1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2022 02 Wazrod

 

Увод

Майските протести на турците в България през 1989 г. и последвалата масова изселническа психоза, довела до паническото напускане на страната на 369 839[1] души, включително най-малко 1630 експулсирани[2], представляват един от най-значимите епизоди от най-новата българска история. Тези протести, започнали с гладни стачки и последвани от походи и улични демонстрации, в които по данни на министъра на вътрешните работи Георги Танев са участвали 52 700 души[3], са третият и най-мащабен сблъсък между комунистическия режим и недоволните от неговата асимилационна политика помаци и турци – след съпротивата на помаците в Родопите през 1971-1973 г. и бунтовете в Източните Родопи и Източна Стара планина през зимата на 1984-85 г.

Следователно, съвсем закономерно е в българската специализирана литература те да са обсъждани повече или по-малко обстойно от редица автори (Виж по-специално: Петков и Фотев 1990, Стоянов 1998, Ялъмов 2002, Груев и Кальонски 2008, Баева и Калинова 2009, Ангелов 2010, Ангелов 2015, Аврамов 2016, Иванов 2019, Зафер 2019, Иванов 2020, Мутлу 2021). Важна информация се съдържа в Карамустафа 2010 и Бояджиев 2015. Гледната точка на представителите на репресивния апарат на комунистическия режим по това време може да се види например в Стоянов 1997 и Божков 2001.[4]

Междувременно бяха публикувани редица спомени на участниците в протестите, както и редица документални сборници. Особено съдържателни на ценна информация са документалните сборници на Веселин Ангелов (Виж например: Ангелов 2010, Ангелов 2012 и Ангелов 2015). Важен източник по темата е сборникът с интервюта и репортажи на журналистката от радио Свободна Европа Румяна Узунова със съставител Лиляна Александриева (Александриева, 2007). Виж също така Баева и Калинова 2009 и сборника на Комисията за досиетата (КРДОПБГДСРСБНА 2013).

Тази богата документална основа дава възможност да се пристъпи към нелеката задача за по-цялостно реконструиране и анализиране на обществените процеси, довели до Майските протести, на самите протести и последвалата масова миграция. Досега активно работи и е постигнал напредък в тази насока Веселин Ангелов (Виж например Ангелов 2010 и Ангелов 2015).

По-детайлното реконструиране на процесите и събитията, отнасящи се до Майските протести, би помогнало за търсенето и намирането на отговори на редица взаимосвързани въпроси:

– Как се отразява развитието на международните отношения и по-специално Хелзинкския процес, стартирал с подписването на Заключителния акт от Хелзинки през 1975 г., и започналият през април 1985 г. процес на „перестройка“ в Съветския съюз върху етническата политика на комунистическия режим в България?

– Кои са причините и как е осъществен преходът от политиката на БКП, целяща пълна асимилация на малцинствата, към политика на етническо изтласкване на значителна част на турците в Турция, съчетана с продължаваща асимилационна политика към оставащите турци и другите малцинства в страната?

– Какво е отношението на етническите българи към „възродителния процес“ и към борбата на турците и помаците за техните права?

– Каква е ролята на възникналите под влиянието на Хелзинкския процес неформални организации[5] за разгръщането на демократичната борба на турците за техните права през 1988 и 1989 г.?

– Каква е ролята на радиостанциите Свободна Европа, Дойче веле, Би Би Си и на представители на българската емиграция за запознаване на световната общественост с положението на турското малцинство в България и неговата борба за човешки права, както и за координиране и подпомагане на съпротивата му срещу режима?

– Как са възникнали и каква е дейността на автономните центрове на демократичната съпротива на турското малцинство, каква е тяхната връзка с неформалните организации и помежду им?

– Каква е идеологията на демократичната съпротива на турското малцинство?

– Как са организирани/спонтанно избухнали и проведени Майските протести (гладни стачки, седящи стачки, походи, улични демонстрации)? Какви са исканията на протестиращите?

– Кои са факторите за възникване на масова изселническа психоза и как режимът се възползва от нея, за да бъде изтласкана в Турция значителна част от турското население?

В една или друга степен тези въпроси се обсъждат в редица публикации и по-специално в цитираните по-горе работи. Няма обаче единодушие в отговорите, които различните автори дават. Открояват се съществени противоречия между някои от тях. Това налага дискусията да продължи, за да се постигне по-цялостно и по-аргументирано осветяване на историческата картина.

Следвайки тази обща мотивация и на основата на налични документи и спомени на участниците, в предложения текст е направен опит да се реконструира Майският протест в един конкретен случай – в град Джебел.

Предистория

През годините 1980-1985 турското население на Кърджалийския край, където в рамките на тогавашната община Момчилград е град Джебел, преживява драматични събития. Тук започва, най-напред експериментално, преименуването на лицата от така неречените смесени (българо-турски) бракове (Иванов 2019, Иванов 2020). Започва се с турско-помашките семейства. Ако се установи, че един от двамата съпрузи е помак (достатъчно е да се открие някъде далече в родословното дърво, че някой негов предшественик е бил помак), а това според властта значи, че той е българин, то следва, че децата, родени от такъв брак, също са българи и трябва да се преименуват. През 1982 г. е издадена изрична наредба, според която децата, родени от смесени бракове, трябва да бъдат записвани с български имена. Тя е последвана през същата година от пленум на Окръжния комитет на БКП в Кърджали, с който се дава официален старт на пълзяща дискриминация, като се преминава към преименуването на целите семейства. Така до август 1984 година в Кърджалийския край са преименувани около 10 хиляди души. Показателно е, че до края на декември 1984 г. в документите на МВР и ДС, свързани вече с масовото насилствено преименуване на турците в България, продължава да се използва евфемистичният израз „преименуване на лица от смесени бракове“.

Този процес на пълзяща асимилация е съпроводен с насилие и тормоз върху хората, което предизвиква напрежение сред цялото население. Заради спонтанното противопоставяне има осъдени на затвор с дългогодишни присъди. Възбужда се изселническа психоза. Предприемат се бягства през границата на цели семейства. Хората са обхванати от страх, че това е прелюдия към поголовно преименуване на цялото турско население. Създават се и съпротивителни организации, които нито са инспирирани от Турция, нито са проява на протурски национализъм, както се опитва да ги представи пропагандата на режима, а са реакция срещу неговата престъпна политика.

Една от първите съпротивителни организации възниква в Джебел. През лятото на 1983 г. поетът и учителят по български език и литература в града Авни Велиев и Рамадан Мехмедов Мустафов основават нелегалната „Ленинска комунистическа партия на турците в България.“ (ЛКПТБ). Велиев изготвя програма, устав, „Обръщение към младежите и юношите турци“, „Послание към Кенан Еврен“, „Обръщение към БКП“, „Обръщение към ЦК на КПСС“, „Обръщение до ООН“. В програмата е записано:

ЛКПТБ признава ръководната роля на КПСС. ЛКПТБ категорично се противопоставя и отрича второстепенното и третостепенно съществуване на турското население в България и се бори за равни права не на думи, а на дела. Както всеки българин е свободен да твори своята национална култура, такива права трябва да притежава и всеки турчин. Това е основата на нашата борба.

Според документите на организацията основна нейна задача е да се бори „срещу насилствената асимилация и дискриминация на турците в България“, да се възстанови изучаването на турски език в училищата и др. В свое интервю пред Стойко Стоянов през 2014 г. Авни Велиев обяснява:

Днес всеки ще ме запита, защо след като претендирам, че съм демократ, съм нарекъл организацията ленинска и комунистическа? Например можеше да бъде Народно-демократична или Републиканска. Но бях наясно, че ако допуснем каквото и да е друго наименование, щяхме да бъдем заклеймени като фашисти. Знаех, че дори и с определението ленинска комунистическа, пак щяха да ни нарекат фашисти и националисти. И това наистина се случи по-късно. Аз дълбоко проучих Ленин по националния въпрос. И изхождайки от неговите мисли, виждах, че комунистите в България не са комунисти, те са просто диктатори, те са просто самоуправници и вредни за всички граждани, независимо от етнос и религия. И осъзнавайки цялата нажежена около нас, турците, обстановка, реших с моите съмишленици да приемем името на партията да бъде ЛКПТБ – първо като застраховка за нас, но и като ирония към БКП. Преди всичко страхът от унищожаване ни накара да назовем партията така. Но основните принципи на формацията, колкото и да бе кръстена комунистическа, лежаха на демократични принципи. Имаше отворено едно тунелче към истината и към демокрацията. В устава пишеше, че ние приемаме ръководната роля на КПСС, но искаме плурализъм.

За около една година в организацията са привлечени около двадесетина активисти. Сред тях са зоотехникът Мердан Джаферов, Гюлтен Хасанова – специалист в отдел „Култура“ в общината на Джебел, Сакуб Османов от Черноочене, студентът по химия Неждет Алиев, Исмет Салиев, Расим Аптулов, Рамадан Хайрулов, Рамадан Мурадов и други.

Авни Велиев и неговите съмишленици започват подготовка на учредителен конгрес. При екскурзия в Унгария той успява да посети посолствата на Турция, Франция и Великобритания, в които алармира дипломатите за дискриминационната политика на комунистическия режим и готвещото се масово преименуване, като предава „Обръщение до Комисията за правата на човека на ООН“, в което описва тежкото положение на турците в България и се отправя молба за намеса.

Арестуван е на 13 септември 1984 г. в навечерието на кампанията за масовото насилствено преименуване на турците в България. Милицията и следователите успяват да изземат документите на организацията. Авни Велиев е изправен пред Окръжния съд в Хасково на 5 февруари 1985 г. На процеса той не се признава за виновен по повдигнатото обвинение, че е създал противодържавна организация и е подготвил материали „изцяло националистически и враждебни спрямо БКП“. В своята защитна реч отхвърля изцяло обвиненията и заявява, че в материалите му няма нито едно клеветническо изречение срещу БКП, „освен ако не се оценяват от антиленински позиции“. В същото време той обвинява „следователи, прокурори и съдии, че не познават учението на Ленин, Маркс и Енгелс по националния въпрос и затова не могат да го съдят справедливо“.

Съдът осъжда Авни Велиев на 7 години и половина затвор, а Рамадан Мустафов с „българско“ име Орлов – на 4 години.[6]

В общинския център Момчилград през 1983 г. е създадена и организацията „Турско единство“. Неин инициатор е Осман Ахмедов Салифов (Салифоглу). Тя е разкрита и разгромена в края на 1984 г., когато четиримата участници си поставят за цел да организират национален митинг, който да уведоми световната общественост, че турците в България не искат да се преименуват. Репресиите, на които те са подложени след арестуването им, напомнят филм на ужасите. Мустафа Юмер Осман е диагностициран като душевно болен в следствието и убит в Кърджалийската психиатрична болница през 1985 г. Осман Салифоглу през май 1985 г. се е хвърлил (е хвърлен) от петия етаж на кърджалийското управление на МВР, изпада в многодневна кома, но оцелява, след което е изпратен в психиатричната болница в Ловеч. След две години предварително задържане в нечовешки условия Иззет Гюнер Мустафа и Исмет Топалоглу са осъдени през 1987 г. и изпратени в Старозагорския затвор. (Иванов 2019)

Масовото насилственото преименуване, което връхлетява Кърджалийско в края на 1984 г., предизвиква ожесточена съпротива от страна на турското население. (Иванов 2008-2010, Ангелов 2016, Иванов 2019) Спонтанно организираните бунтове са смазани с голяма жестокост. Срещу хората са хвърлени противопожарни коли, които разпръскват водни струи, примесени с чакъл, както и бронетранспортьори. Загиват най-малко 8 души, десетки са ранени, много са пребити. Следват продължителни задържания без повдигане на обвинения, жестоки изтезания, стотици са въдворени в концентрационния лагер в Белене.

Погромите от 1984 и 1985 г. и последвалата през следващите години насилствена политика на „национално осъзнаване“ потиска турското население в Кърджалийския край. Хората започват да се раздвижват през 1988 и 1989 г., когато се създават първите неформални организации и преди всичко Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ) и Демократичната лига за защита на правата на човека в България (ДЛЗПЧ).

Дружество за подкрепа „Виена 89“

В резултат на кампания на международните правозащитни организации за освобождаването на Велиев, той е пуснат предсрочно на свобода на 29 декември 1988 г., след което е въдворен в родното си село Зорница без право да го напуска. Насила наложеното му „българско“ име е Иван Алеков Велев (в някои документи на Министерството на вътрешните работи (МВР) и Държавна сигурност (ДС) е споменат и като Иван Илиев Велев).

На 19 януари 1989 г. в рамките на Хелзинкския процес завършва Виенската среща на представителите на страните участнички в Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (започнала работа на 4 ноември 1986 г.). На срещата е приет Заключителен документ. В този документ на европейските държави (между които е и България!), САЩ и Канада са потвърдени принципите за защита на правата на човека и основните свободи като специално внимание е обърнато на защитата на религиозните общности и националните малцинства. В Глава „Принципи“ на документа изрично се казва, че държавите участнички трябва да предприемат всички необходими законодателни, административни, съдебни и други мерки, за да „осигурят защитата на човешките права и основните свободи на лицата, принадлежащи към национални малцинства на тяхна територия. Те ще се въздържат от каквато и да е дискриминация срещу такива лица и ще допринасят за осъществяването на техните законни интереси и стремежи в областта на човешките права и основни свободи.“ И по-нататък: „Те ще защитават и създават условия за насърчаването на етническата, културна, езикова и религиозна идентичност на националните малцинства на тяхна територия.“[7]

Документът от Виена се излъчва и коментира многократно от радиостанциите Свободна Европа, Дойче веле, Би Би Си и други и бързо се популяризира сред турците в България. Те са окуражени, защото виждат във виенските договорености принципна основа за своята борба за човешки и малцинствени права. Същевременно гарантираното в документа право на свободно придвижване, както и съобщенията, че се подготвят промени в Закона за задграничните пътувания и Закона за българското гражданство, стимулират сред част от турското население в Кърджалийско стремеж към изселване (АМВР, ф.1, оп. 11А, а.е. 743, л. 103-105, виж в Ангелов 2010: 263).

Под влияние на резултатите от Виенското съвещание Авни Велиев решава да създаде легална правозащитна организация, като подготвя нейните програма и устав. Назовава я Дружество за подкрепа на Виена 89 (съкратено „Виена 89“). Рождената дата на дружеството е 30 януари 1989 г. В интервю пред журналистката Румяна Узунова от Свободна Европа, дадено вероятно през април 1989 г., той представя мотивите за създаването на организацията по следния начин:

Защото на 19 януари съобщенията, които идваха от Виена ни окуражиха, че въпреки положението, в което се намираме, все пак ние трябва да се надяваме на някакво по-добро бъдеще. Защото България като страна също подписа тези споразумения, тези договорености във Виена.
(Велиев, 1998. Александриева 2007, Електронно издание, Част Втора, Глава II, т. 8.)

Негов пръв съратник става Исмет Исмаилов Емурлов, по прякор Паниш (с „българско“ име Илко Илиев Панов, сега с фамилия Йълмазтюрк), който става секретар на Дружеството. „Без него нямаше да свърша нищо“ – казва Авни Велиев в документалния филм Гьоч на Ирина Недева и Даниела Горчева. (Горчева 2011)

Авни Велиев и Исмет Паниш започват своята дейност с активното привличане на членове на Дружеството, с разгласяването на неговото създаване, както и с установяването на връзки с другите неформални организации. На 31 януари Велиев се свързва по телефона с живеещия във Франция политемигрант Петър Бояджиев, който през тези години се е посветил на каузата да подпомага и координира дейността на неформалните организации в България и особено на тяхната демократична борба за правата на турците. Председателят на „Виена 89“ уведомява Бояджиев за създаването на дружеството и го запознава с неговата програма и устав. Исмет Паниш от своя страна поддържа редовна телефонна връзка с Бояджиев, като го държи в течение за тяхната дейност. През март радио Дойче веле съобщава за новата неформална организация. (Велиев 1998. Бояджиев 2015: 112-114)

В края на февруари Дружеството „Виена 89“ вече е влязло в донесенията на органите на МВР и ДС.

Междувременно в Кърджалийския край настъпва общо раздвижване. На 25 февруари в Кърджали се провежда среща, в която участват 27 души, които решават да се проведе протестна акция в София. На срещата присъстват представители на новосъздадения клон на НДЗПЧ в Джебел, както и хора от Бургаска и Варненска област. Акцията в София е осуетена от режима. През април броят на членовете на Независимото дружество в Джебел и Момчилград достига 26 души, като те всички се намират под наблюдението на органите на МВР.[8] През април се учредява и клон на Дружеството в Крумовград, в която се включват 12 души.[9]

Трябва да се отбележи и събирането на 2 май в с. Синделци на 54 души от Крумовградско и Момчилградско, които решават да организират „скрити форми на борба“.[10] Нелегалните методи обаче не получават развитие. Настъпило е времето за легална борба.

Нека да продължим с хрониката на дейността на „Дружеството за подкрепа на Виена 89“. През април Авни Велиев и Исмет Паниш се свързват със секретаря на НДЗПЧ Петър Манолов, който по това време също играе много важна роля за укрепването на местните центрове на съпротива на турското движение, както и за изграждането на мрежа, която да ги свързва. По препоръка на Манолов се установява връзка между „Виена 89“ и клона на НДЗПЧ в Джебел, ръководител на който е Юсуф Тахиров по прякор Кара Юсуф (Аргир Траянов Трайков). Пак по негов съвет Велиев и Паниш се свързват с ръководителите на създадения към Независимото дружество Мюсюлмански стачен комитет – братята Ибрахим и Ферхат Рунтови от село Долно Изворово, Казанлъшко. (Бояджиев 2015: 112-114).

Авни Велиев посещава и председателя на Демократичната лига за правата на човека Мустафа Юмер, който е интерниран в село Каменно поле, Врачанско. Двамата провеждат обстоен разговор, на който споделят идеите си и обсъждат по какъв начин ще си сътрудничат. По предложение на Мустафа Юмер те обсъждат възможността „Виена 89“ да се влее в Лигата. Окончателно се уточняват, че двете отделни организации ще работят съвместно като разменят програмите и уставите си. (Виж: Бояджиев 2015: 112-114. Велиев 2010. Устно съобщение от Мустафа Юмер на автора.)

По този начин Авни Велиев установява сътрудничество и включва своята организация в обща мрежа с другите неформални организации, които активно участват в борбата за човешки и малцинствени права на турците и помаците в България.

През април „Дружеството за подкрепа на Виена 89“ насочва своята дейност към акции във връзка с насрочената в рамките на Хелзинкския процес „Среща по човешкото измерение“, която се предвижда да бъде проведена от 30 май до 23 юни в Париж.

Авни Велиев продиктува на Румяна Узунова писмо до президента на Франция Франсоа Митеран, като я упълномощава от името на организацията да го предаде. Той изрично подчертава, че целта на писмото е на срещата в Париж да се чуе становището на турското малцинство в България за неговото положение. Ето и неговия текст:

Г-н Президент, предполагаме, че светът вече достатъчно добре е информиран за съдбата на турското малцинство в Народна република България, което бе насилствено асимилирано през 84-та – 85-та година. Лъжите, измислиците и клеветите на средствата за масова информация и на органите на властта в НРБ безочливо продължават своята кампания за отричане на нашия етнически корен. Правителството, което приведе в действие държавната машина, за да бъдат погазени последните ни права и свободи, днес твърди безсрамно, че нашите имена били сменени по наше собствено желание и по наша лична молба. По районите, където живее компактно турско население, продължава от 85-та година насам извънредното военно положение и строгият контрол над нашето ежедневие. Няма ден, в който милицията и органите на властта да не са наказали някой член на нашата общност – било с парична глоба, било с жестоко малтретиране и с принудително изселване в други области на страната, забрана на труд, поставяне под домашен арест, изпращане в лагер или затвор. Въпреки всичко нашето турско малцинство продължава своята мълчалива съпротива и мирна борба за запазването на своя етнически корен, национални традиции и религиозни вярвания, продължава своята упорита съпротива за своите човешки права и свободи.
(Александриева 2007, Електронно издание, Част Втора, Глава II, т. 8.)

На 6 май 1989 г. Велиев посещава Петър Манолов в Пловдив, където уточняват започването на щафетни гладни стачки. Уговарят се стачките да се проведат в тясна координация с клона на НДЗПЧ в Джебел (Бояджиев 2015: 112-114; Велиев 2010.).

На 12 май обявяват гладна стачка с искане „да се възстановят имената им и да се преселят в Турция“:

Ешрес [Ешреф] Саиков Алиосманов (Щерю Филипов Огнянов) от с. Генерал Гешево, община Джебел,

Мохамед Бекиров Мюмюнов от с. Генерал Гешево, община Джебел, Мустафа Якубов от с. Лебед, община Джебел, Шабан Абдулов, с. Бенковски, община Кирково, Реджеп Халилов, с. Търновци, община Джебел.

(Александриева 2007, Електронно издание, Част Трета, Глава I, т. 1.)

На 13 май в дома на Исмет Паниш се провежда сбирка, в която участват Авни Велиев и други активисти на „Виена 89“, на която обсъждат цялостната обстановка и обмислят своите бъдещи действия. Решават да призоват жителите на протест към края на месеца (около 26-ти) – в навечерието на срещата в Париж. Давайки си сметка, че може да започнат арести по-рано, те не изключват хората спонтанно да излязат на улицата преди замислената дата (Велиев 1998; Исмет Йълмаз (Паниш) – устно съобщение на автора).

Активизира се и местната група на НДЗПЧ. На 16 май се провежда нейна сбирка, в която взимат участие около 40 души. Те избират официално Юсуф Тахиров за председател, който съобщава пред останалите, че 16 души имат желание да започнат гладна стачка в знак на протест срещу нарушаването на човешките права на турците. На 19 май осем души обявяват протестна гладна стачка по повод експулсирането в Австрия на Ешреф Саиков Мюмюнов от с. Генерал Гешево. (Бюлетин на ОУ на МВР, Хасково: 2.06.1989. Авторът благодари на Веселин Ангелов, който му предостави копие от този документ.)

Майският протест в Джебел

Протестът в Джебел избухва спонтанно. Всъщност той е провокиран от действията на властите. На 19 май е арестуван Авни Велиев. След като е държан няколко часа, той е освободен, но без да му се разрешава да напусне село Зорница, където е домът му. В същия ден е арестуван и отведен в общинското управление на МВР в Момчилград Исмет Паниш. Тези два ареста и напрежението, което те предизвикват в града, се смятат за началото на протеста в Джебел, който се отбелязва ежегодно на 19 май след политическата промяна през 1989 г. На следващия ден – 20 май властите отвеждат в общината Юсуф Тахиров във връзка с провежданата от членове на НДЗПЧ гладна стачка. Това прелива чашата и около сградата на общинския съвет спонтанно започват да прииждат хора, които скандират, искайки неговото и на Исмет Паниш освобождаване. Скандират се и искания за връщане на имената и за свободно общуване на турски език. За да успокоят положението, властите пускат Тахиров, който се присъединява към множеството, изразявайки своя протест срещу „нарушените човешки права и липсата на демокрация в страната“. Пред властите той категорично настоява да бъде освободен и доведен от Момчилград Исмет Паниш. Към 18 часа броят на хората нараства до около 600 души. Властите отстъпват и към 19 часа секретарят на „Виена 89“ е върнат в Джебел и освободен.

Исмет Паниш веднага поема от Юсуф Тахиров ръководството на протеста и, пристигайки в дома си, произнася от балкона реч пред надошлото множество. В речта си той обявява, че е създадено „Дружество за подкрепа на Виена 89“, както и че то се ръководи от Авни Велиев като председател и от него като секретар. Разяснява целите на Дружеството и приканва желаещите да станат негови членове. Исмет Паниш пуска по касетофон запис на обръщение на Авни Велиев на турски език, в което турците се призовават на мирна борба за възстановяване на техните имена, за свободно изпълняване на религиозните обреди и за официално признаване на турския език.

По-късно през нощта, след като хората са се разотишли, Паниш и Тахиров решават на следващия ден – 21 май – хората масово да се призоват на погребението на починалия същата вечер (в 23.30 часа) 82-годишен джебелчанин Местан Агата (Милан Миланов). Разпращат се хора куриери, които обикалят града и околните села и казват на хората да дойдат на погребението.

На следващия ден – 21 май (неделя), около обяд, пред дома на починалия се струпват стотици хора. Исмет Паниш заявява пред присъстващите, че погребението ще бъде извършено по мюсюлманския религиозен ритуал. Той скъсва и смъква червения плат от капака на приготвения ковчег и нарежда починалият да бъде поставен върху специална носилка (табут). После написва на турски език върху парче картон мюсюлманските имена на покойника и го дава на един от присъстващите да го носи начело на процесията, която тръгва към мюсюлманското гробище.

На гроба говори Хасан Бахар. След погребението Паниш се обръща отново към съгражданите си турци да се запишат масово във „Виена 89“ и ги призовава да се отправят към центъра на града, за да поставят исканията си пред властта. Шествието минава през квартал „Изгрев“, където живеят обявилите на 19 май гладна стачка членове на Независимото дружество. Хората ги поздравяват, като скандират техните имена. Издигат се и други лозунги. Хилядното множество (около хиляда и шестстотин души – мъже, жени и деца) спира към 15 часа пред сградата на подразделението на Вътрешните войски в града, където в продължение на 4 часа издигат лозунги: „Ние сме турци“, „Виена“ „Искаме си имената“, „Демокрация“. Периодически говорят оратори – членове на Независимото дружество и на „Виена 89“. Множеството настойчиво иска да бъде освободен и доведен в града задържаният в Психоневрологичната болница в Кърджали член на Независимото дружество Алибрям Дири (Гергин Русев). Властите отстъпват и го довеждат. В своето слово след пристигането си Алибрям Дири произнася прочувствени думи, които разкриват дълбоката душевна рана, нанесена на турците в България:

Сънародници мои, аз, както и вие, построих къща, но недейте да жалите за тях. Оказа се, че сме строили на чуждо място, в чужда градина. Нашето място е в Турция.

Тези думи показват резултата от асимилационната политика на комунистическия режим, довела до пълното отчуждение на хиляди граждани на българската държава от нея.

На следващия ден – 22 май, от Дружеството „Виена 89“ в града е обявена обща стачка – спират предприятията, търговията, транспортът, включително автобусите до Кърджали. Само около 30-40 деца отиват на училище, но после бързо се прибират. Както подчертава Авни Велиев през 1998 г., това, че и етнически българи не излизат на работа показва, че протестиращите турци са имали „негласно подкрепление, безгласно подкрепление и от мнозина наши приятели от българското население“ (Велиев 1998).

През същия ден започват и репресиите на режима. Набелязани са 300 души, активно участвали в протеста, от които 28 членове на „Виена 89“. Разпитани са повече от 160 души. С още 60 души са проведени така наречените „профилактични“ беседи. Разпитите са придружени с мъчения и издевателства. Исмет Паниш е жестоко изтезаван.[11]

На 24 май Авни Велиев е експулсиран заедно със семейството си за Швеция. Те обаче успяват да спрат в Белград, откъдето заминават за Турция. (Велиев 1998). Пристигайки в Бурса, Али Велиев и съпругата му веднага се присъединяват към започналата на 25 май пред джамията „Оглу“ в Бурса гладна стачка на експулсирани турци в подкрепа на исканията на турците, живеещи в България. В тяхното изявление, прочетено от Зейнеп Ибрахимова (Зафер) по радио Свободна Европа, те настояват да се спрат изстъпленията срещу мирните демонстранти и „да се назначи международна комисия, която да разследва престъпления на властите в България във връзка с асимилаторската политика от 1970 година до сега.“ (Александриева 2007, Електронно издание, Част Трета, Глава I, т. 1. Зафер 2019.)

На 25 май е експулсиран и Исмет Паниш. Той е отправен към Виена. Преди заминаването си, Паниш оставя като заместник учителя Фикрет Аптулов, който също е експулсиран. Аптулов от своя страна преди заминаването си оставя за свой заместник д-р Айдън Салиев. (Устно съобщение на Исмет Йълмазтюрк (Паниш); АМВР, ф. 1, оп. 11А, а.е. 743, л. 161-166; Ангелов 2010: 370).

Експулсирани са по-голямата част от членовете на „Виена 89“ и джебелския клон на НДЗПЧ.

На 30 май Авни Велиев и Исмет Паниш пристигат в Париж, за да вземат участие в Срещата по човешкото измерение на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. На Исмет Паниш са още пресни следите от мъченията, на които е бил подложен (Велиев 1998; Зафер 2019).

Заключение

Сред източноевропейски държави от Съветския блок, повечето, от които са обхванати от реформаторски идеи в духа на „перестройката“, през втората половина на 80-те години на ХХ век България се откроява с грубото погазване на правата на многобройното мюсюлманско население. Все пак през 1988 и 1989 г. и в България покълват демократични процеси, намиращи израз преди всичко в дейността на възникващите по това време неформални организации.

От разказа за Майския протест в Джебел се вижда как, в тази променяща се обществена среда и под силното влияние на Виенската среща, в Джебел възниква център за демократична борба на турците в защита на техните погазени малцинствени и човешки права. Създаденото през януари 1989 г. Дружество за подкрепа на Виена 89 влиза във връзка и взаимодейства с другите неформални организации, които си поставят за цел защитата на погазените права на турците и помаците в страната – Независимото дружество за защита правата на човека, Демократичната лига за защита на правата на човека в България и Мюсюлмански стачен комитет. „Виена 89“ установява сътрудничество с междувременно възникналия в Джебел турски клон на НДЗПЧ. Последователността на събитията в дните от 19 до 22 май показва пълното единодействие на „Виена 89“ и турския клон на НДЗПЧ в града.

Трябва да се подчертае изцяло мирният характер на Майския протест в Джебел. Такава е категоричната линия на поведение на ръководителите на протеста начело с Авни Велиев (Велиев 1998).

Исканията в писмото на „Виена 89“ до Митеран, в словото на Авни Велиев, предадено на звукозапис пред множеството на 20 май вечерта, както и на протестиращите на 20 и 21 май са: да се върнат отнетите имена, за демокрация, за защита на турската идентичност (скандират: „Турци сме!“), за свобода на мюсюлманската религия и националните традиции, за свободно общуване и официално признаване на турския език. Това показва, че на този етап борбата на протестиращите турци и техните организации в Джебел все още е за демокрация и малцинствени и човешки права в България.

Обявилите гладни стачки отправят също така искане за свободно заминаване за Турция. А в словото на Алибрям Дири на 21 май образът на Турция се явява като спасително убежище за потиснатите от българския режим турци. Жестоките репресии и масовите експулсирания, с които отговаря режимът, отказът да се възстановят погазените права, както и натрупаното отчуждение към българската държава поради нейната провеждана дълги години насилствена асимилационна политика, довеждат в следващите дни до неудържимо разрастване на тази тенденция и избухване на масова изселническа психоза.[12]

Библиография

Аврамов, Румен. 2016. Икономика на „възродителния процес“. Център за академични изследвания. Издателство „Рива“, София.

Александриева, Лиляна (съставител). 2007. Някога, в 89-а.Интервюта и репортажи от архива на журналистката от радио Свободна Европа Румяна Узунова. Фондация „Д-р Желю Желев“, София. Електронно издание: ОМДА http://www.omda.bg/public/arhiv/rumyana_uzunova/rumyana_in.html

Ангелов, Веселин. 2010. Секретно! Протестните акции на турците в България (януари – май 1989 г.) Документи. София.

Ангелов, Веселин. 2012. Лично! Строго секретно! Държавна сигурност срещу неформалните организации в България (1987 – 1989). София.

Ангелов, Веселин. 2015. Строго секретно! Протестите на турците в България срещу възродителния процес (20-30 май 1989 г.). София.

Ангелов, Веселин. 2016. Провеждане на насилствената възродителна кампания срещу турското национално малцинство в България (23 декември 1984 – 31 март 1985 г.). Документи. „Симолини 94“, София.

Баева, Искра и Евгения Калинова. 2009. „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото но 90-те години на ХХ век). Том I. Държавна агенция „Архиви“, София.

Божков, Веселин. 2001. Записки на контраразузнавача по турска линия. Заплахата остава. Издателство „Програмни продукти и системи“, София.

Бояджиев, Петър. 2015. Истината против лъжата. За събитията в България от май 1989 г. или технологията. Издателство „Изток – Запад“, София. Виж: Справка на началник поделение 72 400 МВР (Шесто управление на ДС) относно: получените данни за участието на ислямизирани в т. нар. Дружество за подкрепа – Виена 89. л. 112 – 114.

Велиев, Авни. 1998. И ако някой каже, че това не е истина… (разказ, записан от Пламен Асенов). месечен бюлетин „Толерантност“, брой 16, с. 1-5.

Велиев, Авни. 2010. Дружество за подкрепа – „Виена ‘89“. В: Карамустафа, Салим. Съпротивата на българските турци срещу насилствената асимилация (1960 – 1989). Разград, с. 94-97.

Горчева, Даниела. 2011. „Гьоч – да прекрачиш границата“ – най-после по БНТ. Електронно издание: mediapool https://www.mediapool.bg/gyoch-da-prekrachish- granitsata-nai-posle-po-bnt-news179751.html

Груев, Михаил и Алексей Кальонски. 2008. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. Сиела, София.

Добрев, Петър. 2009. Българската 1989-а: Иван от Сливен и големият протест срещу комунизма. Електронно издание: news.bg https://news.bg/comments/balgarskata- 1989-a-ivan-ot-sliven-i-golemiyat-protest-sreshtu-komunizma.html

Зафер, Зейнеп. 2019. Турското крило на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ).сп. Балканистичен форум, Година XXVIII, № 3, с. 91-127.

Иванов, Михаил. 2001. Защита на малцинствата. Съвременни международни стандарти. Институт за изследване на интеграцията, София.

Иванов, Михаил. 2008 – 2010. Като на празник. Документални страници за възродителния процес. Откъси, публикувани в сп. „Обектив“, бр. 161, ноемвридекември 2008 г.; бр. 162, февруари 2009 г.; бр. 176, май 2010; бр. 177, юни 2010; бр. 178, август 2010. Електронно издание: ОМДА: [http://www.omda.bg/public/biblioteka/mihail_ivanov/praznik_1.htm]

Иванов, Михаил. 2019. Насилственото преименуване на турците в Кърджалийски окръг и тяхната съпротива (1980 – 1984). В: Кулов, Георги (съставител) Кърджали на историческата карта. Издателство ЕКС-ПРЕС, София, с. 455-478.

Иванов, Михаил И. 2020. Асимилационната политака на комунистическия режим в България срещу мюсюлманите и тяхната съпротива и борба за човешки права. В: Ayçe KAYAPINAR, Levent KAYAPINAR, Hakan OZTURK, Okkes NARÎNC (eds.) „1989 Yilinda Bulgaristan’dan Türk Zorunlu Goçünün 30. Yili“, Çorlu Belediyesi Yayinlari, Çorlu. с. 167-202.

КРДОПБГДСРСБНА. 2013. Държавна сигурност – Смяната на имената – Възродителният процес (1986 – 1990 г.). Документален сборник. Том II. София. Електронно издание: https://www.comdos.bg/media/DVD_DOKUMENTALEN-SBORNIK- 12-TOM-II-DVD.pdf

Мутлу, Насъф. 2021. Ние изпратените на остров Белене, свидетелстваме. Бяха използвани най-жестоки и нечовешки методи и средства. Електронно издание: Marginakia, https://www.marginalia.bg/author/nasafmutlu/

Петков, Кръстьо и Георги Фотев (обща редакция). 1990. Етническият конфликт в България 1989. Социологически архив. Профиздат, София.

Стоянов, Валери. 1998. Турското население в България между полюсите на етническата политика. Издателство ЛИК, София.

Стоянов, Димитър. 1997. Заплахата. Великодържавният национализъм и разузнаването на Турция против България. Албатос, София.

Стоянов, Стойко. 2014. Докато ДС подготвя Доган за агент, класният на Местан създава нелегална партия срещу Живков. Електронно издание: Faktor, https://faktor.bg/bg/articles/petak-13/-dokato-ds-podgotvya-dogan-za-agent-klasniyat-na- mestan-sazdava-nelegalna-partiya-sreshtu-zhivkov-19406

Ялъмов, Ибрахим. 2002. История на турската общност в България. София.

24rodopi. 2014a. 25 години от Майските събития в Джебел – памет за разделението и единението. Електронно издание: 24rodopi: https://rodopi24.blogspot.com/2014/05/25_19.html

24rodopi. 2014б. Почина дисидентът на Джебел Авни Велиев. Електронно издание: 24rodopi http://rodopi24.blogspot.com/2014/07/blog-post_8846.html

Konukman, R. E. 1990. Tarihi Belgeler Isiginda Büyük Goç ve Anavatan: Nedenleri, Boyutlari, Sonuçlari, Türk Basin Birligi, Ankara. s. 61, 71.

 

Източник: Евелина Келбечева, Нурие Муратова (съст.)
Гласът на премълчаваните. Изследвания в чест на доц. д-р Анастасия Пашова.
Издателство Бон. Благоевград, 2021, стр. 97–112.

(Книгата може да бъде намерена безплатно на адрес: http://www.history.swu.bg/asia.html)

 

[1] По данни от справка на МВР, предоставена през септември 1990 г. на Михаил Иванов, съветник на президента на Република България по национално-етническите въпроси. Според същата справка до 10.09.1990 г. са се върнали в България 154 937 души, като са останали в Турция 214 902 души. Личен архив на Михаил Иванов.

[2] Според проф. Конукман през м. май 1989 г. в Турция са приети 1630 души български турци, които са експулсирани от България (Konukman 1990).

[3] АМВР, ф. 1, оп. 12, а.е. 948, л. 78-85, виж в Ангелов 2010. В по-раншни статии и интервюта на автора се дава занижен брой на протестиращите – около 25-30 хиляди души.

[4] Относително пълен обзор на излязлата до 2010 литература, в която се обсъждат Майските събития, е даден в Ангелов 2010.

[5] Независимо дружество за защита на правата на човека в НРБ (16 януари 1988 г.), Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности (19 октомври 1988 г.), Клуб за подкрепа на гласността и преустройството (3 ноември 1988 г.), Демократична лига за защита на правата на човека в България (13 ноември 1988 г.), Дружество за подкрепа на Виена 89 (30 януари 1989 г.), Независимо сдружение на интелектуалците в България „Подкрепа“ (8 февруари/13 април 1989 г.) и други.

[6] Разказът за Ленинската комунистическа партия на турците в България и нейният председател Авни Велиев е по: АМВР, ф. 1, оп.12, а.е. 602, л. 109, 110. АМВР, оп. 12, а.е. 609, л. 163. Велиев 1998. Стоянов 2014. 24rodopi, 2014.

[7] Виж т. (18) и т. (19) от Глава „Принципи“ на документа. Съответният текст може да бъде намерен например в Иванов 2001: 286 – 288.

[8] АМВР, ф. 1, оп. 11А, а.е. 743, л. 94-99, л. 105-109, л.136-141 – виж в Ангелов 2010: 219, 242, 270.

[9] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 960, л. 28-41, виж в Ангелов 2010: 282.

[10] АМВР, ф. 1, оп. 12, а.е. 960, л. 55-71, виж в Ангелов 2010: 308.

[11] Разказът за протеста през май 1989 г. в Джебел е по: Бояджиев 1998: 112-114. Справка от Общ.У на МВР, Кърджали: 20.06.1989 (Авторът благодари на Веселин Ангелов, който му предостави този документ). Бюлетин № 6 на ОУ на МВР, Хасково: 2.06.1989 (Авторът благодари на Веселин Ангелов, който му предостави този документ). Велиев 1998. Велиев 2010. 24rodopi 2014а. 24rodopi 2014б. АМВР, ф. 1, оп.12, а. е. 939, л. 183-187, л.292-204 виж в Ангелов 2010: 325, 331. АМВР, ф. 1, оп.11А, а.е. 743, л. 189-198, виж в Ангелов 2010: 417.

[12] Благодаря на Исмет Йълмазтюрк (Паниш) за съобщената ми важна информация и на Нурие Муратова и Зейнеп Зафер за безценната подкрепа.