1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 10 Nedelnik

„Неделник“ на Софроний Врачански отваря нова ера в българската литература

 

3: България през осемнадесети век

Преди отделни нации да започнат да развиват профилите си, населението на Османската империя е разделено основно на две групи: мюсюлмани и немюсюлмани. В православната група преобладаващият език и култура са гръцки, точно както е било и по византийските времена. В тази глава се прави анализ на културния пейзаж на осемнадесети век и на вариантите (или липсата на такива), с които българите са разполагали, за да изразят националната си идентичност. До осемнадесети век българите са в сравнително добро положение вътре в Османската империя. Османските тефтери (записи от преброяванията) показват прираст на населението от петнадесети до осемнадесети век. Особено селата и градовете, които са освободени от определени данъци, се превръщат в процъфтяващи културни центрове.

Земеделието е облагодетелствано от българската икономика. В Македония се отглеждат памук и тютюн, процъфтява търговията. Македонският памук се продава на пазара в Лайпциг още през 1729 г.[1]

Градове като София, Пловдив, Русе, Велико Търново и много други процъфтяват чрез ефективната система от еснафи (гилдии) и нарастващата търговия с Леванта и Централна Европа[2]. В тези градове хора от различни етнически групи живеят в мирно съжителство[3].

§3.1 Гръцки или български? Понятието националност

Както бе споменато в §2.1, българите в Османската империя са част от същия милет като гърците, а интелектуалните българи възприемат себе си като част от същото „нормално общество“ като интелектуалците от други православни групи[4]. Но, за разлика от сръбския случай, няма българска национална църква, която да предостави онова, което Хобсбаум обозначава като „протонационализъм“, например чрез култа към националните светци[5]. До 1767 г. в Охрид, в днешна Македония, остава една архиепископия [патриаршия], която е българско по име. Но служителите на тази архиепископия също са елинизирани, висшето духовенство е изключително гръцко, в социалния, а не етнически смисъл на думата[6], а населението е смесено славянско-гръцко. Това архиепископия има юрисдикция над част от епархиите в югозападната част на българските земи[7] и относителна автономия при назначаването на свещеници и епископи и събирането на църковни данъци. Вследствие на това патриархът в Константинопол няма пряк контрол върху тези български села. Освен това (северните) западни части на България до 1766 г. се намират под юрисдикцията на Сръбската патриаршия в Печ, която до голяма степен е славянско-говореща.

Като се има предвид централното място на религията при самоопределението на хората от Османската империя, понятието националност не носи същите конотации, както днес. През двадесет и първи век понятия като „български“, „румънски“ или „гръцки“ се използват за означаване на родното място или държавата на произход на човека. В периода, който се разглежда в това изследване, чак до XIX век, понятията за националност са много по-свободни и обикновено обозначават културната сфера, с която хората са свързани. За отбелязване е, че думата „български“ съществува през шестнадесети и седемнадесети век, но само като етноним, точно като и „славянски“[8]. Тя е използвана от католическите мисионери. „Гръцки“, от друга страна, е обозначението на нечия религия и социален статус.

Твърди се, че османските турци са оказвали натиск върху българите да преминат към исляма и да започнат да говорят турски. За подобни задължения обаче няма исторически свидетелства и въпреки че съществуват истории за принудителни преобръщания към исляма[9], това са по-скоро изключения, отколкото правило[10]. Все пак на конвертираните българи е било забранено да говорят езици, различни от турски, с мюфтийството. Освен това някои хора са преминавали формално към исляма, но са продължавали да кръщават децата си като християни и са използвали мюсюлманските си имена само пред държавни служители[11]. Това явление е известно като криптохристиянство.

Славянските жители на Османската империя често преминават към исляма, за да направят кариера в държавните служби. Турските елити не са наследствени, а меритократични, така че конвертираните могат да достигнат високи позиции. По едно време славянският дори съперничи на турския като придворен език[12]. Някои хора сменят религията си, за да избегнат третирането като граждани от втора ръка, тъй като за немюсюлманите няма достъп до държавните служби, армията, а показанията им в съда се считат за по-слаби от онези на мюсюлманите: показанията на един мюсюлмански свидетел отхвърлят онези на трима немюсюлмани. Освен това на християните и евреите не е разрешено да яздят коне, да носят зелени дрехи или да строят църкви над определена височина. Те плащат и повече данъци, тъй като се предполага, че не изпълняват военна служба[13].

Други българи научават гръцки, за да напредват социално. Названието „грък“ може да се използва за всеки православен жител на Османската империя, дори и такъв, който не говори гръцки. По същия начин названието „турчин“ може да се използва за всички османски мюсюлмани, дори за албанци, българи и босненци[14]. През османския период петнадесет константинополски патриарси са етнически българи[15]. Атанас Обгорите и Петър Берон (виж §4.2 и §4.5) са се наричали гърци, което, макар и да звучи странно за съвременните уши, не е изненадвало съвременниците им.

За българските търговци е обичайно да използват гръцки език в търговските си контакти и да се представят като гърци, когато са в чужбина. С увеличаването на търговията на българите зад граница в края на осемнадесети век, тези българи започват да формират нов български фило-елинов [гръкомански] елит. Процесът на елинизация сред българите се засилва. Някои от тях започват да използват гръцки език и при комуникация с други българи. Гръцкият става език на българския градски елит. Български все още се говори, но в частната, а не в публичната сфера, и то предимно от жените и децата[16]. Идентификацията с гърците стига толкова далеч, че българите от градовете приемат като обида да бъдат наричани българи. Селяните от своя страна използвали думата „грък“ като обидно понятие за граждани, облечени в буржоазно облекло[17].

Пример за българин, идентифициращ се като грък, се открива в един надпис от църква в Тимишоара, Румъния. Човек на име Златко (определено не гръцко име), от севернобългарския град Габрово, допринесъл за изграждането на тази църква, е обозначен в надписа така: „Εσύστησε Ζλάτκος φιλογενής έλλην από Γάμπροβον“ ([Това беше] построено [от] Златкос, гръцки патриот от Габровон).

Освен това за някои хора не е възможно да заявят националността си, просто защото идеята за националност, така както я мислим ние, все още не е съществувала. През ХХ век учените често са оспорвали националността на някои общественици от XIX век. Например историографът Атанас Нескович (вж. § 8.2), който е бил активен през втората половина на осемнадесети и началото на деветнадесети век, е обявяван за „свой“ и от сръбски, и от български учени.

§3.2 Кърджалийство

Периодът на политическа стабилност в Османската империя приключва в края на XVIII и началото на XIX век и е последван от период на анархия, наречен кърджалийство. През този период няколко аяни (местни господари) отхвърлят централното управление на султана. Тези хора превръщат зоните, които контролират, в лични феодални области. Те наемат групи от скитащи османски войници и еничари, за да събират данъци за тях. Тези бандити, наречени кърджалии, разграбват селата, изнасилват и със силата на оръжието упражняват всякакъв вид насилие над селяните. [За период от около 30 години] централното правителство в Истанбул губи всякакъв контрол над тези райони. Най-известните от тези аяни са Али Паша от Янина [днешна северозападна Гърция] и Паша Осман Пазвантоглу от Видин, който контролира над 200 села около Видин[18], но самозваните властители от този род са много повече. През това време около 250 000 българи напускат страната си и забягват във Влахия, Молдова, Хабсбургската империя и южните части на Русия[19].

Кърджалийството е и времето на хайдутите. Хайдутите са разбойници, които грабят пътуващи търговци и всякакви други хора, носещи ценности. От време на време те споделят плячката си с местното население, от което произхождат, и от своя страна получават помощ под формата на храна, подслон и грижи за ранените. Също като гръцките клефти хайдутите присъстват в много народни песни и в литературата, където са изобразени като истински представители на нацията. Този образ на разбойниците, които съхраняват потисната национална идентичност, съществува и другаде в Европа, като най-известният пример е Робин Худ.

§3.3 Образование

През XVII и XVIII век българската образователна система е слабо развита. Образованието е ограничено до гръцки или български манастирски и килийни училища, както и светски гръцки училища. В килийните училища монасите преподават ограничен брой умения, необходими за постъпване в църквата: четене на богослужебен гръцки или църковнославянски език, писане, изучаване на богослужебни текстове наизуст, както и църковно пеене[20]. Тази форма на образование не се ограничава само до манастирите, има и свещеници по селата, които преподават по този начин. Т. нар. таксидиоти (пътуващи монаси) от по-големите манастири отварят килийни училища в селата, а някои учители-миряни, наречени даскали, преподават по същия начин. В някои от градовете има светски гръцки училища[21]. През XVII век броят на килийните училища в България нараства[22].

През осемнадесети век започва постепенно въвеждане на светски теми в българското образование, с предмети, които вече са част от учебната програма в гръцките училища. Например, работата на Йован Раич (виж §2.6), преведена от Атанас Нескович (вж. § 8.2), е използвана за преподаване на история[23].

След като завърши начално училище, единственото възможно средно образование за едно българско дете е в гръцките академии. Тези академии, съвременни училища, които не са религиозни по характер, а се фокусират върху изучаването на класиците, са създадени през втората половина на осемнадесети век. Първата от тях е създадена на остров Патмос през 1733 г. от Макариос Калогерас. Тя се превръща във важен културен център за гърците; между другото Емануил Ксантос, един от основателите на Филики Етария, както и по-късният патриарх Григорий V, учи там. Силен привърженик на академиите, които постепенно се разпространиха из Балканите, е интелектуалецът Адамантиос Кораис.

Освен училищата и академиите, научните публикации са много по-широко достъпни и на гръцки (езикът на културата), отколкото на български. Това е така, защото има само малко хора с умения да превеждат от гръцки, а онези, които го умеят, избират да не го правят, защото смятат, че техният майчин език, тъй като е архаичен и ограничен в речника, не е подходящ за научна литература. Така считан за неподходящ за преводи на съвременни абстрактни текстове, българският език се използва главно в църквата.

< §3.4 Москополис

Много известна гръцка академия е онази в Москополис – град, който днес се намира в южната част на Албания и се нарича Воскопоя. Тя е била културен център на гърчеещите се власи, но е имала и по-далечно влияние в региона, като е играела важна роля при модернизирането на духовния и културен живот на целия Балкански полуостров, чак до частичното ѝ унищожение от албанците през 1769 г.

Училището в Москополис, което е основано в началото на шестнадесети век и е подкрепяно от богати търговци, става гимназия през 1744 г., а от 1750 г. получава названието Нова Академия. През 1720 г. в града е създадена гръцка печатница[24], която да предоставя на Академията граматики и учебници. Това е второто гръцко издателство в Османската империя, след патриаршеската преса в Истанбул, и първото светско такова. Именно в Москополис поп Даниил, писател, за когото се знае малко, е написал известна книга на четири езика, предназначена за учениците от училището. Тази книга, наречена накратко Eisagogiki didaskalia[25] (Въвеждащо [начално] образование) или още по-кратко Tetraglosson съдържа речник на гръцки, български (най-ранният известен речник на български), албански и влахо-румънски езици. В предговора авторът насърчава своите читатели да станат гърци, в значението на думата от XVIII век:

Αλβανοί, Βλάχοι, Βούλγαροι,
Αλλόγλωσσοι, χαρήτε
Κ’ ετοιμασθήτε όλοι σας,
Ρωμαίοι να γενήτε
Βαρβαρικήν αφήνοντες
γλώσσαν, φωνήν κ’ ήθη
Οπού στους απογόνους σας
να φαίνωνται σαν μύθοι
[26]

Албанци, българи, власи и всички,
които сега говорят чужд език, радвайте се,
подготвяйте се
да ви направя гърци.
Променете варварския си език,
отказвайте се от грубите си обичаи,
така че само като изоставени митове
децата ви да ги знаят.

Книгата е написана от Даниил, който нарича себе си Мойсиодакс (мизийско-дакийски) и е предназначена за български, влашки и албански ученици, които биха се възползвали от знанията по гръцки в търговията си[27].

§3.5 Един български „фанариот“: Софроний Врачански (1739 – 1813)

В последната четвърт на осемнадесети век Патриаршията в Константинопол започва да се централизира. През 1767 г. Охридската архиепископия е разпусната (архиепископ Арсений подава официално оставката си[28]) и контролът върху българските епархии започва да се упражнява пряко. Това се случва непосредствено след разпускането на сръбската патриаршия в Печ година преди това, през 1766 г. От този момент нататък позицията на славянските религиозни общности става по-слаба. По-висшите постове в църковната йерархия, както близки до патриарха в Константинопол, така и в архиепископиите извън столицата, са заети от гърци, принадлежащи към един влиятелен елит: фанариотите.

Първоначално фанариотите вземат името си от квартала Фенер в Истанбул. По-късно хората, които са родени по други места, но са активни в тези среди, също започват да се наричат фанариоти. Този елит предоставя повечето от висшите служители в православната църква. Много князе от дунавските княжества през XVIII и XIX век произхождат от не#1077;го. Българските изследвания обичайно говорят за фанариоти в по-широк смисъл, тоест всеки гръцки човек, който заема високо място в църквата. През края на осемнадесети и деветнадесети век, когато Османската империя отслабва икономически и политически, за патриарха, митрополитите и другите висши църковни служители е обичайно да злоупотребяват с властта си. Те посвещават повече свещеници, отколкото са необходими, често без оглед на способностите на кандидата, за да събират повече подкупи. Висшите свещеници събират различни данъци от жителите на епархиите[29]. В някои случаи, когато хората не могат да плащат, църквите им са били затваряни, а слугите на длъжностните лица грабят къщите на селяните[30]. След разпускането на Печката патриаршия и архиепископията в Охрид, патриархът забранява използването на български и сръбски език в църквите и в училищата.

Уважаваният български учен Боян Пенев предполага[31], че фанариотите са имали интерес българските свещеници и цялото население да останат необразовани или дори неграмотни. По този начин би било лесно да бъдат експлоатирани. Слабо вероятно е обаче да е имало някакъв директен заговор за държане на българите необразовани, тъй като злоупотребата с власт от страна на гръцките църковни служители не е била ограничена само до българските села. Сръбското и гръцкото селско население е било изправено пред също толкова неоправдано данъчно облагане и толкова лоши свещеници[32]. По всичко изглежда, че това е било по-скоро въпрос на икономически зависимости: в края на краищата фанариотите във висшите редици на църквата са плащали големи подкупи, за да достигнат високите си позиции. По този начин те са се нуждаели от всевъзможни начини за увеличаване на доходите си, тъй като при икономическите и политически реалности на времето те са могли да загубят длъжностите си или да бъдат прогонени буквално от един ден на следващия. Други фанариоти са били големи патриоти и са подкрепяли образованието, от което са се възползвали и български ученици.

За да разберем как този период е бил разбиран от хората от онова време и как това разбиране е било пренесено в по-късни времена, е полезно да се прегледа биографията на един интелектуален българин от началото на XIX век, Софроний Врачански, който е първи член на едно важно българско семейство, успяло да се утвърди във фанариотския елит. Въпреки българския си произход, Софроний прави кариера във висшите редици на православната църква. Тъй като статутът е наследствен в рамките на фанариотското общество, двама от внуците му се възползват от издигането на дядо си и постигат впечатляващо положение в рамките на гръцко-османското общество, единият като интелектуалец, а другият като дипломат (виж §4.2).

Софроний Врачански е роден през 1739 г. под името Стойко Владиславов в град Котел, център на занаятите и търговията в Стара планина. Тъй много от жителите на града пътуват, те имат сравнително добри познания за света наоколо. Градът има силна традиция в образованието. През 1741 г. в Котел е открито първото в България училище, което осигурява образование според традициите на манастирската килия.

Бащата на Софроний е бил джелепин; той печели прехраната си с търговия на добитък в Цариград. Софроний е получил добро за времето си образование в местното училище, където е учил четири години, от деветгодишна възраст. На 13-годишна той остава сирак, и е отгледан от чичо и леля си. Но те също почиват след няколко години, оставяйки на племенника дълговете си, в допълнение към онези, които той вече е наследил от баща си[33].

Владиславов, който по това време вече е женен, няма голям избор, освен да си намери работа. В началото той е искал да започне да работи като обикновен надничар, но се появява възможността да стане свещеник. Подкрепян от местните чорбаджии, най-богатите и влиятелни жители на Котел, той е осветен през 1762 г. В автобиографията му има описание на това събитие, което илюстрира безразличното отношение на висшето духовенство към по-низшите свещеници:

И намислих да оставя и дом, и жена, да отида долу до селата да работя да се оправя. И чули някои от най-първите чорбаджии, че искам да ида, повикаха ме и рекоха:

– Не ходи никъде, седи тука, тия дни ще дойде нашият владика, и да му се примолим да те направи свещеник.

И на третия ден дойде архиереят, и му се примолиха, и той тозчас благоволи да ме хиротониса в неделя. И дадоха му седемдесет гроша. Ала това заплащане стана в сряда, и аз си готвех потребното за в неделя. В петък вечерта дойде икономът и ми върна парите и рече:

– Да знаеш, че няма да те направи владиката свещеник, защото друг даде сто и петдесет гроша – тогова ще да хиротониса.

Ами каква скръб и жалост ме обзе, като бях се изповядал на духовника и бях си взел мартория и всичко потребно си бях приготвил. Ами кому да изкажа тази моя скръб? Прибягах до ония човеци, що бяха молили и дали парите, и те отидоха и дадоха още тридесет гроша, и ръкоположи ме в лето 1762-о, 1 септември.[34]

След освещението Владиславов работи като учител в и близо до родния си град. Започва с малко килийно училище в къщата си. През 1768 г., след избухването на Руско-турската война, Софроний тръгва на шестмесечно пътешествие до светата планина Атон, където прекарва времето си в общност от български монаси. Когато се връща обратно, той основава ново училище, за което е поканен от църковното настоятелство. Там той преподава в продължение на двадесет години, според автобиографията му. Софроний преподава с гръцки учебници, но обяснява уроците на български език[35]. И в църквата той постепенно заменя гръцкия с български.

Софроний се сблъсква с много нещастия. Епископът на Шумен му забранява да практикува като свещеник в продължение на шест години, когато той е поискал помощ от местните традиционни лечители. Освен това е хвърлен в затвора от турските власти, след като е обвинен, че допуска незаконна продажба на овце в къщата си. След руската победа срещу турците през 1774 г. Софроний забягва от Котел. Някои от местата, където е живял и проповядвал след това, са Карнобат и Карабунар, на северозапад от Пловдив.

Като част от работата си като свещеник, Софроний е активен и като филолог. Той копира няколко среднобългарски дамаскини[36], религиозни антологии, създадени по модела на Thisavros Damaskinou ypodiakonou ke stouditou tou Thessalonikeos (съкровищницата на Дамаскин, под-дякон и студит на Солун) от гръцкия писател от ХVI век Дамаскинос Студит. Преводите и адаптациите са много популярни в България, особено през осемнадесети век. През 1765 г. Софроний е първият, който копира историята на Паисий Хилендарски (виж §5.3). Според легендата, той е депозирал това копие в църквата „Св. Петър и Павел“ в Котел и го е защитил с проклятието: „Ако някой открадне тази книга, той може да бъде анатемосан; стомана и камък могат да се превърнат в прах, но неговото тяло – никога“[37].

През 1768 г. той пише Часослов, книга с богослужебни текстове. Тя е предназначена за използване в училищата, за да се учат децата да четат и да запомнят текста наизуст. Осъзнавайки, че децата не са в състояние да разберат трудни религиозни текстове, ако са написани на църковнославянски език, Софроний съставя своята книга от прости молитви на разговорния език на учениците си.

Когато почива вторият му син Цонко, Софроний взема у дома тримата си малки внуци Стефан, Георги и Атанас. Заедно те отиват в село Арбанаси, където през 1789 г. той става игумен на Къпиновския манастир. Този пост му е предложен от чорбаджиите на близкия град Елена.

Важно е да се знае, че Арбанаси има специален статут в рамките на Османската империя. Селото е освободено от плащане на данъци, което го прави убежище за богати търговци – гърци, българи и власи. В края на осемнадесети то е било любимото място за лятна почивка на митрополитите от близкото Търново и Влахия[38], както и епископите на Преслав, Червен, Ловеч и Враца.

Чрез връзки с хора в Арбанаси, през 1794 г. Софроний е поканен да поеме поста на епископ на Враца. Първоначално той отхвърля поканата, отчасти защото е остарял – по това време той е на 54 години – но и защото епархията на Враца е разделена на много малки села, което означава много работа. Но синът и зет му, по онова време богати и влиятелни търговци, настояват, защото искат да имат епископ като баща. В крайна сметка Софроний се съгласява, убеден не само от наследниците си, но и от думите на един архидякон на име Теодосий:

Слушай – рече – отче, ние слугуваме по двадесет години, та не можем да се удостоим да приемем архиерейство, а други откуп дават и молители пращат. А тебе е дошел този дар без слугуване, без откуп и без молители! [39]

През 1794 г. Софроний е осветен за епископ. Преди да замине за Враца, той изпраща внуците си в Букурещ, за да учи в елитното училище „Бейска Академия“ (виж §4.1). Чрез влашкото население на Арбанаси е имало силна връзка между селото и Букурещ.

Освещаването на Софроний се случва по време на кърджалийството, продължило от 1770 до началото на XIX век (вж. § 3.2) и, както изглежда, се дължи на липсата на други кандидати. Очевидно поради политическата нестабилност в Истанбул и в самата провинция не е било възможно да се намери нито един фанариот, който да иска да плати сумата, необходима за поста.

Владиславов е въведен в поста на 16 септември 1794, под името Софроний Врачански. Той обаче не прекарва много време в епархията си, тъй като постоянните атаки на кърджалиите и огнищата на чумата го държат надалеч. Това му създава много проблеми, тъй като той не е в състояние да събира данъците, които е длъжен да предава на Синода. В автобиографията си Софроний описва положението си по следния начин:

Епархията се разсипа, села не останаха, изгориха ги кърджалиите и пазвантските хайдуци, хората се разбягаха по Влашко и по други страни, а Синодът не вярва, иска всичко напълно, и не е възможно да изляза на глава с тая епархия и с тоя дълг[40].

От 1800 до 1802 г. Софроний е държан като пленник във Видин, столицата на Пазвантоглу Паша. Гръцкият митрополит Калиникос го държи там като един вид роб, принуждавайки го да извършва работата по управлението на метрополията. Веднага след като успява да избяга от Видин, Софроний отива при внуците си в Букурещ, изоставяйки завинаги епархията си.

От 1803 г. Софроний работи във Влахия. Той отсяда в къщата на унгаро-влашкия митрополит Доситеос Филитис, който е посредничил при освобождаването му от епархията във Враца[41]. В Букурещ с многоб #1088;ойните му библиотеки, Софроний успява да завърши произведенията, които е започнал във Видин.

През 1806 г. в Букурещ Софроний публикува Кириакодромион, сиреч Неделник (Поучително Евангелие), първата православна книга, отпечатана на български език[42]. Това е превод на гръцкото произведение, наречено Kyriakodromion Ay от Никифорос Теотокис[43]. В писмо, приканващо група търговци да публикуват текста, Софроний заявява, че целта му е била да напише книга, която да може да се чете в църквата и да бъде разбрана от масите, които до голяма степен са необразовани. Тази цел се отразява и в разширеното заглавие на книгата, в което се казва, че книгата е написана „на болгарский простий язик […] к разумению простому народу“. Въпреки че книгата е скъпа, а грамотността сред тогавашните българи – ниска, хилядата копия на книгата, които са отпечатани, се продават бързо[44].

През 1804 г. Софроний основава Комитет за освобождението на България, който съществува до 1812 г. Този комитет поддържа контакт с руското правителство и подкрепя руските войски в България по време на Руско-турската война от 1806-1812 г. По това време Софроний пътува в България с руснаците, призовавайки хората да им се доверяват и да ги приемат с гостоприемство, тъй като те биха донесли освобождение. Софроний защитава българските бежанци по време на тази война.

Поради подкрепата му към руснаците става очевидно, че Софроний не може да остане в България след края на войната. Ето защо той се връща с руските войски обратно във Влахия, а след това Букурещ, където остава до края на живота си. Точната дата и причина за смъртта на Софроний не са известни, но тъй като няма документи от или за него след 1813 г., се предполага, че той е починал през същата година.

След смъртта му Софроний е почти забравен, но той отново се появява в българския дискурс чрез книгата О зародише новой болгарской литературы, написана от руския учен Виктор Григорович (вж. § 7.5) през 1838 г. По-късно Юрий Венелин (вж. § 7.7) споменава за Софроний „Незаборавений врачански епископ Софроний“[45], а Георги Раковски публикува автобиографията на Софроний в списанието си Дунавски лебед[46], Оттогава Софроний се разглежда като важна за българската нация фигура. През 1856 г. в Нови Сад е отпечатано второ издание на Kiriakodromion[47], а третото и четвъртото издание следват през 1865[48] и 1868 г., което показва, че Софроний отново става известен и добре четен автор.

През 1880-те години известният поет и патриот Петко Славейков работи върху биография на Софроний Врачански. В писмо до Емануил Богориди, син на Никола Богориди Конаки, внук на Стефан Богориди и правнук на Софроний, Славейков пише:

Аз смело мога да ви се препоръчвам като неизменен привърженик на фамилията Богоридевци. Родоначалникът на ваша фамилия... Софроний, с делата и деянията на когото съм запознат още от крехката си младост, те са имали най-голямо и плодотворно влияние на моето развитие[49].

В биографията Славейков потвърждава положителните възгледи за Софроний, които са актуални по негово време. Вероятно тонът на творбата му все пак е повлиян от собствените му затруднения: през 1881 г. в тогавашното автономно българско княжество на Славейков е отказано правото да преподава. Той прекосява Балкана и отива в Източна Румелия, по онова време турска провинция, където намира убежище в столицата Пловдив под закрилата на генерал-губернатора Александър Богориди, вуйчо на Емануил и внук на Софроний.

Заключени

Тази глава показва, че през осемнадесети век е имало само малко грамотност или нещо подобно на публична сфера, в която българите биха могли да изразяват своите идеи. Малцината тогавашни образовани българи са изцяло потопени в гръцката културна сфера, където терминът „гръцки“ се отнася до „съвместната общност“ на всички православни народи на Османската империя.

Софроний Врачански планира да преведе богослужебни текстове на български език за обикновените хора и наистина прави редица преводи, но не се представя изрично като българин. Следвайки османския модел, той се идентифицира предимно като православен. Загрижеността му за обикновените хора е повече в линията на православната църковна политика, отколкото националистическа. Едва към края на живота си Софроний се отдалечава от тази позиция, като добави към отколешния си културен национализъм нещо, което изглежда като политически национализъм. Едва тогава той започва да счита себе си за българин на първо място и по това време започва да търси помощ от руския цар за освобождаване на българите. Въпреки че това все още може да се разглежда като защита на православието, то може да се тълкува и като националистически стремеж.

Работата на Софроний по това време е достъпна само за българите във Влахия и не достига онези, които живеят южно от Дунава. Той е самотна фигура и няма непосредствено влияние върху развитието на българската национална идентичност.

Но за поколението, което го последва, фигурата му носи голяма символична стойност. Това е така, защото тогава българите стават по-организирани и имат повече възможности за обмен на идеи.



[1] Виргиния Паскалева, „Развитие на градското стопанство: генезисът на българската буржоазия през 18 в.“, в Паисий Хилендарски и неговата епоха, ред. Д. Косев (София, 1962), цитирано в R. J. Crampton, „Bulgarian society in the early 19th century“, in Balkan society in the age of Greek independence, ed. R. Clogg (London: Macmillan Press, 1981), 170.

[2] Ангелов, Българската народност, 206.

[3] Виж Александър Кьосев. „Пловдив: текстът на града спрямо текстовете на литературата“, публикуван на адрес www.cas.bg/obj/view.php? o=38&i=3.

[4] Kitromilides, „Orthodox Culture“, 131.

[5] Лилова, Възрожденските значения, 31.

[6] Ангелов, Българската народност, 151.

[7] Иван Снегаров. История на Охридската архиепископия-патриаршия. От падането ѝ под турците до нейното унищожение. (София: Македонски Научен институт, 1932), 165-181.

[8] Ангелов, Българската народност, 262.

[9] Гандев, Българският народ, 61.

[10] Crampton, A concise history, 36; Raymond Detrez, Historical dictionary of Bulgaria (Lanham: The scarecrow press, 1997). [European historical dictionaries, 16.], 230.

[11] Ангелов, Българската народност, 258-259.

[12] Mark Mazower, The Balkans (London: Weidenfeld & Nicolson, 2000), 51.

[13] Гандев, Българският народ, 52. Mazower, The Balkans, 52.

[14] Detrez, Het Osmaanse millet-systeem [Османската система на милета], 293.

[15] Й. Велчев. Градът или между изтока и запада (София, 2005), 218-9, споменат от Реймон Детрез в неговата презентация по време на конференцията „Оксидентализмът или (тенденциозните), източни‘ представи за, Запада‘„, София, 4-5 май 2005.

[16] В някои градове българските местни елити са още по-елинизирани. Елитът в Пловдив говори изключително гръцки, включително и у дома си, и само търговците, които имат работа със земеделци от околните села, знаят български. Лилова, Възрожденските значения, 41.

[17] Пенев, Начало, 217.

[18] Crampton, A concise history, 52 ff.

[19] Николай Тодоров и други (ред.). Българското възраждане от XVIII до средата на XIX v. (София: БАН, 1985) [История на България, 5/14], 189.

[20] Гандев, Българският народ, 266

[21] Генчев споменава Одрин, Пловдив, Търново, Сливен, Мелник, Битоля, Скопие. Българско Възраждане, 105.

[22] Meininger, The formation, 84.

[23] Тодоров, Българско вазраждане XVIII, 108.

[24] Пак там, 29.

[25] Пълното заглавие е Εισαγωγική Διδασκαλία περιέχουσα Λεξικόν Τετράγλωσσον των τεσσάρων κοινών διαλέκτων, ήτοι της απλής Ρωμαϊκής, της εν Μοισία Βλαχικής, της Βουλγαρικής και της Αλβανικής ‘Introductory education, containing a dictionary of four common languages, being Colloquial Greek, Walachian of Moesia, Bulgarian and Albanian’.

[26] Daniil Moschopolites, Eisagogike didaskalia (Venice, 1802), 5.

[27] Пенев, Начало, 318.

[28] Снегаров, История, 149.

[29] Crampton, A concise history, 45.

[30] Constantin Jos. Jireček, Geschichte der Bulgaren [Константин Иречек, История на българите] (Hildesheim, New York: Georg Olms Verlag, 1977 [1876]), 512.

[31] Пенев, Начало, 214.

[32] G.F. Abbott. The tale of a tour in Macedonia [Разказа за едно пътуване из Македония] (London: E.Arnold, 1903), цитиран във Vermeulen, 245.

[33] Тодоров, Българско възраждане, XVIII, 154.

[34] Софроний Врачански, Житие и страдания грешнаго Софрония (Велико Търново: Слово, 1999), 19.

[35] Боян Пенев. Българска литература през първата половина на XIX век (3 тома; София: Министерство на народното просвещение, 1933). [История на българската литература, III], 275.

[36] Дамаскините са литературен жанр в българската литература от края на XVI век до средата на XIX век. Представляват популярни сборници от религиозни и поучителни текстове, в типичния случай написани на простонароден език. Бел. Пр.

[37] Боян Обретенов (1997). Духовни водачи на България. Еклесиастика, възпитатели, просветители (София: Кибеа, 1997), 25.

[38] Соня Баева, „Софроний Богориди – епископ Врачански и неговите наследници. Биографични бележки от петко Р. Славейков“, Известия на държавните архиви, 15 (1968), 182.

[39] Врачански 1999, 30.

[40] Софроний, Житие и страдания, 42.

[41] Тодоров, Българско възраждане, XVIII, 157.

[42] Абагарът (виж глава 3) е публикуван много пред #1080; това, въпреки че не всички смятат, че е написан на български език. Възможно е и работата на Софроний да не е първото православно произведение. Една друга книга, наречена Молитвений Крин, отпечатана в Буда, вероятно се е появила по-рано през същата година. Изглежда обаче, че от тази книга не е оцеляло нито едно копие. Виж: Григорий К. Венедиктов, О первой новоболгарской печатной книге, в Typographia universitatis Hungarica Budae 1777-1848. (Actes du colloque intitulé: ‘A budai Egyetemi Nyomda szerepe a kelet-európai népek kulturális társadalmi és politikai felöjdésében’ – le role de l'imprimerie universitaire de Buda dans le développement culturel, social et politique des peuples d'Europe centre-orientale, ed. P. Király (Budapest, Akadémiai Kiadó, 1977), 187-94.в, Българско възраждане VVIII, 157.

[43] Peter Mackridge, „The Greek intelligentsia 1780-1830: a Balkan perspective“, in Balkan society in the age of Greek independence, ed. R. Clogg (London: Macmillan Press, 1981), 75. Kitromilides, „Orthodox Culture“, 142.

[44] Monika Skowronski & Marina Marinescu, Die Volksbücher Bertoldo und Syntipas in Südosteuropa. Ein Beitrag zur Kulturvermittlung in Griechenland und Bulgarien vom 17. bis 20. Jahrhundert (Frankfurt am Main-Berlin- Bern- New York- Paris- Wien: Peter Lang, 1992). [Arbeiten und Bibliographien zum Buch- und Bibliothekswesen, 10], 143.

[45] Боню Ст. Ангелов, В зората на българската възрожденска литература (София, Народна просвета, 1969), 72.

[46] Генчев, Българско възраждане, 15.

[47] Второто издание е адаптирано, тъй като оригиналът е бил, както се посочва в подзаглавието на второто издание, „много неразумително“, „а сега копирано и поправено на чист български език от свищовския учител Теодор Теодоров Хрулюв“.

[48] А. Гранитски, Евангелие поучително за сичките недели през годината, за годподските и богородични празници и за по-големите святии. Събрал от славянски и от гречески Софроний, епископ Врачански, родом котленец, и съчинил на български език в 1806, а сега прегледено и поправено от А. Гранитскаго, а напечатано от Петра Стоянова, търновчанина, в Букурещ, в книгопечатницата на Стефан Расидескува, 1865 (Букурещ, 1865).

[49] Петко Рачев Славейков, Литературен архив (София: БАН, 1959), I, 367.

Pin It
Жанет Сампимон
Жанет Сампимон е холандска историчка и българистка. Работи в Института за култура и история към Амстердамския университет. Основният й труд „Ставането на българите“ (Becoming Bulgarian) защищава идеята за предимно културното, а не толкова революционно, съдържание на българското Възраждане.

Посетители

67

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 4 часа
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 1 ден
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 2 дни
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 6 дни
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 6 дни
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 2 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020