Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2011 10 vyrgozunjak„Бай Гъцо Мърдавицата, сухоляв сгугушен парясник на около петдесет лазаря, с бутурясало лице и клепясали от стара балънма уши, излезе на сундурмата, прозина се до разгъчване (затуй му викаха и Гъцо), задръгна със скукушинени пръсти голия си кирливожълт корем, който се пелтееше като качамак изпод разпраната риза, па ръшна с нога бозолявото келаво псе на име Мърлю, което хръпаше току на чеперека, свило предните си сгъчкани и омъждуляни от ровляк лапи под приличната на туфа муцуна.“

Този откъс е от литературната пародия на Петър Незнакомов „Бай Гъцо Мърдавицата и Въргозуняка“, писана през 1965 г. „по образци на известни селски белетристи“. По онова време авторът се бъзика с цунамито от бездарни писатели, които си въобразяват, че като разказват за шътане, бъцкане и гълчавене, стават по-натурални реалисти, с претенция за народопсихологизъм.

А номерът бил следният:

Хващаш „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речати на блъгарски и руски“, който Найден Геров наврандисал между 1895 и 1904 г., и наченяш да ръкотвориш с калема, за да уйдурдисаш на партийната рекомендация, като пътем се налабацаш с хлеб, пръждавици и барем винен помръзляк – според чалъма си и с оглед на приватния си мерак.

Затова, стига да си щрегар писач, т.е. да даяниш на ръмкане, което значи сърдцето ти да се не гърделисва в гръцмумя, кога ербап гяволи ти се изглафят през зъби, ти вече можеш да жъмкаш, дока’ свет светува, до прекиняне, че и изотгоре му.

През 1989 г., т.е. през последната година, когато се ходеше задължително на селски бригади, с мои състуденти по филология се изхитрихме да се запишем на т.нар. лов за архаични думи и устно наследство, който се явяваше алтернативен вариант за брането на чушки.

В резултат, обикаляйки уж най-затънтените родопски села, не събрахме почти нищо, но затова пък вечерите се забавлявахме с „преводи“ на „За кого бие камбаната“, например, на архаичен български език. После следваха литературно четене (или „художествена тлака“) и страхотевичен смях от страна на присъствующите моми и момци.

Още пазя тефтера, в който съм превела края на любимия си по него време „Идеален ден за лов на рибка бананка“ от Селинджър:

„Он загледа младата невяста, коя ждремеше на йедната постеля. Тога пошляпа към йедната дисага, па я разчекани и наизвади изпод потурите и кошулите револвер. Изгърмули куршума, зато па го завреца. Ойде на слободната постеля, навири пищова и хръпна олово в своята чутура.“

За това безобразие получих златен медал от станиол…

Малко по-късно, след като открихме Антъни Бърджес и неговата английско-руска игра на езика в „Портокал с часовников механизъм“ (нали помниш как Алекс и тримата му друзя бяха зафоргетили в холодната нощ къде е млечният бар „Корова“), се появи нова мода: да говорим на българско-английски. Все още неосъзнати 20- и няколко годишни пишлемета, които се имаха за смарт и продиджи, започнахме да дрънкаме: „Туй съ й бъгнало нйещо, гоу да гъ ъпдейтниш нау и имидиътли да гъ сьейвниш!“.

Днес подобен „хумор“ ми изглежда особено нелеп, макар че се отнасям с нужното снизхождение към юношеските дивотии. Разказвам това по-скоро с молба – да си представиш как някой ни задължава да говорим по начина на селските белетристи, а комисии, които следят за „чистотата на езика“, по всяко време могат да ни глобят, стига да ни хванат в нарушаване на разпоредбите – било, понеже сме споменали в офиса за имейл от мениджъра на компанията, било понеже сме го ударили на майтап с „лайкни ми у фейсо туита“.

Невъзможно? Извънредно глупаво, но не и невъзможно! Защото точно това имат предвид авторите на два законопроекта „за защита“ на българския (от БСП и от „Атака“), въобразявайки си, че езикът е не само нещо хомогенно, но и подвластно на командно-административен подход.

„Да изчистим езика!“ – реват етикетиралите се като патриоти народни представители, но за разлика от първия пурист д-р Иван Богоров, който пише трогателната „Първичка българска граматика“ (1844 г.) и комуто дължим изчистването на речта ни от безброй ненужни русизми, които имат български аналози, те подхождат към заданието некомпетентно и, по-лошото – грубо, популистки и ретроградно. Най-важното: подхождат изключително цинично, доколкото зад благовидните предлози прикриват неизтребимия копнеж на родното статукво към капсулиране в уюта на провинциалното.

Мероприятието, с други думи, е прицелено отвъд проблема за „чуждиците“ в езика. Опит е за удряне на спирачки към нови хоризонти, и то във времена, когато светът е отворил обятията си за „чужденци“. Обявявайки българското за застрашено, ако рече да подаде глава от рачешката си черупка, тези зли енергии по същество прокопават бездна между „ние“ и „те“. Внушават, че „навън“ е опасно. Предупреждават с назидателно повдигнат показалец, че „там“ ще се запилеем като малките Хензел и Гретел в тъмната гора.

„Съвременният тоталитаризъм се е научил ловко да замаскира вечния бунт срещу свободата и разума, превръщайки го в поредното популярно движение“, казва Карл Попър в Отвореното общество и неговите врагове.

Запомни тези думи и си ги припомняй, когато видиш лицата на Берлускони, Путин или Бойко Борисов.

Заставай нащрек и когато чуеш призива да браним шкембе чорбата и домашната ракия.

Много, ама много внимавай, когато ти разправят, че ще бъдем претопени от циганите, а един ден направо ще изчезнем, както били изчезнали жителите на Атлантида и Великденските острови.

Онова, което би могло да ни погуби, не е „замърсяването“ на българския език, нито ниската раждаемост и емиграцията. В Холандия учат всички предмети и на английски, но нидерландският е все още жив. Едно време (ХVІ-и в.) и император Карл Пети, както изтъкваше „героят от Лайпциг“, е говорил на немски само с конете си, но немски в момента владеят около 95 милиона души.

А знаеш ли кой е най-обогатяващият се език в света? Английският, естествено!

Според последното изследване на Харвардския университет в него има 1 022 000 думи, като за едно хилядолетие речниковият му запас се е удвоил. Всяка година в английския влизат по 8500 нови думи, като голяма част от тях лингвистите не смогват да опишат и включат в речник, поради което ги наричат тъмна езикова материя.

Всичко това означава, че колкото по-отворено е едно общество, а съответно и езикът, на който говори, толкова по-живо е и годно да се развива. И обратното – колкото повече се затваря, „чистейки“ се като ариец от примеси, толкова повече – също като при браковете между роднини – нараства опасността от неговото израждане.

Имам обаче и добра новина.

Българският език, като всеки друг език, на който се говори всеки ден активно, не може да бъде затворен в кутия и заключен с десет катинара.

Фактът, че в новия речник на БАН са регистрирани 3000 попълнения, като 700 от тях са думи с ново значение,  показва, че той се обогатява напълно в крак с времето и напук на чугунените глави, които копнеят да му сложат намордник. Означава още, че сам вижда къде точно е слабичък и гледа да навакса, милият. Там, където пък не успява, е най-ясният индикатор къде и ние като общество не успяваме.

Ще дам един пример с писмо от приятел, който бил на обучение за разработване на проекти, водено от англоезичен лектор:

„Първо лекторът каза, че всеки проект се зачева в нечия глава като vision. Преводачът преведе думата като „цел“. Всеки проект има своя objective, продължи лекторът. Преводачът преведе думата като „цел“. Много е важно да се определи какъв е проектният purpose, каза лекторът. Преводачът преведе думата като „цел“. Оттук нататък става по-лесно да се определи какъв е проектният goal. Преводачът преведе думата като „цел“. А също така да се дефинира проектният aim. Преводачът пак преведе думата като „цел“. Когато се случи същото и с target, лекторът не издържа. Колкото и да не разбираше български, усещаше, че всичките му термини се превеждат с една и съща дума, която поставя под въпрос фазите на проектния цикъл. „Ами това е българската дума за тези английски думи“, оправда се преводачът. Лекторът се притесни: „Не е възможно! Как тогава да обясня, че всеки от тези различни термини е име на отделен етап, като българската дума е една, целта не може да бъде една!“…

Да, ама при нас може. И езикът всъщност ни казва, че е беден не по своя вина. Беден е, понеже имаме проблем с планирането, а като планираме неуспешно, следва и планиран неуспех.

„Да почнем, пък ще видим…“; „Бе да пра’им нещо, пък каквото стане…“ и т.н., и т.н. – това сме ние и затова най-вероятно живеем така, както живеем.

Какво тогава бихме могли да направим?

Ще ти кажа какво направих аз, пък „да става, квото ще“!

Преди години, докато бях на стаж в Америка, един индийски гуру ме посъветва на великолепен английски как да се променя:

– Първо трябва да застанеш пред огледалото. После да погледнеш на образа си с очи, които не те харесват. В началото ще бъдеш потресена от видяното, но постепенно ще се научиш да възприемаш образа си все по-спокойно. Ти сама ще усетиш този момент и ще искаш да се промениш, но няма да знаеш откъде да започнеш. Да знаеш обаче, че вече си започнала – направила си най-важната крачка.

– Учителю, ами ако нямам огледало? – опитах се да вляза ловко в тона на притчовидното, след което самонадеяно му заобяснявах нещо за невидимото в душата, цитирайки разни мислители и Малкия принц.

– Ами купи си огледало тогава! – простичко отговори. – И научи по-добре английски, мамка му!

Този урок е от най-ценните, които съм получавала по щастливо стечение на обстоятелствата.

Огледалото, което си купих, е все още здраво. А от момента, в който се върнах в България, реших, че да се справяш с английския само криво-ляво, е сериозен недостатък.

Това обаче го реших, след като се заех да планирам как да развия живота си, давайки си сметка, че той си е мой, единствен, и никой няма да се погрижи по-добре за него, отколкото самата аз.

И до днес вървя по улиците като уча думи. Вадя от десния си джоб картонче с английската, написана върху едната страна, и с българската, написана върху другата. Повтарям десет пъти и прибирам картончето в левия джоб.

Смешно ли? Ами нека да е смешно. Трябва даже да е смешно и затова ще си позволя дори да дам акъл – нека правим същото с децата си, като на игра.

Впрочем забелязахте ли уловката? Не дадох съвет, ум или назидание, дадох акъл.

Във всяка дума, иначе казано, се крие специфичен нюанс и по тази причина всяка е толкова ценна, дъхава, уютна, топла, приласкаваща,… жива.

Пак по същата причина експериментите с езика се провалят, защото думите са предназначени да създават. Думата може да създаде несъществуващо до този момент явление, но ако явлението съществува и думата за него бъде забранена, то продължава да съществува.

Унищожаването на думата не унищожава онова, което тя назовава. Само обратното е вярно: създаването на дума зачева, ражда и отглежда явление, и именно това свещенодействие ни прави човеци по Негов „образ и подобие“.

За да не завършвам обаче чак толкова патетично, ще попрекаля с поредната история.

Докато бяхме в едно от родопските села, за които говорих в началото, дядо Й. обичаше по няколко пъти на ден да пребацва с подгъзурен куйрук разлятата помия на двора, между кочината и мръсовината. Веднъж някой го подкачи вярно ли е, че в плевнята му има въргозуняк, демек таласъм.

Дядо Й. се затътряви първо към обора, къде гледаше едно болно турмаче, после се бъцна у плевнята, за която беше попитан, след това се качи на чардака и огледа наоковръз, а накрая фана за дръжляка една гьостерица и побегна към комшията.

С колегите се спогледахме с недоумение, докато не разбрахме:

За дядо Й. самото споменаване на „въргозуняка“ беше достатъчно да го материализира.

Дядо Й. изпитваше страхопочитание пред думите. Обичаше ги, уважаваше ги, грижеше се за тях. Те бяха толкова крехки за него, колкото и болното турмаче в обора. Същевременно бяха толкова силни, колкото маната по асмата и градушката по цвета на дърветата. И в това сложно емоционално състояние дядо Й. хем гледаше да ги погали, хем трепереше нещо да не ги разсърди, щото да не се обърнат срещу него и да го попилеят.

Сп. „Плейбой“

Източник