1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)
Pin It

 

2022 01 Mashev 01

 

„За да докажа на цялото село!
И на българето да докажа! Че може!“ [1]

„Той тогава излезе герой този човек за нас.
Това е голяма работа!“ [2]

За спасение от комунистическите репресии и извоюване на свободата си, антикомунисти или защитници на личните си граждански права поемат големи рискове и успяват да пресекат силно охраняваните гръцка, турска и югославска граници на тоталитарна България. Много малко са обаче тези, които съумяват да избягат от лагери и затвори. Не ми е известна друга история на успешно спасение от II обект на концлагера „Белене“, а след това многократно преодоляване на граници, препятствия и разстояния, която би могла да се сравни с тази на Юсеин Сюлейманов Машев – Хюсеин Къран (1933[3]-2019) от с. Рибново, живял впоследствие в гр. Сарай (Турция). Дори малка част от неговата не измислена или съчинена, а изстрадана одисея, решителността, всеотдайността и саможертвата му въздействат много по-силно от холивудските сценарии. Необхватната визия на този обикновен, с нищо незабележим човек, му помага да намери сили да се противопостави на комунистическата репресивна машина и да реализира своите мечти, приемани от обкръжението му като неосъществими блянове и смели съновидения.

През 1972 г. в районите с помашко население в южните и северни части на България държавни служители, ученици[4], студенти, военнослужещи и родители на новородени деца, много хора, дори непълнолетни, са подложени на репресии и физически изтезания, за да сменят имената си и имената на децата си. Всички те изпадат в изключително тежко положение, защото трябва да вземат важно решение за живота си. Да се съгласят да сменят името си, за да не загубят работата си, за да не бъдат изключени от училище или университет, означава да се самоизолират и да се отдалечат от общността си, която ги отблъсква в групата на страхливите, слабите или нагаждащите се. Противопоставянето на насилствената асимилация пък означава отказ от всякакви мечти за нормално човешко съществуване, образование и професионално развитие, готовността за пасивна или активна съпротива срещу репресиите изисква саможертва и дългогодишни изпитания и за близките им. Някои от съпротивляващите се помаци заплащат с живота или със свободата си, други месеци наред, дори години живеят нелегално, укривайки се по горите или в други райони на страната. Те са поставени пред дилемата да спрат да се противопоставят, което предполага задържане, физически изтезания и принудително отказване от името, или да потърсят спасение в опит за бягство, което означава да се изправят лице с лице срещу смъртта[5], да се разделят с близките си.

До трагичната за помаците 1972 година в биографията на Юсеин Машев няма нищо, което да предскаже последвалите събития: 39-годишен, учил до втори клас, като кръгъл сирак израсъл при леля си, без собствен дом, без братя и сестри. За да предостави нормални условия на живот за петте си деца, работи в мината (1962-1970) и години наред строи къща, за която мечтае от дете. Единствената му цел е да осигури нормален живот на децата си, да им построи собствен дом[6]. Но заболява от силикоза, поради което е трудоустроен II степен и назначен за прислужник в селското училище със заплата 62 лева. Местните власти и служители на ДС са сигурни, че обвиненият в подстрекателство на селото за изселване в Турция необразован служител, който не може да работи физически труд, лесно ще се огъне, ще смени името си и ще стане пример за другите в селото. Те не подозират, че този с нищо незабележим човек притежава дух и визия, за които трудно би могло да се предположи. Още преди 1964 г., когато стават бунтовете в Рибново[7], започва да се самообразова политически, слуша западните радиопредавания и следи международното положение. Юсеин Машев не се уплашва от репресиите срещу него в началото на 70-те години на XX век, а започва да се противопоставя и да обмисля възможностите за бягство.

Когато през 2010 г. в „Горчиви разкази“ (Конедарева 2003: 107-111) прочетох краткия разказ на Юсеин Машев от с. Рибново, живеещ в гр. Сарай, Турция, бях смаяна от историята му, която в периода на комунистическа България няма равна на себе си и надминава най-смелите сценарии. Но в предадената съвсем лаконично житейска история липсваха доста подробности. Например, Юсеин Машев само в един параграф помества разказа си за това как след 5-годишно пребиваване в Турция е тръгнал от Истанбул за Италия. Оттам през Югославия е влязъл нелегално в България, взел е жена си и двете си деца от с. Рибново, прекарал ги е през границата и от Белград заедно са излетели за Истанбул. Нима това е възможно!? Как се е реализирало на практика? За тези, които познават добре комунистическа България, които знаят колко трудно беше да се преминат южните и западната граници нелегално, разказът изглежда невероятен. Този човек или е голям герой, или фантазьор! Защото, за да успее да премине нелегално три пъти българо-югославската границата, той би трябвало да си е осигурил поне помощта на някакво западно разузнаване…

Така, започвайки от родното му село Рибново, тръгнах по следите на Юсеин Машев. Най-напред интервюирах Али Киселов, който също има известна роля в тази история[8]. Когато през 2011 г. посетих героя на разказа в гр. Сарай, той беше вече на 77 години и говореше трудно след прекаран преди около 3 години мозъчен кръвоизлив, трудно намираше думите. Въпреки това изключителната му памет беше изцяло съхранена и той можа да възстанови доста подробности, които ме интересуваха, да цитира имена и дати. Изглеждаше много щастлив в новопостроената си къща в гр. Сарай, където живееше заедно със съпругата и някои от семействата на 5-те си деца. Айше Шерифова Машева (Айше Къран – 1937-2016), която, за щастие, присъстваше на интервюто, обогати разказа с необходимата чувствителност. Направи изключително важни допълнения за моменти и преживявания, които той пропускаше или на които само тя е била свидетелка. Юсеин Машев беше наясно със силата на духа и проницателността си, благодарение на които успява да извоюва свободата на близките си и правото им на самоопределение, да уведоми демократичната световна общественост за репресиите срещу помаците. По много естествен начин разказваше за приноса си в противопоставянето срещу тоталитарните мерки за заличаване на помашката общност, защото го приемаше като естествено свое задължение.

В Сарай се срещнах и разговарях с още трима души, свързани с плановете му за бягство още през 1972 г. и с други събития от историята му, за които също ще стане дума. През 2021 г. по телефона се свързах или интервюирах други свидетели на неговата одисея, близки, които разказаха неизвестни детайли за Юсеин Машев и ми помогнаха да възстановя някои важни моменти и дати от тази паметна история[9].

Изселването

77 години съм, на айванин нож не съм турил да коля
и на куче камък не съм фърлил.“

Когато през 1972 г. Юсеин Машев, обвиняван в подстрекателство на рибновци да подготвят документи и правят постъпки до турското дипломатическо представителство в София за изселване в Турция[10], е разпитван, унижаван и изтезаван в МВР – гр. Гоце Делчев, той взема едно от най-трудните решения в живота си. Въпреки непрекъснатия тормоз, с пълното съзнание за тежките последствия, не приема шантажите и заплахите на следователите от ДС и отказва да смени своето име и имената на цялото семейство. Намира смелост да се противопостави, отказва се от предоставената му служба на училищен прислужник и известно време работи в горското стопанство (снимка 1), но натискът и преследванията продължават. След като се убеждава, че в България няма да му позволят да живее със собственото си име и да диша свободно, взема трудното решение да се спаси чрез бягство от страната, оставяйки 5-те си деца без баща. В навечерието на планираното бягство през българско-гръцката граница заедно с Рифат Мустафов Гурдалов[11] (Мустафа Улуташ, 1936) от с. Рибново и Ибраим Исмаилов Кисьов[12] (Ибрахим Шентюрк, 1937-2020) от с. Лъжница, Юсеин Машев е задържан (по всяка вероятност в края на юли или в началото на август), тормозен и разследван в Гоце Делчев. След ареста е изселен в с. Земен, Радомирско за три години, където работи в леярна[13].

 

2022 01 Mashev 01
Снимка 1.
Юсеин Машев преди 1972 г. Личен архив

 

Той не се уплашва, продължава съпротивата си, чрез познати турци[14] изпраща писма до съмишленика си Рифат Гурдалов, който успешно преминава границата и вече се намира в лагера за емигранти край Атина. Мисълта за спасяване на потъпканото човешко достойнство и запазване на самоличността си чрез бягство от тоталитарна България не го напуска. След 12 месеца му дават безсрочен отпуск, тъй като здравословното състояние на съпругата му сериозно се влошава. Намира се в родното си село, когато съдят (3-6 юли 1973 г.)[15] някои от участниците в масовите Корнишки протести[16], обвинени от ДС за организатори. За да уведоми световната общественост за жестоката разправа и несправедливото осъждане на едни от най-смелите противници на смяната на имената, при посещенията на жена си в болницата в София Юсеин Машев изпраща писма на избягалия в Гърция Рифат Гурдалов. Същевременно от съседното село Осиково той му се обажда по телефона, информира го за процеса и за срока на присъдите[17] на подсъдимите от Корница. Кореспонденцията му и последвалите телефонни обаждания са засечени от ДС и той е задържан отново, разследван е 10 дни в МВР – Гоце Делчев, безмилостно е изтезаван (Конедарева 2003: 108).

В „Белене“

„Не хвърляй на кучето камъни, ами му хвърли една ока хляб!“

В първото си интервю Юсеин Машев споменава, че е изпратен безсрочно на острова, където заварва 31 помаци (Конедарева 2003: 108), също като него неприели да сменят имената си. В интервюто си с мен той разказа, че въдворените в „Белене“ помаци не се примиряват и на острова, успяват да се снабдят с транзистор и непрекъснато слушат радио „Свободна Европа“ и другите предавания. От самото начало (17 септември 1973 г.) Юсеин Машев започва да планира и да се готви за бягство. Научава се да плува в Дунав от един българин, който е от Гърция. Същевременно се сприятелява с кучето на лагера, Роко, което в последствие му помага да реализира плана си. Заразата от екзема на няколко лагеристи, които се уговарят да бягат при евентуално настаняване в болницата на гр. Белене, е първата възникнала възможност за спасение. Обаче на лечение изпращат само двама – Коста от Петрич и Благой от София, и тази възможност за него пропада. Той не се отчайва и продължава да работи върху плановете си за бягство: не спира проучването на терена, снабдява се с помпа, която предварително открадва, чрез приятел си осигурява вътрешна гума на камион. Влага огромно въображение, за да не остави бъдещето си в ръцете на всевластната тоталитарна машина, през дългите дни и нощи на острова мисли как да спаси себе си и семейството си. Когато жена му идва на свиждане, той уверено ѝ казва: „Аз ще стоя няколко месеца и ще ми щукне в главата, ти ме знаеш…[18]. Междувременно, нощем пуска вързаното на синджир куче, което се използва за преследване на бягащи затворници и лагеристи, храни го, сприятелява се с него, за да може да стигне успешно до брега.

След 11 месеца престой на острова, на 6 август 1974 г., заедно с кучето Роко, което иначе е винаги вързано и готово да разкъса всеки, напуска II обект и пристига на брега на Дунав. По пътя към мястото случайно заварва 5-ма гладни криминални затворници, дошли тайно да ловят риба. Казва на единия от тях – Петьо Кучето, когото познава, че е решил да бяга и ако имат намерение да го издадат, ще се върне, за да го убият. Друг от тях, Георги Мишев от София, му предлага да го почака, за да си вземе дрехи и да тръгне с него. Оставя помпата на Петьо Кучето, докато чака Георги Мишев си бръсне дългата брада на водното отражение и се подготвя за тръгване.

Бягството

Ако стане нещо, ако умра, не ма жали, а ако съм жив,
рано или късно ще дойда и ще ви закарам!“
[19]

Юсеин Машев сяда в гумата, спътникът му се хваща за нея, пускат се по течението и управляват, гребейки с ръце. След около 2 часа и половина стигат на брега при Свищов, нарязват гумата на парчета, хвърлят ги във водата, преобличат се със сухите дрехи, които са съхранени завити в найлон. Преминават безпроблемно през портала на фабриката, където Юсеин Машев е изкарван на работа[20] и го познават. Юсеин Машев отива на гарата да види разписанието, за часа на влака нарочно пита служителя на милицията, но след това за по-сигурно решават да пътуват с автобус. Тъй като автобусът не пристига, изпускат и влака и се принуждават да се качат на параход за Русе. Оттам на 7 август тръгват с влак за София. Във влака Юсеин Машев се среща случайно с един човек от Корница[21], изселен. Разказва му, че ще бяга през границата и корничанинът му дава предварително написано писмо до австрийския канцлер[22], в което описва жестоката разправа с протестиращото население на с. Корница. След това двамата бегълци четири дни работят като бояджии в София, за да се снабдят с малко пари. Пътуването им през Станке Димитров (дн. Дупница) и Кюстендил, преминаването на българо-сръбската граница продължава около седмица, по време на което се срещат с много трудности, особено през студените нощи.

Спасението

„И да знаеш, че ще те убият,
ша живееш, докато умреш.“

На 19 август вече са на югославска територия, в района на Крива паланка. Югославската пътна полиция спира и глобява шофьора затова, че е качил в кабината повече хора, искат и техните документи. Така са предадени на полицията. На първия разпит се опитват да укрият самоличността си. След като разбира, че не могат да убедят опитните служители на югославските сили по сигурността, Юсеин Машев предава писмото на корничанина от влака, разказва за насилията срещу помаците и бягството им от остров „Белене“, за условията на острова. Разказът му впечатлява и убеждава югославските служители, които при първоначалното им задържане се държат доста лошо с бегълците. Особено Юсеин Машев се оказва интересен и изключително подходящ емигрант, от който получават информация за II обект на лагера, за репресиите срещу помаците по време на насилствената асимилация в тоталитарна България, за въдворените привърженици на македонската кауза. Чрез него решават да запознаят югославската и световна общественост със събитията, които са малко известни. Журналисти от югославската държавна телевизия снимат разказа му, той говори и по радиото за условията в лагера[23]. Юсеин Машев поздравява близките си с песента „Я подай ми мале тънка пушка“[24], така уведомява и тях, и враговете си за успешното си бягство. Сръбските власти осигуряват на двамата мъже безпроблемно преминаване през италианската граница и така те се озовават в Триест. В Италия ги настаняват в бежански лагер (снимка 2), водят ги на екскурзии в други страни. Георги Мишев пожелава да отиде в западна страна[25], а Юсеин Машев – в Турция. Минават месеци, но от Турция така и не идва дългоочакваното разрешение за политическо убежище, въпреки постъпките му посредством турски дипломатически представители в Италия. Междувременно, докато е в лагера, той си пише с роднини в Турция и, разбира се, с Рифат Гурдалов, който вече се е установил и живее в Сарай.

 

2022 01 Mashev 02
Снимка 2.
Юсеин Машев (отляво) с Георги Мишев в Италия. По всяка вероятност снимката е направена в първите дни, защото и двамата изглеждат много слаби. Личен архив

 

В Турция

„Думам на консула:
Кораба е отвънка, аз са мятам и заминавам.
Как ша са мяташ?А, лесна работа!“

Юсеин Машев няма търпение, защото само от Турция, като турски гражданин и с турски паспорт може да осъществи плана си за бъдещето на своето семейство. Вече 11 месеца е в лагера за бежанци в Италия, а очакваното разрешение за заминаването му в Турция се бави. Когато един ден на пристанището в Неапол[26] вижда акостиралия турски пътнически кораб „Трува“ („Троя“), заявява на турския консул, че ще замине нелегално и иска да му напише името на институцията, от която очакват потвърждение за приемането му като политически емигрант. Организира с приятелите си емигранти и италианци сбиване на входа на кораба и в суматохата се промушва. Три нощи се укрива в един мини бус, там спи и само при възможност пие вода или си купува нещо друго от барчето на кораба. Съсредоточава цялата си енергия и находчивост върху произтичащото наоколо и успешно се укрива до пристигането на кораба на пристанище „Сиркеджи“ в Истанбул. Понеже няма документи за самоличност, тук незабелязано трябва да премине контролния пункт, да избегне проверката. Предлага на италиански на един богат човек с 12 куфара да пренесе два от тях. През дългите нощи го е наблюдавал от мини буса как сменя перуките си. При слизането този „чуден“ човек притеснен очаква връщането на двамата хамали, занесли част от багажа му, затова веднага се съгласява на предложението за помощ. Юсеин Машев тръгва към изхода след като пътникът получава разрешение от служебните лица, оставя куфарите и срещу приближаващите се полицаи разиграва ролята на заболял от морска болест. Дават му знак да се приближи до оградата, за да повърне, прескача от другата страна, избягва проверка на документите на митницата и бързо се насочва към чакащото отсреща такси.

Не трябва да допуска да бъде задържан, защото не знае турски и има вероятност да бъде върнат, разследван месеци наред или настанен в друг лагер за бежанци. Своевременно трябва да стигне до близки и доверени хора, които ще му помогнат да се предаде на полицията и ще гарантират за него. С помощта на всички езици, които знае[27], на таксиметровия шофьор най-напред казва да го закара в известен истанбулски хотел, после го пита дали знае откъде тръгват автобусите за Сарай. Шофьорът го качва на автобуса от автогара „Топкапъ“, без да му вземе пари и без проблеми стига до града, тъй като кондукторът знае български. С негова помощ намира къщата на помака Хасан, родителите на когото са се изселили в Турция през 1934-1935 г. Остава у тях, Хасан го закарва и го представя на службите по сигурността в Истанбул. Именно тук предава списъка с имената на въдворените в „Белене“ помаци, който повече от година носи зашит в колана си[28]. Настанява се в едно село[29] в район Бейкоз, днес квартал на азиатската част на Истанбул, при вуйчото на жена му, който гарантира за него. След една година вече е турски гражданин и получава очакваната лична карта.

Юсеин Машев започва да работи в строителството и единственото нещо, за което мисли и планира, е спасяването на семейството си. Когато все още е в България, най-голямото му дете, първата му дъщеря, се омъжва. Затова той съсредоточава усилията си върху нелегалното извеждане на жена си и другите четири деца. Известен му е успехът на Рифат Гурдалов, който през 1976 г. с големи усилия успява да уреди нелегалното преминаване през границата на големия си син Рифат (1957 г.) чрез фалшив паспорт[30], но този план едва ли би могъл да се приложи за четирима души. Юсеин Машев не намира друг изход, освен да поеме огромния риск да влезе нелегално в България и да прекара семейството си през българо-югославската граница. Макар че познава района, това не намалява опасността. Междувременно големият му син също се задомява в с. Рибново, така остават само три от децата му. Трябва да побърза, няма никакво време за губене, защото втората му дъщеря според селските традиции вече е мома за женене, а вторият му син е навършил 18 години и всеки момент ще влезе в казармата. И докато Юсеин Машев се готви да влезе в България, втората му дъщеря също се омъжва, а синът му, Ариф (1962 г.), получава призовка за влизане в армията на 30 септември 1980 г.[31]

Голямата визия

„Аз съм сами в Турция. Ако ме очукат, приключвам.
А ако си закарам децата… За мен това е най-важното.
Аз без деца там какво ще правя?“[32]

Юсеин Машев си изважда паспорт, в банката с връзки[33] обменя 550 марки, взема си виза за Италия и през август 1980-та тръгва на път. От Италия като турист преминава в Югославия. Преди известно време той се е срещал с кмета на Вилица, Сабри, сприятеляват се, заедно отиват в гр. Ялова. Сабри е изпратен в Турция да издирва заслужили народна пенсия партизани от Втората световна война, борили се срещу германците в четите на Тито и изселили се впоследствие. Научава в подробности историята и намерението на Юсеин Машев, съчувства му и му обещава помощ[34]. Когато се изправя пред Сабри във Вилица, той за 24 часа му осигурява сръбски паспорт с християнски имена, с който без никакви проблеми влиза в България. Скрива край Скопие чантата си с турския паспорт и като югославски гражданин, дегизиран с мустаци и черни очила, хладнокръвно преминава границата. Разрешен му е 7-дневен престой в България. Първото нещо, което прави, е да отиде и види женения си син, Шезаи, който заедно с родителите на жена си и други семейства от Рибново работят тютюн в с. Тюленово, Шабла. От Варна с такси стига в селото, където има около 60 души тютюноработници – възрастни и деца от Рибново. За да се преоблече, иска дрехи от сина си, предупреждава го да наблюдава бащата на жена си 3 дни и да не му дава възможност да излезе от вкъщи, за да не се обади в милицията. Юсеин Машев знае, че сват му е доносник и работи за ДС[35]. На съселяните си казва, че на път за Германия се е отбил да види сина си и че на следващия ден ще замине от София със самолет.

Тръгва обратно за Варна, оттам пътува с влак за София, откъдето се качва до Велинград, по-точно до Нова махала – Бабек, днешните Медени поляни. Един негов роднина от Медени поляни, у когото отива, праща зет си оттам с мотор да го закара в района на Рибново. В селото говори с двама души, роднини[36], от които научава, че от няколко дни жена му и двете им деца са в гората за бране на боровинки. Стига до тях цял мокър[37], попада на първата група берачи, братовчед на жена му го води до колибата на семейството му, но не успява да я убеди да отиде на мястото, където я чака съпругът ѝ. Вторият човек, Али Киселов, отново идва при нея, казва за мъжа ѝ и чак тогава Айше Машева тръгва към посоченото място[38]. Като вижда разговарящите три мъжки фигури, тя припада.[39] Когато се свестява, съпругът ѝ я държи за ръка. Пита я дали иска да тръгне с него за Турция и след положителния отговор я предупреждава да не казва на никого, включително на баща си и на децата, поръчва ѝ да обяснява, че ще отидат да берат тютюн при сина в Шабла. Уговарят се за мястото, където ще ги чака след един ден. Айше Машева с големи уговорки и обещания успява да убеди сина си Ариф да тръгне. Той вече си има приятелка и не иска да напуска селото, но се съгласява да ги придружи до Станке Димитров и да се върне. На 3 септември 1980 г., сутринта в 8.00 часа, тримата – Айше Машева и синовете им Ариф и Сюлейман (1965 г.) – потеглят от Рибново за Гоце Делчев без документи[40]. Толкова е развълнувана и уплашена от всичко, което се случва за кратко време, че по пътя за Станке Димитров спуканите ѝ устни непрекъснато кървят.

Когато пристигат на автогарата в Станке Димитров, малкият син от автобуса разпознава баща си. Оттам заедно с такси тръгват за Кюстендил, където попадат на дълга върволица коли, чакащи за проверка на документите. Айше Машева забелязва, че мъжът ѝ непрекъснато си шепне молитви. На опашката пред тях остават 3 коли, двамата родители са в ужас, само те знаят какво ще се случи след няколко минути. Тогава Юсеин Машев казва на шофьора да натисне клаксона, защото на жена му ѝ е прилошало. Милиционерите им дават знак да потеглят. Находчивостта и хладнокръвието му отново ги спасяват, време е да си отдъхнат. Но когато стигат в Кюстендил, вече се свечерява. Айше Машева си спомня как чува призива на ходжата от джамията за вечерна молитва. Трябва да купят някакви подходящи дрехи, затова той бързо ги повежда към първия срещнат магазин, който е пред затваряне. С обещание за рушвет магазинерите се съгласяват да ги изчакат и така вземат 3 чифта сини дочени работни дрехи, куртки и панталони, след което тръгват да търсят нещо за ядене.

Оттеглят се в гората и спят завити в найлона, който Айше взема по поръка на съпруга си. Той ги води със специална карта, вечер спят, а през деня внимателно се придвижват. Дъждът продължава. Близо до границата срещат овчари със стада и други хора, които явно ги мислят за работници. Чак на третия ден, надвечер, стигат до телената ограда. Внимателно проучва терена със сигналните мини, отбелязва къде да стъпват, отрязва с клещи телта и след като я преминават, отново я връзва с допълнителната тел, която носи за целта. При нужда си служи със железничарско фенерче (снимка 3). От някаква махала наблизо чуват гласове. Когато вървят през територията до истинската граница, виждат овчарници и овчари. Близо до браздата Юсеин Машев внимателно следи патрулиращите коли-джипове и когато се появява подходяща възможност за преминаване, той им дава знак и започват да тичат с все сила. Когато се отдалечават достатъчно от браздата на истинската българо-югославска граница, им позволява да седнат. Айше Машева разказва, че съпругът ѝ изрича думите „Слава на Аллах, останахме живи!“ и целува по два пъти децата си – за пръв път през тридневното напрегнато и трудно преодоляване на бариерите[41].

 

2022 01 Mashev 03
Снимка 3.
Железничарското фенерче на Юсеин Машев. Снимка Зейнеп Зафер.

 

В лагера за бежанци

„И пак същата милиция: – В турското консулство ще ходите.
– Аллах да им дава берекет, бин берикет.“

Вървят през нощта до началото на Крива паланка. Качват се на застигнал ги камион, в града ги виждат полицаи, но след разговора на Юсеин Машев с тях, го черпят с цигари и ги пускат. Успяват да си починат малко и рано сутринта се качват на автобус за Скопие, откъдето той си взема чантата с документите, оставена извън града преди тръгване за България. Купува гевреци и за пръв път закусват спокойно. Вечерта с влака тръгват за гр. Сплит, откъдето планува да се качат на турски кораб, пътуващ от Италия. През нощта в един парк ги задържат и на другия ден ги изправят пред съда, но ги освобождават. От напрежението Айше Машева получава нервна криза, водят я в болница, там хората ѝ дават пари, купуват ѝ кутия с вафли, дават ѝ дрехи за децата. Юсеин Машев се опитва да качи семейството си на турския кораб, но не им разрешават, защото нямат документи за самоличност. През нощта спят в едно кафене в гр. Сплит. Хората, с които той разговаря там, а и полицаите ги съветват да отидат в Белград и да се обърнат за помощ към турското дипломатическо представителство.

В Белград по телефона се свързват с консула от Турското посолство, което в момента се охранява силно заради извънредна ситуация. Консулът ги посреща и от него Юсеин Машев разбира, че преди два дни, на 12 септември 1980 г., в Турция е извършен военен преврат, поради което всички полети от и за Турция са преустановени. Той им обяснява, че по закон трябва да бъдат предадени на югославските власти по сигурността, с които заедно ще решат съдбата им. В полицията провеждат разпит с всеки поотделно, след което придружаващият ги служител на консулството закарва четиримата в лагер за бежанци на ООН край Белград. Настаняват ги в стая с 4 легла и им казват, че ще живеят тук безгрижно докато полетите за Турция бъдат възстановени. Според Айше Машева, в лагера, където им се предоставя храна и пари за лични нужди, остават около 45 дни, според съпруга ѝ – 2 месеца (Конедарева 2003: 108)[42]. Една вечер служителят от турското консулство идва в лагера и ги закарва на Белградското летище. На 14 октомври, сутринта, се качват на самолета и потеглят за Истанбул отново без документи за самоличност.

Достатъчно е да вярваш…

„– Ей, Юсеин! Това никога не съм го вярвал! Ти какво направи?
Аз нали ти казвах, аго, че ще отида в България и ще си закарам децата!“

Когато идва време да се минава през контрола на документите за самоличност, Юсеин Машев прилага плана си, който го спасява през 1975 г. на пристанището. Иска разрешение от пътници тримата да вземат и пренесат багажа им, така безпроблемно избягват проверката на паспорти. Когато той преминава през контрола, заедно излизат от летището и тръгват за кв. „Бакъркьой“, към къщата на приятеля му Ахмет Яман от Смолян. Натиска звънеца, най-напред слиза съпругата му. Ахмет Яман, появил се на вратата няколко минути след жена си, се строполява на земята, като вижда до приятеля си непозната жена и деца. Юсеин Машев често разкривал пред него плановете си за спасяване на семейството си, мечтите си за щастлив съвместен живот в Турция. Ахмет Яман не искал да поощрява празните му надежди, защото познава системата в страната, от която приятелят му мечтае да прекара нелегално семейството си през границата. Затова Юсеин Машев многократно се заричал, че най-напред ще доведе децата си в неговия дом. Закусват и въпреки молбите на Ахмет Яман да останат ден-два у тях, той ги повежда към село Махмутшефкетпаша в днешния истанбулски район Бейкоз, където се е настанил при роднини на Айше Машева и където в последствие живеят заедно няколко години[43]. В цялото село настъпва празнична обстановка, всички идват да видят семейството, да споделят радостта на Юсеин Машев, който години наред е твърдял, че ще доведе жената и децата си.

Адаптацията и щастливият край

„Думам като умра да си ме закарат там, на селото в Бейкоз.
А сега и тука [Сарай] ми домиля, не ходя никъде. Тук ще умра! „[44]

Започва дългият и мъчителен период на адаптацията на тримата към новото място, на болката на майката от раздялата с другите деца и близки – останалите в тоталитарна България син и две дъщери, внуци, баща, които при тогавашните политически условия едва ли повече би могла да види. Село Махмутшефкетпаша ѝ изглежда грозно и неустроено, изобщо не ѝ харесва, защото е в долина, а не като Рибново – на високо. Айше Машева споделя, че при възможност би се върнала обратно[45]. Цяла година Ариф мечтае да се върне при любимото си момиче на село, докато Сюлейман бързо се сприятелява с децата и на улицата незабелязано проговорва на турски. Айше Машева започва да ходи на работа и така свиква с новото село, че когато след няколко години съпругът ѝ я води в Сарай и я изненадва с новата двуетажна къща с тавански етаж, строена тайно няколко години за голямото семейство, тя се натъжава. Така е свикнала с живота в Махмутшефкетпаша, че голямата къща изобщо не я радва. Но за бъдещето на децата си се съгласява да се настани в града, където живее и семейството на Рифат Гурдалов.

Десет години след паметната за всички 1980 г.[46], през месец март 1990 г., трите деца на Айше и Юсеин Машеви получават визи от консулството в София и със семействата си се настаняват в къщата, която загриженият баща строи с любов, без да губи надежда, че ще настъпи най-щастливият момент в живота му, за който непрекъснато мечтае и се готви. Айше е на 52 години, а Юсеин е на 56, когато се сбъдва мечтата им да бъдат заедно с децата си (снимка 4). Днес границите са отворени и всеки има право да живее там, където иска, да пътува свободно. Затова една от дъщерите и внуците на семейство Машеви живеят в Рибново, но вече със собствените си имена – тези, които някога двамата млади и щастливи съпрузи са им дали с любов.

Юсеин Машев изпълнява своята историческа мисия[47]. Благодарение на качествата си, успява да преодолее най-високите бариери и непреодолими препятствия, издигнати пред него, за да разкаже на света за насилственото побългаряване на помаците, за концлагера „Белене“. Изнася списъка с имената на въдворените помаци на II обект. Дава гласност и на писмото за Корнишките протести, което иначе едва ли би достигнало адресата си. Юсеин Машев не е авантюрист, той не напуска семейството си, за да забогатее или за да търси красиви жени. С огромни рискове и лишения изпълнява бащинското си задължение, като най-напред спасява съпругата и двамата си синове, а след това урежда изселнически визи за семействата на другите си три деца. Затова си мисля, че трябва да е напуснал този свят в покой, с чувството за изпълнен бащин и човешки дълг.

 

2022 01 Mashev 04
Снимка 4.
Айше и Юсеин в Сарай, 2011 г. Снимка Зейнеп Зафер.

 

Библиография

Груев, Михаил, Тепавичаров, Веселин и др. 2011. Насилие, политика и памет, Комунистическият режим в Пиринска Македония – рефлексии на съвременника и изследователя, София.

Държавна сигурност – Смяната на имената – възродителният процес (1945-1985), Том I, (КРДОПБГДСРСБНА), София 2013.Том  I, (КРДОПБГДСРСБНА), София 2013.

Конедарева, Сенем, 2003. Горчиви разкази. Тяхната истина на „Възродителния процес“. Книга първа, Благоевград.

Скочев, Борислав, 2017. Концлагерът „Белене“ 1949-1987, Сиела, София.

 

Първоначална публикация: сп. „Балканистичен форум“, ’21-3, стр. 11-32.

 

[1] Юсеин Машев. Интервюто с него и съпругата му Айше Машева проведох на 5 и 6 ноември 2011 г., в дома им в гр. Сарай, Турция. По-нататък в статията, основаваща се преди всичко на това основно интервю, ще бъдат цитирани само интервютата на другите информатори.

[2] Али Алиев Киселов (1946) – в интервю от 25 юли 2011, с. Рибново.

[3] В турската му лична карта 1934 г. е посочена като рождена, така е регистриран в началото.

[4] Според зетя на Юсеин Машев, Шериф Шерифов Джуркин (1954 г., Шериф Шен), през 1972 г. от гимназията „Яне Сандански“ в Гоце Делчев са изключени 12 ученици, сред които и той, защото отказват да си сменят имената. Интервю от 4 август 2021 г., с. Рибново.

[5] В комунистическа България стотици хора са убити на границата, а хиляди заловени са обвинени в измяна на родината и осъдени.

[6] На въпроса ми за отношението на съпруга ѝ към нея и децата, Айше Машева отговори: „Работеше, идваше един път в седмицата, уважаваше мене, уважаваше децата. И аз нямах ни майка, ни нищо, той нямаше ни майка, ни нищо. Аз не знам майка, аз не си помня майката. Оженихме се и народихме тия дечурлига.“

[7] В началото на 1964 г. репресиите срещу помаците за смяна на имената се засилват. Тъй като някои хора от Рибново са изтезавани в гр. Гоце Делчев, населението започва да се организира за общ протест. На 28 март в джамията 50 души обсъждат смяната на името на Мехмед Алиев Атипов и решават да се противопоставят. Хората са раздразнени силно, напрежението е голямо. На 29 срещу 30 март в селото са разлепени позиви със следното съдържание: „Всички за един и един за всички!“, „Стари и млади, жени и деца, всички до един да прогоним врага!“ Рибновци прекъсват телефонните връзки със селото. Въпреки напрегнатата обстановка, на 30 март в 6 часа сутринта, когато хората са в джамията за молитва, агитатори, милиционери, войници и отрядници обграждат джамията и селото, за да извършат преименуването. Предупредени, всички жители излизат на улицата и започват да се противопоставят, милиционери и войници стрелят във въздуха, но в крайна сметка не устояват на тълпата и са принудени да избягат. Отнети са автоматите и пистолетите на един войник и милиционер. В резултат на бунта в Рибново, властите са принудени да отстъпят. Акцията за смяна на имената в помашките райони временно е преустановена (Конедарева 2003: 52-53). Много хора са задържани и изтезавани в Гоце Делчев, където се води следствието (Конедарева 2003: 54-55). Срещу 31 човека е заведено дело, 11 от които са осъдени за срок от 1 до 12 години, 17 души са изселени, а трима са взети на оперативен отчет. Вж. Държавна Сигурност – Смяната на имената – Възродителният процес (1945-1985 г.), Том I, (КРДОПБГДСРСБНА), 2013, с. 417-418, 408-409, 424-425. За протестите и последвалите репресии виж още: Конедарева, Сенем, Горчиви разкази. Тяхната истина на „Възродителния процес“. Книга първа, Благоевград 2003, с, 24-26, 51-57; Груев, Михаил; Тепавичаров, Веселин и др., 2011, с. 335-400.

[8] Цитираното интервю с Али Киселов. Осъден е през 1964 г. за участие в Рибновските протести. По този въпрос вж. Държавна Сигурност-Смяната на имената-Възродителният процес (1945-1985 г.), Том I, (КРДОПБГДСРСБНА), София 2013, с. 411, 418.

[9] На 04.08.2021 г. в Рибново интервюирах зетя на семейство Машеви, Шериф Джуркин, за да изясня някои подробности.

[10] Интервю с Шериф Джуркин.

[11] Рифат Мустафов Гурдалов се връща заедно с брат си в родното си село от с. Сейдол, Търговищко, заради кампанията за смяна на имената, но от ДС не им позволяват да останат и ги преследват. За да не бъде задържан като брат си и принуден да си смени името, Рифат Гурдалов месеци наред се укрива като работник-строител в други градове или в гората край селото. Той също няма друг изход, освен да търси начини за бягство през границата. Юсеин Машев и Рифат Гурдалов се познават много добре с Ибрахим Исмаилов Кисьов от с. Лъжница, който няколко години учи коран при ходжата в Рибново, затова се готвят заедно да напуснат страната. След като изселват Юсеин Машев и бащата на Ибрахим Кисьов не му позволява да тръгне, Рифат Гурдалов остава сам. Затова тръгва с Етем Адемов Аширков (Етем Ашък, 1952) (Интервю с Рифат Гурдалов, 6 ноември 2011 г., гр. Сарай). Той също е преследван и физически изтезаван в МВР – Гоце Делчев, тъй като не пожелава да си вземе дипломата за средно образование с наложеното българско име от техникума в с. Чомаковци, Врачанско. За да се спаси от разследването и издевателствата, заедно с няколко свои съселяни Етем Адемов Аширков се готви да премине нелегално границата. Впоследствие приема предложението да тръгне с Рифат Гурдалов. Приятелите му също преминават успешно границата (Интервю с Етем Аширков, 7 Ноември, 2011 г., гр. Сарай).

[12] Ибрахим Кисьов от с. Лъжница е сред обвинените през 1973 г. в организация на Корнишките протести срещу насилствената смяна на имената и е осъден на 10 години затвор. Вж. Държавна сигурност – Смяната на имената -възродителният процес (1945 – 1985), Том I, 2013, с. 753. Той също живееше в гр. Сарай. Интервюто е проведено на 4 ноември 2011 г.

[13] През тази година от родното ми село Корница в Северозападна България изселиха Асан Хаджиасанов. От другите помашки села също има изселени.

[14] Някои от писмата изпраща чрез работници от Кърджалийско в Захарната фабрика край Радомир.

[15] Присъдите са произнесени на процеса в Благоевград, който се води от 3 до 6 юли 1973 г. По въпроса вж.: Държавна сигурност – Смяната на имената – възродителният процес (1945 – 1985), Том I, 2013, с. 707-712.

[16] 9 години след бунта в Рибново жителите на с. Корница повтарят подвига на рибновци и организират най-дългите протести срещу смяната на имената от 70-те години. Репресиите срещу държавни служители, ученици, войници и работници, заловени извън селото и изтезавани, принуждават хората да вземат мерки и контактите на селото с Гоце Делчев са прекъснати. На 23 януари 1973 г. в селото идва група от МВР – Гоце Делчев, за да вземе насила бригадира Риза Бекиров, който отказва да се яви в МВР. Цялото село се събира пред дома му и го спасява. Този случай става повод хората от селото да не се приберат по домовете си, да напалят огън и да протестират от 23 януари до 29 март 1973 г. Повече никой не ходи на работа, децата престават да учат. Протестите са смазани жестоко рано сутринта на 29 март, срещу хората е употребено оръжие, има убити 4-ма (след това още един човек е убит в Брезница в дома му, а и от раните по-късно умират още двама души), както и повече от 100 ранени. Същата нощ са изселени над 35 семейства, сред които и моето. В МВР са задържани, разпитвани и изтезавани стотици. Има много пострадали и от двете съседни села, Брезница (Конедарева 2003: 100-101, 103-106) и Лъжница (Конедарева 2003: 15-19, 36-37, 79-81), притекли се на помощ на корничани. Образувано е дело срещу 12 души, излъчени като организатори, и 10 от тях (единият е от с. Лъжница) са осъдени на лишаване от свобода от 3 до 12 години. Вж.: Държавна сигурност – Смяната на имената – възродителният процес (1945 – 1985), Том I, 2013, с. 683-684, 734-744, 745746, 753. Това е най-продължителният и съзнателен бунт срещу комунистическите репресии през 70-те години не само на помаците, но въобще в България, който заслужава специално изследване. За разправата с протестиращите и физическите изтезания вж: Конедарева, Сенем, 2003, с, 4-8, 91-95, 106: Груев, Михаил; Тепавичаров, Веселин и др., 2011, с. 529-637.

[17] В интервюто си Рифат Гурдалов потвърждава всички контакти, за които Юсеин Машев разказа пред мен.

[18] Това разказа Айше Машева.

[19] Думите на Юсеин Машев по време на свиждане с жена си.

[20] Известно е, че въдворени и затворници се извеждат извън острова на работа под охрана.

[21] Според него, човекът бил зет на известен певец в с. Корница. До момента не успях да го идентифицирам. „Той даде писмото. Той го е носил. Разгеле се познаваме. И ми даде писмото и аз му казах, че ще бягам.(…) И го мушнах в задния джоб на долните гащи (…) Той написал писмо до австрийския канцлер, как са затворили селото с пушки, с танкове“.

[22] По това време канцлер на Австрия е Бруно Крайски.

[23] „Цялата тази история, която им я разказах на сърбите, ме накараха за 10 дена да я науча на сръбски и да я кажа по тяхното радио.“ (Конедарева 2003: 109).

[24] Песента я слушат някои хора в Рибново и в Корница. За това свидетелства Али Киселов в интервюто.

[25] Георги Мишев е бил осъден за сводничество. В „Горчиви разкази“ Юсеин Машев разказва, че е пожелал да замине за Франция (Конедарева 2003: 109), а в интервюто си с мен назовава Германия. Краят на криминалния затворник в „Белене“ Георги Мишев е трагичен. Убит е на Запад при участие в голям обир.

[26] Държи връзка с турското консулство в Рим.

[27] Вече говори италиански, а в лагера е научил и най-употребяваните турски думи и изрази.

[28] Юсеин Машев ми показа избледнялото ксерокопие на списъка и бях сигурна, че съм го снимала, но не можах да го открия в архива си. Според него на списъка е дадена публичност в Турция, предаден е и на западноевропейските държави: На въпроса ми как го е пренесъл, той разказа: „Тук в колана на панталонето. Тук го направих на копие. И от Турция го взеха турската държавна сигурност и го разпратиха по цяла Турция. И Европа. Да знаят хората в „Белене“ кои са, имената и всичко.“

[29] Махмутшефкетпаша (Mahmutçefketpaça).

[30] Той пресича границата един ден преди да влезе в армията.

[31] Юсеин Машев: „Те се хванали, милицията, да разпръснат семейството, да остане сама жената. Малкият син ще го карат да учи в Банско, да учи за тракторско училище 3 години. Малката щерка се ожени. Онзи ще върви войник. Шезаина тютюн.“

[32] Това споделя Юсеин Машев пред Али Киселов от Рибново през 1980 г., който го пита: „Добре бе, ти как успя, как се реши да дойдеш? Те там ще те очукат бе, те как те търсят тебе!“

[33] В Турция през това време има дефицит на валута, продава се само в банките, затова снабдяването с марки не е лесно.

[34] За проявеното доверие голяма роля изиграва и това, че майка му има братовчедка, женена преди 1944 г. за турчин от гр. Вилица, който се е занимавал с търговия на тютюн и е заминал за Югославия около 1941-1942 г. Синът му в 1960 г. се изселва в Турция. Юсеин Машев го открива в Бурса.

[35] „.Аз влязох в една стая да сменя, да си сваля панталоните, а свата ми разтърсил багажа да търси пистолет. (…) На всичките казах: Няма да казвате, че сте ме видели, защото вас ще ви дерат като животни кожите.“

[36] „С двама мъже, единият Джемал единият Сюлейман. Дадоха една бучка сирене, сложих я в чантата и изчезнах. Взех 100 лева от тях и после им ги изпратих, на жените им изпратих копринени, копринени работи за дрехи. Но и на тях не казвам истината. Аз оставих там на тях на синовете ми фанели и ризи, че ще ги извикат, ще ги дадат, защото аз на другия ден изчезвам. (…) Казвам, че съм дошъл и оставям тия дрехи на децата.“

[37] „Опрах и чорапите (.). На едно дере. Аз си нося прибори, всичко си нося. И игла си нося за шиене, за това за онова. Да, обръснах се, чорапите опрах, удари един дъжд. Намокрих се, аз носих дрехи, имах потници. (…) През нощта три пъти сменях дрехи, сменях потници, намокриха са в чантата.“

[38] „Човекът застанал беше на вратата на колибата. Посидя и ми дума:Аго Юсеин е там при скалата, елате да се видите! -и си отиде. Аз побелях като бяло платно, уплаших се. Не вярвам вейке, това са 7-8 години. След малко дойде друг човек, пак наш роднина и ми казва:Не се плаши, защо се плашиш, я той е тамдал една чекийка и две-три жувалки от Турция, да ми ги даде, да не са плаша.

[39] „Онези двамата човека бяха при него. И аз да наближа към него и паднах в боровинките, не знам какво ми стана! Нещо ми се стъмни в очите и.“

[40] „Щерката дойде да ме изпрати, я думамДа ми дадеш малко найлон.И тя каза:Нашата свекърва ся ще ти отреже.И свекървата ѝ излезе на портата и аз не съм казала нищо, че пътувам. – Аба Невсее, да ми гледаш нашата като твоя щерка…Това го продумаа на сватицата, разбрали ли са, не са ли разбрали. Я вейке откачих и тръгнахме. И взех малко сяно да го туря на коня, имаше и две-три козици и те замляска и аз завиках [заплаках]. И аз завиках. И думам:Айде, щерко, рейса иде, ама така треперя. Търся, взела съм в чантата за децата едно бурканче месо, адин ляп и една лъжица. Това съм взела. Друго нищичко, ей така излязооме от нас…“

[41] Юсеин Машев спасява сина си около три седмици преди да влезе в армията. След този необикновен успех, от ДС решават да предотвратят евентуален следващ провал. Затова съпругата на Рифат Гурдалов, Селвие Гурдалова, през 1981 г. е извикана от началника на МВР Гоце Делчев, Йордан Трендафилов, (сред хората в района е известен като Даньо или Даняка) и ѝ е предадено да направи постъпки за издаване на паспорти на нея и на дъщеря им, Фикрие. Двете заминават за Турция, а вторият им син, Фехим, който тогава е в казармата, след уволнението си получава паспорт и през 1983 г. също заминава. След 11 години всички членове на семейството на Рифат Гурдалов се събират в гр. Сарай. С успеха си, двамата стоварват голям удар върху служителите на МВР – Гоце Делчев, които не успяват да им попречат и в крайна сметка са принудени да издадат паспорти на членовете на семейството на Рифат Гурдалов.

[42] Ако е вярна датата на влизането им в Турция (14 октомври), която се посочва в интервюто през 2003 г., трябва да са останали в лагера малко повече от месец.

[43] Юсеин Машев: „Роднината, вуйчо имаше тя там и затуй. Там бях регистриран. Взех неговата фамилия. Той е стар човек.]…) Аз му показах паспорта, казах му:Ще отида и ще ги докарам.Няма да мога да дочакам, ми каза (…).Той е дошъл, избягал самичък на 18 години, а той е бил тука запасняк с Ататюрк, бил е войник и е останал тук.“ Айше Машева: „Когато ние дойдооме, той вече беше умрял, не ми каза, ама като го попитах къде е дайчо, той ми каза, че е умрял.“

[44] Айше Машева.

[45] „Казвам сега да имам един пистолет, ще го утрепа тоя човек. Толкова ми стана зор. Тук една бърчина и там една бърчина, няма ни село, няма ни народ. Само това дето е в дерето. И му казах. – Аз ще си вървя, аз няма да седя тук. Как ще седя тука? – (…) И вече викам на глас [плача] като отидем в гората, викам, пискам в гората, моля месечината да им каже.“ По статистически данни жителите на с. Махмутшефкетпаша през 1980 г. са 1103 души.

[46] Не знам дали е случайност или ясновидство, но през 1980 г. Юсеин Машев казва и на сина си, и на съпругата си, която непрекъснато плаче за останалите в България три деца, че ще се видят в Турция едва след 10 г.

[47] На Юсеин Машев не се изплаща компенсация за изселването и въдворяването. За съжаление, повечето от репресираните помаци през 1971-1972 г. са обвинявани в измислени криминални престъпления. По същия начин са ощетени и жените, които са осъдени за обрязване на децата си.

 

Pin It
Зейнеп Зафер
Зейнеп Зафер е родена е през 1958 г. в с. Корница. През март 1973 семейството й е интернирано; по време на „възродителния процес“ с още трима нейни близки са осъдени на затвор (1985), след което в края на ноември 1986 г. принудително е заселена в с. Ботево, Михайловградско. От 1988 г. е член на Независимото дружество за защита на правата на човека и негов представител за Варненска област. На 3 февруари 1989 г. е експулсирана от България. Д-р, доцент в Анкарския университет и уни­верситета „Гази“ по българска и руска литература.
Други статии от този автор

Посетители

99

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Поражението на... преди 1 ден
  • Йордан Нихризов писа Още
    В анализа мисля, че... преди 2 дни
  • мхм писа Още
    Този Мишра няма как да... преди 2 дни
  • мхм писа Още
    Толкова по-зле. Значи... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Кафà. преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Затварям... преди 3 дни
  • Броди писа Още
                        С... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    За мен нещата за Русия... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Интересно с какво... преди 5 дни
  • Тихомир Тачев писа Още
    Явно авторът е... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Хубаво е Броди да... преди 5 дни
  • Метър писа Още
    Д-р Канов...ВЕЛИКанов! преди 6 дни
  • Броди писа Още
    ... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Има ли някой някъде да... преди 1 седмица
  • фон Шванц писа Още
    Йоахим Фест доказва,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Съгласен съм Златко -... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, Николай,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Като цяло отговорите... преди 1 седмица
  • pendo писа Още
    Може да е глупаво, но... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, Вальо,... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Интересна публикация... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Кирхов, проклета... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Да не забравяме също,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Блестящ анализ и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 3 седмици