Доц. Петров, поканих ви да разговаряме за случилото се с Новак Джокович. Властите в Австралия окончателно го депортираха, вече е в Белград. През публичните реакции на сърбите и неговите собствени към съдебния казус личи своеобразен балкански синдром. В Сърбия, но и у до голяма степен у нас, неговото отрицание на необходимостта от ваксинационен паспорт се посрещна одобрително. Допадна им и играта на Джокович като жертва и мъченик на „системата“. Откъде идва това?

Доц. д-р Румен Петров, преподавател: Вероятно става въпрос за желанието да постигам две неща едновременно – едното е да постигам влияние и авторитет в социалната си среда, другото е да демонстрирам недоверие и отстраненост от онова, което наричаме „официален дневен ред на обществото“ въведен в институциите, чрез които обществото работи. Ако е балканско това да сме винаги извън държавата, извинявам се за баналния пример, това отчуждение е описано и в разказа „Андрешко“ на Елин Пелин. Има една структурна културна дистанция между част от гражданите на определени общества и политиките на държавата. Това е процес с две страни, защото може да бъде разглеждан и като критика, когато държавата се счита за репресивна и незачитаща човешките права. А как се ориентираме и как заемаме позиция – дали COVID сертификатът е нарушение на човешките права или реакцията спрямо него е форма на „андрешковщина“ – е важен въпрос, макар да не ми се струва много труден за решаване. Защо не ми се струва труден за решаване – защото разбирам, че водещата позиция е дали моята свобода води до вреди на други граждани от една страна. От друга страна се включва и свързването ни в отношения на доверие със съществуващите институции, като тези на медицината, на изследванията и други подобни. Ключовото е – мисля ли за цялото или мисля за една част от него? Може би така трябва да го обобщя.

Автор(и): Румен Петров, Юлиана Методиева

Знам една история за трансджендърно момиче от селски район на Уисконсин, което още преди да навърши 5 години показало на родителите си толкова ясно, че е момиче, а не момче, че те променили името ѝ и я обличали в момичешки дрехи. Когато дошло време да тръгне на училище, родителите ѝ уговорили с училищната администрация да я приемат като момиче. Тя използвала момичешката тоалетна и участвала в момичешкия клуб 4-H. Общо взето, към нея се отнасяли с уважение, а не я тормозели или отбягвали.

Може би можете да си представите такова момиче днес. Но можете ли да си я представите през 1930-те години?

Автор(и): Джулс Джил-Питърсън

„Това е някак сюрреалистично – никога не съм мислила, че ще бъда в тази категория заедно с всички тези други невероятни жени, с които мога да споделям пространството“, казва 30-годишната Родригес. „И това просто показва, че ме вижда не само Академията – вижда ме също и светът, и уважава моята женственост.“

Автор(и): екип на в. „Ню Йорк Пост“

В обединена Германия от известно време се наблюдава „либерален завой в дискурса за превенцията“, при който все повече се апелира към индивида като „превантивен Аз“, който да ориентира собствения си начин на живот според здравните критерии. Въпреки това, тъй като Законът за защита от инфекции влезе в сила през 2001 г., задължителната ваксинация може да бъде въведена отново по всяко време. Съгласно чл. 20, ал. 6 и ал. 7 от Закона за защита от инфекции е необходима само една обикновена законова наредба, която да направи ваксинациите задължителни. През ноември 2019 г. например Бундестагът прие национална задължителна ваксинация срещу морбили във всички германски училища, за детегледачките и детските градини, но също така и в други общински заведения като приюти за бежанци, както и за медицинския персонал.

Автор(и): Роберт Юте

През последните години парламентът на Израел прие редица по същество цензурни закони, включително и законодателство, ограничаващо финансирането на организации за защита на правата на човека, а съвсем наскоро и закон, забраняващ влизането на чуждестранни граждани, които активно призовават за бойкот на Израел. В началото на 2018 г. Израел публикува черен списък с двадесет организации, на чиито ръководители е забранил да влизат в страната заради застъпничеството им за движението за бойкот и санкции [срещу Израел].

Автор(и): Мариса Мазрия-Катц и Майрав Зонсейн

Британският закон за признаване на джендъра от 2004 г. позволява на всички пълнолетни хора официално да регистрират промяна на джендъра, определен при раждането им. Не е задължително да се подлагат на хирургическа операция, но трябва да представят психиатрична оценка и доказателство, че в продължение на две години са живели с джендъра, който желаят да бъде официално признат – процес, който според активистите е натрапчив и прекалено медицински. Като цяло комисията на Милър се съгласи и препоръча вместо това да се въведе система за самоопределяне, при която промяната на джендъра да става само с подписване на формуляр. Подобни мерки вече съществуват в Португалия, Ирландия, Малта, Белгия, Норвегия и Дания, и активистите настояват, че няма данни някой да е злоупотребявал с тях за зловещи цели, въпреки че засега броят на засегнатите е сравнително малък (смята се, че до 1% от британците могат да бъдат транс, въпреки че няма официална статистика). Ирландското правителство очаква с нетърпение прегледа на функционирането на системата в страната, който трябва да бъде направен тази есен.

Автор(и): Габи Хинслиф

Пол: Този термин е отделен от джендъра и се отнася до съвкупността от биологични, хромозомни и анатомични характеристики, свързани с мъжкото и женското начало в човешкото тяло. Често се смята, че половият диморфизъм е конкретна реалност, докато в действителност съществуването на интерсексуални хора указва множественост на половете в човешката популация.

Полът често се използва като синоним на джендъра в популярната култура. Въпреки че двата термина са свързани, те трябва да се дефинират отделно, за да се разграничи биологичното („пол“) от социокултурното („джендър“).

Автор(и): екип на Bowling Green State University, Охайо, САЩ

Селена Гомес, която е известна с това, че е имала връзки с Джъстин Бийбър и Ник Джонас, наскоро подписа договор за ролята на лесбийката алпинистка Силвия Васкес-Лавадо. Цисджендър актриса Хали Бери обмисляше дали да приеме неразкрита мъжка транссексуална роля през лятото.

През предходните години хетеросексуалните актьори Тимоти Шаламе и Арми Хамър се вживяха на екрана като любовници в „Призови ме с твоето име“. Цисджендър актьорът Джефри Тамбор изигра транссексуална жена в [сериала на Амазон] „Transparent“. Ник Робинсън, също хетеросексуален актьор, се превъплъти в млад гей, борещ се със своята идентичност, в „Любов, Саймън“.

Какво не е наред с тази картина? Ами, сложно е – макар че е свързано най-вече с недостига на роли, които са на разположение на ЛГБТК актьори да играят ЛГБТК герои.

Автор(и): екип на USA Today

Първата стъпка към това да станете съюзник на транссексуалните и небинарните хора е да научите повече; благодарим ви, че направихте тази стъпка заедно с нас!

За транссексуалните и небинарните хора може да е трудно да носят бремето на необходимостта да информират другите за своя житейски опит. Ето защо публикуваме това ръководство: целта е да ви помогнем да започнете обучението си по основите на джендърната идентичност и изразяване. Ще можете по-добре да подкрепяте транс- и небинарните хора в живота си и да помогнете за създаването на един по-безопасен, по-мил и по-приемащ свят.

Нашето ръководство „Да бъдеш съюзник на транссексуалните и небинарните младежи“ е въвеждащ образователен ресурс, който обхваща широк спектър от теми и най-добри практики за това как да подкрепяме транссексуалните и небинарните хора.

Автор(и): екип на проекта за подкрепа на ЛГБТК младежи „Тревор“

Тази есен издателството на Принстънския университет ще публикува книгата на Катрин Пейдж Хардън, професорка по психология в Тексаския университет в Остин, „Генетичната лотария: Защо ДНК има значение за социалното равенство“, която се опитва да съчетае резултатите от нейната област с ангажиментите ѝ за социална справедливост [книгата е вече публикувана и широко достъпна, бел. пр.]. Както тя пише: „Да, генетичните разлики между двама души са незначителни в сравнение с количествата ДНК, навити във всяка човешка клетка. Но тези разлики са огромни, когато се опитваме да разберем защо например едно дете има аутизъм, а друго не; защо едно е глухо, а друго чува; и – както ще опиша в тази книга – защо едно дете ще има трудности в училище, а друго не. Генетичните различия между нас са от сериозно значение за живота ни. Те са причина за различията в нещата, които ни интересуват. Да се изграждат аргументи в полза на егалитаризма въз основа на генетичното ни уеднаквяване означава да се строи къща върху пясък.“

Автор(и): Гидеон Люис-Краус

„1984“ принадлежи към литературата за тоталитаризма от средата на века, която е мощен фактор за формиране на следвоенната мисъл. Някои от тези книги се основават на личен опит: „Аз избрах свободата“ (1946) на Виктор Кравченко, „Под двама диктатори“ (1948) на Маргарете Бубер-Нойман, „Плененият ум“ (1953) на Чеслав Милош. Някои от тях са философски, като например „Отвореното общество и неговите врагове“ на Карл Попър (1945 г.), или академични, като „Тоталитарна диктатура и автокрация“ на Карл Фридрих и Збигнев Бжежински (1956 г.), стандартен текст в академичната политология. Много от тях са полемични: „Пътят към крепостничеството“ (1944) на Фридрих Хайек, „Жизненият център“ (1949) на Артър Шлезинджър-младши, „Опиумът на интелектуалците“ (1955) на Реймон Арон. А няколко, сред които „Тъмнина по пладне“ (1940 г.) на Артър Кьостлер (която е оказала голямо влияние върху „1984“: Кьостлер и Оруел са били приятели) и „Фаренхайт 451“ (1953 г.) на Рей Бредбъри, са чисто белетристични. Тези книги не се четат просто като репортажи за тоталитарния живот, като опити за обяснение на близката история или като измислени представи за възможното бъдеще. Те се използват за оценка на състоянието на нетоталитарните държави и за определяне на чертите и тенденциите, които биха могли да доведат до тоталитарни условия в либерални демокрации като Обединеното кралство, Франция и Съединените щати. Те се превръщат в инструменти за диагностика и анализ. В тях се търсят начини да се отговори на въпроса: Може ли това да се случи тук?

Автор(и): Луи Менанд

След Втората световна война Париж не толкова запада в културно отношение, колкото е затъмнен. Художествената литература и поезията вече процъфтяват в Съединените щати, водени от местни бунтари като Джак Керуак и Алън Гинсбърг. Цензурата отслабва, с изключение на комикс индустрията, която се съгласява да забрани сексуално съдържание след зловещи изслушвания в Конгреса относно ръста на младежката престъпност. Модерното изкуство бързо се превръща в американски жанр, в който властват Джаксън Полак, Джаспър Джонс и Робърт Раушенбърг. За тези, които са гледали рисунки на Полак и са си мислели: „Моето петгодишно дете би могло да направи това“, Менанд убедително обяснява корените на гения му. И внимателно свързва възхода на тези художници с удобно настъпилата в тяхната индустрия революция. „Те се нуждаеха от критици…, които да разбират и пишат за творбите им, от търговци, които да ги показват, и от куратори и колекционери, които да ги купуват.“ Казано по-просто, те се нуждаят от свят на изкуството, който да задоволява техните желания. И Америка им го предоставя

Автор(и): Дейвид Ошински

Две професорки от софийския университет се оказват коренно противоположни аватари на хуманитарния елит. Нещо като Ин и Ян. Като деня и нощта…и така нататък. Едната е готина, окуражава хората в разумния избор. „Опакият“ аватар е българската версия на световния скептик, дипломиран в престижни университети и извисен над просташкия хомо сапиенс. Забавното е, че ако човек се вгледа в опакия, ще разпознае като продължение на професорката по хуманитаристика и националиста Костадин Костадинов, и бившия омбудсман Мая Манолова, и лидерката на социалистите Корнелия Нинова, все видни партийни глупци-борци срещу твърдите мерки за борба с ковид-19. Което е направо жалко и срамно на фона на зловещата цифра починали от началото на коронавирусната пандемия у нас. Припомнете си колко е тя. Близо 30 хиляди души! В Смолянско например, няма нито един град, който да е с население над 30 000 души. Образно казано, Кърджали е изчезнал завинаги! Или пък онези селца с по пет хиляди жители. Грубата сметка показва, че Лозен, Айдемир, Бистрица, или софийското Казичене са напълно обезлюдени вече.

Автор(и): Юлиана Методиева

От автора:

Това е текста, който написах на 30 април 2020 г., няколко дни след излизането на „Времеубежище“. Поздравления за Джузепе Дел’Агата, преводачът на романа на италиански, за това, че тази награда е възможна заради него, и че е направил толкова много българската литература да говори и на италиански език.

„И водите на Лета вече не са каквито бяха.“

или „Невинното чудовище на миналото.“

Размисли на един читател, изял една книга, която в корема му горчи, а в устата му е сладка като мед.

Автор(и); Светлозар Желев

Португалия е сред страните с най-висока степен на ваксинация в света. Вицеадмирал Енрике Гувея е Мело, който ръководеше кампанията, казва, че има един ключ към успеха: Да не се намесва политиката.

Автор(и): екип на в. „Ню Йорк Таймс

Тя казва на семейството на мъж с тежки увреждания, че може да му помогне да общува с външния свят. Последвалите взаимоотношения ще доведат до наказателен процес.

Автор(и): Даниел Енгбер

Триумфалната арка – звездната атракция на площад „Етоал“ в Париж – днес е обвита в плат в знак на почит към покойните художници Кристо и Жан-Клод.

Това е „чувствен, популярен и монументален жест“, според Карин Роланд, заместник-кмет на Париж, отговарящ за културата.

Официалното наименование на проекта на английски език е L'Arc de Triomphe, Wrapped (Триумфална арка, увита в плат), но французите го наричат L'Arc de Triomphe Empaqueté (Триумфална арка, опакована).

Подготовката на временната инсталация е отнела около три месеца. Но видеоклип с промеждутъци от време показва, че платът на инсталацията е бил разгънат от върха и насочен към дъното на едната страна на монумента в рамките на един ден.

Автор(и): екип на Национално публично радио – САЩ

Когато високата култура е била официално ценена, присъединяването към контракултурата е означавало отхвърляне на нейните ценности. През 50-те и 60-те години на ХХ век бийтс и хипитата отхвърлят модернистични идеали като ирония, сложност и осъзнаване на традицията в полза на искреността и непосредствеността – девизът на Алън Гинсбърг е „първа мисъл, най-добра мисъл“. Днес ситуацията е обратна и неща като естетизъм, песимизъм и приемане на трудностите са силно контракултурни. Всъщност те са по-подривни, отколкото е била контракултурата на 60-те години, тъй като последната – както Зонтаг със закъснение осъзнава – насърчава хедонизъм, който е много характерен за американците и който се оказва лесно асимилируем с обикновения стар консумизъм. Докато за упоритите и ексцентричните хора никога не е имало много почитатели – само вижте светската кариера на Херман Мелвил и Емили Дикинсън.

Автор(и): Адам Кирш

На 23 май 2014 г. Елиът Роджър, 22-годишен младеж, отпаднал от колежа, стана най-известният в света „инцел“ – недоброволен целибат [човек, обрекъл се на безбрачие]. На теория терминът може да се прилага както за мъже, така и за жени, но на практика той не адресира мъжете-без-секс като цяло, а само определен вид мъже-без-секс: такива, които са убедени, че им се дължи секс, и се вбесяват от жените, които ги лишават от него. Роджър е намушкал с нож двамата си съквартиранти Уейхан Уанг и Ченг Хонг и приятеля си Джордж Чен, когато те влезли в апартамента му на улица „Севил Роуд“ в Исла Виста, Калифорния. Три часа по-късно той заминал за дома на женското дружество „Алфа Фай“ в близост до кампуса на Калифорнийския университет в Санта Барбара. Застрелял три жени на моравата, като убил две от тях – Катрин Купър и Вероника Вайс. След това Роджър започнал да стреля от автомобила си по Исла Виста, като убил Кристофър Майкълс-Мартинес, също студент в Калифорнийския университет, с един куршум в гърдите и ранил още 14 души. Накрая катастрофирал с BMW-то си на едно кръстовище. Полицията го открива мъртъв, след като се е прострелял в главата.

Автор(и): Амия Шринивасан

Картофите, които хората от Андите са пекли преди контакта си с европейците, не са били съвременните картофи; те са отглеждали различни сортове на различна надморска височина. Повечето хора в едно село са засаждали няколко основни вида, но повечето от тях са засаждали и други, за да имат разнообразни вкусове. (Днес андските фермери произвеждат за пазара модерни сортове в стил Айдахо, но ги описват като безвкусни – те са предназначени за будалите в градовете). Резултатът е хаотично разнообразие. Картофите в едно село на една надморска височина могат да изглеждат съвсем различно от онези на няколко километра от друго село, на друга надморска височина.

Автор(и): Чарлз К. Ман

Американското ентомологично дружество вече няма да нарича често срещани видове насекоми „цигански молци“ и „цигански мравки“, тъй като имената им са обидни за ромския народ.

В сряда Ентомологичното дружество на Америка обяви, че премахна названията „цигански молец“ и „циганска мравка“ като признати обичайни имена на две насекоми. За Етел Брукс, изследователка на ромския етнос, този ход е отдавна належащ.

Автор(и): Екип на в. „Ню Йорк Таймс“

ENIAC, завършен от Преспър Екърт и Джон Маучли през ноември 1945 г., е първата машина, която включва пълния набор от характеристики на съвременния компютър. Тя е изцяло електронна, свръхбърза и може да се програмира, като се включват и изключват кабелите, свързващи различните ѝ блокове. Тя може да променя маршрутите си въз основа на междинни резултати и е квалифицирана като машина с общо предназначение на Тюринг, което означава, че теоретично може да се справи с всяка задача. Най-важното е, че тя работи. „Това е голямото нещо при едно изобретение“, казва по-късно Екърт, като противопоставя тяхната машина на тази на Атанасов. „Трябва да имаш цяла система, която да работи.“ Маучли и Екърт карат машината си да прави някои много мощни изчисления и тя е в постоянна употреба в продължение на десет години. Тя се превръща в основата на повечето последващи компютри.

Автор(и): Уолтър Айзаксън

Представете си наркотик, който може да ни опиянява, да ни зарежда с енергия и може да се приема през устата. Не е необходимо да се инжектира, пуши или смърка, за да изпитаме възвишеното му и успокояващо действие. Представете си, че се смесва добре с почти всяка храна и особено с течности, и че когато се дава на бебета, предизвиква толкова дълбоко и силно чувство на удоволствие, че търсенето му се превръща в движеща сила през целия им живот.

Тя облекчава болката, изглежда предизвиква пристрастяване и, както изглежда, може да причини дългосрочни здравословни проблеми. Време ли е да се откажете от захарта завинаги?

Автор(и): Гари Таубс

Проблемът с технологичната еволюция е, че тя е под наш контрол и, за съжаление, не винаги вземаме най-добрите решения.

Това е и основната разлика между технологичната и биологичната еволюция. Биологичната еволюция се ръководи от оцеляването на най-приспособените, тъй като адаптивните черти са тези, които правят по-вероятно оцеляването и възпроизводството на дадена популация. Тя не е съвършена, но поне в груби линии облагодетелства организмите, които са адаптирани към средата си.

Технологичната еволюция има друга движеща сила. Тя е самоеволюция и следователно се ръководи от това, което искаме, за разлика от това, което е адаптивно. В условията на пазарна икономика това е още по-сложно: за повечето от нас технологичната ни идентичност се определя от това, което компаниите решават да продават въз основа на това, което смятат, че ние като потребители ще платим. Като вид ние често не се различаваме много от оджи-кри. Като самонасочващи се ракети, направени за тръсене на комфорт, ние харчим най-много, за да сведем до минимум болката и да увеличим удоволствието. Когато става въпрос за технологии, ние искаме най-вече да улесним нещата. Да не ни е скучно. А и може би да изглеждаме малко по-млади.

Автор(и): Тим Ву

През по-голямата част от XX век „Човекът със златния шлем“ е смятана за една от най-великите картини на Рембранд. Блестящата игра на светлината върху позлатения шлем, засенченото лице и замислените, обърнати надолу очи, както и вторичният отблясък от метала на ордена, изглеждат на повечето зрители като бравурна демонстрация на техниката на майстора. Но към 1960-те години някои учени започват да се съмняват дали Рембранд действително я е нарисувал, а две десетилетия по-късно, след обстоен анализ, се стига до научен консенсус, че картината вероятно е дело на някой от учениците на Рембранд.

Какви изводи трябва да си направим от всичко това? Все още ли картината е шедьовър? Дали не сме ѝ поставили твърде висока оценка, когато погрешно сме я смятали за Рембранд? При всички случаи тя си е останала същата: изпитваме ли по-малко удоволствие от нея сега, когато силно подозираме, че е дело на по-слаба ръка? Защо изобщо сме я харесали: защото е блестящо художествено постижение или защото (както сме смятали тогава) е дело на Рембранд? Тези въпроси нямат прости отговори. Всички те са свързани с неразрешимия проблем на вкуса.

Автор(и): Томас Камински

Законите за паметта се появяват в момент на културна паника, когато националните политици изведнъж започват да се борят срещу „ревизионистичните“ учения. В Русия предполагаемите ревизионисти са хората, които пишат критично за Сталин или честно за Втората световна война. В Съединените щати „ревизионистите“ са хората, които пишат за расата. И в двата случая под „ревизионизъм“ обикновено се разбира онази част от историята, която оспорва чувството за справедливост на лидерите или кара поддръжниците им да се чувстват неудобно.

Историята не е терапия, а дискомфортът е част от израстването. Като преподавател аз например не мога да изключа възможността моите студенти, които не са евреи, да почувстват психологически дистрес, когато научат колко малко са направили Съединените щати за еврейските бежанци през 1930-те години. От опита си в преподаването на Холокоста знам, че за студентите често причинява психологически дискомфорт да научат, че Хитлер се е възхищавал на [американското южняшко законодателство, известно под названието] „Джим Кроу“ и на мита за Дивия Запад. Преподавателите в горните училищни класове не могат да изключат възможността историята на робството, линчуването и потискането на избирателите да накара някои ученици, които не са чернокожи, да се чувстват неудобно. Новите закони за паметта приканват учителите да се самоцензурират въз основа на това, което учениците биха могли да почувстват – или да кажат, че чувстват. Законите за паметта предоставят цензурната власт в ръцете на учениците и техните родители. Не е съвсем необичайно белите хора в Америка да изразяват мнение, че са третирани несправедливо; сега подобно мнение може да доведе до спиране на часовете по история.

Автор(и): Тимъти Снайдър

Езикът на Хитлер е доста барокова смесица. На първо място, това е езикът на един самоук човек, който не е учил много и си е натрупал нещо като интелектуален багаж. Може да се предположи, че той се опитва да имитира стила на Bildungsroman в цялата автобиографична част: например когато пише: „Когато след смъртта на майка ми заминах за Виена за трети път, и този път за много години, изминалото време ми върна спокойствието и решителността.“ Той черпи информация от класическата и популярната литература. Вторият стил е епическият. Несъмнено Хитлер го е намерил в популярните романи по онова време, може би със смътно Вагнерово вдъхновение – той не спира да цитира оперите на „Майстора от Байройт“, които ще се превърнат в негов музикален и културен ориентир. Зигфрид се появява няколко пъти в историята, на три пъти само в първия том. Това може да придобие наистина лирични форми, както в края на първия том, когато Хитлер завършва биографичната част на книгата и разказа за историята на нацисткото движение с подобни на химн фрази.

Автор(и): Оливие Манони, Сантяго Артозки

Библиотерапията е много широк термин за древната практика за насърчаване на четенето с цел лечебен ефект. Първата употреба на този термин обикновено се отнася до една весела статия от 1916 г. в The Atlantic Monthly, „Литературна клиника“. В нея авторът описва, че се е натъкнал на „библиопатичен институт“, ръководен от негов познат, Багстър, в мазето на църквата му, откъдето той раздавал препоръки за четене с лечебна стойност. „Библиотерапията е… нова наука“, обяснява Багстър. „Една книга може да бъде стимулант или седатив, дразнител или приспивателно. Въпросът е, че тя трябва да направи нещо с вас и вие трябва да знаете какво е то. Книгата може да е от естеството на успокояващ сироп или да е като горчив гипс.“ На клиент на средна възраст с „частично вкостенени мнения“ Багстър дава следната рецепта: „Трябва да четете повече романи. Не приятни истории, които ви карат да забравите себе си. Те трябва да са търсещи, драстични, жилещи, безмилостни романи.“ (Джордж Бърнард Шоу е начело на списъка.) Накрая Багстър е призован, за да се справи с пациент, който е „приел свръхдоза военна литература“, оставяйки автора да мисли за книгите, които „вдъхват нов живот в нас и след това настройват жизнения пулс силно, но бавно“.

Автор(и): Серидуен Дови

Психоанализата, която Аарон Грийн практикува, е от най-непреклонно класическия фройдистки тип. Мисленето му за теорията и техниката е оформено от Чарлз Бренър, непримиримия пурист на американската психоанализа, автор на величествения, непроницаем „Елементарен учебник по психоанализа“ и, заедно с Джейкъб Арлоу, на „Психоаналитични концепции и структурна теория“, някога противоречив, а сега стандартен текст за напреднали. Бренър е известен със застъпничеството си за фанатично педантична, асептична аналитична техника и с твърдата си теоретична позиция, която върви от Фройд през его-психологическия триумвират на Хайнц Хартман, Ернст Крис и Рудолф Льовенщайн до кулминацията на квартета – той, Якоб Арлоу, Мартин Ванг и Дейвид Берес. Грийн се отнася с пренебрежение към най-новите постижения в психоанализата, като ги отхвърля като модни тенденции. Той не е впечатлен от френския психоаналитик-структуралист Жак Лакан, чиито непроницаемо неясни трудове се радват на все по-сериозно внимание у нас, но чието нововъведение за намаляване на петдесетминутния аналитичен час до строги седем или осем минути (а понякога дори до една оракулска parole, промълвена в чакалнята) все още не е възприето. Той е скептичен и към новите теории на Хайнц Кохут и Ото Кернберг, изведени от работата с нарцистични и гранични разстройства; вълнението, което Кохут (който работи в Чикаго) и Кернберг (който работи тук) пораждат в областта и извън нея, го изпълва с отвращение. Англичаните, занимаващи се с обектни отношения (Д. У. Уиникот, У. Р. Д. Феърбейн, Майкъл Балинт, Хари Гантрип и други), които предшестват и предхождат групите на Кохут и Кернберг, са също толкова погрешно настроени, смята той. Когато се произнесе името „Мелани Клайн“, той затваря очи и тихо стене.

Автор(и): Джанет Малкълм

Полезно е да сравним накратко исляма с християнството. Християнството признава разграничението частно – публично и (поне теоретично) позволява на последователите си свободно да решават много неща за своя социален и политически живот. Ислямът, от друга страна, отрича всякакво разграничение между частния и обществения живот и включва закони, които регулират и най-дребните детайли от личния живот. Казано по друг начин, ислямът не признава никаква разлика между религиозни и политически цели: той е религия, която определя политически правила за общността.

Подобни различия между двете религии могат да се проследят до различията между техните пророци. Докато Христос е бил външен за държавата човек, който не е управлявал никого, и докато християнството се е превърнало в държавна религия едва векове след раждането на Христос, Мохамед е бил не само пророк, но и главен магистрат, политически лидер, който е завладял и управлявал основаната от него религиозна общност. Тъй като ислямът се е родил извън Римската империя, той никога не е бил подчинен на политиката. Както казва Бърнард Луис, Мохамед е бил свой собствен Константин. Това означава, че за исляма религията и политиката са били взаимозависими от самото начало; ислямът се нуждае от държава, за да прилага своите закони, а държавата се нуждае от основа в исляма, за да бъде легитимна. До каква степен тогава политическите наклонности на исляма правят възможно свободното изследване – което по своята същност подкопава установените правила и обичаи – на дълбоко и трайно институционално ниво?

Автор(и): Хилел Офек

Историята е политика, осъществявана с други средства и ние, които се грижим за нея, трябва сами да водим тази война по-добре и по-стратегически. Няма да спечелим много, ако постоянно натякваме на обществеността, че тя трябва да разбира цялата американска история като опит за „преформулиране“ на робството и расизма. Трябва да преподаваме историята на робството и расизма всеки ден, но не чрез повтаряне на тезата за „бялата вина“ или като натрапваме идеята за „привилегиите на белите“ пред хората от работническата класа, които всъщност не разполагат с почти никакви привилегии. Вместо това трябва да разказваме по-прецизни истории – такива, които не подхранват десните конспиратори с войнствен език, който те само чакат, за да могат да го завладеят и инжектират обратно, като отрова в политическото тяло. Републиканците в цялата страна, които искат да забранят преподаването на робството, заслужават цялото осъждане, на което сме способни. Но моралното мрънкане няма да е достатъчно. Историците трябва да пишат и да говорят на възможно най-ясен език, в проза, която могат да четат и нашите баби. Нуждаем се от история, която може да ни накара да маршируваме, но и да ни накара да се ужасим от това колко много има да учим. Робството, като личен опит и национално изпитание, е разтърсваща човешка трагедия и като всички големи трагедии то ни оставя пречистени от познанието, а не затворени само в греха или изкуплението.

Автор(и): Дейвид У. Блайт

„– Гледаш ли „Порталът“? – Абе, какво говориш, живея от неделя до неделя – за „Порталът. – Ами защо не го гледаш на екс в сайта на БНТ? – Щото в неделя ми се отваря Порталът. Това е. Голям филм е!“

Ако искайте вярвайте, такъв разговор проведох в последните дни с моя студентка по повод на новия български сериал „Порталът“ (на режисьора Илиян Джевелеков по сценарий на Матей Константинов, Нели Димитрова и Илиян Джевелеков и оператор Мартин Балкански), който все още върви в екранните неделни вечери по БНТ, една телевизия, която за съжаление младите хора рядко гледат. В днешните времена на диви политически страсти и непрестанно разлайване на баскервилските призраци на миналото май вече имаме шанса да си стиснем ръцете около един успешен български културен продукт.

Автор(и): Евдокия Борисова

Един от проблемите при изучаването на комунистическия режим в България е специфичният език на този режим, които затруднява работата с архивни документи и медийни текстове. Аз съм изследвал някои общи особеностите на този език в учебника по социолингвистика (Воденичаров 2007), сексизма в езика в статията си „Зад фасадата на държавният феминизъм – премълчаните жени във вестник Работническо дело“ (Воденичаров 2015), преобръщането и пародирането на религиозните значения в „Ислямът“ – ръководство на атеиста за борба срещу исляма и комунистическият новоговор“ (Воденичаров 2011). В тази статия ще представя особеностите на комунистическата преса, предназначена за младото поколение – в. Народна младеж 1950-1951, 1957-1959 и вестник Работническо дело 1957-1959. Методът, който използвам, е критическият дискурсен анализ, които разглежда дискурсите като форми на символна власт, която легитимира властта на елитите и има действена природа – не само отразява, но и формира и поддържа обществените отношения (Fairclough 2001). Критическият дискурсен анализ изисква разглеждане на текстовете в максимален контекст – текст, текстови контекст, социално – политически контекст /институции и форми на произвеждане, разпространение и възприятие на текстовете/. Някои от наблюденията ми се основават на сбъдналите се прозрения за новоговора /newspeak/ на Джордж Оруел в „1984“ (Оруел 2016)

Автор(и): Петър Воденичаров

В своето разглеждане на проблема за „колективните отношения на нараняване“ в социално-теоретична и културно-психологична перспектива, Юрген Щрауб обръща внимание на необходимостта от „засилена чувствителност“ в изследването на човешката ранимост и нейните психо-социални реалности. Мисленето в подобни рамки предполага разработването на изследователски подход, който включва внимателното изграждане и боравене с диференцирани понятия за „насилие“ и „страдание“, които да обхващат многомерността на техните форми.

В сходен дух мисли и Пиер Бурдийо, автор, който най-често бива свързван с понятието си за „символно насилие“. Още в краткия „Увод в социоанализата“[1] отпечатан през 1991 година, той набелязва основните трудности пред изследователите, които заедно с него работят върху, на пръв поглед съвсем класическо, макар и мащабно, критическо изследване насочено към ефектите от неолибералните политики върху френското общество. В крайна сметка обаче, в това начинание се появява непредвиден обрат: фокусът се измества от символното насилие само по себе си, към страданието като социално страдание и неговите измерения, които до този момент остават неразвити от рефлексивната социология. По-късно Бурдийо разгръща тези проблеми като въпроси и на методологията най-вече в семиналния текст „Да се разбира“[2], където говори за особена чувствителност, за една „благосклонна нагласа“ и дори „интелектуална любов“, която изследователя трябва да има към анкетираните, като условие за възможност за пълноценното разбиране на техния опит, удържайки както уникалността и неповторимостта, така и представителността му.

Автор(и): Десислав Георгиев

Книги, заобиколени от свещи, пухкави възглавници и одеяла; Книги и сладки кученца; Книги с цветя или тикви, с чаша добър чай или перфектно капучино, сортирани по цвят, представени на библиотечен рафт или предано държани от усмихнат любител на литературата: точно такива аранжировки можете да откриете в акаунта на който и да е по-запален букстаграмър. (Също така популярни: алюзии за Хари Потър.)

Общността на любителите на книги в Инстаграм „често се занимава най-вече с поставянето на корицата на дадена книга в уютен контекст“, обяснява Беренике Вой от хамбургския Carlsen Verlag, който се специализира в областта на книгите за млади хора и деца, комикси и манга. Тя добавя: „Повечето снимки предават концепцията за начина на живот, наричан hygge“.

Дори и ако пуристичните любители на литературата смятат, че тази тенденция е повърхностна, множество по-млади фенове вярват твърдо, че снимките на книги, подредени в Инстаграм, насърчават четенето. Трима млади букстаграмъри (bookstagrammer) обясняват защо.

Автор(и): екип на Дойче Веле

Посетители

62

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Благодаря за този... преди 20 часа
  • свободен човек писа Още
    В България периодично... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Автора пише, но не... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Първо, твърдението, че... преди 2 дни
  • Бранимир Пантов писа Още
    Човекът в историята... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Действително... преди 2 дни
  • F22 Raptor писа Още
    Бранимир, ти... преди 2 дни
  • Бранимир Пантов писа Още
    Златко писа:
    А освен това за ВСЯКО...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    О, аз така си говоря с... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И накрая – с какво... преди 3 дни
  • Бранимир Пантов писа Още
    "....само неграмотници... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Юнак млад, та наперен!... преди 3 дни
  • Бранимир Пантов писа Още
    За твое съжаление в... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Упс, а къде тогава... преди 3 дни
  • Бранимир Пантов писа Още
    Тук не говорим нито за... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Бранимире, вземи... преди 3 дни
  • Бранимир Пантов писа Още
    До Бранимир Пантов писа:
    Защо няма нито един...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А най-странното (или... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 3 дни
  • До Бранимир Пантов писа Още
    цитат на Бранимир : "3.... преди 3 дни
  • Бранимир Пантов писа Още
    Златко писа:
    За добро или зло,...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И отново: в най-скоро... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За добро или зло,... преди 3 дни
  • Бранимир Пантов писа Още
    Няма такова нещо като... преди 3 дни
  • Юлиан писа Още
    Даа злите антиваксъри... преди 4 дни