Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Как да мислим Македония?

Настоящият текст е част от една дискусия, която бихме искали да ви представим тук под обобщаващото заглавие „Как да мислим Македония?“ Поводът беше публикуваният на страниците на вестник „Култура“ в март 2009 откъс от антропологическото изследване на Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски Македония на кръстопът, както и последвалите го разнообразни коментари, които ви предлагаме тук без съкращения.

1. „ Македония на кръстопът“ от Петър Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски

2. „Как се прави спешна антропология“ от Чавдар Маринов.

3. „Не цапайте вестника!“ от Петър-Емил Митев

4. „Как да говорим за днешна Македония?“ от Антоний Тодоров

5. Как се прави PR критика на една недочетена книга“ от Бойко Василев

6. „За македонските спорове“ от Петър Добрев

7. „Македония, сянка в метафизиката на идентичността“ от Стефан Попов

8. „Към Македония с необременен поглед“ от Тодор Абазов

9. По отношение на Македония българите още са махмурлии“ от Раймонд Детрез

10.
Кой казва кой е експерт? от Лиляна Деянова

11. „Македония – мръсна приказка. Разговор с Иван Кръстев“ от в. „Култура“

12. „,Каква ни е Македония?‘ през погледа на един македонски журналист“ от Виктор Канзуров

13. „Записки на махмурлията“ от Веселин Кандимиров

Христо Буцев: Според мен дебатът във вестника, свързан с книгата Македония на кръстопът, протече предимно в една посока. Атакуваше се самото изследване като ненаучно, с привнесена родолюбивост, която пречи на обективния поглед. В известен смисъл беше атакуван и самият метод на „спешна антропология“. Остана абсолютно неразгледана нейната прагматична част. Тя имаше за цел да покаже някакви тенденции в развитието на Македония, в крайна сметка – и да ги покаже не само на България, но и на Европа. Как мислите?

Иван Кръстев Спорът, породен от публикацията на книгата „Македония на кръстопът“, има всичко, което прави един интелектуален дебат интересен – важен проблем, противоположни оценки, крайни аргументи, наранени честолюбия и... нежелание да разбереш позицията на другите. Но особеното на тоя дебат е, че в него не участва нито един човек, който самоопределя себе си като националист. Това е дебат, изцяло затворен в либералната общност. Този спор е показателен за либералното объркване, породено от завръщането на националистическото говорене и привлекателността на националистическата политика в постмодерна Европа. Националистите не се почувстваха провокирани да участват в дебата. А либералите се привидяха едни други като националисти. Или, ако си позволя едно „спешно обобщение“, въпросът за това, как да говорим за Македония, е въпрос на либералната общност. Националистите отдавна са решили за себе си този проблем.

Друга особеност на този дебат е, че в него се сблъскаха две неконформистки позиции и той протече в две паралелни пространства. Антонина Желязкова и Петър-Емил Митев се опълчват срещу клишета на либералното мислене от 90-те години, които определят политически правилното говорене за страни като Македония. Техният протест е срещу нежеланието на международната общност да мисли критично за практическите резултати от политиката на „мултикултурализъм отгоре“, провеждан в бивша Югославия през последното десетилетие. Техният спор е с клишетата на „европеизацията“ и „мултикултурализма“.

Това, според мен, предопределя и провокативния тон на публикацията. Авторите търсят скандал, но скандал в Брюксел, а не в София. Нещо повече, личната биография на авторите показва, че те драматично преживяват „провала“ или поне това, което те виждат като провал на идеята за „мултиетническа Македония“. Книгата е писана не от националисти, а от разочаровани либерали, които са притеснени от факта, че парадигмата, които самите те са подкрепили, не работи. И че опростеното мислене на национализма, на етническите солидарности е довело до един разпадащ се политически проект. В този смисъл книгата на Антонина Желязкова и Петър Митев е симптом за интелектуалната и моралната криза, която либералната общност изживява, изправена пред завръщането на модата на национализма в Балканската политика. Ключово за либералната позиция беше идентификацията с другия, с този, който не е като нас. Когато през XIX век Гладстон застава в подкрепа на българската кауза, неговата позиция е позиция на солидарност с тези, които са като нас, с християните на Османската империя. Когато през 1999 година Тони Блеър призова за военна интервенция в Югославия, неговата позиция беше позиция на солидарност с тези, които са различни от нас – албанците.

Позицията на Чавдар Маринов е също неконформистка. Но неговият бунт е не срещу политическата коректност на Брюксел, а срещу появилия се нов български националистически консенсус, който доминира и интернет форумите, и държавните институции. Това, което Желязкова и Митев преживяват като бунт срещу клишетата на европейската политическа коректност, за Маринов е възпроизводство на клишетата на българския национализъм. Нещо повече, именно не-националистическият профил на авторите кара Маринов да гледа на тяхната работа като на опасна легитимация на този националистически дискурс.

Но спорът, разбира се, не е просто политически. Той е спор и за академичния статус на „спешната антропология“, и за моралната отговорност на социалния учен. „Спешната антропология“ е особен жанр – нещо като академичен импресионизъм или научен репортаж. Не се чувствам нито компетентен, нито провокиран да анализирам предимствата и недостатъците на тази методология. Но ми се вижда важно, че именно една спешна антропология, а не класическо академическо изследване, успя да провокира сериозен дебат. Защото в България много се говори за Македония, но общественото ни мнение няма любопитство към това, което се случва в тази страна. Македония, която обикновено се коментира в българската преса, е населена със сенките на Гоце Делчев и Ванче Михайлов, но колко българи знаят имената на действащите македонски политици, колко са чели книги от съвременни македонски автори, колко са мислели за дилемите, пред които е изправено съвременното македонско общество. Има една въображаема Македония, за която ние обичаме да говорим; тя е метафизическа реалност, тя не е политическа или икономическа реалност. Говорим за Македония само защото това е начин да говорим за България, да говорим за себе си.

Копринка Червенкова: Искате да кажете, че Македония я четем единствено в контекста на собствената си история.

Иван Кръстев: Да. Българското обществено мнение се вълнува не от Македония, а от това, което някога се е наричало „македонския въпрос“. Ние се вълнуваме, когато бъде бутнат български паметник или когато Скопие не ни позволи да построим паметник. Но какво се случва в самата Македония, какви са политическите, икономическите или културните тенденции в тази съседна на нас страна, това ни е напълно безразлично. Нека не звучи грубо, но понякога си мисля, че за мнозина български политици и интелектуалци България граничи не с реални държави, а със собствените ни комплекси и спомени.

И по тази причина книгата „Македония на кръстопът“ е възможност да говорим за Македония като за въобразена общност, но въобразена от македонците, не от нас. Но тук според мен е и проблемът на книгата, проблемът със странния й жанр. А проблемът с този жанр е, че не знаем за кого е писана тя – за брюкселската публика, която иска да провокира, за българската публика, която иска да просвети, или за българското външно министерство, което иска да съветва. В своя жанр работата напомня на някогашните посланически депеши – невъобразима смес от анализи, клюки, клишета и скъпоценни детайли – които историците с такава любов преиздават.

Защото при спешната антропология едно от предизвикателствата е да накараш всекидневното съзнание да говори, но в същото време да разчетеш йероглифите на това говорене. Изговореното е една особена тривиалност, която хем е известна, хем в някакъв смисъл е скрита, защото никога не се явява във високото политическо говорене.

И тук се появява въпросът, който е в центъра на разгорялата се дискусия: как е възможно в България да говорим политически за Македония? Говорене, което е едновременно критично към случващото се в тази страна и в същото време е чувствително към особената история на двустранните ни отношения.

В този смисъл книгата се вписва в по-големия процес на промяна на българската официална политика по отношение на Македония.

През 1991 г. България възприе позиция на патетичен патернализъм – София се грижеше за обявилата независимостта си Македония повече, отколкото Македония се грижеше за себе си. В собствената ни представа ние ги признахме; гарантирахме тяхното съществуване и освен това правим всичко възможно Македония да стане член на НАТО и ЕС. Политиката по отношение на Македония стана болезнен израз на опита да изградим новата политическа идентичност и новото политическо самочувствие на Република България. България се държеше патерналистично и алтруистично. Самите македонци не бяха очаровани от това поведение, те продължаваха да вярват в завещаната им от Киро Глигоров политика на равноотдалеченост. Но за нас това не беше важно, за нас беше важно, че тази политика ни караше да се чувстваме значими, без да застрашаваме новия си образ на загърбила национализма млада демокрация. Политиката ни по отношение на Македония можеше по-лесно да се обясни на езика на психоанализата, отколкото на езика на дипломацията. Но това, което направи тази политика възможна, беше фактът, че Македония никога не се превърна във важна тема във вътрешната ни политика. Българинът обича да поспори за Македония, но когато гласува, политиката по отношение на Македония не определя неговия вот. Националистическият вот в България е анти-ДПС.

Преди две години започна видима промяна на българската официална позиция по отношение на Скопие. Новата линия беше, че Македония трябва да заслужи подкрепата на България. Безусловната подкрепа ставаше условна. Ако иска подкрепа от София, Македония трябва да се откаже от „посегателствата срещу българската история“, а македонската преса трябва да спре „антибългарската истерия“. Педагогическият ни патернализъм бе заменен от нещо, което трябваше да бъде дисциплиниращ прагматизъм.

Копринка Червенкова: И защо, според вас, стана тази промяна?

Иван Кръстев: Причините са повече от една. Първо, влизането на България в Европейския съюз промени перспективата, в която правителството ни започна да оценява своите действия. Когато си на прага на ЕС, да се европеец, значи да загърбиш националните си стереотипи, но когато си вътре, можеш да си позволиш да станеш „умерен националист“. Второ, решихме, че не сме спечелили кой знае колко от добронамерената си позиция. За разлика от Гърция, с която Македония е в голям конфликт, но която в момента де факто контролира македонската икономика, България бе много благородна, но не беше ясно какво точно печели. Но най-важната причина е появата на силно националистическо течение в българската политика и желанието на президента Първанов да противопостави македонския национализъм на антитурския национализъм, който постепенна ерозираше президентската подкрепа. Тъй като опозицията се опитваше да представи президента като проводник на интересите на ДПС.

Промяната в българската позиция отразява и една по-дълбока промяна в политическата динамика на Балканите, която стана видима около споровете за членството на Македония в НАТО. Покрай спора – името или НАТО – стана ясно, че, изправени пред избора между символическото и прагматическото, македонските избиратели и техните политици избраха символическото. Името се оказа по-важно от най-силния военен съюз. Когато трябва да изберат между идентичността и интеграцията, македонските гласоподаватели (но не албанската част от тях) гласуват за идентичността. И това проблематизира увереното говорене, че сам по себе си процесът на европейска интеграция решава етническите напрежения в страната (нещо, което го има и в „Македония на кръстопът“). И още нещо се случи междувременно – изведнъж се оказа, че въпросите: какво е станало на Балканите през последните 20 години, възможно ли е разширяване на Европейския съюз към Балканите – са въпроси, толкова стари, че сме забравили верния отговор. Какъв ще бъде статутът на Македония, как ще изглежда Македония, възможно ли е Македония да се разпадне като държава, това вече не са само теоретически въпроси.

Христо Буцев: Оказа се, че етническите напрежения са по-важни от идеите и намеренията...

Иван Кръстев: Да. Но както много от участниците в дебата показват, в първата част на книгата авторите неправомерно свеждат всички отношения в Македония до етнически отношения. Всяка страна, която бъде разгледана през този ключ, ще изглежда по сходен начин. Нещо повече, динамиката на етническите отношение много често е извадена от политическия или икономическия им контекст. А икономическата и политическата динамика на македонския преход драматично преформатира отношенията между двете етнически групи. Като всяко мнозинство, в началото на прехода македонците имаха много скрити привилегии в рамките на македонската държава. В държавните предприятия, в държавната администрация имаше свръхпредставяне на македонци, албанци почти нямаше. После се случиха две неща, които превърнаха привилегиите в проблем. Поради факта, че албанците бяха изтикани в частния сектор – сив, черен, но частен – те спечелиха от икономическите промени, докато македонците само загубиха от тях. А пък в резултат на Охридското споразумение, което предвиждаше квотно представителство в администрацията, македонците още един път загубиха и албанците още един път спечелиха, защото влязоха в държавния апарат. Оказва се, че икономическите промени през последните 15-20 години в Македония асиметрично са се отразили на съдбата на двете етнически общности. Този асиметричен ефект от прехода е важен, за да разберем и част от отчаянието на македонците, и новото самочувствие на албанците. Но именно интересът към икономическата основа на етническите напрежения ме прави скептичен към някои от категоричните оценки на авторите на „Македония на кръстопът“.

В книгата се твърди, че в Македония тече процес на етническа хомогенизация в двете големи общности и мнозина наблюдатели ще се съгласят с това. Въпросът е колко нов е този процес. Авторите ни го съобщават като нещо, което едва ли не се е случила сега. Но през последните 20 години този процес никога не е спирал. И до голяма степен Македония като политически модел е мирно съвместно съществуване на две гета, които не общуват помежду си; и които биват удържани от волята на международната общност, а и заради корупционни отношения между двата политически елита. Нещо повече, политическият живот вече е затворен в рамките на междуобщностните противоречия. Истинският политически живот на албанците е в конфликта между ДУИ и ДПА, той не е в конфликт между албанци и македонци. Второто нещо, което е направило на авторите силно впечатление – при това в много остра форма формулирано – е, че македонската и албанската общност не искали да живеят заедно. Въпросът е кога са искали да живеят заедно? Как знаем искат или не искат да живеят заедно? Мултиетническите държави оцеляват не защото различните етнически групи искат да живеят заедно, а защото цената на отделянето е твърде висока. Ако „спешен антрополог“ отиде в някой от смесените райони в България, би могъл да излезе със сходни твърдения. Но от това не следва, че българската държава е заплашена от разпад. И въобще това, което убягва на авторите, са промените в рамките на македонския национализъм. ВМРО-ДПМНЕ за втори път е на власт; първия път правителството на Люпчо Георгиевски също имаше много силна националистическа риторика. Защо избирателите наказаха национализма на Георгиевски и подкрепят национализма на Груевски. Какво обяснява електоралната ерозия на социалдемократите? Книгата засяга много от тези въпроси, но предлаганите отговори не винаги удовлетворяват.

През 2001 г. военните действия между албанци и македонци накараха македонците да се чувстват заплашени от собствения си национализъм. Идеята за въоръжен конфликт изглеждаше реална. Сега, понеже опасността от такъв конфликт е намаляла, мнозина са готови да правят радикални националистически изказвания. Защото тези радикални националистически изказвания, според тях, няма да имат последствия. По странен начин именно интегрирането на радикалната албанска партия във властта позволи на македонците да са по-свободни в изразяването на своя национализъм. Така че, ако се анализират изборите в Македония през 2008 г., това ще ги различи силно от предишни избори. Засиленото националистическо говорене парадоксално е знак за де-радикализация на етническото противопоставяне или по-точно – за „нормализация“ на новия етап на противопоставяне.

Сега отиваме към по-интересния въпрос. И той е, че както и да анализираме ситуацията в Македония, стои въпросът какво трябва да прави България в тази ситуация. Авторите на „Македония на кръстопът“ директно са задали този въпрос и директно са му отговорили в препоръките си. И от тези препоръки следва едно генерално заключение, а то е, че мултиетническият модел няма бъдеще в Македония. Това е силна теза с далеч отиващи последствия. Държавите, подобно на банките, са self-fufilling promises, те съществуват, докато съответно гражданите и спестителите не оттеглят доверието си от проекта. Но това, което собствената ни политическа история от последните години ни учи, е, че определени политически образования изглеждат слаби и нефункционални, но остават устойчиви. Политическият модел на държавност в Македония е в перманентна криза, но това е може би модусът му на съществуване. И в този смисъл Македония не е много различна от Белгия, която, гледана отвън, е непрестанно на границата на разпада, но все не се разпада.

Препоръката България да води внимателна, бавна, напоителна политика на ребългаризация на македонското общество е тривиална и спорна в същото време. Защото това, което не се обсъжда в книгата, е какъв е стратегическият интерес на България. В рамките на каква стратегическа визия се правят тези препоръки.

Книгата предполага, че е много възможна федерализация на Македония, включително разпадане. Това е ли в интерес на България, или не е в интерес на България? Не трябва ли България да се страхува, че етническият сепаратизъм може да засегне и собствената й територия. Без да се отговори на тези въпроси, да се предлага каквато и да било политика, ми се вижда в някакъв смисъл несериозно.

Или, с други думи, проблемите с препоръките на книгата не са проблеми на „спешната антропология“, а проблем на жанра на самата книга.

Христо Буцев: Какъв е, наистина, стратегическият интерес на България?

Иван Кръстев: Точно това е за мен големият разговор – и той вече не опира до Македония. Искаме ли, или не искаме Македония в Европейския съюз, искаме ли, или не искаме Македония в НАТО – това са въпроси, които, според мен, до голяма степен са стратегически за България. И по никакъв начин не могат да бъдат сведени до това как македонците интерпретират общата ни история. Ако ние мислим, че Македония е структурно нестабилна (а тя е), значи тогава България има огромен интерес тя да бъде стабилизирана отвън възможно най-бързо. Затова влизането на Македония в НАТО по особен начин беше по-важно за съседните страни, отколкото за самата Македония.

Копринка Червенкова: А защо гърците толкова се съпротивляват? И за тях би трябвало да е важно.

Иван Кръстев: Важно е и за тях. Но това е тема за отделен разговор. Гърция е заложник на твърди консенсуси, които я правят много трудно подвижна. Компромис по отношение на името значеше падане на правителството. Проблемът е, че Македония създаде абсолютно симетричен и сходен консенсус. И тъй като отношенията между Гърция и Македония вече изцяло са резултат на вътрешна електорална математика и нямат никакво външнополитическо изражение, всеки, който се опитва да посредничи между двете страни, няма почти никакъв шанс. Защото единственото, което политиците и в Гърция, и в Македония гледат, когато трябва да решат дали да направят компромис, са последните социологически проучвания.

България има огромното предимство, че Македония и отношението към Македония не са важен електорален фактор. Който не вярва в това, може да погледне подкрепата за ВМРО – процент, процент и половина; това не решава избори. Българският електорален проблем е ДПС, а не Македония. Той ти носи гласове или ти губи гласове. По тази причина българската външна политика може да си позволи да бъде много по-гъвкава от македонската или гръцката.

Този тип анализ на мен ми липсва в книгата. Когато си решил да съветваш някого по македонския въпрос, е важно да кажеш каква е стратегическата ти рамка, кое е стратегически интерес за страната. А това, което има в книгата, е констатация на неработещ модел, на модела от 90-те години.

Копринка Червенкова: С който днес Западът се чуди какво да прави, така ли?

Иван Кръстев: Да, има голям проблем, в което са напълно прави авторите на книгата. Когато започна разпадането на Югославия, новопоявилите се национални държави гледаха на започналия процес като на процес на европеизация. Но Европа възприе този процес като процес на балканизация. В това е част от драмата на балканските преходи. При това Европейският съюз действаше по абсолютно различни логики на Балканите и в Прибалтика. В Прибалтика ЕС подкрепи създаването на национални държави, включително чрез ограничаване на правата на малцинствените групи в тях, специално на руските малцинства. Там ЕС се идентифицира с балтийците като мнозинство, а тъй като руските малцинства бяха представители на велика сила, симпатията към тях беше, така да се каже, доста умерена. А в случая с Балканите ЕС се идентифицира с малцинствата вътре в рамките на появилите се национални държави. След това постепенно европейската интеграция започна да се мисли като процес, който да замени процеса на създаване на национални държави. Процесът на присъединяване към ЕС се мислеше като алтернатива на изграждането на национални държави. Или, грубо казано, трябва да имаш национална държава, в която национализмът е забранен. Ала много е трудно да създадеш национална държава, ако не мобилизираш националния сантимент. В този смисъл на Балканите беше предложено това, което навремето беше предложено на Монголия – да прескочи от феодализма в комунизма. А що се отнася до процеса на европейска интеграция, се оказа, че работещата национална държава е не резултат, а предусловие за членство в ЕС. Сблъсъкът на тези различни логики на държавно строителство доведе до появата на протекторати и полу-протекторати на Балканите и в известен смисъл Македония е такъв полу-протекторат.

В моя прочит книгата на Антонина Желязкова и Петър-Емил Митев е реакция на този двоен стандарт. В случая стратегията на спешната антропология е да бъде изваден светът на представите, на слуховете, на това, което хората говорят, и този свят да бъде сблъскан с дървения език на официалните документи, на съобщенията, които текат между Македония и ЕС. Това е позиция, породена от разочарование от резултатите от социалното инженерство на Балканите през последните 20 години. Като всяка радикална позиция обаче тя е уязвима, защото предполага, че реалността може да говори чрез всекидневието, чрез слуховете, чрез конспиративните теории, които са показани по един прекрасен начин. Да, мнозинството от македонците по този начин мисли какво се случва в Македония. Но както не можеш да разбереш примерно българската политическа реалност, ако не четеш жълти вестници, така не можеш да разбереш българската политическа реалност, ако четеш само жълти вестници.

Христо Буцев: Говорите за радикализма на авторите, но главният им опонент, Чавдар Маринов, не е ли още по-радикален? При учени като Антонина Желязкова има определена еволюция през годините, едно съобразяване с реалностите, докато при Чавдар Маринов (може би защото е млад) виждам 90-те години и развихрянето на либералната фантазия...

Иван Кръстев: Най-важното е, че и двете страни се борят с една политическа коректност, която, според тях, е страшна. Авторите на книгата се борят – в международен контекст – с една политическа коректност, която отказва да чуе тези гласове, на които са дали думата; отказва да възприеме страховете и параноите на балканските общества като политическа реалност. Чавдар Маринов изпраща предизвикателство към политическата правилност на новия патриотизъм, който все по-силно присъства в българските институции. Това, че ако си историк, трябва да си патриот (както държавата разбира това), днес изглежда толкова очевидно, колкото и че ако си моряк, трябва да можеш да плуваш. Усещам вашето раздразнение от позицията на Чавдар Маринов, но нека се опитаме да контекстуализираме тази позиция. В разгорелия се дебат много се говореше за поколенчески конфликт. Но поколенческият конфликт не е между Чавдар Маринов и Антонина Желязкова. Поколенческият конфликт е между млади български изследователи, учили и специализирали навън, и българските институции, специално академичните институции, в които се криминализира всеки опит за критичен прочит на българската история. В резултат професионалните, методологическите спорове как да се пише история, са оказват пределно политизирани. Сблъскал се с тази среда, младият изследовател естествено започва да се радикализира. Аз също имам проблем с това чисто конструктивистко виждане за етническото, за националното. И самият Чавдар Маринов сигурно ще се съгласи, че някак си всеки конструктивизъм е ограничен от определени неща – ако македонците решат да развият японска идентичност, това няма да им бъде толкова лесно. Следователно има някакъв контекст, в който едно или друго въобразяване на нацията е възможно. Но конфронтационното отношение към това поколение нови историци кара самите тях да си спестяват нюансите и да радикализират своите несъгласия. Затова те се държат като радикално интелектуално малцинство, което е в гражданска война със завърналия се ХІХ век. Те отказват да приемат, че всяка държава има нужда от критична маса национализъм за своето нормално функциониране. Между другото, много често критиките им – не говоря даже към Антонина Желязкова, а и към хора като Божидар Димитров – са някак си на едро, без интерес; те отказват да спорят с тях.

Копринка Червенкова: Отказват да спорят, защото е по-лесно да ги криминализират.

Иван Кръстев: А криминализирането на тези позиции е абсолютно безсмислено по простата причина, че и при двата подхода по отношение на Балканите политическият резултат е проблемен. Класическият национализъм, който кристализира в националните държави през ХХ век, до голяма степен доведе и до Първата, и до Втората световна война. От друга страна, този мултиетнически и мултикултурен модел, който беше наложен на Балканите след 1989 г. – както правилно казва Антонина Желязкова – не се случи, той остана на повърхността, а под тази повърхност тече процес на етническа сегрегация, на раздалечаване на тези общности. Може би трябва да тръгнем от тази гледна точка: че има два провалени проекта; и през тях да мислим каква роля играе националното, до каква степен примерно целият процес на глобализация, европеизация провокира национални сантименти – как изглежда този нов национализъм, който виждаме на Балканите, който не идва от държавата, а е много повече граждански по своя характер?

В самата либерална традиция има опит за препрочитане на либералния национализъм от ХІХ век. Този разговор в България не се случва. Албанци и македонци са сегрегирани, но и българската интелектуална общност успя да постигне почти пълна сегрегация. Националистите не виждат смисъл да спорят с либерали, либералите презират аргументите на националистите. Гетоизацията на интелектуалния живот е естественият резултат от този процес на взаимна криминализация.

Копринка Червенкова: Но нямате ли усещане, че в позициите на „новите млади“ преобладава стерилността?

Иван Кръстев: Да. Защото когато дойде това по-младо поколение, либералният прочит на национализма беше загубил политическа подкрепа в обществото. Ако в началото имаше едно анти-националистическо поколение, в края на прехода се появи един нов национализъм като реакция на загубената идея за общност. В тази враждебна среда новите историци допълнително се радикализираха. Тези хора имаха само два избора. Да станат конформисти или да бъдат радикални неконформисти. За жалост, и двете позиции не винаги са особено продуктивни чисто интелектуално, защото са позиционни.

И въобще, понякога си мисля, че българското отношение към Балканите е като куфар с двойно дъно. България е една изключително политически коректна страна. Ние говорим с езика на XXI век, мислим в категориите на XIX век и, което е най-тъжното, сме загубили усещането за трагедията на българския XX век.

Април 2009 г.

Източник

Иван Кръстев
Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.
Други статии от този автор

Посетители

16
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 9 часа
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 1 ден
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 2 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 3 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 3 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 1 седмица
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 1 седмица
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 4 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 седмици