Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Здравей, драги приятелю,

2010 06 chaos disorderНе сме се виждали от осемдесетте години. Тогава страната бавно потъваше в неуправляемост, но това беше и времето на някакви надежди – за подобрение, за промени – които после се изляха в това, в което се изляха. Поради невъзможност да изтърпиш тукашните началници тогава, ти замина на работа в чужбина – и да, видяхме се съвсем за кратко в началото на 90-те, когато преминаваше през България на път от една за друга страна.

Писа ми мейл преди две години, писа ми преди година – не отговорих. Винаги става така – замотавам се да отговоря веднага, после си казвам, ще напиша дълго писмо, пък то, дългото писмо, иска време, а време винаги няма.

Ето, сега ти пиша. Не знам дали следиш какво става в България. Аз съм убеден, че въпреки пълната информация, която човек „отвън“ може да получи през световната мрежа, за него е невъзможно да усети със сетивата си ставащото. Безпокойството от ставащото, за него искам да ти пиша.

Преди това – честит 24 май! Всички имаме спомени от този празник, те са спомени за свежест, миризми, гърмяща музика по улиците, портретите на Светите братя, накичени с гирлянди, някаква радост, някакво просветление – не толкова, че сме дали нещо на света, колкото, че ни има, че сме различни, ние си, че разпръснатият народ е обединен от дедите ни, че върви заедно към нещо по-добро и светло – към своето знание, своята култура – своята Просвета. Това усещане за общност и обща цел е изчезнало днес. 24 май го отбелязват (не честват) медиите. Химнът на Михайловски и Пипков ще прозвучи два-три пъти по националните радиа и телевизии, цял ден по тях ще се говори за нуждата от наука и култура, ще има репортажи за празнувания по цялата страна, в които участват дежурно ученици и студенти, но всъщност празнуване няма. Медиите са препредаватели на инсценировки. Изгубено е телесното ангажиране, личното участие в общия ритуал. В обреда.

Всъщност, това е една от многото промени в българския свят (дух, култура) през последните години – къде под неизбежния напор на икономическите императиви, къде под напора на идеологически внос. Понякога се питам – това ще прозвучи еретично за мнозинството читатели в страната – кога счупването, преобръщането в българската култура е по-голямо: след 9 септември 1944 г. или след 10 ноември 1989 година. И неизбежно стигам до извода, че последната голяма промяна е много по-радикална. Тя промени не само икономическите отношения помежду ни с всичко, което произтича от това; в допълнение новите средства за комуникация промениха изцяло българския свят, както и целия свят, впрочем. Въпросът, който си поставям (и не само аз), е можем ли да издържим на постоянната информационна атака, на постоянния стремеж към външното, на постоянната агресия на външното, на естествения стремеж да уподобяваме множащи се и понякога противоположни образци – и при това да запазим в себе си българското. Нещо българско… На затова по-после...

 

Иначе ситуацията тук е проста, изложена е брилянтно в една от редовните колонки на Андрей Райчев във вестник „Труд“ наскоро. Ето как я характеризира той: „Българите не могат да си позволят толкова добро здравеопазване! Производителността на труда ни е прекалено ниска. Здравеопазването е върхът на айсберга. Не можем да си позволим нито толкова скъпа полиция (над 60 000 полицаи! 1% от населението), нито толкова чиновници, нито сегашната армия, нито толкова „високи“ пенсии и социални помощи... Въобще държавата ни е прекалено скъпа.“ Какво да правим в тази ситуация, обаче, той не казва.

А и какво можем да направим? Каквато и да е цената на производителността ни, ние живеем в един постоянно усложняващ се свят. Болестта ни е същата като на развитите страни – какъв парадокс. Постоянното усложняване на производството и на обществените отношения неминуемо влече след себе си усложняване на управлението им. Ти си спомняш, още през 80-те умножаването и усложняването на връзките в обществото караше управниците да правят постоянни (и поради естеството на режима – твърде безсмислени, т.е. безрезултатни) промени в държавния апарат. Днешният демократичен държавен апарат е обраснал до пароксизъм с агенции и дирекции – и това не е по нечие хрумване или зла воля. Целият западен свят се опитва да овладее със съответни регулации нарастващата сложност (а и нарастващите изисквания) на обществата; постоянно изливащите се нормативи от Брюксел, които са задръстили вече целия Европейски съюз, са естествен отговор на този процес. Тук се очертава една от страните на българската безизходица – или, да го кажем по-меко, парадокс – каквато и цена да има трудът в България, сложността на съвременния свят ще изисква поддържането на бюрократичен апарат, който да следи за спазването на нарастващия брой правила, по които живеем. Като прибавим към този апарат хората от съдебната, здравната, образователната система и полицията, ще добием представа за една надстройка, която дори и след съкращаване с 50% (което би означавало повишаване с 50% на нейната трудоспособност и компетентност) ще продължава да изисква сериозни държавни ресурси.

Които би трябвало да даде производството. Но произвеждаме ли ние нещо въобще? Опасявам се, че на този въпрос не мога да отговоря, той бива избягван грижливо и от самия министър на икономиката, когато някой журналист си позволи да го попита от упор: какво произвеждаме? Със сигурност има български продукти в магазините, но също така сигурно е, че бумът в последните години бе от чуждестранни инвестиции – и то в строителството, с тежки последствия за българската територия. Години наред не съм чул правителство да говори за планирано (т.е. целенасочено) развиване (т.е. фаворизиране) на българското производство.

Тук стигаме до ключов въпрос: с кого да произвеждаш? Населението застарява. Намалява. Аналфабетизира се. Обезкултурява се. Години наред търся да прочета нещо смислено от учени или управляващи за това имаме ли достатъчно население, критична маса от българи, за да водим сегашния си начин на живот; каква трябва да е стратегията, мисленето на страната при една топяща се, все по-омаломощаваща се нация. Не намерих. С изключение на един социолог, който предсказваше, че ако тази ситуация продължава да се развива, в обозримо бъдеще може да се окаже, че нямаме кадри по поддръжка на язовирните стени.

И ето, съвсем наскоро се натъкнах на следното в едно интервю на Иван Кръстев: „Всяка промяна има нужда от критична маса от хора, които да я подкрепят активно. У нас през последните 20 г. много от тези, които искат промяна, решиха да сменят страната, в която живеят, а не да променят страната, в която са родени. Страх ме е, че сме изгубили критичната маса от хора, които искат промяна и са готови да участват в нея.

Жестока присъда. И абсолютно справедлива. В България липсата на критична маса се чувства на всяка крачка. Не липсата на трудолюбие е причината едва положен асфалтът да се пука, а по тротоарите да не може да се ходи от неравности. Не в алчността на производителите е причината сиренето и кашкавалът да нямат никакъв вкус. Не в мудността на съдилищата трябва да търсим причините за ненаказаната престъпност. А в липсата на капацитет. На ресурс. На критична маса българи.

Международните институции често констатират липса на „административен капацитет“ в България. Истината е гола и жестока, драги приятелю, на нас чисто и просто ни липсва не административен, а въобще капацитет.

Затова не можем да създаваме, провеждаме и отстояваме национална политика. В която и да е област. Но понеже сме около 24 май, нека видим няколко примера от културната ни и образователна „политика“.

Пример първи – фрапантен, който показва как управленският потенциал на България не само не се е подобрил от татово време, а даже се е влошил. Давам ти го и защото нашето познанство започна около борбите за запазване на паметниците на културата през 80-те години.

Знаеш много добре, че поне от 30-те години на XX век се предполага, а от 50-те се знае със сигурност, че около Халите, ЦУМ, черквата Света Неделя в София е центърът на римския град. Там са някъде кардото и декуманусът на Сердика, очевидно е, че там – все около банята, е бил и центърът на средновековния Средец. Това е известно не само на археолози и историци, но и на софиянци. Известно им е, че там при строеж може да се попадне на останки, които имат несъмнена историческа стойност и които всеки уважаващ себе си град би изявил – като знак на своята древност, като гордост, че хилядолетия наред в него живеят хора, като знак към съвременниците за летливостта на времето... (А не би ги унищожил набързо, като римските останки при строежа на хотел Балкан, това прекрасно е описано в спомените на Стефан Бочев.) В българския случай се оказва, че това предварително знание за терена не задължава никоя институция с нищо. Археолозите се викат в последния момент, дават им се нереалистично къси срокове за работа, като успоредно с техните разкопки започват строителни работи. Обявява се на публиката, че се строи станция на метрото, в същото време започват изкопи за голям подземен гараж. Обявява се на публиката, че старините ще бъдат запазени и експонирани там, публикуват се някакви несръчни проекти за начина на съхраняването им, но в същото време разкопките още не са завършени... Това е фактологията дотук.

Повече от очевидно е, че при наличието на сериозна културна политика, нещата щяха да са други. Нямаше да бъде допуснато строителят на метрото да диктува своите интереси, вкусове и темповете на проучванията в центъра на града – той е обявен за археологическа зона. Нямаше да е нужно на Министерството на културата да бъде цитиран Законът за паметниците, който изисква първо щателно проучване, после анализ, после планове и накрая строителство. При наличието на културна политика, след приключване на разкопките щеше да се обяви архитектурен конкурс, защо не и международен, за уреждането на тази част от града, която съчетава античност, средновековие, предвоенно, „социалистическо“ и съвременно строителство. Това би се случило в друга държава с достатъчен капацитет.

Докато у нас е ясно какво ще се случи. Никой не обръща внимание на предложенията метростанцията да се изгради така, че да не пречи на разкопките и тяхното оставане на място. Работата ще си продължи, както е започната, и „плановете“ за експониране на намереното в закрито пешеходно пространство ще бъдат осъществени. Въпреки че НИПК ги отхвърли. Всъщност, НИПК сега се казва другояче, с промените в закона то стана още по-подчинено на Министерството на културата, въпреки че в една демократична държава човек очаква да е обратното – този институт да е независим, да е спирачка за всяко посегателство върху ценностите.

Но черешката на тортата предстои – в плана, на видно място, някъде около черквицата „Св. Петка“ се предвижда туристическа атракция (между другото, целият комплекс се рекламира в печата предимно като туристическа атракция, никой не говори за него като за елемент от ежедневието на града). Туристическата атракция е макет (10 х 10 метра) на четирите храма (синагогата, джамията и двете черкви – православна и католическа), които били давали неповторимия дух на София, „столица на мъдростта“ (да ти напомня нещо?). Този връх на кича – да макетираш това, което те обгражда, за да го наблюдаваш умалено, беше представен на обществеността с участието на кмета и на главния архитект на София! Това е капацитетът!

Пример втори – забавен. София си размества музеите. През 90-те правниците се наложиха и си върнаха Съдебната палата – а Националния исторически музей – къде, къде – лашнаха го в Бояна, в правителствената резиденция. След това кметът Софиянски реши, че от Централна баня става хубава приемна сграда за кметството (Hôtel de ville!) и за кумова срама покани там Музея на София, който беше бездомен. Приемна сграда банята не стана, но музеят е вече пред завършване.

И сега, в началото на годината, Министерският съвет (по предложение на МК, т.е. в унисон с неговата „политика“!) прие някаква концепция за музеите в столицата. Музеят на София – в Националната галерия (бившия дворец); Националната галерия се слива с Галерията за чуждестранно изкуство в „Музей на визуалните изкуства“, като за целта се дават някакви милиони за реконструкция на сградата на бившето МЕИ до паметника на Левски. Пред медиите се обявява бодро, че строим „българския Лувър“. За концепцията на сливането, за това какво ще представлява бъдещият музей, никой не говори.

Може ли да става дума за сливане на двете най-големи галерии в страната, без въобще да се спомене какво се цели с това? Може – в българската културна политика.

Между другото, едно вглеждане в съвременните практики на големите художествени музеи по света показва засилваща се тенденция на обмен на творби. Когато правиш такъв голям национален музей, може би трябва да се замислиш в какво обръщение е националният фонд художествени творби – множество малки и средни галерии по страната, които в повечето случаи креят, средства за попълване на собствените си фондове нямат, право да продават творби, за да си набавят средства, нямат. Какво предстои с цялото това множество творби? Какво ще правим с тях? Това е въпрос, който пряко засяга очертаването на културна политика. Дали не трябва да се организират нещата така, че те да идват в столицата, да пътуват из страната? Като, респективно, голямата национална галерия гостува в провинцията? Това е само един от въпросите на музейно-галерийното дело у нас.

Другите въпроси са все болезнени – и за гилдията, и за държавата. Откупки няма. Държавата, собственик на галериите, е абдикирала от основното си задължение – да събира в тях произведения, като по този начин документира развитието на изкуството през годините. Очевидно е, че културните администратори не си дават сметка, че непопълването на колекцията намалява нейната стойност и – парадоксално – е икономически нерентабилно. Политическо решение на въпроса няма. Няма задоволително решение и въпросът за излагането на частните колекции, които се създадоха (по не съвсем легални пътища, наистина) у нас. Творбите в тях могат да бъдат обществено достояние – а и голяма част от колекционерите искат това. Но как? Мълчание.

Не трябва ли държавата да разреши продажбата и размяната на творби от държавните галерии – текуща практика по света? Въпрос, който дори не се поставя.

Очевидно върхът на мисленето в тази област е обявяването (за реализацията сигурно ще почакаме) на строежа на българския Лувър – един саркофаг, в който ще струпаме творби, създадени до 1989 г., и който обещава да бъде музей в най-лошия смисъл на думата – единствено склад за стари (може би и ценни) неща. Така се очертават нещата за момента при пълна липса на мислене – и културна политика – в тази област.

Да не говорим за състоянието на другите хранилища на културни продукти. Какво е състоянието на историческите музеи, с какви средства разполагат и доколко се насърчава дарителството в тях? Фотографската гилдия, например, от години настоява за музей на българската фотография; времето тече, ценни колекции се унищожават. Какво е състоянието на библиотеките? Някъде още преди 20 години ги нарекоха медиатеки... Какво е състоянието на филмотеката? На ценния архив на БНТ? От година и нещо във Франция през интернет има достъп до архивите на френския обществен канал от 50-те години насам... И като става дума за нови технологии – една нова форма също чака реда си да влезе в хранилищата – електронните сайтове. Очевидно е, че след сто години те ще бъдат също такъв извор за историята, нравите и културата, каквито са днес вестниците от Възраждането. По всичко това няма мислене, няма схващане. Няма замислена политика.

Пример трети. Абсолютно объркан. Музика и театър. Предстои да реформираме оркестри, опери и театри. Един билет на Старозагорската опера струвал на данъкоплатеца над 137 лева, отбеляза министър-председателят. И сигурно има право. От социализма наследихме много, прекалено много културни институти. Интересът към тях и по онова време не съответстваше на твърденията на пропагандата. Днес към част от тях, особено в провинцията, той е съвсем логично слаб – заедно с увеличаващата се трудност на живота, заедно с намаляването на свободното време на българина, ценителите намаляха.

Говори се за силно редуциране на субсидираните от държавата театри, опери и оркестри. Очевидно културната политика се схваща като съкращения. При това съкращаване не се взема предвид социалната (не само културната) функция, която тези формации играят. Не се отчита традицията в страната – не се отчитат и далеко отиващите последици от такова решение – какво би станало с музикалните училища, например, ако в страната останат (примерно) три симфонични оркестъра? Цяла една линия, развивана близо век в българската култура, ще залинее, ще изчезне. Ако продължим в тази посока, лесно можем да си представим в бъдеще една единствена българска филхармония, в която повечето оркестранти са чужденци. Китайци.

Театърът е изкуството, което се противопоставя на телевизията и нейната изравняваща и отчуждаваща роля. Очевидно е, че механичното съкращаване и тук ще нанесе неизмеримо повече вреди, отколкото кратковременните минимални ползи за бюджета. Но изглежда на министерството не му и хрумва друго решение – например, да стимулира пътуването на театралните трупи из страната – така че, дори с намален брой субсидирани театри, театралният афиш (поне) в градовете да бъде богат и разнообразен.

У нас, тук и сега, е важно единствено рязането на субсидиите. Именно поради това тази година беше ударено финансово българското филмопроизводство. И българското кино, което тъкмо беше започнало да набира самочувствие и да печели зрители (благодарение именно на по-голямото производство, т.е. на приличното финансиране през последните години), сега отново ще трябва да замразява проекти, да се ограничи – и това неминуемо ще се отрази върху качеството.

Не мисли, че като кон с капаци не желая да видя икономическите императиви. Но една културна политика е задължена да ги примирява с основното си задължение – съхраняване, развиване и препредаване на културните ценности. Те, а не икономиката, са залога за държавността, за протичането на народността през времето.

Две думи за образованието. Защото едва ли има друга област в България, в която вековната традиция да се разрушава така бързо. И защото съм убеден, че образователната политика е част от цялостната културна политика на нацията.

Държавата, в която традицията (вярно, едновековна) повеляваше равенство на достъпа до образование, скъса с тази традиция. Образованието стана услуга („образователна“, както има и „здравна“ услуга), преподавателят продава тази услуга... Частното образование е отдавна факт на всички нива, а сегашният министър иска дори да го финансира от хазната. Държавата, в която качествени преподаватели има може би за не повече от два университета, е на едно от първите места по брой на университети на глава от населението. Резултатите от девалвацията на образованието вече се чувстват, но защо ми се струва, че най-хубавото предстои... Азбучна истина е, че за да имаш сериозно висше образование, което да дава на нацията високо подготвени кадри в съвременния усложняващ се свят, първо трябва да имаш... сериозно висше образование, което да подготви кадрите за началното и средното, които да се развиват нагоре. Но за да проумееш тази азбучна истина, трябва да притежаваш цялостно мислене за нещата и да гледаш нацията в развитие. Ние 20 години се страхуваме да гледаме нацията в развитие. Нещо повече – не искаме. Икономическият laisser faire обязди не само икономиката, той завладя култура, образование, обсеби мисленето.

Искам да ме разбереш правилно, драги приятелю. Основното ми терзание е може ли малка, постоянно и застрашително намаляваща нация да проживее, да изживее кризата си и да се развива по законите на големите нации, за които да оставиш нещата на собствения им ход (laisser faire) е традиция и не е проблем. А ако тези закони не са приложими за нас, какво правим тогава? Оттегляме се на необитаем остров, строим китайска стена по границите? Как се вписваме в постоянно усложняващия се свят, който изисква от участниците в него все нови и нови ресурси? Откъде ще намерим нужната критична маса, нужното население, което да предпостави нужната конкуренция, което да направи трудът тук конкурентоспособен, за да можем да си позволим толкова добро здравеопазванетолкова добра култура, и толкова добро образование)? Откъде – от имиграция?

Какво ще стане обаче тогава с 24 май?

Това е въпросът ми и неговият отговор ми се струва важен.

Накрая още нещо. Препрочитайки написаното, виждам, че съм употребил израза българския свят неправилно, говорейки за състоянието на държавата България и българите в нея. Територията не ограничава българския свят, него го определя общността от хора, наричащи се българи, които спазват – почитат – пазят... Какво? Не знам дали някога ще можем да стигнем до определение, но някакъв български свят съществува по големия свят, вие там, „отвън“, сте част от него. Може би заедно ще можем да определим? – не, да се срещнем в тази „българска ноосфера“; ако не за друго, поне за да изпяваме веднъж годишно „Върви, народе, възродени!“

 

Христо Буцев
Христо Буцев е известен български журналист, заместник-главен редактор на вестник „Култура“.
Посетители: 121

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018