Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

И така, шведският поет Томас Транстрьомер спечели тазгодишната Нобелова награда за литература. Освен няколко дълги стихотворения, които могат да се намерят из мрежата, аз не съм чел Транстрьомер, и все пак имам усещането, че това е едно много благоразумно решение, погледнато отвсякъде. Най-вече за Нобеловата комисия. Позволете ми да обясня.

Те са осемнадесет, членове на една организация, наречена Шведска Академия, на която в края на деветнадесети век е била поставена задачата да присъжда Нобела. По онова време двама от членовете са посочили, че би било грешка да се приеме работата. Основателският манифест на Академията, от 1786, постановява, че нейната задача е да насърчава „чистотата, силата и възвишеността на шведския език“. Но дали това е съвместимо с подбирането на най-доброто творчество с „идеалистическа тенденция“ от целия свят?

Всички членове са шведи и повечето от тях държат пълни професури из шведските университети. В настоящата комисия има само пет жени и никога досега жена не е имала председателството. Само един член е роден след 1960. Това се дължи отчасти на факта, че човек не може да се откаже от Академията. Това е доживотна присъда, така че нова кръв се влива рядко. В течение на последните няколко години обаче двама от членовете отказаха да участват в обсъжданията на наградите, поради предишни разногласия, едното касаещо реакцията, или липсата на такава, против фетвата срещу Салман Рушди, а другото – заради присъждането на наградата на Елфриде Йелинек, която според един от членовете била „хаотична и порнографска“.

Но как тези хора решават кои са най-големите романисти и/или поети от международната сцена на деня? Те се обръщат към голям брой литературни експерти от множество страни и им плащат да пишат кратки коментари за евентуалните кандидати. От такива експерти се очаква да бъдат анонимни, но някои от тях неизбежно се оказват познати на хората, които са номинирали.

Нека се опитаме да си представим колко четене означава това. Да допуснем, че всяка година биват номинирани сто автори – това не е немислимо – от които членовете на комисията се опитват да прочетат поне по една книга. Но тази награда се дава за цялостното творчество на даден писател, така че нека предположим, че докато стесняват кръга на кандидатите, те сега четат по две книги от ония, които остават, после три, накрая четири. Едва ли е невероятно да се допусне, че всяка година те са изправени пред задачата да прочетат двеста книги (в допълнение към ежедневните си задължения). От тези книги само малко ще бъдат достъпни в шведски преводи; повечето ще са писани на английски или достъпни в английски превод. Но тъй като англичаните и американците са печално известни с това, че не превеждат особено много, някои от книгите трябва да бъдат четени във френски, немски или може би испански преводи, когато са от по-екзотични оригинали.

Имайте пред вид, че ние говорим и за поезия, и за романи, и че те идват от целия свят, като много от тях са интензивно обвързани с култури и литературни традиции, за които членовете на Шведската Академия разбира се знаят само малко. Така че работата около купа книги, които тези професори трябва да усвоят и сравнят всяка година, е разностранна и уморителна. Отговаряйки на критиките, че през последните десет години седем от наградите са отишли при европейци, Петер Енглунд, председателят на настоящата комисия, каза, че членовете й са добре подготвени по английски език, но загрижени относно познанията си по езици като индонезийския. Какво пък, поне е честен.

Нека на това място направим кратка пауза и си представим нашите шведски професори, призовани да поддържат чистотата на шведския език, докато сравняват някой поет от Индонезия, може би преведен на английски, с романист от Камерун, достъпен вероятно само на френски, и още един, който пише единствено на африкаанс, но е публикуван на немски и холандски езици, а накрая и някоя внушителна знаменитост като Филип Рот, когото те разбира се могат да четат на английски, но биха могли да се почувстват изкушени, ако и само от изтощение, да прегледат на шведски.

Завиждаме ли им за тази задача? Има ли много смисъл във всичко това? Двамата членове, които преди един век са имали усещането, че тази чаша трябва да им бъде спестена, са били загрижени от това, че Академията би могла да се превърне в „космополитен трибунал на литературата“. Нещо, което те инстинктивно са възприемали като проблематично. И едва ли са грешали.

А сега нека си представим, че сме били осъдени до живот да вземаме, година след година, това непосилно и почти невъзможно решение, на което светът все повече и някак необяснимо придава лудешка важност. Как да го направим? Ще потърсим някакви прости, бързи и широко възприети критерии, които да ни помогнат да се отървем по-бързо. И тъй като, както е отбелязал самият Борхес, естетиката е нещо трудно и изисква специална чувствителност, както и дълги размишления, докато политическите обвързаности са по-лесни за схващане, ние се съсредоточаваме върху онези райони по света, които са привлекли общественото внимание, може би поради политически вълнения или злоупотреби с човешки права. Откриваме онези автори, които вече са достигнали значително уважение и евентуално важни награди в литературните общности на тези страни, и които са открито на страната на което и да е политическо разделение, за което ние говорим, и ги избираме. Ето така се получават периоди, в които наградата отиваше при дисидентите от Източния блок, или при южноамерикански писатели, борещи се против диктатурите, или южноафрикански писатели против апартейда, или – най-изумително – при настроения против Берлускони драматург Дарио Фо, чиято победа предизвика немалки брожения в Италия.

Това е достатъчно благородна формула, но за съжаление не всяко място на размирици може да се похвали със свой собствен дисидентски писател (Тибет, Чечения), към което можем да добавим, че тъй като наградата се възприема като отиваща при целия народ, а не само при автора, става невъзможно тя да се даде на писатели от едно и също размирно място в две поредни години. Каква главоблъсканица!

Понякога членовете на комисията откровено се опарват. След като беше получила толкова много важни литературни награди в Германия и Австрия, лявата феминистка писателка Йелинек изглеждаше като солиден избор. Но нейното творчество е яростно и нерядко откровено несмилаемо (тя никога не би спечелила литературна награда в, да речем, Италия или Англия), а романът Алчност например, който се появи малко преди да й се връчи наградата, беше истински нечетивен. Знам, защото се опитвах многократно. Дали членовете на журито наистина са го чели? Човек може само да се пита. Не е за учудване, че след полемиката, предизвикана от този избор, за известно време те започнаха да предпочитат очевидни претенденти: Пинтър – политически подходящ и полузабравен; Варгас Льоса, за когото кой знае защо бях имал усещането, че е получил наградата още преди много години.

Какво облекчение тогава, да можеш от времена време да си кажеш, по дяволите!, и да дадеш наградата на някой швед, в този случай един осемдесетгодишник, признат като най-големия жив поет на нацията си и човек, чието творчество – както чаровно отбелязва Петер Енглунд – може да се побере в една-единствена книжка с меки корици. Накратко: победител, когото цялата комисия може да прочете на оригиналния чист шведски в течение на само няколко часа. Може би един уикенд. Без да споменаваме дребната подробност, че в тези времена на криза наградата от 1,5 милиона долара ще остане в Швеция.

Но – и това е най-здравомислещото от всичко – едно подобно решение (което, всички разбираме, не може да бъде взето нито от американска, нито от нигерийска, а може би, и преди всичко, от някаква норвежка комисия), ни напомня за принципното безсмислие на наградата и нашето собствено безразсъдство, когато я приемаме на сериозно. Осемнадесет (или шестнадесет) шведски граждани могат с известна сигурност да оценят творбите на шведската литература, но коя група би била в състояние да се оправи с безкрайно разнообразните творчества, идещи от множество различни традиции? И защо трябва да го очакваме от тях?

Източник

Тим Паркс
Тим Паркс (род. 1954) е британски писател. Образован в Кеймбридж и Харвард, той е автор на 16 романа и множество статии и критически текстове за издания като The New Yorker и New York Review of Books. Тим Паркс живее във Верона, Италия.
Други статии от този автор

support

Посетители: 144

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • сухи писа Още
    Не може да се мери с... преди 12 часа
  • Реус писа Още
    И едно допълнение,... преди 1 ден
  • Реус писа Още
    Благодаря ви за... преди 1 ден
  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви за тази... преди 3 дни
  • Реус писа Още
    Уважаеми г-н Енев,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Звучи хубаво и... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Благодаря на Златко... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Казано възможно... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    По този въпрос има... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Не мога да разбера... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    От дълго време чета с... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    Нито съм толкова... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Да , наистина в... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Ивайло Иванов писа:
    Силен. Въздействащ....
    преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    По течението на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Чудесен коментар!... преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    Филмът "Чернобил" по... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Фукуяма както винаги... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    - мислех са за корав... преди 1 седмица
  • хаджи Станой писа Още
    Става, Румене. Лошото... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Живи да сте, Живковци!... преди 1 седмица
  • братя Стоилови писа Още
    Фукуяма бил казал... преди 1 седмица
  • Александър Димитров писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Този невероятно силен... преди 1 седмица