„Как се казваш, дядо?” – питам
старец, който на няколко километра преди село Припек е проснал на поляната
овца и я стриже. Малко по-встрани е седнала жена. Чака за вълната. „Нямам име – отвръща той. – Баща
ми ме кръсти Селим, държавата ме преименува на Стоян. Знам ли кой съм?”
Свикнали сме да следим и описваме предимно
нещата, които се случват. И сякаш в това има логика, всяка медия държи да
подчертае, че предава от самата точка на събитието, че е най-близо до случилото
се. Нека този текст бъде за неслучилата се 1968 ...
В края на второто десетилетие на ХХ в. в България става безпощадно
ясно: националният идеал не може да бъде постигнат, той не може да бъде живян,
а може само да бъде мечтан, бленуван, припомнян. Ето защо на преден план трябва
да излезе онази форма на културата, която кореспондира с промяната в социалните
нагласи и може да отговори на „обществената поръчка“. Това е разбира се,
литературата ...
Ако се застане на строго църковна гледна точка, т. е. се превъзмогнат
„естествените“ националистически пориви и страсти, то не може да не се признае
справедливостта и каноничността на това определение. Факт е: национализмът на XIXв. „нахлува“ в Църквата
тъкмо на българска почва и тъкмо в българско лице национализмът е църковно
осъден.
Литературата не е остров – нито в историята, нито в културата. Това, че
тя е свързана с другите форми на културата, че е зависима от „духа на времето“
и че самата тя често „форматира“ същия този дух – са твърдения добре познати,
тривиални дори. Как българската литература е ориентирана спрямо „цялото на културата“?
Какви стремежи е „попила“ в себе си и на какви потребности отговаря? Има ли
своя „свръхзадача“ и каква е тя? А свое „вечно“ послание?
Всеки, който смята, че колективната истерия, предизвикана от застрашени
символи, е чисто мюсюлманска културна особеност, би трябвало да дойде тия дни в
България ...
Зададен по този провокативен начин въпросът изглежда като каламбур, но намеренията, с които започвам тоя текст, са съвсем не-иронични. Правото на оптимизъм, както и правото на живот, свобода, търсене на щастие и пр., е въпрос не само на конституирани добри намерения, но и на простичка налична възможност, т. е. на това дали човек може да си го позволи, без да изглежда детински наивен, глупав или самоубийствено повърхностен.
Коментари
Не... преди 4 седмици