1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)
Pin It

 

02

 

Радиото

За баща ми, Ибрахим Мустафов Келешов (1934-1982), радиото беше единствена надежда и прозорец към истината, скривана от тоталитарното правителство. От малка съм го запомнила как вечер, преди да заспи, до късно слуша радиото, което стоеше над леглото му, а сутрин, преди аз да отида на училище, а той на работа, как върти бутоните и се опитва да разбере думите на говорителя на радиостанциите, които непрекъснато се заглушаваха. Баща ми слушаше Свободна Европа, БиБиСи, Дойче веле, Гласът на Америка, Гласът на Турция и Радио Скопие. Той непрекъснато коментираше чутите новини както вкъщи, така и на площада в Корница, където по традиция мъжете, които се интересуваха от проблемите на селото, страната и света, всяка вечер се събираха и живо коментираха събитията. Всеки си имаше своя доверена групичка, но понякога участниците в тях се разменяха. Баща ми непрекъснато очакваше да чуе от радиото нещо за изселване в Турция, чрез което смяташе да спаси семейството си от червения терор, но това все не се случваше… Въпреки всичко, той продължаваше да слуша предаванията, които бяха станали част от живота му. Наред с това годишно се абонираше най-малко за три вестника, не че им вярваше, просто се опитваше да чете между редовете. На тази възраст осъзнавах колко е ценна за баща ми кутията на стената, но едва ли съм могла да предположа, че този радиоапарат ще бъде и част от нашия живот за дълго време, че ще стане причина за някои съдбоносни за нас събития.

Когато ни изселиха през 1973 година[1], радиото на баща ми остана в родната ни къща и затова първото нещо, което той купи в плевенското село Славовица, беше радиоприемник „VEF-202“. Този транзистор стана неотменна част от нашия живот, най-добрият наш спътник и приятел в периода на изселването и след това, по време на 7-годишния ни живот в село Фелдфебел Дянково, Толбухинско[2]. По-късно „VEF-а“ беше заменен със „Селена“, а слушането на западни радиостанции стана традиция за всички нас. Благодарение на нашия вечен спътник знаехме в подробности борбата на руски дисиденти като Солженицин, Сахаров, Буковски, Бродски и др., следяхме с голям интерес борбата на Солидарност начело с Лех Валенса, всеки протест срещу социалистическата диктатура в източните страни беше събитие и повод за оживени коментари.

След излежаването на присъдите в затвора (снимки 1 и 2) и заселването ни в две различни михайловградски села на община Лом – аз и брат ми Ибрахим[3] – в Ботево, а братовчедите ми Юсуф и Вахиде[4] – в Черни връх, продължавахме да слушаме предаванията на западните радиостанции на български език. Понякога се срещахме тайно, обикновено с колата нощем посещавахме братовчедите, а връзката ни с баща им – Хюсеин Бабечки, който беше изселен във видинското село Бяло поле – беше Кемал Бабечки[5], техният малък брат.

Слушайки непрекъснато предаванията на тези радиостанции, ние се опитвахме да предвиждаме бъдещето си, възможностите и времето за поредното връщане на истинските ни имена (както това стана през 60-те години, както успяхме да се спасим след 1973-та) мъчехме се да поддържаме някаква надежда за по-добро бъдеще. Перестройката, която Михаил Горбачов започна, ни вдъхваше слаба надеждица за промяна. Особено ни развълнува и зарадва Апелът за човешките права и Декларацията за присъединяване към източноевропейските дисиденти на Григор Симов[6] и други бивши политически затворници и дисиденти в България[7]. Изселването на Григор Симов като инициатор на тези документи, последвалите интервюта на Едуард Генов и други учредители на Дружеството повдигнаха духа ни. Успехът на някои емигранти във Франция и на френската общественост да издействат разрешение от българските власти за емигрирането на Димитър Пенчев[8] в Париж, когото бащата на братовчедите ми познаваше от Белене, засили увереността ни, че вятърът на перестройката леко полъхва и над България.

 

01
Снимка 1

 

От радиото чухме за учредяването на Независимото дружество за защита на правата на човека на 16 януари 1988 г. През април 1988 г. от страната бяха експулсирани Божидар и Минка Статеви, едни от учредителите му. През юни 1988 г. от емисиите на Дойче Веле за пръв път разбрахме за Хасан Федаилов Алиев от Варна, обявил безсрочна гладна стачка в протест на скалъпеното срещу него обвинение в криминално престъпление, след писмено заявление за напускане на страната със съпругата си Гюлсум Алиева (1957-2017)[9]. Също като Димитър Пенчев, Хасан Алиев заедно с един негов приятел успява да избяга в Турция, но е върнат обратно от турските власти. Въдворен е в Белене през 1985-та, а след разселването им в различни райони на страната, е заселен в Плевен. В протест на това незаконно заселване пред окръжния съвет се опитва да се самоубие, забивайки нож в корема си, най-напред обяснявайки на висок глас пред събралите се смаяни граждани причината за този свой личен протест. След лечение в болница Хасан Алиев е върнат във Варна, където се жени за Гюлсум Ахмедова, също направила преди това неуспешен опит да избяга в Турция, надявайки се познати да и помогнат да замине през Румъния[10].

 

02
Снимка 2

В с. Черни Връх през лятото на 1987 г. с брат ми Ибрахим, братовчедите ми Вахиде и Юсуф и съпроцесникът ни от Толбухин Илхан Ахмедов (в средата), който също се включи в нашата дейност след ноември 1988.

 

След продължаващите преследвания и издевателства на служителите на ДС, Хасан Алиев започва безсрочна гладна стачка, за която съпругата му съобщи за пръв път на българската редакция на Дойче веле. Тя прочете неговото открито писмо, съдържащо причините за обявяване на доживотна гладна стачка, след това неколкократно се обаждаше на същото радио и на БиБиСи, апелирайки за помощ. Тази смела жена осведомяваше българската и международна общественост за неговото здравословно състояние, смъртната опасност, на която беше изложен, за грубото нечовешко отношение на служителите на Държавна сигурност към него и към нея, съобщавайки по радиото и своя домашен телефон[11]. Но, за съжаление, с този случай не се заемаше нито НДЗПЧ, нито пък правозащитниците от западните страни. От обажданията на съпругата му научавахме, че Хасан Алиев е настанен в болница, хранен насила, после изпратен в затворническата болница в Пазарджик, тъй като той продължаваше да бъде подсъдим в това състояние.

Дейността и някои успехи на членовете на независимото дружество в откритата им дейност за защита на човешките права и случаят с гладната стачка на Хасан Алиев през 88-ма година ни вълнуваха много. Поотделно или при срещите си обсъждахме и си задавахме въпроса: Защо желанието на Димитър Пенчев и на семейство Статеви за емигриране беше реализирано, макар и трудно, а това на Хасан Алиев, който се беше обрекъл на смърт – не? Кой ще защитава нашите права? За да се защитят правата на хора като Хасан и Гюлсум Алиеви не трябва ли и ние да започнем обща дейност[12].

Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ)

Решихме да опитаме да се свържем с тази правозащитна организация, да поискаме тя да защитава нашите права, правата на турци и мюсюлмани в страната. Смятахме, че ако ни откажат, ще се уверим, че учредителите на НДЗПЧ не се съобразяват с две от точките на програмата си, в които те обявяват, че ще работят „за уважение и веротърпимост между различните религиозни общности“ и „за оздравяване раните, нанесени на етническите и религиозни малцинства“. Втората точка се отнасяше именно за раните, нанесени на роми, помаци и турци по време на принудителното им побългаряване. Понеже нямаше какво повече да губим, решихме да се свържем със секретаря на Дружеството Цеко Цеков и с Димитър Томов в Михайловград[13] и да разберем доколко организацията е готова да се заеме със случай като нашия. Така, ако откажат, щяхме да си отговорим на въпроса защо досега не са направили опит да се свържат със съпругата на Хасан – Гюлсум Алиева.

Кемал, тогава на 19 години, не беше изселен и единствено той можеше да стигне до тях, да се запознае, да говори и да им разкаже за нашия случай, да ги попита дали като правозащитна организация ще се заемат със защитата на нашите права. След срещата на Кемал Бабечки с тях щяхме да решим какво да правим. Смятахме чрез Дружеството да дадем широка гласност на репресиите срещу нашите две семейства, което на този етап беше най-разумното и полезно действие, защото служителите от ДС няма да имат повод да ни обявяват за шовинисти и турски шпиони, няма да посмеят да ни репресират както преди, защото ще имаме защита. Ако от Дружеството пожелаят да поемат риска за връзка с турци и мюсюлмани, щяхме да помислим сериозно как да се организираме в подобно неформално сдружение.

Кемал замина за Михайловград, където по телефона се свързва и след това се среща с Димитър Томов и Цеко Цеков. Разказва им за репресиите срещу нас, продължаващи от 1973 година, за протестите в Корница и жестокото им потушаване, за издевателствата, убийствата и репресиите по време на двете най-големи асимилационни кампании от 70-те и 80-те години. И двамата са изненадани, понеже за повечето събития дори не били чували, не знаели дори, че почти във всички михайловградски села имало принудително заселени турци, а в някои и по двама. Кемал им казва, че животът ни в България е непоносим, две поколения сме подложени на репресии само защото се обявяваме против насилствената асимилаторска политика на диктаторското управление и че не виждаме друго спасение, освен емигрирането ни в Турция или на Запад. Цеко Цеков и Димитър Томов го питат дали ще имаме смелостта да разкажем нашата „покъртителна“ история на западен журналист, за да ѝ се даде гласност. Така българската и западната общественост ще бъдат информирани за страданията на мюсюлманите по време на насилствената асимилация, представяна от правителството като „доброволна“. Поръчват му да подготвим кратки биографии на семействата ни и снимки, за да бъдем регистрирани като репресирани от правозащитни организации на Запад.

Искат от Кемал да ни предаде, че нашето евентуално включване в Дружеството е много важно за осъществяване на връзки с преследвани турци и мюсюлмани, че отдавна имат желание да създадат контакти с тази най-репресирана част от българските граждани, но не могат да достигнат до турското и мюсюлманско малцинство, което на този етап най-много се нуждае от защита. Накрая те му казват нещо от рода: Вашето членство в Дружеството ще накара мюсюлманските малцинства да ни повярват. Паралелно с това общата ни работа до известна степен ще ускори вашето експулсиране от страната.

Когато Кемал ни предаде разговора си с тях, ние си помислихме, че след всичко преживяно няма повече какво да губим, тъй като животът ни с наложена самоличност няма никаква стойност за нас. Решихме, че може да им се доверим, да напишем молби за членство и четиримата да започнем да работим открито за защита правата на турците и мюсюлманите и за постигане на целта ни, а Кемал да не става член на Дружеството, да остане в сянка, за да може да действа по-спокойно и да осъществява връзката ни с Ц. Цеков, Д. Томов, с емигранта във Франция Петър Бояджиев и западните радиостанции, което за нас беше много трудно, тъй като нямахме право да напускаме селата и не разполагахме с телефони. Без помощта на Кемал, ние едва ли бихме могли да развием тази интензивна дейност, но, за съжаление, почти никъде не се споменава неговото име, защото съзнателно не го разгласявахме по западните радиопредавания, а Петър Бояджиев, на когото Кемал често се обаждаше, за да съобщава за задържането ни, също се съобразяваше с това. Кемал отново отиде в Михайловград, занесе четирите молби, които подписахме с истинските си турски имена и предаде готовността ни за работа в Дружеството. Членството ни беше оповестено по радио Свободна Европа и другите западни станции. Така след имената на Хасан и Гюлсум Алиеви, и нашите турски имена, забранени да се произнасят в България, свободно зазвучаха по ефира. Това беше от изключително значение за турците и мюсюлманите, от които над 80% слушаха западните предавания и радио Гласът на Турция. Не може да се отрече тази смела крачка на Ц. Цеков и Д. Томов, които също без какъвто и да е страх поеха риска да ни обявят с майчините ни имена, отнети ни и забранени за произнасяне дори помежду ни.

Много скоро чрез Кемал получихме известие, че в петък през нощта или в събота (на 29 или 30 октомври) ще бъдем посетени от западен журналист, за да му разкажем нашата лична история и за репресиите и подробностите по време на смяната на имената на помаците през 70-те, жертвите и изселените, за последвалата след това принудителна смяна на имената на турците през зимата на 84-85-а година и новите репресии и жертви. Но, за съжаление, насрочената среща става известна на ДС, поради което на 27 октомври, надвечер, от районното управление в град Лом ни посети майор Аспарух Пенчев и ни заповяда да се приготвим за следващия ден за път за Шумен, заедно с братовчедите ми Юсуф и Вахиде, защото ни очакват в МВР-Шумен в 19:40 часа (?!) и по този повод ни дават 15 дни отпуск. На 28 сутринта отново майор А. Пенчев дойде от Лом с негов колега, връчиха на всеки от нас по едно „Разрешение“ (Снимка 3) за посещение на с. Климент, където бяхме жители от месец май 1985 година, без да сме правили постъпки за това. Колкото и да се противопоставяхме, изтъквайки, че се намираме тук с присъда, която не е отменена, бяхме принудени да тръгнем. А в селото разпространили слуха, че в къщата ни открили радиостанция за предаване на държавни тайни на западните врагове[14].

 

03
Снимка 3

 

Вторият ни опит за среща със западен журналист също завърши неуспешно. Трябваше да се срещнем в дома на Д. Томов и да разкажем за насилствената асимилация и репресиите срещу малцинствата, в това число и нашата лична история. Трима тръгнахме за Михайловград през една студена и снеговита зимна нощ – аз, Юсуф и Кемал. Двамата с Юсуф трябваше да влезем в къщата на Томов, а Кемал да наблюдава отдалеч, за да може да сигнализира при евентуалното ни задържане. Щом съпругата на Димитър Томов ни отвори вратата, по лицето ѝ забелязахме голяма тревога. Оказа се, че преди малко съпругът ѝ бил арестуван и закаран в окръжното управление на МВР. Докато ни правеше сутрешно кафе, тя ни разказваше за преживяното, за грубостта на служителите от ДС.

Много скоро те позвъниха на вратата, нахлуха, свалиха ни долу и ни закараха с кола в МВР-Михайловград, обяснявайки, че по заповед на прокуратурата сме задържани за 24 часа. Всичко това е видяно от Кемал, който веднага се обажда в Париж на П. Бояджиев и съобщава за задържането ни. Заявихме на следователя, че в знак на протест обявяваме гладна стачка. Това беше практикувано от всички членове на Дружеството като протест срещу незаконните задържания на членовете на една неформална организация като Дружеството, работеща открито за защита на човешките права в България. След 24 часа ни освободиха, но поискаха да подпишем декларации, че няма да говорим или да сигнализираме за задържането и за разпита. Отговорих на следователя, че не мога да не споделя със семейството си къде съм била през тези 24 часа и затова подписах декларацията като допълних, че само на близките си ще разкажа за всичко. Разбира се, че не скрихме задържането и разпита, а както ние, така и Д. Томов съобщихме в подробности за него.

Нашето влизане в Дружеството, работата ни с другите членове беше следена от всички репресирани и от внушителен брой турци, недоволни от смяната на имената, които бяха готови при най-малката вероятност за успех да се включат в борбата срещу унизителния и нечовешки процес на принудително асимилиране, наречен цинично от служителите на тоталитарната държава „възродителен процес“. Както пише в мемоарите си Сабри Хамдиев[15], съобщаването на нашите турски имена по западните радиостанции като членове на Дружеството дава смелост на самия него и на такива известни дисиденти-турци като Орхан Пандур[16] от Куклен, Нури Тургут Адалъ[17] от Кърджалийското село Островец (вече покойници) и Селим от с. Бонево, Толбухинско, които се срещат и решават да се присъединят към Дружеството.

Опитите ни за срещи между членовете на НДЗПЧ и със западни журналисти не винаги бяха осуетявани от ДС. Три пъти успяхме да дадем интервюта, два пъти на западни журналисти – в с. Климент[18] и в София, и един път на френската национална телевизия в дома на Петър Манолов в Пловдив, непосредствено след отпътуването на френския президент Франсоа Митеран от България. (Снимки 4, 5, 6, и 7).

 

04
Снимка
4

 

 

05
Снимка
5

 

Френската телевизия заснемаше документален филм за посещението на Ф. Митеран и когато ние пътувахме за село след освобождаването ни от поредното задържане[19], на Петър Манолов се обадили за намерението на френския екип. Той веднага позвънил в Климент още преди ние да стигнем. Като разбрахме, тръгнахме обратно към Пловдив. Там интервю дадохме Петър Манолов, Отец Благой Топузлиев, аз и братовчед ми Юсуф. Преди интервюто телевизията е заснела и оставеното разхвърлено от обиска жилище на Петър Манолов.

Не ми е известно дали нашето членство в Дружеството е произвело някакво недоволство или спорове сред негови членове, но Д. Томов и Ц. Цеков ни приеха изключително топло и с голямо въодушевление. Ние им обещахме бързо да ги свържем с дисиденти и репресирани от Североизточна и Югоизточна България, с редица заселени турци-противници на смяната на имената, повечето от които бяха чували за нас в Белене от бащата на братовчедите ми или пък лично ни познаваха от затворите или изселването и с някои будни представители на турското население.

 

06
Снимка
6

 

При първата ни среща с Илия Минев също не почувствах никакво отрицателно отношение. А по принцип като „опасен бивш легионер“, както го представяха пред нас служители на ДС, той би трябвало да се отнася с резерви към тази част от гражданите, която не принадлежи към етническите българи. Напротив, Илия Минев веднага ни заразказва за затворниците турци, с които е бил заедно в затвора и на които се доверява напълно. Той познаваше някои от политическите затворници от нашето село, попаднали в Стара Загора след жестокото смазване на бунта против насилственото побългаряване през март 1973, самото име Корница означаваше много за него и той така бързо ни повярва, че скоро започна да ни възлага задачи за осъществяване на връзка с негови познати от затвора като покойния Нури Тургут Адалъ, известен сред затворниците като „Бай Нури“ и обявен след това за Нелсън Мандела на турците в България. Негови приятели от затвора в Стара Загора бяха също репресираните Сабри Хамдиев, Орхан Пандуров, които споменаваше с възхищение и почит. По негово желание аз посетих Кърджали, за да се опитам да се свържа с Нури Тургут, но не успях, пак по негово предложение брат ми Ибрахим и братовчед ми Юсуф занесоха писмото му на Сабри Хамдиев в Русе[20], което той ни даде при първата ни среща у Катя Маркова. Така се свързахме със Сабри Хамдиев, който най-напред помислил брат ми и братовчед ми за служители от ДС и не искал да тръгне към колата, поради което те били принудени да се легитимират с преснимани копия на старите си лични паспорти[21] (Снимка 8). От този момент започнахме да работим заедно. Отношението на отец Благой Топузлиев към нас също беше много топло и дружеско. Една или две вечери, по време на престоя ни в Пловдив, когато трябваше да дадем интервю за Френската телевизия, с братовчед ми Юсуф останахме у тях и тогава се запознахме със семейството му. Той беше човекът, който пред френски журналистки ме нарече „Беназир Бхуто на турците в България“ и това започна да се произнася по западните предавания на български (Снимка 7). На Отец Благой Топузлиев принадлежеше идеята да подпомагаме материално членове на Дружеството, които нямаха никакви средства, дори пари за път[22].

Всъщност ние бяхме най-младите активисти на Дружеството, имахме много голяма енергия, действахме четирима заедно или по двойки, рядко – сами, след връщането ни в с. Климент не работехме, бяхме изцяло на разположение на Дружеството[23], нямахме никакви материални проблеми за пътуване[24]. Бяхме готови да направим всичко, за да научим от основателите и активните му членове как трябва да се борим за човешките права, как да осъществяваме връзка със западните радиостанции, как да си помагаме и да се пазим взаимно. Сред членовете с особено чувство за справедливост и със смелостта си особено се открояваше Григор Симов, който държеше всички решения да се вземат общо, да не се злоупотребява с властта и правомощията. Актьорът Цветан Златанов от Мездра също беше много деликатен и възпитан човек, готов да помага на всички нуждаещи се от защита и на членовете от Дружеството. Участвахме във всички възможни срещи на членовете на НДЗПЧ, развивахме активна дейност в Североизточна България. Илия Минев беше наясно, че сред турците, чиито рани все още не бяха зарасли, може да се навлезе много по-бързо и тяхното привличане към Дружеството щеше да стане много по-лесно, отколкото сред етническите българи, много от които заемаха важни постове, други се ползваха от благата на партията и държавата и не мислеха да протестират. Затова особено държеше най-напред да привлече бивши политически затворници-турци, на които се доверява.

 

07
Снимка 7

 

Когато след неуспешния опит да се срещнем рано сутринта на 10-ти декември 1988 г. в дома му в гр. Септември, тъй като включително и братовчедите ми бяха задържани и върнати обратно[25], аз, брат ми Ибрахим и Сабри Хамдиев останахме много дълго с него и специално ние с брат ми за пръв път имахме възможността да го опознаем по-добре. Тук четиримата взехме решение за следващата сбирка и понеже И. Минев не можеше свободно да излиза от къщи, ние тримата трябваше да уведомим всички активни членове за следващата среща. На 25 декември искахме да организираме най-масовото събрание във вилата на Катя Маркова, недалеч от Ихтиман, за да изберем председател и секретар на Дружеството. Тя беше от голямо значение за нас, защото тук за пръв път щяхме да се съберем заедно и с някои дисиденти турци от Южната част на България – Нури Тургут и Орхан Пандур, на които Илия Минев много държеше и за които ние също бяхме чували. Но отново бяхме възпрепятствани. На гарата само отдалеч успях да видя Орхан Пандур и Отец Димитър Амбарев, който протестираше на висок глас срещу задържането ни. Не си спомням дали само ние двамата с брат ми бяхме дошли в Ихтиман, но от четиримата на сбирката по-късно в апартамента на Катя Маркова от нашите семейства се оказахме само двамата с брат ми.

 

10
Снимка 8

 

На това събрание в София преизбрахме отново Илия Минев за председател, а за секретар – поета Петър Манолов. Именно Илия Минев от общо шестима избрани тази вечер, предложи мен за пълномощник на Варненска област, а за Русенска – Сабри Хамдиев. Освен това сред шестимата пълномощници двете – аз и Катя Маркова – бяхме жени[26]. Тук е мястото да подчертая, че Илия Минев особено се радваше на присъствието на жени в Дружеството, уважаваше много Катя Маркова, отворила вратите на апартамента си за всички активисти, държеше на нейните предложения и всячески се опитваше да подкрепя както нея и мен, така и най-младия член на Дружеството, 23-годишната ми братовчедка Вахиде.

Всъщност в периода на нашата активна дейност в НДЗПЧ от всяко семейство участваше по един човек. Ето защо смятам, че включването на четирима млади членове като нас (а заедно с Кемал фактически бяхме петима) беше доста важно за Дружеството.)

Освен това броят на желаещите да станат активни членове от Североизточна България непрекъснато растеше. Обръщам внимание на факта, че в периода на нашата дейност от Варненска област само турци изявяваха желание да членуват, като това важи и за Русенска област. От цяла Варненска област нито един етнически българин не беше подал молба до мен и моя заместник за членство и това не се промени до Майските събития, а и по-късно. И. Минев и секретарят П. Манолов бяха наясно с този факт и при всички интервюта със западни журналисти, винаги държаха на нашето участие, ако условията позволяваха това. Когато се обсъждаше въпросът за избиране на представители на Дружеството за среща с Франсоа Митеран, като пълномощник на турците и мюсюлманите в България И. Минев и П. Манолов предложиха мен[27]. Мисля, че Отец Топузлиев също много искаше аз да участвам на тази среща. А Петър Бояджиев ни посъветва да напишем писмо до Ф. Митеран в навечерието на пристигането му, за да може френският президент лично да се запознае с нашия случай на дългогодишно и системно нарушаване на човешките права[28], който беше много показателен.

 

09
Снимка
9
Заснетите от френския журналист кадри, заедно със сведения за нас.

 

Между нас и другите членове на Дружеството никога не възникна какъвто и да е проблем, защото на този етап ние се опитвахме да работим честно и да не влизаме в ненужни противоречия, които биха попречели на дейността на Дружеството. Всеки спор неминуемо водеше до охлаждане на отношенията. Но имаше нещо, което действително ни подразни. Илия Минев по непонятни за нас причини направи нещо, което не беше в помощ на работата ни. На този етап ние специално не споменавахме родното си място (с. Корница, Гоцеделчевско), защото бяхме уверени, че дейността ни сред турците ще има много по-голям резултат и евентуалното организиране на протест срещу тоталитарното управление много по-лесно можеше да се осъществи именно в турските райони. Че нали бяхме лежали по затворите заедно с противопоставили се срещу насилствената асимилация турци от всички райони, бяхме изселени с тях, бяхме общували и общувахме и сега, приятелите ни бяха от този край. Отдалечили се бяхме от нашия роден край и с. Корница, защото от 1973 г. бяхме разделени от роднини и познати. Затова винаги по западните радиопредавания споменавахме с. Климент, където живеехме тогава. Не може да се работи от разстояние, нима някой би последвал правозащитници, които не познава? За да ти повярват, трябва да те знаят като жив човек. Нищо, че бяхме родени в Корница, в Климент добре ни опознаха, което означаваше, че зад нас е цяла община Каолиново, в Толбухинско също. Бяхме се противопоставили на смяната на имената на турците от 1984-85 година, бяхме изгонени от с. Фелдфебел Дянково заради това противопоставяне, поради което станахме известни в Толбухинско, направили бяхме неуспешен опит за бягство от България (същото бяха направили и двама мъже от с. Пристое), през и след последната асимилаторска кампания петима от двете ни семейства се намирахме в различни затвори, след което – изселени. Сега продължавахме да се борим срещу политиката на тоталитарния режим пред очите на съселяните ни от с. Климент, говорехме по радиото за репресиите срещу турците, изпаднали в състояние на пълно отчаяние. Освен това задочно ни познаваха много политически затворници от цялата страна, тъй като брат ми, братовчед ми и съпроцесникът ни Илхан бяха в различни затвори, ние с братовчедката ни в Сливенския, а Хюсеин Бабечки беше с въдворените в Белене. Турците следяха с голям интерес и с истинска радост нашата дългогодишна дейност. И когато с Юсуф давахме интервюта за френски журналистки, превеждано от И. Минев, в което разказахме за събитията от насилствената смяна на имената и през 70-те, и 80-те години, за убитите и репресираните, за зверствата към противопоставящите се, Илия Минев сметна за нужно да каже, че сме помаци, което с нищо не би допринесло за нашата дейност, напротив – по-скоро би навредило. Всеизвестно е, че години наред, още от Балканските войни българските правителства водят успешна политика за разделение между турци и помаци.

 

10
Снимка 10
С Ален Шевалариа в Европейския парламент, Брюксел, 2010 г.

 

Това ненужно акцентиране беше направено и по време на интервюто ни с журналиста Ален Шевалариа в Климент[29]. През един студен зимен ден на вратата ни позвъни непознат мъж с една шарена бохча на гръб, от която после извади фотоапарат и други принадлежности. Повтаряше името на П. Бояджиев, от което ние разбрахме, че най-после се реализира плана на Дружеството за среща със западен журналист. Както после разбрахме, той ни намерил безпроблемно, като паркирал колата си на една по-далечна улица. Понеже не говореше български, даде ни касети с издиктувани от П. Бояджиев въпроси, на които трябваше да отговорим. Сред тях имаше такива за нашата народност или за това какви се чувстваме. По всяка вероятност отговорите ни не са се харесали на някои работещи в Свободна Европа, поради което интервюто не беше излъчено по радиото. След демокрацията от самия П. Бояджиев научих, че Румяна Узунова искала да ги излъчи, но някои от ръководството се противопоставили. А интервютата на други членове на Дружеството бяха предадени по Свободна Европа веднага след завръщането на журналиста, което не можеше да не предизвика огорчение (Снимки 9, 10).

Турското крило на НДЗПЧ

Но така или иначе нашата дейност продължаваше, на този етап ние не изразихме гласно недоволството си от случая, тъй като вече не можехме да променим нищо. Не знам кой за пръв път нарече Варненското и Русенското представителство на Дружеството в Североизточна България „Турско крило“ и по-рядко – „Турска секция“ на Независимото дружество за защита правата на човека, но тези названия бързо се наложиха и често се използваха по западните радиопредавания. Мисля обаче, че това беше направено или от активисти на Дружеството или от западните радиопредавания, защото така се наблягаше на съществуването на турско малцинство в страната. Силите по сигурността, радетелите за създаване на единна българска нация доста се дразнеха. На задържания пълномощник за Русенска област Сабри Хамдиев следователят задава следния въпрос:

„– Демирев (така се водех по новия паспорт), какво е това турско крило в Дружеството ви? Знаеш, че в България няма турци. Още повече, че ние не признаваме това ваше Дружество.“[30]

В строго секретните информации на служители на ДС за Дружеството тези названия също се срещат често, тъй като информаторите ги назовават така, както ги чуват от хората. Както вече споменах, при нас за членове се записваха само турци, така че въпросното название беше отражение на действителното състояние на тогавашното дистанциране на обикновените етнически българи от Дружеството в районите, населени с турци, и то се наложи доста бързо. Разбира се, учредителите и активистите на НДЗПЧ допаднаха на турското население в България и още повече засилиха доверието му към неговото ръководството. Повярваха, че има и такива етнически българи, които са против извършената насилствена асимилация, признават ги за турци и се борят за възвръщане на отнетото им право на самоопределение. Особено харесваха изказванията на секретаря П. Манолов и Д. Томов.

Както е известно, след нашето заминаване много турци, бивши политически затворници или непроявили се с нищо дотогава обикновени хора, започнаха лично да посещават П. Манолов и да му предават молбите си за членство или да се съветват с него. Затова истинско разочарование предизвиква отказът на секретаря на Дружеството П. Манолов да приема турците за членове, насочвайки ги към Демократичната лига за защита на правата на човека, след натиска, който бяха оказвали служители на ДС върху него и върху д-р Тренчев. Ако бяхме в България, това отдръпване неминуемо щеше да доведе до нашето отцепване. За този отказ да се приемат молбите им за членство чувах многократно от изгонените в Турция през юни, юли и август 1989 г. жертви на етническата чистка, която режимът извърши. След експулсирането на Сабри Хамдиев от Русе извън България, в истински център се превърна представителството на Варненска област или може да се каже, че Североизточна България се обедини в едно. Именно тогава започнаха по-често да наричат това представителство или този център Турското крило на НДЗПЧ. Разградски окръг също доста се активизира и обедини с центъра в Климент.[31]

И така, в какво се състоеше дейността на Турското крило на НДЗПЧ? Стараехме се с дейността и упоритата си конфронтация да привличаме нови активни членове. Най-напред ни посетиха познатите ни Вахдет Ахмедов и Али Алиосманов Мехмедалиев от с. Пристое[32] (на 4 км от с. Климент), изселени заради неуспешния им опит за бягство в Турция чрез турското посолство в Букурещ и изявиха желание да работят с нас. С Вахдет Ахмедов се познавахме отпреди, тъй като той, също изселен някъде наблизо, ни беше посетил два пъти в Михайловрадското село Ботево. Започнахме да регистрираме нарушения на човешките права при турците в района. Първото нещо, което спешно трябваше да направим, е да осъществим връзка със съпругата на Хасан Алиев – Гюлсум, която не отговаряше на телефона. Свързахме се с Шукри Шерифов и с Емин Хамдиев от Варна – и двамата бивши политически затворници и въдворени в Белене, познаващи ни задочно от бащата на Юсуф и от западните радиостанции. Възможно е към единия от тях да ни е насочил и П. Бояджиев. Ако не се лъжа, от Шукри Шерифов[33], когото посетихме в апартамента му в кв. „Аспарухово“, чийто адрес и телефон още стоят в тефтерчето ми, научихме за Гюлсум Алиева, че си има момче и че се намира в родното си село Кривица, Шуменско.

През втората половина на декември Вахдет Ахмедов от с. Пристое ни взе с колата си от Климент и заедно отидохме в родната къща на Гюлсум Алиева, запознахме се със случая на съпруга и, който беше настанен в затворническата болница в Пазарджик, където го хранели насила, но той продължавал да отказва да се храни след всяко възстановяване и идване на себе си[34]. За всичко това уведомихме П. Бояджиев. Оказахме и материална помощ, от която тя крайно се нуждаеше, защото нямаше никакви доходи, а във Варна живееше на квартира. През цялото време, докато бяхме в България и след това, вече в Турция, продължавахме опитите си да помогнем на Хасан Алиев. Поддържахме телефонна връзка с Гюлсум Алиева, от която научавахме за състоянието му. В пресконференции в Турция споменавахме техния случай. Но, за съжаление, нищо не можахме да направим – българските власти не отстъпваха и продължаваха с репресиите си срещу него.

Докато в началото съселяните ни от Климент страняха от нас, постепенно започнахме да четем по лицата им възхищение. Единствените хора от селото, които още след завръщането ни контактуваха с нас, бяха помаците от нашия край, заселили се тук през 50-те години и след това, преди всичко от Брезница и Велинградско. Те идваха у нас и говореха като роднини и земляци, следяха за нашата дейност, одобряваха я, канеха ни на вечеря, но никой от тях не изяви желание за членство в Дружеството. По принцип не се опитвахме да убеждаваме никого, чакахме заинтересованите лично да проявят инициатива. И това се случи доста скоро.

На 16. XI. 1988 г. двете семейства изпратихме по пощата първите си молби за разрешение да емигрираме. (Снимка 11) Те бяха адресирани до Държавния съвет, Министерството на правосъдието и Министерството на външните работи[35]. Съдържанието им беше предадено и съобщено по западните предавания на български. Разбира се, че не получихме никакъв отговор. (Снимка 12)

 

11
Снимка 11
Двете семейства през декември 1988 г. Отляво надясно: Ибрахим и Зейнеп Ибрахимови, Кемал, Вахиде и Юсуф Бабечки;
седнали: майка ми Анифе, родителите на братовчедите ми Фатма и Хюсеин Бабечки.

 

 

12
Снимка 12
На 19. I. 1989 г. изпратихме вторите си молби с искане за емиграция, които този път адресирахме до Министерството на правосъдието, Държавния съвет, Министерството на външните работи, в-к Работническо дело и ОУ на – МВР гр. Шумен. (Снимки 13, 14) Мислехме, че няма да бъдат удовлетворени, но съобщаването им по радиото въздействаше върху населението, което постепенно започна да се отърсва от страха. Щом като на нас не могат да ни направят нищо, значи не е толкова страшно да протестираш срещу извършеното престъпление.

 

13
Снимка 13

 

След включването на Вахдет Ахмедов и Али Алиосманов Мехмедалиев от Пристое, а също така на Шукри[36] и Емин Хамдиев от Варна, първите турци, които ни посетиха вкъщи, бяха няколко мъже от Дулово и околните му села – някъде през първата половина на месец декември, преди посещението ни при Гюлсум Алиева. Пожелаха да станат членове на Дружеството, изявиха желание да работят за правата на турците и ни обещаха да съберат данни за случаи на грубо нарушаване на човешки права и граждански свободи, за беззакония, които да обявим по Свободна Европа. Попитаха ни от какво имаме нужда, как да ни помогнат. Искаха да ни подкрепят материално, като заявиха, че могат да съберат колкото искаме пари, много от хората на този етап са готови да подпомогнат дейността ни само материално, тъй като работим за общото ни дело.

 

14 
Снимка 14

 

За да не бъдем обвинени в незаконно събиране на пари, ние категорично отказахме, въпреки че някои от членовете на Дружеството имаха много голяма нужда от материална помощ.

И сега, след 30 години, спокойно мога да твърдя, че турците от Дуловско проявиха голяма смелост и изиграха много важна роля за популяризиране дейността на Дружеството в нашата област. След това по време на Майските събития те проявиха много голяма активност, заради което много от тях бяха жестоко изтезавани физически.

Алайдин Садъков Мехмедов беше първият човек от с. Климент, който дойде у нас преди посещението на Митеран в България и изяви желание да стане активен член на Дружеството. Той познаваше почти всички хора от община Каолиново, можеше да повлияе на много от тях да се престрашат и да се включат в дейността ни. В същото време това село имаше известна история на противопоставяне срещу асимилацията – беше протестирало през януари 1985 пред кметството[37] и трима души, посмели да зададат въпроси, бяха въдворени на о-в Белене. Лично Алайдин беше сред турците от Североизточна България, пратени на „запас“ в навечерието на смяната на имената, чийто брой надвишава 800 човека. Затова и му повярвахме. След неговото присъединяване, започнаха да идват интелигенти от Венец и Ясенково, от Каолиново и др. селища.

Понеже от държавна сигурност често успяваха да осуетят наши срещи, бяхме сигурни, че телефоните ни се подслушват. Затова най-важните неща съобщавахме на П. Бояджиев от телефони на някои колеги и приятели от различни градове, като се обаждахме за няколко секунди да продиктуваме номера на телефона, след което той ни набираше. Може и тази мярка въобще да не е била ефикасна, но тогава вярвахме в това. Бях чела някакъв рапорт от служител на ДС, който ме следял във Варна, когато посещавам бивши колежки от университета, за да ми позвънят по телефона им. В Разград също отидох само за да се обадя на П. Бояджиев. В с. Климент звъняхме през нощта от телефона на училището, вратата ни отключваше прислужникът, който беше изселник от Велинградско.

Седемдневната гладна стачка на Турското крило на НДЗПЧ в подкрепа на П. Манолов, обявена по радио Свободна Европа от братовчед ми Юсюф Бабечки[38], в която участваха споменатите ни членове от Пристое и която след това беше подкрепена и от други, оказа много голямо влияние върху турското население от Климент, селищната система, цяла Североизточна и Югоизточна България[39]. На петия ден ни извикаха в кметството. Всички знаеха за нашия протест и когато вървяхме към центъра по главната улица, съселяните ни гледаха с любопитство и възхищение. Пристигналите трима служители на ДС от Шумен се опитаха да ни убедят да не тревожим хората с дейността си, тъй като те вече били свикнали с имената и били приели всичко това като правилно държавно решение. Ако се откажем и от гладната стачка, и от дейността си в Дружеството щели да ни направят жители на Шумен и да дадат на двете семейства по един апартамент. Признаха, че в миналото са били извършени груби грешки спрямо нас, но вече сме щели да живеем спокойно под тяхна закрила. Категорично отказахме, заявявайки, че не могат да ни подкупят с апартаменти, тъй като с репресиите срещу нас са ни отнети близки хора[40], детството и младостта ни.

Дружеството имаше връзка с Клуба за подкрепа на гласността и преустройството[41] в София обикновено по телефона, която се заздрави в периода на гладната стачка на П. Манолов, но след провала ни в Пловдив за среща, най-важните послания започнаха да се изпращат по хора. Братовчед ми Юсуф беше отишъл у Блага Димитрова с подобна цел, и известната и любима моя авторка по него ми изпрати книгата си с автограф. (Снимка 15) След това аз на 1 февруари трябваше да отида да предам нещо от П. Манолов на ядрото на Клуба. Същевременно трябваше да посетя Вера Михайлова, която беше изявила желание за членство пред секретаря на Дружеството – П. Манолов.

 

15
Снимка 15

 

Когато ми отвориха вратата и аз влязох в кухнята у Блага Димитрова някъде в следобедните часове, заварих там четирима души – Блага Димитрова, съпруга ѝ Йордан Василев, Жельо Желев и Деян Кюранов. Транзисторът стоеше на най-почетно място, слушаха някакво западно предаване. Запознахме се, но всички бяха чували за мен от радиопредаванията и задочно ме познаваха, както и аз знаех за повечето от тях. Предадох думите на П. Манолов[42] и започна разговорът, в който им разказах накратко за кървавите събитията през 70-те и по-късно през зимата на 1984-85 година, дадох им много подробна информация за редица неща, които те не знаеха. Най-младият – Деян – пред всички направи критика срещу Клуба заради мудната му дейност, изрази положителното си отношение към Дружеството.

Неговата откровена оценка за Клуба ми хареса много. Когато си тръгвах, попитах за адреса на Вера Михайлова, тъй като въобще не познавах София, в отговор на което Деян изяви желание да ме придружи. Намерихме я и тя стана член на Дружеството, а ние тръгнахме към централна гара, откъдето щях да пътувам до Шумен с нощния влак за Варна. По пътя и до потеглянето на влака разговаряхме с Деян надълго и нашироко. Той сподели, че Клубът за подкрепа на гласността и преустройството действа много мудно, че много от членовете му нищо не знаят за убитите и репресираните по време на двете най-мащабни насилствени кампании за смяна на имената. Попита ме дали ще се съгласим да придружим техен човек с камера, да посетим семействата на убитите и в Благоевградско, и в Кърджалийско, с които да се направят интервюта пред камера, за да ги покажат в Клуба. Казах му, че няма никакви проблеми, че имаме познати от всички села и градчета, които са дали жертви по време на насилствената асимилация. Нямаше по-добър план от този – с камерата да съхраним за следващите поколения истината за „доброволната смяна на имената“. Деян беше недоволен от това, че Клубът не работи за защита правата на турци и мюсюлмани, че не осъществява пряка връзка с тях.

Когато сутринта пристигнах в Климент, майка ми ме прегърна и се разплака на глас, тъй като подозирала, че нещо се е случило с мен. Багажът беше събран, паспортите готови, трябвало да тръгнем за Будапеща вчера, на 1-ви февруари, но близките ми най-напред отказали да тръгнат. Заявили, че сме променили решението си и не искаме да емигрираме. Отказали са да представят снимки. Когато им връчили готови паспорти с български имена, те категорично отказали да ги вземат, защото не са с истинските ни имена. Но от МВР-Шумен категорично им заявили, че ще ги натоварят на коли и насила ще ги откарат до Русе. Затова да вземат да си приготвят куфарите. Тогава отказали да тръгнат без мен, тъй като се безпокоели за моята съдба, затова им дали един ден отсрочка. Когато сутринта на 2-ри февруари пристигнах, западните предавания бяха съобщили за нашето експулсиране.

Наистина заминаването ни щеше да сложи край на дейността ни сред населението, която набираше сили, дори от Югоизточна България вече ни посещаваха или ни телефонираха познати от затвора и изселването, изявяваха желание да се включат в дейността ни. Настроението на турците, с които общувахме, чувствително се беше повишило. Ние бяхме усвоили опит от активистите на НДЗПЧ, не се страхувахме от осъждане, защото вече бяхме минали по този път.

Четиримата (брат ми Ибрахим и братовчедите ми Юсуф, Вахиде и Кемал) бяха взели решение за предаване на моите функции на пълномощник на Турското крило на НДЗПЧ на Алайдин Садъков Мехмедов, който приел, а аз му предох архива и всички координати.

Цялото село беше развълнувано от новината за нашето експулсиране – мечта на всеки, защото това означаваше свобода и възможност за връщане към истинската си идентичност. Макар че къщата ни се охраняваше, от задните огради на градините идваха съседи и земляци, Алайдин Садъков Мехмедов също беше при нас. В нощта на моето отсъствие направили снимката вкъщи, която е много важен кадър от този момент (Снимка 16). Докато аз пътувах с влака, 10 човека – роднини от Корница, на които изпратили телеграма да тръгнат веднага, с две коли също пътували за Климент. На тях дадохме всички координати за връзка с Дружеството, с Деян Кюранов и Петър Бояджиев, те веднага се свързали, след което станали членове на Дружеството и започнали да развиват дейност в Гоцеделчевско. Ето че най-подходящият момент беше настъпил. Нашето експулсиране вдъхна смелост и надежда, то стана повод за присъединяване на помаците от родния ми край към съпротивителната дейност срещу асимилаторската политика.

 

16
Снимка 16
Прави отляво надясно: Кемал Бабечки, брат ми Ибрахим и новият пълномощник Аляйдин заедно със съседи и приятели.

 

Когато към обяд дойдоха с един микробус и един лек автомобил, за да ни закарат насила на гарата в Русе, около къщата ни отдалече се бяха насъбрали хора, съседните къщи бяха пълни с любопитни, които от прозорците наблюдаваха нашето качване, и както научих по-късно от самите тях, ни завиждали, но и се съмнявали, че ще ни позволят да заминем извън страната. Не си беше за вярване. Дотогава, през октомври, беше разрешено да замине само семейството на Наим Сюлейманов. На митницата на гара Русе ни проверяваха 8 часа, изпуснахме влака за Будапеща, поради което ни закараха в един хотел, заключиха стаите отвън и така прекарахме до сутринта, когато трябваше да си платим хотела и да изпратим на близките си всички български пари, които имахме. Срещу български левове в Шумен ни бяха дали по 50 американски долара на човек. Билетите за влака също ние платихме.

Но само една седмица след нас изгониха присъединилите се към Дружеството две семейства от с. Пристое, без Вахдет Ахмедов, който беше задържан. Западните радиостанции съобщиха за пристигането ни в Турция. Задържаният Сабри Хамдиев също беше експулсиран семейно след 1 месец. Всички тези четири семейства, минавайки по нашия път от Будапеща в Австрия, изявиха желание да дойдат в Турция, новините за нашето и след това тяхното пристигане се превръща в събитие с огромно значение за всички турци и помаци в България. Експулсирането на 5 семейства до такава степен развълнува специално хората от Североизточна България[43], които не просто бяха чули, а бяха станали очевидци на изгонването на активистите на Дружеството, че масово започват да се вливат в редовете на Турското крило на НДЗПЧ, да посещават и да се обаждат на председателя Алайдин Садъков Мехмедов в с. Климент или на секретаря на Дружеството П. Манолов, който в техните очи се превръща в истински герой и защитник на турците.

В някои села, градове и общини се образуват секции със свои председатели, секретари и говорители. Особено активни са хората от община Каолиново, районите на Дулово, Нови Пазар, Разград. Снабдените с телесекретари телефони на П. Бояджиев, радио Свободна Европа, Би Би Си и Дойче веле денонощно звънят и записват информация за ставащото, която се обработва и използва по време на предаванията на български. Радио Гласът на Турция също съобщава за някои събития в България на турски, нищо вече не е както преди и не може да бъде. За масовото записване в Дружеството като пример може да послужи само едно обаждане от Пристое през м. април, по време на което само от това малко село са записани 9 нови членове с турските имена и адресите[44]. Именно затова през месец май 1989 г. от най-активните села на Североизточна България – Пристое и Климент – щеше да тръгне щафетата на протестите, за да се предаде верижно от място на място. Поради големия наплив за членство, Алайдин Садъкова Мехмедов разширява ръководството в Турското крило на НДЗПЧ, като избира за свой заместник Сабри Галибов, а за координатор и говорител Зикри Фикриев.[45]

 

17
Снимка 17
Семейство Садъкоглу, което в знак на протест срещу насилията, започва гладна стачка, с големи трудности успява да изпрати снимка на роднините си в Истанбул.
Над снимката заглавието на статията: Борбата срещу насилията с „гладуване“ От лявата страна на снимката: „Една мъничка надежда“.
Под снимката: Съобщава се, че гладните стачки на турците от България все повече се разрастват. Според информацията, предадена ни по телефона от Председателя на Независимото дружества за защита на правата на човека за Варненска област Аляттин Садъкоглу (Аляйдин Садъков Мехмедов – З. З.), към петнайсетте гладуващи, които са започнали протестите си на 6 май, са се присъединили повече от 200 души. Аляттин Садъкоглу изтъква, че целта им е за тези техни протести да научи целият свят и по този повод очакват съдействието на Турция. Той дословно заяви: „Нямаме възможност да осъществяваме директна телефонна връзка с Турция, но с Германия това става много лесно. Не ни оставяйте сами в борбата ни срещу тези, които ограничават дори правото ни на свободна комуникация. 16 май, 1989. В-к Хюрриет, Истанбул.

 

В Шуменско обстановката е толкова променена, че докато преди много малко хора посещават без страх джамиите за молитва, то на първия ден на Байрама на 6 май 1989, когато под ръководството преди всичко на центъра на Турското крило на НДЗПЧ започват протестните щафетни гладни стачки в Североизточна България, на празничната сутрешна молитва в знаковата Томбул Джамия присъстват около 800-1000 човека[46]. Алайдин Мехмедов съобщава на кореспондента на в-к Хюрриет за повече от 200 души, участващи в щафетната гладната стачка, обявена на 6 май (Снимка 17). Не може да се говори за случайно съвпадение на гладните стачки и наплива към Томбул Джамия, изброените действия са доказателство за промяната, която настъпва сред масовото население в района. Шуменският край се готви за своя най-голям полет, който ще включи в действие цялата енергия на населението. Не е ли това най-голямата акция на гражданско мюсюлманско обединение против диктаторския режим след примерите на проявена солидарност срещу насилственото побългаряване от 70-те и 1984-85 година?!

Чрез разговорите ни от Турция с П. Бояджиев, който ги предаваше на западните радиостанции, ние продължавахме връзката си с Турското крило на НДЗПЧ. Особено посредством предаванията на турски език, турската телевизия, където ние давахме интервюта и пресконференции съвместно с Председателя на Федерацията на балканските изселнически организации Мюмюн Генчоглу или с председатели на различни изселнически организации (Снимка 18) непосредствено след пристигането ни със самолет от Виена в Истанбул на 11 февруари[47]. Директните телефонни връзки с Турция бяха прекъснати, но по радиото и телевизията доста често се коментираше ставащото в България и тази част от населението се осведомяваше и от турските медии. Дори в Югоизточна България със специални антени тайно ловяха турска телевизия. В същото време почти цялата турска общественост беше осведомена за насилствената асимилаторска политика на българската власт и постепенно набиращите сила протести на турците в България. Особено тази част от гражданите, която имаше роднини в България, непрекъснато изискваше от властта и гражданските организации информация за положението на техните близки и претендираше за гарантиране на живота и сигурността им.

 

18
Снимка 18

В-к Тюркие, 23 февруари 1989. На снимката: Председателят на Дружеството за подпомагане на турците от Балканите в Газиосманпаша Фахри Ватансевер, Председателят на Федерацията на балканските изселнически организации Мюмюн Генчоглу и Зейнеп Ибрахимова (Зафер).

 

До средата на май, когато започнаха да експулсират и някои от другите учредители и ръководители на новообразувани неформални дружества като Демократичната лига за защита на човешките права в България, Дружеството за подкрепа – „Виена 89“ и Мюсюлманския стачен комитет, ние бяхме единствените представители на неформална организация, които давахме пресконференции в Турция и уведомявахме турската общественост за дейността на Дружеството. Тази дейност е била следена от българските репресивни служби и в една справка, обхващаща периода 22-28 февруари се казва:

В Истанбул Зейнеп Ибрахимова на пресконференция разказвала за задържането ù от българските власти, заради участие в събиране на НЗДПЧ, както и за изпратено от нея тайно писмо до Франсоа Митеран. Отправила в изявлението си апел към международните организации за подкрепа в усилията за прекратяване на българската политика на насилие спрямо „турското население“. Съобщила за смъртта на Хюсеин Хюсеинов.“ (става въпрос за Хасан Алиев – З. З.).[48]

Алайдин Садъков Мехмедов, пълномощник на Турското крило на НДЗПЧ, се обажда на кореспондента на най-масовия вестник Хюрриет в Западна Германия и го информира за положението на турците в България и за щафетната протестна гладна стачка. Той дава и адрес на своя баджанак в Истанбул, от който журналист в Турция се уверява за съществуването на такъв човек, получава снимка на семейството му и с нея публикува статията си на 16 май. (Снимка 17)

Още от обявяването на щафетната гладна стачка в общините Каолиново и Дулово, за което ние научавахме от западноевропейските емисии на български, започнахме да обсъждаме помежду си и с двете изгонени от Пристое семейства, с които се намирахме в Бурса, как да ги подкрепим и ние, намиращите се зад граница. След експулсирането на Мустафа Юмер, Авни Велиев и Сабри Искендеров, които също дойдоха в Бурса, започнахме гладната си стачка в центъра на Бурса непосредствено след началото на кървавите Майски събития в Каолиновско. Започнахме народна подписка. Бяхме там денонощно, оставахме в палатки. Стачкувахме ние петимата и семействата от с. Пристое, а също Мустафа Юмеров, Сабри Искендеров и Авни Велиев заедно със съпругата си. Събрахме подписи в 4 дебели тетрадки, които се готвехме да занесем на Срещата по човешките измерения в рамките на Хелзинкския процес, която щеше да се открие на 31 май в Париж. Минувачите, много от които бяха загрижени за съдбата на роднини или земляци, идваха при нас, разговаряха, осведомяваха се за положението в България и с голямо желание се подписваха. Вече бяхме поканени от Турското министерство на външните работи да участваме в Парижката конференция. Всичко това беше отразено подробно в пресата на гр. Бурса, но все още не съм намерила време да събера този ценен материал. Радиоприемниците бяха при нас в палатките, от които следяхме за протестите на турците в България и жестокото им потушаване от Силите по сигурността.

На 30 май 1989 г. от летище „Ататюрк“ в Истанбул излетяхме за Париж следните хора: Председателят на Федерацията на балканските изселнически организации Мюмюн Генчоглу, аз, Сабри Искендеров, Мустафа Юмерoв, Авни Велиев, бившият народен представител Халил Ибишоглу[49] и доц. Хюсеин Мемишоглу – последните двама политически емигранти от 1986 и 1988 г. В Париж към нас се присъедини и Исмет Исмаилов Емурлов (известен като Исмет Паниш) от Джебел, който като активист от дружеството на Авни Велиев беше бит жестоко и с изпохапани от кучета крака.

В Париж давахме интервюта на чуждестранни журналисти, имахме на разположение преводачи на френски и английски. В хотела направихме интервюта с журналисти като Румяна Узунова от радио Свободна Европа, Димитър Димитров от Би Би Си и кореспондента на радио Гласът на Америка[50]. В Сорбоната слушахме горещия спор между Месут Йълмаз и Петър Младенов, опитващ се да отрича всички обвинения с лъжливи обяснения. Срещнахме се и с Петър Бояджиев, Алфред Фосколо, Петър Манолов, ако не се лъжа и с Благой Топузлиев.

През август заедно с братовчед ми Юсуф Бабечки започнахме да работим в Турското радио в Анкара, в секцията за предаване на български език като преводачи и говорители, така нашите гласове още повече окуражиха турците и помаците в Пиринския край и Родопите. В Анкара останахме повече от месец в студентските общежития, заедно с изгонените от България изселници, научихме много неща за протестите и трудния път към Турция. Също така станахме свидетели на трудната адаптация на прогонените от родината, тъгата по дом и близки. Никак не е лесно да оставиш широка къща с градина (повечето бяха от село) и да бъдеш принуден да живееш в една стая с няколко легла едно върху друго като в казарма или затвор. Станахме свидетели на сълзите и трудните решения за завръщане в родината, на раздялата на семейства.

Турското национално освободително движение и Майските събития

През цялото това време Ахмед Доган, Неджметтин Хак, Касъм Дал и други членове на Турското национално освободително движение се намират в затвора и на свижданията близките им непрекъснато ги осведомяват за дейността на неформалните организации и по-специално нашата дейност сред турците от Североизточна България, за гладните стачки и за експулсирането на споменатите пет семейства извън страната (нашето семейство, това на братовчедите ми, двете семейства от Пристое и семейството на Сабри Хамдиев). Това е много естествено. Но писмено потвърждение за връзките на близките на осъдените от Турското национално освободително движение с активни членове на Независимото дружество за защита правата на човека и Демократичната лига, подражанието на тяхната дейност се намира в Обвинителния акт на Толбухинската районна Прокуратура[51] (Снимка 19) от 23/08/1989 г. срещу четирима души, начело със съпругата на Неджмеддин Ахмедов Мехмедов (известен като Неджметтин Хак) – Руфкие Халилова Мехмедова[52]. В него още от самото начало се подчертава следното: „Демонстративните прояви в Толбухин и Добричка община са били извършени на основата на родство и близко познанство, при териториална връзка с близки, познати и роднини от Дуловска, Каолиновска и Тервелска община.“

От обвинителния акт се разбира, че съпругата на Неджметтин Хак, Руфкие отива на свиждане в Пазарджик на 25 март 1989 г. Той ѝ казва, че имат намерение да започнат протести в затвора, затова и поръчва съпругите на затворници от Толбухин и селата да ги подкрепят. Но такива протести не се реализират. На 20 май тя отново е на свиждане в Пазарджик, когато от Пристое открито тръгва масовата протестна вълна, за да се разпространи из целия район.

Съпругата на Хак – Руфкие Халилова Мехмедова – възнамерява да организира щафетна гладна стачка в района по модела на тази, която се провежда в Шуменско и Дуловско от 6 май. На 21 май отива във Варна да се запознае с Емин Хамдиев, който се включва в щафетната гладна стачка от 6 май 1989 г., и гладува между 14-ти и 19-ти. От него иска да им помогне за организирането на протеста. С Емин Хамдиев няколко човека се срещат на 22 и 24 май. Както се разбира от Обвинителния акт, той е член на НДЗПЧ и има лични контакти с П. Манолов, Д. Томов, Константин Тренчев, Алайдин Мехмедов, а също и с Демократичната лига. След „стажа“ си при Емин Хамдиев, Руфкие Хак на 25 май написва Заявление-протест. Един от другите подсъдими от Орляк – Мустафа Шемсидинов, правил опит за бягство и осъден, посещава Вахдет Ахмедов в с. Пристое, среща се с Гюлтен Османова от Дружеството, която обявила неговото име като участник в щафетната гладна стачка от 19 до 24 май. Всъщност първата протестна демонстрация в Толбухинско е реализирана в с. Орляк, като едни от ръководителите и са учителят Мехмед Юмеров Ибрямов (Даскала) и споменатият вече подсъдим Мустафа Шемсидинов, които нямат нищо общо с Турското национално освободително движение, въобще не са чували името на Ахмед Доган[53]. На 26 и 27 май се провеждат мирни протести и в селата Поп Груево и Безмер.

 

19
Снимка 19
(Турските имена на подсъдимите: Руфкие Халилова Мехмедова, Шабан Еминов, Емин Хамдиев и Мустафа Шемсидинов.)

 

Както се вижда от цитирания Обвинителен акт протестите в Толбухин и околността са организирани под влиянието на другите протести в Североизточна България и във връзка и с моралната помощ на активни дейци на Турското крило на НДЗПЧ. Разбира се, начело на гладните стачки в Толбухин и някои села (25 – 30 май) и проведената от жените на затворници от този край на 25 май демонстрация в града е Руфкие Хак. Според Обвинителния акт, поради намесата на Силите по сигурността, предвижданите на 27 май протести в Толбухин и Варна не се осъществяват. Затова смятам, че всички споменати демонстрации са продължение на тези от 20 май в Каолиновската община и са резултат преди всичко на дейността на активистите от Турското крило на НДЗПЧ.

Основавайки се единствено на еднодневните протести в Добрич, организирани от Руфкие Хак и други жени на осъдените в процеса срещу Турското национално освободително движение, Майските събития не трябва да се представят като дело на Ахмед Доган. След освобождаването му от затвора, явно той няма време или не иска да проучи историята на неформалните организации, тяхната дейност, стояща зад Майските събития в Североизточна България, затова смята, че е много лесно да обяви като своя заслуга организацията им. В началото стремежът за представянето на Ахмед Доган за лидер на всички протести на турците в България, ръководени от затвора (!), до известна степен успява, но след публикуването на редица документи и осветляването дейността на Турското крило на НДЗПЧ, на някои активисти от Дружеството, на кореспондентите от западните радиопредавания и на ръководството и активните членове на други неформални организации и масовото участие на турците от Североизточна България, дали скъпи жертви, истинската картина започна да се очертава. Защото именно турците от района имат най-голям дял в масовите мирни демонстрации, с които решително показват, че не искат повече да живеят с наложената им самоличност и да търпят репресиите на социалистическата диктатура на Живковия режим.

 

Библиография

Ангелов, Веселин. Секретно! Протестните акции на турците в България. Януари-май 1989, Sofya 2009.

Александриева, Лиляна. Някога, в 89-а. Интервюта и репортажи от архива на журналистката от радио „Свободна Европа“ Румяна Узунова,, София 2007.

Божилов, Григор Симов. Срещу течението. Спомени от затворите и Независимото дружество за защита правата на човека, Самиздателство, 2010.

Държавна сигурност – смяната на имената – Възродителният процес (19861990 г.), т. 2, С. 2013.

Хамдиев, Сабри. Пътят към свободния свят. Мемоари. Пловдив 2009.

 

Източник: сп. Балканистичен форум 19/3, стр. 91-127.

 

[1] Тримата от семейството ни (аз, майка ми и брат ми) бяхме изселени сутринта на 29 март 1973 г. заедно с още над 30 семейства от Корница след жестокото потушаване на продължилите два месеца и половина протести. Тогава бяха убити 5-ма души – трима от с. Корница и двама от с. Брезница, стотици бяха бити жестоко и десетки ранени с огнестрелно оръжие, някои от които в последствие починаха.

[2] Днес Добрич.

[3] Зейнеп Ибрахимова Мустафова (1958) и Ибрахим Ибрахимов Мустафов (1960).

[4] Юсуф Хюсеинов Бабечки (1964) и Вахиде Хюсеинова Бабечка (1966).

[5] Кемал Хюсеинов Бабечки (1970-2011) беше в 8-ми клас, когато през юни 1985 г. му оставихме писмо, което да предаде на майките ни, а ние тръгнахме към София с цел да влезем в някое западно посолство, за да разкажем истината за насилственото побългаряване. След като не успяхме, тръгнахме за Румъния със същата цел – това беше вторият ни план при неуспех. Той успешно си свърши работата, прочитайки писмото на майка ми и неговата майка няколко дни след нашето отпътуване (тъй като на тях бяхме казали, че отиваме в Белене на свиждане при бащата на братовчедите ми Хюсеин Бабечки). 15-годишният Кемал Бабечки трябваше да възмъжее за няколко дни и да поеме грижата за двете майки, останали сами в с. Климент. Вече 19-годишен, той беше готов за присъединяване към нашата дейност.

[6] Григор Симов Божилов е от Трънското село Парамун. Прекарал е 13 години от живота си в затвора заради три опита да избяга на Запад по време на тоталитарния режим, а след това е заселен в Кайнарджа, Силистренско. Той е инициатор на тези два документа и има най-големи заслуги за събиране на подписи и предаването им в посолството на САЩ. Автор е на книгата „Срещу течението“, в която описва спомените си за затворите, борбата си срещу тоталитарния режим, дейността на НДЗПЧ и др.

[7] Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов, Стефан Савовски и Божидар Статев.

[8] Димитър Пенчев, земеделец, е репресиран дълги години от българските власти. Осъждан е на смърт и на лишаване от свобода. Дори през 1985 г. е въдворен на о-в Белене, отворен отново като лагер за противниците на насилствената асимилация през периода 1984-86 г. По-подробно вж: https://desebg.com/knigi/1497-2013-10-20-13-44-07

[9] Гюлсум Ахмедова е родена в шуменското село Кривица, намиращо се на границата с разградски окръг. Умира в Измир.

[10] Това научих в личните си разговори с Гюлсум Алиева. Разполагам със записи, направени в Дикили, Измир преди смъртта ѝ.

[11] За протеста на Хасан Алиев в Плевен научих от Гюлсум Алиева.

[12] В затвора в Пазарджик Хасан Алиев казал на човека, който му носел храна, че е готов да умре: „Аз вече рискувах. Нямам друг избор. Аз трябва да защитя правото си на човек. Като не ми давате тези права, аз трябва по този начин да си ги търся“. За по вече подробности вж.: Александриева, Л. Някога, в 89-а, с. 696.

[13] Днес гр. Монтана.

[14] Това научихме от съседите, когато след известно време отидохме в Ботево да си вземем багажа.

[15] Хамдиев, С. Пътят към свободния свят. Мемоари. Пловдив 2009, с. 84-89.

[16] Орхан Пандуров е сред четиримата политически затворници (Димитър Влайчев, Невзат Ниязи, Николай Радков и Орхан Пандур) в Стара Загора, които през 1972 г. бягат през изкопания канал. От тях първите двама са убити, а другите двама – върнати в затвора, Вж.: „Политически затворници копаят тунел цяла година, бягат само четирима“ от 05. 04. 2017, https://www.168chasa.bg/article/2391046 (11.10.2019). Орхан Пандур е сред първите експулсирани след Майските протести.

[17] Завършва мюсюлманската гимназия „Нювваб“ в Шумен. Три години учи в полувисшата степен на същото училище. Обвинен в кемализъм, една година преди да завърши, е изключен. Работи като учител около пет години. Неговата биография на дисидент започва рано. Още в периода 1945-1946 г. заедно с други турци интелигенти е въдворен в концентрационния лагер „Росица“. Първото му изпращане на остров Белене е през 1950 г. Той е въдворяван три пъти на острова и два пъти е осъждан на лишаване от свобода (общо за срок от 18 г.), изселван. Второто му осъждане е заради написани стихове срещу тоталитарната система в НРБ. Общо с 23 години лишаване от свобода заплаща за борбата си срещу насилието. Символ е за цялата турска опозиция на режима. Затова Юмер Осман Ерендорук го нарича „Нелсън Мандела на турците в България“. Но българските дисиденти също се отнасят с уважение и признателност към безкористната дейност и борбена личност на Нури Тургут Адалъ. Един от най-известните дисиденти и противници на тоталитарната комунистическа система в НРБ. Илия Минев и Стефан Вълков, с които често се срещат по затворите, ценят високо приноса му в борбата за разрушаване на комунистическата диктатура в страната. В края на 1988 г. става член на Независимото дружество за защита правата на човека. Още на 10 юни 1989 г., 67-годишен, е експулсиран в Турция. Настанява се в Бурса. През последните няколко години живее предимно в Момчилград. Споделя съдбата на всички дисиденти в България, обречени на самота и забрава.

[18] Вж. Интервю на Зейнеп Ибрахимова пред Ален Шевалариа, първа част, взето в с. Климент, Шуменско: публикувано на 05.10.2009 г., http://democrata79.blogspot.com/2009/10/blog-post_05.html (10.11.2019).

[19] Не се спирам на това наше задържане, което е описано от някои членове на Дружеството и е добре известно на обществеността. Почти не се знае, че след освобождаването ни дадохме интервю на Френската телевизия, затова отделям широко място на интервютата.

[20] Хамдиев, С., цит. съч., с. 89.

[21] Хамдиев, цит. съч., с. 89-90. След 1973 година винаги си правехме копия на документите с истинските ни имена, защото знаехме, че един ден ще ни ги отнемат. Когато инсценираха трудова злополука срещу баща ни, не предадохме личния му паспорт и още го съхраняваме в семейния ни архив. Не предадох и старата си студентска книжка след смяната на имената през 1985 г.

[22] За лошото материално положение на повечето членове на Дружеството вж. Божилов, Григор Симов, Срещу течението, с. 72, 87, 107.
Вж. http://www.makedonskatribuna.com/SreshtuTechenieto.pdf. (10.11.2019).

[23] Вж. Хамдиев, С., цит. съч., с. 94.

[24] Бяхме продали къщата ни във Фелдфебел Дянково, винаги живеехме на село доста скромно, произвеждахме си много неща, работихме тютюн и затова имахме спестявания.

[25] За случилото се през този ден доста подробно споменават в мемоарите си Сабри Хамдиев и Григор Симов.

[26] Вж.: Божилов, Гр. С., цит. съч., с. 91.

[27] Хамдиев, С., цит. съч., с. 107.

[28] Вж. Писмо до Президента Митеран от семействата на Зейнеп и Юсуф – декември 1988 г., публикувано на 18 октомври 2009, http://democrata79.blogspot.com/2009/10/1988_18.html (10.11.2019).

[29] Вж. Интервю на Зейнеп пред Ален, взето в с. Климент, публикувано на 5 октомври 2009, http://democrata79.blogspot.com/2009/10/blog-post_05.html (10.11.2019). Вж и статията на Ален Шевалариа (снимка 4).

[30] Хамдиев, С., цит. съч. с. 113.

[31] Дори служителите на Държавна сигурност наричат секцията на Дружеството във Варненска област „Турското крило на НДЗПЧ“, Комисия по досиетата, КРДОПБГДСРСБНА, Ф. 1, оп. 11а, а.е. 765, л. 105.

[32] Али Алиосманов Ахмедов (вече покойник) е от Пристое, но тогава работи и живее в Шумен със семейството си.

[33] Виж интервюто на Румяна Узунова с Шукри Шерифов, http://www.omda.bg/public/arhiv/rumyana_uzunova/in_rum.htm, Част първа: Паралелни светове, (22.08.1989 г., ролка № 370)

[34] Хасан Алиев (?-2016) получава сериозни увреждания, в резултат на което има психични проблеми. Той престава да говори, освен със съпругата си, майка си и сестра си. Това му състояние продължава до самата му смърт. Работи на село физическа работа и така си изкарва прехраната. Ударен е от една кола на края на пътя в родното му село, в резултат на което загубва живота си.

[35] В архива си съхранявам само молбата на нашето семейство от този период, както и разписките от пощата.

[36] По-горе споменах за тях.

[37] Те бяха станали свидетели на протестите на заселените в с. Климент помаци, повечето от с. Брезница, които през 1973-1974 г. дълго се противопоставят срещу асимилаторската политика. На тези, които отказват да си сменят имената тогава, им отказват да им продават хляб.

[38] http://www.omda.bg/public/arhiv/rumyana_uzunova/in_rum.htm, Част втора: Системата срещу гражданите, Глава IV. Отпорът на гражданите, около 20.01.1989 г.; ролка № 92. Името на Юсуф Бабечки е сгрешено и е написано Юсуф Ибрахимов – З. З.

[39] Тази наша гладна стачка след това стана пример за подражание за простеста с гладна стачка от 6 май, преобразувал се в Майските протести, по време на които по официални сведения бяха дадени 9 жертви.

[40] През 1973 г. убиха вуйчо ми Хюсеин Карахалилов, а през 1982 г. инсценираха трудова злополука срещу баща ми, в резултат на което той загуби живота си.

[41] Учреден на 3 ноември 1988 г. в 65-та аудитория на Софийския университет. Инициатор е Желю Желев, включват се и редица противници на режима и известни интелектуалци, сред които Блага Димитрова, Евгения Иванова, Антонина Желязкова, Георги Мишев, Радой Ралин и др.

[42] За съжаление тази подробност съм забравила.

[43] Показателно е това, че по същото време от Югоизточна България все още не са експулсирани никакви активисти от турски неформални организации.

[44] Вж. http://democrata79.blogspot.com/2009/10/1989_08.html (16.11.2019)

[45] Аляйдин Мехмедов. „Майските събития и моята съпротива срещу тошизма.“ В сайта „Българската 89-та“ от 20 май 2010. https://bulgaria1989.wordpress.com/2010/05/20/alqjdin/ (10.10.2019)

[46] Ангелов, В., Секретно! Протестните акции на турците в България. Януари-май 1989, Sofya 2009, с. 156.

[47] Тук няма да се спирам на дългия и труден път до Турция, продължил 9 дни.

[48] Държавна сигурност – смяната на имената – Възродителният процес (1986-1990 г.), т. 2, С. 2013, с. 397-399.

[49] Виж интервюто на Румяна Узунова с Халил Ибишоглу, http://www.omda.bg/public/arhiv/rumyana_uzunova/in_rum.htm, Част първа: Паралелни светове, (4.06.1989 г., ролка № 391)

[50] Името му за съжаление не помня.

[51] Обвинителен акт N В 1329/89 г.

[52] Изказвам специална благодарност към Неджметтин Хак и съпругата му Руфкие Хак, които ми предоставиха обвинителния акт, много важно свидетелство за установяване на контактите на съпругите на няколко политически затворници от Турското национално освободително движение с Турското крило на НДЗПЧ.

[53] Тези сведения получих от Мехмед Юмеров Ибрямов (Даскала), който живее в Анкара. Той е задържан на 28 май и осъден поради лидерската му роля в протестите.

 

Pin It
Зейнеп Зафер
Зейнеп Зафер е родена е през 1958 г. в с. Корница. През март 1973 семейството й е интернирано; по време на „възродителния процес“ с още трима нейни близки са осъдени на затвор (1985), след което в края на ноември 1986 г. принудително е заселена в с. Ботево, Михайловградско. От 1988 г. е член на Независимото дружество за защита на правата на човека и негов представител за Варненска област. На 3 февруари 1989 г. е експулсирана от България. Д-р, доцент в Анкарския университет и уни­верситета „Гази“ по българска и руска литература.
Други статии от този автор

Посетители

186

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 2 дни
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 2 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 2 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 1 седмица
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици