Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2012 02 evol culture 2

Еволюцията на мемите клони към това да прави самите меми статични, но не задължително и целите общества. Подобно на гените, мемите не еволюират така, че да принасят полза на групата. Въпреки това, по същия начин, по който еволюцията на гените може да създаде дълготрайни организми и да им допринесе някои ползи, то не е учудващо, че и еволюцията на мемите понякога може да създаде статични общества, да подпомага оставането им в статично състояние, както и функционирането им чрез въплъщаване на непоклатими истини. Не е учудващо и това, че мемите често (макар и рядко оптимално) са от полза за носителите си. Така както организмите са инструменти на гените, така и индивидите са използвани от мемите, за да постигнат „целта“ си да се разпространяват сред населението. И, за да направят това, мемите допринасят полза. Една от разликите в сравнение със случая при биологията обаче е, че докато организмите не са нищо друго освен роби на всичките си гени, мемите контролират само част от мисленето на личността, дори и при най-робски-статичните общества. Ето защо някои хора използват метафората за мемите като вируси, които контролират част от функционалността на клетките, за да се размножават. Някои вируси само се инсталират в ДНК на приемника си и не правят почти нищо друго, освен да бъдат копирани от този момент нататък. Но това не е така при мемите, които трябва да осъществят своите собствени, специфични видове поведение и да използват познание, за да причинят собственото си копиране. Други вируси разрушават клетката-носител – по същия начин, по който някои меми разрушават своите носители: когато някой човек се самоубие по начин, привличащ вниманието на медиите, често се получава вълна от „подражателски самоубийства“.

Преобладаващият селекционен натиск върху мемите е по посока на вярното им копиране. Но вътре в това общо развитие е налице и натиск да се извърши колкото се може по-малко вреда върху ума на носителя, защото този ум е нещото, което човекът използва, за да може да живее достатъчно дълго време, за да осъществява поведенията, причинявани от мема толкова често, колкото е възможно. Това тласка мемите по посока на причиняване на прецизно калибрирана принуда върху ума на носителя: в идеалния случай това би било единствено неспособността за въздържание от реализирането в поведение на този специфичен мем (или мемеплекс). Така например, дълготрайните религии обикновено причиняват страх от различни свръхестествени сили, но не и широк страх от лековерието, защото това едновременно би навредило на носителите, и би ги направило по-лесно достъпни за съперничещи меми. Така че еволюционният натиск се състои в това психологическата вреда да бъде ограничена до една сравнително тясна сфера от мисленето на индивида, която обаче е дълбоко укрепена, така че носителите на мема са изправени пред заплащането на огромна емоционална цена в случай, че по-късно решат да се отклонят от поведенията, които той им предписва.

Статично общество се формира тогава, когато няма възможност за избягване на този ефект: всяко по-важно поведение, всички отношения между хората, всички мисли, са подчинени на вярното копиране на мемите. Във всички сфери, контролирани от мемите, не се упражняват никакви критически способности. Не се толерира никакво новаторство, почти никакво не се изпробва. Това разрушение на човешките умове прави статичните общества почти непредставими от нашата собствена перспектива. Безброй много човешки същества, надяващи се през целия си живот, в течение на поколения, да се намали страданието им, не само не успяват да осъществят какъвто и да е прогрес в осъществяването на тази надежда: до голяма степен те дори не успяват да се опитат, или пък да мислят, за някакви опити. Ако видят някаква възможност, те я отхвърлят. Творческият дух, с който са родени, бива систематично потискан и изличаван у тях, преди да успеят да създадат нещо ново.

Едно статично общество включва – в някакъв смисъл то се състои от – непрестанна битка за предотвратяване растежа на знанието. Но има и нещо повече от това. Защото няма причина да се очаква, че една бързо разпространяваща се идея, ако такава се появи в дадено статично общество, би била истинна или полезна. Това е друг аспект, който не присъства в моята история на статичното общество, описана по-горе. Аз предпоставих, че промяната ще бъде към по-добро. Но тя може и да не бъде такава, особено като се има пред вид, че липсата на критическа изтънченост в едно статично общество ще оставя хората уязвими за фалшиви и вредни идеи, срещу които техните табута не са ги защитили. Например, когато чумната епидемия дестабилизира статичните европейски общества от четиринадесети век, новите идеи за предотвратяване на чумата, които са се разпространили, са били изключително зловредни. Много хора са решили, че това е краят на света и че опитите за каквито и да е подобрения в сегашния им живот са безсмислени. Други са започнали да убиват евреи и „вещици“. Мнозина са се насъбрали в църкви и манастири, за да се молят (улеснявайки по този начин разпространението на болестта, която се е пренасяла чрез бълхи). Възниква култът на така наречените флагеланти, чиито членове посвещават живота си на самобичуване, за да покажат на бога, че децата му се разкайват. Всички тези идеи са както функционално зловредни, така и и фактически погрешни, и евентуално са били потиснати от властите в опитите за завръщане към нормалност.

По този начин, иронично, има голяма доза истина в типичния за всяко статично общество страх, че всяка промяна вероятно ще причини повече вреда отколкото полза. Статичното общество действително се намира в постоянна опасност да бъде увредено или разрушено от някой нововъзникнал, функциониращ в погрешна посока мем. Но след Черната гостенка се разпространяват и някои истинни и функционални идеи, което може би е допринесло за достигането на края на това статично общество по един необикновено добър начин (с Ренесанса).

Статичните общества оцеляват, като по същество елиминират вида еволюция, която е уникална за мемите, а именно творческата вариация, която е предназначена да посрещне индивидуалните предпочитания на носителя. При липсата на нещо такова, еволюцията на мемите започва да прилича по-точно на онази на гените, и в края на краищата някои от мрачните заключения, присъщи на наивните аналогии между двете еволюции, започват да важат до известна степен. Статичните общества тежнеят към разрешаване на проблемите си чрез насилие, както и към пожертване на индивидуалното благополучие за „доброто“ на (тоест, за предотвратяване на промени в) обществото. Споменах, че хората, които се осланят на такива аналогии, в края на краищата или започват да защищават статичните общества, или да намират извинения за насилието и потисничеството. Днес ние виждаме, че и двата отговора са по същество едно и също нещо: потисничеството е онова, което поддържа едно статично общество такова; но потисничеството от определен вид няма да устои дълго време освен ако обществото е статично.

Тъй като устойчивият, геометричен растеж на познанието има несъмнени последствия, ние можем да заключим и без исторически изследвания, че всяко общество на земята преди сегашната западна цивилизация е било или статично, или е било разрушено само след няколко поколения. Златните епохи на Атина и Флоренция са примери за последното, но сигурно е имало и много други. Това противоречи директно на широко разпространената увереност, че индивидите в примитивните общества са били щастливи по начин, който не е бил възможен по-късно – че те не са били ограничени от социални конвенции и други императиви на цивилизацията, а следователно са били в състояние да постигнат някаква особена завършеност на нуждите и желанията си. Но всички примитивни общества (включително и племената на ловците-събирачи) трябва да са били статични общества, защото ако някое от тях би престанало да бъде статично, то скоро би престанало да бъде и примитивно, или би разрушило самото себе си чрез загубата на специфичното си познание. Във втория случай растежът на познанието би бил потискан от грубото насилие, което незабавно би заместило институциите на статичното общество. Щом само насилието се превърне в медиатор на промени, те обикновено няма да бъдат към добро. Тъй като статичните общества обикновено не могат да съществуват без по същество да изличат растежа на познанието, те не могат да позволят на членовете си особено големи възможности за тръсене на собствено щастие. Всяко статично общество трябва да оставя членовете си хронично блокирани в опитите си да постигнат някакво позитивно развитие за себе си като хора, или каквото и да е развитие изобщо, освен предписваните от мемите задължителни поведения. То може да увековечи себе си само като потиска себеизявата на членовете си, чрез пречупване на духа им – и мемите му са приспособени изключително към извършването на тази задача.

Динамични общества

Но нашето общество (Западът) не е статично. То е единственият познат пример за дълготрайно динамично (бързо променящо се) общество. То е уникално в историята със способността си да осъществява дългосрочни, бързи, мирни промени и подобрения, включително и подобрения в широкия консенсус, касаещ ценностите и целите на обществото. Това е станало възможно чрез появата на един радикално различен клас от меми, които, макар и все още „егоистични“, не са непременно вредни за индивидите.

За да обясним природата на тези нови меми, позволете ми да задам въпроса: какъв вид мем може да причини собственото си копиране в продължение на дълги периоди от време в една бързо променяща се околна среда? В една такава среда хората са непрекъснато изправени пред непредсказуеми проблеми и шансове. Оттук техните потребности и желания също се променят по непредсказуем начин. Как може един мем да остане непроменлив при един такъв режим? Мемите при едно статично общество остават непроменливи, като по същество елиминират всички индивидуални избори: хората не избират нито кои идеи да приемат, нито кои да осъществят. Освен това тези меми се комбинират, за да направят обществото статично, така че обстоятелствата в живота на хората варират възможно най-малко. Но щом само устойчивото състояние е било разрушено и хората започнат да избират, те ще започнат да избират отчасти според индивидуалните си условия и идеи, при който случай мемите ще бъдат изправени пред селекционни критерии, които се различават непредсказуемо от приемник до приемник, както и в течение на времето.

За да бъде пренесен у един единичен човек, мемът трябва да изглежда полезен само за него. За да бъде пренесен при група подобни едни на други хора при непроменящи се обстоятелства, той трябва да бъде просто някаква тривиална истина. Но какъв вид идея е най-добре пригодена да бъде възприета многократно и последователно от много хора, които имат разнообразни, непредсказуеми цели? Една истинна идея е добър кандидат. Но не всяка истина ще свърши работа. Тя трябва да изглежда полезна за всички тези хора, защото те са ония, които ще избират дали да я осъществят в поведение или не. „Полезна“ в този контекст не означава непременно функционално полезна: това се отнася до всяко свойство, което може да накара хората да приемат и реализират идеята – като например това, че е интересна, смешна, елегантна, лесно запомняща се, морално правилна и т. н. А най-добрият начин да изглеждаш полезен  за различни хора при разнообразни, непредсказуеми обстоятелства е да бъдеш полезен. Такава една идея е, или въплъщава, дадена истина в най-широкия смисъл: фактически истинна, ако е твърдение, касаещо факт; красива, ако е артистична ценност или поведение; обективно правилна, ако е морална ценност; смешна, ако е виц, и т. н.

Идеите с най-добри шансове за оцеляване в течение на множество поколения на промяна, са истини с голям обхват – дълбоки истини. Хората грешат; те често имат предпочитания към фалшиви, повърхностни, безполезни или морално погрешни идеи. Но кои фалшиви идеи те предпочитат е нещо, което варира от един човек до друг и се променя с времето. При променени обстоятелства, една благовидна лъжливост или ограничена истина може да оцелее само с късмет. Но за една истинна, дълбока идея има обективни причини да бъде разглеждана като полезна от хора с различни цели в течение на дълги периоди от време. Например, нютоновите закони са полезни за изграждането на по-добри катедрали, но също и за строежа на по-добри мостове и създаване на по-добра артилерия. Поради този голям обхват те биват запомнени и осъществени от всевъзможни хора, много от тях силно противопоставящи се на различните цели на останалите, в течение на множество поколения. Това е видът идея, която има шанс да се превърне в дълготраен мем в едно бързо променящо се общество.

Всъщност такива меми са не само способни да оцеляват при бързо променящи се критерии на критика, те положително разчитат на такава критика за достоверното си възпроизвеждане. Незащищавани от никакви наредби на статуквото или потискане на критическите способности на хората, те са критикувани, но същото се отнася и до техните конкуренти, при което конкурентите им се справят по-зле, и не биват реализирани в поведение. При липсата на такава критика верните идеи вече не разполагат с това предимство и могат да се влошат или да бъдат задминати от други.

Рационални и анти-рационални меми

По такъв начин, мемите от този нов вид, които се създават от рационалната и критическа мисъл, впоследствие също и зависят от тази мисъл, за да бъдат възпроизведени точно. Така че аз ще ги наричам рационални меми. Мемите от стария, присъщ на статичното общество вид, които оцеляват чрез потискане на критическите способности на носителите си, ще наричам анти-рационални меми. Рационалните и анти-рационални меми имат остро различаващи се отличителни черти, произхождащи от фундаментално различните им стратегии за възпроизводство. Те са толкова различни едни от други, колкото и двата типа са различни от гените.

Ако един вид таласъм притежава отличителната черта, че, ако децата се страхуват от него, те ще израснат и накарат своите деца също да се страхуват от него, то поведението на разказване на приказки за този вид таласъм е мем. Нека да предположим, че това е рационален мем. Тогава критиката, в течение на много поколения, ще хвърли съмнение върху истинността на историята. Тъй като в реалността няма таласъми, мемът може да еволюира до изчезване. Забележете, че той не се „интересува“ от това дали ще изчезне. Мемите вършат онова, което трябва да вършат: те нямат намерения дори и относно самите себе си. Но има и други посоки, по които мемът може да се развие. Той може да стане напълно фикционен, литературен. Понеже рационалните меми трябва да бъдат разглеждани като ползотворни от носителите си, онези, които предизвикват неприятни емоции, се намират в неизгодно положение, така че мемът може да се развие откъм нещо, което предизвиква ужас към, например, нещо, което е приятно вълнуващо – или пък изследващо практически въпроси на настоящето или изразяващо оптимизъм относно бъдещето.

Нека сега предположим, че това е анти-рационален мем. Предизвикването на неприятни емоции в този случай ще бъде полезно от гледна точка на вредата, която той трябва да причинява – тоест ограничаването на възможността на слушателя да се освободи от представата за таласъма и затвърдяването на принудителното мислене и говорене за него. Колкото по-точно качествата на описвания таласъм експлоатират реални, широко разпространени уязвимости на човешкото мислене, толкова по-точно ще се разпространява анти-рационалният мем. Ако той трябва да оцелява в продължение на много поколения, от решаващо значение е неговото имплицитно познание за тези уязвимости да бъде истинно и дълбоко. Но явното му съдържание – идеята за съществуването на таласъма – не трябва непременно да съдържа някаква истина. Напротив, несъществуването на таласъма помага на мема да се превърне в по-добър репликатор, защото тогава историята не е ограничавана от рутинните атрибути на всяка реална заплаха, които винаги са ограничени и до известна степен подлежащи на съпротива. А всичко това ще бъде в още по-голяма степен ефективно, ако историята успее освен това да подкопае и принципа за оптимизма. По такъв начин, точно както рационалните меми еволюират по посока, превръщаща ги в дълбоки истини, анти-рационалните меми се развиват в обратната посока.

Както обикновено, смесването на горните две стратегии за възпроизвеждане не води до нищо добро. Ако даден мем съдържа истинско и ползотворно познание, но блокира критичните способности на приемника си по отношение на самия себе си, то приемникът ще бъде по-малко способен да коригира грешките в това познание и по такъв начин ще намали точността на копирането. Ако пък мемът разчита на вярата на приемника му, че е от полза за него, а всъщност не е такъв, то това увеличава шансовете приемникът да го отхвърли или да откаже да го реализира в поведение.

По такъв начин, естественото място на един рационален мем е динамичното общество – защото съществуващата в него традиция на критичност (оптимистично насочена по посока на решаването на проблеми) ще потисне онези варианти на мема, които съдържат малко по-малко истина. Нещо повече, бързият прогрес ще подложи тези варианти на постоянно вариращи критерии за критика, при които отново само дълбоко истинните меми имат шанс да оцелеят. Естественото място за един анти-рационален мем пък е статичното общество – по точно обратните на тези причини. А следователно всеки тип мем, когато се разпространява в общество, което е, общо казано, от противоположния му вид, разполага с по-ниска вероятност за разпространение.

Просвещението

Нашето общество на Запад е станало динамично не поради някаква внезапна несполука на статичното общество, а чрез поколения от негови еволюции. Кога и къде е започнал преходът не е особено ясно, но аз предполагам, че той е започнал с философията на Галилео и може би е станал необратим с откритията на Нютон. От гледна точка на мемите, законите на Нютон са се възпроизвеждали като рационални меми, а достоверността на копирането им е била изключително висока – защото те са били полезни за толкова много и различни цели. Този успех е направил все по-трудно да се игнорират философските последствия от факта, че природата е била разбрана в безпрецедентна дълбочина, както и от методите на науката и разумното мислене, чрез които той е бил постигнат.

Във всеки случай, следвайки Нютон, не е имало начин да се игнорира факта, че се стига до все по-бърз прогрес. (Някои философи, в частност Жан-Жак-Русо, са направили такива опити – но само с помощта на аргументи от вида, че разумът е вреден, цивилизацията – нещо лошо, а примитивният живот – щастлив). Получава се такава лавина от по-нататъшни подобрения – научни, философски и политически – че възможността за завръщане обратно към състояние на покой бива напълно пометена. Западното общество или ще се превърне в начало на безкрайността, или ще бъде унищожено. Нациите отвъд Запада също се променят много бързо в наше време, понякога чрез войни със съседите си, но по-често и дори още по-мощно чрез мирното пренасяне на западни меми. Техните култури също вече не могат да станат отново статични. Те трябва или да станат „западни“ в начина, по който функционират, или да изгубят познанието си и по този начин да престанат да съществуват – една дилема, която става все по-значителна в световната политика.

Дори и на Запад, просвещението днес не е ни най-малко нещо завършено. То е сравнително напреднало в няколко жизнено важни области: физическите науки и западните политически и икономически институции са отлични примери за това. Но в много други области мемите все още биват разпространявани по стария начин, чрез потискане на критическата способност на приемниците си и игнориране на техните лични предпочитания. Когато момичетата се стремят да изглеждат възможно по-женствени и да се пригодят към дефинирани от настоящата култура стандарти за форми и външен вид; когато момчетата полагат изключителни усилия да изглеждат силни и да не плачат когато са в стрес, те се опитват да възпроизвеждат древни меми за „полова стереотипизация“, които все още са част от нашата култура – въпреки факта, че прекомерното им възприемане вече донякъде се е превърнало в стигматизирано поведение. Тези меми имат въздействие, възпрепятстващо появата в умовете на приемниците на огромни масиви от идеи, касаещи други, различни представи за това какъв вид живот трябва да водят те. Ако мислите им изобщо поемат посока, водеща към някоя от „забранените области“, те изпитват неудобство и обърканост – по принцип същия онзи вид страх и липса на центрираност, които открай време изпитват религиозните хора при мисълта, че биха могли да изневерят на боговете си. А мирогледните им възгледи и критични способности са изключени именно по такъв начин, че, когато му дойде времето, те да въвлекат следващото поколение точно в същия модел на мислене и поведение.

Че анти-рационалните меми все още, в наше време, са съществена част от културата ни, както и от мисленето на всеки човек, е факт, труден за приемане. Иронично е, но за нас това е дори още по-трудно, отколкото би било за истински мисловно затворените хора от по-ранните общества. Те не биха били обезпокоени от твърдението, че по-голямата част от живота им е била прекарвана в изпълняване на подробно разработени ритуали, а не в правене на собствени избори и преследване на нови цели. Напротив, степента, до която животът на един човек е бил контролиран от неща като чувство за дълг, подчинение пред авторитети, благочестивост, вяра и т. н., е била самата мяра, според която хората са преценявали себе си и другите. Децата, които питат защо от тях се иска да възприемат обременителни поведения, получават отговора „защото аз казвам така“, и в някакъв по-късен момент самите те дават същия отговор на собствените си деца, без да осъзнават, че дават истинското, реално обяснение. (Това е един интересен вид мем, чието експлицитно съдържание е вярно, въпреки че носителите му не осъзнават това.) Но днес, с нашето желание за промяна и безпрецедентната ни откритост за нови идеи и самокритика, образът, който повечето хора имат за самите себе си, влиза в конфликт с представата, че до голяма степен ние все още сме роби на анти-рационални меми. Повечето от нас биха се съгласили, че имат едно или две пристрастия, но като цяло ние считаме, че поведението ни се определя от собствените ни решения, а самите ни решения – от разумно преценяване на аргументи и свидетелства, отнасящи се до собствения ни рационален интерес. Този рационален образ за себе си от своя страна е само едно сравнително ново развитие в обществото ни, голяма част от чиито меми експлицитно насърчават, и имплицитно подпомагат, разпространението на ценности като разум, свобода на мисълта и вътрешно присъщата ценност на всяко човешко същество. Ние се опитваме по естествен начин да обясним самите себе си от гледна точка на тези ценности.

Очевидно във всичко това има истина; но това не е цялата история. Човек трябва само да погледне към неща като стиловете ни на облекло или начина, по който мебелираме домовете си, за да открие свидетелства за противното. Помислете си за това как бихте били оценявани от другите хора, ако бихте отишли да пазарувате по пижама или бихте боядисали дома си на сини и кафяви ивици. Това дава лека представа за теснотата на конвенциите, които управляват дори онези обективно тривиални и непоследователни избори, касаещи стила, както и тежестта на социалната цена, свързана с него. Но дали същото се отнася и за по-важните избори в живота ни, като например кариера, връзки, образование, морал, политически възгледи и национална идентичност? Нека помислим за онова, което би трябвало да се случи когато едно статично общество постепенно преминава от анти-рационални към рационални меми.

Такъв един преход е по необходимост постепенен, защото поддържането на едно динамично общество изисква огромно количество познание. Създаването на това познание – първоначални дребни количества от творческо познание, множество фалшиви представи, сляпа еволюция на меми, проби и грешки – по неизбежност изисква много дълго време.

Нещо повече, обществото трябва да продължава да функционира по някакъв начин. Но съвместното съществуване на рационални и анти-рационални меми прави този преход нестабилен. Меми от всеки от двата типа причиняват поведения, които препятстват правдивото възпроизводство на другия тип: за да бъдат възпроизведени правдиво, анти-рационалните меми се нуждаят от това хората да избягват критическо мислене относно собствените си избори, докато рационалните меми се нуждаят от толкова критично мислене, колкото е възможно. Това означава, че никои меми в нашето общество не се възпроизвеждат с такава надеждност, с каквато го правят най-успешните меми в някое много статично общество, или пък онези от едно (все още хипотетично) напълно динамично такова. Това поражда определени феномени, които са специфични за нашето преходно време.

Един от тях е, че някои анти-рационални меми се развиват против обичайното, по посока на рационалността. Един пример за това е преходът от авторитарна монархия към „конституционна монархия“, която е играела положителна роля в някои демократични системи. Имайки пред вид нестабилността, която описах, не е учудващо, че такива преходи често са неуспешни.

Друг пример е формирането вътре в динамичното общество на анти-рационални субкултури. Нека си припомним, че анти-рационалните меми потискат критиката избирателно и причиняват само фино калибрирана вреда. Това прави възможно за мемите на някоя анти-рационална субкултура да функционират нормално в други отношения. По такъв начин подобни субкултури могат да оцеляват в продължение на дълго време, докато бъдат дестабилизирани от случайните ефекти, идещи от други области. Например, расизмът и други форми на фанатизъм днес съществуват почти изцяло в субкултури, които потискат критиката. Фанатизмът съществува не защото той е от полза за фанатиците, а въпреки вредата, която те си причиняват чрез използването на фиксирани, нефункционални критерии за определяне на собствените си избори в живота.

Съвременните методи на образование все още имат много общо с предшествениците си от времената на статичните общества. Въпреки модерното говорене за насърчаване на критичното мислене, остава си в сила, че преподаването чрез наизустяване и внедряване на стандартни модели на поведение чрез психологически натиск са важна част от образованието, макар че днес те са напълно или отчасти отхвърлени в експлицитната теория. Нещо повече, по отношение на академичното познание, на практика все още се приема като очевидно, че главната цел на образованието е да възпроизвежда достоверно някаква стандартна учебна програма. Едно следствие от това е, че хората получават научно познание по анемичен и инструментален начин. Без критичен, способен да разграничава, подход към онова, което изучават, повечето студенти не възпроизвеждат ефективно в умовете си мемите на науката и разума. И така ние живеем в общество, в което хората са напълно способни да прекарват дните си в добросъвестно използване на лазерни технологии за преброяване на клетките в кръвни проби, а вечерите си – в седене в лотусови пози и песнопеене, предназначено да извлича свръхестествени енергии от Земята.

Живот с мемите

Съществуващите днес описания на мемите пренебрегват абсолютно важното разграничение между рационалните и анти-рационални начини на възпроизводство. Като следствие от това те не успяват да регистрират по-голямата част от случващото се и причините за него. Нещо повече, тъй като най-очевидните примери за меми са дълготрайните анти-рационални меми и краткотрайните случайни моди, основният тон на тези описания обикновено е анти-мем, дори и когато те формално приемат, че най-доброто и ценно познание също се състои от меми.

Например, психоложката Сюзън Блакморе, в книгата си Мемът-машина се опитва да даде фундаментално обяснение на човешкото състояние от гледна точка на еволюцията на мемите. Действително, мемите са неделима част от обяснението за съществуването на нашия вид. Но – което е от огромно значение – Блакмор омаловажава елемента на творческо мислене както при възгледа си за възпроизводството на мемите, така и при обяснението на техния произход. Това я води дотам, че, например, тя се съмнява в това, че технологическият прогрес се обяснява най-добре като дължащ се на индивидуални хора, както го прави обичайния наратив. Вместо това тя го разглежда като еволюция на мемите. Тя цитира историка Джордж Басала, чиято книга Еволюцията на технологията отрича „мита за героичния изобретател“.

Но разграничението между „еволюция“ и „героични изобретатели“ като основни двигатели на откритията има смисъл само в едно статично общество. Там по-голямата част от промените действително протича по начина, който описах в историята на вицовете[1], без особена творческа енергия от страна на някое конкретно лице. Но в едно динамично общество, научните и технологически нововъведения се достигат най-вече чрез нечие творческо усилие. С други думи, те възникват в индивидуални умове като нови идеи, след като са били променени в значителна степен вътре в тези умове. Разбира се, и в двата случая идеите се изграждат върху други, предшестващи ги идеи в процес на вариране и селекция, който и представлява самата еволюция. Но когато еволюцията се случва най-вече в едно индивидуално съзнание, тя не е еволюция на меми. Това е творческо усилие, осъществено от един героичен новатор.

Просвещението е онзи момент, в който обяснителното познание започва да добива една нормална (или превръщаща се в нормална) роля като най-важният определител на физическите явления. Или поне би могло да бъде такова: добре е да помним,че онова, което  се опитваме да постигнем – постоянното създаване на познание – не е функционирало никога преди това. Всъщност, всичко, което ще се опитваме да постигнем оттук нататък, няма да е функционирало никога преди това. Онова, което правим, поне засега, е че успяваме да се превърнем от жертви (и изпълнители) на едно вечно статукво, в най-вече пасивни приемници на ползите от едно сравнително бързо обновяване, преминаващо през несигурен преходен период. Сега трябва да започнем да приемаме и да се наслаждаваме на осъществяването на следващата си трансформация: превръщането ни в активни действащи лица на прогреса в новопоявяващото се рационално общество – и вселена.

Дейвид Дойч: „Началото на безкрайността“, 2011 (откъс) 



[1] Че вицовете евентуално не са порождение на индивидуални умове, а се получават в резултат на еволюция на някаква смешна идея. Бел. пр.