Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Ало, чудо, къде си? – така се надсмиваше над собствените си все по-еднакви, все по-циментирани в рутината дни мой добър приятел… Тревожното съзнание на модерно мислещия човек се връща често в света на приказките за среща с чудото, с вълшебството, забравено там на някой завой от бързалото да порасне дете. И затове ме провокира домашното, което трябваше да напише едно осемнадесетгодишно момиче: есе на тема „Защо не вярвам в чудеса?“… Ако не вярваш на 18, какво ще правиш на 48, на 58? На моите осемнадесет четяхме Недялко Йорданов и не се съмнявахме в чудото на щъркелите и любовта… С годините и перата на щъркелите оредяха, и нашите също, чудесата на света бяха седем, после разбрахме, че има още седем, че Великата китайска стена, Тадж Махал, Мачу Пикчу, Чичен Ица в Мексико и град Петра в Йордания са обяснимо необясними и в това е именно магията им.

Зададената (без значение от кой учител) тема „Защо не вярвам в чудеса“ всъщност накара мен да се замисля защо не обръщаме внимание на съществените чудеса, а търсим онова чудо, дето се вижда само с очи? За колко от нас всеки ден е чудо – дори и заради това, че е уникален и нищо от него не се повтаря в същия вид. Заради всеки миг и всяко вдишване, заради ония, които спират дъха ни… Заради самия живот, защото никой не знае как се е появил и защо го има.

Дали професията ми, дали съдбата ми ме срещнаха с хора, които вярват в щъркели и чудеса – това не знам. Знам само, че всеки от тях имаше своя среща с Онази сила, която трансформира истинските неща в чудеса. Сещате ли се коя е тя?

Въпреки това…

„Живеем въпреки неизвестността. Въпреки неяснотата. Въпреки съжалението в лекарските очи…“ Така започва разказа си Елияна. Когато малкият Красимир изплаква, уморената майка притваря очи с облекчение и усещане за пълно щастие. То трае само десетина минути. Докато и съобщят, че детето има сериозни кожни проблеми и не е ясно дали може да живее с тях, колко би издържало. Радостта се превръща в ад. Щастието – във вкопчване в настоящето, тук и сега, където най-страшното още не е дошло. Остават в болница, по-точно я превръщат в свой дом. Не знае докога. Всяка система, която включват в малките ръчички, за нея е въпрос към зоната на ЗДРАЧА: „Ти ли си моето Чудо? Ти ли ще спасиш детето ми?“ Още не е получила отговор, но не се е отказала. Свиква с банките глюкоза, антибиотици и плазма, не свиква с очите, които се извръщат настрани при вида на детето. А то, напук на неидващото Чудо, живее и рита, гука, усмихва се чаровно. Той е точно онова бебе, за което Елияна е мечтала. Сега тя мечтае да стигне до следващата визитация. До следващото посещение на близките. На специалистите. На някой, който няма да отмести поглед в празното. На някой, който може да доведе със себе си Чудото. Така и е записала на стъклото над детското легло: Аз, рационалната жена, която не вярва в чудеса, чакам чудо… И знам, че го има, дано ни намери по-скоро“. На следващата ни среща и занесох нещо, което тя залепи до своя лист – откъс от надпис на стената на детски дом в Шишу Баван, Калкута, Индия.

„ … Хората са алогични и егоцентрични.
Обичай ги ВЪПРЕКИ ТОВА!
Правиш ли добро, ще те обвинят в егоизъм и задни мисли.
Прави добро ВЪПРЕКИ ТОВА!
Каквото си градил с години, може да се срине само за една нощ. Не спирай да градиш ВЪПРЕКИ ТОВА!“

Елияна и малкият Красимир си ходят понякога вкъщи. За ден-два. И се връщат при двата листа над леглото. В очакване на срещата с ЧУДОТО.

Защото искам много…

Срещата с него ще бъде различна за 32-годишната Румяна от един един социален дом за възрастни с физически увреждания. Младата жена иска да иде на екскурзия, иска да види света извън Дома, кацнал на южния склон край забравено селце. Лято е. Горещо е. „Нали сега е най-доброто време за екскурзии?“ – усмихва се обезоръжаващо тя. Майка си не помни, за баща си, който не я иска, не желае да говори. Като дете боледува от детска церебрална парализа и пожизнено получава група „инвалидност с чужда помощ“. Епикризата не е дълга – остатъчен квадрипаретичен синдром с контрактура в долни и горни крайници. На обикновен език това означава, че е осъдена да живее в инвалидна количка. На тридесет и две години тя е виждала улицата, на която е живяла в своя град, Дома в Карлово, къдото учи до осми клас и … този Дом, в който я довеждат след смъртта на единствената й баба. В пъстрите очи няма болка, само детско желание да бъде обичана и закриляна. Тук, в Дома, се запознава с Иван и се омъжва. Той е с 18 години по-голям, получил мозъчен инсулт и необратими увреждания. Иван премества количката на жена си на сянка и разказва за годините, прекарани като кондуктор по влаковете. Вдовец, с една дъщеря, заради която продал къщицата в родното село – да я изучи. После заради нея ипотекирал апартамента – да започне тя мечтания бизнес. Инсултът го сварва с неизплатена ипотека, сега няма нищо. Освен внучето, което така и не видял, освен кроткото желание на Румяна. Много думи остават неизказани край тях, ненаписани от мен. Един мъж и една жена в инвалидна количка, един дом на края на света. Един котлон и един касетофон. Румяна прави кафе и слуша музика. Каквато и да е. И разказите на Иван какво е виждал от прозорците на хилядите влакове, с които е пътувал. И вярата, че Чудото ще дойде. Защото то идвало, когато не го насилваш, когато кротко го очакваш… И когато не се опитваш да обясниш необяснимите неща от живота.

Не чудо, божа чертица е то…

Не чака вече Чудото баба Иванка, осемдесет и четири годишна, с почти избелелели от чакане очи. На всекиго господ е драснал чертицата, туй е пътят, туй е късметът, толкоз му е дълга чертицата. Житейската мъдрост поразява със своята простота. На десет умира майка й – при едно от поредните раждания. Съдбата на сираче я свързва с търсенето на Чудото, дето да преобърне колата на живота. В три поредни, безводни години тя е пеперудата на селото. В широко разпространения обред за дъжд малкото момиче не разбира нищо, освен че от него искат да омилостиви небето, за да капне дъжд. „…Накичваха ме с толкоз листя от бъзе, че не се виждаше скъсаното ми фустанче – разказва тя – на главата венче от бъзе, хем с грозденцета по него, после лицето ми нямаше умиване, на ръцете бъзе… Пеперударките пеят песни, мен ме карат да се въртя ли въртя, докато ми се завие свят да падна, че да падне дъжд… “ Чудото не идва, за разлика от по-гладните дни, които я пращат слугинче в Търново, в къщата на доктор Н.А. Изкарала е трето отделение и затуй я спазаряват за повече пари. Следващата година е слугиня в София, където се мести семейството. Помни раждането на Симеон, помни светлините на столицата, тържествата. Но чудото все не идва в малката стаичка при нея. Сутрин става в три часа да пази ред за въглища на Женския пазар. С кротка усмивка разказва как посинелите от студ детски пръсти изтърват тавата с богоявленски краваи в снега, на път за фурната. Точно тези хлябове после стават най-хубави, най-бухнали – като отплата за страха. Години по-късно остава вдовица. Погребва и единствения си син. На погребението снахата отсича „Забрави за мене и децата! Върви си.“ Вторият съпруг, при когото се прибира – дом да има, че да срещне онова премаляло от ходене по хората ЧУДО, се разболява. През дългите години на легло не успява да отдели в завещанието си ред за тая, дето го гледала девет години. После децата му не я искат повече. „От малка все тъй, в чужди дом живея и все чакам да стане чудо.Пък то тъй ми било писано, толкоз ми е драсната чертицата. И всекиму тъй, чедо…, не чудо, чертица божия е животът ни.“

Не написах тези редове, за да станат по трудни за преглъщане страниците. И не заради онова есе – „Защо не вярваме в чудеса“… И не заради Недялко Йорданов и вярата в щъркелите. И не заради моя тъжен приятел, който утре пак ще се усмихне над себе си с „Ало, чудо, къде си, чакам те толкова дълго?“…

Чудесата са навсякъде, стига очи да имаме, за да гледаме и да виждаме. Най-вече в нас. В способността ни да сътворим и да дарим онова малко, наречено ДОБРО…

И в отговора на въпроса, който ви зададох – за силата, дето превръща истинските неща в чудеса. Сега сетихте ли се коя е тя?