1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 06 Riben Bukvar

 

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения изследването на холандската историчка и изследователка на българското Възраждане, Жанет Сампимон: „Ставането на българщината“. Този изключително важен труд, досега напълно непознат за по-широките читателски кръгове в България, е според нас в състояние значително да разшири и допълни собствените ни представи за процеса на националното ни оформяне, не само защото идва „отвън“, но и защото е издържан в дух на една (международно-компетентна) научност, и до днес все още напълно чужда за българската историография. Какво точно имаме предвид с това предизвикателно твърдение може би ще установите сами, ако направите опит да се потопите малко по-дълбоко в текста.

 

6: Развитието на българската нация

Каква информация за българския език и култура е била достъпна за българите в Османската империя? Как са достигали до тях новините за случващото се другаде? В тази глава е направен опит да се очертае развитието на българската социалност и на публичната сфера, в която може да се разпространява национален дискурс. Тъй като тази публична сфера не е била ограничена от държавните граници, в тази глава те многократно се прескачат. В центъра на вниманието са събитията в рамките на Османската империя, които допринасят за развитието на българската идентичност. В глави 7 и 8 ще се спра подробно на влиянието на Руската и Хабсбургската империя върху българското национално движение.

§6.1 Българското образование

Както видяхме в §3.3, до XIX в. единственото възможно образование в българските земи е било в манастирски килийни училища или гръцки училища. Централен въпрос в развитието на българската национална идентичност е въвеждането и професионализирането на образованието в България през XIX век. Нараства убеждението, че с увеличаването на международната търговия това, от което нацията се нуждае най-много, е национална образователна система. Първоначално намеренията са строго патриотични. Макар че до създаването на Българската екзархия през 1870 г. не съществува координирана система от училища, през предходните десетилетия броят на българските училища рязко нараства. Особено откриването на първата българска гимназия в Габрово през 1835 г. поставя началото на бурно развитие на българското образование[1]. Българските училища започват да приемат всички ученици, независимо от тяхното богатство. Освен това с основаването на читалищата (вж. §6.7) учениците получавата много повече възможности за самообразование след училище[2]. Поради високата мобилност на учителите, училищата образуват мрежа, обхващаща българските земи, което спомага за създаването на българската „въобразена общност“ (вж. §1.2).

Първоначално учебните предмети се преподават изцяло на гръцки език, но постепенно гръцкият се заменя с български, първо в учебната практика, а по-късно и в учебниците. Първоначално това се прави, за да се помогне на учениците да научат по-бързо гръцки език. Училищата, в които обучението се провежда (частично) на гръцки език и в които се използва алилодидактическият [взаимоучителен] метод на преподаване (вж. §4.1), се наричат елино-български училища. Първото такова училище е открито в град Свищов през 1815 г. от Емануил Васкидович[3]. Към училището Васкидович основава и първата училищна библиотека в българските земи.

Васкидович (1795-1875) е студент в академията в Хиос и в Княжеската академия в Букурещ. Той поддържа връзки с Неофит Бозвели и заедно с него е съавтор на Славянобългарско детеводство (1835 г.) – изчерпателна книга за всички предмети на началното образование, съдържаща уроци по правопис, граматика, аритметика и география. Въпреки че обучението е на гръцки език, свищовското училище се превръща в национален патриотичен център, в който Васкидович развива у всички свои ученици „българско чувство“[4].

През 1819 г. в Котел е създадено второ българско училище с учител Райно Попович (ок. 1773-1858 г.), като негов първи учител. Роден в Жеравна, Попович получава образованието си там и в Сливен, Солун, Хиос и в Княжеската академия в Букурещ (където е приет през 1816 г. със съдействието на своя далечен роднина Стефан Богориди). Попович работи като, по собствените му думи, „елино-гръцки“ учител в Котел, Жеравна, Карлово, Калофер, Сопот и Пловдив. Елино-българските училища, които Попович основава в Котел и Карлово, са разделени на два класа: в първия клас езикът на преподаване е български, а във втория клас той е заменен с гръцки.

Попович обучава много хора, които стават влиятелни интелектуалци. Сред учениците му са Петър Берон и Атанас Кипиловски (вж. §4.5 и 7.14), както и журналистът Иван Богоров и революционерът Георги Раковски.

Повече светски училища за българи са основани през 1820 г. в Сливен от Иван Селимински, през 1826 г. в Карлово от Райно Попович и през 1828 г. сред емигрантите в Измир от Константин Фотинов. Училището на Фотинов показва необходимостта българските учители да използват алилодидактичния метод на преподаване: започвайки като малко училище за децата от българската колония в Измир, с около десет ученици в една стая, то се разраства за няколко години до 200 ученици, от всички български земи.

Първото училище, в което се учи само на български език, е училището в Габрово, открито през 1835 г. с подкрепата на одеските българи Васил Априлов и Николай Палаузов (вж. също §7.8 и §7.11). Съществува разказ, че Априлов и Палаузов решили да открият това училище, когато разбрали, че племенникът на Палаузов Васил Рашев, който дошъл в Одеса на 12-годишна възраст, не можел да чете, въпреки че е бил в килийно училище. Това, което направило най-голямо впечатление на момчето, била пръчката, с която даскалът биел учениците си, което го накарало да избяга от училище[5].

Когато се правят плановете за откриване на училището, няма български учител, който да познава системата Bell/Lancaster [т. нар. „самоучителна метода“] (вж. §4.1), която Априлов иска да въведе в училището, и затова той изпраща Неофит Рилски в Букурещ, за да я изучи. През 1835 г., със завръщането на Неофит Рилски в България, в габровското училище започва да се прилага алилодидактичната методика, което го превръща в първото модерно училище в България. Откриването на училището е отпразнувано на 2 януари 1835 г. То се гордеело със 70 ученици, 20 от които идвали извън Габрово. По отношение на тях Априлов пише до надзорниците на училището:

Нема да земате от чуждите момчета нито пара освен ако щат бащите им похарчват нещо. Школата е обща и открай светът, ако дойдат нека се учат.

Не вземайте дори пара от момчетата отвън, освен когато бащите им предлагат пари доброволно. Училището е общинско и дори да идват от далеч, нека всеки, който дойде, да учи.

Априлов е искал училището да бъде център на националното образование и да подпомага други училища, когато е възможно. Действително хора от други градове, освен Габрово, се обръщат към Неофит Рилски, за да търсят съветите му относно управлението на училището, и през десетилетието след откриването му, във всички по-големи български градове са открити 53 алилодидактични училища[6]. По-късно, през 50‑те години на XIX в., Габрово губи престиж заради продължаващите конфликти между учителите и местните власти. Училището никога не се превръща в лицей или дори университет, какъвто Априлов е искал да стане.

От 1840 г. нататък алилодидактичните училища са заменени от класни, в които децата получават образованието си в групи по възраст. Приспособявайки се към нуждите на своите ученици – бъдещи търговци – тези училища предлагат широк спектър от предмети: езици (български, турски, гръцки и западни езици), както и математика и природни науки, история и география. Първото българско класно училище е основано в село Копривщица през 1846 г. от Найден Геров (вж. §6.8), който основава класно училище и в Пловдив през 1850 г.

Средното образование на български език става достъпно едва много по-късно. През 1853 г. одеските българи искат подкрепа от руското правителство за превръщането на класното училище в Пловдив в гимназия, за да могат да се подготвят учители в българските земи, но този план се проваля. Първите български гимназии са открити в Болград, Русия, през 1859 г., в Пловдив през 1873 г. и в Габрово през 1874 г. За третостепенно образование българите трябва да изчакат до 1888 г., когато в София е основан Институт за образование, който по-късно се превръща в Софийски университет. Дотогава българите са зависими от образованието в чужбина, най-вече в Русия, но също и в Хабсбургската империя, Гърция и Сърбия[7].

Училищата и книгоиздаването се стимулират взаимно. С разрастването на мрежата от български училища се увеличава и производството на буквари и други учебни помагала. През 1824 г. излиза първата учебна книга на Петър Берон – Рибен Буквар. Следват много други.

Голям дял в това производство има Неофит Рилски, който изработва редица книги за нуждите на габровското училище. Неофит Рилски (1793-1881) често е смятан за движещата сила в развитието на българското образование. В тази връзка по-късно той е удостоен от чешкия историк Константин Иречек с титлата „Патриарх на българските учители“.

Неофит е роден като Никола Поппетров Бенин в Банско през 1793 г., а през 1818 г. става монах в Рила. Учи в манастира и в училището в Мелник, няколко години е учител в Самоков, а след това се връща в Рила. След пожара в манастира през 1833 г. Неофит е изпратен като таксидиот в Казанлък. След това е помолен от Васил Априлов и Николай Палаузов да основе българско училище в Габрово, за което е изпратен в Букурещ да изучава алилодидактичния метод.

Неофит Рилски подчертава значението на доброто общо образование, което според него трябва да предхожда религиозното образование, което е крайната му цел:

До сега нашите съотечественицине не са познавали коя е била причината на непросвещението и защо е трябвало по-напред да се устрояват училища, а патом церкви и монастири. По-напред да се напечатат на нашия български език и потребните на учението книги, а после Ветхий и Новий Завет[8].

Неофит Рилски написва и издава много учебници, повечето от които в подготовката си да преподава в Габрово, като Взаимоучителни таблици (1835 г.), Буквар, извлечен от взаимоучителни таблици (1835 г.) и Аритметика (1851 г.). Освен това той е автор и на първата граматика на съвременния български език, Болгарска граматика, 1835 г., която е публикувана в Крагуевац, Сърбия, през 1835 г. При написването на граматиката Неофит следва гръцки примери[9].

След престоя си в Габрово Неофит става учител по църковнославянски език на остров Халки, а през 1852 г. се завръща в Рила, където остава до края на живота си, като игумен от 1860 до 1864 г.

Неофит възнамерява да издаде и гръцко-български и българо-гръцки речник, над който работи през по-голямата част от живота си. Започва тази работа още когато учи в Мелник. Гръцко-българската част очевидно вече е била завършена, когато Виктор Григорович посещава Рила през 1845 г. (вж. §6.5)[10]. В Унгарския национален архив се съхранява ръкопис на гръцко-българския речник на Неофит Рилски (части от него), който очевидно е бил предназначен за публикуване[11]. На заглавната му страница Неофит е споменат като професор Неофит Папа Петрус, а годината е 1828. Този ръкопис обаче не е отпечатан. Първите две букви на речника в крайна сметка са публикувани в Истанбул през 1875 г. Възможна причина, поради която трудът не е отпечатан, е, че представата на Неофит за писмения български език се е различавала от мнението, което са имали сърбите и българите в Будапеща (вж. §6.2).

Неофит Рилски възпитава цяло поколение учители, които допринасят за разпространението на модерното образование в цяла България. Един от тях, Захари Княжески (чието истинско име е Цеко Петров), е сред българските интелектуалци, които се възползват от стипендиантската програма, създадена от Васил Априлов и други в Одеса (вж. §6.12). След основното си образование в Стара Загора и по-нататъшното си образование във Велико Търново, на Атон и в Габрово (където посещава училището на Неофит), Княжески става учител. Работи в Стара Загора (1832 г.), Габрово (1836-7 г.) и Търново, където основава „взаимно училище“, или алилодидактично училище. След това пътува много: из Балканския полуостров, в Близкия изток и Африка. Посещението в Йерусалим му донася престижната титла хаджи.

На 29-годишна възраст Княжески започва образованието си в Одеската духовна семинария със стипендия, отпусната от Габровското училище. Учи там до 1845 г. По време на едно пътуване из Русия през следващите две години, посещавайки Харков, Москва и Санкт Петербург, той събира учебници за българските училища, а също дискоси и потири за употреба в българските църкви.

По време на това пътуване Княжески установява контакти с важни руски учени като Измаил Срезневски, Осип Бодянски (вж. §7.3), Михаил Погодин (вж. §7.6) и славянофили като братята Аксаков и Хомяков. Той урежда 13 стипендии от Русия за български момчета и момичета.

В Петербург, в печатницата на Синода, Княжески научава нещо за печатарската професия и получава като подарък печатарска машина. След завръщането си в България през 1847 г. разпространява донесените от Русия книги и списания из цяла България. Започва да преподава в Стара Загора, където полага основите на девическо училище заедно с Анастасия Тосева, която е учила в Русия с осигурена от него стипендия. През 1869 г. Княжески е назначен за драгоман в руското консулство във Велико Търново, а по-късно и в Русе. Официално драгоманът е преводач, но на практика драгоманите имат много по-голямо влияние от това.

Княжески се интересува от българската история и фолклор, което довежда до публикуването на трудове като Въведение в историята на българските славяни (1847 г.) и участие с български народни песни в сборник на руския учен П. Безсонов (1855 г.).

Вторият ученик на Неофит, който допринася за разпространението на модерното образование в България, е Захарий Круша, роден в Самоков. През 1828 г., като помощник-учител на Неофит, той съставя българо-гръцка граматика, която остава непубликувана. Заминава да учителства в Копривщица, но отново учи в Габрово при Неофит. Подобно на своя преподавател, Круша е ревностен привърженик на алилодидактичния метод. До пенсионирането си през 1870 г. той е учител в София, Враца, Самоков, Одрин, Копривщица, Панагюрище и Радомир. Две от децата му тръгват по стъпките на баща си: Христофор, който получава образованието си в Сърбия (1866-1871 г.) и е учител в Свищов, Видин и София до 1877 г., и Олга, която учи в Русия до 1879 г., а след това започва да преподава в държавното девическо училище в София[12].

§6.2 Развитието на стандартен писмен език

С нарастването на писменото общуване на български език (за разлика от гръцкия) и разпространението на образованието само на български език, нараства и нуждата от стандартизиран национален език. Въпросът как да бъде стандартизиран този език се посреща с различни гледни точки. Могат да се разграничат две основни такива:

Първата, поддържана от църковнославянската школа, има за цел да използва стария църковнославянския език като основен източник на вдъхновение. Привърженици на този възглед са предимно членове на духовенството, сред които Константин Огнянович и Христаки Павлович, които искат разликата между езика, използван в литургията и извън църквата, да бъде възможно най-малка. Това би продължило един подход, който е бил разпространен през цялото Средновековие. В тази писмена система ще се използват падежи, но не и членове[13].

Тази идея е възприета от Гаврил Кръстевич и Йоаким Груев от т.нар. пловдивска школа, както и от руския учен Юрий Венелин (вж. §6.7), който открива недостатъци в голяма част от синтаксиса, характерен за говоримия български език по негово време. Например загубата на маркери при склонението на съществителните имена и все по-широката употреба на постпозиционния определителен член са смятани за чудовищни граматически грешки.

Эта нещастная привичка простаго народа прилагать ко всякому слову -ат, – та, -то, не само в именительном, но и в прочих падежах, била единственною причиною, что язьк Болгар начал лишатъся правильньх форм своих падежей…[14]

Венелин желае българският език да бъде възможно най-близък до църковнославянския и руския и предлага правопис, основан на етимологията, а не на фонетиката.

Втората школа предлага за основа на писмената система да се приеме говоримият български език. Това се дължи на католическите интелектуалци (вж. §2.5), които пишат на „илирийски“ език, базиран на хърватския, но съдържащ български думи. Например Огледало на истината между Източната и Западната църква, 1716 от Кръстьо Пейкич, което включва типични български думи в илирийски текст[15].

Тази идея е доразвита през XVIII в. сред учените от Рилския манастир (вж. §5.5), сред които са Йосиф Брадати, Тодор Врачански, Теофан Рилски и Йоан Врачански. Както се изразява Брадати в Слово поучение ради простим (Наставление за образованието на простите, написано между 1740 и 1760 г.), най-важното е всеки писмен език да бъде достъпен за масите:

Кога пастир соберет овци да ги кармит и не дава им и трици и сол, ами почнет да ги свирит, а те жално блеют. Тако творят и мирски попове, егда соберут хорае в церков, а они починут да читат псалтир, да поют каноне.
Где могат прости людия да разумеют псалтирское тълкование и канонское четание! Мирски цръкви друго правило требуе, да имат книги поучителни по прости язик, да се разбират и прости хорае безкнижни да разумеют[16].

[Когато пастирът пасе овцете, за да ги нахрани, и не им дава плява и сол, а започва да им свири, те забляват пронизително. Това е, което селските свещеници правят, когато съберат хората в църквата и започнат да четат Псалтира и да пеят псалми. Как могат простите хора да разберат обяснението на Псалтира и четенето на псалми! Селските църкви имат различни нужди, те трябва да имат образователни книги на прост език, за да могат и простите, необразовани хора да ги разберат.]

Всъщност повечето от българите в Буда и Пеща, които се смятат за част от сръбската общност там, са привърженици на тази идея. Кирил Пейчинович например споменава на заглавната страница на книгата си Огледало (1816 г.), издадена в Буда, че книгата е написана на прост български език, за разлика от книжовния, архаичен вариант:

… ради потреби и ползования препростейшим и не книжним езиком болгарским долния Миссии[17]

[…поради нуждата и употребата в най-простия и не книжовен български език на Долна Мизия]

Други трудове, публикувани в Будапеща, в които се използва или се твърди, че се използва говоримият български език, са Граматика славено-болгарска, 1836 г. на Христаки Павлович; Прескорбное оправдание, 1846 г.) на Емануил Васкидович, която насърчава системното преподаване на български език в училищата; Библическа повест ветхаго завета, 1847 г.) от К. Теодорович и Г. М. Владикин; и Кратко начертание по всеобщата история (Кратък очерк на всеобщата история, 1836 г.) от Иван Кайданов и Атанас Кипиловски. Към последния труд авторите дори добавят Речник или лексикон, като предлагат редица славянски думи, които да заменят църковнославянските, руските и международните думи.

Крайъгълен камък за тази школа е отпечатването на Рибен Буквар на Петър Берон през 1824 г. (вж. §4.5) – първото учебно помагало, в което за основа е взет говоримият български език. По-късни последователи се срещат в българската колония в Одеса (вж. §7.11): Васил Априлов, Иван Богоров (който изразява идеите си в своята Първична българска граматика от 1844 г.), Найден Геров и Иван Момчилов[18]. В дебата за езика Априлов се противопоставя диаметрално на мнението на Венелин, когото почита в други области:

Здравият разум показва, че само народат има власт да приложива наречието си, писателите требува по него да вървят ако правят свои видумки стават смешни на другите родове… Като Италиянците, Французите и другите народи, така и Българете внесоха в говорнийат язик, за облекчение, членовете. Никой няма право да ги отнеме[19].

Привържениците на говоримия език като основа за стандартния следват пътя, начертан от сърбите преди тях. Както заявява Доситей Обрадович в своето Писмо до Харалампие от 1783 г., говоримият език трябва да бъде модел за писмения език. Следвайки този път, Вук Караджич въвежда фонетична правописна система за сръбския език (вж. §8.6). Той стриктно следва максимата на [германския просветител Йохан Кристоф] Аделунг „пиши, както говориш“, представена на сърбите от Сава Мркалий, и след това я разширява, като добавя „чети, както е написано“. В края на възраждането Любен Каравелов е най-яростният привърженик на тази позиция сред българите.

Между тези, които твърдят, че писменият език трябва да се основава на говоримото слово, има разногласия по въпроса кой диалект да се вземе за основа: западният, който се говори в Македония и край Рила, или източният, който се говори на североизток от Балкана, в градове като Габрово, Котел и Сливен. Интелектуалният кръг от Брашов, сред който са Петър Берон и Васил Ненович (вж. §8.3), явно е предпочитал родните си източнобългарски диалекти. Виждаме, че това е отразено в кореспонденцията между Ненович и неговия братовчед и агент П. С. Ненович относно редактирането на книгата му Свещеная история церковна, 1825 г. След като Ненович търси помощта на сърбина Атанас Нешкович като коректор, четири месеца по-късно той пише на братовчед си, притеснен, че Нешкович ще сърбизира езика, на който е написан трудът:

И да не прави никаква друга поправка, сиреч да промени смисъла на историята съобразно със сръбския синтаксис, а да я остави така на прост български език както е, а само да поправи правописа и рядко по някоя дума, ако се случи двусмислена[20].

Васил Априлов, водещата фигура на българите в Одеса (вж. §7.8 и 7.11), също предпочита източнобългарския диалект като основа на писмения език, защото го намира за по-близък до староцърковнославянския (старобългарския), отколкото църковнославянския, използван в църквите по негово време, което според него му придавало известна степен на престижност. Той е първият, който прави разлика между тези два варианта. Като пример за „чист“ староцърковнославянски той посочва Остромировото евангелие, издадено от Востоков през 1843 г. в Санкт Петербург. През 1836 г. той изпраща в България (на гръцки език!) едно циркулярно писмо (вж. §6.6), в което призовава всички книжовници и учители да постигнат някакво споразумение за използването на един стандартен език.

Между народния език и староцърковнославянската перспектива, третата позиция по отношение на писмеността е предложението за компромис: да се вземе за отправна точка езикът на народа, но да се обръща към староцърковнославянския в случаите, когато българските диалекти са твърде различни, за да се даде единно решение. Привърженици на този метод са Райно Попович и Неофит Рилски[21].

С течение на времето идеите на различните групи се сближават и в крайна сметка през 40-те и 50-те години на XIX в. се появява стандартен български език. В История на българския език“, 1979 г., Стефан Младенов приписва голяма част от това постижение на Неофит Рилски, който, роден в района, където се срещат източните и западните диалекти, ги обединява в своята граматика от 1835 г.[22] Развитието и разпространението на единна писмена система е резултат и от раждането на многобройни списания на български език от 1844 г. нататък. Тъй като повечето важни български писатели (Ботев, Каравелов, Славейков, Друмев, Войников, Чинтулов и т.н.) произхождат от Изтока, в края на краищата стандартният език се основава много повече на източните, отколкото на западните диалекти. Въпреки усилията на Неофит Рилски западните диалекти са по-слабо представени.

§6.3 Българска печатарска индустрия и книжна търговия

Първите книги на български език са отпечатани през XVI в., но не в рамките на Османската империя (вж. §2.6). Мястото, където за първи път са направени сравнително голям брой книги на кирилица, е Венеция. Тези книги са били предназначени за хървати и сърби, но предвид сходството между южнославянските езици те са могли да бъдат четени и от българи, особено от западните части на страната. През втората половина на XVI в. със сръбски книги се търгува в Скопие (част от Охридската архиепископия), Кюстендил, Самоков (част от Печката патриаршия), а също и около София[23]. В Трансилвания още през XVI в. се печатат книги на (средно)български език[24] (вж. §8.3).

През първата четвърт на XIX в. повечето български книги все още се печатат извън българската територия, повечето от тях в Хабсбургската империя (вж. §8.2 и §8.4). Рибен Буквар на Петър Берон, за да назовем само една от тях, е отпечатана в Брашов. За периода от 1806 г. до 1840 г. извън България са издадени 53 книги[25]. От тях 21 са издадени в Буда, 5 – в Букурещ, 12 – в Белград, 11 – в Крагуевац, 2 – в Москва и по 1 – в Лондон и Римник.

Печатането се финансира или с подкрепата на богати благодетели, или чрез предварителна продажба на книгата на абонати. В този случай абонатите често са били посочвани в края на книгата. Например Райно Попович е продал предварително 1356 екземпляра от книгата си Христоития, книга за етикета, през 1837 г. 936-те абонати са от 45 села от всички области, населени с българи. Сред тях има 145 духовници, 16 учители, 43 ученици, 151 занаятчии, 31 чорбаджии, кметове и търговци[26].

В периода 1800-1820 г. книгите се разпространяват главно от пътуващи търговци. Това се случва особено в югозападната част на Балканския полуостров. По-късно, през 30-те години на XIX в., книгите на български език достигат до всички по-големи градове. По същото време бавно се създават и книжарници. Първата такава е открита във Велико Търново през 1809 г. от Велко Атанасов Джамджията. Той внасял предимно религиозни книги от Киев и Москва и ги продавал на жителите на манастирите в околностите на града[27].

До края на XIX в., дори когато в България вече има печатни книги, практиката на ръчно копиране на ръкописи не изчезва напълно. Така например трудът на Паисий Хилендарски История славяноболгарская продължава да се преписва и след публикуването му в печатна форма през 1844 г. под заглавие Църковник. А Григор Пърличев, който е една от водещите фигури на възраждането в Македония през 60-те години на XIX в., още в студентските си години работи като книгоиздател (преписва гръцки книги) за един лекар в родния си град.

Печатарските машини в Османската империя стават достъпни за българите едва в средата на XIX век. Дотогава печатането е било ограничено до дърворезбите, правени в някои манастири. През 20-те години на XIX в. Никола Карастоянов поставя малко начало на печатането на български книги. Карастоянов е получил образованието си в Рилския манастир и известно време е работил там като книговезец. След като напуска манастира, той става пътуващ книготърговец. Продава книги на руски и сръбски език, излезли от печатниците във Венеция и Буда. Повечето от тях били предназначени за духовенството, но по време на панаири продавал някои текстове и на частни лица. Вероятно през 1828 г. Карастоянов пренася контрабандно в Самоков една нелегална преса от Сърбия[28]. Тъй като не е разполагал с кирилски букви, отначало печата само изображения, нарисувани от сина му Анастас. През 1835 г. Карастоянов купува кирилски шрифтове от университетската печатница в Будапеща и започва да печата книги, но вероятно от страх пред турското правителство не създава много произведения. На заглавните страници той посочва като място на отпечатване градове в чужбина, за да не привлече вниманието на властите.

Втора нелегална печатница, която също идва от Белград, е създадена във Ватоша, Тиквешко (Македония) през 1835 г. Година по-късно тя е преместена в Солун, а през 1837 г. е унищожена при пожар.

Трета печатарска машина става достъпна за българите благодарение на дейността на протестантската мисия в Османската империя. През 1840 г. Британското библейско дружество снабдява печатницата в Измир, инсталирана от мисионери от Съединените щати, с кирилски букви. Този славянски шрифт идва от Лайпциг, вероятно от печатницата на Бреткопф и Хертел или на Таухниц. Тази инсталация е трябвало да бъде използвана за отпечатването на Нов завет на български език (вж. §6.4). Отпечатването на тази Библия имало голяма символична стойност за българите: тя подчертавала, че българският език е отделен, а не диалект на руския или сръбския, и че е адекватен за използване във всички видове произведения. Освен за издаването на Библията, печатарската преса е използвана и за други проекти. Константин Фотинов например я използва и за своето списание Любословие, първото българско периодично издание (вж. §6.6)[29].

През 1847 г. се появява надежда, че в Истанбул ще има още една българска печатница, тъй като Захари Княжески, който учи в Русия със стипендия, се завръща в България с много книги, списания и дори с печатарска машина, подарък от печатницата на Петербургския синод. Забранено му е обаче да започне да печата и той поставя пресата и шрифтовете в един манастир, докато чака бъдещо разрешение. Тя обаче никога не е използвана, тъй като не след дълго изгоряла заедно с манастира.

До създаването на автономно българско княжество през 1878 г. българите продължават да използват печатници в чужбина: в Русия, особено в Москва и Одеса, и в румънските княжества.

§6.4 Литература на български език

Литературата е важен фактор за създаването на въобразена общност[30]. Това важи и за българското национално движение. При всяко обсъждане на българската литература е важно да се вземе предвид, че в годините преди създаването на училищната система на български език грамотността не е широко разпространена. Само членовете на духовенството са се учили да четат. До XVIII в. авторите, които са писали книгите си като ръкописи, са имали за цел те да бъдат четени публично. Паисий например се обръща към публиката си по следния начин:

Внемлите ви, читатели и слушатели, роде болгарски, кои ревнуете и усрдсвуете по своята рода и по свое отечество…[31]

[Обърнете внимание на читателите и слушателите с българска кръв, които почитат своята кръв и българското отечество…]

След като се установява български стандартен език и печатарските преси стават достъпни за българите, нивото на грамотност се повишава и се развива пазар за литература на български език, както преводна, така и оригинална. Дори хора, които не са се научили да четат, се срещат с литературата на български език, тъй като е обичайно децата да четат на родителите си[32].

До началото на XIX в. единствените произведения, които се превеждат на български език, са религиозни. Тази практика се прилага повече или по-малко непрекъснато още от Средновековието, но през XVII и XVIII век „дамаскинарите“, хората, които произвеждат дамаскини, за първи път превеждат на разговорен български език, вместо на традиционния църковнославянски.

През 1840 г. Новият завет е отпечатан на съвременен български език – събитие, което оказва голямо влияние върху българите, тъй като води до повишаване на статуса на българския език като книжовен. Планове за превод на Библията съществуват още преди 1820 г., но първият резултат – преводът, направен от архимандрит Теодосий от Бистришкия манастир край Букурещ през 1828 г., е унищожен или изчезва по друг начин в Русия. Дори не е намерен негов екземпляр, въпреки че се споменава, че през 1823 г., пет години преди това, в българските църкви в Бесарабия е имало български превод на Евангелието, направен от Т. Бистрицки (от Бистрица).

Задачата за нов превод е възложена на Неофит Рилски от Английското библейско дружество и в крайна сметка е публикувана в Измир през 1840 г. и е приета от критиката: почти веднага са разпространени над 1000 екземпляра, а до 1844 г. броят им нараства до 5000. Патриаршията реагира бързо, след като научава за изданието, и нарежда на митрополитите си да намерят и унищожат всеки екземпляр от него. Населението бойкотира тази кампания[33], а преводът на Неофит остава търсен и до 1859 г. е преиздаван седем пъти. Второто издание на Новия завет е подготвено от Константин Фотинов и Петко Славейков и се появява през 1866 г. То е предприето, тъй като западният диалект, използван от Неофит, постепенно е заменен в писмената реч от източния. Фотинов работи и върху превода на Стария завет. Първата пълна библия на български език е издадена в Истанбул през 1871 г.

Филолози-патриоти, израснали в гръцката културна сфера, като Никола Пиколо и Иван Селимински, работят върху преводи от френски на гръцки език. Петър Берон работи върху гръцки речник, като български преводи започват да се появяват едва при хората от следващото поколение. Това е една от дейностите, които [холандският изследовател] Жоеп Леерсен определя като преходна продуктивност в развитието на националната литература – от разпространението на по-стари текстове към създаването на свеж дискурс. Светските текстове, които сравнително рано са преведени на български език, са произведения на и за Юрий Венелин, други исторически произведения и класици на световната литература.

Приказката на Александър Фомич Вел‘тман Райна, королева българска от 1843 г. е популярна заради своята тема. Историята, чието действие се развива през X в., става популярна сред българите, защото представя епизод от тяхната история. В нея се разказва за експедицията на княз Святослав от Киевска Рус срещу византийците на българска територия и за романса му с Райна, дъщерята на българския цар Петър.

Историята представя руснаците като защитници на българите, византийците като зло, а самите българи – като неорганизирани, слаби и зависими от чужда помощ. През 1852 г. тя е преведена на български език от Елена Мутева от руския оригинал и от Йоаким Груев от превод в сръбско списание[34].

Следва преглед на някои от тези преводи, направени от българи, както религиозни, така и светски, включително мястото и датата на публикуване, доколкото е възможно да се установи[35]:

Година

Място

Преведена книга

Автор

Преводач

Превод от

Забележки

18 в.

Няколко манастира

Thisavros

Damaskinos Studitis

Сред другите училища в Рила

Гръцки

В ръкопис

1806

Букурещ

Kiriako dromion

Никифорос Теотокис

Софроний Врачански

Гръцки

1823

Бесарабия

Евангелие

Теодосий Бистрички

Руски?

Не е запазено копие

1825

Auserlesene Biblische Historien

Йохан Хюбер

В. Кипиловски

Немски

1828

Нов завет

Петър Сапунов

1835

Произведения на Дмитрий Ростовски

Руски

1837

Буда

Алманах на бедния Ричард

Бенджамин Франклин

Гаврил Кръстевич

Френски

1840

Измир

Нов завет

Неофит Рилски

?

Задание на Английското библейско дружество

1842

Букурещ

О зродыше новой болгарской литературы

Юрий Венелин (Jurij Venelin)

M. Кифалов

Руски

1843

Дворянски выборы

Димитър Брайкович

1844

Букурещ

История славено-болгарског народа

Атанас Нешкович

P. Сапунов

Славено-Сръбски

Работата на Нешкович е превод на История на Раджич

1844

Das verlorene Kind

Кристоф Шмид

Немски

1844

Лайпциг

Belisar

H.C.H. von Trautzschen

В. Кипиловски

Немски

От гръцки превод

Многострадална Геновева

Кристоф Шмид

Немски

От сръбски превод

1845

Виена

Авантюри на Телемах, син на Одисей

Франсоа дьо Фенелон

P. Пиперов

Френски

1846

Работа на Доситей Обрадович Obradovic

Хр. Павлович

Сръбски

1848

Reichtum und Ehre

Chr. Gellert

N. Касапски

Немски

1849

Истанбул (Царигр. вестник)

Робинзон Крузо

Даниел Дефо

Богоров

Руски?

1850

Истанбул (Царигр. вестник)

Paul et Virginie и La chaumière Indienne

Bernardin de St. Pierre

Гранитски

Френски

от гръцки преводи на Никола Пиколо

1850

Stunden der Andacht

H. Zschokke

G.j. Seslavcanin

Немски

1850

Булката на

Абидос

Байрон

Н.Катранов

Английски език

От руски език в превод на И.Козлов

1850

Истанбул

Наполеон Бонапарт

Александър Dumas-père

Хр. Draganovic

Френски

От сръбски превод

1851

Истанбул (Царигр. вестник)

Rajna, koroleva bolgarskaja (1843)

Александър

Vel'tman

Йоаким Груев

Руски

От сръбски превод

1851

Одеса

Биография на Venelin

Самият Палаузов?

Николай

Palauzov

Руски

1851

Истанбул

Младият сибиряк

Ксавие дьо Местр

Александър Екзарх

Френски

1851

Истанбул

Les prisonniers de Caucase

Ксавие дьо Майстер

P. Кисимов

Френски

1852

Санкт Петербург

Rajna, koroleva bolgarskaja (1843)

Александър Велт‘ман

Елена Мутева

Руски

1852

Фрагменти от Осиан

MacPherson

Петко Славейков

Английски език

В колекцията Смешна китка

1852

Истанбул

Uciliste za decata

Marie Leprend de Bonhomme

Ал. Гранитски

Френски

1853

Истанбул

Nravoucenie za decata

Marie Leprend de Bonhomme

S. Радулов

Френски

1853

Истанбул

Проказний на градат Аост

Ксавие дьо Майстер

Ирина Попгеоргиева-Екзарх

1858

Истанбул

Чичо Томовата колиба

Хариет Бичър-Стоу

D. Mutev

Английски език

В Български книжици, недовършен

1859

Истанбул

Неизвестен роман

Сервантес

Хр. Ваклидов

Испански

От френски превод

1859

Горски човек

Дж. Фенимор Купър

J. Груев

Английски език

1863

Москва

Слово о полку игореве
Rukopis Krâlowedvorsky
Guslar

неизвестен, Вацлав Ханка, Тарас Шевченко,

Райко Жинзифов

Староруски,

Чешки, украински

Творбите са включени в сборника на Зинзифов Новобългарска сбирка


Таблица 6.1: Литература, преведена на български език

 

Друг аспект на литературното култивиране е появата на оригинални национални исторически драми, стихотворения и романи. Литературното творчество на български език започва късно. След като се развива обаче, националната историческа тематика е много популярна. Първият роман на български език е Нещастна фамилия (1860 г.) на Васил Друмев. През 1872 г. Друмев написва и първата оригинална пиеса на български език: Иванко, убиецът на Асеня.

§6.5 Българска историография

Успоредно с работата на интелектуалците по превода на литературни произведения на български език редица автори пишат исторически трудове за България. Жоеп Леерсен прави разграничение между писането на история и образованието по история. Тук обединявам тези два аспекта, тъй като в българския случай те са много тясно свързани помежду си.

Първите автори, като Паисий (вж. §5.3), са вдъхновени от идеите на илиризма през XVII в. По-късно във Виена и Будапеща са написани истории, все още повлияни от сръбските примери. Често съчинението История славяноболгарская, написано от Паисий Хилендарски през 1762 г., се смята за отправна точка на българската историографска традиция, а историографските съчинения се подреждат според датата на създаването им. При реконструирането на националното движение обаче всъщност е по-ползотворно да се разгледа традицията на историческото четене и да се изследват произведенията в реда, в който те стават достъпни за българската общественост или поне за голяма част от българската интелигенция. Бихме могли да наречем това дата на достъпност. Следващата таблица представя произведенията по този начин, като дава представа кога историографията става важна част от българския културен пейзаж. В нея са включени произведения, които в наши дни биха били считани за литература, тъй като филолозите от ХІХ в. могат да се занимават както с литературна, така и с научна дейност:

например Canev, Balgarskata istoriceska kniznina. Leerssen. „Литературен историзъм“, 241.

Дата на наличност

Дата на създаване

Заглавие

Оригинален автор

Редактор/преводач

1801*

1801

История славенно-болгарског народа из г. Раица историе и неких исторических книг

Йован Раджич

A. Нешкович

1825

1825

Священнное светообрание или сто и четире священни истории

Йохан Хюбер

A. Кипиловски

1836

1836

Кратко начертание на всеобщата история

Ив. Кайданов

A. Кипиловски

1841

1841

Денница новоболгарского образования

Васил Априлов

1842

1842

О зародыше новой болгарской литературы

Юрий Венелин

M. Кифалов

1844

1762

Царственик

Паисий Хилендарски

Христаки Павлович

1844

1801

Истоия на слов. Болг народа

Атанас Нешкович (Йован Раич)

P. Сапунов

1845

1845

Болгарские грамоти

Васил Априлов

1851

1851

Введение в всеобща история

A.L.Schlözer

A. Колаков

1852/1853

1843

Райна, королева болгарская

Александър Вел'тман

J. Груев/Е. Muteva

1854

1849

Критические исследования об истории болгар

J. Венелин

B. Петков

1856

1829

Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном отношении к россиянам

J. Венелин

Г. Славов

1857

Учебник по османска история

P. Славейков

1865

1785

История вкратце о болгарскословенском народе[36]

Jakov

Г. Раковски

1869

1869

История балгарска

Г. Кръстевич

1871

1871

„Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му“ (довело до голямата популярност на Паисиевата История славянобългарска)

M. Дринов

1872

1872

Заселение Балканского полуострова славянами

M. Дринов

Магистърска теза

1900

1792

История во кратце о болгарском народе словенском

Istorija vo kratce o bolgarskom narode slovenskom[37]

Спиридон Йерошимонах

В.Н. Златарски


Таблица 6.2 Исторически произведения, достъпни за българите

 

Тази таблица показва, че историографията е започнала да се развива сред българите късно. Ако пренебрегнем труда на Нешкович, за който не успях да установя дали е бил широко четен сред българите или не, една непрекъсната традиция на четене на история започва едва през 1836 г., 54 години след създаването на труда на Паисий Хилендарски, който обикновено се приема за отправна точка. Известните три български истории в ръкопис на Паисий, Яков и Спиридон навлизат в широкия български дискурс много по-късно от създаването си, през 1865 г. или по-късно, дори по-късно от печатните произведения.

В книгата си В национален интерес Мирослав Хрох твърди, че историческите аргументи често са били използвани в подкрепа на националистическите твърдения, но това не се е случвало, ако не е имало квалифицирани историци:

Националните движения отразяват тези факти още от фаза А и особено в хода на националната агитация се стремят да създадат такъв портрет на „националното“ минало, който да го обоснове по подходящ начин: „eramus ergo sumus“. В това отношение от ключово значение е дали по време на Фаза А се е появила надеждна разработка на националното минало, националната история, която да отговаря на нивото на съвременната наука[38].

Фактът, че българското национално движение използва исторически аргументи в подкрепа на националистическите претенции едва доста късно, не е изненадващ, като се има предвид, че българите дълго време не са имали условия за развитие на историческа култура: в началото на българското възраждане, около 1820 г., те не са имали нито подготвени историци, нито достъп до печатници, периодични издания или национални институции. През 1762 г. е била написана история на България, която е била налична в ръкопис, но доста дълго време не е била използвана. Едва по-късно, когато новата образователна система и новите възможности за обучение в чужбина са създали поколение филолози, историята става аргумент[39].

Въпреки че филологическите действия на католическите интелектуалци от XVII в. и на Паисий Хилендарски имат някои характеристики на дейностите от фаза А, те не поставят началото на българското национално движение. На първо място, между тях е изминал значителен период от време, така че те не могат да се разглеждат като израз на една и съща идеология. Когато през 1762 г. Паисий Хилендарски пише История славянобългарска, той извлича материала, който са използвали неговите католически предшественици, и го въвежда отново в дискурса на своето време. След това, въпреки първоначалния успех на труда сред съвременниците му, той е повече или по-малко забравен и както Паисий, така и католическите историци изчезват от паметта. Това отчасти е причинено от кърджалийството, когато тежката политическа ситуация не позволява на филолозите да се занимават с работата си. Макар всичко това да предполага, че в българския случай не е имало фаза А – а националното движение е започнало с фаза Б, това не е вярно.

Всичко се променя по времето, когато руската, или „втората“, традиция на историографията започва да процъфтява. През 40-те години на XIX в. се възобновява историческото течение на българското национално движение. В областта на историята интелектуалците от фаза А (ако се придържаме към термините на Мирослав Хрох) включват Юрий Венелин, Васил Априлов и Захарий Княжески. Макар и кратък, периодът на научен интерес е интензивен и е последван от фаза на национална агитация и фаза на масова подкрепа за националната кауза. В тези две фази може да се види прибягването до някои от ранните исторически трудове от XVIII век. Най-старите съчинения от първата мъртва фаза А, тези от XVIII в., са включени в българския дискурс, когато фаза Б вече е в ход или дори във фаза В. Паисий е въведен отново от Марин Дринов, а другите две известни сега истории в ръкопис са открити в библиотеките. Едва тогава, повече от век след завършването на своята история, Паисий Хилендарски се превръща в „икона на националната мисъл“, каквато е сега.

За да усложни нещата още повече, Реймонд Детрез отбелязва също, че историята на Паисий, която на пръв поглед може да изглежда като дейност, типична за фаза А, показва много характеристики на преднамерена агитация, вписваща се във фаза Б[40].

След като историите стават достъпни (както чрез спасяване, така и чрез нова продуктивност в полето на дискурса), последва утвърждаването на историята в публичното пространство. Първото историческо честване в България е първото честване на деня на светите братя Кирил и Методий, организирано от Найден Геров в Пловдив през 1851 г. (вж. §6.8).

§6.6 Вестници и списания

Подобно на литературата, периодичният печат, като един от изразителите на нарастващата социалност, обикновено играе водеща роля във формирането на въобразената общност. Със значително закъснение в сравнение с други национални движения в Европа, този процес е видим и сред българите.

Османската империя изостава от останалата част на Европа по отношение на използването на печатарската преса и въвеждането на списания и вестници. Това се отнася не само за православното съсловие, но и за управляващия елит. Първите вестници, които се появяват в империята, са френски; един от тях излиза в Истанбул през 1796 г., а вторият – в Измир през 1824 г. Едва през 1831 г. правителството започва да издава официално периодично издание, което е предназначено за публикуване на новото законодателство. Този вестник, наречен Takvim-i-Vekayi, има тираж от 5000 екземпляра, а френският му превод, наречен Moniteur Ottoman, се появява само в 300 екземпляра.

Недоминиращите етнически групи в империята (по термина на Хрох, вж. Въведение) имат свои собствени издания дори по-късно, така че българските филолози създават други платформи за насърчаване на обществената дискусия. В началото на XIX в. те дебатират чрез отворени писма, наречени на български език обществено писмо. Това са писма, които се изпращат до приятели с разбирането, че ще бъдат прочетени, може би глас, на други, а после преписани и предадени. Именно в такива писма изразяват мнението си по обществено значими въпроси почти всички просветени патриоти от онова време, сред които Неофит Рилски, Васил Априлов, Никола Палаузов, Райно Попович, Гаврил Кръстевич, Константин Фотинов, Иван Селимински и други, по-специално за българското образование[41].

Тези писма са популярно средство в Западна Европа от XIII век насам и все още са се използвали през XIX век. Там тази практика се е развила до жанра на ръкописния вестник. В България обаче не са известни ръкописни вестници от периода преди появата на първите печатни издания[42].

С появата на печатните периодични издания комуникациите стават много по-лесни, а броят на хората, до които може да се достигне, се увеличава значително. Първото печатно списание на български език е Любословие на Константин Фотинов, което излиза за първи път през 1844 г. Отпечатано в Измир, на печатарската машина на Британското библейско дружество, то продължава да излиза до 1846 г. Заглавието е превод на гръцката дума „филология“ и Фотинов, археолог в езиковите дебати, го моделира по гръцката Apothiki ton ofelimon gnoseon. Това списание се издава от американски мисионери, с които Фотинов поддържа контакти.

Фотинов (1790-1858) е ученик в гръцкото училище в Пловдив и в гръцката гимназия в Кидони. Работи като преводач във френското консулство в Измир, където през 1828 г. открива българско частно училище. През 1838 г. издава „Гръцка граматика“, а през 1843 г. – Болгарский разговорник за оний кои обичат да се анвикнуват да говорят гречески (Езиково ръководство за българи, които искат да учат гръцки език). По това време Фотинов вече е възприел философията, изказана за първи път от Петър Берон, че най-ефективният начин да се научи детето на чужд език е чрез майчиния език.

Първият вестник на български език, Български орел, излиза за първи път в Лайпциг през 1846 г. Редакторът Иван Богоров не успява да преживее дълго практическите трудности и спира изданието една година по-късно. Вторият му опит, вестник Цариградски вестник, е много по-успешен, вероятно защото се появява в една процъфтяваща българска общност – тази в Истанбул.

След първото списание и първия вестник последват и други. Много от списанията имат кратък живот или дори се състоят от не повече от един пробен брой. Средната продължителност на живота на едно българско списание през възраждането е година и половина: това често се дължи на финансови проблеми[43]. Ето един кратък (и непълен) преглед, който представя раждането и смъртта на редица български списания и вестници в периода до 1870 г.[44]:

Година(и) на публикуване

Име

Място на публикуване

Редактор(и)

Автори (наред с други)

1840?-1844

Българска новина

Истанбул

Константин Огнянов

 

1844-1846

Любословие

Измир

Фотинов

Априлов, Кръстевич

1846-1847

Български Орел

Лайпциг

Богоров

Kostovic

1848-1872

Цариградски вестник

Истанбул

Богоров, Екзарх

Чинтулов, (Г) Миладинов, Славейков, Филаретов, Друмев, Геров

1850-1851

Мирогрение

Виена

Добровски

?

1852,

Телеграф Босфорски

Истанбул

?

 

1857

Българска дневница

Нови Сад

Раковски

 

1858-?

Български книжици

Истанбул

Богоров, Цанков, Кръстевич

Чолаков

1859-1863

България

Истанбул

Цанков, Владиков

 

1860-1861

Дунавски Лебед

Белград

Раковски

Д. и К. Миладинови

1860-1862

Братски труд

Москва

Зинзифов, Попович

K. Миладинов, Н. Бончев

1862

Журнал за наука, занаят и търговия

Пловдив

Богоров

 

1863- 1864

Българска пчела

Браила

Ваклидов

Васкидович, Доброплодни, Каравелов

1863-1867

Гайда

 

Славейков

Каравелов, Ботев

1863-1865

Съветник

Истанбул

Михайловски, Бурмов

Кръстевич, Добровски

1864

Будущност (двуезичен български/румънски)

Букурещ

Раковски, Hašdeu

 

1864 (1 брой)

Бранител (двуезично)

Букурещ

Раковски

 

1864

Зорница

Браила

Ваклидов

 

1864-1868

Духовни книги за поучение на всеки християнин

Болград

Блъсков

 

1864-1873

Турция

Истанбул

Генович, Славейков

Комаков, Арнаудов, Шапкарев

1865 (1 брой)

Българска старина

Букурещ

Rakovski

 

1866-1872

Македония

Истанбул

Славеков, Karăjagd

Зинзифов, Шапкарев

1867-1869

Народност

Букурещ

Богоров, Кабасов, Грудов

 

1867-1870

Дунавска Зора

Braila

Войников, Паничков

 

1868-1869

L'étoile d'Orient (френски)

Букурещ

(К.) Цанков

 

1868

Обществени труд

Болград

Централно бълг. Учиилище, Икономов

 

1869-1871

Отечество/Patria (двуезично)

Букурещ

Добродетелна дружина, Андженов, Кисимов

 

1869-1870

Тъпан

Букурещ

Мънзов, (К.) Цанков, Велески

 

1869-1872, 1874

Свобода/Libertatea (двуезично)

Букурещ

Каравелов

Каравелов

1869-1873

Право

Истанбул

Найденов

Чинтулов, Шапкарев

1870

Пътник

Болград

Запрянов

 

1870-1875

Училище

Букурещ

Блъсков

 

1870-1875

Читалище

Истанбул

Балабанов, Йовчев, Икономов, Славейков, Цанков, Бобчев

Шапкарев, Зинзифов

1870-1876

Периодическо списание

Браила

Стоянов, Пейков

Друмев, Дринов

(1869), 1873-1874

Независимост

Букурещ

Каравелов, Ботев

 


Таблица 6.3 Български периодични издания

 

От таблицата става ясно, че първоначално българските списания се развиват бавно и трудно. По-късно обаче, особено след 1860 г., броят и жизнеспособността им рязко нарастват. Това може да се свърже на първо място с църковния конфликт: борбата е избухнала с Великденската декларация от 1860 г. (вж. §5.5). За атмосферата на дискусии и формиране на обществено мнение вероятно е допринесъл и указът Хат-и-Хумаюн от 1856 г., който провъзгласява реформи на милета. На второ място, развитието на българския театър, проза и поезия е изисквало платформи, на които авторите могат да публикуват произведенията си. Освен това след обединението на Молдова и Влашко през 1859 г. в дунавските княжества са създадени голям брой български образователни и културни институции, които също подпомагат издаването на списания.

Пейзажът на българските печатни медии беше разнообразен и се водеха разгорещени дискусии за това кои списания представят най-добре българската нация. Редакторите обвиняват колегите си от други списания, че са повлияни и разпространяват пропаганда от страна на Русия, османското правителство, Сърбия, фанариотите, католиците и протестантите[45]. Редакторите на списания, които са по-лоялни към османското правителство, обвиняват други редактори в революционна дейност. На няколко пъти цензурата временно забранява някои от тези периодични издания.

От българските списания и вестници, печатани през този период, Цариградски вестник е далеч най-влиятелният както по тираж, така и по продължителност на съществуване. Вестникът се занимава с вътрешна и външна политика, земеделие, занаяти, етнография, образование и литература. В него са публикувани писма от кореспонденти от всички български земи, а също така е и мястото, където преводната литература трябва да бъде прочетена най-напред. Сред сътрудниците на списанието са Найден Геров, Емануил Васкидович, Константин Огнянович, Димитър Миладинов и Николай Палаузов. Поради подкрепата, която получава както от Патриаршията, така и от руското консулство, и големия брой абонати, списанието заема умерена позиция.

Таблицата показва също, че има няколко души, които са основали или сътрудничили на повече от едно списание или вестник: Георги Раковски, Любен Каравелов, братя Цанкови, П. И. Блъсков и други. Но има само един човек, който може да се смята за „баща на българската журналистика“, основал редица списания и първия и най-важния вестник Възраждане: Иван Богоров (1818-1892).

Богоров получава образованието си в Карлово при Райно Попович, в гръцкото училище на Куручешме и в лицея „Ришельо“ в Одеса. В Русия той започва издателската си кариера с литография на българския герб (от Стематография на Зефарович, вж. §2.6), комбиниран с портрети на българските средновековни царе Иван Асен и Иван Шишман. Литографията става много популярна.

От 1845 г. до 1847 г. Богоров, с известна финансова подкрепа от български търговци от Букурещ, учи химия в Лайпциг. Там той пише, редактира и издава първия български вестник Български орел, от който излизат не повече от три броя през 1846 и 1847 г. Когато финансови проблеми прекратяват проекта, Богоров се премества в Истанбул, където отваря печатница и започва издаването на Цариградски вестник, който две години по-късно продава на Александър Екзарх. По-късно Богоров учи медицина в Париж и до края на живота си, на различни места, съчетава работата като лекар с дейността си на журналист и издател. Той инициира, редактира и, както се вижда от таблицата по-горе, сътрудничи на следните периодични издания: Балгарски книжици, 1858 г., Журнал за наука, занаят и търговия, Пловдив 1862 г., Турция, 1864-1873 г., Съветник, 1863-4 г., и Народност, Букурещ 1867-9 г.

Освен че основава собствени вестници, Богоров пише и превежда книги, включително Робинзон Крузо, и сътрудничи на други периодични издания, като изказва мнението си, наред с другото, за дебата около езика. През 1844 г. той публикува българска граматика. Творбата му Няколко дена разходка по българските места от 1868 г. е първият пътепис, написан на български език. Богоров събира и народни песни, които публикува през 1842 г. под заглавие Български народни песни, вж. също §6.9).

През 1867 г. Богоров представлява българите на Етнографския конгрес в Москва. Този конгрес, който оказва голямо влияние върху разпространението на славянофилските идеи сред руснаците, ще бъде разгледан по-подробно в §7.9.

§6.7 Читалища

Нарастващата социалност в България през XIX в. и развитието на публичната сфера намират израз в една важна институция – читалището. В буквален превод читалище означава читалня, но немската дума Kulturheim представя по-добре нейното значение, защото читалищата са нещо повече от библиотеки, те са били и място за срещи, често в центъра на селото или града. В читалищата хората можели да се събират, за да четат вестници и списания, както и книги от библиотеката, чийто брой можел да варира от 100 до над 15 000. Понякога книгите се четели на глас или се обяснявали от учители по време на организираните срещи.

Читалищата са организирани като дружества, в които членовете плащат вноски. Парите се използват за сградата (която често се наема от църква или училище), за дейностите, които се организират в нея, и за финансова подкрепа на бедните ученици в началното образование. Съществували са също така вечерни и неделни училища за намаляване на неграмотността сред възрастните. В някои читалища се помещавал и музей, в който се съхранявали български „старини“, и се приемали общества на хора, събиращи народни умотворения. Освен това читалищата предоставят място за организиране на срещи на активисти. Основаването на читалищата значително улеснява българските филолози и активисти да разпространяват своя патриотизъм и националистическите си идеи сред голям брой хора.

През 1856 г. с помощта на учителя Емануил Васкидович в Свищов е открито първото българско читалище, което е продължение и разширение на вече съществуващата училищна библиотека. През същата година са открити читалища в Лом и Шумен. Следват други градове и в навечерието на войната през 1876 г. в българските земи има 186 читалища. Тези читалища образуват цяла мрежа: от 1870 г. до 1875 г. те имат собствено списание, наречено Читалище, което се изпраща от Истанбул до 1700 абонати.

Възникването на българския национален театър започва с пиеси, които се играят в читалищата. Някои читалища са имали собствена трупа от актьори. Някои от поставените пиеси са били преведени, но най-успешни са били историческите пиеси, написани първоначално на български език. Именно в читалището в Шумен е поставена първата пиеса на български език. Българските филолози от града вероятно са били вдъхновени от унгарската и полската колония там, включително от Лайош Кошут, който след революцията от 1848 г. бяга в Шумен и създава там културен живот. Бежанците основават собствен оркестър, поставят пиеси, отварят казино и издават вестник[46].

Авторът на първата българска пиеса е Сава Доброплодни (1820-1894), един от инициаторите на шуменското читалище. Доброплодни получава образованието си в Котел и в гръцкото училище „Куручешме“ в Истанбул. От 1848 г. до 1852 г. той е учител в Шумен. По време на Кримската война напуска страната, за да преподава гръцки език в Сремски Карловци, Сърбия. След войната се завръща в Шумен, открива първото класно училище за момичета в българските земи, а през 1856 г. и читалище. Комедията Михал (1856 г.), която Доброплодни превежда на български, е първото представление на български език. Тя е адаптация на гръцката O leprentis на М. Хурмузис, която на свой ред е повлияна от Скъперникът на Молиер.

Ученикът на Доброплодни, Добри Василиев Войников (1833-1878), продължава делото на учителя си. Войников, пионер в две области: музиката и театъра, е роден в Шумен и получава началното си образование там не само от Доброплодни, но и от Иван Богоров, който е учител там преди Кримската война. След като унгарският емигрант Шафран основава своя оркестър в Шумен, Войников се присъединява към него, където свири на цигулка. С финансовата помощ на семейството си Войников посещава католическото училище „Бебек“ в Истанбул от 1856 до 1858 г. След завръщането си работи като учител в градското училище, където въвежда музиката като учебен предмет. Занимава се с активна дейност за местното читалище и през 1861 г. основава първия български ученически оркестър.

След като е принуден да напусне България заради участието си в църковния конфликт, Войников заминава за Браила, където става директор на българското училище и основава театрална трупа. Написва редица учебници на български език, сред които литературна антология (частично преведена от френски език), ученическа граматика, сборник с пиеси за изпълнение от учениците, песни и поезия. Произведенията му са отпечатани от Драган Цанков в Истанбул, от Л. Зомер във Виена и от Христо Ваклидов в Браила. От пиесите, които Войников пише, най-известни са Райна, българска княгиня (1866) и Криворазбраната цивилизация (1871). Райна, българска княгиня е адаптация на романа на руския писател Александър Фомич Вел'тман Райна королева болгарская (1843) в превод на Йоаким Груев и Елена Мутева (вж. §6.4). В адаптацията си от 1866 г. Войников измества вниманието от военните събития към любовната история между киевския цар Святослав и Райна, дъщерята на българския цар.

Дейностите, които се провеждат в читалищата, обхващат четирите области на културния национализъм, които определя Леерсен: Език, дискурс, материална култура и практики, както и всички степени на интензивност. Поради големия брой хора, които могат да бъдат обхванати, читалищата могат да се смятат за най-ефективната проява на Социалната атмосфера на българското възраждане.

§6.8 Найден Геров и неговите школи

Найден Геров Хаджидобревич (1823-1900) е роден в Копривщица, учи в Пловдив, а от 1837 до 1839 г. при Неофит Рилски. Неофит е въвел алилодидактичния метод в селското училище там. По-късно Геров заминава за Одеса с финансовата подкрепа на един чорбаджия от неговото село. През 1845 г. той завършва Ришельовския лицей (вж. §7.11). Докато учи в Одеса, Геров започва да събира народни приказки и песни от българите, живеещи в околностите на града. След това се завръща в България, за да работи като учител. След успеха на класното училище, което открива в Копривщица през 1846 г., Геров е поканен от елита на град Пловдив да открие подобно училище и там. Това училище, кръстено на светите братя Кирил и Методий, е създадено през 1850 г.

Геров допринася много за културното възраждане на Пловдив. Той оказва голямо влияние върху решението турското име Филибе да бъде заменено с по-старото българско – Пловдив, и по негово предложение се въвежда честването на 11 май като ден на славянските просветители (Кирил и Методий), които дават името на българското училище. За пръв път той е честван през 1851 г., въпреки че срещу него се е противопоставила многобройната елинизирана общност там.

По време на Кримската война Геров, който получава руско гражданство още като студент, е принуден да напусне страната. Той използва времето, прекарано в Русия, за да изрази мнението си в писма до руски дипломати и пресата, да публикува народни песни и първите три букви на своя български речник. След войната Геров се завръща в Пловдив като руски дипломатически агент. По-късно като вицеконсул той става централна фигура в българското общество, осигурява стипендии и разпространява книги от Русия.

От Русия той получава нареждане да поддържа единството сред православните, но Геров многократно докладва, че българите са загубили доверието си в гръцкия патриарх. Той споделя с Русия неприязънта си към униатското движение и по лична заповед на Александър II организира отвличането на униатския епископ Йосиф Соколски (вж. §2.7).

Геров е известен в чужбина със своята фолклористична и лингвистична дейност. През 1859 г. той получава писмо от Вук Караджич, в което го пита за българските имена на градове и села, както и за реките по всички български земи[47]. Речникът на Геров се състои от 5 тома и включва 78 620 думи, както и фрагменти от народни песни и пословици. Авторът работи върху него повече от 50 години, като томовете излизат между 1895 г. и посмъртно през 1904 г.

Освен това Геров пише първата лирична поезия на български език. Стихотворението му Стоян и Рада (1845 г.) е вдъхновено от любовта му към Елена Мутева, българска поетеса от Одеса (вж. §7.11). Той пише и революционна поезия, която обаче остава непубликувана.

§6.9 Раждането на българската етнография: братя Миладинови

Както и в други национални движения, важен елемент, допринасящ за формирането на българската национална идентичност през XIX в., е изучаването на фолклора. Малко начало в документирането на българския народ поставя монахът Йосиф Брадати от Рилския манастир, който събира материали за народните суеверия, за които Виктор Григорович споменава през 1845 г.

По-обширна работа е извършена от Вук Караджич, в допълнение към работата му върху сръбския фолклор, който оказва голямо влияние, насърчавайки етнографските изследвания на българите в диаспората, както и в страната: Васил Априлов, Неофит Рилски, Иван Богоров, Найден Геров, Любен Каравелов и Петко Славейков са вдъхновени в работата си от Караджич.

В началото на 40-те години на XIX в. Иван Богоров и Найден Геров събират фолклор в Одеса и околностите ѝ. Български народни песни на Богоров от 1842 г. е първият отпечатан сборник с български народни песни.

Всичко това обаче е засенчено от постиженията на братя Миладинови: Димитър (1810-1862) и Константин (1830-1862) Миладинови. Димитър, възпитаник на гимназията в Янина, е бил учител на различни места в Македония. През 1845 г. той е посетен от руския учен Виктор Григорович (вж. §7.5), който записва редица народни песни, разказани от майката на Миладинов, и насърчава домакина си да събере още от тях. През 1846 г. Миладинов пише на Григорович, уверявайки го, че документирането е в ход:

…моите усилия по отношение на българския език и българските народни песни, в съответствие с Вашите указания, са ненадминати. Нито за миг не съм преставал да изпълнявам обещанието, което Ви дадох, господине, защото българите са спонтанни и надеждни[48].

По-късно Миладинов години наред пътува из Македония, за да събира фолклорен материал. Продължава да работи и като учител и възпитава поколение македонски интелектуалци, сред които брат му Константин и поетът Григор Пърличев (вж. §4.8). Миладинов е активен и в църковния конфликт: той събира пари в цяла Македония за обновяването на българската църква „Свети Стефан“ в Истанбул. Освен това той агитира срещу гръцкото културно господство в Македония и за правата на българския език в училищата и църквите. Това довежда до арестуването му, а по-късно и до смъртта му в затвор в Истанбул.

По-малкият му брат Константин Миладинов учи в Русия от 1857 до 1860 г. със стипендия, а след това получава образование в Янина и в Атинския университет. В Москва Миладинов е един от българите, свързани със списание Братски труд (вж. §7.9). Работи и по редактирането на народните песни, които му предоставя брат му и негови български приятели в Русия. Една от тези песни е публикувана в списание Русская беседа от Осип Бодянски, учител на Миладинов.

Константин Миладинов търси помощ за издаването на сборника с народни песни на брат си сред руските учени. След като не успява да намери руска помощ, той отива във Виена, за да търси спонсори там. В крайна сметка сборникът Български народни песни е издаден през 1860 г. с финансовата помощ на хърватския епископ Щросмайер, който вижда в него илюстрация на своя илирийски идеал. Малко след като сборникът се появява в Загреб, Константин Миладинов научава, че брат му е арестуван, отива да го търси в Истанбул и също попада в затвора. И двамата умират в затвора. Днес Константин Миладинов е известен най-вече с поезията си, сред която най-популярна е меланхоличната Тъга за юг, написана през студентските му години в Москва.

След като народните песни са приети като съществена част от българската национална идентичност, поетите започват да създават и оригинални творби в стила на народните песни. Петко Славейков например написва Изворът на белоногата, вдъхновен от познатите му народни песни.

§6.10 Сърбия

През XIX в. между българи и сърби съществуват тесни връзки. Както беше отбелязано по-горе, в началото на XIX в. сръбският културен живот в Австрийската империя (областта, която днес е известна като Войводина) оказва влияние върху развиващата се българска култура (§2.6). Но османските сръбски земи, а след сръбската автономия от 1815 г. и държавата Сърбия, също допринасят за развитието на българската култура.

Връзките между българи и сърби възникват още през Средновековието, когато от българските земи започват да се стичат мигранти към сръбските.

Н. М. Петровский твърди, че поради културното и политическото господство на Сърбия на Балканите през късното Средновековие сръбският език започва да измества българския като литературен код. Нещо повече, твърди се, че през XV-XVII в. в София езикът, който се е използвал, е бил сръбски вариант[49]. Църквите в Западна България, включително и Рилският манастир, са били под юрисдикцията на сръбския патриарх в Печ.

Няколкостотин българи се сражават в сръбското въстание от 1804 г., а в периода, когато Вук Караджич е учител и офицер в Белград, между българи и сърби има оживени контакти.

Сръбският интелектуалец Доситей Обрадович е добре познат сред българите. Той е възприеман като посредник между Европейското просвещение и балканските земи. Когато преподава във Виена, той има български студент и се смята (но не е документирано), че се е срещал с Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. В края на възраждането, като се започне от Христаки Павлович през 1846 г., произведенията на Доситей са преведени на български език.

От 30-те години на XIX в. много млади българи отиват в тогавашната автономна сръбска държава. Това се дължи не само на езиковата близост на двата езика или на малкото разстояние между двете столици, но и на факта, че княз Милош Обренович защитава българите, улеснява отпечатването на български книги в Сърбия, включително българската граматика на Неофит Рилски и посредничи при приемането на български ученици в училищата в княжеството.

От решаващо значение е, че сръбската православна общност не попада под религиозната юрисдикция на Вселенския патриарх в Константинопол, а след премахването на патриаршията в Печ през 1766 г. – под митрополита в Сремски Карловци в Хабсбургската империя. Без строга фанариотска цензура там е било много по-лесно да се печатат книги на български език, отколкото в Османската империя.

Една от тези книги е Аритметика на Христаки Павлович, издадена в Белград в кралската печатница през 1833 г. Христаки Павлович (1804-1848 г.) получава образование в родния си град Дупница, в манастир на Атон и в Мелник. По-късно става монах в Рила. През 1831 г. основава елинобългарско училище в Свищов, второто след създаденото от Емануил Васкидович.

През 1835 г. след Аритметика излиза текст за писането, както и гръцко-български Разговорник, в който е включена кратка българска история, взета от Паисиевата творба (вж. §5.3). Съчиненията на Павлович се печатат не само в сръбското княжество, през 1836 г. той издава българска граматика в Буда, а през 1845 г. следва второ издание в Белград. През 1841 г. в Букурещ е отпечатан канон с молитви към светеца Хараламбос. През 1844 г. в Буда се появява Царственик на Павлович, първата печатна версия на Паисиевата История.

Болгарска граматика (1835 г.) на Неофит Рилски е издадена в Крагуевац, въпреки че е написана в Букурещ и финансирана от живеещите там братя Мустакови. Сръбският княз Милош Обренович е имал контакти с Христофор хаджи Иванов Мустаков (? – 1860), възпитаник на Княжеската академия в Букурещ (сред учителите му са били Атанас Богориди и Никола Пиколо, вж (§4.1). Като една от водещите фигури на българската търговска колония в града, той допринася много за българското образование. Мустаков е бил управител на букурещкото имение на сръбския княз, за когото на няколко пъти е действал като дипломатически представител, както и брат му Димитър.

Кулминацията на сръбското влияние върху българския национализъм идва в лицето на Любен Каравелов (1834-1879). През 1867 г. той заминава за Белград като кореспондент на списание Голос, където става привърженик на идеята за южнославянска федерация, обединяваща България и Сърбия. Там основава български комитет, който трябва да организира чети на сръбска територия и да подготви българското въстание. Сътрудничи на сръбската преса, например на вестник Сърбия и на списанията Застава и Матица.

Заради дейността си Каравелов е заточен в Нови Сад, а по-късно, заподозрян в съучастие в убийството на княз Михаил Обренович, е затворен за известно време в Будапеща. Върнал се в България, Каравелов започва да агитира за българската кауза, но не изоставя южнославянските си идеали. Вдъхновен от работата на Вук Караджич, той настоява българите да представят документални доказателства за своето историческо присъствие:

Изучете вие народа, опишете неговите нрави и обичаи, неговата статистика и положение, съберете народните песни, приказници, пословици и поговорки, потрудете се да съставите български речник…[50]

В Памятники народного быта Болгар Каравелов включва над 250 сръбски пословици и изрази. Той посвещава своя сборник с народни песни на Константин Миладинов и Вук Караджич. Когато през 1861 г. Каравелов трябва да защити от мненията на руските славянофили избора си на езика, използван в сборника му с народни песни Болгарские народни песни, той възприема тезата на Караджич за диалектната основа на правописа: „Мы пишем так, как говорит народ и сохраняем все местные отличия языка“.

Не само българи отиват в Сърбия през XIX в., но и сърби отиват в България, където допринасят за развитието на българското училище и литература. Такъв е случаят със Сима Милутинович Сарайлия (1791-1847) и Константин Огнянович (1798-1858).

Милутинович е родом от Сараево, тогава австрийска територия. Бягайки от режима на Милош Обренович, той се озовава във Видин, където през 1815 г. основава училище. Той използва гръцки и сръбски език за преподаване и сръбски учебници. През 1817 г. Милутинович е арестуван по подозрение в сътрудничество с членовете на Филики етерия. След освобождаването му, което вероятно е осъществено след подкрепата на австрийската администрация, той се завръща в Сърбия.

През 1826 г., с помощта на своя ученик Христофор Хаджииванович, който по това време учи там, той публикува в Лайпциг българската народна песен Сербиянка (Сръбкиня). Това е първата българска народна песен, която се появява в печата. Преди да дойде в България, той вече е предоставил на Караджич сръбски народни песни, които са включени в публикациите на Караджич през 1814 и 1815 г.

През 1840 г. Милутинович се връща във Видин, но на следващата година заминава за Русия. Там той поддържа контакти с българските интелектуалци.

Огнянович е роден в Панчево, Сърбия, и се премества в България през 1815 г. Там работи като учител във Видин в училището, основано от Сима Милутинович, и във Враца, където през 1822 г. основава славянско училище. Преподава и на остров Халки. Когато е в Истанбул, се включва в движението за независима българска църква. Там допринася за основаването на българска преса, наречена Трудолюбива пчела, която е реализирана през 1841 г., и започва да издава български вестник Новина Българска. В дебата за езика той изразява привързаност към църковнославянската школа. В книгата си Житие светаго Алексия человека божия, отпечатана през 1833 г., той пледира за развитието на новобългарската култура и образование. Подобно на Паисий, той упреква интелектуалните българи, които отричат своя произход и роден език. На Огнянович се приписват и единствените две български книги, издадени в Париж през XIX в. – два алманаха, отпечатани от Фирмен-Дидо през 1845 и 1846473 г. (вж. §4.4).

§6.11 Съдбата на българските средновековни ръкописи

В цяла Европа романтизмът на XIX в. прибягва до „спасителни операции“ за извличане, редактиране и публикуване на стари текстове[51]. Това важи както за религиозни, така и за светски (правни) текстове, свидетелство за което е руският случай с изданието на Йохан Еверс на Das älteste Recht der Russen in seiner geschichtlichen Entwicklung [Най-старият закон на руснаците в неговото историческо развитие] (1826 г., вж. §7.2).

Сред българите това историко-филологическо направление се развива изключително късно. Не е имало подготвени филолози с умения да изучават и редактират стари ръкописи. Повечето ръкописи са били продадени, дарени или откраднати, преди самите българи да започнат да мислят за тяхното публикуване, което обяснява защо повечето текстове на староцърковнославянски (който българските учени наричат старобългарски) и среднобългарски език са публикувани извън България от небългари. Куйо М. Куев описва този процес в книгата си за съдбата на българските ръкописи. Той дава пример с църквата „Света София“ в Охрид, където по време на посещението на Виктор Григорович през 1845 г. е имало 23 славянски ръкописа. Към 1979 г., когато Куев публикува книгата си, всички те, с изключение на това, което Григорович е взел със себе си, са изчезнали[52].

Много ръкописи попадат в колекциите на известни слависти. Така например Йерней Копитар, който събира славянски ръкописи и притежава 34 от тях, е притежавал български ръкописи. Сред тях имало страници от известния Codex Suprasliensis. Характерно е как Codex Suprasliensis е попаднал у Копитар. През 1838 г. Кирил Бобровски изпраща на Копитар страници от Кодекса при условие, че те ще бъдат върнати. Първия път, когато Бобровски изпраща на Копитар страници от ръкописа, те са върнати, както е обещано, втория път обаче по някаква причина страниците остават във Виена, тъй като Копитар така и не ги изпраща обратно. Днес тази част от Codex Suprasliensis се намира в колекцията на Копитар в университетската библиотека в Любляна.

Словашкият учен Павел Йозеф Шафарик също притежава осем български ръкописа. Друг чужденец, събрал редица български ръкописи, е английският лорд Кързън, който през 1837 г. пътува из Леванта и Атон. Той получава като подарък от игумена на манастира „Свети Павел“ Иван Александрово евангелие (Иван Александрово евангелие или Лондонско евангелие) от 1356 г. Това е най-красивият ръкопис от периода, известен на българите като Втори златен век. Ръкописът днес се намира в Британската библиотека.

Юрий Венелин е първият, който издава български ръкописи, когато през 1840 г. публикува някои стари текстове в своите Влахо-болгарски или Дако-славянски грамоти. Несъмнено вдъхновен от примера на Венелин, през 1845 г. Васил Априлов публикува своя сборник със средновековни български текстове: Болгарскиа грамоти.

Едва през 60-те години на XIX в. самите българи започват да мислят за съхраняване и издаване на старинни ръкописи в по-голям мащаб. Това усилие възниква повече или по-малко едновременно с желанието да се документират и съхранят народните песни. Както ръкописите, така и песните са част от това, което етнографите от онова време наричат „старини“, които могат да бъдат всичко – от стара монета до ръкопис, носия или народна приказка. Манифестът на Георги Раковски за това как да се намират и обработват стари ръкописи е влиятелен пример за тази нагласа. Нещо повече, самият Раковски олицетворява връзката между културния и политическия национализъм.

§6.12 Георги Стойков Раковски (1821-1867)

Може би най-добрият пример сред българите за национален деец, който се е борил „с перо и меч“, е революционерът Георги Раковски. Раковски произхожда от семейство на братя и баща, които са се сражавали срещу разбойниците от кърджалийския период в края на XVIII век. Негов роднина участва в Руско-турската война от 1828-1829 г. и е един от организаторите на Велчовата завера – въстанието във Велико Търново от 1835 г.

Раковски получава образованието си от 1837 г. в прочутото училище „Куручешме“ в Истанбул, а след това в Атина и в Париж. По време на престоя си в Сърбия той се запознава с творчеството на Вук Караджич. Той признава усилията на Караджич да постави българите на картата, въпреки че не е съгласен с идеите му за правописа.

Раковски съчетава действията на революционер с идеите на романтичен филолог от XIX век. Стандартите за научност на Раковски са по-ниски от тези на братя Грим или Йерней Копитар. Той очевидно е бил дилетант в областта на филологията, където работата и заключенията му са вдъхновени повече от националистическите му идеали, отколкото от сериозни академични изследвания. Най-„сериозният“ научен труд на Раковски е Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения, старого ни правления, славнаго ни прошедствия и проч. В него Раковски се застъпва за изучаването на българския език, тъй като според него това би доказало връзката между българите и старите индиански племена:

Наш най-голям и най-верен източник е българксий жив и говорим язик, кой твърде малка разлика има от самъсъкритаго и зендскаго язика, коих учений свят е мислил за мъртви язици!

Раковски е аматьор и мечтател, а работата му е отхвърлена от влиятелния славист Ватрослав Ягич през 1910 г., който твърди, че всичко в работата на Раковски води „към хиндистански, самскритски и зендски езици“[53]. В българския интелектуален дискурс от онова време, в списанията и учебниците, идеите на Раковски не са включени.

Въпреки това важен аспект, който Раковски внася в дискурса на своето време, е възхищението от дейността на хайдутите. Той прави ясна връзка между хайдутите от кърджалийството и революционните чети от неговото време – отряди от доброволци, които влизат в България, за да се бият като революционери. Тази идея е възприета в поезията на Христо Ботев (1848-1876), също организатор на революционното движение, който в годините преди Априлското въстание написва редица стихотворения за хайдутите. Този тип поезия, която е направена да прилича на оригинална народна поезия, остава популярна през 70-те години на XIX век. Изворът на белоногата на Петко Славейков от 1873 г. все още се вписва в тенденцията, започната от Раковски. Раковски също така изважда на бял свят автобиографията на Софроний Врачански заедно с етнографските текстове на Йосиф Брадати, като ги въвежда отново в дискусиите и дебатите на своето време[54].

В революционната си дейност Раковски получава помощ, наред с другото, от Одеското българско настоятелство, което през 1861 г. му отпуска 13 000 сребърни рубли за създаване на чета – Първа българска легия, 7000 от които са му връчени лично от Николай Тосков.

Следователно основният принос на Раковски за развитието на българския национализъм не е в академичната му дейност, а в революционната му активност. Ако използваме термините на Мирослав Хрох: Раковски извършва дейности, които са характерни както за фаза А, така и за фаза Б, но именно дейностите от фаза Б оказват най-голямо влияние върху българското национално движение.

§6.13 Веда Словена

Идеите на Раковски за родословието на българите са включени в един фалшификат на народни приказки – Веда Словена, който предизвиква същата сензация в Източна Европа, както Осиан на Макферсън в Западна Европа през 1773 г. Въпреки че тази книга се появява във време, което не попада в периода на настоящото изследване, тя е ярък пример за това как фолклорът често се използва за националистическа пропаганда.

През 1874 г. и 1881 г. босненският сърбин Стефан Веркович (1827-1893) публикува два тома на своята Веда Словена, първият в Белград, а вторият в Санкт Петербург. Произведението е представено като сборник с народни песни и митове в стила на индийската Веда, съдържащ легенди за това как са се появили неща като плуга, сърпа, виното и писмеността, но също и истории за индийския бог Вишну, тракийския певец Орфей, Филип и Александър Македонски, Троянската война и др. „Веда“ е много дълга: състои се от 23 809 реда (за сравнение: немската Песен на Нибелунгите има 9776 реда)[55].

Веркович е роден в Босна и получава образование във францисканско католическо училище, като францискански монах в манастир и в лицея в Загреб. Вдъхновен от илиризма, той започва да работи за сръбското правителство по времето, когато сръбската политика е под влиянието на Начертанието от 1844 г. В тази скица, която е публикувана едва през ХХ в. и често е сравнявана с гръцката Мегали идея (Великата идея), по-късният министър-председател Илия Гарашанин излага плановете си за освобождение на всички южни славяни (сърби, които все още са под османска власт, българи, а също и македонци) и обединението им под сръбско знаме. По това време Сърбия и Гърция са млади автономни държави и се опитват да привлекат колкото се може повече хора в Османската империя, за да се идентифицират с националната им идентичност. Областта, в която тези две амбиции се сблъскват, е Македония със смесено гръцко-славянско население.

От 1850 г. Веркович е сръбски пратеник в Македония, където остава до войната от 1876-8 г. Той поддържа контакти с българската интелигенция в Македония и в Истанбул и допринася за развитието на образованието на български език, вместо на гръцки. Събирал е „старини“ (ръкописи, монети и предмети на изкуството), а също така е издирвал народни приказки. През 1860 г. публикува „Народни песни на македонските българи“ (Narodne pesme makedonski bugara). Вдъхновен от идеите на Раковски за индийския произход на българите, Веркович започва да търси народни песни, които съдържат следи от древни песни. Той чува тези истории в изобилие от Иван Гологанов (1839-1895), селския учител от Тарлис.

Влиянието на сбирката сред славистите е голямо, защото новината за откриването ѝ достига до тях, когато те са заедно в Москва на етнографския конгрес през 1867 г. Скоро тя е преведена на руски език, но след това вниманието към нея отслабва. Веркович представя находките си и на френския учен Емил Бурнуф, който е директор на френското училище в Атина. Бурнуф представя книгата във френските интелектуални среди, където тя е приета с голям ентусиазъм. Този ентусиазъм също спада, когато се оказва, че никой не може да проследи певците, които информаторът Гологанов е използвал и за които самият Гологанов е казал, че няма да изпълняват песните си пред Веркович, а само за себе си.

Първоначално се смята, че историите трябва да са истински, тъй като Гологанов, като обикновен селски учител, не би могъл да ги създаде сам. Но Гологанов е получил задълбочено гръцко образование, знаел е много добре класически и съвременен гръцки език, познавал е гръцката митология и творчеството на Омир, а също така е писал оригинална митологична поезия. Затова сега общото мнение е, че Гологанов е отговорен за фалшификацията.

Съществува и теорията на Петко Славейков, че Веда е дело на колектив от автори, които обединяват усилията си, за да измъкнат колкото се може повече пари от Веркович, който плаща на парче. Не е ясно дали Веркович е бил наясно с факта, че неговият информатор му е предоставил измислен материал. Един от аргументите, които ни карат да вярваме, че е бил искрен, е фактът, че през 1891 и 1892 г., когато живее с пенсия от българската държава, Веркович на два пъти сам се връща в Македония, за да намери изпълнителите на песните.

Йозеф Иречек (1825-1888), който от самото начало отказва да повярва в автентичността на Веда, изразява ясно мнението си в реч пред Кралската академия на науките на Бохемия, като отбелязва, че книгата не съдържа нищо повече от имитация на квазиисторическите песни, които Георги Раковски е включил в Няколко думи за Асен I от 1860 г. Руският славист Александър Николаевич Пипин също отбелязва, че Веда е много подходящ отговор на исканията на Раковски за събиране на национален материал, поставени в неговия Показник (1859 г., вж. §6.12) или в еднократно издаденото му списание Българска старина (1865 г.). Макар че Гологанов подправя Веда вероятно само от финансови подбуди, начинът, по който Веркович и сръбското правителство реагират на нея, показва, че Сърбия е желаела да приобщи македонците към своята нация.

§6.14 Българско книжовно дружество

В годините след 1859 г., когато Влашко и Молдова, от 1856 г. включващи и южната част на Бесарабия, са обединени под ръководството на княз Александър Йоан Куза, Дунавските княжества започват да се превръщат в изключително важен културен център за българите. В тях има български училища, български издателства и български дружества, особено в Букурещ и Браила. Дружество, което ще се превърне във водеща институция сред българите, е Българското книжовно дружество. То е основано през 1869 г. от група български интелектуалци в Браила, Влашко, като наследник на базираната в Русия Българска Матица (вж. §7.9) и на Общество болгрской писменности в Истанбул. То умишлено е открито в Браила, за да не се налага ръководителите да избират за негово седалище между Одеса и Букурещ – двата града с най-активни български общности.

Сред членовете на дружеството в Браила има много влиятелни интелектуалци, сред които Васил Друмев и Марин Дринов. То има за цел да разпространява просветителски идеи, каквито са актуални сред другите народи, и по-специално да допринася за формирането на единен български език и за изучаването на българската етнография и история.

Докато литературното дружество в Истанбул е имало своето периодично издание Български книжици, Браилското дружество е имало своето Периодическо списание. За периода от 1870 до 1876 г. излизат само дванадесет броя, но тези, които се появяват, имат голямо влияние. Например, именно след приноса на Дринов в това списание Паисий Хилендарски получава широко признание. Списанието печата много българска народна поезия, както и някои оригинални творби.

През 1881 г., три години след обявяването на българската автономия, Българското книжовно дружество е преместено в новата столица София, а през 1911 г. е преименувано на Академия на науките.

Заключения

Тази глава показва, чрез представяне на широк спектър от културни дейности, как през XIX век в България се развива публичната сфера. В тази публична сфера става възможно недоминиращите етнически групи на българите да се превърнат в нация, отговаряща на всички критерии, които Хрох поставя пред нацията: йерархична социална структура; равни права; желание за „собствена“ територия; общ език, култура и история. Налице е нарастване на „българщината“ или това, което в българистиката често се нарича „българско самосъзнание“ или „национално самосъзнание“.

Развитието на българското образование, повлияно от модерното гръцко образование, заедно с нарастващия брой студенти, изпращани в чужбина, позволява появата на група интелектуалци с филологически интереси, които действат първо от патриотични подбуди, а по-късно като националисти. Те изразяват своите възгледи както в литературата, така и в научните трудове, в учебниците и в новосъздадения периодичен печат.

Повишаването на грамотността позволява да се увеличи социалността. Мрежата между тези интелектуалци става все по-плътна и интензивна. Всичко това се случва в отсъствието на спонсорирани от държавата институции и е изцяло поето от формиращата се средна класа. Докато първоначално броят на дружествата и периодичните издания, в които се обръща внимание на българската кауза, е голям и разпръснат, с течение на времето възрожденските филолози съсредоточават усилията си в ограничен брой дружества, като Българско книжовно дружество. Читалищата са организирани в мрежа, обхващаща всички български земи.

В развитието на този нов културен живот българите са силно зависими от чужда помощ, както в практически план, така и по отношение на разпространението на идеи. Практическа помощ идва от Хабсбургската империя (там например се купуват печатници и писма) и Русия, която осигурява достъп до печатници и образование.

Нови идеи навлизат в българския дебат чрез гръцки, хабсбургски и руски филолози. Периодичният печат, литературата, сценичните изкуства, историографията и фолклорът се развиват по чужди примери. Освен това сърбите дават на българите пример за малък славянски народ, който процъфтява в културно отношение поради наличието на национална църква. Разпространението на тези нови нагласи е добра илюстрация на процеса, който Шпербер нарича „заразност на идеите“ (Contagion des Idées).

 

следва продължение

Източник

 

[1] Смята се, че през 1876 г. е имало общо 2000 български училища, от които 1700 са били в днешна България. Лилова, Възрожденските значения, 86.

[2] Майнингер, Формирането, 165.

[3] Иван Лазаров, „Борба за новобългарска просвета през Възраж дането“, и Кратка история на българския народ, ред. М. Босева (София: Просвета, 1993), 133.

[4] Генчев. Българско възраждане, 154.

[5] Арнаудов, Михаил (ред.). Васил Евстатиевич Априлов. Живот. Дейност, съвременници (1789-1847). (2., преработено издание, София: Наука и изкуство, 1971), 123.

[6] Сред градовете, в които през 1845 г. има училище, са Свищов, Копривщица, Пловдив, Велес, Казанлък, Карлово, Сопот, Калофер, Панагюрище, София, Търново, Трявна, Котел, Русе, Скопие. Училища за момичета се откриват от 1840 г. Първото е в Плевен, последван преди 1855 г. от Враца, Ловеч, София, Свищов, Котел, Елена, Шумен, Сливен и Търново. Повече училища са основани в по-проспериращите райони: Северна България, градовете по Дунав и градовете от двете страни на Стара планина. В Македония и Тракия има по-малко училища. Генчев, Българско възраждане, 159.

[7] Meininger, The formation, 256, Lilova, Възрожденските значения, 73. За преглед на това къде са учили българските студенти виж Meininger, The formation, 181-234.

[8] Иван Радев, История на българската литература през възраждането (Велико Търново: Абагар, 1997), 131.

[9] Mackridge, The Greek intelligentsia, 75.

[10] Григорович, Очерк, 129.

[11] Péter Király, National endeavours in central and eastern Europe. As reflected in the publications of the University Press of Buda, 1777-1840 (Budapest: Ministry of Culture and Education, Hungary, 1993), 49.

[12] Тодев, Кой кой е, 148.

[13] Русин Русинов, „Изданията на Будимската университетска печатница и изграждането на новобългарския книжовен език през първата половина на 19 век“, in Typographia universitatis Hungarica Budae 1777-1848. (Actes du colloque intitulé: „A budai Egyetemi Nyomda szerepe a kelet-europai népek kulturâlis târsadalmi és politikai felojdésében“ [„Rолята на университетската печатница в Буда за културното, социалното и политическото развитие на народите от Централна и Източна Европа“], ed. P. Kirâly (Budapest, Akadémiai Kiado, 1977), 174.

[14] Пенев, Българската литература през първата половина, 614.

[15] Ангелов, Българската народност, 230.

[16] Ангелов, Съвеменници I, 81.

[17] Pejcinovic, заглавна страница.

[18] Русинов, Изданията, 174.

[19] Васил Евстатиев Априлов, Мисли за сегашното българско учение (Одеса, 1847), 33, цит. по Пенев, Българската литература през XVII и XVIII век, 507.

[20] Писмо номер 4 в: Марта Бур, „Писма на книгоиздателя В. Н. Ненович в будапещенските архиви“, (1824-1826)“, Известия на института за литература XXI (1972): 219-46, цит. в Анислава Милтенова, „Някои наблюдения върху ‚История славенно-болгарског народа‘ от Анастасий Нешкович, Литературна мисъл #4 (1976), 116.

[21] Русинов, Изданията, 175.

[22] Стефан Младенов, История на българския език (София, 1979), 66.

[23] Пенев, Начало, 336.

[24] Марта Бур, „Издатели и разпространители на български книги (1806-1840 g.)“, in Typographia universitatis Hungarica Budae 1777-1848. (Actes du colloque intitulé: „A budai Egyetemi Nyomda szerepe a kelet-europai népek kulturâlis târsadalmi és politikai felojdésében“ [„Rолята на университетската печатница в Буда за културното, социалното и политическото развитие на народите от Централна и Източна Европа“], ed. P. Kirâly (Budapest, Akadémiai Kiado, 1977), 180.

[25] Атанасов ограничава своя опис до периода 1806-1820 г. Той стига до общо 22 книги в Будапеща (12), Букурещ (7), Римник(1), Брашов (1) и Лондон (1). Атанасов, 151.

[26] Ст. Кутинчев, Печатарство в България до освобождението (София, 1920), цитиран в Бур, „Издатели“, 184.

[27] Ковачев, Марин (1980). „Първата българска книжница“, във Възрожденски книжарници, изд. П. Парижков (София: Наука и изкуство, 1980), 35
По-късно, през 1835 г., Велчо Атанасов Джамджията е един от водачите на въстание във Велико Търново, което е наречено на негово име: Велчовата завера.

[28] James F. Clarke, „Serbia and the Bulgarian revival (1762-1872)“, American Slavic and East European Review 4 #3/4 (1945), 160.

[29] Тодоров, Българско възраждане XVIII, 449.

[30] Това е основната теза на Въобразените общности на [Бенедикт] Андерсън (вж. §1.2).

[31] Хилендарски, История, 3а.

[32] Красимира Даскалова, Грамотност, книжнина, читатели, четене в България по време на прехода към модерното време (София: ЛИК, 1999). Цит. в Лилова, Възрожденските значения, 106.

[33] Dony K. Donev. “The story of the Bulgarian Bible (AD 863-2004)”, 9, posted at http://www.pneumafoundation.org/resources/articles/article_0025.pdf.

[34] Борсуков, Георги. История на българската журналистика. 1844-1877, 1878-1885 (София, 1976), 39.

[35] Този преглед няма за цел да бъде изчерпателен, а служи като илюстрация. За повече информация вижте лемите за англоезична (стр. 15), немска (482), френска (751) и руска (646) литература в Енциклопедията на Радев.

[36] За книгата си Яков използва творбата на Паисий, но също така и Razgovor ugodini naroda slovinskoga на Андрия Качич-Миошич от 1756 г. Той дава кратки описания на българските царе. Димитър Канев. Българската историческа книжнина през възраждането. XVIII-първата половина на XIX vek (София: Наука и изкуство, 1989), 56.

[37] Спиридон е имал на разположение библиотеките на молдовските манастири. Според него всички илирийци са българи. Цанев, Българска историческа книжнина, 57.

[38] Hroch, Национален интерес, 128.

[39] Друг проблем е, че не е имало единно мнение за българската история. До края на XIX в. дори за българите не е било ясно какъв е техният етногенезис. За предци са били предлагани най-различни племена и народи. По азбучен ред това са били: авари, алани, българи, византийци, хазари, куди, фини, гети, готи, хуни, илири, кутригури, македонци, мохини, монголи, оногундури, печенеги, сармати, скити, славяни, татари, тюрки, власи. Лилова, Възрожденските значения, 270.

[40] Детрез, „Българско национално движение“.

[41] Борсуков, История, 13.

[42] По време на възраждането има 27 ръчно написани вестника. Пак там, 205.

[43] Списание Гайда например има големи проблеми с плащането на пощенските разходи, тъй като само 50 абонати живеят в Истанбул, а останалите са разпръснати по всички български земи. Лилова, Възрожденските значения, 112.

[44]    По-голямата част от информацията за тази таблица е взета от Radev, Enciklopedija и Elena Siupiur. Balgarskata emigrantska inteligencija v Rumanija prez XIX vek (Sofia: BAN, 1982), 227-230.

[45] Гайда дори е обвинен в руска, фанариотска, католическа и протестантска пропаганда едновременно. Лилова, Възрожденските значения, 125.

[46] Шандор Верес. „Из дневника на унгарския емигрант Шандор Верес, 1849 г.“, в Шумен и шуменско XV-XIX vek, ред. Д. Георгиева и М. Пенков (Шумен: Исторически музей Шумен, 1996), 310-312.

[47] Паскалева, Вук Караджич, 163.

[48] Войнов, Документи, 84. Оригиналът е на гръцки език, българският превод е включен в Н. Трайков, изд. Братя Миладинови. Преписка. (София: БАН, Институт за история, 1964 г.), 15.

[49] Петровский, О занятиях, 19-20. Твърдения като това трудно могат да се докажат или отхвърлят, тъй като, използвайки само езикови критерии, е трудно да се очертае границата между сръбските и българските диалекти, макар че в днешно време наличието на падежни окончания е добро указание.

[50] Свобода (1869), цитиран в Конев, Вук Караджич, 207.

[51] Joep Leerssen and Marita Mathijsen (eds.). Oerteksten (Amsterdam: Instituut voor Cultuur en Geschiedenis, 2002), 9.

[52] Куев, Куйо М. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете (София: Наука и изкуство, 1968), 8.

[53] Ягич, История славянской филологии, 629.

[54] Ангелов, Съвременници I, 26.

[55] Голяма част от книгата на Verkovic може да бъде намерена на адрес https://tangrabg.files.wordpress.com/2010/12/veda_slovena.pdf.

 

Pin It
Жанет Сампимон
Жанет Сампимон е холандска историчка и българистка. Работи в Института за култура и история към Амстердамския университет. Основният й труд „Ставането на българите“ (Becoming Bulgarian) защищава идеята за предимно културното, а не толкова революционно, съдържание на българското Възраждане.
Други статии от този автор

Посетители

260

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Благодаря, Даниеле,... преди 2 дни
  • Даниел писа Още
    Чак сега виждам тзси... преди 2 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много интересна... преди 3 дни
  • Марина писа Още
    Тези хора спорат така,... преди 6 дни
  • Иво Пешунов писа Още
    Изпитвам нетърпимост... преди 1 седмица
  • Божанка Събева писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Оригиналът... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Признавам, че съм... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Ок, Златко, нашето... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мнението е нещо силно... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Как не се сетих,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И снимките от космоса,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    няма потвърдена...
    преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Само, че аз говоих не... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    Много хуманна е била... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Пак мдаа. 

    Нищо не... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Масовите медицински... преди 2 седмици
  • Аида писа Още
    Г-н Енев, абонат съм Ви... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ах да, и още нещо.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мдааа. Интересно как и... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    В Германия какви са... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Не живея в Германия, а... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сигурно ви е ясно, че... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И каква точно е... преди 2 седмици
  • Юлиан писа Още
    Изглежда емигрантите... преди 2 седмици