Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Знаем, че нацията е проект за съвпадение на политически и културни граници. Нацията е такъв тип модерна човешка група, в която културата не разделя, а обединява – езикът, емблемите, кодовете, фантазиите за произход и слава са достъпни за всички. Заслужава да припомним забележителната реч пред френския парламент на Андре Малро, министър на културата на Де Гол, произнесена през 1967:

Ще трябва да приемем, че един ден за културата ще се направи това, което Жюл Фери е направил за образованието: културата ще стане безплатна. Модерният свят, светът на поколението, което ще дойде след нас, ще бъде длъжно да направи за културата това, което е било направено за началното образование.[1]

От една страна, тези думи горчиво се разминават с действителността. През следващите десетилетия културата се превръща в едно все по-комерсиално поле, където днес се печелят милиарди, а границата между реклама и художествено съдържание е проблематична. Настъпващият неолиберализъм не само не разширява, а стеснява сферата на публичното. Сякаш, противно на визията на Малро, не само културата не се превръща в общодостъпно право, а напротив, дори образованието започва да се ре-приватизира и с това самото национално пространство започва да губи смисъла си. И ето че виртуалният обрат неочаквано обърна тенденцията.

Интернет ни върна във времето, когато достъпът до култура изглеждаше, ако не извоювано гражданско право, то поне идеал за постигане. Вярно, достъп не колективен, в театралната зала или на площада, а индивидуален в интимността на личния компютърен екран. Не осигурен от публични институции като министерства и музеи, а от частни компании като You Tube или eMule. Достъп, направен технически възможен, но не винаги разрешен и в този смисъл до голяма степен незаконен. Достъп не до националната, а до глобалната култура... Въпреки тези огромни разлики, гражданският подем за участие във виртуалната култура с нещо напомня раждането на нациите.

Тук, разбира се, „нация“ е само историческа аналогия, опит да се мисли едно зараждащо се ново културно пространство през призмата на XIX век. Става дума за отвоювано от глобалната империя пространство на национални културни практики, които често пряко противоречат на глобалния имперски ред на копирайта. Новото национално-освободително движение, от една страна, се опира на бурното развитие на техниката, което и до днес изпреварва законодателството, опитващо се да я регулира. От друга, глобалният характер на мрежата предполага глобални институции по охрана на интелектуалната собственост, каквито неолиберализмът не предполага. Най-интересното обаче е нещо трето: невижданият бунт срещу приватизацията на културата, при който гражданите се възползваха от горните две обстоятелства, за да потребяват продукти на духа от всякакъв вид.[2]

Оттук можем да намерим обяснение на странното съжителство на пиратство и национализъм в българския интернет. Подобно обличане на нови каузи със стари одежди не е ново – спомнете си алегориите на френската Република в римска тога. Това, което става днес, особено в периферията на индустриалния свят, където пораженията на неолиберализма са най-сериозни, е, че стихийното присвояване на култура се легитимира с емблемите на националното възраждане от XIX век – най-чистите, най-безкористните именно защото все още не са инструментализирани от реалната национална държава.

Вероятно ще възразят, че двете неща нямат връзка – едно е пиратството, друго – национализмът. Нека ги опиша поотделно, после да опитам да направя връзка между тях.

Първо пиратството. В България то се е превърнало в повсеместна норма за културно потребление. След една проверка през 2006 зам.-шефът на столичното следствие Светослав Василев казва:

Имаме списък със 17 000 имена регистрирани потребители, които качват незаконно в интернет. Всеки от тях е потенциален арестант.

Най-скандалното е, че повече от половината съдържание е свалено от държавните институции – например Министерството на финансите е свалило 411 терабайта филми и музика, Министерството на вътрешните работи – 544 терабайта! Това обстоятелство, както и масовите недоволства, стигащи до улични демонстрации, принуждават властите да пуснат няколкото арестувани младежи. Пиратските портали от типа на „Арена“ или „Замунда“ се изнасят в чужбина, което някои сравняват с емиграцията на революционерите във Влашко (хъшовете) от времето на борбата срещу Османската империя. В насмешка потъва подхванатата през същата година, пак под натиск отвън, акция на Министерството на културата, където голи български творци от билбордове предупреждават: Пиратството ограбва.

Сред причините, които българските потребители изтъкват в оправдание за криминалното си културно поведение, на първо място, разбира се, е това, че тук доходите са ниски и американските правила не действат. Наред с това потребностите са същите – нещо, което изглежда самоочевидно, но ако трябва да се обоснове, причината, която обикновено се изтъква, е, че сме бели хора. А това означава, че подобно на човешките права, културните надхвърлят държавните граници и се схващат като естествени – правото не просто да говориш своя език, но и да гледаш последния блокбъстър едновременно с американския си връстник.

Другият момент е свързан с промяната в структурата на самата култура, към която виртуалните граждани предявяват претенции. В нея няма център и периферия, възвишено и пошло, вечно и преходно – Джон Фроу писа, че високата култура днес е просто един джоб вътре в комерсиалната. Ще бъде тривиално да кажа, че новата култура, от състояние на твърди, устойчиви форми, се втечнява, преминава в състоянието на потоци. Това значи, че наместо да притежава продукт, потребителят се стреми да бъде в течение, да следи тенденцията. Откъдето очакването той да купува културни „предмети“, застинали във вечността, започва да изглежда все по-неадекватно.

Един аспект на промяната в сферата на културата е чисто количествен – за последните десетилетия броят на филми, музикални парчета, снимки, текстове, информация нараснаха експоненциално. Ако в повечето места в България през 60-те нов филм се прожектира по веднъж месечно, ако през 70-те филмите по телевизията се показват в ритъм от около по 2 на седмица, днес един базов пакет за кабелен абонамент предлага 65 програми, което значи, че по няколко филма текат едновременно цялото денонощие. Към това се надгражда сенчестата културна икономика на пиър-ту-пиър обмена, за количеството на която можем да гадаем само по свалените терабайтове, споменати по-горе[3]. Същото е с циркулацията на информация, образи, музика. Тази невероятна културна лавина неусетно е навлязла в начина на живот, превърнала се е в норма. Изоставането на старите културни институции от този процес някои изтъкват като причина за пиратстването – например във Франция само 1% от заглавията, теглени нелегално от мрежата, могат да се намерят в официалните канали на разпространение, за България този процент е много по-нисък поради малкия национален пазар, от една страна, абдикиралата държава, от друга.

Има и един структурен проблем, свързан с втечняване на твърдото веберианско време на модерността: интернавтите точат съдържания, защото искат да потребяват културния продукт, когато на тях им е удобно, да получат новата серия, преди да е излъчена от телевизията, да разлистят книгата, преди да е излязла по книжарниците. От една страна, този проблем изглежда технически и може лесно да бъде решен – например, като се улесни пазаруването онлайн. От друга обаче тук може би се проявява един по-дълбок принцип на новото културно потребление – естетическото изживяване се корени не само в продукта, а и в добирането до него преди всички, в получаването на нещо, което другите нямат, в един вид надбягване с културното време. Ако съм прав, тук никакви юридически стъпки няма да могат да решат проблема веднъж завинаги, културното потребление винаги ще съдържа елемент на състезание, надхитряване, кражба.

Показателна в това отношение е разискваната преди няколко години от френския парламент идея, наместо да се забранява, да се мери общият обем сваляни културни продукти и на авторите да се плаща в края на годината от провайдърите според това, колко пъти са сваляни техни творби – така, както това става в електронните медии от години. Макар и неосъществена, тя показва едно възможно решение на проблема, а именно въвеждане на мрежата в режим на публична услуга, както например радиото, заплащана частично с абонамент. Друга лява идея е откровено фискалистка, т. е., предлага се да се обложат с данък продаваните устройства и от него да се плащат авторски права. Има го класическото либерално решение, където се разчита на доброволното отдаване на авторските права на creative commons, а също покриването на пропуснатите ползи с доходи от реклама. Засега на нивото на институциите обаче доминират неолибералните решения, които задълбочават проблема, наместо да го решат: от една страна, все по-детайлно юридическо ограждане на интелектуалната собственост, от друга – все по-откровено-полицейски мерки за санкция на нарушителите.

Нека сега минем към виртуалните превъплъщения на национализма. От една страна, българската мрежа изобилства с удивителни в своята наивност емблеми и ритуали, сякаш извадени от предвоенния нафталин – от спонтанни поднасяния на венци и стоене на почетна стража пред паметници и умиление пред загубената Македония, до расистки шеги с роми или бунене на антитурска омраза. От друга, националното присъства по един невидим и всеобхватен начин – банален, ако използвам израза на Майкъл Билиг. Първо, в интернет езикът естествено огражда „националната“ територия – най-добрият пример е китайският[4] интернет, езиково непроницаем за западния свят, в който действат и други търсачки, и други полицейски практики, и други мащаби на пиратство. Що се отнася до България, показателно е постепенното развиване на нетърпимост (някъде след 2001 г.) към онези, които продължаваха да пишат на латиница, въпреки че повечето платформи бяха почнали да правят възможна кирилицата. Можеше ли да предположим, че националният език ще стане отново така важен след визуалния обрат, след макдоналдизацията? Употребата на малкия език служи и да обозначи нашето пространство, и да затрудни достъпа на онези, които не го знаят или не са снабдени със съответната клавиатура. Националният език е не само път към сплотяване на своите, но и бариера пред чуждите – откъдето можем да разберем защо екзотичните езици не бяха погълнати от английския в мрежата.

Една от характеристиките на това пространство е, че потребителите се чувстват защитени. В българския – в руския, в китайския… – интернет националният потребител по-трудно може да бъде залавян от глобалните полиции, което му осигурява достъп до културата такава, каквато си я представя – може да свали най-новия холивудски филм, да работи с последната кракната програма на Майкрософт, да бъде в час с музикалните тенденции и т. н. Аналогът сред реалните предмети са ментетата на супермарковите дрехи, които можеш да си купиш за няколко евро. Местните се защищават благодарение на неразбираемия за външните език, писменост, културни кодове. Полусуверенните национални държави днес все пак не се престарават в защитата на авторското право поради съпротивата на гражданите, а глобални институции няма и не се очертава да има скоро. Това, в комбинация с вече споменатото шеметно развитие на полето, прави налагането на универсални норми в съвременния свят проблематично.

Вероятно ще възникне въпросът в какъв смисъл достъпът до новия Хари Потър или Мадона има нещо общо с българската национална култура. Всъщност, тук няма нищо необичайно, доколкото при културните форми основното е не някакво автентично съдържание, а употребата, адаптацията към условията. Също така важен стожер на българската нация е била появата на националната опера през 1890 г. – към този момент подобна практика е изцяло внесена от чужбина и неразбираема за местните хора, което не пречи във втората половина на XX век българските оперни певци да прославят страната си.

Наложило се е убеждението, че виртуалната „нация“ принадлежи на потребителите. От логическа гледна точка това е, разбира се, нелепо – интернет платформите са частни предприятия, в принципа си глобални, не национални и т. н. И заедно с това потребителите като че ли развиват особен патриотизъм по отношение на своя сектор във виртуалния свят. Българските младежи често изтъкват за свое оправдание, че се въздържат да пиратстват български филми и музика, че крадат само чуждите, онези, които и без това имат твърде много пари – по подобен начин пиратите на Фрасис Дрейк навремето са нападали испански, но не и английски кораби. От друга страна, усещането за свое пространство поражда невероятен изблик на доброволческа енергия, която се излива в писането на блогове, безкористното превеждане на крадените филми на български, записването и качването на клипове с важни телевизионни събития, помощта за непознати потребители по форумите. Трогателната наивност на тези самодейни граждански форми на културна активност ни връщат в XIX век, в зората на нацията. В България аналог на това стихийно присвояване на културата отдолу са възникналите в средата на XIX век читалища, където вътре в Османската империя, безразлична на централно ниво към културата и образованието, местни общности с доброволни пожертвования организират библиотеки, театрални трупи, просветни дружества. В определен смисъл новите виртуални мрежи за взаимна помощ, дискусии, обмен на съдържания днес, без да знаят, следват този модел – и с аматьоризма си, и с локалния си характер, и с идеализма, и с подривния си характер. И като говорим за кражба – та не се ли настанява и тогава нацията незаконно върху територия, владяна от империите?

Странните наглед връзки, който се опитах да прокарам между пиратство и национализъм, имаха за цел да очертаят два аспекта на присвояването, да кажа ли – национализирането на виртуалния свят. Вероятно те могат да обяснят и странното преплитане на национализъм и анархизъм, на ляво и дясно, на глобалофилия и глобалофобия, когато от реалния свят прекрачим в мрежата.
 

Източник
 


[2] Влизането на шведската Пиратска пария в Европарламента през 2009 със 7,13% изглежда симптоматично.
[3] Един филм обикновено заема 700 мегабайта. Това значи, че в българското Министерството на вътрешните работи са свалили нещо от порядъка на 777 000 филма.
[4] Вероятно има уговорки, когато се употребява понятието за „нация” по отношение на Китай. Но като че ли именно във виртуалното пространство те стават излишни, т.е. интернет по нов начин очертава нацията, или поне определени нации.

 

Ивайло Дичев
Проф. Ивайло Дичев е роден на 28 март 1955 г. в София. Професор е по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други страни. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Пише разкази, романи, есета. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).
Други статии от този автор

Посетители

5
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 5 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици