По повод „Каруцата – след коня“:
Полина Георгиева:
Г-н Кертин, наистина интересен текст, съдържащ много истина за промиването на мозъци, което се случва в българските училища и насаждането на неистински образ за някаква велика уникална България. Ще е много полезно ако развиете предложението си конкретно как да се случи това мислене за нова организация на училището от страна на елита. Интересно е и кой според вас е елита.
Имам и една забележка: икономическите коментари по отношение на плоския данък и бизнеса в страната звучат популистки, не са задълбочени и нямат отношение към темата.
Александър Кертин:
Отговарям на въпросите, зададени ми от Полина Георгиева с известно закъснение. Надявам се да бъда извинен – по това време на годината всеки ден отговарям на въпроса: „Господине, аз за колко се оформям?“ Както казваше Йордан Радичков – „Всеки с грижите си, читателю!“
Нека първо отстраним малките недоразумения, преди да са станали по-големи. Не съм коментирал икономически проблеми, както ме разбира Полина Георгиева. Коментирам един културен и социалнопсихологически феномен, когото можем да наричаме колективен манталитет или народопсихология. Това е нещо, което се очертава по-ясно, когато е гледано от разстояние, без това разстояние да е непременно физическо. (След пребиваването си в САЩ Владимир Трендафилов находчиво обозначи културнопсихологическата ни специфика с израза „народопсихологически похлупак“.) Позволявам си да иронизирам склонността ни да пренасяме механично някакви модели (не само икономически) с надеждата те да заработят така, както ТАМ, където сме ги наблюдавали; а понякога – и да работят ВМЕСТО НАС. В настоящия момент забелязвам такива – иначе искрени – пориви у някои хора, самопровъзгласили се за възродители на българското образование.Тук ще кажа нещо важно, според мен, като го подчертавам с две дебели черти и една лъкатушна: нищо не може да замести човека-учител, учителя-гражданин, в системата на образованието; не може да го замести както в учебния процес, така и когато са нужни идеи за реформи в образованието! Защото децата, подрастващите, възприемат ценностите като въплътени в човешко поведение, така да се каже, „на живо“. (Това значи и чрез изкуството, създавано във формите на живота, към което причислявам и музикалната сцена с нейните „герои“.)
Но и когато коментирам икономически проблеми по този „популистки“ начин, се облягам на компетентните анализи на икономисти, разбира се, правени от гледна точка, релевантна на моята. Грубо казано, това са икономисти, които избягват повърхностните оптимистични прогнози, основаващи се на числа. Ще цитирам един от тези икономисти – Димитър Бъчваров, който в разговор с проф. Калин Янакиев казва следното: „Като характерна черта на новите леви (от бившия съветски лагер) някои посочват отказът от реформи, генериране на дефицити и трупане на държавни дългове. Бих коригирал тези твърдения с това, че левите отказват само реформите, намаляващи броя на хората, зависими от даващата държава. Ако някаква реформа разширява тази зависимост, социалистите я провеждат без колебания, независимо дали тя е смятана от теоретиците за лява или дясна. При управлението на Станишев у нас беше въведен плоският подоходен данък от 10%, корпоративният данък беше намален също на 10%, а данъкът върху дивидентите бе намален на 5%. Това по същество е сериозна и дори смела реформа в икономическата сфера, която някои прибързано обявиха за дясна, че дори и за крайно дясна. Но резултатите от нея опровергават тези твърдения. Тя увеличи превеса на тежестите от преките към косвените данъци. Така над 70 на сто от хазната сега се пълни от масовия потребител, т. е. от хората с нисък или среден доход. Същите, които ползват дребни субсидии, повече или по-малко са зависими от държавата и гласуват за левите партии. От друга страна тя превърна България в страна с офшорен данъчен профил. Намали се „цената“ и се улесни прането на пари, с което „лявата“ олигархия остава недосегаема и след падането на лявото правителство.“ (сп. „Християнство и култура“, год. IХ (2010, брой 4/51).
Този анализ показва какъв е крайният резултат при разпределението на ресурсите чрез един финансово-икономически модел, който на пръв поглед изглежда чисто икономически и общополезен (или универсален). Макар да изглежда такъв, емпиричният анализ може да разкрие за кого работи той у нас – за олигархията, рекрутирана от средите на „по-равните“. Нека сега се абстрахираме от обстоятелството, че някои от нас са в „топла“ връзка с „лявата“ олигархия, а други са в по-хладни отношения с нея. Говорим за пари, защото образователните дейности трябва да се финансират, засега – главно от ДЪРЖАВАТА. Става дума, следователно, и за учителските заплати. Не за моята – аз ще работя още малко – а за заплатите на тези, които сега са в университетите и от които се очаква да заемат нашите места. Пак ще повторя: много са „обществениците“, които кроят планове за училището, за това какви трябва да бъдат и какво трябва да правят учителите; но твърде, твърде малко са желаещите да станат учители!
Разбира се, можем да разглеждаме проблема за държавата и икономиката и във философско-исторически план. Тогава икономическият проблем се превръща във фундаменталната дилема на човека, поставен между „милостивата“ власт и непоносимата духовна свобода. Но това е друга тема – темата на „Великия инквизитор“.
На свой ред аз бих могъл да попитам – а какво е това „популизъм“? Нещо лошо ли е, кога и къде се е проявил като нещо лошо? И най-важното – за кого? На тези въпроси е трудно да се дадат ясни отговори, подкрепени с конкретика. Очевидна е, обаче, честата употреба на тази дума в политическите борби. Не трябва ли да бъдем по-предпазливи, когато употребяваме дума, свръхнатоварвана като инструмент в борбите за власт? Ние нали не се борим за власт? Ако се „борим“ за нещо, то е за възможния контрол върху властта, следователно, и за контрол (и самоконтрол) при употребите на езика на властта. За да не се окаже, че със самото си говорене сме се поставили в позиции, изоморфни на позициите на някои партии.
Сега да минем на въпроса кой, според мен, е „елит“.
Това понятие е доста старо, поне като „идеален тип“. Ние по –възрастните, сме го научили в комунистическо време, когато ни обясняваха, че Парето, Моска и Михелс, мислят „ненаучно“. В исторически план, доколкото знам, неговият социално-културен обсег е фиксиран за пръв път в Закона за единното вероизповедание от 1662 г., приет от английския Парламент. След като в молитвеника на Томас Кранмър са направени над 600 поправки, с този закон „елитите“ са били задължени да го подпишат, което на практика означавало, че е постигнат консенсус относно ценностното ядро на англо-протестантската култура. Законът задължавал следните социални групи: духовниците от всички равнища, всички стипендианти в колежите, университетски преподаватели и служители в техните администрации. Разбира се, в консенсуса участвали на първо място тези, които са гласували споменатия закон.
Днес, колкото и по-сложна да е социалната структура и по –динамични – взаимодействията между различните полета вътре в обществото, както и междукултурните такива, можем да очертаем, в най-общи линии, обсега (референта) на „елитите“.
Това са:
1. хората, които вземат управленски решения, засягащи големи социални групи (народни представители, правителство, партийни функционери от по-високи нива, висши чиновници в държавната администрация – които, впрочем, са задължени с по-малки осигурителни вноски и се пенсионират по-рано, но с по-големи пенсии!);
2. хората, които формират обществено мнение чрез „класическите“ медии за масово осведомяване (собственици на медии, включително фолк-певицата Десислава, която тези дни стана собственик на „телевизийка“), главни редактори, програмни директори, водещи журналисти и лица с постоянно присъствие в медиите като Азис, Камелия, Евгени Минчев, Владимир Каролев; въобще всички, които произвеждат образите на социалния свят и го обясняват на „обикновените“ българи като мен);
3. хората, които произвеждат научно знание, (в университетите, в Академията на науките и в други научни „центрове“ – за изследване на демокрацията, за либерални стратегии и т.н.);
4. хората от някои неправителствени организации, от различни фондации като типични елементи на гражданското общество;. (например фондация „Комунитас“, чиято програма „1000 стипендии“ има мисията „да допринесе за стабилизирането и развитието на гражданското общество в България“; или Институтът за изследване на близкото минало, чиято мисия е постигането на научни резултати, „които да се превърнат в опора на една перспективна обществена педагогика“; или Дружеството „Морал, етика и гражданско образование“, което обявява в своя сайт, че ще работи „за обучение на младите българи в морал, етика и гражданско образование“.)
Обобщавам така: елитите имат различни, повече или по-малко специализирани функции по организацията и управлението на хората с икономически средства и чрез тяхното съзнание, иначе казано, които упражняват власт в една или друга форма. И питам: Защо група хора от различни културни институти могат да се съберат в една зала, за да слушат Джовани Леви, да му задават въпроси и да изслушват търпеливо и благосклонно неговите отговори; а не могат същите хора да се съберат в същата зала, да си задават въпроси относно училищното историческо образование и да се изслушват едни други търпеливо и благосклонно?... Не знам, може би защото са „елити“, а училището, все пак… е, не е това, чрез което те искат да служат на свободата, прогреса и цивилизацията.
Преди няколко години Национален клуб „Родолюбие“ със съдействието на Министерството на образованието, Историческия факултет на СУ „Климент Охридски“ и още няколко институции предложиха на учителите тема за конкурс: „Каква България представяме на нашите деца?“ Защо днес същите институции не се включат в „конкурса“? Обстоятелствата са изключително благоприятни – и министърът е историк, и ректорът на университета е историк. Проф. Сергей Игнатов и проф. Иван Илчев, според мен, би трябвало да се интересуват от това дали учениците усвояват думата „мит“ като логически, познавателен инструмент; или възприемат българската история като мит, излизайки от средното училище подготвени да „бранят“ тази история като налитат на бой.
А това е най-краткият ми отговор на въпроса: Кой е елит? Проф. Сергей Игнатов и проф. Иван Илчев са елит. А аз не съм. Елитът ТРЯБВА ДА ЗНАЕ как да се случи мисленето за нова организация на „обществената педагогика“. А аз трябва да знам как да се организира учебния процес в моето училище. И, съответно на моята специализация, да имам идеи за структурата на учебното съдържание по история и цивилизация.
