1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)
Pin It

 

2021 06 Mauzoleum

 

Памет и забрава в София

Взривиха мавзолея – или се опитаха да го направят – по време на пряко предаване по Българската национална телевизия на 21 август 1999 г. Беше горещ и безоблачен ден в столицата София – идеално време за разрушаване. Десет години след рухването на комунистическия режим в страната все още имаше недовършена работа, за която трябваше да се погрижим. Единственият обитател на мавзолея – мумията на Георги Димитров, „Великия водач и учител на българския народ“, вече беше извадена от стъкления саркофаг, а след това кремирана и погребана в Централните софийски гробища. Сега трябваше да си отиде и гробницата.

Малка тълпа, която искаше да стане пряк свидетел на събитието, беше решила да се изправи смело срещу горещината на площад „Демокрация“, накупчена зад бариерите. Медийни екипи бяха се настанили по покривите на близките сгради – Националната банка, Националния театър, Министерството на отбраната – за да търсят най-добрата гледна точка. Закрити от жаркото слънце под чадъри на Кока-Кола, министър-председателят на България и членовете на кабинета му, въоръжени с военни бинокли, стояха на терасата на покрива на Националния архив, някогашна централа на Държавна сигурност, страховитата разузнавателна служба от комунистическата епоха. Междувременно военнослужещи от инженерните части чакаха малко по-встрани с булдозери и тежки камиони, готови да се придвижат, за да изгребат отломките.

В средата на сцената белият куб на мавзолея с колонада – висок 12 метра и с площ от 550 кв. м в основата – очакваше края си. Беше заобиколен от полегати купчини чували с пясък, които да поемат летящите каменни отломки, подобно на сламата, която някога се е разпръсквала около дръвника на палача, за да попие кръвта на обезглавените. Беше ден, в който миналото беше осъдено да умре – ден, който трябва да се помни.

В 14:37 ч. въздухът се изпълни с тежък грохот и пращене, подобно на барабанна канонада. Откъм събралата се тълпа се надигна съответстваща вълна от викове, свирки и дюдюкания. Внезапна експлозия разтърси цялата постройка, сред облаци от дим и прах. Някои от дорийските колони започнаха да се срутват и мавзолеят се наклони със стон – на изток. Всички в тълпата стояха като вцепенени, мислейки, че това е само първоначалната детонация и че окончателният взрив е на път да последва. Още няколко разхлабени каменни блока се търкулнаха на земята. В далечината се чуха аларми на автомобили.

Когато стана ясно, че мавзолеят няма да помръдне повече, недоверието се превърна в подигравки. „Шибан провал“ – чу се глас зад една от телевизионните камери. „Не можаха да го съборят.“ Ето как завърши всичко: не с гръм и трясък, а с хленчене. Тогава някой подхвана скандиране, което веднага зарази и останалата част от тълпата: „Бис! Бис! Бис!“ В далечината можеха да се видят дори войниците от отряда за разрушаване, превиващи се от смях.

За причините не липсваха обяснения от страна на официалните органи: детонаторите се свързали на късо; експлозивите – триста килограма амонал, предоставени безплатно „по идеологически причини“ от частната компания Explosiveprogress – може би са били недостатъчни; мавзолеят бил проектиран така, че да издържи на ядрена атака; използването на повече експлозиви можело да повреди близките сгради. „Искахме да взривим мавзолея наведнъж, но очевидно ще трябва да се разделим постепенно с нещата, които са се натрупали през последните петдесет години“, каза пред събраните журналисти Евгени Бакърджиев, министър на регионалното развитие и благоустройството, както и главен идеолог на разрушаването – оттогава наричан Баки Бомбата. „Във всеки случай постигнахме най-важното. Това никога повече няма да изпълнява функцията на мавзолей. Започнахме да го демонтираме и ще го довършим.“

Още няколко взрива и шест дни по-късно мавзолеят окончателно изчезна. Построяването му през юли 1949 г. е отнело шест дни, но разрушаването се оказва по-трудна задача. Смъртта отказваше да умре. Историческата памет беше неподатлива на военни решения. И все пак отчаяната надежда на иконоборците, които бяха на власт, очевидно беше силна. Ако взривиш миналото и извозиш руините му, няма ли в крайна сметка да изчезне и то? Ако срутиш храма, няма ли боговете да избягат от ужас? Ако подпалиш къщата на мъртвите, как биха могли те да се върнат?

Бях посещавал мавзолея само веднъж, в първи клас, по време на организирана училищна екскурзия. Трябва да е било през 1987 или 1988 г., точно преди „Промените“. Не си спомням много, освен че вътре беше хладно и въздухът миришеше на сладникава плесен. Едно по едно всички ние, децата, минахме покрай стъкления саркофаг, където, осветен от призрачна светлина, лежеше другарят Димитров. Горната част на тялото му беше леко облегната на възглавници, а ръцете му се опираха отстрани. Дали е заспал, докато е четял? Имаше същите добродушни черти и гъсти мустаци, които познавах от снимките в буквара и официалните портрети, с тази разлика, че кожата му беше пепелява, бледа, полярна. Това беше Снежанка в ковчега си, а ние бяхме опечалените джуджета.

Димитров беше приказният герой на моето детство, супергероят на българския комунизъм. Подобно на Ленин в Съветския съюз, Ким Ир Сен в Северна Корея, Джордж Вашингтон в Съединените щати, Исус и Мохамед по света, той беше върховният образец на добродетелта, човекът, от когото трябваше да очакваме пример и поука. Скромната му семейна къща в село Ковачевци беше поклонническо място за поколения български ученици. Училищните учебници са пълни със стихотворения в негова прослава. „Син България роди, / героична сила имаше в запас, / отгледан беше с нежност и любов, / името му е Георги Димитров.“[1] Когато бил малко момче, гласеше една от поучителните истории, той играел футбол с приятели и топката полетяла встрани, счупвайки прозореца на една къща; всички се разбягали панически, с изключение на другаря Димитров, който смело признал за неумелия си удар.

Най-легендарният епизод от живота на зрелостта му е публичният съдебен процес в Лайпциг през 1933 г. Арестуван и фалшиво обвинен от нацистите в подпалване на Райхстага в Берлин, Димитров уж научава немски език в затворническата си килия, а след това блестящо защитава себе си и комунистическите си убеждения по време на процеса. „Не по-малко решителни от стария Галилей, ние, комунистите, заявяваме днес: „Eppur si muove! [И все пак тя се върти!] Колелото на историята се върти напред към Съветска Европа, към Световен съюз на съветските републики.“ След такива пламенни думи съдиите не са имали друг избор, освен да го оправдаят, така ни учеха. След това международната преса го нарекла „Лъвът от Лайпциг“. Сталин очевидно е бил толкова доволен от представянето, че е направил Димитров лидер на Комунистическия интернационал. След смъртта на Димитров като министър-председател на Народна република България е взето решение тялото му да бъде балсамирано и изложено в специално проектиран мавзолей по модела на този на Ленин в Москва. През следващите четири десетилетия той ще се превърне в големия храм на Българската комунистическа партия, в архитектурното и идеологическото сърце на държавата. Всяка религия се е нуждаела от нетленните мощи на светеца, за да вдъхва благоговение на вярващите.

Тъмните страни на биографията му бяха пренебрегнати и аз щях да науча за тях едва много години по-късно, след края на Студената война, когато в страната най-сетне започнаха да излизат нецензурирани книги по темата. Те разкриваха как Димитров е бил чистокръвен комунистически апаратчик, който е действал по заповед на Сталин, за да наложи със сила в България диктатура от съветски тип, след края на Втората световна война; как е толерирал извънсъдебните убийства на хиляди свои сънародници; как е смазал демократичната опозиция, екзекутирал е най-гласовитите си противници и е поставил под пряк партиен контрол социалния, икономическия и политическия живот на страната; как в въвел система от материални привилегии за управляващия елит, толкова разточителна и експлоататорска, колкото никоя друга във феодалната епоха; как е бил порочен пияница, който е умрял безславно от цироза в санаториум край Москва – въпреки че има и слухове, че е бил отровен от Сталин.

Както навсякъде в бившия съветски блок, „промените“ от 1989 г. вдъхновиха в България множество научни изследвания, развенчаващи митовете за комунистическата партия и разкриващи системните ѝ престъпления. Въпреки че много от архивите бяха благоразумно унищожени, оцелелите документи ясно показваха потисничеството и насилието, извършвани от режима, и по-специално от Държавна сигурност, срещу собствените му граждани: трудовите лагери, политическите затворници, широко разпространената корупция, както и по-малко драматичните, но не по-малко разрушителни неравенства в ежедневието. Истинската вяра в системата се беше разпаднала години преди това, когато всички вярваха само на думи в идеологическите догми, но сега, когато студените факти бяха излезли наяве, желанието за разплата бързо набираше сила.

Най-непосредственият му публичен израз, при положение че политическите реформи вървяха с пълна сила, беше отпор срещу физическите прояви на стария ред: всички тези хиляди бетонни или чугунени паметници, които загрозяваха градове и селски площади, училищни и фабрични дворове. Паметниците и бюстовете на Ленин, Димитров и техните по-малко прочути слуги трябваше да бъдат свалени. Един по един те бяха демонтирани, извозени за скрап или оставени бавно да се разпадат в обрасли с плевели полета и забравени складове. Ако България искаше да избере свободен и демократичен път, тя трябваше първо да свали от пиедесталите обидните идоли на миналото, които все още гледаха безнаказано.

Всички знаем старите поговорки. Ново вино не може да се налива в стари мехове, както ни казва Библията. „Ако трябва да се издигне храм, трябва да се разруши храм“, пише Фридрих Ницше в Генеалогия на морала. В Комунистическия манифест Карл Маркс отбелязва едно донякъде свързано с всичко това явление: капиталът периодично се заличава чрез икономически кризи или война („насилствено унищожаване на маса производителни сили“), за да освободи място за по-нататъшното си натрупване – концепция, която оттогава се е развила в нещо, което в един или друг контекст наричаме „съзидателно разрушение“. Но Маркс греши, като ограничава наблюденията си само до капиталистическата система; има случаи, когато всички системи, биологични или социални, правят нещо подобно. Измирането на динозаврите е направило възможно разпространението на бозайниците. Разпространението на християнството е свързано с разрушаването на езическите храмове от древността. За да декларират новопридобитата си свобода, френските революционери са разрушили Бастилията, а след това са направили малки сувенири от остатъците на каменните ѝ стени. И, да не забравяме, именно желанието за избавяне от политическите и културните наслагвания на европейското минало е дало началото на Американския проект (който оттогава насам си е създал свои собствени наслагвания).

Но под тази човешка мечта за обновяване се крие постоянна опасност. Доведено до крайност, желанието да се заличи всичко е довеждало до етнически прочиствания, масови убийства, тероризъм и геноцид. Великата философия на Просвещението на Джон Лок, която ни помага да видим света по нов начин, и сталинският терор, опитващ се да изкорени стария ред, са само двете страни на една и съща монета. Стремежът към пречистване, дори в най-безобидния си вид, все пак може да доведе до по-бедни и по-прости виждания за света. Да вземем за пример България. В края на XIX в., след като се освобождава от петстотингодишното сурово османско владичество, младите ѝ национални правителства започват бързи програми за модернизация. Това е необходима стъпка. Изолирана толкова дълго от техническите и културните постижения на Запада, страната е изостанала и тъне в почти средновековни условия. София е малък и сив провинциален град с около двадесет хиляди жители, с порутени къщи и тесни, кални улици – „българската Венеция“, както я нарича чешкият историк и политик Константин Иречек след пристигането си. Превръщането ѝ в образцова европейска столица изисква цялостна реконструкция на градската среда. Градостроителни и архитекти от Виена, Париж, Берлин и Прага виждат града като празно платно. Старият османски град е разрушен почти изцяло, дървените му къщи са съборени, улиците са пренаредени и изправени. Въведен е модерен водопровод, който скоро след това е допълнен от електрификация и първи трамваи. Върху разчистената наскоро земя се издигат грандиозни административни сгради и частни резиденции, проектирани в елегантните неокласически и сецесионови стилове, популярни по онова време.

Към първите десетилетия на ХХ век „българската Венеция“ е неузнаваема. Въпреки това, в бързината и ентусиазма да се преустрои и обнови мястото, много неща са безвъзвратно загубени. Пътеписи свидетелстват, че в края на османския период София е „каменна гора“ от минарета, като някои учени указват броя на джамиите като повече от четиридесет. Скоро след това, вече в български ръце, само една джамия запазва първоначалната си религиозна функция, друга е превърната в църква (където, между другото, съм кръстен), а трета става библиотека, а по-късно и археологически музей; останалите са разрушени – някои са взривени под прикритието на гръмотевична буря – за да проправят път на западническата и негласно християнска визия на градостроителите. Колкото и красиви да са, джамиите са смятани за признак на ориенталска изостаналост и фанатизъм, несъвместими с идеалите на едно динамично, прогресивно общество.

Най-важното обаче е, че те въплъщават архитектурните следи на имперския потисник, неудобно напомняне за османското „иго“, което българите са понасяли в продължение на пет века като граждани от втора категория. Събарянето им е форма на етническо възмездие и исторически ревизионизъм. За да заложи на своята независимост, българската държава трябва да изгради национален разказ, който представя избирателно само онези елементи от миналото, които отговарят на нейната представа за хомогенна идентичност. Въпреки че стотици хиляди турци продължават да живеят на територията на страната, те вече са в позицията на безгласно малцинство, а културното им наследство е удобно заличено. Избледнелите спомени за средновековна България, която някога е била страшен съперник на Византия, са старателно разкопавани и излагани на показ; османският период, от друга страна, е заобикалян или споменаван само в чисто негативния му смисъл: като жестока цезура на историята, която не е оставила след себе си нищо, което да се помни, освен кръв и сълзи.

Когато шест десетилетия по-късно, през 1944 г., комунистите завладяват България, те продължават да повтарят този процес на историческо обновяване и заличаване. Този път под ударите на брадвата попада предишният режим с неговата „буржоазна“ архитектура и паметници. Части от центъра на София са повредени по време на войната, но това не е нищо, което да не може да бъде поправено с известни усилия. Въпреки това новите власти имат други планове: цели квартали от някогашните най-красиви части на града са разрушени, за да се освободи място за грандиозния сталински барок на правителствените сгради, включително и партийната централа с нейната гигантска червена звезда, доминираща хоризонта. Бързо са демонтирани и многобройни статуи, посветени на героите от предишната епоха. Книгите и филмите от близкото минало, които не се вписват в новата идеологическа линия или се смятат за смътно подозрителни, бързо изчезват от обращение. Ако България иска да изгради истинско социалистическо общество и комунизъм в далечното светло бъдеще, тя трябва да започне наново, без обременеността на своето „фашистко“ минало. Материалните условия произвеждат съзнание, твърди Маркс, но може би материалът се нуждае от силен тласък в правилната посока – няма нужда да се чака докато базата промени културната надстройка, когато динамитът е достатъчен, за да свърши същата работа [начаса].

Но между разрушаването и съхраняването, между забравата и спомена има и среден път: непочтителността, която идва със свой собствен вид мъдрост. Преди безобразното си разрушаване, през десетилетието, последвало рухването на комунистическия режим, мавзолеят в София претърпя поредица от функционални трансформации, които вдъхнаха нов живот на обвивката му. С празната погребална камера постройката приличаше на пирамида без фараон, на изоставен храм на несъществуваща религия, на килер без скелет. За пръв път в съществуването си мавзолеят стана наистина „народен“. Почетната охрана вече не стоеше на входа; графити покриваха варовиковите стени; вратите се отваряха широко за смаяните пияници, които имаха нужда от място, където да се облекчат. „Най-луксозната тоалетна в Югоизточна Европа“ – гласеше надпис, изписан със спрей на фасадата.

Скейтбордисти с торбести дънки обикаляха около сградата, правеха кикфлипове и балансираха виртуозно по декоративните бордюри. Американски евангелистки пастор, който искаше да спаси душите на бившите комунисти, организира съживително събрание на площада срещу реликвата. Присъстваха хиляди хора, много от които се тълпяха на трибуните за наблюдение на мавзолея, откъдето някога членовете на Политбюро бяха приветствали парадните маси. „Бог ви изцелява сега! В името на Исус! Алилуя!“ – викаше той, докато полагаше ръце върху вярващите, за да изгони демоните им – може би демоните от миналото. През 1996 г., когато излезе филмът „101 далматинци“, някакъв пиар мозък взе гениалното решение да наеме мавзолея като рекламна площ и да покрие бялата му външна част с огромни черни петна. През следващата година впечатляваща постановка на „Аида“ на Верди използва сградата като декор. Тъй като действието се развива в Древен Египет, близо до храмовете по поречието на Нил, изборът на място не би могъл да бъде по-добър.

Мавзолеят беше разрушен в кратки срокове и без особени обществени дебати. Имало е предложения за превръщането му в музей на скулптурата, „пантеон на бойната слава“ и дори в клуб за техно танци, но тогавашните яростно-антикомунистически държавни служители бяха убедени, че премахването му по някакъв начин ще реши психологическите проблеми на тоталитаризма и ще бъде първата стъпка по пътя към присъединяване към света на Европейския съюз и неговите глобални пазари. Мавзолеят беше твърде чудовищен, твърде екзотичен и може би неподходящ за Макдоналдс (макар че, защо не?). Опитът да се изчисти съветското наследство от визуалната ни памет има близки паралели с усилията от XIX век да се премахнат всички свидетелства за османската история на България. В основата му сякаш се криеше [същия] комплекс за малоценност, породен от неспособността да се справим със сложния характер на балканската идентичност на страната и продължителните периоди на колониална окупация, които не са могли да не оставят отпечатък. Споменът за това, че толкова дълго време сме били тиха провинция, подложена на чуждо управление от „Изтока“ (от империи, които не са били достатъчно „цивилизовани“), трудно се съчетава с гръмките декларации за национална гордост и независимост. България никога не се е чувствала съвсем комфортно в собствената си кожа; тя никога не е приемала факта, че нейната история – както и историята на всяка друга страна – е разхвърлян палимпсест върху мръсен пергамент, а не красива калиграфия върху празен лист хартия.

През десетте години, в които стоеше празен, мавзолеят на София беше престанал да бъде гробница и вече не беше символ на потисничество, или не само. Градът, използвайки собствените си творчески ресурси, беше започнал успешно да обработва травмите от миналото чрез изкуство, спорт, реклама или чист вандализъм. Подобно на растенията и животните, които превзеха изоставените сгради в Чернобил, българите се опитваха да премахнат проклятието, под което бяха израснали, като го преименуваха и променяха предназначението му – докато за съжаление усилията им не бяха прекъснати от твърдоглави правителствени служители.

Другият голям паметник от комунистическата епоха в София, Паметникът на Съветската армия, претърпя подобна, но много различна метаморфоза. Завършен през 1954 г. в чест на десетата годишнина от съветското „освобождение“ на България – всъщност окупация – той представлява 35-метров обелиск, увенчан с три гигантски чугунени фигури: съветски войник, вдигнал триумфално пушката си, следван от български работник и майка с дете. Той все още е една от най-забележителните структури в центъра на София, която доминира над околността. Освен това няколко високорелефни пана с бойни сцени украсяват основата. Говореше се за премахване на целия ансамбъл, но плановете пропаднаха, заглушени от политически препирни: за някои паметникът беше символ на потисничеството, което България е изтърпяла под суровото управление на Москва; за други той беше израз на благодарност към Съветския съюз за победата над нацистите.

С известно закъснение паметникът, както и мавзолеят, се превърнаха в място за игриви художествени проекти. Тъй като централните фигури са твърде високи, за да бъдат достигнати безопасно, вниманието се съсредоточи върху едно от релефните пана на нивото на земята, изобразяващо настъпващата съветска армия. През 2011 г. художници от колектив, наречен Destructive Creation, изрисуваха група войници в стила на американските попкултурни икони: Жокера, Дядо Коледа, Маската, Върколака, Супермен, Жената чудо, Роналд Макдоналд, Капитан Америка и Робин – бившите съветски окупатори, превърнати в настъпващите сили на капитализма. Това е проста, но остра анархистична критика, която не се извинява на нито една от двете системи и разкрива техните тенденции към господство и насилие. „В крак с времето“ – гласеше надписът с черен шрифт под творбата.

Тези съветски, превърнати в американски герои, станаха емблематичен образ на посткомунистическия свят в България. За съжаление, след официални оплаквания от страна на руското посолство, общинската управа на София наложи строг режим на контрол, като бързо почистваше всяка форма на възприет вандализъм, независимо колко креативна е тя. По този начин властите ресакрализираха Паметника на Съветската армия – действие, привидно противоположно на разрушаването на мавзолея, но равностойно по своето неразбиране за това как да се справим с миналото.

Разположена в просторна долина, която някога е била дъно на праисторическо езеро, обградена от планини от почти всички страни, богата на горещи минерални извори, София привлича човешки заселници от поне осем хилядолетия насам. Известна под името Сердика в древността, тя е била основен градски център на Римската империя, разполагащ със страховити укрепления, храмове, обществени бани и голям амфитеатър, който може би е отстъпвал по размери само на Колизеума. „Сердика е моят Рим“, се предполага, че е казал император Константин I през IV в. от н.е. Един от неговите наследници, Юстиниан I, построява на най-високия хълм на Сердика внушителна базилика „Света София“, която в крайна сметка дава на града сегашното му наименование. По време на османския период тя е превърната в джамия, а по-късно, след освобождението на България, отново е превърната в църква, която и до днес стои като символ на София. Светата Премъдрост Божия. Предполагам, че това прави оцелелите джамии все пак не три, а четири.

Всяка частица от многопластовата архитектура на София ми е скъпа. В летните дни се разхождам безцелно по улиците и се опитвам да си представя как е изглеждал градът по времето на римляните, българите (прабългарите) и османците. Обичам църквите, както и единствената джамия и храм. Възхищавам се на хубавите сгради от началото на ХХ век, но нямам нищо против и комунистическото наследство, макар че то представлява триумф на чужд потисник. Понякога, когато минавам покрай Паметника на Съветската армия, се вглеждам внимателно в лицата на железните фигури на войниците. Макар да съм наясно, че те са само пропаганда, идеализиран и дезинфекциран спомен за насилието, все пак съм любопитен за обществото, което ги е създало, за стремежите, които това общество е имало, и за разбирането му за историята. По същата причина намирам за ценна дори празната бетонна квадратна основа, където се е издигал мавзолеят. В известен смисъл тя се е превърнала в свой собствен абстрактен, негативен паметник на наивното ни желание за свобода от историята.

Някога, когато омразните римски императори били сваляни от власт, статуите им били премахвани и разбивани на парчета. Понякога обаче сменяли само главата и издълбавали ново посвещение под нея. Това е било практично, евтино и удобно. „Всичко е такова, каквото го прави мисленето – и ти контролираш мисленето си“, съветва Марк Аврелий. „Отхвърлете усещането за нараняване и самото нараняване ще изчезне.“ Стоикът е един от най-обичаните и най-мъдрите римски императори, но тъй като е бил езичник, статуите му по-късно са разбити от настъпващите християни. Една прекрасна негова статуя, конна фигура, обаче е оцеляла благодарение на погрешна идентификация. Смятало се е, че това е образът на Константин I, първият християнски владетел на империята.


[1] Не успях да намеря оригиналния текст на стихотворението, всякакви подсказвания са добре дошли. Бел. пр.


Източник

 

Pin It
Димитър Кенаров
Димитър Кенаров е журналист на свободна професия, сътрудник на множество американски издания, сред които Virginia Quarterly Review, the Nation, the Boston Review, Etiqueta Negra и др. Негови репортажи са включени в сборника Best American Travel Writing 2009.
Други статии от този автор

Посетители

66

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 15 часа
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 18 часа
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 18 часа
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 1 ден
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 3 дни
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 3 дни
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 2 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Всичко това е много... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    1150 000 е 50% от 2300 000, а не... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Г-н Колев,

    Съвсем не... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Би било много по...
    преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Великият историк от...
    преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Великият историк от... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Професор Стефанидис...
    преди 4 седмици
  • Angel писа Още
    Go to the hell with your vaccine. don't... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Професор Стефанидис... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Всичко, което...
    преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Всичко, което... Четвъртък, 19 Август 2021