Дискусии – Култура

Устни традиции и форми на изразяване при българските турци

Устните традиции и форми на изразяване включват два съществени компонента: съхраняване на майчиния (матерният) език и опазването и съхраняването на устната фолклорна традиция. И двата компонента имат запазено място в нематериалното културно наследство на всяка етнокултурна общност и са неразривна част от националното ни културно богатство.

Майчиният език е един от съществените маркери за етнокултурно различие, фактор за културна идентичност и интеркултурно взаимодействие. В този смисъл неговото опазване и съхраняване е обвързано с държавните политики и законите, свързани с правото на образование и на майчин език. Конституцията на България гарантира правото на изучаването на майчин език (чл. 36) и правото на образование (чл. 53).

Действащата нормативна рамка напълно съответства на международните норми. Същността, целите и ангажиментите на държавата ни по отношение на интеркултурното образование са заложени както в документи на ООН и на европейските политически институции и организации, така и в документи, в които те се пречупват през призмата на правата на лица, принадлежащи към малцинствата. В системата на ООН това са: Всеобща декларация за правата на човека, Международен пакт за граждански и политически права, Международен пакт за икономически, социални и културни права, Международна конвенция за правата на детето и Декларация за правата на лица, принадлежащи към национални или етнически, религиозни и езикови малцинства.

Автор(и): Ибрахим Карахасан – Чънар

Прочети още...

Евреи, пари, митове

През 2006 г. голяма част от френското общество се оказа разделено от един странен и болезнен въпрос: антисемитизъм ли е да се предположи, че някой евреин е богат? Дебатът бе провокиран от отвличането, изтезанията и убийството на един двадесет и три годишен продавач на мобилни телефони от Париж, Илан Халими, (който е от еврейски произход). Подробностите около изтезанията, продължили три седмици, докато похитителите са отправяли различни искания за откуп, бяха достатъчно ужасяващи. Но когато техният водач, който беше бързо задържан, публично заяви, че са избрали Халими – човек от скромен произход и без особени средства – просто защото евреите били „фрашкани с мангизи“, жестокото престъпление бързо се превърна в политическа криза.

Обвинителите се колебаеха дали да се позоват на френския статут за престъпления, провокирани от омраза. Адвокатите на обвиняемите пък твърдяха, че парите, а не антисемитизмът, са били основният мотив – нещо, с което полицията и голяма част от обществеността изглежда се съгласяваше. Семейството на Халими обаче настояваше, че Илан сигурно не би бил убит, ако не е бил евреин, а десетки хиляди протестиращи излязоха по улиците, за да ги подкрепят. Политиците, историците и философите предлагаха противоположни определения на антисемитизма; виден социолог заяви, че трябва да се прави разлика между вярванията за еврейските богатства, дори и ако те се основават на дискредитирани стереотипи, и „омразата срещу евреите.“

Автор(и): Сара Липтън

Прочети още...

„Катаклизъм“ от Джаред Даймънд, или как народите се справят с кризите

Джаред Даймънд си спечели популярност като полимат с невероятна многостранност: като биолог, географ, лингвист и историк. Макар че екологичният му подход към историята на големите обобщения говори за един вид хладнокръвно, облечено в лабораторна престилка дистанциране, Даймънд носи и мантията на съвременен пророк. Само най-ограничените читатели на последната му книга, [в която става дума] за националната издръжливост, биха могли да пропуснат знаците и знаменията, с които тя е осеяна.

Анализът на Даймънд за начините, по които половин дузина модерни страни, с които той е добре запознат – Финландия, Чили, Индонезия, Япония, Германия и Австралия – са се справяли с различни кризи, е изпъстрен с размисли върху крехкостта на демокрацията. Той изследва императивите за поемане на отговорност (без търсене на изкупителни жертви), честната национална самооценка, готовността да се учи от други нации и способността за компромис, а понякога, всъщност, да се преглъщат неприятни истини.

Автор(и): Колин Кид

Прочети още...

Европейките султанки на Османската империя – откъс

Целта на тази книга е да разкаже историите на голям брой жени от европейски произход, които са играли особено значителни роли в управлението на Османската Империя. Някои от тях са управлявали империята за дълги периоди ат време.

Моят интерес към тази тема се разрасна по времето, когато изследвах Османската история в контекста на първата книга, която написах – Тамара Шишман и Мурад I. Тогава ми стана ясно какъв голям брой европейки са влезли в Османският харем и изключително важните роли, които някои от тях са играли в империята.

В началото на Османската Империя, султаните са търсели бракове със принцеси, станали първите султанки, за да се докажат като равностойни партньори на Балканските царе пред народа си и съседите си. Доказателство за това са доста бракове, най-вече с византийски, български и сръбски принцеси. Османски съпруги в началото на империята стават византийките Аспорша Хатун, Теодора Кантакузина, българката Тамара Шишман, сръбкините Оливера Деспина Хлебянович и Мара Бранкович. Всички тези принцеси са сключили брак в официални сватбени церемонии – в родината си, на терена на империята или и на двете места.

Автор(и): Анна Иванова Бъкстон

Прочети още...

Рецензия на книгата „Европейките-Султанки на Османската империя“

Още от самото начало на историята, жените „зад кулисите“ са играли роля, която въпреки че е била често от критично значение, рядко е била добре известна или оценявана истински. По тези причини, Анна Иванова Бъсктон би трябвало да бъде поздравена за това, че хвърля светлина върху цяла категория от жени „зад кулисите“ – по точно европейките-невести на Османските султани. Моето първо и най-дълготрайно впечатление от книгата ѝ „Европейките, Султанки на Османската Империя“ е огромното по количество изследване, което тя представлява, включващо почти шест века история, в които има често сменящи се обстоятелства и драматични личности.

Анна Бъкстон започва книгата си с кратко описание на историята на Османската империя и как турците са се заселили в Мала Азия – в близост до Византия и християнските кралства на Балканите. В следващите глави, тя не само ни представя често удивителните съдби на „европейките-султанки“, но също ни запознава с промените в развитието на Османската Империя, съдбите на съпрузите на тези жени, както и на множество второстепенни герои.

Автор(и): Д-р Мърсия МакДермот

Прочети още...

Не е равносметка (Разговор с Олга Николова, главна редакторка на „Пеат некогаш“)

„Пеат некогаш“, електронното списание за литература, философия и научна мисъл, навърши пет години и издателите му отбелязват тази годишнина със специален хартиен брой, посветен на „флорентинците“. Става дума за прекрасно илюстриран и графично оформен сборник с богато съдържание, което не разочарова и най-взискателните читатели, а ние разговаряме с редакторката му Олга Николова, която някои може би познават и като преводач и преподавател в Американския университет в Благоевград.

Автор(и): Олга Николова, Марта Монева

Прочети още...

Изобретяването на еврейския нос

През 1940 г. нацистите издават пропаганден филм, наречен Вечният евреин. Филмът твърди, че показва евреите в „първоначалното им състояние“, „преди да са сложили маската на цивилизовани европейци“. Макар и да е представен като документален, филмът показва нарочно поставени сцени на еврейски ритуали, изпъстрени с образи на евреи, носещи ярмулки (еврейски молитвени шапчици) и кафтани, всичко това замислено като ‚автентично“ представяне на нищетата и невежеството на еврейския живот. Но преди всичко останало, създателите на филма се съсредоточават върху показването на еврейски лица. Камерите се плъзгат бавно в едри планове на очите, носовете, брадите и устите на техните „обекти“, уверени, че видът на някои стереотипни черти ще предизвика реакции на ненавист и презрение.

Този образ на евреите обаче далеч не е „вечен“. Въпреки че антисемитизмът е известен като „най-дългата омраза“ в историята, чак до 1000 г. сл. Хр. в западното изобразително изкуство не могат да се открият лесно разпознаваеми евреи от какъвто и да е вид, да не говорим пък за стереотипния образ на мургавия евреин с гърбав нос. Идещите от по-ранни времена паметници и ръкописи изобразяват еврейски пророци, израелитски армии и юдейски царе, но те могат да бъдат идентифицирани само чрез контекста, инак по никакъв начин не се открояват като различни от другите мъдреци, войници или царе. В [един от тези исторически паметници], Кодекса на Егберт (около 980 г.), дори нечестивите еврейски герои [от Библията], като например свещениците (понтификатите), които са призовавали Пилат да разпъне Христос, са визуално неотличими; за да бъдат идентифицирани като евреи са необходими специални надписи.

Автор(и): Сара Липтън

Прочети още...

„1984“ на седемдесет

Книгата на Джордж Оруел „1984“, публикувана на 8 юни преди седемдесет години, има невероятна кариера като произведение на политическото пророчество. В публичното съзнание тя надживя другите претенденти от онази епоха: „Прекрасният нов свят“ (1932) от Олдъс Хъксли, „451 градуса по Фаренхайт“ (1953) от Рей Бредбъри и „Портокал с часовников механизъм“ (1962) от Антъни Бърджес, да не говорим за две други добре известни навремето книги, на които е задължена: „Ние“ (1921) от Евгений Замятин и „Мрак по пладне“ (1940) от Артур Кьостлер. Без съмнение „1984“ е продукт на Студената война, само че Студената война приключи преди трийсет години. Тогава на какво се дължи нейната притегателна сила, защо все още продължаваме да четем тази книга?

Отчасти това се дължи на факта, че за разлика от „Мрак по пладне“, работата на Оруел не е била замислена като книга за живота при комунизма. Тя е била предназначена като предупреждение за известни тенденции в либералните демокрации, както именно и беше четена. Следвоенната съветизация на Източна Европа произведе общества, сякаш пръкнали се директно от страниците на Оруел, ала американските читатели възприеха „1984“ като книга, визираща клетвите за вярност и маккартизма. През 1970-те тя беше един вид литературен коментар върху политиката на Никсън и аферата Уотъргейт. През 1983-84 продажбите рязко скочиха – четири милиона екземпляра бяха пласирани за една година, – защо?, ами защото беше 1984. А през 2016 последва нов пристъп на читателски интерес благодарение на Тръмп.

Автор(и): Луи Менанд

Прочети още...

Ислямът в Източна Европа

Годината е 1621. Току-що е приключила Първата Хотинска война между Османската империя и Полско-литовската общност. Трябва да се направи мирен договор. Полският сенат изпраща като свой пратеник принц Збараски, един от най-богатите хора в царството и бивш ученик на Галилео. Той пристига в Истанбул с прекрасна свита, раздавайки подаръци с отворена ръка. Въпреки това еничарите са неспокойни. Те му показват балсамираната глава на везира, когото току-що са свалили, както и онези на многобройните му предшественици. Това е предупреждение. Збараски разбира. Той им казва: „Нека и моята глава почива там, ако не ви служа вярно.“

На следващия ден той е приет от султана. Збараски е запазил най-големия си подарък за последния път. От златен сандък той изважда стар пергамент. Това е последният договор между Полша и Турция, подписан почти век по-рано. Турските сановници се тълпят наоколо, за да докоснат пергамента, който е бил пипан от самия Сюлейман Великолепни. Збараски чете заключителните думи на пакта, отправени от Законодателя към полския крал Зигмунт Стария:

Аз съм на седемдесет години и ти също си стар, нишките на животите ни свършват. Скоро ще се срещнем в по-щастливи земи, където ще седнем, наситени на слава и победи, до най-Висшия, аз от дясната му страна, а ти от лявата, и ще разговаряме за нашето приятелство. Твоят пратеник, Опалински, ще ти каже в какво щастие е видял твоята сестра, моята жена. Препоръчвам го горещо на Твое Величество. Сбогом.

При това, хронистът ни казва, всички присъстващи заплакали с руйни потоци от сълзи. За миг те били запознати с една визия за приятелство и уважение, които била толкова сладка, че ги просълзила. За един миг можем да я споделим и ние.

Автор(и): Джейкъб Микановски

Прочети още...

Важността на [вечното] „другаде“

Отвъд обвинението, че космополитизмът е несъвместим с национализма, едно друго възражение срещу него е, че човечеството като цяло е нещо твърде абстрактно, за да може да породи мощно чувство за идентичност. Но мащабът просто не може да бъде проблем. Има почти 1.4 милиарда китайци, но въпреки това тяхната китайска идентичност е реална сила при оформянето на животите и политиките им. Модерната национална държава винаги е била прекалено голяма общност, за да могат членовете ѝ да се срещнат лице в лице; тя винаги е била поддържана не от буквално спътничество, а от въображаема идентификация. Космополитите просто разширяват въображението си още малко по-надалеч – и, вършейки това, те не са принудени да се разделят с корените си. Гъртруд Стайн, родената в Питсбърг, израснала в Окланд писателка, която е живяла в Париж в продължение на десетилетия, е имала право, когато е казала: „„Каква е ползата от корените, ако човек не може да ги вземе със себе си?“

Автор(и): Куаме Антъни Апиа

Прочети още...

Бегемот, кавгаджия, крадец: как английският език превзема планетата

Докато администрацията на Доналд Тръмп засилва кампанията си срещу имигрантите, публичното говорене [в САЩ] на всякакъв друг освен английски език придобива специфичен заряд. В някои случаи то дори може да бъде опасно. Но ако в политиките, свързани с английския език, се е променило нещо откак Тръмп встъпи в длъжност, то гневът, изразяван от Шлосбърг, има по-дълбоки местнически корени. Възвеличаването на английския език, заедно с омаловажаването на всички други езици, е било един от стълбовете на английския и американски национализъм в течение на повече от сто години. Този вид езиково изключване може да бъде открит в обръщението на Теодор Рузвелт от 1919 г. до Американското общество за отбрана, в което той обявява, че „тук при нас има място само за един език, защото нашите намерения са да гледаме как [топилният] тигел превръща хората в американци, от американска националност, а не просто обитатели на някакъв многоезичен пансион“.

Оказва се обаче, че Рузвелт е предвидил развитието на нещата почти изцяло наопаки. Да, един век на имиграция не е помръднал почти с нищо статуса на английския език в Северна Америка. Може дори да се каже, че позицията му е по-силна, отколкото е била преди сто години. Но, разглеждана откъм една глобална перспектива, не Америка е онази, която е застрашена от чужди езици. Всъщност светът е застрашен от английския език.

Автор(и): Джейкъб Микановски

Прочети още...

Защо национализмът функционира

Днес национализмът има лоша репутация. За много образовани западняци това е опасна идеология. Някои признават добродетелите на патриотизма, разбиран като доброкачествена привързаност към родината; в същото време те виждат национализма като тесногръд и неморален, насърчаващ сляпата лоялност към собствената страна и поставящ я над по-дълбоките ангажименти към справедливостта и човечността. В речта си от януари 2019 г. пред дипломатическия корпус на Бундесрепубликата, германският президент Франк-Валтер Щайнмайер изрази тези възгледи по категоричен начин: „Национализмът,“ каза той, „е идеологическа отрова.“

Популярното разграничение между патриотизъм и национализъм съответства на онези, предлагани от учените, които противопоставят „гражданския“ национализъм, според който всички граждани, независимо от културния им произход, се считат за членове на нацията, на „етнически“ национализъм, според който националната идентичност се определя от неща като потекло и език. И все пак усилията да се прокара твърда линия между добрия, граждански патриотизъм и лошия, етнически национализъм, пренебрегва общите им корени. Патриотизмът е форма на национализъм. Те са идеологически братя, а не далечни братовчеди.

Автор(и): Андреас Вимер

Прочети още...

Мюсюлманската култура в България: Книжовно-документално наследство

Книжовно-документалното наследство на етническите и религиозни общности по нашите земи е резултат от тяхната жизнена дейност и следствие на исторически причини или религиозната им традиция. Когато говорим за мюсюлманското КИН у нас, неизбежно се налага функцията, че това е дълъг времеви процес с препратка още от Средновековието. Процесът на ислямизация и налагането на нови културни пластове „се отключва“ от колонизацията на мюсюлмани. Независимо от предположенията за заселване на население, изповядващо исляма по нашите земи преди османското завоевание (един от селджушките клонове), едва завладяването и трайното подчиняване на българската територия в рамките на османската държава в края на XIV в. създава институционални, икономически и демографски условия за развитието на мюсюлманската култура.

Петвековното османско владичество по българските земи е оставило своя отпечатък върху доста сфери от културата, но най-значимо неговата памет е представена в ръкописите и документите от този период. Писмени паметници и документи от този период, както и преди него и след 1878 г., когато се формира Третата българска държава, събират и съхраняват различни институции на паметта – вакъфски библиотеки, народни библиотеки, архиви, музеи, научно-културни институти, ведомствени организации и др.

Когато говорим за книжовно-документално наследство, трябва да поясним, че в него се включват не само документите, създадени на книжен носител, но и аудио и видео документите, навлезли в научно обращение през XX-XXI в. Книжовно-документалното наследство се класифицира като ръкописно-документално, книжовно и на нови (нетрадиционни) видове документи (кино, видео, фото, фоно-аудио, грамофонни плочи, компактдискове (DVD, CD), електронни документи, микрофилми, устни източници). Законът за културно наследство (2009, чл. 6) говори едновременно за документално наследство, аудио-визуално наследство и за книжовни и литературни ценности.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Прочети още...

За кого бие камбаната?

Краят на един вестник, служил не просто за афиш на културния живот на нацията, а играл значителна, понякога водеща роля в нейното социално-политическо съзряване в края на 80-те и през 90-те години на миналия век, заслужава да бъде анализиран „от близък план“. Не ми звучи убедително етикирането на случващото се чрез общи заключения като „такова е времето“, в което отпадането на печатните издания бил естествен резултат на пост-гутемберговата епоха.

Действително, технологическата революция променя света не отгоре или отдолу, а отвътре. Според WAN-IFRA, Световната асоциация на издателите на вестници и новини, през 2015 г. от четирите милиарда читатели на вестници, 1.3 милиарда следят новините дигитално. Но това е едно частично обяснение. Прогнозите на Портала за статистика Статиста показват, че печатните медии все пак ще продължат да са водещи, но с намаляване на приходите до 3% в периода до 2020, докато приходите на дигиталните вестници ще нарастват до 9.8% за същия период. При това, тези тенденции са валидни за Европа и Северна Америка, докато в Азия и особено в Индия тиражът на вестниците се увеличава.

Автор(и): Светлана Христова

Прочети още...

Двама бащи и бебето, което никога не са очаквали

Петин, палаво момиченце на една година, има двама бащи. Единият от тях я е родил.

Докато традиционните разбирания за пола се изместват и размиват, родители и деца като тези предефинират понятието за семейство.

25-годишният баща на Петин е транс-мъж: роден е като жена, но е започнал да се възприема и променя като мъж в юношеските си години, и взема мъжкия хормон тестостерон.

„Роден съм мъж в женско тяло“, казва той.

Негов партньор – и биологичен баща на Петин – е 35-годишният Дейвид, гей мъж.

Дъщеря им, съгласяват се и двамата, е най-хубавото нещо, което някога им се е случвало.

Автор(и): Денис Грейди

Прочети още...

Сексуалните промени в Турция

В доклад на Amnesty International като основни пречки, пред които са изправени турците от ЛГБТИ, се изброяват правителственото безразличие към предотвратяването на дискриминацията въз основа на пол, липсата на правна защита за жилищното настаняване и дискриминацията по отношение на заетостта. Убийствата на транссексуални хора, като онова на Ханде Кадер, двайсет и три годишна транс-активистка, която беше намерена изнасилена, осакатена и изгорена на крайпътна улица през август 2016, продължават да предизвиква публично недоволство. Ограниченията върху публичните събирания и протестни шествия са днес по-скоро правило, отколкото изключение. През ноември 2017 един от губернаторите забрани фестивала за ЛГБТИ филми в Турция; забраната беше разширена до всички LGBTI събития в страната – филмови прожекции, изложби, форуми, публични дискусии, срещи – за неопределен период от време. Турското правителство заявява, че е загрижено за сигурността и безопасността на LGBTI активистите и че забраните не са хомофобски.

Автор(и): Кая Гендж

Прочети още...

Юрген Хабермас: „За Бога, спестете ни философите-управници!“

Въпрос. Говори се много за упадъка на ангажирания интелектуалец. Смятате ли, че е честно да се каже, че тази тема на разговор рядко отива по-далеч от чисто интелектуалната сфера?

Отговор. Въз основа на френския модел – от Зола до Сартр и Бурдийо, обществената сфера е от решаващо значение за интелектуалеца, въпреки че нейната крехка структура е подложена на ускорен процес на разлагане. Носталгичният въпрос: „Къде са изчезнали всички интелектуалци?“ пропуска смисъла [на дискусията]. Не може да имате ангажирани интелектуалци, ако нямате читатели, към които те да отправят идеите си.

Автор(и): Юрген Хабермас, журналисти от „El Pais“

Прочети още...

Движение „РЕФОРМИ В КУЛТУРАТА“ – Манифест

Днес, на светлия български празник 24 май, даваме начало на гражданско движение за реформи в културата. То мобилизира съмишленици от културния сектор, за които е ясно, че такива реформи са наложителни.

Даваме старт на движението в социалните мрежи, така че ще се радваме на вашето одобрение, а онези, които споделят настоящето на своите стени, смятаме за участници, подкрепящи движението.

Автор(и): различни български интелектуалци

Прочети още...

Две мнения за просветителското наследство на комунизма и положението на жените в днешна Източна Европа

Когато американците чуят за комунизъм в Източна Европа, те обикновено си представят ограничения за свободата на пътуване, мрачни пейзажи от сив бетон, служби за сигурност, бъркащи се в личния живот, нещастни мъже и наредени на опашки пред празни витрини жени. И дори ако голяма част от това е било истина, нашият колективен стереотип за живота в периода на комунизма не разказва цялата история.

Автор(и): Кристен Годси

Дори и днес на Запад е широко разпространена идеята, че жените в реалния социализъм са имали по-добър сексуален живот, че са живели почти в някакъв сексуален рай. Съществува и митът, че жените в страните от Източна Европа са по-женствени от онези на Запад. За търсенето на „женственост“ по време на комунизма имаше две причини. Първата от тях беше, че в личния си живот жените нямаха друг избор освен да играят традиционно предписаната им роля. Другата беше, че в една ситуация, в която нямаше нито козметика, нито мода, те се опитваха да се обличат особено добре, защото това беше въпрос на социален престиж. Днес младите жени на Изток имитират най-лошите западни стереотипи на женствеността, защото вярват, че трябва да го правят и все още нямат самоувереност да се противопоставят на стереотипите.

Автор(и): Славенка Дракулич

Прочети още...

За истините от последната световна война и за новата съветска (кино)пропаганда – част 3

От няколкото сериала, принадлежащи към новата съветска кинопропаганда, сериалът за забравените вождове безусловно заема първото място. Той „бие по точки“ дори и сериала, в чието заглавие най-безскрупулният убиец в човешката история е наречен, без сянка от ирония, „бащата на народите“. А ако имаше някаква ирония, тя щеше да бъде осъдена от немалкото съветски „войни“, издигнали се по сталинското време. Една вкаменелост от палеозоя, маршалът на СССР Дмитрий Язов, ръководител на провалилия се августовски „пуч“ срещу Горбачов, без да се замисли какво щеше да се случи с него и подобните му, ако бяха си позволили дори да помислят за нещо такова по сталиново време, неотдавна каза в едно свое интервю: „Днес с насмешка използват названието „баща на народите“, говорейки и пишейки за Сталин, но той действително беше нещо като баща за народа си“ (59). А ето какъв е отзивът (23 юни 2017) на Евгений Минченко за персонажите на сериала за забравените вождове: „Приживе от тях се страхуваха, уважаваха ги, ценяха ги, а после много неща бяха незаслужено забравени, а имената им предизвикваха само всеобща ненавист. С тези хора ние с право можем да се гордеем. За съжаление тях практически ги забравиха, успехите им са потъпкани, а споменът е изкривен от „либерали“ и други предатели на нашата Родина“. Както се вижда, налице е една забележителна приемственост между поколенията почитатели на Сталин.

Автор(и): Георги Карев

Прочети още...

За истините от последната световна война и за новата съветска (кино)пропаганда – част 2

 А в полза на кинотворците от онова време следва да кажем, че кинопропагандата е толкова груба и недодялана, а напъните за възвеличаване на „вождовете“ са толкова видими и с невъоръжено око предимно във филмите, в които персонаж е самият Сталин и близките му съратници. Но в друга група филми за войната – в тези, разказващи за обикновените хора, за войниците, офицерите и за техните близки, диапазонът, в който варират качествата на филмите, е много по-широк. Има например филми като „Четиридесет и първият“ (1956), по едноименния роман на Борис Лавреньов. В него полуграмотната, но непоколебима в комунистическите си убеждения рибарска щерка Марютка, в качеството си на червеноармейка, след корабокрушение попада на самотен остров заедно с пленения от червените белогвардейски офицер Говоруха-Отрок, когото тя се чувства задължена да охранява и тук, на острова. Между тях неочаквано пламва някаква странна и романтична любов, но тя продължава само до мига, когато се появява моторница с „бели“ военни, а ликуващият офицер се втурва бегом през вълните да посрещне своите спасители. Тогава доблестната червеноармейка грабва винтовката си, за да го повали още с първия изстрел и да го добави като „четиридесет и първият“ в равносметката на убитите от нея врагове. И въпреки че след това тя го прегръща с ридания, това не превръща примитивната мелодрама в човешка трагедия, защото няма и сянка от човешко, да не говорим за християнско, отношение към станалото. Червеноармейката просто е постъпила по единствено правилния начин – така, както повелява партийният ѝ дълг. Затова към подобна творба, макар и режисирана от Григорий Чухрай, всеки нормален човек може да изпита единствено погнуса.

Автор(и): Георги Карев

Прочети още...

За истините от последната световна война и за новата съветска (кино)пропаганда – част 1

Само хора крайно ограничени или много недобросъвестни могат да не забелязват или да отричат незапомнения взрив от разюздана великосъветска и великосталинска пропаганда, на който сме свидетели. По ред причини, за които ще стане реч по-долу, централно място в тази пропаганда заема киното, затова то ще бъде обект на малко по-специално внимание в следващите редове, включително и заради интересните творчески и житейски съдби на актьорите, изпълнявали ролята на Сталин. Ежегодната кулминация на новата съветска пропаганда е около 9 май, съветския Ден на победата, при пълната убеденост на всички представители на вида Homo sovieticus, че победата над хитлеристка Германия е дело едиствено и само на Съветския съюз и на гениалния му Вожд и учител. Така разбирана и пропагандирана, въпросната Победа отдавна е не просто единствената опорна точка на постсъветското самочувствие, но и някаква фикс-идея, която трябва за засенчи всички неприятни истини – икономически, политически и морално-психологически – относно предвоенната, военната и поствоенната история на СССР, а сега и на путинска Русия. Чрез апогея на Победата, Съветският съюз трябва да изглежда като страна-победителка, безусловна и единствена. И както човечеството, така и сегашните граждани на Русия трябва да забравят за цената на въпросната победа, за чудовищния брой на жертвите, който, при друго ръководство на страната, можеше да бъде многократно по-малък. Трябва да забравят и за позорното поражение на СССР в Студената война – поражение, което събори Берлинската стена и освободи от миризливия съветски ботуш не само източноевропейсксите страни, но и части от бившия Съветски съюз като Литва, Латвия, Естония, кавказките републики, Белорусия и Украйна – територии и населения, които Хомо совиетикус беше привикнал да счита за неделима част от Съюза: „Союз нерушимый республик свободных/ сплотила навеки великая Русь…“ (Текст – Сергей Михалков).

Автор(и): Д-р Георги Карев, д.м.н.

Прочети още...

Юлия, мое недоумение

Господ да е на помощ на всички ни! И особено на ония сред нас, които не искат да бъдат себе си! Защото, може и наистина царството тукашно да се окаже тяхно, но небесното, то е за другите. То е – и винаги е било – само и единствено за ония, които не могат, по силата на някаква необяснима потребност, да бъдат нещо друго освен онова, което са. Хората без избор. Хората, които не могат другояче…

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Ювал Ноа Харари: Homo sapiens, поне какъвто го познаваме, ще изчезне след около един век

Книгата на младия израелски историк „Homo sapiens – кратка история на човечеството“ (2011) завладя списъците на бестселърите по цял свят. Втората му книга, „Homo Deus – кратка история на бъдещето“ (2016), повтори същия трик, буквално за броени месеци. В нея се доразвиват много от темите, подхванати в Sapiens, като особено се акцентира върху евентуалното въздействие на нововъведенията в областите на биотехнологиите и изкуствения интелект върху развитието на Homo sapiens, което може би ще доведе до началото на някаква нова, био-механична или полу-компютризирана форма на човека.

Днес на 41, Харари е израснал в секуларно еврейско семейство в Хайфа, Израел. Следвал е история в Ерусалимския университет, а доктората си е завършил в Оксфорд. Той е веган и медитира по два часа дневно, като често се оттегля в изолация за дълго време. Според него това му помага да се фокусира върху истински важните въпроси. Живее заедно със съпруга си в един мошав, селскостопански кооператив близо до Ерусалим. Това, че е гей, казва той, му е помогнало да поставя под въпрос множество утвърдени възгледи и мнения. „Нищо не трябва да се приема като даденост“, твърди той, „дори и ако всички вярват в него“.

В това интервю историкът-визионер, автор на два поразяващи бестселъра за историята и бъдещето на човечеството, отговаря на въпроси, зададени от различни автори, журналисти, философи, както и обикновени читатели на вестник „Гардиън“…

Автор(и): Ювал Ноа Харари, Ендрю Ентъни

Прочети още...

Може ли в Русия да се появи лесбийско семейство?

Маргарита е уверена, че лесбийската двойка е способна пълноценно да възпитава даже повече деца, отколкото традиционната. Нали в нея има наведнъж не една, а две жени? А пък и в обикновените семейства най-често възпитанието на децата е прерогатив на жената.

Освен това сега стават все по-редки пълните семейства – с баща и майка. Тя има намерение да за бъдещото си дете приятели мъже, един вид „треньори“, които биха дали на детето представа за мъжкия тип поведение.

При това тя смята, че мъжката гей двойка на теория може да осинови и възпитава дете, но засега тя не знае нито една щастлива мъжка двойка, която нормално отглежда дете.

Но в същото време женски двойки, отглеждащи деца, тя познава, при това не една. Наистина, в тези случаи най-често една от жените е биологическата майка на детето.

Автор(и): Иля Бер

Прочети още...

Може ли да има добро порно?

Сексът и сексуалните фантазии са сложно нещо. Много голяма част от емоционално безопасния секс зависи от това колко добре познаваме и се грижим за партньора/партньорката си. Ние, хората от индустрията, можем да добавим контекст към работата си, но не съм сигурна дали в края на краищата е възможно, за една толкова насочена към чистото удоволствие медия, редовно да представя обяснения, неоспорими като тези. Ние не можем да очакваме от порнографията да ни учи на емпатия, на способността да разчитаме телесния език, или как да дискутираме сексуалните си ограничения – особено когато става дума за млади хора, които още никога не са имали секс. Порното никога няма да бъде заместител на секс-образованието.

Автор: Стоя

Прочети още...

Как капитализмът променя съзнанието

Светът ни се променя бързо – екологически, икономически, демографски, а и по толкова много други начини. Организации като Центъра за хората и природата – както и онлайн-форуми като този – съществуват отчасти и поради това, че повечето от нас се чувстват объркани от тези промени. Ние искаме да разговаряме за това какво означават те. И особено много сме объркани когато стане дума за етиката на всичко това. На какво трябва да се възхищаваме? Какво трябва да оплакваме, срещу какво да се съпротивяваме? Но самият акт на правене на етически съждения е силно усложнен от факта, че тези бързи промени същевременно променят и етиката ни. Как можем да планираме бъдещето, когато можем да бъдем сигурни, че децата ни ще виждат нещата по съвсем различен начин в сравнение с нас – особено в Азия и други региони, които тепърва възприемат капитализма заедно с трансформациите, които той носи.

Автор: Джонатан Хейт

Прочети още...

Идеята за Европа (Още една елегия)

Европа? Какво означава за мен Европа?

[Първо], какво тя не означава: Европа на евробизнеса, евродоларите. Така наречената, предполагаема европейска „общност“, от която се очаква да помага на отделните страни от капиталистическа Западна Европа „да се справят със стимулиращите икономически предизвикателства на двадесети век“ (цитирам днешния Herald Tribune, американския международен вестник). Евро-кичът, възхваляван като изкуство и литература в тези страни. Евро-фестивалите, евро-изложбите, евро-журналистиката и евро-телевизията. Но тази Европа неумолимо преоформя Европата, която аз обичам – полифоничната култура вътре в чиито традиции, или поне в някои от тях, аз творя и чувствам, и мисля, и не ме свърта на едно място, и по чиито най-добри, смиряващи стандарти, подравнявам собствените си.

Америка, разбира се, не е тотално изолирана от Европа, макар и да е много по-различна от нея (по-„варварска“), отколкото много европейци са склонни да мислят. И макар че, както мнозинството от сънародниците си (макар и едно по-малко от преди мнозинство), аз съм от европейски произход – и по-точно от европейско-еврейски произход (пра-пра-родителите ми са имигрирали в североизточната част на Съединените щати преди един век, идейки от днешните Полша и Литва) – аз не се замислям особено често върху това какво Европа означава за мен като американка. Мисля за онова, което тя означава за мен като писателка, като гражданка на литературата – което гражданство е международно.

Автор(и): Сюзън Зонтаг

Прочети още...

Какво са правата на човека?

Това което понастоящем се нарича „човешки права“ или „правата на човека“ преди това се наричаше „естествени права“ и разбирането на хората за тях бе свързано със схващането им за естествения закон. Разбира се, би трябвало да бъде казано, че точно както позитивните права на човека произтичат от позитивния закон, по същия начин естествените права на човека произтичат от естествения закон. Това е достатъчно приемливо твърдение, но то в някои отношения е смущаващо и се нуждае от известно обяснение.

Автор(и): Морис Кранстън

Прочети още...

За Родината! За Сталин!

Тук аз не цитирам популярния сред щатните пропагандисти лозунг, с който, според мнението им, всички наши войници и офицери са се хвърляли в атака по време на Втората световна война. Много фронтоваци отричат това (например двамата ми дядовци, баща ми, поетът Юрий Левитански, а писателят Васил Биков казва, че викът „За Родината!“ се е чувал, но „За Сталин!“ – не). Но ние сега не се хвърляме в атака, ние сме в глуха отбрана, нас ни атакуват, атакуват нашата „Родина“, а по-вярно – олицетворяващата я държава.

Точно така, както това звучи в заглавието, ще почнат да обясняват заради какво седят в затвора, те, бъдещите политзатворници на Русия, ако Държавната дума приеме допълнението към Наказателния кодекс, което зловещо, като призрака на тоталитаризма, броди по нейните кабинети и кулоари. И тогава Денят на Русия, който пищно отбелязаха (отдавана без нас и извън нас) на 12 юни, ще стане ден на човешките жертви и на аутодафе, а думата „Русия“ в умовете и в устите на интелигенцията ще придобие този горчиво сладък привкус на кръв, който имаше и думата „СССР“.

Автор(и): Валерия Новодворская

Прочети още...

Що е джендър и има ли той почва у нас?

Истанбулската конвенция за защита на жените от насилие предизвика истерични реакции у мнозина журналисти и други воини на перото в България, които – по неясни за мене причини – провидяха в нея някакви коварни попълзновения на Запада за налагане на „трети пол“ и борба с нашите изконни ценности.

Призовавам пишещите по темата български журналисти и психотерапевти да прочетат текста на Конвенцията, а не какво този или онзи казал за нея. Подозирам, че те или не са я чели, или не са разбрали за какво става дума в нея. Допускам също така чудесно да са проумели текста, но да използват свободни интерпретации със съвсем различна цел, например отклоняване на вниманието от по-важни за обществото проблеми.

Автор(и): Марио Игнатов

Прочети още...

Кулинарната традиция в културно-битовия модел на българските турци и татари

Проблемът за системите на хранене като етноопределящи и етноразграничаващи привлича отдавна изследователското внимание. Той акцентува върху въпросите за кулинарния код на културата и за кулинарната идентичност. В този план би могло да се говори за регионална типология на кулинарните системи и в частност – за кулинарна система на балканския регион. Преди да навлезем в същността на темата, следва да уточним, че използването на терминологията „ориенталска кулинария“ или „ориенталска листа“ не е меродавно, и че за нашите условия, в контекста на всекидневното общуване функционират елементи не на ориенталската, т.е. източната, а по-скоро на турската и респективно на татарската кулинария. Казано иначе, в познатия и пропусклив свят на ежедневието източната култура (в т.ч. и кулинарията) битува чрез изразните форми на турското, разбирано като обобщаваща категория.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Прочети още...

Преразглеждане на европейските политики на паметта

Една обща европейска политика (или култура) на припомнянето би могла да означава три различни неща: изравняване на пост-националистическите практики на припомнянето и критическата конфронтация с миналото; истинно-транснационална политика на припомняне и засрамване – или, казано по-малко конфронтативно, взаимно отваряне и дестабилизиране на политическите култури; накрая – общ набор от скръбни колективни спомени и самокритични исторически интерпретации в Европа. Тези три варианта не се изключват взаимно, макар че двата последни са почти немислими без първия. Никой от тях не води по неизбежност до някакво перфидно преразпределение на бремето на миналото – макар че такава опасност без съмнение съществува. Но всички те са свързани с рискове и трябва да се осланят на силата на обществения разум (в смисъла на „public reason“, по Джон Ролс).

Автор(и): Ян-Вернер Мюлер

Прочети още...

Историята в BG, видяна през примера на „История.BG“

Дискусията на сайта Маргиналия за медиите и историята продължава със статията на младия историк Димитър Атанасов. Ето една от тезите му:“ От камерите на „История.BG“ често пъти се повтаря един стабилизиран в съзнанието на говорителите наратив, проектиран някога с цел обосновка на идеята за прогресивно движение на обществата от една обществено-икономическа формация в друга по силата на класовия конфликт, подправен от екипа около Людмила Живкова с твърдолинеен национализъм като представа за „връщане към корените“ и реабилитация на престижното „някога“, когато са отлети основите на историографията от учени като Васил Златарски, Петър Мутафчиев и други“.

Автор(и): Димитър В. Атанасов

Прочети още...

„Това не е този тип свобода, Тръмп!“: Карикатурите за Доналд Тръмп и свободата

Изследването на карикатурите за Доналд Тръмп и свободата дава един от възможните отговори на въпроса, който научният форум разисква, и той е, че днес свободата символно не е издигната на копието на Дон Кихот де Ла Манча и за нея не се воюва по правилата на рицарския кодекс на честта. На много места по света човекът е ограничен да я употребява и така да има свое автентично битие. Когато обаче политическата демагогия и нарушаването на изконните демократични ценности на едно общество нараства, когато пространството бива стеснено за изява на свободната воля, тогава рефлексивното мислене на активните граждани се повишава. Изпитан начин за изразяването на честното мислене е прибягването до старото оръжие на хумора, сатирата и карикатурата, за да се осмее и дискредитира прекрачването на културно наложените норми на живеене. Иначе казано, в съвремие, когато се пречупват крилете на свободата, остроумието и смехът политат на нейно място.

Автор(и): Илияна Бенина, Никола Бенин

Прочети още...

support

Посетители: 55

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 3 дни
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 6 дни
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 1 седмица
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                         ... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                           ... преди 1 седмица
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Като говоря за стени,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сухиванов, наистина... преди 2 седмици
  • Пирински лъв писа Още
    ха какви стени,
    при... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    "Недопустимо", "здрав... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Полека, ей,... преди 2 седмици
  • Шаман от Шумен писа Още
    Без коментар. За нищо... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Алекс Холонд се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    И още: с или без... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ще се радвам, ако след... преди 2 седмици