомислието на просветените умове се ражда познанието ни за света. Това познание и произтичащото от него движение на обществата към прогрес и свобода на личността са резултат от усилията на създателите на авторски текстове, които съставляват интелектуалния елит на всяка нация. И онези от тях, чиито постижения са общозначими, стават част от световния интелектуален елит.

Благодарение на индивидуалните мислители се случиха Ренесанса и Просвещението. А благодарение на тях се случи Френската революция, която даде основополагащите идеи за написване на американската Конституция. Човечеството върви към икономически просперитет и индивидуални свободи не защото следва някоя от авторитетните догми. Тъкмо напротив! Догмите винаги са защитавали безкритичното групово статукво. Догматичното обяснение за света служи добре на групата, но не удовлетворява критичния ум. Особено свойство на догмите, документирано в историята е, че се ползват от малка прослойка хора за властване над големи маси, т. е., те са тържество на властта. А особеното свойство на индивидуалните усилия да се обясни света е, че те ползват доказателства, за да достигнат до истината, т.е., те са тържество на разума и поощряват плурализма на идеите.

Понеже държи властта и същевременно е нещо като групова теория за обществото и живота, догмата по естествен път придобива статута на святост. В нея търсят упование хората, които са объркани от усещането, че злото е непобедимо и светът е несправедлив. Тези хора – това мнозинство – се дразнят от хората с критичен ум, които предлагат алтернативни обяснения както на властта, така и на борбата между добро и зло, а и на повечето морални стойности, като в резултат на всичко това непрекъснато критикуват статуквото. Мнозинството не иска промяна, докато другите, малцинството, искат. В очите на мнозинството, малцинството осквернява вярата им в святостта на догмата.

Най-неподатливият проблем на всяко национално общество е невъзможността мнозинството, приютено в догмата, да заживее в ползотворно мирно съществуване с индивидуалните възгледи на  критичното малцинство. Колкото по-дълбока изглежда на хората социалната криза, толкова повече тази невъзможност се превръща в злободневен, определящ проблем. Стига се до отхвърляне на индвидуално мислещите като непотребни поради усещането, че са неспособни да се справят с кризата (нещо, което се очаква от тях, въпреки недоверието). Но това отхвърляне е прикрито под обвинения, че те оскверняват догмата. Казаното дотук важи както за България, така и за САЩ.

 

В България, където днес, в условията на повишен публичен шум, катализиран от новите технологии, всеки може да пусне своите децибели, за да не чува останалите или да ги надвика, тези обвинения са на път да изкристализират като конфликт между народа и интелигенцията. На всичко отгоре границите между двете са размити, тъй като е нямало достатъчно историческо време да се развият ясно.

Понеже по всичко личи, че комунистическата догма е изживяна, две са догмите, които сега безспорно владеят българското съзнание, на индивидуално и национално ниво: религията и национализма.

Религията (поне в нейния български вариант, в който църквата е по-скоро презирана като корумпиран довчерашен слуга на комунистическата власт) донася комфорт и душевно спокойствие на много хора и играе силно положителна роля срещу социалния дистрес, в който те са поставени. Религията като вяра и лично упование в справедливостта на някаква висша сила вече не е само догма, а и желана форма на избавление. Дано да остане такава.

Национализмът обаче е нещо друго. Той е догмата, която приема на вяра две неща: че ние, българите, сме одарени с някакви специални качества, и че съществува враг, който ни пречи да ги проявим. В пълен контраст, патриотизмът почива на национални и индивидуални постижения, отхранени всред нацията, с които се приравняваме към някаква интуитивна световна мярка. Патриотизмът е принадлежност към народа по силата на любовта и отговорността към групата, с която се гордеем. Членството в такава престижна група ни кара и ние да се чувстваме престижни и значими. Национализмът, обратно, е принадлежност към народа по силата на отчаянието от ниската оценка, която му се дава и от свои, и от чужди, както и страха от неговото разпадане.

Ние българите си имаме един неоспорим исторически враг: турците. Не поради различните религии, а защото са били наши владетели (въпреки че по понятни причини терминът „поробители“ е придобил гражданственост, той не е точен, защото не сме били роби, а граждани на империята).

Имаме си и текстове от миналото, които ясно ни сочат този враг. Също и текстове, които гъделичкат самолюбието ни, че сме „голяма работа“. В същото време сме отчаяни от незначителното си положение в света – икономическо, културно, геостратегическо – и се страхуваме, че може да се разпаднем като държава.

Критично мислещите българи се опитват да променят тези дадености като посочват алтернативи, оспорват авторитетни текстове и исторически личности, утвърждават текстове, които са непознати или непризнати, но показват генетичната сила и новаторския дух на българите, зоват за промяна на морала и манталитета в името на бъдещето и единството, кълнат се в своята искрена любов към отечеството, сами те създават постижения достойни за гордост и внасят стандарти на мислене и демократично действие от други места.

Вместо разбиране и съдействие обаче, те срещат отпора на догмата. В публичния дискурс са обявени за рушители на ценности, осквернители на светини и, най-сетне, за хора презиращи своя народ. Картина позната: Алеко Констатинов беше убит, Гео Милев беше убит, Георги Марков беше убит ... Разликата между тогава и днес е в това, че тогава убийствата са били извършени от хора или групи, които са се страхували, че словото може да им коства властта, докато днес, вместо да бъдат убивани личностите, които употребяват словото против догмата, техния авторитет непрекъснато се подлага на съмнение, а те самите биват остракирани и осмивани.

Но кое поддържа догмата на национализма в България? Опираме отново до текстовете и авторитета на определени имена. Величието на България през нейната далечна история в тези текстове е свързано главно с побеждаване на враговете и разширяване на територията. Величието на България през по-близката й история е свързано – вече в много по-нови и по-близки до нас текстове – с освобождението от потисника (извършено от външна сила) и неговото безкритично очерняне за сметка на издигане на „народната любов“ към освободителя в култ.

Колкото и да е тъжно, нямаме текстове, които да утвърждават нещо съзидателно – или доколкото ги има, те са на много заден план в съзнанието на народа. Възрожденската литература, образът на Левски като национален герой, най-свидния български роман „Под Игото“, или откровено шовинистичния „Време разделно“ – всичко това са текстове насочени против турския потисник. Ние просто нямаме други основополагащи текстове, които да поддържат националното самосъзнание освен противотурски.

Същевременно нямаме национални постижения, които да ни правят горди без да прибягваме до противопоставяне с врага или съседите си. Това е така, защото на два пъти националната ни история е била прекъсвана без почти никаква нишка да свързва предишното със сегашното. Отоманската империя преряза всяка връзка с Велика България от Търновското царство. В този смисъл, въпреки че сме се съхранили като народ, България не може да бъде разглеждана като стара нация, защото нищо от старото не съществува в днешното. България е всъщност много млада, по-млада дори от Америка, която се е освободила от британските колонизатори 100 години преди нашето Освобождение.

За нещастие, комунизмът прекърши развититето на нашата млада и набъбваща със сокове нация тъкмо във върха на нейния пубертет и я върна в нейното детство. Но детство в сиропиталище, без родителска грижа. И понеже днес в България няма имигранти, които да поддържат образа на врага, нашият враг си остават турците. Въпреки че живеят редом с нас и са споделяли същата съдба, дори по-тежка от нашата при комунизма.

Национализмът е корав орех, понеже самият народ отъждествява себе си с догмата. Преносът е невероятно лесен: който се бори срещу национализма, се бори срещу народа си. Или обратно: който не е с национализма, не е част от народа.

Антиподът на българския национализъм обаче е не патриотизма и стремежа нацията да се обедини и заработи. Антитезата е нихилизма. Обратната страна на национализма е отричането на ценните български качества и наблягането, вкл. осмиването, върху отрицателните като постоянни, неизменни и вездесъщи.

И тъй като публичното пространство сега е дадено по принципа на демократичността на всички, значението на ярките индивидуални текстове се разводни. Вместо това впечатлението от хилядите коментари в мрежата е за катастрофа, за неизбежност и – особено типично – за неизменност на състоянието.

Както националистите, така и нихилистите като техен антипод (но не тяхно отрицание), отхвърлят авторитета на интелигенцията. Но не предлагат алтернатива, която да предизвика промяна. А не предлагат алтернатива, защото са пленници на догмата: понякога искрено, понякога преднамерено.

 

Не пиша този анализ, за да посоча някого с пръст. Всички до един носим отговорност за това състояние – и онези, които са избрали догмата за свой пътеводител, и интелигенцията, и онези, които са напуснали България. Всеки носи различна отговорност за различни неща. Но това, че отговорността ни за това какво става в Перник, когато ние живеем в Бургас, не се вижда конкретно, не означава че можем да я снемем от себе си. В една система и най-малкото звено играе някаква роля. Но звената в системата са й подчинени, защото са свързани. Въпросът е, че ние не се чувстваме свързани като система Народ (освен на сантиментално ниво) и всеки се спасява поотделно.

Отговорността на индивидуално мислещите е да пишат текстове, които критикуват догмата, защото изходът и мобилизацията идват от другаде. Но в повечето случаи, вместо да критикуват догмата, те негодуват срещу хората, които й служат. И това според мен е една от причините техният авторитет да е толкова нисък.

Големият въпрос е кои са алтернативите на националистическата догма днес? Нека наречем алтернативата икономически патриотизъм. Едва ли има нужда от социологическо изследване, за да потвърди онова, което висчки българи знаят и мислят: проблемите на България днес са икономически и управленчески. А патриотизмът е идея на обединението около позитивното.

Оскверняването на националистическата догма не работи, понеже тя е закодирана в българското съзнание чрез основоположни текстове. Следователно трябва да се появят текстове с такава аналитична и обединяваща сила, които постепенно, бавно и мъчително, да придобият авторитет и да започнат да изместват сегашните.

Последните двайсет години показват, че само критика не работи. Хората имат нужда от авторитетно положително мислене, от положителна българска идея, зад която застават честни и неопетнени хора. Промяната ще дойде не чрез оскверняване, а чрез утвърждаване.

Сан Себастиян, 19 февруари 2012

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е автор на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборник с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборник с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013) и книга за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.

Други статии от този автор

support

Посетители: 40

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 1 час
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 3 дни
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 6 дни
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 1 седмица
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                         ... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                           ... преди 1 седмица
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Като говоря за стени,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сухиванов, наистина... преди 2 седмици
  • Пирински лъв писа Още
    ха какви стени,
    при... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    "Недопустимо", "здрав... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Полека, ей,... преди 2 седмици
  • Шаман от Шумен писа Още
    Без коментар. За нищо... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Алекс Холонд се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    И още: с или без... преди 2 седмици