От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2009 09 Todor Pavlov

 

След Втората световна война има неотложни задачи – на комунистическата партия й предстои да овладее постепенно всички културни институции, а с тях – и всички описани по-горе условия на канон-образуването – образователна и издателска политика, организацията на Българския писателски съюз, литературните кариери на отделните писатели, дори публичния език, с който се обсъжда литературата (което е свързано със затваряне на много предишни литературни издания, създаване на нови, комунистически, и „смълчаване“ всички алтернативни гласове[1]). Накратко, ще бъдат овладени всички идеологически доктрини, публични канали, агенти и дискурси[2] и това ще се случи заедно с превземането отвътре на правителството на Отечествения фронт[3]. Това е съпроводено и с бюрократични реорганизации (овладяване на Българския писателски съюз, изключване на стари членове, приемане на работнически писатели), както и със санкции, стигащи и до брутални репресии, плюс цял спектър от скрити и открити форми на цензура и контрол.

В контраст с теоретическия сталинизъм на 1937–1940, този период на Павлов е държавнически. Това е неговото звездно време на невероятни възможности, тъй авторът на „Теория на отражението“ по заслуги попада в епицентъра на новата власт – той е член на Народното събрание, после един от регентите (1944–46), член на Президиума на Народното събрание, член на ЦК на БКП; паралелно заема и пъстра палитра от най-висши постове в управлението на идеологически департаментализираната сфера на културата – почетен председател на Съюза на българските писатели, председател на Съюза на журналистите, председател на БАН, член-основател на Института по философия и негов директор, професор в Софийския университет и ръководител на катедрата по философия в него, доктор хонорис кауза на Софийския университет, председател на съюза за българо-съветска дружба, пръв лауреат на новоучредената Димитровска награда за наука (1950) и пр. Увереният му сталинистки дискурс е получил най-накрая правилното, пределно властово site of enunciation, легитимната и ефективна позиция, от която може да прозвучи властно, да се превърне в инструкции, а оттам – реалност.

Би могло да се твърди, че Павлов е едноличен автор на новата комунистическа културна политика, ако все пак овладяването на апарата на културната политика не беше колективно дело, в което усилията отгоре винаги са съпроводени с разнообразни подкрепи, напасвания, компромиси, симулации и търсене на лично печелившо позициониране на разноликото мнозинство отдолу, от всекидневните агенти на литературното поле. Няма съмнение обаче, че и сред тази многопластова и сложна културно-политическа реалност, индивидуалности като Павлов имат особено място и значение. Професорът-сталинист рядко се занимава лично с неприятната конкретна работа по „чистката“, която той самия изисква: това се върши от други[4], а той дава преди всичко своите стратегически и философски указания, чертае исторически директиви, спуска забрани, изисква и, ако трябва, наказва самите наказващи.

В този период (1945–1948) той пише отново серия от брошури (често те са записани публични речи), но този път в жанра на партийните инструкции „Задачите на народния литературен фронт“ 1946, „Конгресът на отечественофронтовските писатели“, 1946, „Нашата отечественофронтовска интелигенция“, 1946, „Интелигенцията, нашите студенти и техните задачи в отечественофронтовска България“, 1946, „Българската академия на науките през 1947 г. и научният й план за 1948 г.), „Нашите народни учители“, 1947, „Наука и партийност“, 1948.

От новата си позиция на държавник, той наново ще посвети специално внимание на въпросите на българското културно и литературно наследство – както в нарочни съчинения, така и чрез многобройни пасажи, пръснати в разни съчинения. Въпросът с канона вече е спешен: още повече в след-деветосемптемврийското объркано време има симптоми за възраждане на стари опасности: левосектантски културни уклони и брутални ултралеви атаки срещу „великобългарския шовинизъм“ на българските класици.

В този период реториката на Павлов за момент изоставя тежкотонажните „диалектически“ аргументи и подхожда към българското литературно наследство с чисто тактически доводи, от гледна точка на съвсем текущи задачи на Отечествения фронт[5]. Целта на партията е двойна – да се осигури бързо кадрово преимущество в литературните организации и издания и едновременно с това да се запази отечественофронтовска, обединителна и съюзническа, реторика. В брошурата „С перо и меч“[6] (публикувана 1945, но съдържаща реч пред Българския писателски съюз от 10 декември 1944), Павлов официално „ратифицира“ вече извършеното завладяване на Българския Писателски Съюз[7] от „прогресивните сили“, и едновременно с това в инструктивен стил задава цялостен модел на предстояща отечественофронтовска културна политика[8], предписвайки комбинация между чистка[9] и отечественофронтовско привличане на съюзници[10], придружено с оф-успокоителната и напълно невярна формулировка „при свято зачитане на … общокултурните идеали и убеждения на хората“[11]).

Тук са важни степените и нюансите. Понятието „чистка“ освен бруталните си значения, има и по-метафорични такива, предназначени за критиката[12], а когато стане дума за литературното наследство, то се смекчава допълнително. Очевидно класиците са вече слаба непосредствена заплаха за ОФ и комунистическата партия; следователно като символен ресурс е по-добре те да бъдат отечественофронтовски „съюзени“, отколкото атакувани и изгонени. Повтаря се вече традиционния аргумент, че приобщаването трябва да стане като се преодолее предишния ляв нихилизъм и вулгарен социологизъм спрямо класиката[13], а по отношение на най-оспорвания отляво класик, буржоазният Вазов, ключова фигура на общонационалния канон, още в тази си реч Павлов извършва цяла серия защитни действия – разказва за лична среща с Горки, който се оказва почитател на Вазов[14]; говори, че отсъства истинска монография върху творчеството на Вазов, която да го „осветли“ правилно и пр. Изтъква се, че подобни монографии липсват и за Елин Пелин, Пенчо Славейков, Антон Страшимиров, Людмил Стоянов, че задължително трябва да се пишат „критически предговори“ към произведенията на българските класици и пр. „Предговорите“, които Павлов изисква, са особено показателни – те сочат, че ще бъдат наложени задължителни интерпретативни рамки по целия идеологически фронт: не само за литературното наследство, но и за всички проблеми на „надстройката“, за която в ЦК отговаря Тодор Павлов лично. Необходимо е: „правилно политико-идеологическо отношение към нашата интелигенция и към целия български народ“, което значи – към всички възможни временни съюзници, включително сенките на великите мъртви.

Така че „чистката“ спрямо миналото и класиката не само е по-милостива, но и има друг принцип. Противно на практиката на 20-те и 30-те години, тя няма да се състои в изхвърляне на „буржоазни класици“ извън границите на литературата, нито в опит да се конструира чисто своя „лява“ традиция, а в тяхното ново четене и диалектическото им присвояване. Новият идеологически прочит трябва да „очисти“ класиците – т.е. да снеме диалектически негативното в тях и да ги „повдигне на степен“ – така че „при общата равносметка“ да се види положителното и съюзническото в тях: „Трябва да се признае, че да се осветли, да се използва и да се развие по-нататък всичко, което е ценно у Вазов и у другите писатели, но да се подчертае, да се разкритикува, да се посочи всичко онова, което е слабост, което е отрицателно у него, и у други писатели.“[15]. В това отношение най-удобният пример за съюзник и аргумент за отечественофронтовската реторика е Цанко Бакалов-Церковски, който направо бива превърнат в метонимия на ОФ: „Цанко Церковски беше и си остана докрай един от ратниците на единната, дружната, братската борба (курсивът на Павлов) на работниците и селяните срещу тиранията, потисничеството, експлоатацията и мракобесието“[16].

Павлов по това време е доста внимателен към собствените си публикации за българската литература – той знае, че някои от старите му неща „не са вече актуални“, а други се нуждаят от „нова редакция“ „с оглед на новото състояние и задачи на нашата литература“ – и тъй като няма време за това, той публикува в книгата си „Български писатели“ от 1948 само онова, в което е сигурен – текстове за „проверени“ автори като Ботев, Вазов, Полянов, Смирненски, Церковски, Алеко…[17] Подобно е отношението му и към световните велики писатели: на въпроса „Защо Пушкин е велик поет“, отговаря не само текста за самия Пушкин, а и всичките му останали статии за Шекспир, Ибсен, Маяковски и пр. Класическото е сигурно и историята е на негова страна: винаги трябва да се покаже как големият художник (например Ибсен, „един от най-големите на новото време“) извършва операция почти по модела на пенчо славейковското „идеята на времето пренес ти в вечността“: при Павлов това звучи така: „долавя идеята на времето и я въплътява в произведенията си“ [18].

Той не се уморява да повтаря, че само критикуваното, усвоено и „продължено“ по диалектическата спирала на развитието културно наследство ще може да участва в общата задача за изграждане на отечественофронтовска култура: „свободата, демокрацията и културата която нова, о.ф. България трябва да изгради са все пак не старата свобода, демокрация и култура, а една стъпка по-високо в общия ход на човешкото социално и духовно развитие“[19]

 Последният израз свидетелства, че чисто тактическото, съюзническо присвояване на „народните класици“ с отечественофронтовски аргументи[20] е временна мярка: тяхното истинско усвояване предстои да бъде дълбоко, комунистическо и диалектическо. Всъщност още по време на този отечественофронтовски период Павлов вече се грижи за „дългия период“ и бавния историко-диалектически ритъм на културата – пишейки традиционни за лявата критика съчинения за революционното и общонародно наследство („Христо Ботев, Васил Левски, Светозар Маркович. Речи и статии“, 1946). Той продължава да посвещава и особено внимание (подхванато още от книгата „Георги Бакалов като литературен критик“ (1940) на „патриарха“ Иван Вазов, най-щекотливия проблем на ляво-националния канон, като тази специална грижа за прогресивните класици все повече се отлива в юбилейни жанрове и в тържествени речи[21].

Между 1948 и 1950 година тактическите задачи и временните отечественофронтовски реторики отстъпват на зрял и тържествен, концептуален и институционален сталинизъм: идва времето на непробиваемата официално-държавна диалектическа аргументация[22]. Павлов продължава да публикува реабилитиращи съчинения за основни класици, които преди това са били набедени като буржоазни – така е в „Български писатели“ (1948) и „Елин Пелин“ (1949). Но вече става дума за не за тактически реторики, а за магистрални държавни задачи по присвояване и стабилизиране на културното наследство, отделени от текущите неприятности на „чистката“. През 50-те наследството е толкова важно, че по отношение на него „отгоре“ започва културна политика, задължителна за всички институции. Променят се училищни списъци, издават се нови учебници, христоматии, антологии, назначават се нови професори в университета, внимателно се следят критическите публикации и пр.[23]. Мащабността на този процес прави незабележими разни дребни грешки по канонизирането, които Павлов прави тогава: например неуспешен опит за канонизиране на Венко Марковски, отделяне на прекомерно внимание на третостепенни автори като Тодор Генов или слабо лично участие в канонизацията на Вапцаров. Общо взето, обаче – да употребим любимия израз на самия Павлов – класикът-философ вкарва основните буржоазни класици – Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Елин Пелин – обратно в лявата традиция, която все повече придобива статут на национална класика.

Това се случва когато назряват обективни условия и той вече може да отдели време и за собствените си публикации – т.е когато успява да събере в свой двутомник основните си литературни, философски и теоретико-изкуствоведски приноси в два тома „За марксистка естетика и литературна критика“, статии, доклади, изказвания, рецензии, том първи и втори. 1937–55. Във втория том са приносите за световни и български писатели – том дори инструктивните заглавия на отделните статии са показателни: „Главни задачи на нашето вазововедение“, „Български класик, критически реалист. Елин Пелин“, „Голям художник – голямо изпитание. Илия Бешков“, „За творческо-марксическо, а не талмудистко-сектантско отношение към литературното наследство. Пенчо Славейков“[24].

Поради липса на място, тук ще отделя внимание само на новата социалистическа канонизация на Вазов – в това отношение най-важна е тържествената реч на Павлов за 100-годишнината от рождението на Патриарха, по-късно издадена в брошура от над 100 страници, (1950). Ето как започва тя:

След като извърши на 9. IX.1944 героичното си антифашистко въстание и бе освободен с помощта на героичната Съветска армия от второто и още по-тежко чуждоземно иго, българският народ за късо време се справи с всички свои вътрешни и външни врагове и пречки, и пристъпи, под знамето на Отечествения фронт и ръководството на Българската комунистическа партия, към построяването на икономическите и културни основи на социализма….Доказано е, че строителството на икономическите и културни основи у нас се извършва успешно, и че нашите народностопански планове се изпълняват и в много отношения се преизпълняват. Доказано е обаче също, че нито социалистическата култура може без построяване на основите, а след това и на самата сграда, нито пък социализъм може да се строи без изграждане на новата социалистическа, но национална по форма култура. От тук и онова огромно значение, което нашето народно правителство и ЦК на БКП отдават на строителството на нашата нова култура. От тук и ония безпрецедентни грижи и внимание, които те отделят на нашата нова, национална по форма, социалистически по съдържание култура. От тук, най-сетне, безпрецедентно в нашата най-нова история значение, което се отдава на положителното културно наследство, което може и трябва да бъде включено, макар и на качествено нова основа, в сградата на нашата нова народна социалистическа култура. Оттук и фактът, че всички истински народни, демократични и прогресивни деятели в нашето по-близко и по-далечно минало са предмет на такава всенародна обич, почит и уважение, на каквито, по времето на реакционно-буржоазните, монархофашистки режими никога не са били и не са могли да бъдат. Настоящето всенародно честване на нашия велик народен поет Иван Вазов е една нова манифестация на тая единно културна политика на нашата партия и разбира се и на целия наш, строящ социализма народ[25].

Просто не е възможно да се започне направо със самия Вазов. Почитта към него може да се появи едва във вярната точка на ритуално възпроизведения Голям Разказ[26]. Това е типов похват при юбилейните речи на Павлов – все едно каква е конкретната им тема, те започват с Разказа за героическата победа на пролетариата[27], с ритуално споменаване на етапи, перипетии, дати, герои и вождове – в холизма на този разказ проблемът „надстройката“, респективно под-проблемът за културното наследство, на неговата роля, смисъл и оценка, могат да се появят едва след това, в точно определена точка на вече установената идеологическа координатна система на разказа. Което ги лишава от правото да имат собствена, автономна логика: такава единствено е логиката на историята. Така е и в конкретния случай: Вазовото творчество може да бъде обсъдено едва в края на дългата историко-философска-синтактическа верига, която е разказ, но има и претенции за непоклатимо доказателство[28].

Какво, впрочем, е доказано за Иван Вазов, според Тодор Павлов? На първо място „времето“ и „всенародната любов“ са доказали, че трябва да се отхвърлят левите и десни крайности в оценката за него. Още в предишния си юбилеен доклад „Иван Вазов – народен поет-класик“ Павлов е заявил: „Критиките отляво и отдясно бяха толкова настойчиви, че по едно време мнозина почнаха сериозна да смятат, че неговото литературно дело е само история“[29]. „Доказано е“, обаче, че едва „днес“ Вазов живее истински: при „небивало масово и най-активно участие на трудещите се маси“[30] в честването, едновременно с „обстоятелството, че именно сега се подчертават и правилно оценяват тъкмо ония постижения на великия народен поет, които съставляват най-същественото и най-ценното от неговото творчество“. Т.е. големия разказ притежава способността да ре-семантизира миналото и да го „оживи“ в настоящето: едно истинско канонично качество, особено ако си спомним, традиционното определение, че „класикът е съвременник на всички епохи“ (Сент Бьов).

Следва кратко изброяване на основните ценни черти в творчество на „оживелия“ Вазов, които в по-нататъшната си реч Павлов ще разгърне подробно[31]: всъщност Павлов инструктивно задава подробен речник от ортодоксални клишета, които трябва да се знаят и повтарят за народния поет. Речите му имат функция на модел, който по практически начин, чрез примери, задава номинативни, интерпретативни, композиционни и емфатични координати на правилния литературен език за Вазов – те проверени имена на Вазовите качества и недостатъци[32], задават верните оценки и тълкувания, заедно с нужните диалектически фигури на „снемане (отново изразени с твърди лексикални и морфологични клишета); „оттук“ задават и формални правила – как и къде се слагат „правилните“ акценти, какъв е правилният ред в композирането на позитивните и негативни оценки (накрая непременно трябва да се стигне до обобщаващото „общо взето“, диалектически сумиращо аргументите), с какво ниво на емоционална развълнуваност да се коментира неговото творчество и пр. Не се минава и без директно указание относно правилната йерархия между Вазов и останалите класици: „Ако Вазов не можа в някои отношения (главно по социално-идейната революционна наситеност и сила) да надмине поезията на Ботев, той въпреки това беше и остава до днес най-големият наш лирик, въпреки че Яворов, Пенчо Славейков и др. внесоха някои нови и ценни елементи в поетическия български език, а Д. Полянов, а по-късно Смирненски, Вапцаров и др. да ни дадоха прекрасна поезия, с ново, вече социалистическо революционно съдържание. Общо взето Вазов ги надхвърля всички по богатство на теми, стихотворно-художествени форми и разработки на поетическия език, и, следователно, смело може да се каже, че той наистина беше и остава и до днес най-големият наш български лирик“.[33].

Диалектическото вграждане на буржоазния класик в левия Разказ има не случайно характер на честване. Всяко честване е оживяване-инсцениране на истинския смисъл – и както видяхме, според Павлов точно това се случва „днес“ на Вазов, който най-накрая придобива истинското си прогресивно значение: „При това ние честваме днес Вазов не просто току така, за да го честваме и на другия ден да се върнем към „текущите дела“. Не! Нашето днешно честване означава истински преломен пункт в отношението към Вазов, означава такова отношение към завещаното ни от него културно наследство, което отношение предполага и налага органичното включване на това наследство в цялата наша по-нататъшна социалистическа културно-строителна работа или с други думи използването му като едно от най-мощните средства за правилното по-нататъшно мобилизиране, организиране и активизиране на нашия народ по пътя на социалистическото строителство, на движението за мир, демокрация и социализъм по света и особено пък на движението за вечна дружба между нашия и народите на великия Съветски съюз…“.

Никак не е трудно да се види, че онова, което възторжено се чества, е всъщност самият комунистически Разказ, възхитителната му способност да пре-подреди всичко така, че да приеме и „снеме“ в себе си не само блудни буржоазни класици като Вазов, а и цялата културна история на човечеството – и с това да възпроизведе не само нейното „истинско значение“, но да даде повод за поредно възпроизвеждане на екстатичните комунистически клишета – СССР, бъдещето, бъдещия социалистически свят, победата… Привидно исторически и линеарен, това всъщност е ритуал по повторения, скандиране на задължителните ценности, а не литературно-историческа оценка: не случайно в края на доклада на Павлов се прокарва неочакван паралел: „И не е случайно, че именно тоя народ, който в миналото роди великани като Каравелов, Левски, Ботев, Вазов, Д. Благоев, Христо Смирненски и много, много още други, роди също така и своя най-велик син, патриот и интернационалист, най-велик българин и почитател на безсмъртното дело на Иван Вазов – основателя на Отечествения фронт, учителя и вожда не само на българските комунисти – но и на целия наш народ – Георги Димитров! Сега по случай на 100-годишнината от рождението на Иван Вазов, която почти съвпада с годишнината от рождението и смъртта на Георги Димитров….“. Така литературният пантеон получава един нелитературен връх: фигурата на самия политически вожд: а с това литературният канон вече може да бъде вписан окончателно във сградата на комунистическата история. На което притихналата зала отговаря адекватно – с ръкопляскания и класическо скандиране: БКП! БКП! КПСС!

Ритуалът обаче не е самодостатъчен, той дава началото на практически мерки. Юбилейната реч за Вазов е детайлна програма за културна политика. След като настоящето дава истинското значение на миналото, а телеологическият марш на „напред към комунизъм“ е способен ретро-активно да „оживи“ и преосмисли цялото наследство (на „нов етап“ и „качествено нова основа“[34]), „оттук“, както казва Павлов, това автоматично се превръща в най-важна задача на партията в областта на „надстройката“, това пък прави така навременни практическите инструкции на самия Павлов. А след 1950 те биват наистина следвани в бъдещи чествания, юбилеи, публикации, учебници, христоматии, вдъхновения за ново публикуване на добре филтрирани „избрани“ и „събрани“ съчинения на класиците, снабдени с необходимите, изисквани от Павлов, „критически предговори“. Но логиката не свършва дотук – „оттук“ следва и необходимостта от партиен контрол над учебници и учебни планове, духовни и материални стимули за нови и нови, критически „преосмисляния“, кадрова политика при назначаване на професори, директори и учители; „оттук“ и партийното „възлагане на задачи“ по писане на отсъстващите „монографии“ за класиците, за създаване на библиографии и изследвания, стратегия за цял литературен институт и „други институти“ към БАН[35]… Т.е. разказът води до наследството, то до Вазов, той до съвременната културна политика, тя – до конкретните си задачи, те – до формите на контрол. Никой не може да заподозре Павлов в липсата на логическа последователност.

* * *
Както вече многократно стана ясно, новата властова позиция и функция налагат нов критически жаргон в публичния и научния дебат за българската литература. Видяхме как след 1937 г. Павлов постепенно започва все повече и повече да говори като истински хегелианец, марксист и сталинист – от името на Историята, в „обективен“ институционално-безличен стил, съобщаващ окончателни истини. След 1944 г. към този начин на говорене и писане се прибавя масова ораторска екстатика, а под нея – практическа партийно-бюрократична инструктивност. По това време комбинацията между тези разнородни функции е невероятно ефективна – и павловският стил ще бъде масовизиран в опростен вариант. Той има чисто формални и реторически достойнства: хармонията на противоположностите, които не само не си пречат, а влизат в странен синтез. Защото диалектико-историческия метод, изразен в обективен и категорично-безличен научния стил се реализира често със средства на пламенна площадна лирика/анафори, паралелизми, звукови ефекти, взривни емфази, ритмизирания), а емоционална приповдигнатост на ораторския стил се съчетава успешно с императивите и практическата мнемоническа функция на инструкциите. Специфичната павловска диалектика има паралел както в стилистиката, така и в синтаксиса на неговите изречения. Последните са сложно съставни, дълги, пълни с вериги от паралелни подчинени изречения, въведени чрез мощни, ударни анафори. Т.е. синтаксисът отговаря на структурата на „снемащата“ диалектическа аргументация[36], а в изречението сякаш се отварят темпорални простори, то започва да звучи исторически в самия си строеж[37].

Инструктивността от своя страна също поставя езиково-строителни задачи. Жаргонът на идеологическият вожд трябва да е такъв, че да може да бъде запомнен и възпроизведен, да може да породи масов „правилен“ език, парадигма на бъдещи правилни употреби. Затова и „историко-диалектическия“ синтаксис и категоричния обективен стил се съчетават парадоксално с, с голям брой повторяеми пароли, лозунги, ритуални клишета и изреченски конструкции, хипнотичност, заклинателност и натрапчиви мнемонически фигури – те са замислени като запомнящи се, изпразнени от смисъл мантри. Те просто трябва замайващо да се повтарят, съчетавайки в себе си въпросната протяжна темпоралност и почти пълна синонимна редундатност – т.е трябва да казват едновременно всичко и нищо: Ботев беше и ще остане, Вазов беше и ще остане, Яворов беше и още е… оттогава та до днес, учили сме, учим се и ще се учим, строим и ще строим, колебания и отклонения, ролята и значението, Иван Вазов се оформи и остана, израсна и се оформи, живя, твори и умря и още много, много такива.

На времето Владимир Василев правилно е усетил, че става дума за „бараж от литературни формули“ – защото четейки Тодор Павлов, попадаме във властта на блокираща мисленето, заклинателна реторика, в която и словесните формулировки, и начинът, по който те са подредени, изглежда неизбежен и недосегаем, подобен на сакрални магически формули (макар с претенцията този стил да бъде философски, научен и „обективен“). Това е слово, в което съобщаването на категорични истини е съпроводено с най-силни и елементарни реторически ефекти, лиро-публицистика с призивна, мобилизираща и едновременно хипнотично-натрапчива структура. Тя не трябва да остави никакво пространство за оспорване: всичко трябва да изглежда неизбежно и недосегаемо, звучащо като самата „логика на историята“. Твърдейки, че е „научна“, тази реторика всъщност е предназначена за заучаване и „религиозно“ повторение, а стереотипите й са публични сигнали за лоялност към верния партиен курс.

В този смисъл, макар че има (поне привидно) индивидуален автор, това всъщност е колективно и безлично слово – говори определено историческо „ние“, на чиято обективна историческа правда, Павлов е само изразител. Предназначено за рецитация пред събрания и масови сборища, а не за равноправна дискусия с евентуален опонент – но именно нему предстои да се превърне във всекидневно слово на учебници, христоматии и критически дискусии. Т.е. да стане привидно всекидневен и практически инструмент за литературна работа (четене и тълкуване в аудиторията и класната стая), който обаче и във всекидневни обстоятелства ще инсценира екстатичния разказ.

 Подобен език и в своите синтактични, и в своите стилистични черти, но най-вече в своите инструктивни и мнемонични функции необходимо поражда екзагетични проблеми. Правилно ли е запомнен той? Как да бъде употребен за други случаи, какви варианти са идеологически допустими и какви – не? Как да бъде едновременно автоматизирано-клиширан и въздействен? Как, прочее, да бъде интерпретирани твърде неясно-магическите инструкции на Тодор Павлов и други подобни партийни авторитети? Т.е налага се не само да създават сложни рамкови идеологически интерпретации, но и „центърът“ да следи дали те се спазват и тълкуват правилно, да бди верен ли е речникът, с който се говори за българските класици, спазват ли се правилните йерархии между тях, разказва ли се верният литературно-исторически разказ, усвоени ли са правилно диалектически процедури по „снемане“?

Задачата е трудна както за хора като Павлов „отгоре“, така и за обикновените литературни труженици, искрено желаещи да усвоят новия правилен начин на говорене (или поне да се научат да го имитират добре). Павлов има разни ядове – през 50-те години той вече воюва не толкова срещу „вулгарния материализъм“ на предшествениците или „залитанията“ на съратници и връстници, колкото бащински надзирава незрялостта и грешките на младите, които винаги имат проблеми с правилните оценки: по случая с романа „Тютюн“ или във връзка с канонизацията на Вапцаров, той ту хвали, ту назидателно се кара на по-млади критици като Г.Н.Димитров-Гошкин, Георги Цанев, на претърпелия знаменателни преображения Пантелей Зарев, на Пенчо Данчев, Стоян Каролев и пр[38]: те все нещо не са доразбрали и не са усвоили правилно диалектиката между мироглед и метод както трябва, все не могат да се справят правоверно с политическото съдържание на „относително автономното“ изкуство, все си мислят, че са „исторични“, а всъщност не са и пр. Непрекъснатите грешки на младите критици действат угнетяващо на всички, внушават страх и подозрителност, престараване и … водят до нови грешки. Дали последователите на Павлов са наистина верни на Партията, дали наистина са разбрали това което ги учи автора на „Теория на отражението“?

Новият ортодоксален речник, с който трябва да се говори за класиката, се оказва нелесен за овладяване (още повече, че тъкмо той е основното средство за литературна и писателско-бюрократична кариера; значи по необходимост трябва да е труден, да не е леснодостъпен за всеки). Затова зрелият Павлов е принуден да брани висотата на този загадъчен език, играейки ролята не само на централен идеолог, но и на практически ментор, екзагет и всеобщ идеологически контрольор“[39], чиято гръмовна присъда може да се стовари всеки миг върху неразумните или неопитни глави. А всемогъщият партиен метаезик постепенно се превръща в херменевтичен обект сам по себе си и интерпретацията премества своя фокус от тълкуване на класическото литературно наследство към неговия неясен авторитет. Т.е тя се премества от Вазов и Ботев към самия Павлов: през 50-те години правоверното тълкуване на неговите текстове става далеч по-важна, задача за българските литератори, свързана с оцеляване и кариера, от тълкуване от на текстовете на българската литература.
* * *
Що се отнася до самия български „златен фонд“, след фундаменталните намеси на Тодор Павлов, подкрепени и от масовото превземане на всички културни институции, той вече изглежда някак самоочевиден. След „преломния пункт“ с юбилея на Вазов, никой не смее да обяви „истински народния поет“ за „буржоазен“ – нито него, нито Яворов, Пенчо Славейков, Елин Пелин или Алеко Константинов. Никой вече не смее да коментира, а може би не смее и да помни, предишни леви проекти за „чисто пролетарска“ литература; всички възпроизвеждат официалната йерархия от класици, която се автоматизира все повече и повече в учебни планове и кандидатстудентски изпити. Всичко, включително състава на българското литературно наследство, става все по-„очевидно“ – включително до пълното изчезване от истории и христоматии на онези писатели, на които не им се е случило да бъдат всепризнати класици в предишните канонизации, били са буржоазни или дори противници и най-лошото – били са подминати от Павлов. Става дума за автори Николай Ракитин, като временния съюзник Трифон Кунев, като предадения от сина си Николай Райнов, „фашистите“ Чавдар Мутафов, Йордан Стубел, Янко Янев, Найден Шейтанов, гниещите в затворите Михаил Арнаудов и Димитър Талев (да не говорим за унищожените „врагове на народа“ Йордан Бадев и Борис Йоцов). „Смълчани“ са Владимир Василев и Иван Мешеков, разните „второстепенни“ символисти и „декаденти“ като Владимир Полянов и пр.

Задължителни клишета, оценки, йерархии и слепоти на комунистическия литературен дискурс (превърнал с в общонационална институция с нейните автоматизирани очевидности) стабилизират окончателно и българската „въображаема тоталност“ от автори и творби. Отсега нататък те ще управляват издателската практика спрямо българската класика, нейното обсъждане в литературната периодика и литературната наука на 50-те, те ще залегнат и в по-късната „Библиотека на ученика“, в разните социалистически антологии, в конспекта за кандидатстудентски изпит и пр. Канонът вече е налице, стабилен като скала – а който е изпаднал по исторически закономерности или случайности от него, няма да бъде въведен обратно.

Ако преди Първата световна война българската литература е изглеждала на Пенчо Славейков „привременна“, още неродена, ако през 20-те и 30-те години, буржоазният консенсус по литературното наследство при цялата си официозност все още е разкъсван от алтернативни десни и леви политически проекти, сега представата за българска класика бива безвъзвратно и окончателно стабилизирана. И то с чисто тоталитарни средства – централизация, бюрократизация, реторико-диалектическо „снемане“, идеологическо присвояване и ритуализиран масов език. Те се оказват неочаквано добри за постигане на „китовете“ на канона, за които стана дума по-горе: тоталност и всеобхватност, консенсуална стабилност на списъка, примирени различия, кохезията на разказа, непоклатима континуалност.

След успешното присвояване на националния културен капитал, българската класика просто се превръща в една от многото алегории на езика на идеологическата власт[40]. Трябва да минат поне петнадесетина години докато групи от млади критици и литературоведи след Априлския пленум започнат да създават други критически и езикови парадигми, полулегално промъкващи се под официалната тодор-павловска стилистика на българската литературна публичност – тогава ще възникне и известния литературно-критически спор между „импресионисти“ и „структуралисти“ в българското литературознание. Но благодарение на това, че тези интелигентни критици са отрасли в тодор-павловска среда, белязала ограничения им хоризонт-списък, те са способни да ре-интерпретират българската класика, но вече не са способни да се питат дали тя е класика – т.е. те не са в състояние да поставят под въпрос границите и конституцията на самия литературен канон, около който преди войните е имало такива дебати. За тях е вече само-очевидно, че са наследили една „безспорно голямо“ наследство с неговите „велики и безсмъртни автори“ и „класически текстове“, наречени гордо „българска литература“.

И те не могат да видят зад така конституираното литературно поле, каменната сянка на комунистическия Командор, който по диалектически е „снел“ противоречията му, освободил го е от дългата му „привременност“, споил е класичността му със собствените си стоманени – сталинистки – мускули.


[1] Изследователката на този процес Здравка Ракова пише „В едноседмичен срок след призива на проф. Станчо Чолаков /който на 11 септември призовава са изградени акционни комитети на ОФ към творческите съюзи. Акционният комитет на писателите от ОФ е създаден на 16 септември 1944 г. на събрание в Народния театър.11 Той оповестява съществуването си с „Апел на писателите от ОФ“, подписан от 52-ма писатели“., постепенно СБП е превзет от „прогресивните писатели“, а на 14 ноември 1944 г. на заседание на Управителния съвет се обсъжда въпроса: „Разглеждане дейността на съюзните членове през време на фашисткия режим в България“ – и в резултат от списъчния състав на съюза са заличени 29 писатели, а някои от тях са направо осъдени от Народен съд. /виж Ракова, Здравка, Съюзът на българските писатели: страници от историята му /септември – декември 1944/, в Литературен вестник, № 31, 8-14.10. 2003, с. 9-12./ Павлов произнася своята реч след всички тези събития, в една вече овладяна политически среда: той апелира към чистка, след като чистката фактически е направена. Въобще, от своята мета-позиция изглежда, че академикът и почетен председател на БСП е над подобни „мръсни конкретики“, което не му пречи да води и лична война срещу свои стари и нови врагове – философът Михалчев, литературният критик Владимир Василев, по-късно социологът Живко Ошавков и пр.
[2] Ето какво пише Еленков по този въпрос: „Добивът на знание и производството на изкуство на практика са най-отговорни политически мероприятия и затова научните изследвания и художественото творчество са колективен процес, осъществяван от йерархически изградени звена под централизирано политическо ръководство, загрижено до последно за правилното им провеждане. При многоговорения тогава „колективен метод на творчество“ колективът не е съставен помежду сами „творците“, а вертикално, между „труженика на науката, изкуството и културата“ и властта, имаща очевидно напълно заслужено вдъхновено съавторство във всички родени така прекрасни произведения.“ Еленков, Ив. Културният фронт, София, 2008Цит. Съч.
[3] Цит.съч.
[4] На „литературния фронт“ хората, натоварени с конкретни задачи по превземане на организацията, са стари писатели или новопостъпили в БСП като Младен Исаев, Крум Кюлявков, Георги Караславов, Никола Ланков, Орлин Василев, Лозан Стрелков, Андрей Гуляшки, Камен Калчев и пр. За известно време е използвани избраният за отечествено-фронтовски параван земеделец Трифон Кунев.
[5] За процеса на неговото овладяване и за превземане на културните учреждения на буржоазната държава отвътре виж Еленков, Иван, цит.съч.
[6] Павлов, Тодор, С перо и меч, Слово, произнесено на тържественото заседание на Съюза на българските писатели на 10.12. 1944 в София, Партиздат, София, 1945.
[7] За първите стъпки по овладяването на съюза на българските писатели, започващи още през септември 1944 виж цитираната статия на Здравка Ракова. Няма данни дали и доколко те са извършени със знанието на Тодор Павлов или по негова поръчка.
[8] Последният изглежда приблизително така: българският писател с пушка и перо трябва да допринесе за победата над хитлеро-фашизма, той трябва да бъде комунист, патриот и инженер на народната душа, да помни че „изкуството въобще / и литературата частно/ е мощно средство за мобилизиране и възпитаване, ентусиазиране и активизиране и на масите, за великата победа, като едновременно с това „ с нажежено желязо“ лекува тези маси от насадения им от „велико-български“ шовинизъм. Пак там, стр. 7
[9] За него Павлов чистката сред членовете на съюза трябва да е „закон“, курсивът на Т.П, цит.съч, стр. 9/. Освен това, той предлага /всъщност налага/ на Общото събрание на БСП нови членове – съветски и чужди, прогресивни критици, литературоведи и писатели, паралелно дава инструкция за правилата на публикуване в литературните издания, заа ролята на критиката, описва най-важните жанрове, които се очакват от българските писатели, съветва относно подбора на теми и герои и пр. Цит.съч.
 
[10] „За всички: и за комунистите, и за социал-демократите, и за земеделците, и за звенарите, и за безпартийните има и трябва да има място в ОФ издания, при едно условие: да стоят зад програмата на ОФ, честно да я изпълняват, храбро да я бранят, да не я компрометират, да не я злепоставят. Това единственото условие“. Пак там., стр. 11
[11] Пак там, стр. 11
[12] Тя е призвана да „са ръководи литературното творчество у нас, да го направлява правилно, до го чисти, насърчава и критикува“ стр. 12
[13] „ширещите се доскоро възгледи, особено сред учащата се младеж, които означаваха пълно и безапелационно отричане на Вазов като поет и писател“ Стр. 12
[14] „От своя кратък разговор с него – пише Павлов – останах с убеждението, че той е огорчен и смутен от нашето отношение към Вазов. Той изрично каза „Вазов е голям писател. Какво правите вие?“. стр . 13
[15] Пак там, стр. 14.
[16] Павлов, Тодор, Цанко Бакалов Церковски, Реч, произнесена на тържественото утро в чест на поета на 5 май 1946 в Народния театър в София, Партиздат, 1946, стр. 8.
[17] Павлов, Тодор, Български поети и писатели, София, Български писател, 1948.
[18] Павлов, Тодор, На литературни и философски теми, София, печатница бр. Миладинови, 1938, стр. 35.
[19] Пак там, стр. 5
 
[20] По разбираеми практико-политически причини в първите години след войната, идеите и инструкциите са загубили временно загубила всякаква философска абстрактност. Дори тогавашният вариант на Големия исторически разказ, възпроизвеждан многократно от Павлов, е съвсем конкретен – защото самата история се увенчала с конкретна деветосептемврийска победа: кулминираща в този нов връх – 9.09.1944, тя се разгръща само в близки перспективи – предшестващите героически битки по време на Втората световна война и следващите петилетни планове за строителство на комунизма: всъщност универсалната история е идентифицирана временно с близката история и текущите задачи на самата комунистическа партия.
 
[21]: „Иван Вазов. Народен поет и класик. Реч, произнесена на тържественото събрание в Народния театър на 22 септември по случай 25 годишнината от смъртта на поета“, София, Партиздат, 1946; „Иван Вазов. По случай 100 годишнината от рождението му.“, 1950, и късното „Иван Вазов и нашето социалистическо съвремие. За 125 годишнината от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов“ в книгата „Единен и многолик. Социалистическият реализъм – творчески метод“ София, Партиздат, 1976.
[22] Добре е специално да се подчертае тази „неопровержимост“. Като техника на аргументация марксисткият диалектически метод, практикуван от Павлов, непрекъснато изважда специфични феномени от специализираното поле, в което те обикновено биват обсъждани и ги помества направо в универсалната история на човечеството – там те вече се подчиняват на други, универсални, а не специфична закони, а универсалните закони са известни на Павлов от основополагащите трудове на маркс-ленинизма. Проблемът за литературното наследство, например, се изважда от полето, дебатите и компетенциите на отговорната за него литературна прослойка и се помества в едно много по-широко и общо поле на преразпределение на символния капитал, – в самия диалектически ход на световната история. В него решаващ глас имат аргументите не на специалистите, а на марксистите. Така философът винаги е „отгоре“ е брониран срещу всякакви частно научни доводи.
[23] Този процес заслужава специално изследване, направеното е недостатъчно.
[24] Павлов, Тодор, „За марксистка естетика и литературна критика“, статии, доклади, изказвания, рецензии, том първи 1937- 55 / и том втори/ 1939 – 54, София, БАН, 1954 – 55.
[25] Повлов, Т. Иван Вазов. По случай 100 годишнината на рождението му“, София, 1950. стр. 7-8.
 
[26] Всъщност става дума за експроприиране на антифашисткия мит от една от партиите и манипулиране на демократичния общ фронт.То е свързано не само с нов модел на времето, но и с нов модел на „исторически конфликт“, който организира персонажите на историческия разказ в два лагера и позволява да се въведе метафориката на войната и фронта в културата. Подобен разказ създава и идеологическо „ние“, което играе двойната роля на субект /агент, agency) на историята и на разказвач от привилегирована мета-историческа позиция.
[27] Самият разказ е достатъчно разнообразен, богат на форми и гъвкав към поводите: в по-ранни речи, например при Поляновия юбилей, във връзка с текущите събития разказът е сведен до конкретно комюнике за текущите военни събития – с панегирик за победите на Третия украински фронт срещу нацистите при Балатон.
[28] Нейната схема изглежда така: историческите колизии създават нови условия, те поставят нови задачи, сред тези задачи има естествена йерархия между база и надстройка, но и задачите по изграждането на надстройката не са за пренебрегване, а сред тези задачи, националното културно наследство има водещо място, съответно важно място има и правилната преценка на основния национален класик. Замайваща логика, в която няма процеп за оспорване! Доказателствеността, обаче, е реторическа, не реална. Въздейства величавата монументалност на Разказа + натрапливата монотонност на марксисткото логическо-историческо „ergo“, /“следва“ – при Павлов то се появява под формата на натрапчивия реторически оператор „оттук“/. Реалната историческа действителност е подведена под предварително ясни, задължителни и непроверими комунистически обобщения – канонична марксистка категориалност, която ритуално се възпроизвежда. Чистата ритуалност не пречи обаче поредицата от комунистически мантри, да има висока претенция за доказателственост и истина: любими изрази на Павлов са „доказано е, че“ „вярно е, че…“, „днес виждаме“ и пр.
[29] Павлов, Т. Иван Вазов, Народен поет и класик. София, Партиздат, 1946, стр. 6.
[30] Тук и по-надолу всички цитати са от цитираната реч /1950/, стр. 9-10.
[31] „неговият възрожденски демократизъм, критическият му реализъм с ярки моменти на прогресивна романтика, дълбоко народностния характер на цялото му творчество и т.н“, /в следващите части на речта си Павлов ще включи в това и т.н. разни немаловажни подробности – любовта на Вазов към Русия, „неговият патриотизъм и хуманизъм“, това че той е „гражданин и поет“, той е възкресил с „неподражаема художествена сила и небивал патриотически патос“ безсмъртните образи на „забравените“, народните селски маси, той е възпял справедливите войни и техните герои, но е заклеймил несправедливите, критикувал е епохата-кърмачка, отрекъл е декадентството и естетизма, възпял е неподражаемо родната природа, възпял и трудът, развил българския език и пр.
[32] Понеже речникът е направен балансирано, като всяко добро практическо ръководство, след ритуалното изброяване на качествата, следва обективно изброяване и на недостатъците, както и начините за диалектическо справяне с тях. Според Павлов не могат да бъдат отречени при Вазов „известни консервативни реакционни възгледи“, противоречието между мироглед и метод“, „известни колебания и отклонения от буржоазно-консервативно естество“, „неговото отрицателно отношение към българския социализъм и социалисти беше и си остава един от най-големите му недостатъци“ и пр. – но това се дефекти, извиними с незрялостта на епохата, отсъствието на пролетиариат и пр.
 
[33] Пак там, стр. 54-55.
[34] Както става ясно от многобройните примери, при Павлов тази диалектико-реторическа фигура е изключително устойчива: усвоена в сталинисткия теоретически период тя се повтаря с разни вариации, чак до периода на „ариегардните битки“. По време на честването на 1100 годишнината от смъртта на Константин Кирил философ, на който юбилей възрастният вече Тодор Павлов, член на ЦК на БКП, но вече само почетен председател на БАН, ще каже следното „Такава е диалектиката на историята: всяко действително демократично и прогресивно дело от миналото, може и трябва да служи като изходен пункт на нови, още по-демократични, още по-прогресивни дела като бъде критически преценявано и творчески развивано по-нататък при новите общи и особени условия на отделните славянски други народи. Такъв именно е случаят с делото на славянските братя Кирил и Методий и техните ученици“ Павлов, Тодор, „Безсмъртно славянско и общочовешко културно дело“ София, 1969, стр. 11-12.
[35] Павлов директно обвинява буржоазното литературознание, че не си е свършило практическата работа по обработка на наследството:“У нас, в България, ние все още нямаме пълна научна биография на поета, нито що годе сериозна монография върху епохата, живота, литературното дело и живота на Иван Вазов, нито най-сетне пълно академично издание на Вазовото литературно наследство. Българската академия на науките е възложила на литературния си и на други свои институти да извършат онова, което буржоазната наука нито желаеше, нито можеше да извърши… „ цит. съч. стр. 18.
[36] Изречението се строи така че има теза, после се дават примери за различни възражения и анти-тези, за да се стигне до синтезното „общо взето“ или „като цяло“, синтезата.
[37] Вътрешната темпоралност на синтактичното следване на неговите части е паралелна на историческото протичане в неговата диалектическа логика. Самата монотонно-последователност на паралелни подчинени изречения трябва да моделира тези диалектическите етапи на безкрайната, но закономерна спирала на времето и в нея всяка изреченска единица маркира етап от развитието й. Така синтаксисът се строи сякаш по самата диалектическа логика на историята – а хипнотичното редуване на подчинените изречения е поредното инсцениране на Разказа.
[38] Павлов, Тодор, Изкуство и живот, Литературна история, теория, критика и политика, София, Българска академия на науките, 1953.
[39] В това отношение изключително забавен е един късен пример – за отношенията между Тодор Павлов и бившия президент Жельо Желев, който го посещава няколко пъти с молба да разреши неоортодоксални публикация по ленинска философия /1959, 1964, / За перипетиите на това отношение между цензор и дисидент виж Желев, Ж. Моите срещи с академик Тодор Павлов, електронна публикация, http://dem-pr.hit.bg/2002_2/2002_2_13.htm
[40] Разбира се, комунистическото присвояване на общо-националното има своите различни исторически периоди, различни политики и различни главни агенти. То има един вид при Тодор Павлов, друт – при Людмило-живковската програма за 1300 г. България, трети – при късния живковизъм и възродителния процес. Очевидно и самия Павлов е чувствал и знаел това, защото културният национализъм на 70-те и 80-те години му идва малко много и на стари години той се вижда принуден донякъде да се върне към старата лява идея за селективност по отношение на културното наследство относно това, което бихме нарекли вече не литературен, а исторически канон – списъкът с най-важни национално-емблематични исторически фигури. През 1977 г. Павлов пише в предговора към книгата с канонизиращо заглавие „Идейни съкровища на България“ /София, Български писател, 1977/ , предговор с още по-симптоматично хегелианско заглавие „Логиката на историята“. Там той завоалирано и не особено смело възразява на доминиращата людмило-живковска линия да се честват общо-национални държавнически фигури /ханове, князе, царе и пр./ като припомня завета на Георги Димитров за борба с всеки „национализъм и велико-български шовинизъм“ – изтъквайки със съответните дворцови уговорки, че той лично предпочита да пише не за царете Крум, Борис, Симеон и Петър, а за героическите фигури от другата лява линия в българската история, водачи на народа и масите като „киролометодиевци“ богомилите, Ивайло – продължавайки тази линия с Левски и Ботев, а тях – с Димитър Благоев, Георги Димитров и Васил Коларов, Тодор Живков и Иван Вазов. С появата на последното име вече нещата стават напълно неясни – защото Вазов не може да бъде лесно включен в една алтернативна лява традиция на българския исторически канон, без заедно с това да „повлече“ още цяла редица общо-национални емблематични имена. Очевидно, объркан от людмило-живковската „всеядна към историята“ политика е и възрастният, изпаднал от структурите на властта и лишен от предишното си влияние, професор, та прави специални уговорки /нещо, което не е в неговия стил/. Той изрично подчертава – нещо което предишният държавник-диалектик никога не би направил! – че не е специалист, историограф и етнограф, и че задача на специалистите е да посрещнат 1300 годишнината с разните й ханове и царе с достойни публикации – като прехвърля отговорността за монархическите фигури върху друти /напомняйки само, че тези „ръководни личности“ са допуснали грешки, които не е възможно да бъдат омаловажавани“ – стр. 6/ върху тях. Тук човек си припомня прочутата фраза на обичания от Павлов Вазов „Бедни, бедни Македонски… „

 

Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).

Pin It

Прочетете още...