Дискусии – България

Демокрацията не е размахване на пръст от последна инстанция

Пиша по повод статията на г-н Златко Енев „Една моментна снимка“, в която се атакува моята позиция във Фейсбук по повод отразяването на случая в Берлинското метро. Още в началото ще заявя, че вероятно става дума за недоглеждане или реакция под влияние на афект от страна на автора. Позицията, изразена в постига ми е ясна: Не на езика на омразата! Престъплението няма етнос, народност, националност или раса. Престъпникът трябва да си плати, независимо от своя род и език. В този смисъл бях подразнен от многобройните публикации – в България и чужбина – които извеждаха в заглавието или в лийда си, че нарушителят от берлинското метро е българин. Само един пример от многото източници – и то не български: „Дейли мейл“: „Pictured: The cowardly Bulgarian brute 'who kicked a woman down a flight of stairs at a Berlin subway station before fleeing to his native country“. Това ме възмущава. Както се възмущавам, когато се пишат журналистически материали, в които „Циганин обра баба“ или „Ром изнасили девойка“. Не е срамно да си ром, българин или германец. Произходът ти не определя престъпни намерения.

Автор: Петър Краевски

Прочети още...

Кое ни прави марсианци в сравнение с европейците?

Ей това, драги мои, е собствената ми теория за непроменливостта на днешна България и нейното народонаселение, това е и собственото ми обяснение за пълната бетонизация на главите, които са принудени да живеят с един свой образ, който няма как да приемат, а следователно са осъдени на тежки лични психически изкривявания, тоест ден след ден да викат на бялото черно и обратно – и които, значи, просто няма как да приемат, че обяснението за собствената им съдба е в самите тях и отчаяното, удавническо стискане на сламките, подадени преди много десетилетия от национал-комунистически изтипосаната ни история. Това евреи, това турци, това цигани, това ние самите (последното, разбира се, единствено на ниво подсъзнание) – всичко, брате, е лайна над лайната, а следователно, бой, мамка им, ако не с друго, то поне с думи и, ако не на улицата, заедно с Волен, Боян и всите други идиоти, то поне виртуално, поне в идеален план, така да се каже. Бой срещу „либерастията“, бой срещу тия, бой срещу ония…

Бой, бой, мамка му!

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Фейсбук демокрация

Социалните мрежи променят традиционната демокрация, и то не само за добро. Фейсбук, Туитър и другите инструменти за мигновена комуникация и конструиране на виртуални общности имат разнородни ефекти върху политиката. Те карат хората да се чувстват преки участници в нея, но също така водят и до раздухване на популистки нагласи и нереалистични очаквания. Както радиото и телевизията в близкото минало, така и новите форми на комуникация могат да бъдат разглеждани и с надежда, и с тревога. Вместо да се величаят или клеймят, по-спешно е техните ефекти да бъдат разбрани.

Автор: Даниел Смилов

Прочети още...

Харманли и заразата на самореализиращото се пророчество

Няколкостотин имигранти, основно млади несемейни мъже, се бунтуват в лагера край Харманли на 24 ноември 2016 г., хвърлят камъни по полицаите, чупят прозорци и легла и предизвикват гняв и озлобление от страна на полицаите и местното население. Полицията влиза в лагера с водно оръдие, щитове и палки, бие и имигранти, които не са участвали в безредиците, и оставя рани, синини и озлобление след чужденците. Ранени са четирима полицаи и трима имигранти, 400 чужденци са задържани, на 19 от тях са повдигнати обвинения. Прокуратурата започва и досъдебно производство за полицейско насилие срещу протестиращите.

Автор: Светлозар Кирилов

Прочети още...

Защо проспахме възхода на Тръмп?

На 9 ноември светът се събуди, силно изненадан. Макар почти всички сериозни анализатори да вещаеха победа на Хилари Клинтън на президентските избори на САЩ, победител стана Доналд Тръмп. В България се събудихме изненадани два дни по-рано, когато за първи път от 1990 г. БСП спечели дори в София и големите градове. И в двата случая учудването идва от това, че фиксирането върху видимите факти пречи да се забележат процесите, които същевременно се развиват под повърхността. Измервателните инструменти – и в точните науки, и в социалните изследвания – мерят онова, което създателите им признават за съществуващо и достойно да бъде измервано.

Автор: Светла Енчева

Прочети още...

Но от друга страна…

Дългогодишният феминистичен спор за подхода към проституцията и въпроса дали една жена може да я упражнява доброволно има две страни.

В духа на аболиционистката феминистична традиция, която води началото си от XIX век, международната неправителствена организация, Коалиция срещу трафика на жени (CATW) счита, че проституцията поругава човешките права и поробва жените. По силата на това разбиране жените, които продават сексуслуги, са по дефиниция насилени и излъгани. Така въпросът за „съгласието“ на жената се приема за ирелевантен, а всички въвлечени в проституцията жени се считат за жертви на бедност и (мъжко) насилие. Това е първата страна.

Другата страна в спора е представена от организацията Глобален алианс срещу трафика на жени (обединяваща повече от 80 организации по света). Тя прави ясно разграничение между насилствена и доброволна проституция и се бори за правата и социалното включване на работещите в този сектор.

Автор: Деляна Попова

Прочети още...

Сексуалността в социалистическите дискурси в България: мълчанието и болестта

В първите десетилетия на комунистическия режим в България публичното пространство е изцяло лишено от публицистични или научни материали върху сексуалността. Дискурсивно сексът в семейството – включително и репродуктивния – не съществува. От своя страна, несемейните сексуални контакти присъстват винаги под негативните евфемизми „лекомислени“ или „нечестни отношения“, проститутките са „момичета с нетрудови доходи“, „морално паднали жени“, „момичета с леко или неморално поведение“ и т.н., любовните жестове на открито се определят като хулигански прояви, а техните извършители като „разложени елементи“. Показателни в този смисъл са думите на героя на един от репортажите на Георги Марков – полковник от МВР, ръководител на звено за борба с проституцията: „Официално – казва той – в страната няма проституция, защото в социалистическа страна не може да има проституция. Ние имаме момичета с неморално поведение, които оказват лошо влияние и в някои случаи разстройват живота на гражданите“

Автор: Гергана Миролюбова Попова

Прочети още...

Забранените травми. Антисемитизъм, антиосманизъм и българската национална идентичност

Тайната на травмата не обединява, а разединява. И това прави социалната травма важна за моралното и социалното здраве на обществата – защото цели групи от хора, големи групи, са доведени до отчуждение и самота. В България тази незавидна роля се дава по злощастна традиция на българските турци, а по времето на тоталитаризма се появява и групата на „враговете на народа“ и техните близки. И едната, и другата група са подлагани на държавно-организиран и поради това – социално приемлив тормоз във всичките възможни форми, като едновременно с това върху изразяването на тяхното страдание е налагана забрана. Ако се чудим дали можем да си представим ситуацията, нека си припомним родители, които заплашват с отхвърляне („бой“) децата си, ако те заплачат от отхвърлящо поведение на самите родители: „Спри да ревеш или, ще те пребия!“.

Автор: Румен Петров

Прочети още...

Защо ВКС оневини Ахмед Муса, или когато правото е на мястото си

Преди месец решението на Пловдивския апелативен съд по т.нар. „дело срещу тринайсетте имами“ беше отменено от Върховния касационен съд (ВКС). Делото ще бъде разгледано повторно от нов състав на Апелативен съд –Пловдив. Решението на ВКС обаче не беше отразено толкова добре в медиите, колкото драматичните акции на ДАНС срещу обвиняемите, или пък осъдителните решения на Пловдивския апелативен съд и Пазарджишкия окръжен съд. По телевизиите бяха показвани акциите на ДАНС с „уличаващи“ кадри като стикери с надписи на арабски, залепени върху перални машини. Решението на ВКС е изключително критично към процеса при предните две инстанции. Въпреки последвалата отмяна на присъдата, медийната истерия около делото предизвика говорене за наличието на „радикален ислям“ и „спящи терористични клетки“. Редица политици препращаха към делото в кампаниите за забрана на забрадките, създавайки и подходяща среда за въвеждането на т.нар. „антитерористичен закон“.

Автор: Мадлен Николова

Прочети още...

За Левски, историята, „освобождаването“, „заробването“ и „опраскването“ на президентите

18 март 2016 г. Петък. След края на традиционния месец на политическите консултации с парламентарно представените политически сили, президентът Росен Плевнелиев направи обръщение към депутатите в парламента. По време на словото си той каза и следното: „Необходимо е да работим заедно напред за общия национален идеал и интерес. Нека винаги помним и следваме Апостола на свободата, който искаше да се освободим сами, а не някой друг да идва да ни освобождава, защото „който ни освободи, той ще ни пороби“. По-късно обръщението на президента се появи и на официалния сайт на институцията.

Най-бързо, още същия ден, реагира журналистът от в. „Дума“ Александър Симов. Той обвини президента в „морално изнасилване на историята“. Симов бе повече от категоричен: „Левски никога не е изричал тези думи.“ За да продължи: „Това е цитат от едно фалшиво предсмъртно писмо на Левски, появило се на бял свят през 2008 година и написано с цел да направи обобщение на днешния ден.“ (Мимоходом да напомним само, че през годините „вързалите се“ се на писмото бяха дори сценаристите на „Шоуто на Слави“, сред които Иво Сиромахов, журналистът Мартин Карбовски и др.) Ал. Симов окачестви стореното от президента просто като „крупен гаф“, „дебилизъм на деня“, „психодесен политически кариес“, „проблем за здравия разум“.

Веднага след Симов в атаката срещу президента се включи и акад. Георги Марков. И той още на 18 март заяви пред агенция „ПИК“ и други медии следното: „Аз съм историк, макар и по по-нова история, но съм чел всичко написано от Левски. Никога и никъде не е казвал тази фраза.“ Не просто Левски никъде не е написал, а наистина – и то със сигурност – никога не е „казвал“ (произнасял) подобна фраза.

Автор: Стефан Дечев

Прочети още...

Да се изучава цялата технология на българския Холокост, изселванията, стигмата, лагерите

И двата „официоза“ – „Аарец“, „Джерузалем поуст“ – писаха:
„България твърди, че е спасила евреите си от депортация в трудови лагери и лагери на смъртта, но архивите във Вашингтонския музей на Холокост и в Яд Вашем разказват различна история.“
Тези израелски медии подчертаха най-важното за събитието, свързано с откриването на Паметника за спасението на българските евреи. Именно в техното Спасение и контрастните факти на депортациите от съседна Македония и Тракия се съдържа огромният потенциал на толерантност.

 Автори: Юлиана Методиева, Соломон Бали, Рафаел Чичек

Прочети още...

Езикът на медиите: еманципацията възможна?

Доколкото думите са в медиите, налице е и журналистическа повествователна нишка, която може да бъде копринена юзда на нетолерантното и ксенофобско говорене. Но при възход на десните партии, икономическа криза и криза на ЕС има и фиксация върху чужденците, която няма как да не преминава всекидневно в медиите. Особено при наличието на миграционен натиск. Спомням си, че преди десетина години самото словосъчетание „миграционен натиск“ можеше да бъде разглеждано като политически некоректно, доколкото съдържа идеята за опасност… Днес то попада сред „безобидните думи“.

Автор: Снежана Попова

Прочети още...

Три скорости на пробягващите образи

Опитвам се да проследя как телевизиите лишават от основания за избор решенията на хората, които изобразяват на екран. Човек има избор. И още докато го прави, е намислил мотивите или изобретил оправданията, с които го прави. Които ще даде на другите, ако избере да ги даде. Или които ще преглъща като слюнки.

Телевизиите обаче не се занимават с човешките избори, превключват на скорости, с които бягащите от войната хора са превърнати в образи. Рисувани чрез образа на „множеството“, на един от потока, който „ни“ залива през 2014-2015 година. В образа на заплахата за „нашата“ идентичност. И в образа на мъченика, който ние-още по-големи мъченици – не можем да спасим.

Автор: Жана Попова

Прочети още...

Езикът на омразата: степени на толерантност

В началото на 2015 година се запознах със семейство сирийски бежанци, които бяха получили хуманитарен статут. Идваха от Харманли и разказаха потресаващи неща. Бяха тръгнали в сравнително добро благосъстояние от Сирия, но трафикантите и хората около лагера в Харманли са ги оставили почти на нула. Озоваха се в Стара Загора благодарение на групата „Приятели на бежанците“, която в града работи много активно. Не бих казала, че нагласите в Стара Загора към тези хора са положителни. Когато снимахме сирийското семейство, техните съседи в блока ми казаха: „Е, вие защо идвате сега да ги правите герои?!“. А те реагират така, защото не знаят какви са – били мръсни, не били ваксинирани, можело да плъзне зараза… И нека да си признаем – медиите сме виновни за тези нагласи. Истината е, че медиите започнаха да показват репортажи за това, че ще плъзнат зарази в България. Обикновеният човек, съсед, няма да се сети за това.

Автори: участници в уъркшопа „Езикът на омразата“

Прочети още...

Да те виждат в „циганска“ роля

Един чужденец може да наговори за българите абсолютно същите неща, каквито много българи постоянно изричат за ромите. В една книга, излязла в края на седмицата, се цитират думите, с които гръцки пътешественици от 17-19 век са описвали България. Тези думи хич няма да ви харесат.

Автор: Татяна Ваксберг

Прочети още...

Националистите в подкрепа на бурката

Идеята, че чрез забрана жени ще спрат да се покриват, показва как не се учим от собственото си минало. Само преди около 40 години комунистическата власт беше решила, че чрез преименуване на българомохамеданите и българските турци ще ги интегрира по-бързо в обществото и ще ги откъсне от религията. Иронията е, че до преди тази срамна страница от историята ни младото поколение вече е губело връзката с корените си, какъвто е случая с много други етноси. Причината е била в ударната урбанизация, образованието и одържавяването на земеделието. Възродителният процес има точно обратния ефект и дори води до радикализация на отделни групи.

Автор: Боян Юруков

Прочети още...

Преодоляването на миналото по български

През март 1997, след дълги парламентарни караници, българското Народно събрание прокара „Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и разузнавателното управление на Генералния щаб“, който беше променян многократно оттогава насам. По тази причина през 2000-та година помолих с писмо българския посланик в Германия да предаде на отговорните инстанции в София желанието ми за преглед на българското ми досие. Отговор не получих. Вместо това от брата (!) на посланика, когото познавах бегло, пристигна следния имейл:

„Бих искал да ви изпратя кратко съобщение … по повод молбата ви, от името на брат ми… Нещата са следните: брат ми изобщо не обича онези хора от службите за сигурност, още от студентските си години. … Той няма никакво желание да се занимава с каквито и да било въпроси, касаещи тези служби. Бих ви предложил да се обърнете за информацията, която ви е нужна, към историка Красимир Каракачанов. Мисля, че той по-скоро ще бъде в състояние да ви помогне.“

Автор: Щефан Трьобст

Прочети още...

Овладяване на Македопърничавата

Без значение дали говори Джамбазки, Борисов или Местан, погледът към Македония винаги е по същество колониален – референтната група във всеки един от случаите е България, а не Македония сама за себе си. Такава Македония би била безинтересна, тя е важна единствено чрез предполагаемото си „българско“ минало или чрез връзките си с българското настояще или бъдеще. Ако елементарната дефиниция за колониализъм е да държиш даден народ в принудителна незрялост и подчинение (през военни, политически и/или икономически апарати), то ясно виждаме, че Македония окупира фантазмената позиция на колония и постоянно бива поставяна на мястото на зависима от България от българския мейнстрийм политически дискурс.

Автори: Жана Цонева, Петър Добрев

Прочети още...

Историята на фактите срещу „виртуалната история“: чия е вината за гибелта на 11 343 евреи?

На пръв поглед всичко, което може да се каже както за оцеляването на евреите от т.нар. „стари предели“ на царство България, така и за унищожаването на 11343 мъже, жени, старци, младежи, деца заедно с родителите им, е казано. От много отдавна са очертани и коловозите, по които се движи българското говорене за тези трагични събития. Самата противоречива наша история ги е очертала – от една страна на медала имаме фактът на оцеляването на около 48 000 български граждани от еврейски произход, населяващи „старите предели“, а от другата – изтреблението на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Единият поток на говорене възхвалява „героичния български народ“, както и царя, Църквата, хуманитарната интелигенция и част от политиците, другият осъжда властите на Царство България, възлагайки им отговорността за това, че ако не бяха техните действия, евреите от „новите земи“ нямаше да излетят като дим от комините на крематориумите в лагера на смъртта Треблинка. Нека оставим настрана оцеляването. Той безспорно прави чест на тези смели и доблестни обществени групи и отделни дейци, които допринесоха за него; оцелелите и потомците им ще са винаги благодарни за него.

Автор: Емил Коен

Прочети още...

Отворено писмо: Време е да спрем със злоупотребите с историята

„Маргиналия“ публикува отворено писмо на група български историци относно това, какъв термин да се употребява в учебното съдържание по история на България за шести клас за определяне на периода, в който българите са били поданици на Османската империя.

Прочети още...

„Антибългарската дейност“ на един западногерманец

Когато един западногерманец учи доброволно в комунистическа България, той може да е само едно: шпионин. Така са смятали в ДС. И затова 22 години са следили германския историк Щефан Трьобст. С него разговаря Александър Андреев от Дойче Веле.

Прочети още...

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986

Но политиката на партията и държавата беше насочена против турците в България още от началото на петдесетте години, под формата на асимилация, при която понякога се променяха методите, но не и генералната линия. Тя беше насочена, поне от 1956/58 нататък, към постепенна и пълна асимилация както на турските, така и на другите национални малцинства. В такъв смисъл събитията от пролетта на 1985 са просто последователно, ако и необичайно драстично продължение на тази линия. Това може да бъде онагледено чрез следния цитат. Под показателното заглавие „Нашият Еверест“, един от членовете на групата, наречена – буквално – „турскоезични българи, които доскоро бяха погрешно наричани турци“, описва в един местен вестник, преди това издаван и на двата езика, как е покорил своя личен „Еверест“, т. е. своето турско етническо самосъзнание и е достигнал до разбирането, че в действителност той е „българин като всички останали“:

Някой би могъл да ми отвърне: „Как е възможно да си се преобърнал толкова бързо на 180 градуса?“ В действителност аз още преди това вече бях извършил едно преобръщане на 170 градуса, така че в решаващия момент ми оставаха само още 10 градуса.

Юлиан Ризов (Секретар на общинската партийна организация от Джебел в Кърджалийски окръг), „Нашият Еверест“, Нов живот (Кърджали), 11 юни 1985.

Автор: Щефан Трьобст

Прочети още...

Човекът, който описа депортирането на евреите от Тракия и Македония – част 2

Съдбата на Натан Гринберг не е по-различна от тази на книгата му – откритие, което направих едва след прибързаното ми съгласие да напиша предговор към това издание. След едномесечно издирване на следи от автора сред историци и представители на еврейската общност, успях да науча само това: заминал е за Израел. Заемал е висок пост в местната комунистическа партия. Издал е втора книга за депортацията. Май е починал. Възрастта на автора, образованието му, професията, семейството – всичко това се оказа неизвестно дори в организации, изучаващи Холокоста, сред много изследователи, сред гръцките издатели на книгата, сред по-възрастните български изселници, и не доведе до резултат дори в една организация, специализирана в издирване на изчезнали хора. Приносът на Гринберг за световната историография все повече се очертаваше като двойно прескочен – веднъж през забравата, на която е осъдена книгата му, и втори път – през забравата на самия автор.

Автор: Татяна Ваксберг

Прочети още...

Убит е човек

Убит е човек. Вярно, не е българин. Дошъл е чак от Афганистан с надежда за по-добър живот или Бог знае заради какво. Технически казано нелегален имигрант. Не му дължим нищо, освен уважението, което дължим на всяко човешко същество.

Автор: Даниел Смилов

Прочети още...

Човекът, който описа депортирането на евреите от Тракия и Македония – част 1

Тази книга е отхвърляна в продължение на почти 70 години. Потулена е веднага след първото ѝ издание през 1945. После не е преиздавана, не е изучавана, десетилетия наред не е дори цитирана в България. Авторът ѝ е непознат; издирването му се оказа необяснимо трудна задача. Анонимност и забрава – това е цената за този труд, който за пръв път описва депортацията на евреите от Тракия, Македония и Пирот. Разказ, който се превръща в едно от най-големите табута в българската история поне за половин век напред. Авторът напуска този свят в края на 80-те години, така и без да види името си там, където му е мястото: сред първите изследователи, направили публично достояние немислимата история на Холокоста.

Автор: Татяна Ваксберг

Прочети още...

За Георги Марков, „Задочните репортажи“ и изродения (анти)комунизъм

Написах този текст преди няколко седмици. Дълго време се чудех дали да го публикувам. Не ми се палеха пак евтино страстите, а и не бях убеден, че имам капацитета да говоря за „Задочни репортажи за България“. Въпреки това вътрешната ми нужда да споделя с вас впечатлението си за един от най-монументалните текстове на българската литература надделя. Така че простете наглостта ми, но ще го направя.

Автор: Димитър Панайотов

Прочети още...

Разединението за Съединението – част 4

В последните двадесетина години на всеки 6 септември от ранна утрин медиите се надпреварват да канят историци, литератори и общественици за да коментират славната дата и нейното значение. Те говорят за онова време на „единение“ и го противопоставят на днешните крамоли между политиците и държавниците. Съобщавайки за случилото се на 6 септември 1885, на съвременния българин се обяснява как актът се подкрепя тогава от „целия български народ“, от „всички българи“, от „всички държавни и обществени организации“, как е довел до загърбване на всякакви „лични амбиции“ и до така нужното „единение“ в обществото. През последните няколко години на различни места в страната се организират маратони посветени на годишнината от събитието. Поднасят се венци и цветя на паметните места свързани с края на Източна Румелия. Духови оркестри изнасят празнични концерти по площадите в различни градове. На някои места се организират и възстановки на паметните събития от преди повече от век. Откриват се множество изложби. Вечерта в Пловдив, на площад „Съединение“, отбелязването на деня завършва със станалата вече сякаш рутинна тържествена заря-проверка. Видимо денят все повече се налага в масовите представи като един символ на така нужното ни национално съгласие, като събитие безспорно в новата история на българите.

Автор: Стефан Дечев

Прочети още...

Разединението за Съединението – част 3

В самото начало след края на режима през 1989 г. като че ли нищо не подсказва, че Съединението ще бъде обявено един ден за официален празник. През първите две години след началото на промените тържествата около датата са сравнително приглушени. Поради високата политическа температура в страната и ожесточеното противопоставяне между БКП (БСП) и антикомунистическата опозиция от Съюза на демократичните сили (СДС), на толкова отдалечената история се обръща сравнително по-слабо внимание. С времето на Съединението не са свързани най-непосредствените залози между основните политически сили. Те се асоциират най-вече с годините след 9 септември 1944 г., Народния съд, изборите за VI ВНС през 1946 г. и последвалото цялостно ликвидиране за десетилетия напред на опозицията в България. Дългите години на неотбелязване на празника също са довели до забрава и липса на навици за честването му. Това отсъствие на традиции твърде ясно личи в трудния избор през 90-те на места за поклонение, в незнанието на широки среди от обществото с какво е свързан 6 септември, както и в някои досадни грешки дори при изписване имената на действащите около 6 септември 1885 г. лица („Дума“ например говори за ген. Д. Николаев като „Николов“).

Автор: Стефан Дечев

Прочети още...

Балът на жертвите

Има нещо стъписващо в българския досег с паметните дати в историята. Това особено проличава на всеки 9 септември, а и не само тогава. Не знам как да го определя иначе, освен като исторически гърч, чийто травматичен ефект върху настоящето така и не отшумява. Дори 71 години по-късно. Дори когато историята отдавна е слегнала гробовете и на жертви, и на палачи, а физическата разправа е само памет. Дори когато секирата на жестокостта е косила не само „чужди“, но и „свои“. Дори в рамките на предизборна кампания за поредните местни избори, когато хора, причисляващи себе си към „европейското ляво“ и към една „лява България“, тръгват пак да бранят един „9 септември“ като „съкровената истина за поколенията“. Развявайки покрай тази „истина“ освен флаговете на България и Русия и знамето на самозваната Донецка република. И всичко това като „образец на борбеност за избори“ (Михаил Мирчев).

Автор: Тони Николов

Прочети още...

Разединението за Съединението – част 2

И във времето след края на Първата световна война Денят на Съединението (от 1916 г. вече отбелязван по нов стил на 19 септември, макар точната дата да би трябвало да бъде 18 септември) запазва своята придобита актуалност от годишнините през 1910 и 1915 г. Във време на безпрецедентни за българското общество социалнополитически катаклизми, особено през първата половина на 20-те години, годишнината от събитието се отбелязва обикновено като ден на единение. Въпреки това, и сега денят продължава упорито да не фигурира сред официалните празници в Царството. Затова и повечето от годишнините между двете световни войни са отбелязани сравнително скромно, без особена тържественост. И все пак, участват множество официални лица, държавници, политици и военни дейци, опълченци и участници в събитието, както и членове на дружествата „Шипка“ и „Сливница“.

Автор: Стефан Дечев

Прочети още...

Разединението за Съединението – част 1

При официалните чествания през последните двадесетина години, повече от столетие след акта от 6 септември 1885 г. остават скрити за широката публика, както и за немалко специалисти, редица факти и обстоятелства свързани с драматичните събития по осъществяването и защитата на Съединението, както и с борбите след това около неговото утвърждаване. Те скриват голямoто разделение, което провокира случилото се в Пловдив в тогавашното българско общество на север и юг от Балкана; символната борба и по-късно „за“ и „против“ 6 септември, запазила известна актуалност дори и през 30-те; бавното постигане на консенсус около отбелязването на деня; борбата между различните версии на позитивните истории за Съединението.

Автор: Стефан Дечев

Прочети още...

Да разлистим христоматията по литература за ХI клас от 1955 г.

Преди началото на учебната година отново се разгарят позатихналите през летните горещини дискусии на тема образование. Те са най-емоционални за тези, които ще бъдат в 11 и 12 клас, като са особено деликатни и противоречиви за обученията по литература и история, поради вечния им политически и идеологически привкус. Бъдещите абитуриенти са „деца на свободата“, родени са след 1989 г. и нямат понятие за идеологизирания прочит на литературата от времето на комунизма.

Автор: Аспарух Панов

Прочети още...

За чушкопека и щастието да си жертва

Българските зрители гласуваха в конкурса „Лачените обувки на българското кино“, т.е. в играта, организирана от БНТ, в чест на един век производство на игрални филми у нас. Като победител се наложи филмът „Време разделно“ на режисьора Людмил Стайков. За всеки, който следи вълненията на хората у нас, този избор едва ли е изненада. Той се нарежда в една редица с излъчването на „Под игото“ като любима книга на нашенеца и с първото място, което зае нелепото изобретение „чушкопек“ в играта на БНТ „Българските събития на 20-ти век“.

Автор: Емил Коен

Прочети още...

Сливен беше един малък космос. Разговор с Атанас Славов (1930 – 2010)

Преди 16 години, през пролетта на 1999г., проведох с Атанас Славов един изключително интересен разговор – интервю на терасата на 11 етаж в сливенския му офис. Говорихме си без предварителен сценарий по различни актуални теми, като прекрасната гледка допринесе много за техния избор. Да се беседва с личност като Атанас Славов, бе нещо много повече от обикновено удоволствие, това бе обогатяващо интелектуално занимание. Дори и най-обикновеният разговор с него носеше висок духовен заряд и наелектризираше пространството. Атанас Славов не просто разговаряше, той те провокираше, иронизираше, нападаше и едновременно защитаваше, и всичко това бе наситено с цветистия му език и невероятното му чувство за хумор.

Автори: Аспарух Панов, Атанас Славов

Прочети още...

Проф. Ивайло Дичев: Ако всичко у нас е приватизирано, то паметта ли ще остане обща?

Проблемът е в овладяването на българската култура от мутри, които наложиха един безцеремонен стил от времената на Държавна сигурност. Интелигенцията е премазана и маргинализирана, в медиите размахват бухалки брутални типове, шпицкоманди заплашват всяко инакомислие с пряка физическа саморазправа, а едни печени хора ти се смеят, че говориш за едни наивни неща, които не се изразяват в пари. Същото е с бутафорните крепости, които покриха страната, ликвидираха истинското наследство, същото е с градските проекти за алея на спорта и виенско колело в Борисовата градина в София.

Автори: Ивайло Дичев, Веселин Стойнев

Прочети още...

Посетители: 142

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Владо писа Още
    Тук, в тази... преди 10 часа
  • крокотак писа Още
    Виктор Суворов -... преди 2 дни
  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 6 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 1 седмица
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 1 седмица
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 1 седмица
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 1 седмица
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 1 седмица
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 3 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 3 седмици