Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Ще говоря тук не за Дарвин, не за този произход на човека. Онова, което не ме оставя да спя тази нощ е нещо друго, по-просто (впрочем, знае ли човек?). За произхода на всеки един от нас ми е думата – кои сме ние, кои мислим, че сме, откъде идваме, накъде отиваме. Всичко онова, което допреди няколко десетилетия се побираше в задължителното „произхождам от бедно работническо семейство“, а днес – така поне се казва – вече няма задължителна, предписана форма. Впрочем, дали? Именно това „дали“ е, което не ме оставя на мира и което ме кара да мисля, че миналото – о, каква изненада! – май съвсем не ни е напуснало и все още се влачи с нас, потупвайки ни присмехулно по гърба колчем се опитаме да извисим снага ей тъй, малко по-независимо, по-различно, по-другояче. Миналото, което, също като хората, може да приема най-различни образи и форми – някои от тях повече, други по-малко прозрачни и осъзнавани. И което никога, никога не може (а сигурно и не трябва) да ни напусне. Откъдето, пак така ми се струва, произлиза и простичката необходимост да го държим под око, да го виждаме като това, което е, а не като нещо друго, каквото то не е. Защото, започнем ли да наричаме миналото с други имена – настояще или бъдеще, примерно – то според мен картината на света принципно се обърква и няма как един човек или едно общество да помръдне напред, просто защото посоката, да, точно толкова просто, посоката сочи не напред, а в някакво друго направление. Може би встрани, а може би и директно назад, това вече не може да се види ясно.


Впрочем, достатъчно общи приказки. Време е да си дойдем на приказката.

Две са нещата, които ме накараха да започна да пиша този текст. Едното от тях повече, другото по-малко видимо. Първото беше яростната дискусия около избора на Ирина Бокова за генерален секретар на Юнеско, а второто – един читателски коментар в „Либерален Преглед“, който, ако не се вписваше в същата картина, сигурно така и не бих забелязал. Дребнаво, заядливо подмятане в отговор на друг мой коментар, в който бях споменал, че „повечето от нас са деца на комунисти“. Очевидно това беше подействало на читателя като пословичната червена кърпа пред очите на бика, оттам нататък той не пропускаше да ми припомня при всеки възможен случай, че съм бил „дете на комунист“, очевидно приключвайки разговора с мен още преди да го е започнал (баща ми, впрочем, беше дребен провинциален учител, чието членство в партията си беше чиста проба плуване по течението, за добро или зло). Комунистическата идеология, слава Богу, никога не е била част от живота на семейството ми – нито като идол, нито като обект на особена омраза – и това, доколкото съм в състояние да разбера днес, вече след половината на живота си, очевидно ме е предпазило от най-ужасните протуберанси на заслепението или омразата. Включително и тия, за които ще говоря по-долу. Детството ми си беше детство, точка. Никакви големи идеи в него, никакви озлобени, пречупени или пък размахващи знамена хора. Големите идеи на века бяха подминали малкия Преслав, както обикновено. Днес, близо половин век по-късно, аз гледам на този привидно неизгоден факт с истинска благодарност. Разминало ми се е, така ми се струва.

Но да се върнем към темата. Вихрите, които се завихриха около избора на Бокова, не ме изненадаха чак толкова много. В края на краищата дърпането надолу – особено пък когато се облече в чисто новичка, запазена за празници морална мантия – си е наш национален спорт. Самият аз обикновено избягвам агитките – сигурно пак наследство от детството, в което нямаше такива – но в случая те ме заинтересуваха, защото патосът на критиката беше някак много познат, като някоя от ония мелодии, които понякога ни преследват в продължение на дни, без да знаем откъде са дошли. Абе познато ми е това нещо отнякъде, но откъде, по дяволите? И едва по-късно започнах да напипвам кройката. Ами да – във всички, абсолютно всички неща, които прочетох досега, включително и в програмния текст на Илия Троянов във FrankfurterAllgemeineZeitung – се говори надълго и нашироко за семейството на Ирина Бокова, най-вече за баща й и брат й, но за самата нея няма нищо друго освен това, че човек, който идва от такова семейство, няма как да бъде човек. Просто и ясно, какво толкова има да се умува? Единственото, което успях да открия като материал, говорещ директно за самата Бокова, бяха някакви стенограми от националната кръгла маса от 1990, в които тя се разкрива като „убедена комунистка и дъщеря на баща си“, може би защото използва думички от типа на „другарю“. Напълно възможно е да съм пропуснал нещо по-важно, но поне засега информация за човека Ирина Бокова липсва където и да било. При нормални обстоятелства това би ме накарало да мисля, че става дума за някаква безцветна, незначителна личност. При човек като Бокова, чийто профил изведнъж се превръща във фокус на (интер)национална медийна кампания, това ме кара да мисля за колективна истерия от типа, който уж вече сме оставили зад гърба си. Забележете, моля, че аз не се опитвам да защищавам Бокова – за това просто ми липсват факти. Единственото, на което се противопоставям, е нейното низвергване при липса на каквито и да било други факти, освен онези, касаещи произхода й. Тя просто е дете на врагове на народа – за кой ли път в нашата история. Оттук нататък всичко е ясно и нещата протичат по стар, проверен от времето сценарий.

В История на западната философия Ръсел казва на едно място, че най-простият начин да се разбере философията на Кант е човек да си представи, че всички хора са родени със сини очила, които не могат да махнат от очите си (книгата е писана доста преди откриването на синьото в България, между другото – това само за да се избегнат погрешни алюзии). Въртиш-сучеш – всичко си остава синьо и това е! Човек може да предполага, че там навън съществува свят, в който има и други цветове освен синьото, но никога не може да бъде сигурен. Нещо повече – мисленето за цветове, различни от синьото, просто няма никакъв смисъл, защото нашите възприятия така или иначе не са в състояние да ни дадат никаква друга информация освен това: синьо, синьо, синьо.

Повтарям – алюзията с политическата оцветеност на синьото в България е напълно случайна. Ако не ми беше неудобно, дори бих променил текста на Ръсел, защото съм сигурен, че немалко хора ще предпочетат да видят в написаното от мен някакъв вид нападка срещу синьото в българския му вариант, докато смисълът му всъщност е напълно различен. И именно тук идва завръщането към идеята от началото на този текст, а именно онази за очилата, с които изглежда сме родени всички. Очилата на миналото. Очилата, които не можем да махнем от очите си. Свеждането на човека до пълна фигуративност, превръщането му в образ, удобен за проповядване. Дете на някого си – също като Владо Левчев, който обаче, за разлика от Бокова, отказва да приеме тази роля и продължава да чука по главите на хората, с повече или по-малко успех: „Аз съм аз, а не баща ми! Аз съм аз! Аз съм аз!“ Също като хилядите други хора, които носят неудобни биографии и – дано да се лъжа – също като едно време се опитват да крият произхода си, да не привличат внимание, да не насъскват хората срещу себе си. Дете на комунист – ха, ами то всичко е ясно. Следващият, моля.

И тук отново стигам до мисълта за миналото, което – както може би става малко по-ясно след всички тези думи – комай изобщо не ни е напуснало, само се е преоблякло в нови, прогресивни дрешки. Де що има интелектуален форум в мрежата си изподра гърлото да крещи срещу Бокова и нейния избор. ЮНЕСКО се превърна в Йонеско, вицовете започнаха да додяват на всички, но нали за нещо все трябва да се говори, няма как. Моралност, моралност му е майката! Да разкрием враговете, да ги изобличим, да покажем класовия им произход! Оттам нататък хората си знаят работата – не напразно са ни учили толкова време я!

Малко след началото на Първата световна война, Херман Хесе – тогава още млад и почти никому неизвестен интелектуалец – пише кратка програмна статия под името O Freunde, nicht diese Töne (няма да обяснявам откъде идва заглавието) – в която единствен, и напук на всички мастити немски корифеи, сред които е и Томас Ман – се противопоставя на идеята, че немските интелектуалци са длъжни да подкрепят войната. В резултат на това той е принуден да забегне за Швейцария, където и прекарва по-голямата част от живота си, кой знае защо.

Без да изпадам в ненужно сравнителство, аз бих казал единствено, че вече отдавна съм забягнал. И – о ужас!, о радост! – очилата в тази част на света, оказва се, имат цвят, по-различен от родния. Дали това е предимство или недостатък, може да покаже единствено бъдещето. Бъдещето, което – нека се надяваме така – е нещо повече от едно зле дегизирано минало.

Искрено ваш,

Златко Енев

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 185

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Икономическото развитие... преди 17 часа
  • Николаи писа Още
    " Битието определя... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Сюзън Зонтаг с едно есе,... преди 4 дни
  • Цончо писа Още
    Една важна добавка към... преди 4 дни
  • Камен Евтимов писа Още
    Живко Желев е подкрепил... преди 5 дни
  • Павел Павлов писа Още
    До г-жа Ангелова,... преди 6 дни
  • Цончо писа Още
    Чудесен избор на... преди 6 дни
  • Гост от Егея писа Още
    До гост от... преди 1 седмица
  • Гост от Виена писа Още
    Ах, проклетото "първо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Да, истинските промени... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Наистина, при толкова... преди 1 седмица
  • Boris писа Още
    Хубава статия, но с много... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Английската дума gender е... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Понятието Джендър си има... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Още две думи. Верно е, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Сега английска дума... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    "Откъде тогава... преди 1 седмица
  • 007 писа Още
    Учудиха ме тези ранни,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Много ми допадна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Авторът е с основен... преди 2 седмици
  • Стефан Дечев писа Още
    Тодор Георгиев, ти би... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Оригиналът на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Оригиналът на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Освен това гледайте и... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Присъединявам се към... преди 3 седмици