Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Този кратък текст възникна като изказване в Червената къща в дебат по повод „гръмналия“ през 2007 г. скандал с проекта на българска изкуствоведка и австрийски историк с първоначално заглавие: „История и съвремие на национални стереотипи в България в светлината на Мита за Батак“; преформулирано по-късно на „Батак като място на паметта“. Проектът нашумя обаче под името „Митът за Батак“ и стана повод за мощна консолидация на президент, премиер, представители на политически партии, историческа научна общност като цяло с известни изключения, някои журналисти и „хора от народа“[1] в бурен патриотичен порив срещу чуждестранните „посегатели“ и „изопачители“ на нашата историяпорив, който в най крайните си националистически прояви стигна до брутални заплахи срещу живота на нашата сънародничка. От другата страна застанаха известен брой интелектуалци, които не толкова подкрепяха самия проект, а защитаваха правото на автономия на научното поле, и решаването на споровете в него чрез научни аргументи, а не чрез политически натиск. В един момент сблъсъкът бе формулиран добре от писателя Иван Кулеков – дали сме за родината, или за свободата на словото. И както той писа, цитирам по памет „Аз си обичам родината, но все пак свободата на словото ми е по-мила“. Аз се присъединявам към неговите думи, и също признавам, че макар много да си обичам родината, и аз избрах свободата – участвах в дебата като представител на втората общност от хора. Пикът на скандала беше през април-май 2007, т.е. по време на честванията на 131 годишнина от Априлското въстание, след това той бавно започна да отшумява, но ехото, мисля, и досега не е напълно заглъхнало. Все пак, има ли смисъл да се връщаме към този случай две години по-късно? Ще анализирам този скандал като социолог, без да навлизам в същината на споровете на историците, тъй като не съм специалист; но точно от социологическа гледна точка считам, че скандалът беше симптоматичен за кризата на значими институционални полета у нас; за съжаление институционалната криза все още е валидна и в този смисъл и друг подобен проект може да предизвика подобен отзвук. Историческата наука – и в проектната й версия, и в опониращата й, беше употребена, за да прикрие кризата на тези институционални полета, и нещо повече – да им придаде нов тип легитимност. 


За кои институционални полета става дума и за какъв тип криза?

Твърдя, че скандалът с проекта „Митът за Батак“ е симптом на криза на държавната власт, на медиите, на науката; кризата се изразява в това, че те започват да губят властта си. За да си я върнат, те се опитват да се представят не като себе си, а като говорители на всеобщо споделени нагласи – т.е. опитват се да подменят собствената си логика на съществуване с тази на популисткото говорене. Популизмът е защитната маска на власт имащи, които се преструват, че са говорители на народа, тъй като са изгубили другите си легитимиращи ги ресурси. Популизмът е нападението на губещите власт, която мислят, че тя им се полага по право.

Кризата на държавната власт

Защо говорим за криза в държавната власт? Все още, въпреки предизвикателствата на глобализацията, основната административна единица в съвременния свят е националната държава, като нацията, по известното, дори банализирано вече, определение на Бенедикт Андерсън е „въобразена общност“, която „ се въобразява като ограничена и суверенна, т.е. политическа; и като общност – усещане за сплотеност, за силно, хоризонтално другарство, между хора, които не се познават“ (Андерсън, 1998: 23). Подчертавам комбинацията „политическа“ и „общност“, защото „политическа“ предполага идентификация в случая с национална държава; но „общностното“ чувство не произтича непременно от споделено живеене върху определена суверенна територия и уважение към нейните институции, а може да се преживява като родство по произход, по сходна историческа съдба, отвъд конкретни териториални граници.

Поредица от данни от няколко години насам показват, че българите нямат доверие в институциите на държавната власт, като най-ниско е доверието в партиите, правителството, парламента, съдебната система. Например от данните за България от международното сравнително изследване на европейските ценности от 2008 г. се вижда, че в политическите партии нямат никакво доверие 54 на сто от интервюираните; за парламента този процент е 51, за правителството 47. Парадоксално, българите имат най-голямо доверие в институциите на ЕС – в скала от 1 до 4, където 4 е най-високата стойност, доверието в институциите на ЕС е 2.6.[2] Следователно, за повечето граждани на нашата страна българската държавност се е разпаднала, нещо повече, те доброволно предпочитат да делегират суверенитет на ЕС. Единият елемент от двойката национална държава, а именно – държавността, е изчезнал като легитимен в съзнанието на сънародниците ни, и тогава идеята за Нацията трябва на всяка цена да се опита да удържи разпадащата се двойка, прикривайки изчезването на доверието в държавата. Силната националистична реторика трябва да стане маска на отсъстващата държавност, и така да й даде ново лице.

Но както е известно, нацията се конструира по сложен начин и има различни типове национализми. Какъв ще е легитимационният ресурс на българския държавен национализъм?

Ако използваме известното определение на А. Смит, че нацията е „наименовано население, което споделя обща историческа територия, общи митове и исторически спомени, масова публична култура, обща икономика и общи юридически права и задължения на нейните членове“ (Смит, 2000: 27), можем да се запитаме какво всъщност е останало от нацията.

„Общата територия“ на държавата България, както показват изследванията, вече е доста фрагментаризирана – икономически и социално; и не се мисли като основен идентификационен маркер – в горецитираното изследване на въпроса „Към коя от следните географски групи смятате, че принадлежите преди всичко?“, 47 на сто от хората отговарят, че това е населеното място, в което живеят, срещу 42 на сто, посочили България. А и териториалната мобилност съвсем не е ограничена до националната държава; все повече българи пътуват, учат, работят в чужбина. С разпространението на средствата за масова комуникация и новите информационни технологии масовата култура далеч не е национално специфична, а и училището все повече губи облика си на ключова институция на националната държава, в нашия случай освен всичко друго и затова, че е безинтересно. Ако сме приели европейското законодателство – acquis commaunitaire, то общите права и задължения вече са транснационални. Единственото, което остава, е убежището на историята, която трябва да крепи националния мит. И тогава държавата, в лицето на държавниците, ще трябва да вмени на историците публичния дълг да се превърнат, както през Възраждането, в стожер и крепител на българската национална идентичност, а това ще означава историческите аргументи да позагубят ценностната си неутралност, отстоявайки ясна идеологическа кауза.

На свой ред, делегитимиралата се държавност може да си върне част от престижа, ако персонифициращите я фигури защищават, отстояват и налагат „вековните исторически традиции на българите“ – единствената останала опора на нацията, която трябва да крепи илюзията за уж съществуващата връзка между нация и държава. Национализмът като отстояване на гордата ни и многострадална история, и то на българите, е ключово важен легитимационен ресурс в момента – и преди две години, и сега. Проучванията показват, че хората са горди от факта, че са българи – изследването на европейските ценности от 2008 г. регистрира увеличаване на дела на тези, които са горди от това, че са българи с 10 пункта спрямо 1999 г. – сега те са 76.4 на сто. Явно хората имат нужда от национална идентичност, и изворът на национална гордост, след като не е държавата ни сега, вероятно се корени в многострадалното ни минало. Тогава всяко посегателство срещу него – мнимо или не – атакува единственото основание на крехката политическа общност България. И трябва да бъде наказано. Злощастният проект удобно се вписа в тази ситуация, и то двойно – от една страна бе повод за национална консолидация срещу външна заплаха спрямо „нашата“ история; и второ – даде възможност на държавниците ни да се опитат да преодолеят регистрираното отчуждение спрямо политическия елит, като се превърнат в говорители на националната общност. Проектът се оказа случаен повод за вече сложила се ситуация; ако си послужа с пример от Чеховата драматургия, пушката вече висеше на стената в първо действие, и няма толкова голямо значение кой ще натисне спусъка в трето – и да не беше този проект, други поводи щяха да се намерят, и ще се намират.

Проблем ли е националната консолидация, можем да се запитаме? Не, бих отговорила, но проблем е фокусирането, интерпретирането на националното само през миналото, а не през граждански права и спазване на правов ред например, проблем за мен е откъсването на националната от гражданската идентичност. Ако това, което ни обединява, е само миналото, то тогава се връщаме към етническата идентичност на нацията, към сплотяването й в моноетничен народ. А знайно е, че „народната воля“ е отвъд политическо разделение, и че тя често бива „отливана“ във волята и гласа на водач, който започва да говори от името на народа и неговата историческа съдба. Така опитът за спасяване на политическата общност на националната държава чрез национал-популизъм може да подкопае принципите на функциониране на модерната политика, стъпващи върху представителство на различни интереси, върху отстояване на права на малцинства, на признаване на културния плурализъм; да подкопае, казано с други думи, гражданските принципи на конструиране на нацията, изискващи общ правов ред и гарантиране правата за всички обитатели на територията на България. И така допълнително да усили кризата на държавността, довеждайки я до прага на нов тип авторитаризъм.

Кризата на медиите

За да се продават медиите, те трябва да се харесват на общественото мнение; но пък и трябва да се съобразяват със съществуващата властова конюнктура. Когато общественото мнение ожесточено привижда в държавниците ни враг (социологическите изследвания категорично показват разцепването на обществото ни на възприеман като привилегирован и корумпиран политически елит и „останалите граждани“), то много е трудно да угодиш хем на общественото мнение, хем на властимащите. Добър изход от тази дилема би бил сюжет, който хем да е скандален – „да има лош“; хем да консолидира хората около скъпа за тях кауза; хем да показва държавниците ни в добра светлина. И алтернативата – и като скандал, и като щастлива политическа развръзка се появи – проектът „Митът за Батак“ даде идеалния сюжет: президент и премиер най-сетне заедно защитават благородна сплотяваща кауза – любовта към Родината и славното й минало; срещу ясен враг – хем национални предатели, хем чужденци… И вълкът сит, и агнето цяло… Този медиен популизъм бе блестящ и подсили държавния национал-популизъм – чрез медиите държавната власт и народът се сплотиха в едно, ведно с прогресивната, милееща за родното интелигенция; срещу изобретен „външен враг“, двойно чужд – живеещи „навън“ , и интелектуалци при това (знае се, че интелектуалците са възприемани и се възприемат „отвъд“ държавната власт и „над“ „народа“). Като стана дума за интелектуалци, стигаме до

Кризата в науката[3]

Тази криза е обусловена от много причини и е на много нива.

Най-ясно видима е кризата на финансирането на научните изследвания – знае се, че заплатите в научната сфера – както в научните институти, така и в университетите – не са много високи, а спрямо тези на учените от останалите страни-членки на ЕС, са направо ниски. Затова е и постоянстващо оплакването за липса на средства, които да развиват научния потенциал, а не да го крепят на нивото на оцеляването. Средствата се търсят в две посоки – допълнително финансиране от държавата; както и по линия на проекти, финансирани „отвън“ – до скоро основните спонсори бяха чуждестранни фондации, а от известно време водещи са рамковите програми на ЕС. Какъв е ефектът от това допълнително финансиране?

Държавните институции едва ли биха финансирали критични изследвания, анализиращи кризата на държавността. Засега експертният потенциал при разработването на публични политики е слабо застъпен, очевидно на политическата власт е по-удобно да има идеология, представяща се за научна, отколкото рефлектираща върху идеологическите си ценности наука. Затова приоритетите в областта на хуманитарните и социални науки съвсем доскоро се фокусираха само върху „културната ни идентичност и наследство“[4], като този приоритет ясно показва привилегированата позиция на Историята, за която стана дума по-горе. На свой ред много хуманитари и социални учени навлязоха в полето на „културното наследство“, а тази „инвазия“ нямаше как да не накара историческата гилдия да пази територията си и да заклеймява всяко посегателство върху нея с обвинението в лаицизъм и некомпетентност. Този аргумент ясно се чу в дебатите върху „Митът за Батак“ – как може изкуствоведка да коментира историческото ни минало?

Фокусирането върху славното минало, необходимо на държавниците ни и ценено от хората, подхрани феномена на научния популизъм. Всъщност всяко подхлъзване към подмяна на научните аргументи с масови нагласи е популистко[5]. Хората мислят, че са бедни, съобщава се, че са бедни; искат да са горди с историята си, изобретява се горда история, и т.н. Научните популисти са любимци на медиите – те говорят красиво, мъдро и разбрано, в техните гласове отекват предусетени истини. Така масовите нагласи започват да подменят знанието, знанието вече не е усилие, то е всекидневна очевидност. Тогава какъв е смисълът да четем и да проверяваме какво някой е написал, дали то е коректно или не, дали се използват аргументи или не.[6] Сложната, показваща различни гледни точки експертност е дискредитирана; четенето и писането не са истинска работа – и така се връщаме към традиционната българска нагласа „учи, за да не работиш“.[7]

От другата страна стои проектното финансиране от чужди донори. За мен то определено има своите достойнства – дават се пари за ясна визия какво и как искаш да постигнеш; но има и своите недостатъци. Самите проекти също имат скрита идеологическа програма поне на две нива – на нивото на политическата коректност, която стъпва на идеологически ценности, и е по същество ценностна забрана да се проблематизират определени области; но ако има „забранен“ въпрос, който е политически некоректен, как например се установяват фашизоидни нагласи спрямо ромите? Второто ниво са проектните изисквания, често полагащи очаквани резултати, обвързани с правенето на политики, и там идеологическите претенции спокойно могат да се сблъскат с ответен удар от държавата. Такова идеологическо залитане имаше според мен и в проекта за Батак – промяната на историческата памет не е дело невинно, нито пък леко, и не зависи от един проект.

На научния популизъм противостои научният езотеризъм; на ПР усмивките на определени учени – елитарно високомерие; свръхспециализация, която не вижда контекст и хоризонти. Пример мога да дам със самия проект „Митът за Батак“ – вторачването в конкретна картина (в случая тази на Пиотровски) замъглява цялостната картина, и се губят други значими пластове и хоризонти. Мисля си, че сериозното академично занимание предполага осъзнаване на контекста, в който работим и последиците от работата ни; хубаво би било да представяме тезите си доколкото се може популярно, но не и популистки; да отстояваме ценностите си, без да подменяме с тях аргументите си; да даваме аргументи, а не да ги ползваме за алиби на ценностите ни.

Всички тези реални проблеми, засягащи научната общност, бяха великолепно използвани и преинтерпретирани при о(б)съждането на проекта „Митът за Батак“.

Започна се с реалния проблем с финансирането на науката и ниското заплащане в нея, като учените бяха представени не дори като „социално слаба“ група, а като „оскотели от глад“, несвястно бълнуващи, хора, готови на всичко за 2000 или дори за 200 Евро; жалки Юди, продаващи родината за няколко сребърника. Така образът на „бедния учен“, готов на всичко за пари, се обвърза директно с проектното финансиране и скандалът послужи за делегитимация на този тип финансиране.

Логиката на делегитимирането на проектното финансиране бе следната. След като учените не получават достатъчно пари от държавата – и като заплащане, и за изследвания, то те търсят всякакви проекти, а проектите са финансирани преди всичко от чуждестранни донори. А знае се, че „който плаща, той поръчва музиката“. Чуждестранните донори си имат свои, „чужди“ интереси, които противостоят на „нашите“. Така на голяма част от академичната общност, без историците като цяло (с известни изключения, но тези „изключения“, ако и да имаха историческо образование или сериозни исторически изследвания, бяха обявени за „лаици“) се вмени определен идеологически облик – за тези хора, се (под)сказва, че научното търсене вече не е водено от изследователско любопитство или проблем, а обслужва чужди интереси; следователно то е не просто безродно, а антинародно. В този контекст стана ясно, че учените не случайно използват чуждици, „чуя ли думата „дискурс“, се хващам за кобура“ – перифразираше Гьобелс възмутен гражданин във форумите. Така, всички, отвъд етноса си, които работят по финансирани „отвън“ проекти, и използват чуждици, не са „от тук“, те не са „нашенци“, те са чужденци не в Зимеловия смисъл, а буквално. В конкретния случай тези чужденци посягат на миналото ни, но и на територията ни, за която „кръв сме лели“. Минало и територия се сливат, и учените се превръщат в конквистадори и предатели на собствената си страна.

Делегитимацията на проектното финансиране чрез „Случаят Батак“ имаше няколко важни следствия – то доведе до делегитимирането на и без това подозрителните учени; и едни възможни критически опоненти бяха лесно отстранени от публичната сфера. На свой ред скандалът допълнително легитимира научния популизъм. Както и държавата, като единствен благонадежден източник на финансиране – учените трябва да се върнат при народа си и да служат на държавата, която е длъжна да ги подкрепя; за да може националната държава да възвърне величието си, оглеждайки се в науката и медиите. Така критическата публичност изчезва и отстъпва място на представителната – „Държавата – това е величавото ни минало“- ще трябва да повтарят учени, медии и държавници, а флагът на национализма ще прикрива липсата на доверие в държавната власт.

Може би свръхинтерпретирам. Все пак си позволих да посветя толкова страници на проекта „Митът за Батак“, защото се опитах да докажа, че скандалът около него бе необходим за прикриване на кризата в три важни институционални полета. И за съжаление мисля, че ситуацията не се е променила оттогава, кризата си остава, и легитимационните ресурси за преодоляването й са същите. Коментираният случай показва според мен, как се подменя логиката на функциониране на диференцирали се полета с друга – на науката с масови нагласи; на националната-държава – с националистка реторика; на критичността на медиите – с апология на каузи. Както казах, възвеличаването на националната идентичност само на базата на „гордо минало“, при криза на държавността, крие опасност от подмяната на гражданската идентичност на нашата нация само с етническа, и така може да доведе до подкопаване на ключови принципи на демокрацията. Които за мен са идеологически ценности, които съм готова да аргументирам и отстоявам.

Дебатът преди две години завърши с въпроса каква е връзката между „случая Батак“, арменския геноцид и датските карикатури на Мохамед. „Случаят Батак“ показа, че всяка нация, народ, вяра си има светини, които са отвъд дебатиране. Ние се чудехме на фанатизма на мюсюлманите, но можем ли въобще да си представим карикатура на баташкото клане, и ако случайно това стане, много е вероятно карикатуристът да бъде светски линчуван и оправдано заклан. И ние си имаме своята вяра, както и турците, арменците, мюсюлманите, която ни задава идентичност и ни крепи. Но все пак това, което отличава модерността от предмодерните времена, е автономното съществуване на различни сфери. Както и осъзнаването на различията. И отстояването им.
 
Цитирана литература:

Андерсън, Б. 1998. Въобразените общности, Критика и хуманизъм, София
 
Смит, А. 1991. Националната идентичност. Изд. „Кралица Маб“, София


[1] Слагам в кавички не иронично, просто допускам, че участващите в протестите срещу проекта граждани от Батак, Копривщица, Панагюрище, са се идентифицирали така.
[2] Данните от изследването, с ръководител на българската част проф. Георги Фотев, ще бъдат представени в монография, засега част от тях могат да се видят в on-line изданието на ИОО – София, Политики, брой 3 от 2009, www.Politiki.bg
[3] В случая визирам преди всичко хуманитарните и социални науки
[4] Сега е добавена и „социална среда“
[5] Професор Георги Фотев добре е анализирал явлението „народна социология“
[6] В едно предаване на Милена Ангелова „Искрено и лично“, насочено срещу сложните учебници на децата, учителка по философия каза, че най-сетне разбрала думите на известен гръцки писател, че четенето вреди…
[7] Затова и учените по времето на комунизма трябваше да бъдат „научни работници“.

 

Петя Кабакчиева
Петя Кабакчиева е доцент в катедра Социология на СУ „Св. Климент Охридски“. Участвала е в много изследвания. Автор е на книгата „Гражданското общество срещу държавата“ (2001). В момента я вълнуват основно два въпроса: как е възможна посткомунистическата промяна; как се съотнасят локалното – националното – глобалното.
Други статии от този автор
Посетители: 200

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Икономическото развитие... преди 17 часа
  • Николаи писа Още
    " Битието определя... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Сюзън Зонтаг с едно есе,... преди 4 дни
  • Цончо писа Още
    Една важна добавка към... преди 4 дни
  • Камен Евтимов писа Още
    Живко Желев е подкрепил... преди 5 дни
  • Павел Павлов писа Още
    До г-жа Ангелова,... преди 6 дни
  • Цончо писа Още
    Чудесен избор на... преди 6 дни
  • Гост от Егея писа Още
    До гост от... преди 1 седмица
  • Гост от Виена писа Още
    Ах, проклетото "първо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Да, истинските промени... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Наистина, при толкова... преди 1 седмица
  • Boris писа Още
    Хубава статия, но с много... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Английската дума gender е... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Понятието Джендър си има... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Още две думи. Верно е, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Сега английска дума... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    "Откъде тогава... преди 1 седмица
  • 007 писа Още
    Учудиха ме тези ранни,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Много ми допадна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Авторът е с основен... преди 2 седмици
  • Стефан Дечев писа Още
    Тодор Георгиев, ти би... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Оригиналът на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Оригиналът на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Освен това гледайте и... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Присъединявам се към... преди 3 седмици