Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Кампанията „Голямото четене“ свърши. За „любима книга на българските читатели“ в неделя бе обявен Вазовият роман „Под игото“ с подгласници „Време разделно“ на Антон Дончев (второ място) и „Тютюн“ на Димитър Димов (трето). Оттук нататък следват коментарите за ползата от всичко, случило се дотук, имало ли я е, доколко я е имало, в какво точно се е изразила. До седмица-две нещата ще утихнат, защото идат избори и всички PR-мощности ще бъдат задействани в тяхна посока. През юли никой няма да си спомня, че е имало „голямо четене“. Забвението ще трае чак до следващия цикъл на кампанията, ако такъв се състои.

У нас има проблем с унаследената памет. В някои отношения ни липсва, в други не знаем какво да правим с нея. Това по някакъв начин пролича и от състава на първите 12 заглавия, и от развоя на неделното гласуване. Но нека най-напред си спомним как протече всичко.

Стартът бе даден по БНТ (продуцент на кампанията) на 5 октомври миналата година. В продължение на два месеца и половина зрителите на националната телевизия имаха право да гласуват за „любим роман“ с есемеси, по телефона, по пощата или чрез интернет-сайта на „четенето“. Междувременно – всъщност през цялото време – течеше мощна серия от рекламни предавания. Организира се и една „пътуваща библиотека“, която обикаляше страната и правеше бартер на подарени книги. На 22 декември БНТ оповести първите 100 по брой на получени гласове и допусна челната дванадесетица измежду тях на финал. Сред тия последните, освен вече споменатите горе, отбелязаха присъствие още „Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин, „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма, „Железният светилник“ на Димитър Талев, „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков, „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери, „На изток от Рая“ на Джон Стайнбек, „Осъдени души“ на Димитър Димов, „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс, „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. Останалото го казах.

Искам тук да вметна отчетлива уговорка. Кампанията се проведе отлично и резултатът от нея беше позитивен. В крайна сметка, никой от нас, изкушените за каузата на литературата, няма моралното право да бъде придирчив. Ако не друго, говореше се за книги. Имена на автори и заглавия се спрягаха месеци наред по телевизия, радио, вестници. Имаше беседи, дискусии, репортажи, филми. Времето между октомври 2008-а и края на миналата седмица е може би най-литературонаситеното в цялата ни история от 1989 г. насам. Ако не и от по-отдавна.

Най-голямата полза обаче дойде от самия начин, по който се поднасяше информацията. За първи път виждам по нашата телевизия говоренето за литература да се депрофесионализира така отявлено като платформа и пак да си остане образовано, култивирано, „знаещо“. Голяма е ролята на организаторите, не по-малка е и тази на водещия Георги Тенев. В наложения й модел литературата видимо се очовечи, превърна се в нещо по-общително, изпълни се с желание да се хареса на потребителя. Струва ми се – дано да не греша – че оттук нататък писателите ни все по-рядко ще смеят да пълнят с привична скука телевизионните и въобще медийните си изяви. Ще звучи нелепо, а ще бъде и противопоказно за бездруго ниската им репутация и продаваемост. Не върви някак за Шекспир и Хашек да се говори по телевизията човешки, като за събитие от ежедневието или за футболен мач, и редом с тях някое доморасло същество, претворило се в ролята на обвеян в бури рид от чутовната класика или фея от литературните морави, да стисне устни и да зареди ситно-ситно банализми за красотата, душата, добротата, за бездуховността на съвремието и за това малко чудо творчеството.

Но въпреки хубавите неща, имам въпроси. Каква беше всъщност целта на кампанията? Да помогне на българина да чете повече, или да установи гордо, че той чете достатъчно – при това все едни сериозни, солидни, „вечни“ книги? Някакъв такъв двойствен дух на отсъствие и наличие изпълваше идеологията й във всичките й етапи: едновременно „дайте да посочим на българина правилните заглавия, че нещо е взел да загърбва книгите“ и „ето, вижте, българинът знае какво да чете“. Във връзка с отделните заглавия медиите излъчиха тонове информация, реклама, уводни препоръки, професионални мнения и все пак целият този материал се явяваше илюстрация към нещо уж вече усвоено, „любимо“. Като логичен резултат, върху въпроса „чете ли българинът“, който постоянно витаеше в аурата на кампанията, тъй и не се хвърли яснота. Причината е, че изначално му бяха предпоставени два правилни отговора: „не“ и „да“.

Ще формулирам още веднъж гореказаното, но по един малко по-необичаен начин. Какво преутвърди в крайна сметка кампанията? Четенето или нечетенето? Само част от заглавията попаднаха сред призьорите в резултат от реално четене: „Властелинът“, „Пътеводителят“. Те имат актуална, жива публика, която едновременно търси ценности и иска да се забавлява. А се откроява и поколенчески – общо взето от 40-45 назад. За други книги се гласува по спомени. Тук попадат „Граф Монте Кристо“, „Малкият принц“, „Сто години самота“, в някакъв смисъл може би даже „Майстора и Маргарита“. Това са все бестселъри на 60-те и 70-те, избори на бившето ни активно читателство, което сега се движи възрастово между 40 и 65 и чрез вота си сякаш подсказва: „Вижте какви шедьоври сме чели на времето!“ Докато вотът за първите е по-консумативен, този е по-дидактичен, по-облегнат на бивша уталожена и осмислена консумация. Впрочем фактът, че тия заглавия са повече на брой от предната група, говори доста красноречиво за известно свиване на „читателската публика“ през последните десетилетия, ако под това понятие имаме предвид точно потребителите на художествена литература.

Третата група, съвсем очертано, е плод на патриотичен вот. Това са фактически „победителите“ – тези, които са изпълнили с присъствието си класацията, а в добавка са обрали и медалите. „Под игото“, „Тютюн“, „Осъдени души“, „Железният светилник“, отчасти „Време разделно“. Тук не знам дали въобще става дума за литература. За първите четири се гласува автоматично, стига кандидат-гласоподавателят да е избрал именно патриотизма за водещ фактор при ориентацията си. Те до такава степен са просмукани в споделената ни култура, че човек даже и да не ги е чел, пак ще ги посочи. (Макар че не ми е лесно да си представя как би могъл да се размине с тях през етапите на образованието, колкото и да мрази да чете. Но е възможно.) Тъй или иначе, изборът им не е функция от четене или въобще от интерес към четенето като изживяване, а е резултат най-вече от реторично желание: да се гласува за „българското“, да се представим пред „чужденците“, че не сме „хванати от гората“, а имаме „литература“. И прочие неадресирани позивни, все продукти на свенливо локално себеизживяване.

Въпреки патриотичното умиление, което човек би се изкушил да изпита при вида на тази група заглавия, това, че тя е най-многобройната, е доста тревожен факт. Излиза, че в отношението към художествената литература и четенето й у нас преобладава автоматизмът, а не прякото изживяване. Безпокои също така обстоятелството, че гласувалите за тия романи не изглежда да са съсредоточени в едно определено поколение, а видимо са разстлани по целия спектър на човешките възрасти. Ето защо вече не изглежда съвсем безоснователен един такъв въпрос: „Минало ли става литературата, или е все още настояще?

Не казвам това осъдително, а просто искам да разбера. Няма какво да критикуваме тенденциите, когато не са ни желателни. Можем само да ги контрираме с обмислени решения и действия. Точно в този план виждам главната полза от кампанията „Голямото четене“. Донякъде тя активира обмен на литературна информация и това е хубаво. Но по-важното е, че се оказа симптом, по който следва да се ориентират бъдещите инициативи от подобен характер. А такива непременно трябва да има. Именно за да се осмисли тази и за да се претворят в полза данните, произтекли от нея.

Искам сега да се спра на две заглавия, които стоят малко странно в списъка на дванадесетте. Това са „На изток от Рая“ на Стайнбек и вече споменатото „Време разделно“ на Дончев. Към тях с известна доза приближение бих сложил и „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. Те не си пасват добре с останалите, не изглеждат удобно разположени сред тях. Романът на Стайнбек е тежка книга, при това излязла за пръв път на български едва преди три години. Така че тя не фигурира в душевния пантеон нито на култовите поклонници на „Тортила Флет“, „Благодатният четвъртък“ и „Пътешествия с Чарли“ (поколението на 60-те и 70-те), нито на по-младото читателство, което общо взето нехае за Стайнбек. „Майстора и Маргарита“ пък е безумно остаряла книга. Тя отправя към читателя философски и политически послания по един усукано алегоричен начин, който съответстваше на „онази“ цензура и „онзи“ тип четене, но се разминава почти тотално с днешните им еквиваленти. В постцензурната епоха за тия неща се говори доста по-директно и няма нужда от автоцензура. Но най-ярък представител на групата е „Време разделно“. Към това четиво не може да се приложи лесно нито консумативното, нито патриотичното тълкуване, защото то е хибрид между традиционни патриотични послания и сравнително по-нови повествователни техники. За читателите-родолюбци, тоест, романът е прекалено „писателски“, особено пък в сравнение с четирите „национални класики“, а за интелектуалците, които се интересуват повече от техники на писане, неговият тип патриотизъм е много остаряла тема. Пита се: кой всъщност е гласувал за този човек и за книгата му?

Има само една парадигма, която споява тия три заглавия. Това е „Златната колекция на ХХ век“ – поредицата, която в. „Труд“ пусна през 2005 г. в комплект към броевете си. Тя имаше голям успех, от една страна, заради добрия пиар, от друга – заради сравнително достъпните цени на доста луксозните томчета, от трета – пак заради пиара, но в един конкретен негов аспект. В „онази“ кампания за пръв път бе пробвано едно по-разговорно, делнично, консумативно говорене за литература, подобно на това, което виждаме в току-що състоялото се „Голямо четене“. И въпреки огромните ми възмущения към политиката на „Труд“ през годините, хващам се, че усещам известна гордост, задето участвах тогава в кампанията – а чрез нея и в конструирането на някаква частица от „онзи“/“този“ език.

Последната четвърта причина е особено тясно свързана с темата. За мнозина „златната колекция“ беше първият шанс за изход от една дългогодишна дезориентация по въпроса кое е ценно в литературата, кои са важните заглавия, коя е „класиката“. На мястото на социалистическия канон не дойде някакъв недвусмислен друг. А огромната част от хората нямат нито възможност, нито кой знае каква мотивация да си конструират собствени литературни ценности и списъци. Не са им толкова големи интересите в тази посока. Те само искат да знаят „кое се смята за ценно“, та да го използват, когато завещават някаква библиотечка на внуците си или пък просто им подбират подарък за рождения ден.

Може би това бе основната причина за успеха на „колекцията“. И понеже друга такава колекция не се появи след това, няма да е нелогично, ако сметнем, че част от хората, които са искали да гласуват, са се ориентирали за избора си по нейния състав от заглавия. И трите са там вътре. Но специално при Антон Дончев ми се струва, че играят роля и други фактори. Дори „златната колекция“ не обяснява издигането му чак до второ място. Още повече, че редица „нейни“ заглавия не попаднаха сред дванадесетте.

Мисля, че имаше нещо неясно около тия есемеси, с които се гласуваше във финалния кръг. По принцип, общоизвестен факт е, че този тип анонимно гласуване е несериозен и не може да служи за обобщения, тъй като с известно количество сподвижници и финанси може да се организира лобистка атака, която да промоцира на съответната рампа кого ли не. Не е тайна също така, че от години Дончев членува в един непредставителен кръг от „интелектуалци“, който видимо служи за мегафон на президента, когато иска да прокара някое свое непопулярно желание или решение. Оттук потенцията за сподвижници и финанси не изглежда нереалистична. И още нещо. Лично видях по време на едно от промоционалните предавания как по екрана на телевизора ми в къщи течеше телетайп, който в пълно нарушение на официалния регламент окуражаваше зрителите да гласуват многократно с джиесемите си.

Но какво общо има това с Дончев, ще попита някой. Нищо сложно. Само той е живият измежду писателите в челната дванадесетица. Освен Маркес. Но Маркес е в Колумбия, където едва ли следят със затаен дъх нашето „Голямо четене“. Може и да греша (макар че не вярвам), но ми се струва, че потенциален лобистки влог би могъл да бъде съсредоточен само в Дончев. Затова за мен остава открит въпросът: що за птица е нашият мастит социалистически реалист – дори да приемем, че именно той е авторът на произведението си, а не Фани Попова-Мутафова, както се говори почти неприкрито из кулоарите на литературното поле? Какъв е той за БНТ, всъщност? „Неповторимият“ автор на „Време разделно“ или просто вторият Красимир Аврамов?


Източник

Владимир Трендафилов
Владимир Трендафилов е роден във Варна през 1955 г. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава до 2001 г. Работи като редактор в „Народна култура“ (1981-1983) и главен редактор в „Български текст“ ЕООД след 2001. От 2005 г. е доцент по английска литература в ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград.
Други статии от този автор

support

Посетители: 68

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 22 часа
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 1 ден
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 2 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 2 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 2 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 6 дни
  • Constantin писа Още
    Great story преди 6 дни
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 1 седмица
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 1 седмица
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 1 седмица
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 1 седмица
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 1 седмица
  • Свързан с корените с... писа Още
    Македонизацията не е... преди 1 седмица