Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Неотдавна бях с 8-годишната си дъщеря на кукленото представление „Писмото“ по пиесата „Меко казано“ на Валери Петров. Ането седеше на скута ми, за да следи по-добре перипетиите на въпросното писмо, в което Светлето лъже, че не е получила едно друго писмо. Изведнъж усетих как раменцата на детето ми потреперват, да, уверих я, че всичко ще бъде наред и тя поклати утвърдително брадичка. Не след дълго Ането обаче се разтърси в плач: „Аз те излъгах, тате. Казах ти, че нямаме никакви домашни упражнения през ваканцията, но имаме да допишем това и това за утре...“ Когато на връщане от Театър 199 я попитах какво я е подтикнало към това много мило, малко смешно за мен признание, Анна заяви: „Ами представлението беше толкова красиво, че ме накара да кажа истината.“ И тук вече се стреснах.

Защото дъщеря ми далеч по-проницателно от мен самия обясни какво действително значи Аристотелевото понятие за катарзис – нещо, което ми е било трудно да направя пред студентите си: да опиша онова пречистване чрез съпреживяване и страх, пречистване тъкмо чрез изкуство.

И ако Ането не се срамува да признае за своя катарзис, то моите студенти се срамуват и страхуват от него, правят всички необходими ходове да го избегнат. Тази случка ме накара да се замисля кога дъщеря ми ще се промени и ще премине в „противниковия лагер“.

Всяка година на два пъти проверявам кандидатстудентски работи по журналистика. Влизам в аудитория със 100 кандидати, за да обявя темата, и виждам 100 различни лица от различни места, от различни училища, с различни финансови възможности... После обаче чета, кажи-речи, един и същи скучен текст, лишен от всякакво любопитство текст; текст, който единствено иска да ми се хареса. Когато провалените кандидати идват да научат мотивите за своята оценка, те, разбира се, чуват, че работите им не притежават оригинална теза и последователна аргументация. Тези момчета и момичета са ужасени: „Ама това е моето собствено мнение...“ И въобще не подозират, че са възпроизвели несъзнателно и послушно всички онези прикриващи истината медийни стереотипи, в чиято гореща риалити супа плуваме. Възпроизвели са не семейните разговори, а тъкмо телевизиите.

По-късно, в часовете по художествена критика, примерно,моите умни и объркани момчета и момичета смаяно откриват, че действителността не приключва с каноничния списък от творци, населяващи техните учебници по литература, музика, изобразително изкуство, че и отвъд него може да има смислени послания, които не се самообявяват шумно за смислени. Затова няма да забравя как един третокурсник прочете за пръв път цяла стихосбирка, при това от може би един от големите живи днес световни поети: полската нобелистка Вислава Шимборска, за да напише по-късно в час опит за нейната вестникарска рецензия. Хикси, такъв е прякорът на това момче, обича да издевателства върху консерватизма на своите преподаватели – класическа илюстрация на тезите на Доналд Уиникът за антисоциалната тенденция, при която правиш всевъзможни безобразия, за да може овластеният човек най-после да ти обърне внимание, да се опита да те предпази от самия теб, да те научи да учиш.

И ето го Хикси, който чете на третия чин книжката на Шимборска, изведнъж открива, че тази умна, хаплива и заядлива писателка, наша съвременничка, му помага, представете си, той самият да постигне по-плътно съгласие със самия себе си, да се почувства по-добре в самия себе си, да се заобича. Нещо, за което, сигурен съм, не са му помогнали нашите певци на селската мъка и неволя, които са напъхани в учебниците му. Не му е помогнал и Христо Ботев, който му е представен достатъчно обеззаразен – като улично куче, напъхано в приют за бездомни животни от моите колеги литератори. Открива, че светът няма за полюси Ивана, от една страна, а Недялко Йорданов, от другата.

Тук по дефиниция вече съм обвинил училищното образование, което отказва да се скачи със съвременността. Иде ми да обвиня и родителите на Хикси, но знам, че когато той се е раждал в зората на българския преход, майка му и баща му са били стъписани от изненадващата промяна, мъчили са се да свържат двата края на своя живот и не им е било много-много до изкуство,камо ли до съвременно изкуство. Не, няма да ги обвиня. Но знам, че и Ането, точно толкова, колкото и Хикси се нуждаят не от показалеца ми, не от юмрука ми, а отворената длан на моята практическа мъдрост, която с търсена сантименталност ще нарека „изповед“.

Забелязвам през студентите си, че българското училище „скачва“ своите ученици преди всичко с помпозните и компенсаторни официозни версии на историческото ни минало. Ако въобще го прави, разбира се. Литературата, музиката, изобразителното изкуство са пренаселени от патриотични внушения, които обезценяват реалността, в която съществуват нашите деца. Това се случва било по популистки политически причини, било от обикновено невежество.

Училището отказва да обсъжда честно съвременността, в която са потопени нашите ученичета, тъкмо с тях самите и предотвратява осмислянето отвъд медийните стереотипи. Още по-малко е склонно да обсъжда нашето всекидневие през призмата на неясното, противоречиво и тревожно съвременно изкуство. Защото за повечето наши деца изкуството свършва до последния матуритетен писател или до края на митологизираното национално Възраждане. Нататък е дупка, пълна със страх, недоверие и търсена тъпота.

Мисия на семейството, струва ми се, е да компенсира този образователен недостиг и да свърже нашите момчета и момичета със съвременността, решавана като уравнение в изкуството, за да не изпитват те страх от нея, за да усетят богатствата от изразност, която може да им помогне да се разберат и да бъдат по-разбрани. Съвременното изкуство може да бъде пълноценен посредник за едно ново приятелство между нас и децата ни и чрез него да споделим с тях безпокойствата си, недоуменията си и надеждите си. В крайна сметка да им разкажем себе си. Предпочитаните от мен Арво Пярт или Франсис Бейкън ще заявят повече на моето дете за мен от мен самия, ще ме изправят пред нуждата да направя тяхната сложност внятна, да му обясня защо те са важни за мен сега... И на мен ми се е налагало в Брюксел да обясня на Ането защо така смазан стоя пред прочутия портрет на Франсис Бейкън, на който папата нямо крещи, окован в невидима клетка. И тогава детето ми е виждало, че собственият му баща, собственият му крал е гол, гол в пресекулките на собствената си вяра. Но го обича.

Под съвременно изкуство имам предвид всяка художествена творба, която ни прави по-живи и по-общителни с другите около нас тъкмо чрез тревожните загадки, които тя ни предоставя. Затова нека разкажем на децата си кои нови книги обичаме и защо. Кои филми са ни помогнали да изградим себе си и защо. На кои персонажи сме подражавали и защо. Изкуството е мостът, по който можем да минем към брега на децата си. То е бинтът, с който да превържем собствените си рани от миналото, за да не ги боли тях самите днес. То е маската, която да си сложим, за да се разкрием по-добре пред своите деца.

Знам, че за един мъж е далеч по-трудно да споделя себе си. Но защо да не се пробвам да изтърбуша отвътре социалното си господство на баща. И да споделя своята собствена чувствителност с дъщеря си, използвайки като посредник за трудноизразимото тъкмо изкуството. Мъжът трябва да се обезвласти, за да изпита щастие с децата си, а освобождението винаги започва на терена на творчеството.

Това освобождение носи даровете на обратната връзка с децата ни. Бях завел Ането на поредната юбилейна изложба на Светлин Русев. И когато, неразбирайки смисъла на новите му картини, я попитах какви са тези прекатурени върху платната огромни лица, тя веднага ми каза: „Хора, които чакат да умрат.“ Не съм срещал по-завладяващо определение на неговото творчество. И, разбира се, по-неконвертируемо на обществената сцена определение.

Липсата на размишление какви сме като родители и какво ще ни осмисли чрез щастие действително ни превръща в хора, които чакат да умрат. Затова вярвам, че да общуваме пречистващо с децата си чрез изкуството е един от нашите шансове.

Един непознат за мен баща скоро ми каза: „Знаете ли колко повече бащи забелязвам с децата си в Южния парк, повече откогато и да било.“ И аз забелязвам всяка сутрин пред 38-о училище „Васил Априлов“ повече откогато и да било бащи, отговорих му аз. Явно сме част от определена промяна. Може би емигрираме в бащинството, уплашени от ставащото около нас, напускайки привичните си социални роли. И може би ще преодолеем страха си от новия свят, напускайки териториите на патриархата, защо не и с паспорта на изкуството.

Източник

Марин Бодаков
Марин Бодаков е български поет и журналист. Автор е на стихосбирките „Девство“ (1994), „Бисквити“ (1998) и „Обявяване на провала“ (2002). Литературен редактор на вестник „Култура“ (2000-). Преподавател в НБУ и СУ „Св. Климент Охридски“.
Други статии от този автор

support

Посетители: 325

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 2 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 3 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 3 дни
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 дни
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 дни
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 дни
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 6 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 2 седмици
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици