Дискусии – Култура

Как капитализмът променя съзнанието

Светът ни се променя бързо – екологически, икономически, демографски, а и по толкова много други начини. Организации като Центъра за хората и природата – както и онлайн-форуми като този – съществуват отчасти и поради това, че повечето от нас се чувстват объркани от тези промени. Ние искаме да разговаряме за това какво означават те. И особено много сме объркани когато стане дума за етиката на всичко това. На какво трябва да се възхищаваме? Какво трябва да оплакваме, срещу какво да се съпротивяваме? Но самият акт на правене на етически съждения е силно усложнен от факта, че тези бързи промени същевременно променят и етиката ни. Как можем да планираме бъдещето, когато можем да бъдем сигурни, че децата ни ще виждат нещата по съвсем различен начин в сравнение с нас – особено в Азия и други региони, които тепърва възприемат капитализма заедно с трансформациите, които той носи.

Автор: Джонатан Хейт

Прочети още...

Идеята за Европа (Още една елегия)

Европа? Какво означава за мен Европа?

[Първо], какво тя не означава: Европа на евробизнеса, евродоларите. Така наречената, предполагаема европейска „общност“, от която се очаква да помага на отделните страни от капиталистическа Западна Европа „да се справят със стимулиращите икономически предизвикателства на двадесети век“ (цитирам днешния Herald Tribune, американския международен вестник). Евро-кичът, възхваляван като изкуство и литература в тези страни. Евро-фестивалите, евро-изложбите, евро-журналистиката и евро-телевизията. Но тази Европа неумолимо преоформя Европата, която аз обичам – полифоничната култура вътре в чиито традиции, или поне в някои от тях, аз творя и чувствам, и мисля, и не ме свърта на едно място, и по чиито най-добри, смиряващи стандарти, подравнявам собствените си.

Америка, разбира се, не е тотално изолирана от Европа, макар и да е много по-различна от нея (по-„варварска“), отколкото много европейци са склонни да мислят. И макар че, както мнозинството от сънародниците си (макар и едно по-малко от преди мнозинство), аз съм от европейски произход – и по-точно от европейско-еврейски произход (пра-пра-родителите ми са имигрирали в североизточната част на Съединените щати преди един век, идейки от днешните Полша и Литва) – аз не се замислям особено често върху това какво Европа означава за мен като американка. Мисля за онова, което тя означава за мен като писателка, като гражданка на литературата – което гражданство е международно.

Автор(и): Сюзън Зонтаг

Прочети още...

Какво са правата на човека?

Това което понастоящем се нарича „човешки права“ или „правата на човека“ преди това се наричаше „естествени права“ и разбирането на хората за тях бе свързано със схващането им за естествения закон. Разбира се, би трябвало да бъде казано, че точно както позитивните права на човека произтичат от позитивния закон, по същия начин естествените права на човека произтичат от естествения закон. Това е достатъчно приемливо твърдение, но то в някои отношения е смущаващо и се нуждае от известно обяснение.

Автор(и): Морис Кранстън

Прочети още...

За Родината! За Сталин!

Тук аз не цитирам популярния сред щатните пропагандисти лозунг, с който, според мнението им, всички наши войници и офицери са се хвърляли в атака по време на Втората световна война. Много фронтоваци отричат това (например двамата ми дядовци, баща ми, поетът Юрий Левитански, а писателят Васил Биков казва, че викът „За Родината!“ се е чувал, но „За Сталин!“ – не). Но ние сега не се хвърляме в атака, ние сме в глуха отбрана, нас ни атакуват, атакуват нашата „Родина“, а по-вярно – олицетворяващата я държава.

Точно така, както това звучи в заглавието, ще почнат да обясняват заради какво седят в затвора, те, бъдещите политзатворници на Русия, ако Държавната дума приеме допълнението към Наказателния кодекс, което зловещо, като призрака на тоталитаризма, броди по нейните кабинети и кулоари. И тогава Денят на Русия, който пищно отбелязаха (отдавана без нас и извън нас) на 12 юни, ще стане ден на човешките жертви и на аутодафе, а думата „Русия“ в умовете и в устите на интелигенцията ще придобие този горчиво сладък привкус на кръв, който имаше и думата „СССР“.

Автор(и): Валерия Новодворская

Прочети още...

Що е джендър и има ли той почва у нас?

Истанбулската конвенция за защита на жените от насилие предизвика истерични реакции у мнозина журналисти и други воини на перото в България, които – по неясни за мене причини – провидяха в нея някакви коварни попълзновения на Запада за налагане на „трети пол“ и борба с нашите изконни ценности.

Призовавам пишещите по темата български журналисти и психотерапевти да прочетат текста на Конвенцията, а не какво този или онзи казал за нея. Подозирам, че те или не са я чели, или не са разбрали за какво става дума в нея. Допускам също така чудесно да са проумели текста, но да използват свободни интерпретации със съвсем различна цел, например отклоняване на вниманието от по-важни за обществото проблеми.

Автор(и): Марио Игнатов

Прочети още...

Кулинарната традиция в културно-битовия модел на българските турци и татари

Проблемът за системите на хранене като етноопределящи и етноразграничаващи привлича отдавна изследователското внимание. Той акцентува върху въпросите за кулинарния код на културата и за кулинарната идентичност. В този план би могло да се говори за регионална типология на кулинарните системи и в частност – за кулинарна система на балканския регион. Преди да навлезем в същността на темата, следва да уточним, че използването на терминологията „ориенталска кулинария“ или „ориенталска листа“ не е меродавно, и че за нашите условия, в контекста на всекидневното общуване функционират елементи не на ориенталската, т.е. източната, а по-скоро на турската и респективно на татарската кулинария. Казано иначе, в познатия и пропусклив свят на ежедневието източната култура (в т.ч. и кулинарията) битува чрез изразните форми на турското, разбирано като обобщаваща категория.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Прочети още...

Преразглеждане на европейските политики на паметта

Една обща европейска политика (или култура) на припомнянето би могла да означава три различни неща: изравняване на пост-националистическите практики на припомнянето и критическата конфронтация с миналото; истинно-транснационална политика на припомняне и засрамване – или, казано по-малко конфронтативно, взаимно отваряне и дестабилизиране на политическите култури; накрая – общ набор от скръбни колективни спомени и самокритични исторически интерпретации в Европа. Тези три варианта не се изключват взаимно, макар че двата последни са почти немислими без първия. Никой от тях не води по неизбежност до някакво перфидно преразпределение на бремето на миналото – макар че такава опасност без съмнение съществува. Но всички те са свързани с рискове и трябва да се осланят на силата на обществения разум (в смисъла на „public reason“, по Джон Ролс).

Автор(и): Ян-Вернер Мюлер

Прочети още...

Историята в BG, видяна през примера на „История.BG“

Дискусията на сайта Маргиналия за медиите и историята продължава със статията на младия историк Димитър Атанасов. Ето една от тезите му:“ От камерите на „История.BG“ често пъти се повтаря един стабилизиран в съзнанието на говорителите наратив, проектиран някога с цел обосновка на идеята за прогресивно движение на обществата от една обществено-икономическа формация в друга по силата на класовия конфликт, подправен от екипа около Людмила Живкова с твърдолинеен национализъм като представа за „връщане към корените“ и реабилитация на престижното „някога“, когато са отлети основите на историографията от учени като Васил Златарски, Петър Мутафчиев и други“.

Автор(и): Димитър В. Атанасов

Прочети още...

„Това не е този тип свобода, Тръмп!“: Карикатурите за Доналд Тръмп и свободата

Изследването на карикатурите за Доналд Тръмп и свободата дава един от възможните отговори на въпроса, който научният форум разисква, и той е, че днес свободата символно не е издигната на копието на Дон Кихот де Ла Манча и за нея не се воюва по правилата на рицарския кодекс на честта. На много места по света човекът е ограничен да я употребява и така да има свое автентично битие. Когато обаче политическата демагогия и нарушаването на изконните демократични ценности на едно общество нараства, когато пространството бива стеснено за изява на свободната воля, тогава рефлексивното мислене на активните граждани се повишава. Изпитан начин за изразяването на честното мислене е прибягването до старото оръжие на хумора, сатирата и карикатурата, за да се осмее и дискредитира прекрачването на културно наложените норми на живеене. Иначе казано, в съвремие, когато се пречупват крилете на свободата, остроумието и смехът политат на нейно място.

Автор(и): Илияна Бенина, Никола Бенин

Прочети още...

Изличава ли Гугъл паметта ни?

Дали Интернет опропастява способността ни да запомняме? Ако някога сте посягали към смартфона си по време на спор в нощен бар ([Що е то] „баща на еднократен хит и на предизвикателно танцуваща поп звезда?“ – Били Рей Сайръс, [разбира се]), то без съмнение сте изпитвали онзи натрапчив страх, че (мозъчната ви) памет бавно започва да пресъхва. Докато се появяват все по-дяволски мощни инструменти за търсене – от програмата на IBM „Watson“, която е в състояние да играе „Стани милионер“, до „предсказващото търсене“ на Google Now – тези безпокойства, нека бъдем откровени, само ще се увеличават все повече и повече.

Но какво все пак се случва? Всеки път, когато посягаме към мишката, за да потърсим съставките на [коктейла] Том Колинс или столицата на Арканзас – означава ли това, че губим силата да запомняме?

Краткият отговор е: Не. Машините не опропастяват паметта ни.

По-дългият отговор: Всъщност нещата са много, много по-объркани!

Автор: Клайв Томпсън

Прочети още...

За професионалните стандарти в българското онлайн-пространство

Получавам днес по електронната поща приятно поздравление за добро утро:

Здравейте,

пишем ви от сайта Webcafe, във връзка с публикувания от вас текст на Драго Симеонов за филма „Възвишение“.

Тъй като това е авторски текст на Драго, написан специално за Webcafe, моля ви да го махнете от вашия сайт или да публикувате няколко абзаца с активен линк към оригиналната публикация.

Разчитаме на вашето коректно съдействие за оправяне на нещата.

Благодаря!

Ива Михайлова
редактор
Webcafe

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Всичкото мракобесие на света

Все си мислех, че лудостта ще бъда удържана в някакви граници, но не би! Нещо повече, кампанията срещу сексуалните посегателства придобива все по-зловещ характер, очевидно следвайки методите на най-мракобесните диктаторски режими.

Е, до разстрел за намигване още не се е стигнало, но обстоятелството, че Кевин Спейси ще бъде „изрязан“ от филма на Ридли Скот „Всички пари на света“, е достатъчно показателно за победния ход на тоталното извращение. Изумителното е, че филмът вече е завършен, а премиерата му е планирана за 22 декември, което налага сцените със Спейси да бъдат презаснети набързо с Кристофър Плъмър. Решението на Скот, както ни се даде да разберем, се подкрепя от всички останали членове на снимачния екип, а самият Плъмър с радост се съгласява да участва в заличаването на колегата си (все още жив!)…

Автор(и): Любослава Русева

Прочети още...

Известни български писатели за евреите

Следващите по-долу откъси – пъстра смесица от „класически“ антисемитски клишета, писани от родните ни класици с непомрачено от нищо усещане за изконно право на омраза, вероятно ще предизвикат у немалко критични читатели въпроси като: „Но кому е нужна всичката тази срамотия? Не си ли знаем предразсъдъците, не си ли знаем корена, не си ли знаем хала? Защо трябва сега да излагаме всичко това на показ, кому е нужно разравянето на стари и забравени от всички изражения на националните ни слепоти и невежества?“

Въпроси нелесни, които измъчват не само и не единствено нас. Въпроси, предшествани от други въпроси. Всъщност, за да бъдем пределно искрени, най-първо изглежда трябва да започнем със следното: „А възприемат ли днешните ни съвременници – или поне една огромна част от тях – подобни неща като „срамни“? Или, напротив, подобно на един бургаски „оригинал“, чието име не искам да споменавам, и те по-скоро са склонни да задават въпроси от рода на „Абе какъв антисемитизъм, нали не го е нарекъл „чифут“? И едва след това, ако евентуално приемем, че „лекото“ отношение към антисемитизма, както и всяка друга форма на човеконенавист, би трябвало малко по малко да се превръща в някаква част от миналото, да стигнем до реалния, „модерния“ въпрос, с който бих искал да ви занимавам аз („трябва ли или не, да бъде излаган на показ ‚срама‘, с който са ни натоварили предшествениците?).

Оставям търсенето (и евентуалното намиране) на отговорите на всеки/всяка от вас.

Автори: различни български писатели

Прочети още...

Димитър Камбуров: Честит рожден ден, господин Вагенщайн!

Уважаеми г-н Николов,

Първо Ви благодаря за смелостта да публикувате на 12 септември в Портал Култура рецензията ми за филма на Андреа Саймън „Анжел Вагенщайн: изкуството е оръжие“.

Не разбирам обаче решението Ви на 15 октомври 2017 да свалите моя текст и на негово място да публикувате отговор на рецензията от Деляна Симеонова под заглавието МАСТИЛОТО НА АНТИСЕМИТИЗМА И ОБРАТНАТА СТРАНА НА КОМПЛЕКСА ЗА МАЛОЦЕННОСТ. Твърдите, че Портал Култура винаги е бил пространство на полемика, но и на толерантност. Къде е полемиката, след като едната страна е отстранена, а другата е представена с два текста, Вашия и на г-жа Симеонова? И как любопитните да проверят твърдението Ви, че в него липсва толерантност и да разберат към кого?

Автор: Димитър Камбуров

Прочети още...

Мастило, отговорност и публична стигматизация

И така, имаме си (поредно) публично скандалче. Димитър Камбуров, човек добре известен с пристрастеността си към предизвикателни публични изказвания и позиции, отново ни е изправил пред сравнително трудни индивидуални и публични избори. Статията му Мастилото на киното и обратната страна на почерка, публикувана в портал „Култура“ преди около месец – и след това някак безследно „изчезната“, се превърна в обект на не един или няколко спора, някои от тях повече, други по-малко смислени. Обвиненията в антисемитизъм, не ще и дума, са тежка артилерия и – навсякъде по света, бих казал дори „слава Богу, вече и в България“ – никой не може да си позволи да ги премълчи или отмахне с лека ръка. Оттук и разбираемата реакция на колегата Тони Николов, главен редактор на портал „Култура“, който е обосновал решението си в кратък, но смислен и достоен за приемане текст. Да, тази позиция е разбираема. Да, текстът съдържа не едно или две контроверзни изказвания. Да, такива неща не могат да се поминават с мълчание. Да, необходима е ответна реакция. Да. Да. Да.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Мастилото на киното и обратната страна на почерка

Случи се, че от години живея в САЩ и Европа, напоследък преподавам главно българска литература, кино и култура. Знам какво е единственият превод на българска книга на английски в прочутата библиотека на Тринити колидж в Дъблин да е „Физика на тъгата“ на Господинов, „Авантаж“ и „Мяра според мяра“ да нямат английски субтитри и година след година магистрите по ЕвропеистикаТекст и образ и Сравнителни литератури да не са чували нито едно име на български писател, режисьор, художник или композитор. Ето защо не държа светът да почне, вместо с модната марка Bulgari и Стоичков, да асоциира българското първо с А. Вагенщайн.

Автор: Димитър Камбуров

Прочети още...

Хитлер, Мусолини и културата

„Когато чуя думата ‚култура‘, посягам към кобура си“. Това просташко острословие често се приписва на райхсмаршал Херман Гьоринг или някое друго нацистко величие, но Бенджамин Мартин веднага ни посочва правилния източник: пиесата Шлагетер  от 1933, написана от члена на нацистката партия Ханс Йост, в която един от героите казва: „Когато чуя думата ‚култура‘ веднага освобождавам предпазителя на Браунинга си“.

Просветляващата книга на Мартин „Нацистко-фашисткият Нов ред в европейската култура“ показва колко силно встрани може да ни поведе този известен цитат: всъщност грижата за културното им влияние е централна за имперските проекти както на Хитлер, така и на Мусолини…

Автор: Робърт Пакстън

Прочети още...

Мастилото на антисемитизма и обратната страна на комплекса за малоценност

Световната премиера на „Анжел Вагенщайн: Изкуството е оръжие, документален филм на американската кинематографистка Андреа Саймън, продукция на САЩ/България, 84 мин., се състоя тази година през януари в Ню Йорк. Публиката реагира с интерес и възхищение на портрета на Анжел Вагенщайн и прожекциите на филма продължиха с голям успех на екраните на американски и международни филмови събития. Портал Култура публикува статия на Димитър Камбуров (статията е свалена по етични причини – б.р.) за филма през месец септември. Встъпителният ѝ параграф отчита добрия прием на филма на международната сцена и предвижда положителен бъдещ прием в България от страна на „много хора“, вероятно не само от „левия политически спектър“. Веднага след това авторът изразява силно удивление, че американски филм е направен за българин: „Американски филм за българин звучи като небивалица: доайен на културата ни разпознат като достоен за център на пълнометражен документален филм?!“. Димитър Камбуров поставя въпросителен знак и удивителна.

Автор: Деляна Симеонова

Прочети още...

Как „белите хора“ са изобретени от един драматург през 1613

Расата може и да не е нещо реално, но расизмът със сигурност е. Идолите разполагат с начини да влияят върху животите ни, дори и ако боговете, които те представляват, са нещо илюзорно. Разглеждайки пиесата на Мидълтън ние можем да посочваме към свят, в който отново една фраза като „бели хора“ няма да има никакъв смисъл. Осъзнавайки, че хората не винаги са били категоризирани според цвета на кожата си, ние сме в състояние да си представим бъдеще, в което ние вече не сме категоризирани по такъв начин, нито пък подразделяни на групи в резултат от него.

Автор: Ед Саймън

Прочети още...

Езикът е перманентна революция

Модерността започва първоначално с това, че се приравняват красотата и изкуството. За гърците красотата е слънцето, светът; изкуството е да се правят неща. Гърците не правят разлика между онова, което ние наричаме изящни изкуства и занаятчийството, но в модерната култура ние сме приравнили изкуството с красотата. А след това в хода на различни авангардистки направления можем да наблюдаваме разделяне на двете. По-рано е било възможно човек да се влюби в жена, нарисувана от Енгр, защото тя е красива. Напротив, в жена, нарисувана от Пикасо, не се влюбва никой. След това разделение изкуството е тръгнало по свой собствен път, а възприятието за красота се е превърнало в свободен газ, който е убягнал на философите и е иззет от масовите медии. Въпреки това трябва постоянно да се мисли за красотата, също и независимо от изкуството. Защото на въпроса „Що е красота“, могат да се дадат универсални отговори. Мисля, че най-добрият отговор е даден от Кант с неговата идея за липса на материален интерес към нещо, което се наблюдава с благоразположение. Красотата на Никол Кидман например няма нищо общо с естетиката, защото я желаем по начин, по който не желаем Мона Лиза. Красотата се състои в това да се изпитва благоразположение при разглеждането или слушането на нещо, без човек да изпитва желание да го притежава.

Автори: Умберто Еко, журналисти от списание „Philosophie“

Прочети още...

Културните войни в днешна Русия

През пролетта на 2015 Тихон – митрополитът на Новосибирск – подаде съдебна жалба срещу мениджъра на Новосибирската опера, Борис Мездрих, и режисьора Тимофей Кулябин. Последният беше поставил продукция на вагнеровия Танхойзер и митрополитът настояваше, че представлението накърнява религиозните чувства на вярващите. След аферата с групата Пуси Райът (2012) в руското наказателно законодателство бяха направени промени и накърняването на религиозните чувства днес се счита за криминално престъпление. Заедно с моя колега от Московския университет Владимир Винокуров аз бях поканен да бъда експертен свидетел по време на съдебната процедура. И двамата специализираме в областта на религиозните изследвания и адвокатският екип желаеше да обясним религиозния символизъм на представлението.

Автор: Борис Фаликов

Прочети още...

Защо авторитарните водачи се страхуват от LGBT-правата?

Да се гледа към човек, който олицетворява избора – възможността да бъдем или да станем различни – може да бъде като поглед в някаква бездна от несигурност. В този смисъл, наблюдаването на прайд-парад или на транс-личност може да накара някой хетерогенен човек да се почувства много обратен: то демонстрира възможности, то прави света да изглежда плашещ. То говори за модерната трудност, описана от социалния психолог Ерих Фром в книгата му за възхода на нацизма, Бягство от свободата: възможността човек да изобрети самия себе си. Човек вече не е роден като търговец или селянин, мъж или жена. Тази свобода може да се изживява като непоносимо бреме. Не е за учудване, че най-известното в Америка анти-трансджендър законодателно постановление – издадената в Северна Каролина забрана за използване на обществени тоалетни – се фокусира върху свидетелството за раждане като най-важен документ. Постановявайки, че хората трябва да ползват обществени тоалетни, отговарящи на пола, записан в свидетелството им за раждане, законът създаде ситуация, при която хора, които изглеждат, държат се като, миришат като – които идентифицират себе си и живеят като – жени, трябва да ползват мъжки тоалетни, и обратно – но по същество той постановяваше, че човешката позиция в света е определена по рождение.

Автор: Маша Гисън

Прочети още...

За пренаписването на историята – част 3

Не съм изхвърлян от България, нито съм бягал от нея. Не съм бил затворник, нито имам досие. Давам си сметка, че съм от мнозинството, а прокудените, отказчиците, преследваните и изнудваните по политически причини са малко. Затова ги уважавам. Пред някои се прекланям. Но трябва ли да приема, че „оставането у дома“ е достатъчно или необходимо условие за такава разделителна линия, каквато прокарва Троянов? Защо само физическата крачка отвъд Стената, отвъд Завесата, която безспорно е израз на извънредна смелост и на пределен риск, да отваря очите за истината отсам, защо бремето на изгнанието да не заслепява, докато бремето на непосредствената въвлеченост в лъжливата действителност да (ни) осъжда на непълнолетие? Така Троянов започна да ми изглежда като самостилизирал се съдник, изразител на привилегирована позиция, която и да иска, дори с воля и усърдие, мнозинството от нас е осъдено да не може да заеме. Защото е останало тук, в кочината. Добре, че не съм писател, утешавам се аз, защото излиза, че няма за какво да се напъвам. „Отличието възнаграждава една непреклонно-куражлива литературна дейност и поощрява онези, които за поели по подобен път“. Ако Нобеловият комитет се беше вслушал в Троянов и бе осъзнал тренда, едва ли щеше да избере Боб Дилан.

Автор: Стилиян Йотов

Прочети още...

За пренаписването на историята – част 2

От формална гледна точка перипетиите със заместването на „паметната плоча“ [за спасяването на българските евреи] с „указателна табела“ са ясни. Или не съвсем. Защото все още не е ясно, защо при последното разместване е махната плочата, поставена на 8.03.2013, а не актуалната през 2007 г. Ако някой успее да види въпросната плоча в Музея за история на София, това няма да е първата, а втората. Къде е първата? Доколкото знам, тя се съхранява в мазето на сградата, където се помещава организация „Шалом“ и до нея през 2013 г. ми бе отказан какъвто и да било достъп.

Автор: Стилиян Йотов

Прочети още...

За пренаписването на историята – част 1

През 2015 г. Университетско издателство на СУ „Св. Климент Охридски“ издаде в превод забележителната книга на Петер Енглунд Битката: красота и печал. Първата световна война в 212 кратки глави. Авторът е швед, утвърден историк писател и журналист, бивш постоянен секретар на Шведската академия, а въпросната книга е от 2008 г. В последствие е издадена на всевъзможни езици. Базирана е на биографичните свидетелства на 19 души, преживели Първата световна война. В последствие книгата сякаш се разраства и всяка от военните години се превръща в том, така напр. случките през 1914 г. от 20 са станали 68, а тези през 1915 г. от 51 – на 108, съответно през 1916 г. от – 51 на 106. Липсата на познания по шведски не ми дават възможност да преценя мащаба на проекта, израснал върху инициативата на Енглунд. Същевременно бойните дневници, които съм разлиствал, реконструират всекидневието ден-по-ден, както и четиритомният роман на Уве Йонсон Jahrestage (букв. годишнини, но и дните на една година). На този фон подходът на Красота и печал сякаш отказва да бъде изчерпателен, да привижда ред в многогласието или да придава окончателен вид на фрагментите от мозайката на спомените.

Автор: Стилиян Йотов

Прочети още...

Глобалната реакция срещу гей-правата

Никоя революция, достойна за споменаване, не идва без ответна реакция. Борбата за гей-права – широко разглеждана като „най-бързото от всички движения за граждански права“ (за много кратък период от време 20 различни страни признаха еднополовия брак, а други 15 разрешават днес еднополови съжителства) – не е изключение от това правило. Дивата стрелба от миналия юни в нощния гей-клуб „Пулс“ в Орландо, Флорида, извършена от терорист, който преди това беше изразил омразата си към LGBZ-общността, беше най-смъртоносната атака, извършвана някога срещу гей-общността в САЩ и е поредно указание за злобата на тази ответна реакция. Но това е само отделен инцидент. През последните години може да се говори за глобална реакция срещу гей-правата, която преминава от Съединените щати през множество части на глобалния Юг, до Русия и други части от посткомунистическия свят.

Автор: Омар Енкарнасион

Прочети още...

Гърция и проблемите на клиентелистката държава

Причините за клиентелизма в Гърция не са трудни за откриване; той е резултат от ранното въвеждане на изборната демокрация, още преди да се е появила възможност за изграждане на модерна държава. В това отношение гръцкият опит е не по-различен от американския и е подобен на онзи от много други развиващи се страни в Латинска Америка и южна Азия. Специфичното за Гърция е фактът, че докато страната се модернизира и развива икономически, в нея не се появява реформаторско движение. В Гърция никога не се е появявала коалиция от групи, изградени около средната класа, която да агитира за реформа на държавните служби. Вместо това новопоявяващите се социални актьори, като гражданите или емигрантите от Мала Азия, винаги са били въвличани в съществуващата клиентелистка система и са започвали да играят по правилата ѝ.

Автор: Франсис Фукуяма

Прочети още...

Секс по време на социализъм: хигиена, медицина и физкултура

Един от възможните разкази за социализма е разказ за отсъствия. Историята на българския социализъм може да бъде описана през различни дефицити. От дефицита на олио, червен пипер, цветни телевизори, дамски превръзки, коли, жилища, през бленуваните корекомски шоколадови яйца, новогодишни портокали, касетофони, търсени на черно от виетнамците, до дефицита на обикновени свободи и права. Там някъде между олиото и свободите стои един друг свенливо премълчаван дефицит – дефицитът на еротическо.

Автор: Георги Господинов

Прочети още...

Трябва ли да ни възмущава 6lyokavicata?

В навечерието на 24 май известно българско издателство превърна себе си в топ новина, публикувайки „Под игото“ на Иван Вазов на т.нар. „шльокавица“. Пиар ходът беше много точно премерен – най-класическото произведение на най-класическия автор в българската литература, канонът на каноните, издаден на „неправилния правопис“ шльокавица. И то – в контекста на празника на кирилицата. Провокацията постигна целта си – да предизвика масово възмущение. Дръзналите да изразят нещо различно от възмущение бяха единици. После стана ясно, че целта на издателството е била именно това – дружно да се възмутим и да оценим какво богатство имаме в лицето на кирилицата. А за всеки продаден екземпляр от Pod igoto издателството обещава да подари на библиотеки две книги на правилен български език.

Автор: Светла Енчева

Прочети още...

Еманюел Макрон и модерното семейство

Когато човек знае, че Макрон е минал през деветте кръга на ада, за да спечели щастието си, става още по-интересно – дори затрогващо – да го видим като мощен защитник на модерното семейство в множеството му различни форми. В неделята преди дебатите, бащата на Марин льо Пен, Жан-Мари, който е съосновател на партията ѝ, Националния фронт, изнесе първомайска реч в Париж. За Макрон той каза следното, „Той ни говори за бъдещето, но няма деца!“. […] Отговорът на Макрон към коментара на льо Пен беше сериозен и директен, това беше страстно отхвърляне на грохналия социален ред, който ограничава родословието до мъжа и неговото семе. „Аз почувствах в нашата страна огромен страх от бъдещето на семейството“, каза той пред тридесет хиляди поддръжници, докато съпругата му, Бриджит Троньо, се усмихваше сред публиката. „Бихте ли станали враг на семейството само защото моето е малко по-различно и аз напълно поддържам това?“ След като аплодисментите приключиха, той продължи, „Чух посланието на Националния фронт от тази сутрин. Г-н льо Пен ми казва, ‚Вие нямате право да говорите за бъдещето, защото нямате деца‘. Г-н льо Пен, аз имам деца и внуци на сърцето. Това е семейство, което вие ще трябва да изградите, семейство, което трябва да завоювате, семейство, което не ви дължи нищо, и което никога няма да имате!“

Автор(и): Лорън Колинс

Прочети още...

Десет западни мита за мюсюлманите

В книгата си „Митът за ислямската вълна“ известният канадски журналист и изследовател Дъг Сондърс описва някои широко разпространени на Запад лъжливи представи за мюсюлманската емиграция. Според него, както по-рано е било с евреите и католиците, днес мюсюлманите се възприемат като хора, неспособни да се интегрират в обществото, като бързо възпроизвеждаща се общност с религия, която е по-скоро идеология на завоеванието, отколкото вяра. С помощта на най-съвременните данни той се опитва да покаже доста по-малко тревожната истина за новопристигащите.

Автор: Дъг Сондърс

Прочети още...

Междукултурното общуване – философия или бифуркация

Комуникацията между хора от различни култури през последните десетилетия неимоверно се разраства. За разлика от миналото, днес интеркултурните контакти за все повече хора са част от всекидневния живот, което не означава автоматично, че протичат гладко. Напротив, те като правило нерядко са наситени с недоразумения. . За срещите между различните култури Х. Хофстеде привежда следния пример: „Член на едно по-ранно и евроцентрично поколение, Р. Киплинг пише стихотворение, което започва с „О, Изтокът е Изток, а Западът Запад и никога те няма да се срещнат…“. Днес, разбира се, те се срещат, не само на кафе, но и в световната търговия, технология, политика“ . Общуването в междукултурна среда изисква специална подготовка, съобразена със спецификата на националните култури. Особеностите и различията в културите са много. Особено внимание заслужава информационният контекст – кой изпраща информацията, защо я изпраща, кой я получава, по какви канали минава тя, какво е нейното послание? Но задълбоченият му анализ показва, че при общуването на представители на различни култури съществуват голям брой бариери, които могат да доведат до неправилното му разбиране.

Автор: Мюмюн Тахир

Прочети още...

Националните извинения притежават силата да променят бъдещето

В следвоенните години германската десница и левица спорят многократно дали преработването на миналото ще потопи нацията в безконечно усещане за вина или то е необходима крачка към едно подновено извоюване на националното достойнство. Разкаянието се превръща в нормалност до такава степен, че когато канцлерът Вили Бранд отива на посещение в Полша през 1970, той коленичи пред паметника, увековечаващ Варшавското въстание [в еврейското гето] от 1943. Жестът на Бранд се възприема навсякъде като невербално извинение, а самият той по-късно обяснява, че „е извършил онова, което хората вършат, когато нямат думи“. През 1995 Хелмут Кол, канцлерът на обединена Германия, намира думите. На 50-та годишнина от освобождението на Аушвиц, Кол е недвусмислен. Аушвиц, обяснява той, е „най-мрачната и най-ужасяваща глава от германската история… една от първите ни задачи е да предадем това знание на бъдещите поколения, така че ужасяващите събития от миналото да не се повторят никога повече“. Чрез процеса на национално извиняване Германия преодолява амнезията и признава миналото си. Важното тук е, че ориентацията на целия процес е към бъдещето. Германия вижда в конфронтирането и признаването на [отговорността за] миналото си начин за подобряване на живота на бъдещите поколения.

Автор: Едуин Батистела

Прочети още...

Нашият главнокомандващ фалшификатор

През 1930-те и 40-те холандският фалшификатор Хан ван Меегерен печели цяло състояние като успешно предлага много от имитациите си като автентични картини на Йоханес Вермеер. Във всичко това няма нищо чак толкова изключително – освен факта, че, разглеждайки картините на ван Меегерен днес, човек просто не може да разбере на какво се е дължал успехът му. Планът на ван Меегерен е бил да намери експерт, когото би могъл да накара да удостовери автентичността на една от фалшификациите му, а след това да се възползва от факта, че една от картините му вече е била приета като част от уж-автентичните Вермееровци, тоест самото тяло, което служи като пробен камък при добавянето на нови картини към цялото. […] Във всичко това се съдържа сериозен урок относно опасностите, които ни дебнат пред лицето на реториката на Доналд Тръмп и неговите клакьори.

Автор: Александър Джордж

Прочети още...

Капитализъм и неравенство

В днешния глобализиран, финансиализран, постиндустриален свят, човешкият капитал е по-важен от всякога при определянето на индивидуалните житейски шансове. А това прави ролята на семейството значително по-важна, тъй като – както социалните учени непрекъснато установяват – ресурсите, предавани от семейството [на децата] обикновено са силно зависими от успеха в образованието и на работното място. Както икономистът Фридрих Хайек е посочил още преди половин век в Конституцията на свободата, основната пречка пред истинското равенство на шансовете се състои в това, че няма заместители за неща като интелигентни родители или емоционално и културно подкрепящо семейство. По думите на едно скорошно изследване на икономистите Педро Карнейро и Джеймс Хекман, „Разликите в нивата на познавателни и непознавателни способности в зависимост от семейните доходи се появяват много рано и са изключително стабилни. От своя страна училищното образование само задълбочава тези ранни различия“.

Автор: Джери З. Малър

Прочети още...

Посетители: 174

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Петров писа Още
    Една хубава статия.... преди 9 часа
  • Златко писа Още
    Нетърпелива дамата,... преди 15 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Моят коментар след... преди 15 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Да, проф. Дуранкев, няма... преди 16 часа
  • Dino писа Още
    Пълен цинизъм ! ... Моля, в... преди 23 часа
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Икономическото развитие... преди 2 дни
  • Николаи писа Още
    " Битието определя... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Сюзън Зонтаг с едно есе,... преди 4 дни
  • Цончо писа Още
    Една важна добавка към... преди 5 дни
  • Камен Евтимов писа Още
    Живко Желев е подкрепил... преди 6 дни
  • Павел Павлов писа Още
    До г-жа Ангелова,... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Чудесен избор на... преди 1 седмица
  • Гост от Егея писа Още
    До гост от... преди 1 седмица
  • Гост от Виена писа Още
    Ах, проклетото "първо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Да, истинските промени... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Наистина, при толкова... преди 1 седмица
  • Boris писа Още
    Хубава статия, но с много... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Английската дума gender е... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Понятието Джендър си има... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Още две думи. Верно е, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Сега английска дума... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    "Откъде тогава... преди 2 седмици
  • 007 писа Още
    Учудиха ме тези ранни,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Много ми допадна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Авторът е с основен... преди 2 седмици