Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Вървим между брези, които треперят и капят под равномерния, освежителен дъжд. На път сме към Ясна Поляна, имението на Лев Толстой. С мен са двама колеги-писатели: Евгений Водолазкин и Игор Малышев. Тук пътеката е кална и понякога се подреждаме в индианска нишка.

„Може би това е защото Толстой няма чувство за хумор – или не съвсем добро“, казва Евгений изотзад.

„Или е така, защото при Достоевски винаги нещо се движи“, казва Игор, отпред.

„Да, при него е по-динамично“, обаждам се и аз, „но може би е така и защото при него залогът е по-голям. За разлика от Толстой, Достоевски има и грижата как да се изхрани, а не само как да живее.“

„Да, Достоевски е бил… как се казва на английски?“, пита Игор.

„Без петак“, казвам аз.

Забележката е повече от уместна, тъй като имението на Толстой (което е в притежание на семейството) се простира във всички посоки около нас: силно залесено и хълмисто, с разпилени, мърляви селца и внезапни полета с висока трева, които ми напомнят за ония сцени от Ана Каренина, когато Левин отива да коси с крепостните си селяни и решава да изостави всичкия човешки фалш, в полза на някакво потопено в пот селскостопанско изкупление.

Ясна Поляна е на около 200 километра южно от Москва и ние идваме за ежегодната среща на европейските писатели – събитие, което се провежда във връзка с литературните награди Ясна Поляна, за които ще стане дума по-долу. Тук се намират десетки известни руснаци; това са водещите романисти и критици от различните поколения. Доминик Фабр представя французите. Както изглежда, аз представям (недостатъчно) Великобритания.

Освен че съм четвърт руснак, една от причините, поради която обичам тази страна и нейните хора е тяхното всеобщо презрение към повърхностните разговори. И така, познавайки двамата си спътници в течение на по-малко от трите минути, необходими за да се срещнем извън спалните помещения, ние начаса започваме директно: Толстой срещу Достоевски – анализ на сравнителните предимства и недостатъци на нашите двама любими гиганти, с особено внимание към предполагаемия солипсизъм на някои от героите на Толстой.

За мое продължаващо удивление, по време на обяда, докато около нас насядат нови лица, този вид разговор просто продължава. (По-късно разбирам, че Игор и Евгений всъщност не са се срещали никога преди нашата разходка. Тия хора виждали ли са телевизор, питам се, да не говорим пък за някой туийт?) Докато ядем картофеното суфле, аз перифразирам любимия си английски критик, Джеймс Ууд и казвам, че може би характерите на Толстой ни изглеждат толкова реални именно защото изглеждат толкова реални и на самите себе си.

И, майко мила, това се приема добре. Защото, ако има нещо, за което романистите обичат да разговарят, то е как да се направят нещата реални, когато те очевидно не са. Това на свой ред естествено води до нещо, за което романистите обичат да говорят още повече: ужасяващата мъка на самото писане. (Любимият ми афоризъм за писателите: „Писателите са хора, които намират писането още по-трудно от останалите хора“.) Сега вече наистина започваме… Метафорите хвърчат около масата като объркани ципокрили. Да се пише роман е като да се решава изключително сложно математическо уравнение, което изглежда наподобява реалността, и през което вие се опитвате да водите публиката, без да й позволите да забележи, че всъщност то е невъзможно за решаване, или че то изобщо не наподобява реалността. Започваме да се отплесваме. Да решиш да напишеш роман е като да посетиш някаква странна, полузабравена и бавно изпаряваща се планета, състояща се от плувни басейни, и да решиш, че тук е нужен… о да, още един плувен басейн! Но, по някакви странни причини, плувен басейн, който трябва да бъде построен ръчно, а след това напълнен с помощта на спринцовка.

***

По-късно, малко нервно, прочитам текста си пред една публика, за която постепенно започвам да разбирам, че се състои отчасти от яростно лоялните роднини на самия Толстой, отчасти от най-мнителните литературни критици в света, и отчасти от най-интелигентните руски романисти.

Темата ми е посещението на Толстой през 1861 във Великобритания – за щастие, само 16 дни, за които малцина знаят нещо. (Интересно, едно от нещата, които знаем е, че неизвестният тогава 32-годишен Толстой е отишъл да слуша четене на 49-годишния Дикенс. През целия си живот руснакът е държал портрета на англичанина в кабинета си в Ясна Поляна.) Официалната причина за посещението е била да разгледа училищата – той искал да създаде свое собствено училище в имението си – и е обичал да седи с момчетата, които срещал по време на пътуването си и да им задава „композиции“; известно е, че е запазил някои от тези (странно затрогващи) разкази за живота на лондонските ученици.

И така завършвам представянето си с мисълта, че магическото величие на творчеството на Толстой – неговата убедителна и мистериозна директност – може би получава силата си от онова, което най-добре може да бъде описано като детинските черти на въображението му. Странна мисъл, особено когато става дума за един писател, толкова изтънчен, че когато се говори за неговия психологизъм, думата психология започва да бледнее. Въпреки това тя бива приета с много ентусиазъм по време на обратния път към спалните помещения – до такава степен, че аз отново съм принуден (докато дъждът се усилва) да правя лични сравнения с подобни ситуации във Великобритания. Да, това е литературен фестивал, но аз съм бил, говорил и отсядал по различни фестивали из цяла Великобритания и там разговорите обикновено се въртят около закуската: достойнства, недостатъци, недоволства.

За всичко това има поне една проста причина, мисля си. Във Великобритания ние имаме някои демократични привилегии, което означава, че нашите писатели обикновено са „по-малко значителни“, защото – за да опростя нещата – ние имаме принципно по-малко неща, от които да се страхуваме политически. Повечето от нашите писатели не дават думата на онеправданите, защото, в сравнение с Русия, повечето хора във Великобритания не са, ами да, онеправдани. Обратно, най-добрите руски романисти не са преди всичко развлекатели (entertainers) – макар че те са и това – но и политически анализатори, революционери, протестиращи, „войници“, както се изразява Игор. Те вземат работата си по-сериозно, защото тук има повече сериозни въпроси, за които да се говори. А също и защото романът – не вестникът, не театърът, не филмът, нито пък телевизията – винаги е бил най-доброто място, в което може да се изкаже неизказуемото в Русия. Докато се връщаме обратно, те ми казват, че ако Путин пожелае да бъде президент за още 12 години, то никой не може да го спре.

***

Вечерта всички се събираме за вечеря под голяма шатра, издигната във формата на подкова, гледаща към поляната и ниския горист хълм зад нея. Дъждът отстъпва място на хладина, която скоро ще изисква одеяла. Масите са покрити с толкова храна, колкото човек може да си представи – студени меса, кашкавали, салати, туршии, плодове. Има и водка.

Започвам да свързвам повече лица с имената. Виждам Валентин Курбатов, първожрец на руските критици, известен с красноречието си като говорител, както ми казват, и винаги облечен в един и същ черен костюм в стил Неру. Разпознавам Олег Павлов – сова, мечок; човек, чиито романи се намират в авангарда на това, което някои хора наричат Руският ренесанс. Получавам цигара от Полина Клюкина, скорошна получателка на наградата Руски дебют, чиито брилянтни разкази – интелигентни, иронични, изумително оригинални – по-късно ще чета в превод. Ръкувам се с пра-пра-правнука на Лев Толстой, Владимир, директор на държавния мемориал и музей Ясна Поляна. Седя срещу племенника му, Иля, остроумен млад журналист и фотограф, който, със старомодната си учтивост и боязливите си бързи шеги, ми напомня за самия Толстой.

Водката накъсва разговора. На всеки 20 минути се вдига нов тост. Принуден съм да използвам триковете, които за последен път съм прилагал в университета; но дори и с тях все пак консумирам по около едно питие на час – в допълнение към изобилното вино. И все пак обичам тези хора. Обичам тяхната отдаденост на преживяването. Те желаят да живеят славно и яростно, да се преизпълнят до крайност: да пият, да плачат, да се влюбват, да пеят, да се изгубват един в друг по време на разговора, духовно, емоционално и, ако е възможно, физически. Бях започнал втория си роман (развиващ се отчасти в Русия) с изречението: „Той се чувстваше облекчен да се намира сред руснаци“ – и докато седя, гледам и слушам мъжете и жените около себе си, изпитвам странното усещане, че едва сега, шест години по-късно, наистина започвам да разбирам какво е искал да каже тогавашният ми по-млад аз.

Малко по-рано бяха ме представили като човек, който е бил включен в дългия списък за наградата Букър и сега, с онази специфично руска смесица от любезност и подигравателност, разговорът се обръща към темата за литературните награди. Има и руски Букър, така че те са любопитни да узнаят как се развива оригиналът тази година там в Лондон. Обяснявам им, че има доста силно раздразнение около утвърждавания упадък в стандартите, според които се подбират кандидатите. (До такава степен, че няколко седмици след като се прибирам вкъщи, беше обявена сериозна алтернатива на наградата Ман Букър.) Цитирам на събеседниците си коментара на Крис Мълин, един от съдиите на тазгодишния Ман Букър, според когото романите за тази година са били подбрани по „четивност“ и необходимостта „да се прелиства бързо“.

Някой ме пита: кой е този Крис Мълин? Бивш парламентарист, отговарям. Чува се смях. И какво по дяволите разбира той от всичко това? Това е демокрацията, казвам аз, на шега. И тогава, за да се отклоня от темата, страхувайки се, че може да съм прекрачил някаква граница, правя фатална грешка: започвам да обяснявам, че председателката на журито е Дама Стела Римингтън, и че това е бившата шефка на разузнавателните служби във Великобритания. И – БУМ! – стана тя: сега вече всички се смеят. О, западът, кикотят се те. О, Англия, хихикат сподавено. О, лицемерие, О, MI5. О, MI6. Дори и ФСБ не би се осмелила на такова нещо. Искате да кажете, ръсят те пръски, че победителят в най-престижния ви литературен конкурс се определя от службите по сигурност? Изглежда, че дори да бих се опитвал, никога не бих могъл да им кажа някой по-остроумен англо-руски виц.

Опитвам се да им обясня, че грешат, че Дама Ремингтън е пенсионирана и че в момента сама е писателка. Да, да, подсмихва се някой – също толкова, колкото Путин е пенсиониран от КГБ!

По дяволите, предлага някой друг, ние трябва да създадем международна награда за службите по сигурност. Трябва да оценяваме ФСБ срещу ЦРУ срещу MI5 срещу ФБР срещу Мосад. Трябва гордо да обявим, че не разбираме нищо от сигурност, но смятаме да дадем наградата въз основа на това чии офиси изглеждат най-готини, погледнати откъм улицата. Бил ли съм някога бойскаут? Да, в продължение на един ден. Е, тогава със сигурност съм квалифициран. Хайде да го направим още тази вечер. Един известен мета-реалист пада от стола си.

***

Общо взето, износвам една кола бой по повод Дама Ремингтън и Великобритания като цяло, така че се прехвърлям – несръчно – обратно към наградата Ясна Поляна, надявайки се да задържа разговора там.

Юлия Вронская, която работи в комитета по наградите, ми обяснява как те функционират. Има по две награди всяка година, обяснява ми тя. Първата е за роман, написан през 20 век; с тази награда – 30,000 долара – ние „припомняме отново на читателите името на някой автор, който още е жив и чието скорошно творчество може би е било позабравено.“ Втората награда е за „най-значителната книга, написана след 2000 г.“ Това са 25,000 долара, и те могат да бъдат дадени за всеки роман, написан на руски език през последните 11 години.

Правя очевидната забележка – че тези награди не са свързани с годината, в която се дават – а следователно нито с издателския цикъл, нито с литературните рецензии.

„Да“, кима тя, „има множество други литературни награди, които правят това. Но понякога литературата се нуждае от време, за да се уталожи и бъде разбрана. Историята е пълна със зле приети романи, които по-късно се превръщат в класика. И наградата Ясна Поляна се опитва да окуражи именно това. Освен това е изключително трудно да се прецени кое е истински доброто когато човек се намира под влияние на цялата шумотевица, съпровождаща новите издания.“ Тя се усмихва, а след това добавя: „Един велик роман трябва да върши всичко – трябва да бъде добре написан и принуждаващ да го прочетете, и казващ дълбоки неща за начина, по който живеят човешките същества.“

И кои са съдиите, питам аз, припомняйки си добродушния присмех, на който бях подложен. Тя ми изрежда списъка. Павел Басинский, известен литературен критик. Алексей Варламов, изследовател на руската литература от 20 век и автор на биографии на Михаил Булгаков, Александър Грин, Алексей Толстой и Андрей Платонов. Владислав Отрошенко, есеист и автор на проза. Валентин Курбатов, писател, поет и литературен критик. Лев Анинский, съветски и руски литературен критик, литературен изследовател, писател. И Игор Золотуский, съветски и руски литературен критик, а също писател и литературен журналист.

Това са впечатляващи, сериозни личности, както и (това вече тя не казва) хора, които знаят за какво говорят. Ако целта е това да стане най-важната литературна награда в страната, то това са хората, от които имате нужда. Другите награди вършат други неща, казва тя отново, и всичко се върши в името на книгите. Тук обаче, в имението на Толстой, хората, които решават са онези, които знаят. Не бихте избрали група пилоти да оценяват конкурс по сърдечна хирургия, нали? Нито пък обратното.

По-късно някой споменава, че би трябвало да предложа същата идея в Лондон: две годишни литературни награди за изключителност във всички аспекти на романа – една за роман от 20-ти век и друга за роман от 21-ви. Английският език все още е нашият най-голям дар към света и най-добрите ни писатели (както и текстописци, и поети, и режисьори) все още са най-добрите: сериозни артисти, задълбочени мислители, точни описатели и хроникьори на човешкото състояние. Светът е толкова препълнен с боклуци, посредственост и безумие. Но английската литература все още често е ангажираща и чудесна; а съвършенството се нуждае от шампиони, не от апологети. Обещавам им, че ще предложа наградата когато се върна. А след това се предавам на водката.

Източник

Едуард Докс
Едуард Докс е британски журналист и автор. Третата му книга, „Градината на дявола“, беше публикувана през 2011 година от издателство „Пикадор“.
Други статии от този автор

support

Посетители: 59

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 1 ден
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 3 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 1 седмица
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 1 седмица
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Като говоря за стени,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сухиванов, наистина... преди 2 седмици
  • Пирински лъв писа Още
    ха какви стени,
    при... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    "Недопустимо", "здрав... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Полека, ей,... преди 2 седмици
  • Шаман от Шумен писа Още
    Без коментар. За нищо... преди 2 седмици