Дискусии – Култура

Как „белите хора“ са изобретени от един драматург през 1613

Расата може и да не е нещо реално, но расизмът със сигурност е. Идолите разполагат с начини да влияят върху животите ни, дори и ако боговете, които те представляват, са нещо илюзорно. Разглеждайки пиесата на Мидълтън ние можем да посочваме към свят, в който отново една фраза като „бели хора“ няма да има никакъв смисъл. Осъзнавайки, че хората не винаги са били категоризирани според цвета на кожата си, ние сме в състояние да си представим бъдеще, в което ние вече не сме категоризирани по такъв начин, нито пък подразделяни на групи в резултат от него.

Автор: Ед Саймън

Прочети още...

Езикът е перманентна революция

Модерността започва първоначално с това, че се приравняват красотата и изкуството. За гърците красотата е слънцето, светът; изкуството е да се правят неща. Гърците не правят разлика между онова, което ние наричаме изящни изкуства и занаятчийството, но в модерната култура ние сме приравнили изкуството с красотата. А след това в хода на различни авангардистки направления можем да наблюдаваме разделяне на двете. По-рано е било възможно човек да се влюби в жена, нарисувана от Енгр, защото тя е красива. Напротив, в жена, нарисувана от Пикасо, не се влюбва никой. След това разделение изкуството е тръгнало по свой собствен път, а възприятието за красота се е превърнало в свободен газ, който е убягнал на философите и е иззет от масовите медии. Въпреки това трябва постоянно да се мисли за красотата, също и независимо от изкуството. Защото на въпроса „Що е красота“, могат да се дадат универсални отговори. Мисля, че най-добрият отговор е даден от Кант с неговата идея за липса на материален интерес към нещо, което се наблюдава с благоразположение. Красотата на Никол Кидман например няма нищо общо с естетиката, защото я желаем по начин, по който не желаем Мона Лиза. Красотата се състои в това да се изпитва благоразположение при разглеждането или слушането на нещо, без човек да изпитва желание да го притежава.

Автори: Умберто Еко, журналисти от списание „Philosophie“

Прочети още...

Културните войни в днешна Русия

През пролетта на 2015 Тихон – митрополитът на Новосибирск – подаде съдебна жалба срещу мениджъра на Новосибирската опера, Борис Мездрих, и режисьора Тимофей Кулябин. Последният беше поставил продукция на вагнеровия Танхойзер и митрополитът настояваше, че представлението накърнява религиозните чувства на вярващите. След аферата с групата Пуси Райът (2012) в руското наказателно законодателство бяха направени промени и накърняването на религиозните чувства днес се счита за криминално престъпление. Заедно с моя колега от Московския университет Владимир Винокуров аз бях поканен да бъда експертен свидетел по време на съдебната процедура. И двамата специализираме в областта на религиозните изследвания и адвокатският екип желаеше да обясним религиозния символизъм на представлението.

Автор: Борис Фаликов

Прочети още...

Защо авторитарните водачи се страхуват от LGBT-правата?

Да се гледа към човек, който олицетворява избора – възможността да бъдем или да станем различни – може да бъде като поглед в някаква бездна от несигурност. В този смисъл, наблюдаването на прайд-парад или на транс-личност може да накара някой хетерогенен човек да се почувства много обратен: то демонстрира възможности, то прави света да изглежда плашещ. То говори за модерната трудност, описана от социалния психолог Ерих Фром в книгата му за възхода на нацизма, Бягство от свободата: възможността човек да изобрети самия себе си. Човек вече не е роден като търговец или селянин, мъж или жена. Тази свобода може да се изживява като непоносимо бреме. Не е за учудване, че най-известното в Америка анти-трансджендър законодателно постановление – издадената в Северна Каролина забрана за използване на обществени тоалетни – се фокусира върху свидетелството за раждане като най-важен документ. Постановявайки, че хората трябва да ползват обществени тоалетни, отговарящи на пола, записан в свидетелството им за раждане, законът създаде ситуация, при която хора, които изглеждат, държат се като, миришат като – които идентифицират себе си и живеят като – жени, трябва да ползват мъжки тоалетни, и обратно – но по същество той постановяваше, че човешката позиция в света е определена по рождение.

Автор: Маша Гисън

Прочети още...

За пренаписването на историята – част 3

Не съм изхвърлян от България, нито съм бягал от нея. Не съм бил затворник, нито имам досие. Давам си сметка, че съм от мнозинството, а прокудените, отказчиците, преследваните и изнудваните по политически причини са малко. Затова ги уважавам. Пред някои се прекланям. Но трябва ли да приема, че „оставането у дома“ е достатъчно или необходимо условие за такава разделителна линия, каквато прокарва Троянов? Защо само физическата крачка отвъд Стената, отвъд Завесата, която безспорно е израз на извънредна смелост и на пределен риск, да отваря очите за истината отсам, защо бремето на изгнанието да не заслепява, докато бремето на непосредствената въвлеченост в лъжливата действителност да (ни) осъжда на непълнолетие? Така Троянов започна да ми изглежда като самостилизирал се съдник, изразител на привилегирована позиция, която и да иска, дори с воля и усърдие, мнозинството от нас е осъдено да не може да заеме. Защото е останало тук, в кочината. Добре, че не съм писател, утешавам се аз, защото излиза, че няма за какво да се напъвам. „Отличието възнаграждава една непреклонно-куражлива литературна дейност и поощрява онези, които за поели по подобен път“. Ако Нобеловият комитет се беше вслушал в Троянов и бе осъзнал тренда, едва ли щеше да избере Боб Дилан.

Автор: Стилиян Йотов

Прочети още...

За пренаписването на историята – част 2

От формална гледна точка перипетиите със заместването на „паметната плоча“ [за спасяването на българските евреи] с „указателна табела“ са ясни. Или не съвсем. Защото все още не е ясно, защо при последното разместване е махната плочата, поставена на 8.03.2013, а не актуалната през 2007 г. Ако някой успее да види въпросната плоча в Музея за история на София, това няма да е първата, а втората. Къде е първата? Доколкото знам, тя се съхранява в мазето на сградата, където се помещава организация „Шалом“ и до нея през 2013 г. ми бе отказан какъвто и да било достъп.

Автор: Стилиян Йотов

Прочети още...

За пренаписването на историята – част 1

През 2015 г. Университетско издателство на СУ „Св. Климент Охридски“ издаде в превод забележителната книга на Петер Енглунд Битката: красота и печал. Първата световна война в 212 кратки глави. Авторът е швед, утвърден историк писател и журналист, бивш постоянен секретар на Шведската академия, а въпросната книга е от 2008 г. В последствие е издадена на всевъзможни езици. Базирана е на биографичните свидетелства на 19 души, преживели Първата световна война. В последствие книгата сякаш се разраства и всяка от военните години се превръща в том, така напр. случките през 1914 г. от 20 са станали 68, а тези през 1915 г. от 51 – на 108, съответно през 1916 г. от – 51 на 106. Липсата на познания по шведски не ми дават възможност да преценя мащаба на проекта, израснал върху инициативата на Енглунд. Същевременно бойните дневници, които съм разлиствал, реконструират всекидневието ден-по-ден, както и четиритомният роман на Уве Йонсон Jahrestage (букв. годишнини, но и дните на една година). На този фон подходът на Красота и печал сякаш отказва да бъде изчерпателен, да привижда ред в многогласието или да придава окончателен вид на фрагментите от мозайката на спомените.

Автор: Стилиян Йотов

Прочети още...

Глобалната реакция срещу гей-правата

Никоя революция, достойна за споменаване, не идва без ответна реакция. Борбата за гей-права – широко разглеждана като „най-бързото от всички движения за граждански права“ (за много кратък период от време 20 различни страни признаха еднополовия брак, а други 15 разрешават днес еднополови съжителства) – не е изключение от това правило. Дивата стрелба от миналия юни в нощния гей-клуб „Пулс“ в Орландо, Флорида, извършена от терорист, който преди това беше изразил омразата си към LGBZ-общността, беше най-смъртоносната атака, извършвана някога срещу гей-общността в САЩ и е поредно указание за злобата на тази ответна реакция. Но това е само отделен инцидент. През последните години може да се говори за глобална реакция срещу гей-правата, която преминава от Съединените щати през множество части на глобалния Юг, до Русия и други части от посткомунистическия свят.

Автор: Омар Енкарнасион

Прочети още...

Гърция и проблемите на клиентелистката държава

Причините за клиентелизма в Гърция не са трудни за откриване; той е резултат от ранното въвеждане на изборната демокрация, още преди да се е появила възможност за изграждане на модерна държава. В това отношение гръцкият опит е не по-различен от американския и е подобен на онзи от много други развиващи се страни в Латинска Америка и южна Азия. Специфичното за Гърция е фактът, че докато страната се модернизира и развива икономически, в нея не се появява реформаторско движение. В Гърция никога не се е появявала коалиция от групи, изградени около средната класа, която да агитира за реформа на държавните служби. Вместо това новопоявяващите се социални актьори, като гражданите или емигрантите от Мала Азия, винаги са били въвличани в съществуващата клиентелистка система и са започвали да играят по правилата ѝ.

Автор: Франсис Фукуяма

Прочети още...

Секс по време на социализъм: хигиена, медицина и физкултура

Един от възможните разкази за социализма е разказ за отсъствия. Историята на българския социализъм може да бъде описана през различни дефицити. От дефицита на олио, червен пипер, цветни телевизори, дамски превръзки, коли, жилища, през бленуваните корекомски шоколадови яйца, новогодишни портокали, касетофони, търсени на черно от виетнамците, до дефицита на обикновени свободи и права. Там някъде между олиото и свободите стои един друг свенливо премълчаван дефицит – дефицитът на еротическо.

Автор: Георги Господинов

Прочети още...

Трябва ли да ни възмущава 6lyokavicata?

В навечерието на 24 май известно българско издателство превърна себе си в топ новина, публикувайки „Под игото“ на Иван Вазов на т.нар. „шльокавица“. Пиар ходът беше много точно премерен – най-класическото произведение на най-класическия автор в българската литература, канонът на каноните, издаден на „неправилния правопис“ шльокавица. И то – в контекста на празника на кирилицата. Провокацията постигна целта си – да предизвика масово възмущение. Дръзналите да изразят нещо различно от възмущение бяха единици. После стана ясно, че целта на издателството е била именно това – дружно да се възмутим и да оценим какво богатство имаме в лицето на кирилицата. А за всеки продаден екземпляр от Pod igoto издателството обещава да подари на библиотеки две книги на правилен български език.

Автор: Светла Енчева

Прочети още...

Еманюел Макрон и модерното семейство

Когато човек знае, че Макрон е минал през деветте кръга на ада, за да спечели щастието си, става още по-интересно – дори затрогващо – да го видим като мощен защитник на модерното семейство в множеството му различни форми. В неделята преди дебатите, бащата на Марин льо Пен, Жан-Мари, който е съосновател на партията ѝ, Националния фронт, изнесе първомайска реч в Париж. За Макрон той каза следното, „Той ни говори за бъдещето, но няма деца!“. […] Отговорът на Макрон към коментара на льо Пен беше сериозен и директен, това беше страстно отхвърляне на грохналия социален ред, който ограничава родословието до мъжа и неговото семе. „Аз почувствах в нашата страна огромен страх от бъдещето на семейството“, каза той пред тридесет хиляди поддръжници, докато съпругата му, Бриджит Троньо, се усмихваше сред публиката. „Бихте ли станали враг на семейството само защото моето е малко по-различно и аз напълно поддържам това?“ След като аплодисментите приключиха, той продължи, „Чух посланието на Националния фронт от тази сутрин. Г-н льо Пен ми казва, ‚Вие нямате право да говорите за бъдещето, защото нямате деца‘. Г-н льо Пен, аз имам деца и внуци на сърцето. Това е семейство, което вие ще трябва да изградите, семейство, което трябва да завоювате, семейство, което не ви дължи нищо, и което никога няма да имате!“

Автор(и): Лорън Колинс

Прочети още...

Десет западни мита за мюсюлманите

В книгата си „Митът за ислямската вълна“ известният канадски журналист и изследовател Дъг Сондърс описва някои широко разпространени на Запад лъжливи представи за мюсюлманската емиграция. Според него, както по-рано е било с евреите и католиците, днес мюсюлманите се възприемат като хора, неспособни да се интегрират в обществото, като бързо възпроизвеждаща се общност с религия, която е по-скоро идеология на завоеванието, отколкото вяра. С помощта на най-съвременните данни той се опитва да покаже доста по-малко тревожната истина за новопристигащите.

Автор: Дъг Сондърс

Прочети още...

Междукултурното общуване – философия или бифуркация

Комуникацията между хора от различни култури през последните десетилетия неимоверно се разраства. За разлика от миналото, днес интеркултурните контакти за все повече хора са част от всекидневния живот, което не означава автоматично, че протичат гладко. Напротив, те като правило нерядко са наситени с недоразумения. . За срещите между различните култури Х. Хофстеде привежда следния пример: „Член на едно по-ранно и евроцентрично поколение, Р. Киплинг пише стихотворение, което започва с „О, Изтокът е Изток, а Западът Запад и никога те няма да се срещнат…“. Днес, разбира се, те се срещат, не само на кафе, но и в световната търговия, технология, политика“ . Общуването в междукултурна среда изисква специална подготовка, съобразена със спецификата на националните култури. Особеностите и различията в културите са много. Особено внимание заслужава информационният контекст – кой изпраща информацията, защо я изпраща, кой я получава, по какви канали минава тя, какво е нейното послание? Но задълбоченият му анализ показва, че при общуването на представители на различни култури съществуват голям брой бариери, които могат да доведат до неправилното му разбиране.

Автор: Мюмюн Тахир

Прочети още...

Националните извинения притежават силата да променят бъдещето

В следвоенните години германската десница и левица спорят многократно дали преработването на миналото ще потопи нацията в безконечно усещане за вина или то е необходима крачка към едно подновено извоюване на националното достойнство. Разкаянието се превръща в нормалност до такава степен, че когато канцлерът Вили Бранд отива на посещение в Полша през 1970, той коленичи пред паметника, увековечаващ Варшавското въстание [в еврейското гето] от 1943. Жестът на Бранд се възприема навсякъде като невербално извинение, а самият той по-късно обяснява, че „е извършил онова, което хората вършат, когато нямат думи“. През 1995 Хелмут Кол, канцлерът на обединена Германия, намира думите. На 50-та годишнина от освобождението на Аушвиц, Кол е недвусмислен. Аушвиц, обяснява той, е „най-мрачната и най-ужасяваща глава от германската история… една от първите ни задачи е да предадем това знание на бъдещите поколения, така че ужасяващите събития от миналото да не се повторят никога повече“. Чрез процеса на национално извиняване Германия преодолява амнезията и признава миналото си. Важното тук е, че ориентацията на целия процес е към бъдещето. Германия вижда в конфронтирането и признаването на [отговорността за] миналото си начин за подобряване на живота на бъдещите поколения.

Автор: Едуин Батистела

Прочети още...

Нашият главнокомандващ фалшификатор

През 1930-те и 40-те холандският фалшификатор Хан ван Меегерен печели цяло състояние като успешно предлага много от имитациите си като автентични картини на Йоханес Вермеер. Във всичко това няма нищо чак толкова изключително – освен факта, че, разглеждайки картините на ван Меегерен днес, човек просто не може да разбере на какво се е дължал успехът му. Планът на ван Меегерен е бил да намери експерт, когото би могъл да накара да удостовери автентичността на една от фалшификациите му, а след това да се възползва от факта, че една от картините му вече е била приета като част от уж-автентичните Вермееровци, тоест самото тяло, което служи като пробен камък при добавянето на нови картини към цялото. […] Във всичко това се съдържа сериозен урок относно опасностите, които ни дебнат пред лицето на реториката на Доналд Тръмп и неговите клакьори.

Автор: Александър Джордж

Прочети още...

Капитализъм и неравенство

В днешния глобализиран, финансиализран, постиндустриален свят, човешкият капитал е по-важен от всякога при определянето на индивидуалните житейски шансове. А това прави ролята на семейството значително по-важна, тъй като – както социалните учени непрекъснато установяват – ресурсите, предавани от семейството [на децата] обикновено са силно зависими от успеха в образованието и на работното място. Както икономистът Фридрих Хайек е посочил още преди половин век в Конституцията на свободата, основната пречка пред истинското равенство на шансовете се състои в това, че няма заместители за неща като интелигентни родители или емоционално и културно подкрепящо семейство. По думите на едно скорошно изследване на икономистите Педро Карнейро и Джеймс Хекман, „Разликите в нивата на познавателни и непознавателни способности в зависимост от семейните доходи се появяват много рано и са изключително стабилни. От своя страна училищното образование само задълбочава тези ранни различия“.

Автор: Джери З. Малър

Прочети още...

За турците и за техните пословици – част 3

Доста пословици показват уважението към майсторлъка и професионализма, и то придобити с практика, а не с наблюдение: „Бакмакла уста олунсайдъ, кьопеклер касап олурду“ (С гледане ако се ставаше майстор, кучето касапин щеше да стане). Тази практика трябва да е достатъчно дълга, за да се натрупат нужните знания и опит, но възрастта на майстора не трябва да е толкова напреднала, че да му треперят ръцете: „Генч доктордан ве яшлъ берберден сакън“ (От млади доктори и от стари бръснари да се пазиш!). Но за всяко нещо трябва да се обръщаш към човек, който упражнява именно този занаят и няма да те подведе с некачествена стока: „Екмейи фърънджъдан, ети касаптан ал“. [Хляб от фурнаджията (от хлебаря), месо от касапина (от месаря) вземай]; „Бир ока унун варса, устайя хамурла ве пишир“ [Една ока брашно ако имаш, на майстор (иди) да ти го омеси и изпече].

Автор: Георги Карев

Прочети още...

За турците и за техните пословици – част 2

Вълци, лисици, кучета и зайци – за всички се е намерило място в турските пословици. Към вълка е показано нужното уважение: „Курт биле комшусуна зарар вермез“ (Дори и вълкът на съседа си вреда не причинява); „Курт думанлъ хавайъ север“ (Вълкът мъгливото време обича); „Коджамъш курт йолуну шашмаз“ (Старият вълк за пътя си не се чуди); „Курт койюна бабасъна сормаз“ (Вълкът не пита овцата за баща й); „Курт ийеджейини бакал дюкянъда арамаз“ (Вълкът яденето си не го търси в дюкяна на бакалина). Любопитна е ситуацията, при която пийналата коза придобива нужната смелост да отиде да потърси вълка, за да го респектира: „Кечи сархош олмуш, дайя курт арамайя гитмиш“ (Козата като се напие, в планината вълка да търси отива). Една тъжна истина, нерядко валидна и при хората: „Курт коджадъйлен, кьопеклере маскара олур“ (Вълкът като остарее, на кучетата посмешище става).

Автор: Георги Карев

Прочети още...

За турците и за техните пословици – част 1

Когато турците започват да навлизат в Ислямския свят, общественият им статут в него бил нисък; първоначално те били използвани като наемници и пазачи от халифите на Багдат и техните подчинени. Но през XI в. селджукските турци, наречени така по името на военния водач на едно от огузките племена, постепенно установяват контрол върху източните области от халифските земи и накрая формират Селджукската империя, която през XII в. се разпростира от Източен Иран до Западен Анадол. Така лидерската роля в ислямския свят постепенно преминава в ръцете на турците. Отоманската империя, създадена (1299) след падането на Селджуците и наречена така по името на основателя си Осман I (Отман), по-късно, през разцвета си по време на царуването на Сюлейман Великолепни, наричан още Сюлейман Законодателят (род. 1494, на престола 1520-1566), се разпростира на три континента, от бреговете на Мароко до бреговете на Иран и от Южна Полша до Южен Йемен, има площ 3 млн. кв. км. и 60 млн. поданици. Но още двеста години преди този разцвет, към средата на XIV в., когато балканските страни се изтощават взаимно чрез чести и – както сега ни се струва – почти безсмислени военни конфликти, турският натиск откъм Мала Азия към Югоизточна Европа застрашително нараства. Османското емирство, което се развива в посока към модерна за времето си военно-феодална държава, все повече укрепва. Особено при наследника на Осман, Орхан (1326-1359), цялата византийска част от Мала Азия преминала в турски ръце. Военният натиск срещу Византия се засилил още повече при синовете на Орхан – Халил и Сюлейман.

Автор: Д-р Георги Карев

Прочети още...

Асиметрия и междукултурно общуване

Живеем в условията на асиметрично общество и междукултурно общуване. В областта на тяхното функциониране доминира смесването (или замяната) на местата на отделните компоненти, при което не става ясно за какъв тип обществен модел става дума. Междукултурното общуване се изследва от позициите на концепции, някои от които отдавна показаха своята несъстоятелност в контекста на основните принципи на интеграционните процеси в страните, чиято социокултурна структура не е пригодена към подобна парадигма. За нашата страна тази неадекватност на подхода към взаимодействието на тези две сфери е една от причините за задълбочаващите се противоречия, които се отразяват крайно отрицателно върху желанието и усилията за постигане на консенсус и единство по основните приоритети на общественото ни развитие.

Автор: Мюмюн Тахир

Прочети още...

„Само един бог може да ни спаси“. Разговор с Мартин Хайдегер

През септември 1966 германският философ Мартин Хайдегер (1889-1976), един от титаните на мисълта на ХХ век, приема в дома си във Фрайбург представители на списание „Шпигел“, за да отговори на обвиненията във връзка с поведението си по времето на нацизма. Той самият вижда в този разговор принос за „изясняването на моя случай“. Тъй като в хода на срещата той излага и редица основни мисли на своята философия, разговорът с „Шпигел“, по волята на Хайдегер публикуван едва след смъртта му, става известен като „завещанието на Хайдегер“.

Автори: Мартин Хайдегер, списание „Шпигел“

Прочети още...

Интервю с Гарт Грийнуел

Наскоро чух някой да казва, че да се разглеждат произведенията на изкуството през призмата на политическото е нещо чудесно за учебната стая, тъй като то ви дава толкова много неща, за които може да се разговаря; то прави изкуството някак много речовито, почти задължено да изказва политически мнения. Но самият чувствам дълбоко, че изкуството трябва да бъде защитавано от каквато и да е отговорност в тези отношения. Именно тази свобода, създадена от тази закрила, позволява на изкуството да има каквато и да било политическа ефективност, доколкото я има. Изкуството, което има някакви открити, преднамерени политически склонности, често е неефективно както като изкуство, така и като начин да се прави политика. А това е така, тъй като пропагандата се опитва да упражни някакво едностранно влияние върху читателя. Изкуството никога не се опитва да предизвика единична реакция.

Автори: Гарт Грийнуел, списание „White Review“

Прочети още...

Карл Маркс, вчера и днес

Ние можем да върнем Маркс в 19 век, но не можем да го задържим там. Маркс губи абсурдно много време в полемики със съперниците си и погасяване на сектантски огнища на пожари, и разбира се не успява да завърши труда, който смята за своя opus magnum – „Капиталът“. Ала за добро или зло факт е, че неговата мисъл не е остаряла. Маркс провижда, че модерните пазарни икономики, оставени сами на себе си, произвеждат големи неравенства, и превръща онзи аналитичен подход, който води началото си чак от Сократ – преобръщането с главата наопаки на концепции, които мислим, че познаваме и разбираме, – в ресурс за осмисляне на социалните и икономическите условия на собствения ни живот.

Автор: Луи Менанд

Прочети още...

Против забравата – за кой ли път?

Нека започнем със според мен очевидния факт, че „забравата“ всъщност е невъзможна, особено когато става дума за травматични колективни преживявания, възприемани като дълбинно-определящи „историческата съдба“ на една или друга група (което според мен е и основният мотив на кажи-речи всяка „национална история“). Възможно е единствено някакъв вид специфично целеполагане на отговорността за „историята“ – и онова, което предлага Рийф (както и всички негови предшественици, пледиращи за – или постановяващи – необходимостта от „забравяне“) – е в края на краищата отговорността да бъде носена от „никого“. Именно в тази специфична форма на sacrificium intellectus, тоест съгласието да вярваме в нещо абсурдно, в името на личния или колективен мир (със себе си), се състои живецът на идеята. Нека се съгласим, в името на мира, че отговорни няма, след което се постараем да живеем с тази очевидно абсурдна пропозиция толкова дълго, че необходимостта от изнамиране на някакъв от малко-малко по-логичен и по-разбираем отговор на неизбежния въпрос за историческата отговорност отпадне от само себе си. Или нещо такова.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Опасният култ към историческата памет

Колективната историческа памет не зачита миналото. Не става въпрос само за неточности, преднамерени или не, от типа на онези, които виждаме в днешното изобилие от телевизионни мини-сериали, опитващи се да пресъздадат някаква отминала историческа епоха – „Династията на Тюдорите“ на американската „Шоутайм“, да речем, или „Рим“ на HBO. Когато държави, политически партии и социални групи се позовават на колективната историческа памет, мотивите им далеч не са тривиални. Някъде до към края на втората половина на 20 в. целта на този род припомняне почти неизменно бе да се укрепи националното единство. Добре би било, ако можехме да кажем, че лошите режими са били по-склонни към тази практика, отколкото добрите. Но в действителност усилия да се мобилизира и манипулира колективната памет или тя да бъде изфабрикувана са правени от режими и политически партии от всякакви разновидности.

Автор: Дейвид Рийф

Прочети още...

И отново за Нобеловата награда за литература

Тазгодишната Нобелова награда за литература отново разбуни духовете, но, за разлика от обичайното „защо?“ (защо тоя, защо не оня), този път, имам чувството, се разпалва едно много по-голямо, много по-сериозно „ЗАЩО?“ Не ще и дума, Боб Дилън е кумир за много и много милиони хора (дори и покойният Стив Джобс, един от най-мощните егоцентрици на тоя свят, сякаш привеждаше глава, рамене, че и цяло тяло, пред онзи тъй гигантски-див, мутант-мустанг, не-от-тоя-свят-човек-вселена) – но това, разбира се, не го прави ни най-малко безспорен лауреат на най-престижната сред всички литературни, а комай и културни, и политически, награди на планетата. Дочувам, доколкото съм в състояние, най-различни гласове, които изразяват съмнение и недоверие в избора на шведската комисия – и то далеч не само на хора, ръководени от обичайната българска дребнавост и злобица, какъвто обикновено е случаят когато се обсъждат българските „отличени“. Ами да – Боб Дилън и Нобелова награда? Като как тъй, ама защо, почакайте! Тук има хора като Филип Рот или (недообичвания от мен) Харуки Мураками, които чакат от години насам. И, гледай само как изведнъж, само с един скок, хитроумният присмехулник на всичко и всички ги изпреварва, също като човек, който е изчаквал два часа някъде преди финала на маратона, само за да се втурне и „спечели“ състезанието под носа на изнурените, пребити от усилия и изнемога честни спортсмени. Ами да, може ли такова нещо?

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Свят Lite

Като се оставят настрана твърденията за литературно високо качество, Глобалната литература не прави никакви съждения. Творбите, които тя цени, са вследствие на това провали дори и от собствената ѝ тясна гледна точка, тъй като добрата литература, най-кратко казано, е творение на хора, опитващи се да кажат истината (колкото и изкривена), а не такива, които се опитват да създават „литература“. Писателите, по-силно заинтересувани от „литература“, отколкото от истина, правят така, че в края на краищата не постигат нито едното, нито другото – и това е само една от причините, поради които в наши дни думата литература звучи толкова фалшиво – сякаш човек би настоявал да казва кулинария всеки път, когато има предвид храна. А храната, като препитание, е по-скоро нещото, което ние тук имаме предвид.

Автори: Списание N+1

Прочети още...

Постмодерни литературни вълнения и argumentum ad hominem

Няма да крия, че тъй нареченият „литературен“ дебат от последно време ме отвращава. Отвращава ме по две причини. Първа сред тях е неговата несистемност. Позициите на най-радикалните участници (доколкото е възможно те да бъдат системно проследени, тъй като често изненадват в гръб, съвсем по партизански, от прикритието на най-неподозирани платформи) имат съмнителното адаптивно свойство да се променят с онази гъвкавост, която е позната от камуфлажната тактика на един известен боливийски терорист и, може би, от неизчерпаемото тактическо вдъхновение на Карлос Чакала за дегизировъчни метаморфози.

Автор: Пламен Шуликов

Прочети още...

Как отвращението е накарало хората да работят заедно и изграждат цивилизации

Един все по-увеличаващ се корпус от научни изследвания показва, че моралните съждения не винаги са продукт на внимателно размисляне. Понякога ние просто чувстваме, че дадено действие е погрешно, дори и ако не може да се покаже никой, който е пострадал от него. Нерядко правим светкавични съждения, а след това – по думите на Джонатан Хайт, социален психолог от Нюйоркския университет – „конструираме post-hoc [допълнителни] оправдания за тези чувства“. Това усещане, както показват различни видове научни изследвания, е оформено от усещането за погнуса – емоция, за която повечето учени смятат, че е възникнала, за да ни предпазва от паразити. Маркирана от възклицания като „Пфуй!“ и „Уа!“, погнусата ни кара да се отдръпваме в ужас пред неща като изпражнения, хлебарки или дървеници, пиявици и всичко друго, което ни отвращава. Някъде в далечното ни родово минало същото усещане, което ни кара да потръпваме при докосването на мъртво животно или да изпитваме гадене при неприятна миризма, е било кодирано в най-дълбоките ни убеждения – от етиката и религиозните ценности до политическите възгледи.

Автор: Катлийн Маколиф

Прочети още...

Електронният четец от пясък…

Мисълта ми е, че, като много други хора и аз се наслаждавам на книгите като на обекти. Въпреки трудностите, които възникват при натрупването им, харесва ми това, че заемат както мисловно, така и физическо пространство. Всъщност, за да бъда честен, доскоро тайно хранех напразната надежда, че цялата идея с електронните книги и четци ще се окаже само някаква преходна мода, че по някакъв начин всички изведнъж ще забравят, че книгите са нещо тромаво и сравнително скъпо за произвеждане, а и не особено добро за околната среда, и че те могат много лесно да бъдат заменени от малки облачета от електронни данни, които могат да бъдат изпратени по целия свят за секунди, без да заемат каквото и да било видимо пространство. Не ми се щеше онова, което се случи с компактните дискове, да се случи и с книгите. Но след това извадих от опаковката онова малко, шлифовано-утилитарно правоъгълниче от сива пластмаса и го включих. Само минути по-късно вече бях започнал да схващам целия му откачен потенциал. За нула време бях снел от мрежата малка библиотека от безплатни, с изтекли авторски права класически издания. Очевидно е, че може да се каже доста нещо в полза на възможността да се разхождате наоколо с пълните събрани съчинения на Толстой в задния джоб, без да се страхувате от изкривяване на гръбначния стълб или публичен присмех.

Автор: Марк Оконъл

Прочети още...

Цената на монотеизма

Може би най-дълбоката и с най-големи последствия революция в човешката история се извършва някъде в столетията между късната Бронзова епоха, тоест към края на второто хилядолетие пр.Хр., и началото на Новата ера. Нейният манифест гласи: „Да нямаш други богове освен Мен“. Това е процесът на възвисяване на човешкия дух, който Карл Ясперс локализира в „Осевата епоха“, а Макс Вебер обозначава като рационализиране, тоест отдалечаване от магическото мислене. Историческото ехо от тази революция без начало и без край, свързвана с името на легендарния основоположник на юдейския монотеизъм Мойсей, в течение на която пантеонът на космическите богове бива постепенно узурпиран от ревнивия бог на библейските религии, е тема на новоизлязлата книга на германския историк Ян Асман „Мойсеевото разграничение или цената на монотеизма“.

Автор: Стоян Гяуров

Прочети още...

Фанатик ли е новият човек?

Нищо друго не е променило така из основи западния, а – докъдето стига ислямът – и източния свят, както преходът от политеизъм към монотеизъм през Античността. Въпреки че този преход се извършва в продължение на векове, а може би – ако добавим Ехнатон и Мохамед – и на хилядолетия, традицията го помни като скок, като откровение и нововъведение, като революционен разрив, по-радикален от който е невъзможно да си представим. Ясперс говори за „Осевата епоха“ , по време на която „се ражда човекът, с когото живеем до ден-днешен“. Ясперс поставя акцента по-скоро върху едновременността, отколкото върху съдържателната страна на онези разриви, които той констатира на Изток и на Запад във вековете около 500 г. пр. Хр. По-важна от хронологията обаче е същността, а именно: въвеждането на една нова религия и появата в тази светлина на един нов човек.

Автор: Ян Асман

Прочети още...

„Литературен вестник“ и моралът в литературата

Мразя публични конфликти между писатели. Отказвал съм да участвам в нападки срещу успели в нещо писатели (публикували книга в чужбина, спечелили награда), дори когато критиката на техни колеги е имала основание, най-малкото защото ми се е струвало, че такъв тип критика предизвиква подозрение за завист. А борбата за власт в литературата (и „Литературен вестник“ определено представлява власт в литературата) винаги ме е отвращавала.

Но нямаше как да не взема страна в конфликта около „Литературен вестник“. Не само защото съм един от основателите му и от първите му редактори. Не само, защото изобщо не бях поканен тази година, когато се честваше 25-годишнината от излизането на първия брой. (Между другото, баща ми, Любомир Левчев, за разлика от мен, бе поканен от сегашната главна редакторка да участва в анкетата „Чета ‚Литературен вестник‘ защото…“) Бях поканен от Камелия Спасова да участвам в голямото четене по случай годишнината, но отказах, защото другите поети съ-основатели на вестника и първи редактори, Едвин Сугарев, Ани Илков и Румен Леонидов, не бяха поканени.

Автор: Владимир Левчев

Прочети още...

Соц носталгията – последният писък в маркетинга

От всичко най-тъжен е фактът, че именно, както някои хора биха ги нарекли – капиталистически компании, печелят на гърба на соц носталгията. Увлечени в ламтеж към връщането на календара отпреди 1989, все по-малко хора осъзнават, че стават жертва на манипулация! Из страната отварят врати все повече ресторанти – „соц“ гурмета. Постепенно се появяват дори кисели млека, носещи имена, напоени с носталгия. Изглежда от социализма е останала само дебелата възможност за печалба. Аз нямам нищо против консумацията на продукти, създавани по стари модели и технологии, стига те наистина да са произведени така. Това, което обаче ме кара да негодувам е, че все повече хората пазаруват заради марката, а не заради самата стока. Но това е тенденция, която трудно ще бъде преобърната. Защото така работят повечето медии у нас – манипулативно – и защото хората са започнали открай време да гледат повече опаковката, отколкото съдържанието. Принцип, който вече е валиден не само на потребителско, но и на обществено ниво. А така бавно и постепенно изкривяваме народопсихологията си. И сами влизаме в порочния кръг, от който измъкването е трудно.

Автор: Делиян Маринов

Прочети още...

Посетители: 83

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 3 часа
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 4 часа
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 4 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 3 седмици