1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Винаги ме е интересувал въпросът какво става с паметта за комунизма: помним ли го и ако да – до каква степен, в каква парадигма полагаме нашите спомени, до каква степен сме способни да очертаем техните контури – и до каква те се разпадат, размиват се в една обща неопределеност. Тъй като поробените от комунизма народи имаха различна съдба – и в десетилетията на неговото господство, и в изживяването на рецидивите подир неговата кончина, бих могъл да говоря само за тази национална версия, която познавам от личен опит.

И тъй като едно от измеренията на тази памет е нейното обглеждане, изживяване и осмисляне чрез творческия акт, ще трансформирам въпроса си на едно по-частно равнище: защо българският комунизъм не може да бъде разказан. Защо е невъзможен литературният разказ под формата на едно широко епично платно – под формата на роман например, написан ретроспективно, от днешна гледна точка; защо тази епоха не издържа един цялостен разказ, а сюжетите се разпадат в лични преживелици и случки, лишени от процесуалност пореди удивителната си монотонност; защо тази епоха може да бъде осмислена чрез поезията или документалистиката, но в течение на двадесет години всички опити да бъде представена чрез аналитичния инструментариум на един мащабен прозаичен текст са претърпели неуспех?

Преди да започна своя отговор обаче, ще се опитам да аргументирам тезата, че няма комунизъм въобще – че има паралелно съществуващи комунизми със своя национална специфика – съветски, чешки, полски, източногермански, български, сръбски и прочее подобни. За целта ще си послужа с лекцията на уважаемия проф. Шпевак – посветена на това как работи паметта за социализма – за да направя някои паралели между полската и българска памет за този трагичен феномен на ХХ век.

Според проф. Шпевак никой в Полша не изпитва съмнение, че социализмът е зло. В България в различни етапи от прехода бяха правени социологически проучвания, съдържащи този въпрос – и често се оказваше, че над половината български граждани изпитват носталгия по социализма. Нещо повече – социализмът не е признат за зло дори и от неговите извършители: липсва покаяние и признание на вината от страна на упражнявалата го партия. Преди години Филип Боков, една от видните фигури в тази партия, отговори на въпроса за вината на БСП по следния циничен начин: “БСП поема вината, но вече само с мезета.” Същият човек сега е съветник на българския президент.

Друга разлика: докато в страни като Полша съществува покритие между социализма и загубата на национален суверенитет след окупацията от Червената армия – и хората там са наясно, че става дума за двете страни не едно и също зло, в центъра на София все още стои паметникът на Съветската армия-освободителка. Освободителка, не окупаторка. И докато източните страни от Централна Европа ненавиждаха тази окупация, България на два пъти предложи на СССР да стане 16-тата негова съветска република.

Трета разлика: в Полша разкриването на архивите на комунистическите тайни служби е в ход от началото на прехода, а лустрационното законодателство е образувало такива наслоения от нови и нови закони за лустрация, че в крайна сметка се е получил хаос – и според проф. Шпевак лустрационният процес не работи добре. В България има опити за разсекретяване на досиетата на Държавна сигурност едва от няколко години насам – като реалната работа с оригиналните документи на назначената от парламента комисия е започнала едва от 2007 г., а закони за лустрация изобщо няма.

Не че не са били писани и предлагани – напротив, такива опити имаше в изобилие, но никога не са били приемани. Бе приет само един пряко лустрационен текст, но не в отделен закон, а в Закона за банките и кредитното дело – съгласно който в ръководствата на банките не можеше да има бивши сътрудници на Държавна сигурност. Този текст беше отхвърлен от Конституционния съд и резултатът от това отхвърляне беше следният: учредяване на “кухи” банки, които всъщност служеха само за присвояване на парите на вложителите си от фирмите на бившата комунистическа номенклатура; нарояване на кредитни милионери, теглили огромни кредити без покритие и без намерение да ги плащат; масови банкови фалити, в които всички българи изгубиха спестяванията си; 520 % инфлация, при която средната заплата падна до еквивалента на 10-15 долара месечно.

Четвърта разлика: в битката против комунизма Полша разполагаше с една много важна институция, способна да крепи духа и паметта на полските граждани – католическата църква. В същото време Българската православна църква бе оглавявана от партиарх, сътрудник на Държавна сигурност, заел този пост съвсем буквално по силата на решение на Политбюро на БКП. Същият управлява православната църква и досега.

Тези разлики не са дошли от нищото. Те са резултат от страха, от липсата на воля за съпротива, от неспособността да се осмисли критично станалото с България в годините на комунизма.

И от още нещо – от нежеланието за такова осмисляне, от опита да забравим преживяното, както се опитваме да забравим някое позорно за нас събитие – или от желанието да оправдаем по някакъв начин комунистическото безвремие, за да оправдаем и собственото си живеене там – живеенето в лъжа и малодушие; да осмислим по някакъв начин пропилените си години.

Точно това нежелание и това желание за подмяна, граничещо с волята да излъжем сами себе си, подриват паметта за тази епоха и правят невъзможен нейния сюжет. Същият липсва поради следните три основни причини:

Защото липсва дистанция. Такава е нужна за обглеждането на една тоталитарна система: трябва да бъдеш извън нея, встрани или след нея. Ако живееш в нея, ако я усещаш с кожата си, пишеш или “Архипелагът Гулак” или “Майсторът и Маргарита” – документално или иносказателно, трета възможност като че ли няма. Българските писатели и техните читатели целокупно си мислят, че комунизмът всъщност не е преставал да бъде. “Те никога не са си отивали” – е най-често срещаната фраза по отношение на комунистите.

Всъщност става дума за огледален рефлекс: когато започнаха промените, повечето хора си ги мислеха не като радикална смяна на политическата система – те по-скоро не вярваха, че такава е възможна. Мислеха си ги като своеобразно опитомяване на комунизма, като “социализам с човешко лице” по императивния модел на съветската перестройка. Сега, когато радикалната промяна на политическата система е факт, те продължават да си мислят, че живеят при социализма – но вече не в опитомен, а напротив – в подивял вариант. В нова, извратена и пределно цинична негова фаза.

И реалността като че ли потвърждава тези им подозрения. Най-малкото защото действително на ключовите постове в държавата са синовете и дъщерите на членовете на Политбюро от времета на Тодор Живков, а полицията отново бие демонстранти по софийските улици.

Защото липсва памет. Преходът сам по себе си беше огромно доказателство за тази липса; впрочем редно е да си спомним, че България беше единствената източна страна, която веднага след падането на Берлинската стена и на свободни избори избра отново комунизма. Днес – на фона на разбитите надежди за едно по-достойно или поне по-нормално бъдеще, все повече хора потайно си мислят или явно говорят, че комунизмът всъщност не е бил нещо лошо.

Тази липса на памет е производна от страха от свободата, типичен за тези географски ширини. Хората, прекарали целия си съзнателен живот при комунистическия режим, просто не знаеха какво да правят с нея. Тя им изглеждаше като ужасяващото неизвестно; тя изискваше от тях отговорности, които не бяха свикнали да поемат – и този страх подтискаше паметта за комунизма като зло; те го помнеха като блаженото време, в което някой се грижеше за съдбата им, казваше какво трабва да се прави и какво не, даваше и наказваше – и най-важното: държеше всички в едно приравнено и мизерно, но предвидимо битие. Тогавашният мизерен, онищоствен свят им изглеждаше подреден в своята вечна повторяемост и стереотипност – и това се възприемаше като огромно предимство пред хаоса в настоящето.

Само че това не е памет, която помни, а памет, която си въобразява някакво помнене. Такова няма, защото няма и какво да се помни. Живеенето при социализма е състояние на вцепененост, е летаргично битие. Поглеждам назад към собственото си минало и с ужас установявам, че ми се губят години, ако не и десетилетия. Не че съм ги забравил, не. Но липсват пикове и спадове, липсват маркери, чрез които се помни протичането на живота.

Помня например 70-те и 80-те като времето на голямото купонясване, като потъване в частния живот, остракиращ от своите укрития обществения – дебилността на Брежневия социализъм. Помня прииждащата със закъснение хипи-култура, ъндърграунд психологията, екстатичното преживяване на поп-музиката, сексуалната свобода, безцелното стопаджийско скитосване – но това не е памет за комунизма, от нея не може да се изгради цялостен образ на епохата.

Да, всички живяхме тогава, обичахме се и се разделяхме, раждахме деца, печелехме и губехме приятели – но това е само малкото, частно, обречено съществуване в миговете помежду тимпанените удари, ако си послужа с тази метафора от поемата “Смъртта на Тибалт” на Георги Рупчев, тайният манифест на това забутано и погубено поколение. Това са някакви лични истории, някакви персонални сблъсъци и перипетии. И всъщност цялото това свръхфорсирано, ексцесивно частно живеене, което май следваха повечето творци през 60-те и 80-те, не е живеене в комунизма – е бягство от него: и бягство навътре в себе си.

Най-убедителното доказателство: проектът “Аз живях комунизма” на Георги Господинов, в който епохата се осмисля именно през битовото и личното, чрез непретенциозните спомени на обикновените хора. Характерът на тази памет обаче е впесъчен и няма какво да спои песъчинките в цялост. Страхувам се, че засега това е единственият начин да бъде описан българският комунизъм.

Много жесток е въпросът защо е така, на какво се дължи тази липсваща памет. Отговорът е: ние не създадохме маркерите, чрез които да помним. Липсваха ни Пражката пролет, липсваше ни Харта 77, липсваше ни Солидарност. Българската съпротива бе най-ранната – и най-драматично и безжалостно смазаната – поколения ни делят от партизанските битки на горяните и борбата на парламентарната опозиция след 9-ти септември: за идещите след тях времето бе спряло да тече, а да си спомняш миналото бе рискован акт.

Резултатът е: впесъчено живеене, което не може да се оформи в сюжет. Отново се връщам назад в паметта – помня почти ден по ден 1989 г., по същия начин и първите години на прехода. Помня, защото маркерите бяха създадени, достойнството да живееш беше възвърнато, времето бе започнало отново да тече. Тези години могат да бъдат описани, те носят сюжет – подобно описване впрочем е предприемано много пъти.

Защо не се е случило и защо примерно издаденият наскоро роман на Димитър Корпуджиев “1989” крета ценностно далеч назад след “Лице” на Блага Димитрова, писан в условията на комунистическата власт, е отделен и различен въпрос. Възможният отговор е: защото българският преход към демокрация е територия на съкрушените надежди, е свободно падане в опростачването и абсурда – или поне така го възприемат повечето българи. Няма как от него да бъде обгледан комунизмът, тъй като е осъзнаван като деградация и усещан като депресия – което го лишава от възможността да бъде гледна точка към каквото и да било.

Защото не сме способни да разрушим берлинската стена в себе си. Иначе казано: да обгледаме и обсъдим комунизма означава да видим своето собствено битие през онези години такова, каквото е било – сиреч белязано със стадно безразличие, малодушие и абсурд. Трябва да ни е срам първо от него, за да отхвърлим комунизма като срамно дело.

Спомням си как Евгений Дайнов веднъж разказа как бродел из Прага и си блъскал главата над следната дилема: защо в този град вече няма и следа от комунизма, а в София на всяка крачка се спъваш в неговите остатъци? Според него отговорът бил следният: защото чехите ги е срам, че са живели под неговата власт – и затова се стремят сега да заличат следите от това живеене. Нас обаче не ни е срам, че сме живели комунизма. И затова неговите следи ни препъват на всяка крачка.

Дайнов е прав: нас наистина не ни е срам от комунизма и затова продължаваме да го живеем. А докато живеем в неговата летаргична обител, просто няма как да я опишем: както примерно не можеш да опишеш някой от своите органи като нещо чуждо и враждебно.

Можем, разбира се, да си спомним собствените си перипетии – и ако става дума за ходене по ръба, тези спомени могат да бъдат силни и въздействащи. Можем да усетим комунизма, да трансцендираме тези усещания в нашия вътрешен свят, да градим с тях шеметни гротески и абсурди. Всъщност спомените и стиховете са успешните жанрови въплъщения на българския комунизъм. Реалните човешки истории и метафорите на злото – примерно Веселин Бранев и Константин Павлов. Художественият разказ обаче, сюжетът, чрез който се разказва комунизмът, не е сред тях. Там всички опити протърпяха провал – в различна степен, разбира се. В българската литература няма нещо подобно на “Непоносимата лекота на битието” – и още дълго няма да има.
 
Източник