От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

(скромен принос към класовата теория)

Лошо нещо ли е снобизмът? Можем ли чрез имитация да придобием вкус и култура? Теоретиците на „пролеткулта“ и соц-реализма предлагаха висшите класи и интелектуалците да се учат на естетика от работниците и селяните. Но не се ли случва в историята тъкмо обратното? Не е ли самият соц-реализъм една лоша имитация на западния реализъм от 19-ти век? Например от двете страни на паметника на кралица Виктория пред Бъкингамския дворец има две фигури, женска със сърп и мъжка с чук, персонификации на Индустрията и Селското стопанство, които поразително приличат на известните „Рабочий и колхозница“ на Вера Мухина изваяни в СССР през 1937 г.

В края на 18-ти и началото на 19-ти век се заражда така наречената „готическа литература“ в Англия и после в Съединените Щати. Тя няма нищо общо с готическите катедрали от късното средновековие. Освен това, че любимо място на действието в готическата литература са мрачни и тайнствени средновековни замъци. Вероятно най-популярният днес пример за готическа литература е романът на Мери Шели „Франкенщайн“. Но във времето, в което е писан, този роман е бил по-скоро елитарна литература, адресирана към малцина. По-популярни сред народа са били стиховете на романтичните поети, сред които и мъжът на Мери, Пърси Биш Шели. Днес почти никой не чете тези стихове, докато всеки ученик е гледал някакъв филм за чудовището на Франкенщайн, ако не е чел романа.

Защо поезията е била по-популярния жанр в началото на по-миналия век? По простата причина, че поезията може да се рецитира, запомня, учи наизуст. Не е така с романите. Повечето хора, дори в Англия , в сърцето на Британската империя, в началото на 19-ти век са били неграмотни. Но в средата на века, когато грамотността е вече масова, тази литература – „готическите“ и криминалните, приключенските романи – става изключително популярна и любима на „масите“.

Подобно нещо се случва и с модернизма през 20-ти век. Първата вълна от модернисти – Т.С. Елиът, Джеймз Джойс, Стравински, Шьонберг – пишат елитарна литература или музика, която при цялата си революционност е достъпна само за високо образовани хора, главно от висшите класи. Втората вълна на модернизма, от 60-те години, включва неща като поп-арта, хипи-културата, рокендрола. С други думи, „високата“ модерна култура става популярна. По-низшите класи приемат и адаптират културата на по-висшите класи. Конструктивизмът на Габо и Певснер се превръща в масови панелни блокове през 60-те години.

(Тази тенденция има и по-нататъшен резонанс и в модата: например, през 60-те години дълги коси вързани на опашка и бради носеха либералните университетски студенти и преподаватели в САЩ, т.е. средната класа, а днес – водопроводчиците и шофьорите на тирове са възприели същата мода.)

Грубо казано: низшите класи имитират културата и стила на висшите класи от по-ранната епоха.

Може да се каже, че обща и генерална тенденция за западната култура е постоянната й либерализация и демократизация. Например, през Средните векове Библията е била достъпна само за един малоброен елит от свещеници и някои благородници – огромната част от населението (включително велики крале – като Уилям Завоевоталя!) е било неграмотно. След изобретението на Гутенберг печатаната Библия става достъпна за всички класи в обществото. Западната култура се демократизира и либерализира все повече.

А накрая, във времето на своя залез (по Шпенглер) – във времето на модернизма и „постмодернизма“ на миналия век – западната култура май наистина започна да се „варваризира“ и самоунищожава. Така е станало и с античната култура в ранното средновековие. . . Но това е друга тема – тема за книга, не за статия.

Целият този дълъг увод целеше само да покаже, че (поне в европейските общества, ако не във всички) низшите класи попиват и адаптират културата и начина на живот на висшите класи от предходни епохи. Буржоата иска да живее като благородник. Работникът иска да живее като буржоа. Селянинът иска да живее като гражданин, и т. н. Това се отразява и на модата, и на стила на живот, изобщо на културата.

Думата „сноб“, макар и сега да се оспорва популярната теория, че произлиза от латинското „sine nobilitate“, се появява през късния 18-ти и 19-ти век в Англия със значението на не-благородник, човек от простолюдието, който папагалски имитира културата и начина на живот на благородниците, или на по-висшестоящите в обществото.

Но всъщност в снобизма няма нищо лошо. Ако се имитира „добрият“ образец. Аз например като дете никак не харесвах джаз. Но реших да го слушам, за да разбера защо баща ми го харесва (тогава – на 6-7 годишна възраст – аз харесвах само Лили Иванова). В края на краищата, воден от снобски подбуди, започнах наистина да харесвам джаза. Сега трудно слушам друга музика освен джаз или класика. В този смисъл мисля, че детският ми снобизъм е бил полезен за мен – помогнал ми е да се ограмотя или да добия вкус за музика, която не се слуша масово.

Какво да кажем за културната ситуация в България като цяло? Ние сме по начало едно общество едновременно твърде демократично (егалитаристично) и твърде патриархално (пред-модерно). Не сме имали собствена аристокрация от средните векове насам, но същевременно (или може би точно заради това) сме запазили някои стари, консервативно-патриархални традиции.

(Достатъчно е да помислим за особената важност и специфично значение на думи като „батко“ или „тато“, като кум и баджанак в нашата патриархална култура.)

Израз на този егалитаризъм е както еднокамарността на нашия парламент (повечето парламенти в Европа имат и висша, „аристократична“ камара), така и мутренската култура на „батковците“ – народната, селската „аристокрация“.

По време на комунизма нашата „елитна“ класа, нашата „аристикрация“ беше партийно-милиционерска. Тогава беше на мода да се изтъква, че произлизаш от бедно селско семейство и (в идеалния случай) баща ти е бил полуграмотен партизанин.

Децата на полуграмотните партизани от поколението на „тато“, превърнали се в нова аристокрация, станаха новия елит, обектът на светските клюки през 70-те и 80-те години на миналия век. Те хем обичаха Съветска Русия, хем караха Мазди, Бе-Ем-Ве-та и Мерцедеси – според ранга си. Докато целокупният български народ се возеше в автобус или караше Трабант и Москвич. Те хем бяха патриоти, които слушат (за пред хора поне) народна или руска музика, хем всъщност предпочитаха западния рок-енд-рол. Някои от тях бяха и добре образовани.

Тази класа набъбна в края на 80-те и началото на 90-те, когато агентите на ДС започнаха да изпъплят като въшки, да изваждат на показ парите си, да си купуват западни коли и да си строят вили подобни на вилите на децата на членовете на Политбюро. (Тогава излязоха на мода и „милиционерските“ номера на колите с 4 седмици или осмици, които са някакъв знак за кастова принадлежност и до днес.)Новите богаташи започнаха да ходят не в Русия, а в Америка, която презираха, но все пак живееха там.

Казано с едно изречение: Днешната чалгаджийско-мутренска култура е обнародваният, народният вариант на „високата“ партийно-милиционерска култура от последните десетилетия на комунизма. Това е класово-партийният корен на мутрите.

Още през 70-те години, се бяха появили по-заможни работници, които караха частни черни Волги със сини перденца (по подобие на комунистическата „аристокрация“ с Мерцедеси и Чайки с перденца). После, в началото на деветдесетте, плъпнаха първите борци и мутри – които слушаха „народна“ чалга, но се обличаха като гангстери от американските негърски гета – с анцузи и тежки златни ланци и пръстени, колаборираха с руската мафия и бяха генетически и буквално свързани с българската комунистическа милиция. С други думи, културата на „висшата“ комунистическа партийно-милиционерска класа от осемдесетте се превърна в днешната масова мутренско-чалгаджийска, псевдо-народна култура.

Тъжно! Но все пак може би има някаква светлина в края на тунела. Децата на мутрите ходят да учат в елитни западни университети. Може би някои от тях ще попият една друга културата, ще се върнат като любители на джаза и читатели на Джойс и Флобер. . . Снобизмът може да бъде много позитивна обществена сила. Ако имитираш наистина добрите образци!

А освен това, като се вземе предвид „варваризацията“ на западната култура – все по-малко хора четат или знаят историята си, чрез рапа гангстерската култура дойде на мода – с ограмотяването на нашите мутри може много скоро да се стигне до среща, и братска прегръдка по средата. Това ще бъде истинската конвергенция.

 

Владимир Левчев е български поет и писател, автор на множество книги, между които: „Любовни писма до свободата. Роман“ (1998), „Бог е любов в приятелството, традицията и секса“ (2001), „Небесни балкани“ (2001), „Балканският принц“ (2001), „Архитектура на промените. Формални стихове“ (2003).

Pin It

Прочетете още...