„Петър обръщайки се вижда, че иде подире му ученикът, когото обичаше Исус, този, който на вечерята се обърна на гърдите Му и каза: Господи, кой е този, който ще Те предаде?“ (-21:20)
Йоан е един от дванадесетте апостола – по-младият брат на апостол Яков. И двамата са синове на Заведей. Майка му може да е била Соломия, леля на Исус. Йоан вероятно е бил галилейски риболовец, родом от Бетезда.
Някои ранни текстове описват посичането му от евреи – съдба, която е сполетяла и брат му Яков. Но от 150-та година нататък е споменаван като автор на Откровението, а след 175-та година легендата за живота му се е променила, описвайки дълъг живот на книжовник в Ефес. Освен Евангелието и Откровението има още три послания на неговото име.
Никой друг текст в Западната цивилизация не е бил използван толкова често за демонизирането на хомосексуалните – а и на евреите – колкото Новия завет. (Трябва да се отбележи, че последният е съвкупност от отделни книги. С изключение на Апокрифа, само четирите евангелия описват живота на Исус; останалите са просто вдъхновителни текстове.) Но доколко реакцията ни към думите в евангелието – била тя облекчение или отвращение – се основава на прочетеното и доколко на чутото от вторични източници?
Дълго след смъртта на Исус обичаят е бил християнските текстове да се интерпретират от свещеници – подобно на еврейската традиция, в която това се е практикувало от обучени старейшини. И в това няма нищо нередно, или не би имало, ако животинският порив на личния интерес не е влияел толкова упорито върху интерпретирането на свещените текстове. Ние назначаваме свещеници и им даваме власт, а после се изненадваме, че те манипулират библейските послания за собствена изгода. Истината е, че не виждаме причина да се оплакваме, когато техните интереси съвпадат с нашите; само когато се разминават, тогава протестираме. (Същото се отнася за езичниците и за атеистите, които имат собствени предводители, макар и с други имена.)
Както за всички останали, така и за хомосексуалните е най-лесно да поддържат статуквото, ако принадлежат към добре живеещото мнозинство. Как го поддържаме? Като потискаме тези, които ни пречат. Нека не се заблуждаваме, че владеем някаква благородна, екзалтирана от страданието позиция в социалистическия пантеон, само защото сме дискриминирани. Обратните са също толкова склонни да дискриминират, колкото всички останали, при това го правят често. Някои лесбийки са сепаратистки; някои гей мъже са мизогинисти; а голяма част от „нас“ са и расисти. Гей общността – такава, каквато е, дефинирана от лични интереси – често е показвала готовността си да затвори редиците си за бисексуалните, за трансджендър гражданите и за мъжете, обичани от момчета.
Вместо да прегърнем разнообразието в опита на сексуалните малцинства, ние избирателно одобряваме тези групи, които са най-предразположени към споделяне на личните ни интереси. Когато можем да избираме между една личност, която лесно категоризираме, дори и да ни е леко неприятна, и която се вписва в статуквото, и друга, чиито действия застрашават чувството ни за сигурност, защото търсят честност, тези от нас, които живеят комфортно – т.е. мнозинството – се провикват: „Не Тоя, но Варава.“ (18:40)
Кой е бил Исус?
Вдъхновен евреин, който е вярвал, че живее пред свършека на света. Апостолите му са споделяли това усещане за апокалипсис, включително и Павел. Едва с отминаването на времето и осуетения край на света християнството е еволюирало от религия на апокалипсиса до днешния си вид: пропусклива смес от предходни световни религии и традиции (култът към Озирис, египетския бог-слънце, заклан и прероден на третия ден; честването на зимното слънцестоене; гръцките празници на Бакхус и др.), чийто успех може би се дължи толкова на някаква „истина“, колкото и на римския пример за доминиране чрез асимилация, следван по времето на Исус и на писанията на ранната християнска църква.
„1 В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.
2 То в начало беше у Бога.
3 Всичко това чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.
4 В Него бе животът и животът бе светлина на човеците.
5 И светлината свети в тъмнината; а тъмнината я не схвана.“
Започвайки преди Времето, Евангелието от Йоан има една основна цел: да утвърди Исус като Христос, Месията, изкупителната сила, чрез която се постига единството с Бог след смъртта. Думите на Исус са свързани с думите от Еврейската библия:
„Понеже законът бе даден чрез Моисей, а благодатта и истината дойдоха чрез Исус Христос.“ (1:17)
Апостол Йоан продължава с разказа за друг Йоан, който кръщава с вода, сянка на този, „Който кръщава със Светия дух“ (1:33).
В цялото евангелие се редуват няколко похвата: метафорите на светлината и на зрението, и обещанието, че Исус води към нещо велико, което е възможно само след физическата му смърт. И може би най-интригуващото повторение – на което Исус реагира с нарастващо раздразнение – е принудата му да се обяснява и оправдава пред хора, които искат повече, отколкото той може да им даде, докато отказват това, което им предлага.
Исус събира учениците си и посещава една сватба, на която превръща водата във вино по молба на майка си. Изхвърля от храма хората, които разменят пари, прекатурва трапезите им и казва: „Дигнете ги оттук ; не правете Бащиния Ми дом, дом на търговия“ (2:16). Скоро след това, разпитван от евреите, Исус отговаря: „Разрушете тоя храм и за три дни ще го издигна“ (2:19). Самите евреи го разбират неправилно и мислят, че има предвид синагогата, чието построяване е отнело 46 години, „но Той говореше за храма на тялото Си“ (2:21).
След това Исус е посетен посред нощ от един фарисей на име Никодим, който го поставя на разпит (а по-късно принася смирна и алое за подготовката на тялото му за погребение след разпятието). Тук започва един диалог, който Исус продължава с други фарисеи по-късно (и с по-слаб успех), и в който въвежда няколко основни аргументи: „Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но да бъде светът спасен чрез Него“ (3:17); „Понеже всеки, който върши зло, мрази светлината, и не отива към светлината, да не би да се открият делата му“ (3:20). Тук Исус ясно заявява, че неговата роля не е да осъжда, като по този начин утвърждава вътрешния човешки стремеж към самосъхранение за сметка на истината и на справедливостта.
Жените играят интересна роля в евангелието от Йоан. Исус е хаплив с майка си на сватбата (когато тя му се оплаква, че виното на домакините е свършило, той отговаря: „Какво има между Мен и теб жено? Часът Ми още не е дошъл“ (2:4), но е мил със Самарянката, която среща пред един кладенец. Това е изненадващо събитие, като се има предвид, че евреите не са се сближавали със Самаряните по онова време. Но тя е честна с него и приема думите му с любопитство, а не с враждебност:
„Казва Му жената: Зная, че ще дойде Месия (който се нарича Христос); Той, когато дойде, ще ни яви всичко.“ (4:25)
„Казва й Исус: Аз, Който се разговарям с теб съм Месия.“ (4:26)
Възгледите за жените, споделяни от съвременниците на Исус, най-добре се виждат от последвалата ситуация:
„В това време дойдоха учениците Му, и се почудиха, че се разговаря с жена; но никой не рече: Какво търсиш? Или: Защо разговаряш с нея?“ (4:27)
За апостолите е истинско чудо, че Исус благоволява да говори с жена. Той е живял в патриархално общество, в което думите на „слабия“ пол не са имали голяма стойност. (Това прави още по-интересна ролята им в евангелието; по-късно ключовото откритие, че гробницата на Христос е празна, ще бъде направено от жена).
Самаряните са развълнувани от това, което е казала жената, и умоляват Исус да остане при тях за няколко дни. Той се съгласява и по време на престоя му го признават за Христос. Накрая, при завръщането му при своите последователи „... Исус заяви, че пророк няма почит в родината си.“ (4:44)
По-късно Спасителят успява да излекува болния син на един мъж от километри разстояние. В съботен ден помага с чудо и на един куц човек, предупреждавайки го: „не съгрешавай вече, за да те не сполети нещо по-лошо.“ (5:14) И когато излекуваният казва на евреите кой му е помогнал, те порицават Исус, че е работил в съботен ден. „А Исус им отговори: Отец Ми работи до сега, и Аз работя.“ (5:17)
С действията си той на практика отнема светостта на деня за почивка и за молитва. Това е основна догма в еврейската вяра. Но според Исус Божието дело не трябва да бъде отричано в никой ден.
Скоро след това, в отговор на запитвания от евреите Исус казва: „Защото, нито Отец не съди никого, но е дал на Сина да съди всички“ (5:22); и: „Аз не мога да върша нищо от Себе си; съдя както чуя; и съдбата Ми е справедлива, защото не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който Ме е пратил“ (5:30).
Този път Исус признава, че може да съди, но не да осъжда, и че чрез него се манифестира волята на Бог.
После смъмря евреите, обвинявайки ги, че не вярват дори в Моисей:
„Защото, ако вярвахте Моисея, повярвали бихте и Мене; понеже той за Мене писа“ (5:46)
„Но ако не вярвате неговите писания, как ще повярвате Моите думи?“ (5:47)
Справедливо ли е това? (И има ли значение дали е справедливо?) Някакъв човек идва при вас, пренебрегва ключови правила от вярата ви, а после заявява, че той самият е изпълненото обещание на тази вяра. Бихте ли му повярвали? Бихте ли му повярвали, ако ви се случи днес?
Исус отпътува другаде, нахранва 5 000 човека с пет ечемичени хляба и с две малки риби, ходи по вода, после се връща, за да каже, че е храната на живота, „хлябът, който е слязъл от небето“ (6:41). (Евангелието от Йоан избягва идеята за непорочното зачатие; няма никаква причина Йосиф да не е бащата на Исус, така че претенциите за слизане от небето изглеждат – пред тези, които познават семейството на Исус – малко смахнати.) Спасителят продължава с твърдението, че ще се откаже от телесното си съществуване „за живота на света“ (6:51), след което призовава към своеобразен канибалистки ритуал в синагогата на Капернаум:
„Затова Исус им рече: Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син, и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си“ (6:53)
„Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден.“ (6:54)
„Защото Моята плът е истинска храна, и Моята кръв е истинско питие.“ (6:55)
„Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мене, и Аз в него.“ (6:56)
Последователите му чуват, но първо го приемат буквално и казват: „Тежко е това учение; кой може да го слуша?“ (6:60) Исус е разгневен от реакцията им и отговаря: „Това ли ви съблазнява?“ (6:61) (в английски превод – отблъсква, бел. прев.), преди да им напомни:
„Духът е, който дава живот; плътта нищо не ползува; думите, които съм ви говорил, дух са и живот са.“ (6:63)
Много от последователите му в синагогата го напускат – буквално или символично – но дванадесетте апостола остават, уверявайки го в своята преданост, дори когато той им разкрива, че един сред тях „е дявол“ (6:70).
Има предвид Юда.
Новините за Исус се разпространяват. Следват повече конфронтации с евреите и с фарисеите, в които се оформят идеи и се избистрят позиции, включително съвета му „Не съдете по изглед, но съдете справедливо“ (7:24) Никодим се опитва да го защити, но без успех, и Исус заминава на Елеонския хълм.
На следващата сутрин се връща в храма и хората отново го обкръжават, а „Той седна и ги поучаваше“ (8:2). Книжниците и фарисеите довеждат пред него една жена, хваната в изневяра – грях, който се наказва със смърт чрез убиване с камъни. Исус ги смъмря: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък на нея“ (8:7). Това обърква хората, защото не могат да го излъжат, и когато Исус поглежда към отхвърлената жена, казва:
„Жено, къде са тези [които те обвиняваха]? Никой ли не те осъди?“ (8:10)
„И тя отговори: Никой Господи. Исус рече: Нито Аз те осъждам; иди си, отсега не съгрешавай вече.“ (8:11)
Когато Исус и Фарисеите продължават да спорят, той им казва: „Вие съдите по плът, Аз не съдя никого.“ (8:15), и „всеки, който върши грях, слуга е на греха“ (8:34). Този спор приключва с най-яростното разобличение на фарисеите досега, с език, който още повече ги настройва срещу пророка, защото той ги бичува с думи така, както по-късно ще бъде наказан с камшик:
„Исус им рече: Ако беше Бог вашият Отец, то вие щяхте да Ме любите, защото Аз от Бога съм излязъл и дошел; понеже Аз не съм дошел от Себе Си, но Той Ме прати“ (8:42)
„Защо не разбирате Моето говорене? Защо не можете да слушате Моето учение“ (8:43)
„Вие сте от баща дявола, и желаете да вършите похотите на баща си. Той беше открай човекоубиец, и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща“ (8:44)
И завършва с изумително твърдение, което засяга корените на юдеизма:
„... преди да се е родил Авраам, Аз съм.“ (8:58)
Исус избягва от фарисеите и по-късно извършва поредното чудо в съботен ден като помага на един сляп по рождение мъж да прогледне, намазвайки клепачите му със смес от слюнка и глина. Това отново ядосва фарисеите и Исус се опитва безуспешно да ги поучи. Някои от тях все пак се усъмняват: „Да не сме и ние слепи?“ (9:40), което може да се нарече прогрес.
Исус представя себе си като „добрият пастир“ (10:11) и добавя едно твърдение, което напомня за случката в Самария:
„И други овце имам, които не са от тая кошара, и тях трябва да доведа; и ще чуят гласа Ми; и ще станат едно стадо с един пастир.“ (10:16)
Този детайл е важен, защото обикновено апостол Павел е сочен като първият, който прави християнството достъпно не само за евреите. Въпреки че апостолът развива посланието отвъд тези граници, ясно е, че то е предназначено не просто за еврейската раса, а за еврейския дух, духа на Бога, донесен от Исус, за да пребъде у всеки.
В известен смисъл Исус е бил първият реформатор на юдеизма.
Някои откриват и хомоеротичен момент в 11-та глава на Евангелието от Йоан.
В него Исус възкресява Лазар от мъртвите.
Лазар е братът на Марта, както и на Мария – онази, която ще помаже Исус с миро и ще избърше нозете му с косата си. Тези жени пращат вестта до Исус: „Господи, ето този, когото обичаш, е болен“ (11:3).
Но Йоан продължава разказа с изненадващ обрат: „А Исус обичаше Марта, и сестра й, и Лазара“ (11:5). Спасителят умишлено изчаква, докато разбере, че Лазар е мъртъв, и едва тогава отпътува от Ерусалим, където е посетил мястото на кръщението си, към Витания.
Марта го посреща пред дома си с думите: „Господи, да беше Ти тука, не щеше да умре брат ми“ (11:21); но без озлобление или възмущение, а с вярата, че брат й ще бъде възкресен „на последния ден“ (11:24).
„Исус й рече: Аз съм възкресението и живота, който вярва в мен, ако и да умре, ще живее“ (11:25)
Марта се съгласява с цялото си сърце – толкова е силна вярата й, че Исус е Спасителят. Но при срещата с Мария нещата не са толкова лесни, защото тя плаче, обкръжена от цялото семейство и от приятелите си. Тогава Исус „разтъжи се в духа си и се смути“ (11:33).
Защо и той е смутен? Предварително е знаел, че приятелят му е болен, но умишлено не е пристигнал навреме. Потеглил е за дома на Мария и на Марта, едва когато е разбрал за смъртта му. Логично е да се попита защо е изчакал.
Дали защото, както предходният текст подсказва, Исус е мислил, че възкресението на Лазар ще му донесе слава; че то ще бъде велика метафора, по-мащабна и от проглеждането на слепеца по рождение? Дали е тъгувал за изгубения приятел или по-скоро заради болката, която е причинил на Мария с егоистичния си план?
„Исус се просълзи.
Затова юдеите думаха: Виж колко го е обичал!“ (11:35,36)
Исус отива до пещерата. Заповядва да се отмести камъка пред входа й и възкресява Лазар от мъртвите.
После идва Пасхата. След като яде, Исус се съблича. Слага си престилка и измива краката на учениците си, а после ги подсушава със същата престилка. Накрая им казва, че го прави, „защото ви дадох пример да правите и вие, както Аз направих на вас“ (13:15). И после:
„Истина, истина ви казвам, слугата не е по-горен от господаря си, нито пратеникът е по-горен от онзи, който го е изпратил“ (13:16)
След това, внезапно разтревожен, Исус съобщава, че един от събралите се ще го предаде:
„А на трапезата един от учениците, когото обичаше Исус, беше се облегнал на Исусовото лоно.“ (13:23)
„Затова Симон Петър му кимва и му казва: Кажи ни за кого говори.“ (13:24)
„А той като се обърна така на гърдите на Исус, каза му: Господи, кой е?“ (13:25)
Когато Исус посочва Юда, последният „веднага излезе; а беше нощ“ (13:30).
За пореден път Йоан използва символите на светлината и на мрака, за да разграничи доброто от злото. Но колко лош е Юда? Може ли да бъде наречен лош човекът, комуто съдбата (Бог) е отредила водеща роля в осъществяването на всевишния план? Може би е по-добре да се запитаме къде би бил Исус без предателя си.
Исус сякаш се успокоява след заминаването на Юда. След като е измил символично нозете на последователите си, и единият от тях, още неназован, е положил глава на гърдите му, Спасителят преминава от отвлечени метафори към ясни наставления как апостолите трябва да се отнасят един към друг и какви закони трябва да следват:
„Нова заповед ви давам, да се любите един другиго; както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго.“ (13:34)
„По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.“ (13:35)
Исус повтаря това послание няколко пъти в следващите две глави. И същевременно започва да дава обещания, че ще ги посети след смъртта си. Но въпреки тези уверения, остава неизбежното знание за предстоящата му смърт, което сякаш хвърля покров върху остатъците от вечерята.
После – в 15-та глава – той казва нещо, което е по-стъписващо и от чудесата в съботния ден, и от желанието му да направи Бог достъпен не само за евреите:
„Ако пазите Моите заповеди, ще пребъдвате в любовта Ми, както и Аз упазих заповедите на Отца си и пребъдвам в Неговата любов.“ (15:10)
Преди е намирал за добре да нарушава определени закони, а тук направо пренебрегва всичките: Десетте божи заповеди и законите на Левит са заменени:
„Това е Моята заповед, да се любите един друг, както Аз ви възлюбих.“ (15:12)
„Никой няма по-голяма любов от това щото да даде живота си за приятелите си.“ (15:13)
Вече всичко се свежда до този единствен закон. Не до сложната последователност от забрани и наставления; не до степенуването на погнусата и до смъртните наказания, а до едно правило, според което ще бъде съдено всичко останало.
Радикалната същност на това призвание не може да бъде подценена. А там, където се случва радикална промяна, винаги се появява и съпротива. Исус знае това и успокоява учениците си:
„Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил“ (15:18)
„Ако бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.“ (15:19)
И още:
„Ще ви отлъчат от синагогите; даже настава час, когато всеки, който ви убие, ще мисли, че принася служба на Бога.“ (16:2)
„И това ще сторят, защото не са познали нито Отца, нито Мене.“ (16:3)
Всичко това е изречено, докато едно ухо е притиснато над сърцето му, докато ароматът от косата на младежа е в ноздрите му, и нежната им любов е любовта към Бог.
Исус осъзнава добре двойното значение на посланието си. Дори когато дава на последователите си любов и надежда – „Аз победих света.“ (16:33) – той не им позволява да забравят, че първо трябва да изстрада нещо ужасно. Петър е предупреден, че ще се отрече от него три пъти преди първи петли.
После Исус отива в градината заедно с апостолите си.
Юда го пресреща там и го предава.
Отвеждат го при свекъра на първосвещеника Каиафа – Анна. Самият Каиафа е бил сред фарисеите, които са изпитвали Исус, и вижда в него голяма заплаха за властта си.
Исус е ударен през лицето от римски войник, защото не отговаря задоволително на въпросите на Анна. Петър се отрича от Спасителя си три пъти и петелът пропява. Анна изпраща Исус при Каиафа, който пък го предава на Пилат Понтийски.
Пилат е един от няколкото човека, които са представени от Йоан в по-положителна светлина, отколкото заслужават. Ужасяващ мъж, едновременно слаб и влиятелен, той изглежда добронамерен в евангелието. Може би има политическа съобразителност в описанието на Пилат по времето на първото написване и разпространение на текста, но то не е правдиво. В исторически смисъл Пилат е бил прасе.
Той не вижда проблем с Исус и предлага на евреите да изберат кой затворник да освободят – такъв е бил обичаят всяка година на Пасха – него или един закоравял престъпник на име Варава.
Но Варава не представлявал заплаха за статуквото.
Исус е бит с камшик, коронован с трънен венец и покрит с пурпурна роба от римски войници, които викат „Здравей, царю юдейски!“ (19:3), докато го бият. Пилат се опитва няколко пъти да го освободи, но тълпата настоява за разпъването му. Накрая владетелят изпълнява желанието им.
Исус е отведен в Голгота и разпънат на кръст между двама крадци. На иврит, на гръцки и на латински Пилат написва знак, който окачват над главата на разпнатия: „Исус Назарянин, юдейският цар.“ (19:19)
Фарисеите настояват да се допълни „Самозваният“ пред „цар“, но Пилат отказва с думите „Каквото писах, писах.“ (19:22)
Докато Исус виси на кръста, войниците под него си разпределят дрехите му, с изключение на една от тях, за която хвърлят жребий.
„А при кръста на Исуса стоеха майка Му, и сестрата на майка Му, Мария Клеопова и Мария Магдалина.“ (19:25)
„А Исус като видя Майка Си и ученика, когото обичаше, който стоеше близо, каза на майка Си: Жено, ето сина ти!“ (19:26)
„После каза на ученика: Ето майка ти! И от онзи час ученикът я прибра у дома си.“ (19:27)
Исус казва само още две неща: че е жаден – и му дават гъба, потопена в оцет; и „Свърши се“ (19:30), след което издъхва.
По-късно нозете на тримата трябва да се счупят и телата им да бъдат смъкнати, защото евреите не допускат да има разпънати тела на съботния ден. Войниците виждат, че Исус е издъхнал, и пробиват с копие плътта над ребрата му, от която потичат кръв и вода.
Йосиф от Ариматея, таен поклонник, получава разрешение от Пилат да снеме тялото на Исус от кръста. Двамата с Никодим го помазват със смирна и алое, след което го обвиват в плащаница, и го полагат в една неизползвана гробница, която се намира в градината на Голгота, и чийто вход е покрит от масивен камък.
Майката на Исус е приютена от неговия любим ученик.
„В първия ден от седмицата Мария Магдалина дохожда на гроба сутринта, като беше още тъмно, и вижда, че камъкът е дигнат от гроба.“ (20:1)
„Затова се затича и дохожда при Симон Петър и при другия ученик, когото обичаше Исус, и им казва: Дигнали Господа от гроба, и не знаем где са го положили.“ (20:2)
„И тъй, Петър и другият ученик излязоха и отиваха на гроба;“ (20:3)
„И двамата тичаха заедно, но другият ученик надвари Петра и стигна пръв на гроба.“ (20:4)
„И като надникна, видя плащаниците сложени, но не влезе вътре.“ (20:5)
Симон Петър обаче влиза и вижда кърпата за главата да лежи отделно от плащаницата.
„Тогава влезе другият ученик, който пръв стигна на гроба; и видя, и повярва.“ (20:8)
Мъжете се завръщат вкъщи. Но Мария остава и плаче, докато накрая вижда два ангела на местата, на които са били главата и нозете на Исус. Те я питат защо плаче, а тя им отговаря, че някой е отнесъл тялото му.
После се обръща към изхода и вижда Исус да стои в сянка пред нея.
Отначало не го разпознава и мисли, че е градинарят. После го вижда, разговаря с него и – преди да тръгне, за да разкаже на апостолите:
„Казва й Исус: Не се допирай до Мене, защото още не съм се възнесъл при Отца; но иди при братята Ми и кажи им: Възнасям се при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог.“ (20:17)
Същата вечер Исус се появява и пред своите ученици, предавайки им Утешителя, Светия дух и силата да прощават грехове. Но един от учениците не присъства – Тома – и отказва да повярва на новината, че Спасителят е отново сред тях. Затова Исус се появява за втори път и разсейва съмнението:
„И подир осем дни учениците Му пак бяха вътре, и Тома с тях. Исус дохожда, като беше заключена вратата, застана насред, и рече: Мир вам!“ (20:26)
„Тогава каза на Тома: Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и дай ръката си и тури я в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ.“ (20:27)
„Тома в отговор Му рече: Господ мой и Бог мой!“ (20:28)
Исус се появява и трети път, но само пред няколко от учениците си, които са излезли да ловят риба. Те не го познават в началото, но после единият от тях го разпознава. С помощта на поредното чудо неуспешният им ден е компенсиран с голям улов и всички сядат заедно да ядат.
След третата си поява Исус възкръсва окончателно от мъртвите.
Но Симон Петър също е сред тези ученици и с него се случва може би най-нежният момент в Евангелието – освен онзи, в който незнайният възлюбен апостол отпуска главата си върху гърдите на Исус.
„А като позакусиха, Исус казва на Симон Петър: Симоне Ионов, любиш ли Ме повече отколкото Ме любят тия? Казва му: Да. Господи, Ти знаеш, че Те обичам. Той му казва: Паси агънцата ми.“ (21:15)
„Пак му каза втори път: Симоне Ионов, любиш ли Ме? Казва Му: Да, Господи, Ти знаеш, че Те обичам. Той му казва: Паси овцете Ми.“ (21:16)
„Казва му трети път: Симоне Ионов, обичаш ли Ме? Петър се наскърби за гдето трети път Му рече: Обичаш ли Ме? и Му рече: Господи, Ти всичко знаеш, Ти знаеш, че те обичам. Исус му казва: Паси овцете Ми.“ (21:17)
Три пъти Петър е отрекъл, че познава Исус, и три пъти му е позволено да изповяда любовта си отново. Тази прошка е милостив завършек и напомняне, че способността да изкупваш греховете си е много по-велика от способността да прощаваш.
Що се отнася до идентичността на любимия ученик, опазена в тайна до самия край на евангелието – Йоан (John в англоезичните преводи; изобразяван като орел в християнските изкуства – бел. прев.) я разкрива с елегантен жест:
„Този е ученикът, който свидетелствува за тия неща, който и написа тия неща; и знаем, че неговото свидетелство е истинно.“ (21:24)
Преди да продължим е важно да отбележим, че способността на Исус да възкръсне от мъртвите е представена успоредно със способността му да преоткрие телесната си форма. Когато Мария Магдалина го вижда, той не може да бъде докоснат – и не трябва да бъде докоснат! Когато се явява пред Тома, може да бъде докоснат – но не е; а когато пристига на брега, Исус отново е човешко същество, способно да се наслаждава на удоволствията в живота като храната и обичта.
Превод: Николай Атанасов
Robert Drake. The Gay Canon. Anchor Books, New York, 1998; pp. 105-123.
Библия. Библейско дружество. София, 1998
