1 1 1 1 1 Оценка 82% (19 гласувания)
Pin It

 

2020 05 Cerni Bulgaria

 

В последните няколко минути от живота си смъртно раненият войник изпитва нещо много близко до това, което изпитва и главната героиня от операта „Травиата“ на Джузепе Верди буквално броени минути преди да се строполи, покосена от коварната туберкулоза: „Колко странно! Спазмите на болката са изчезнали: странна сила ме е върнала към живота! О, аз ще живея! О, щастие!“ И действително, болката съвсем неочаквано се стапя и съзнанието на ранения войник се просветлява и за миг той напълно откровено вярва, че независимо, че всичките му вътрешности са окичени като коледни гирлянди върху бодливата тел пред него, той има реалните шансове да се измъкне от вражеския обстрел, да се добере до лазарета, където да му бъде направена бърза операция, след което да се завърне при семейството си като герой с медал за храброст, под съпровода на духова музика и мажоретки… Медицинското обяснение на този „предсмъртен оптимизъм“ е изключително простичко и то се крие в огромната загуба на кръв у войника, в следствие на която обезчувствѐните сетива го карат погрешно да тълкува липсата на болка като чудодейно подобрение.

Отново в медицинската практика при много случаи на рак, след дни или седмици на невъобразимо силна болка, буквално няколко часа преди настъпването на смъртта болният не само не изпитва никаква болка, но съзнанието му е напълно трезво, той разговаря спокойно и съсредоточено със заобиколилите го и дошлите да му кажат последно сбогом роднини и приятели… В случаи като този медицинското обяснение за това странно предсмъртно умиротворение е още по-тривиално и то се дължи на огромното количество морфин в кръвта на пациента.

В този текст бих искал да се опитам да потърся отговор на един въпрос, който не спира да мъчи съзнанието ми вече 20 години, а именно: „Умира ли България и коя от причините за нейната смърт е по-вероятна – загубата на кръв или наркотичното опиянение?“ За много от читателите на този текст той ще прозвучи като непристойно обвинение. На тях бих искал да кажа, че каквото и да прочетат по-долу, то със сигурност няма да е толкова обвинително и безнадеждно, колкото вече написаното от Христо Ботев или Алеко Константинов, плюс допълнителната разлика, че аз не бих си позволил квалификации като „идиоти“ или „маскари“. В този текст много често ще използвам думите „България“ и „българите“. Под „България“ ще имам пред вид страната, която около 95% от чужденците, които някога съм срещнал, не знаят къде се намира, а под „българи“ ще имам пред вид тази определена прослойка български граждани (не само в България, но и извън нея), които чрез начина си на мислене и най-вече чрез начина си на поведение са пряко отговорни за трагичното положение, в което се намира родината ни. Естествено, тези от нас, които са на мнение, че България в момента процъфтява като държава и култура, могат да спрат с четенето дотук. И най-накрая, напълно е възможно мнението ми да не е напълно обективно и безпристрастно, но то със сигурност е напълно откровено и най-важното – изпълнено с много болка.

Приятелите и колегите ми по цял свят знаят, че съм неизлечим оптимист. Напътствени съвети от типа на „Не ни е позволено да сме песимисти“ или „Моят учител Конфуций е най-великият в Империята, защото той никога не се предава, дори когато знае, че няма надежда“ са винаги удобно приготвени в моя разговорен арсенал, в случай, че на улицата, в магазина или на маса с приятели съвсем ненадейно попадна на някой случаен песимист. Част от причините за оптимизма ми се крият в твърдото убеждение, че повечето големи стъпки в историята на човечеството са направени именно когато всички наоколо са скандирали в хор „това е напълно невъзможно“. А конкретен стимул за оптимизъм намирам в личния си опит, след като например през 2007 г. успях да завърша едно от най-престижните училища за музика в света, от което няколко години преди това бях изгонен. Съвсем накратко, за мен оптимизмът не е просто въпрос на избор; той е, както гласи клишето, начин на живот.

Мисля, че най-честото обвинение, което ми е било отправяно през последните две десетилетия от моите сънародници, живеещи в България, е: „Ти живееш в Америка и нямаш реална представа за събитията в България и затова и нямаш право да критикуваш това, което става тук.“ Което по принцип винаги тайничко ме е ласкаело, тъй като в моята по принцип не много сложна ценностна система подобно обвинение автоматично ме нарежда до фигурите на Франсоа Волтер, Джеймс Джойс, Александър Солженицин и Георги Марков, които също като мен, по една или друга причина, са били принудени да прекарат една значителна част от живота си извън пределите на родината. Но като оставим настрана думите на Кърт Вонегът, че „патриотизмът не е географско понятие“, аз, разбира се, съвсем ясно си давам сметка, че подобен род обвинения не означават нищо друго, освен: „Понеже нямам никакъв солиден довод срещу теб и аргументите ти, не ми остава друго, освен да те обвиня в родоостъпничество, пък ти после обяснявай, че нямаш сестра.“ Естествено, през ума на „опонента“ отсреща дори и за миг не минава, че може би именно защото през последните 20 години съм живял извън пределите на България, вероятно имам много по-точни и много по-непредубедени наблюдения от много от „истинските“ българи – ако не върху всички, то поне върху някои аспекти от българската действителност. Тук си мисля, че аналогията с известния „Мит за пещерата“ от Платоновата „Държава“ е повече от очевидна. Съвсем накратко, в този мит се разказва за… не няма да кажа за какво, за да проверя дали една от най-важните тези в този текст ще се окаже вярна. Но преди да се опитам да опиша с думи какво виждам в облика и развитието на България, мисля, че е редно първо да дадем думата на статистиката, за да не ме застигне тежкото проклятие на Уилям Фокнър, който в романа си „Селцето“ казва: „Тежко и горко на мъж, който говори празни приказки.“

Населението на България в момента е 6,951,482 в сравнение с населението от 8,986,636 през 1988 г., според най-новите изследвания на Централното разузнавателно управление на САЩ, България е на трето място в целия свят по процент на смъртност, а според проучване на Световната банка тя е на 38 място в Европа (от общо 45 държави) по средна продължителност на живота. Според съвсем скорошно проучване на EURACTIVE България е на второ място в Европейския съюз по смъртност на бебета, ненавършили 1 година. Средно около 27 000 младежи емигрират всяка година, а между 2008 и 2018 г. страната ни са напуснали общо 300 000 души на възраст под 30 години. Според някои прогнози на ООН, населението на България през 2100 г. ще е малко над 2 милиона души.

Според данни на Световната здравна организация, София е с най-лошия въздух сред всички европейски столици. Отново според СЗО в България всяка година над 8500 души умират преждевременно от заболявания, причинени от замърсяването на въздуха, като броят им е по-голям от броя на жертвите от автомобилни катастрофи. Според доклад на Световния фонд за „Дивата природа“(WWF) през 2019 г. годишният обем на незаконната сеч с България е достигнал 2.4 – 2.7 млн. плътни кубически метра (близо една трета от общия национален добив), което формира сенчест бизнес за близо 150 милиона лева годишно. Според разследване на екип на Нова телевизия до ноември 2017 г. на територията на България са построени около 140 незаконни водноелектрически централи, които заедно с останалите ВЕЦ-ове из цялата страна масово унищожават рибата в съответните водоеми и водят до буквалното пресушаване на цели реки, както и създават водни задръствания и прииждания, които директно застрашават обширни площи с населени места. Според жалба, подадена в Европейската комисия от ClientEarth, Zero Waste Europe и Грийнпийс България през 2019 г., Министерството на околната среда в България е разрешило на въглищните централи „Бобов дол“ и „Брикел“ да изгорят 500 000 тона отпадъци за период от шест месеца, което според европейските разпоредби е 10 000 пъти над допустимата норма. Само преди няколко дни Варненският залив бе отровен с фекални води, като според статия на в. „Дневник“ от 16 май 2020 г. „размерът на замърсяването с фекални води във Варненския залив стана видим и от космоса.“ (вестникът прилежно прилага спътникова снимка).

Според последната статистика на Европейския съюз за поредна година България е най-корумпираната държава в ЕС, като според агенция EURACTIVE в България е вече повсеместна практика заловените в корупционни схеми правителствени служители да бъдат само отстранявани от длъжност, но не и поставяни под съдебна отговорност. Страната ни е редовен обект на критики в европейските институции по въпросите на правата на човека, правата на малцинствата, трафика на хора и наркотици. Според данни на Централното разузнавателно управление на САЩ „България е източник и в по-малка степен транзитна и крайна отправна точка за мъже, жени и деца, жертва на секс трафик и принудителен труд; България е един от основните източници на трафик на хора в Европейския съюз; жените и децата са все по-често жертви на секс трафик в България, както и в Европа, Русия, Близкия изток и САЩ; възрастни и деца стават жертва на принудителен труд в областта на селското стопанство, строителството и обслужващата сфера в Европа, Израел и Замбия.“

Според статистика на U.S. News and World Report българската образователна система е на 58 място в света, като преди нас в списъка са държави като Русия (23), Гърция (27), Полша (34), Турция (35), Чехия (37), Хърватска (44), Словакия (52), Румъния (54), Естония (55) и Словения (56). Според статистика на The World University Ranking Софийският Университет „Климент Охридски“ е в категорията 1000+. В Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ броят на кандидатстващи и новоприети студенти е достигнал толкова ниска точка, че всяка година на приемните изпити отсъстват цели специалности, като тази година например не са били приети студенти със специалност тромбон. В края на 2019 г. Националната художествена академия претърпя тотален финансов срив, довел до доброволната оставка на ректора на академията. Министерството на образованието и науката продължава съвсем хладнокръвно да подвежда българските ученици и студенти, че българските дипломи за средно и висше образование от България се признават навсякъде по света, докато в същото време броят на „акредитираните“ университети в България е нараснал през последните тридесет години на 52. Учители и професори, от първи клас до университетската скамейка, не знаят какво да преподават по редица хуманитарни дисциплини, защото вече цели 70 години учебният материал в рамките на тези дисциплини се „преосмисля“ и „преструктурира“ според политическата ориентация на всяко едно следващо правителство. Ботев е ту поет-революционер, ту луд фанатик и разюздан женкар. Вапцаров е ту символ на вярата в човека, ту комунистически терорист. Карл Маркс е ту велик философ, икономист, историк, социолог, политически теоретик, журналист и социален и политически революционер, ту е самият Сатана, пряко отговорен за смъртта на стотици милиони невинни хора. В сферата на средното ни образование законът за делегираните бюджети със своята порочна система, в която финансовото състояние на едно училище зависи от броя на учениците, превърна всяко едно училище в България в своеобразно бизнес начинание, в резултат на което учителите, изцяло зависещи от успеваемостта на своите ученици, се превърнаха в техни послушни слуги без авторитет и без право на глас. Като цяло българското образование е все още насочено предимно по посока на усвояването на колкото се може повече информация, отколкото към стимулирането на аналитично, творческо и независимо мислене.

И след като отдадохме дължимото на статистиката и цифрите, мисля, че най-сетне мога да се насоча към сърцевината на моята статия, а именно към въпроса за това какво аз лично виждам в облика и развитието на моята скъпа родина България от дистанцията на Форт Лоудърдейл (Флорида). И моят личен отговор на този въпрос е изключително кратък: НИЩО.

От дистанцията, на която се намирам, България заема твърд статут на това, което в астрофизиката се нарича „черна дупка“ – поле, което единствено може да поглъща светлина и информация, но не и да отделя такива. Извън България никой нищо не знае за трите морета на Симеон I, за славното хайдутство и за още по-славното Българско Възраждане; никой нищо не знае за Апостола на свободата Васил Левски и за поета-революционер Христо Ботев, за Панчо Владигеров, за Владимир Димитров-Майстора, за Методи Андонов и за Добрин Петков. И когато казвам „никой нищо не знае“, съпоставям с други източноевропейски явления и фигури като например Хуситското движение и Антонин Дворжак, Краковския университет и Анджей Вайда, Османската империя и Орхан Памук. Българската литература отсъства от щандовете на чуждестранните книжарници. Българското изкуство отсъства от салоните на големите световни музеи и художествени галерии. Никой оркестър или оперен театър извън България не изпълнява български симфонични или оперни произведения. Български филми не се прожектират на световните киноекрани.

Но не толкова кратък е отговорът ми на въпроса: какво виждат очите ми, когато се завръщам в България? А той е: една средно малка тоталитарно-номенклатурна държава, в която абсолютно нищо не се е променило от 1984 година насам. Държавните институции, както и в 1984 година, така и днес, са напълно парализирани от корупция, която плаши не толкова със своята всеобхватност, колкото с поразителния факт, че тя е общоприета като нещо напълно нормално и закономерно. Трийсет и шест години по-късно българинът все още намира за напълно естествено да плати на пътен полицай или на общински служител, ако това ще го отърве от акт за превишена скорост или ако ще му осигури разрешително за строеж с помощта на това, което и преди трийсет и шест години, и днес все още се нарича „бързата процедура“. През последните няколко години ми се наложи да се сблъскам с някои от основните държавни институции специално в областта на музиката и останах до такава степен поразен от повсеместната шуробаджанащина и покъртителна некомпетентност, че ме побиха тръпки при мисълта, че някой ден е възможно да съществува такъв морал и такова ниво на некомпетентност например в АЕЦ „Козлодуй“ или на контролната кула на Летище „София“. Практически на всяко едно мое запитване в държавен офис в България неизменно ми се отговаря или с „един момент да попитам“, или с „най-добре минете следващия вторник“. Например, преди година и половина на въпроса ми „Мога ли да разговарям с г-н X?“, секретарката на директора на една от водещите държавни културни институции в София… стана от стола си, отиде до вратата на шефа си, за да провери дали тя е отключена и след като установи, че не е, се върна при мен и с изплашен вид ми каза: „Не съм сигурна, но той май в момента не е в страната.“

В същите тези държавни институции болшинството от служителите са обладани от неистов страх, че могат да бъдат уволнени по всяко време и без конкретна причина. Общуването ми с повечето от тези служители почти винаги се изчерпва със стоическото изслушване от моя страна на безконечни клевети по адрес на колеги и началници, като това клеветене се е превърнало в своеобразна автоматизирана защитна реакция. Затова и отдавна вече съм спрял да разпитвам мои приятели и колеги за техни приятели и колеги, поради простата причина, че почти винаги техните „коментари“ са изпълнени с такава нескрита ненавист и завист, че аз съм напълно склонен да вярвам на Константин Иречек, който в книгата си „Княжество България“ пише, че „чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепени от завист и партизанска страст.“ Най-любопитно за мен е, че всеки път, когато цитирам тези думи на Иречек, по негов адрес мигновено започват да се сипят какви ли не цветисти обвинения и обиди… което, предполагам, доказва правотата на неговите думи по възможно най-категоричния начин. И не бих губил време в изричното упоменаване на тази превърнала се наистина в раково образувание българска завист, ако тя не пакостеше не само на отделния индивид, но и на цялостния ни културен облик.

Българинът до такава степен се е отдалечил от своята реална история, че отстрани всичко изглежда като масово зомбиране от евтин холивудски филм на ужасите. Ключови събития от историята ни до такава степен са преиначени от руската и съветската пропагандна машина, че когато за пръв път през живота си в САЩ имах най-сетне възможност да се докосна до независими исторически източници, шокът бе неимоверен. Всичко най-непоклатимо в моята историческа картина – от произхода на българите до пост-комунистическа България – бе преобърнато с главата надолу (или може би най-сетне с главата нагоре). В редица трудове, издадени от едни от най-авторитетните световни университетски издателства, трябваше да откривам, бавно и мъчително, как руско-българската историография е превръщала национални катастрофи в славни моменти (3 март 1878 г.), подли и безскрупулни дипломати са били издигани в национални герои (Граф Игнатиев), цели геноциди и вълни от етнически репресии са били потулвани (Народния съд и Възродителния процес). Всъщност, най-страшното е, че българската историография на практика представлява своеобразна „историческа религия“, в която всички главни исторически фигури са издигнати на религиозен пиедестал и никому от нас, простосмъртните, не е позволено да изказваме каквато и да е негативна оценка по адрес на когото и да било от този историко-религиозен „канон“. Ако някой, не дай си боже, каже дума против Левски или Ботев, той автоматично е заклеймен като родоотстъпник. Ако някой изкаже критични мисли за Йордан Йовков или Елин Пелин, той автоматично мрази българската литература. Ако някой изкаже по-различна оценка за Панчо Владигеров или Петко Стайнов, той автоматично не обича българската музика. Самите книги за най-значимите ни личности са написани (и все още продължават да се пишат) в тоя до болка познат хвалебствено-нафталинен тон от годините на вълкочервенковската или тодорживковска България с редовните „един от най-големите“ и „най-достойният син на България“, което е тон, присъщ не на исторически документ, а на евангелие. Всяка втора личност от историята ни е патриарх – патриарх на българската литература, патриарх на българската музикална култура, патриарх на театралното изкуство. Всичко живо и непосредствено у тези всъщност толкова живи и непосредствени хора е старателно потулено до степен, при която много често най-важните моменти от биографията на редица наши исторически фигури са обявени за абсолютно табу. Кой например би имал каквото и да е желание да чете биографията на трима наши конкретни композитори, ако в биографията на първия внимателно е премълчана неговата конфликтна сексуална ориентация, при втория целенасочено са пропуснати неговите пламенни (и навярно вдъхновителни) любовни авантюри, а при третия категорично се избягва какъвто и да е намек за неговата фатална наркотична зависимост? Така би изглеждала биография на Ван Гог без психическото му заболяване, без абсента и проститутките, без отрязаното му ухо и без самоубийството му. Аз лично с такъв огромен ентусиазъм започнах да чета преди няколко години монографията „Васил Левски“ на мастития наш историк акад. Николай Генчев, но още не преполовил книгата и трябваше да я затворя, защото просто не издържах именно на евангелския тон на автора. Спомням си тази абсурдна идея у някои наши пламенни родолюбци да канонизират Васил Левски за светец и също така си спомням огромната ми радост, когато се оказа, че това, за щастие, е невъзможно, поради чисто „формалната“ причина, че Левски е убил човек. Бях щастлив от неуспешното канонизиране на Левски, тъй като за мен лично бе, и все още си остава, изключително важно да знам и да помня, че Васил Иванов Кунчев е бил човек като всички нас, със своите чисто човешки слабости и недостатъци. Иска ми се да вярвам, че портретът на Левски, представен ни от драматурга Константин Илиев във великолепната му пиеса „Великденско вино“, не е съвсем правдоподобен и че Дяконът все пак понякога е засуквал мустак пред някоя селска мома на мегдана или пък в тежки моменти (каквито, както всички ние знаем, е имал в изобилие) е пускал по някоя и друга псувня. Защото ако Левски и останалите наши герои са били богоравни създания, надарени със свръхестествен характер и способности, аз лично не намирам особен смисъл в това днес ние да тъгуваме по тяхната ненавременна смърт.

Литературата и изкуството ни са обхванати от истински нео-соцреализъм, при който романи днес се пишат като че ли само на патриотични и исторически теми, а музика се пише като че ли единствено на фолклорна основа. Българският писател продължава да дои отдавна вече издоената тема за социалистическото време, без да си дава сметка, че тази тема и тази действителност извън България не будят абсолютно никакъв интерес, а в България предизвиква интерес само сред онази все по-изтъняваща прослойка, която продължава да изпитва тази все по-странна и все по-абстрактна омраза към едно минало, което за съжаление е само мразено, но не и осмислено. В България от 76 години насам се води целенасочена и безкомпромисна кампания по заличаване паметта и делото на най-значимите български творци (писатели, поети, художници, композитори), като периодично се сменят само инициаторите на тази кампания, но не и нейната посока. В сферата на изобразителните изкуства на „пърформансите“ и „инсталациите“ в България повече от всякога се гледа като на „упадъчно изкуство“, като езика и квалификациите, които например съвсем наскоро бившият министър на културата Вежди Рашидов си позволи по адрес на инсталацията на българската художничка Ода Жон в Националната художествена галерия в София, не си позволяваха дори бившите комунистически функционери по адрес на „невъзвращенци“ като Христо Явашев и Милчо Левиев. В българския театър вече цяло едно десетилетие се разиграва един колосален „мечкарски“ спектакъл, чиято крайна цел като че ли е да превърне българските актьори и режисьори в професионални проститутки, а българските театрални директори в професионални сутеньори.

В България правителството отделя 0.6% от годишния бюджет за култура, като културата си поделя тези средства със спорта, почивните дейности и религиозното дело. За мен лично е пълна мистерия как културните институции в България се управляват в чисто финансово отношение, след като през последните години се е превърнало в честа практика например преди концерт залата да е „продадена“, а по време на концерта тя да е полупразна. Не по-ужасяващи за мен са разказите от първа ръка за държавни театри в България, в които на граждани се продават по три детски билета, вместо един билет за възрастни, за да може на един купувач да се приберат по три делегирани държавни субсидии. Това, както всички ние знаем, се нарича „източване на държавна пара“. Ето защо, по мое мнение, в България е крайно време да се извърши масово раздържавяване на културните институции, за да започнат те най-сетне сами да се опитват да се държат изправени на крака и сами да се хранят, без помощта на държавата-майка, която с безспирното си и лековерно финансиране отглежда напълно незаинтересовани институции без мисия по отношение на дейността си и без визия по отношение на бъдещето.

В България професионалните артистични гилдии са най-големият враг на самите изкуства, тъй като в болшинството си те са съставени от хора, чиято единствена грижа е трупането на титли и хонорари и безплатни почивки по съюзните станции. След вече няколко години на „неуморен труд“ по дигитализирането на творчеството на българските композитори в Съюза на българските композитори, в края на миналото лято оттам ми бе казано, че тази дигитализация е стигнала до буквата „Б“, което по мои изчисления показва, че пълното дигитализиране на композиторските фондове в Съюза на българските композитори би трябвало да приключи някъде през необозримата 2150 година, което може да съвпадне с физическото изчезване на България, ако се вярва на по-горните демографски прогнози на ООН. През 2017 г. Съюзът на българските художници, Съюзът на архитектите в България, Камарата на архитектите в България, Института за икономически изследвания към Българската академия на науките и Министерството на културата не съумяха с общи усилия да предотвратят демонтирането на паметника „1300 години България“ в София, обявен за шедьовър от редица наши и международни културни институции. Първият въпрос, който възникна у мен след това варварско и напълно незаконно посегателство върху творческия продукт на един творец, бе какъв точно е смисълът от тези гилдии и организации, ако те не са в състояние да опазят дори произведенията на своите членове.

И какво е обяснението на средния българин на цялата тази покъртителна родна картина? Световен заговор за унищожаването на България. Норвежки влакови композиции, натоварени с български деца. Масова „джендъризация“ с цел промяна на половете. Подривна дейност на НПО-тата. Смъртоносна ваксина на Бил Гейтс. Еврейска мафия. Масонска мафия. Гей мафия. Българинът е затънал до гуша в конспиративни теории и суеверни разбирания на ниво 16 век. Предсказанията на баба Ванга и съветите на дядо Добри са много по-меродавни от заключението на който и да е научен експерт, а теории за прераждания, екстрасенси и чудодейни лечители продължават да процъфтяват дълго след като всеки един от нас отдавна вече има свободен достъп до интернет и до всякакъв род литература.

Но на тази конспиративна действителност е изключително трудно да се противодейства, защото наред с всичко останало, в България също така няма сериозна и независима журналистика, което и обяснява факта, че за поредна година България твърдо държи 111 място по независимост на медиите в целия свят. Български журналисти са убивани, малтретирани и уволнявани безпричинно и безпардонно. Вече и в най-авторитетните български медийни издания е повсеместна практиката вместо авторски текстове да се използват препечатки от чужди издания или откровено да се копират нечии обяви от социалните мрежи. Вече и в най-авторитетните наши новинарски издания изкючително ниското ниво на грамотност в съчетание с откровено пошлия и циничен език директно отблъскват вниманието на всеки що-годе интелигентен читател. А огромен брой българи черпят сведения за новините в страната и в чужбина само и единствено от българските медии и когато казвам български медии, в по-голямата си част това обикновено са „тролски“ уебсайтове, които обслужват нечии конкретни (най-често проруски) политически или икономически интереси. И независимо че, както вече казах, огромен процент от българите в България не ползват свободно какъвто и да е чужд език, това съвсем не им пречи в същото време автоматично и яростно да заклеймяват оценки, изказани от най-авторитетните световни медии.

Но да насочим поглед към това странно двуного, наречено българин.

Като начало, българинът обожава да спори напълно неподготвен, като за него в разговора не е важно да достигне до истината, а единствено да докаже своята теза, която като по правило не е нито негова, нито пък е и истинска теза, а е нещо мъртвородено, на което той се опитва да вдъхне живот и движение с помощта на много надвикване и много неизслушване. Всъщност повечето от „споровете“ ми в България се развиват по следния сценарий: някой от компанията подхвърля нещо напълно неочаквано и напълно лишено от смисъл, след което аз питам на базата на каква информация той/тя смята така, на което отговорът неизменно е, че „няма нужда човек да е запознат с всичката информация и с всичките книги на тоя свят, за да види очевидната истина“, което веднага ми дава да разбера, че човекът насреща ми не си дава ни най-малка сметка за огромната и изключително опасна разлика между „очевидно“ и „аргументирано“. Но аз отново се улавям, че се опитвам да разсъждавам логически, като забравям, че в този тип разговори логиката не само не е на почит, но в повечето случаи, точно обратното, е предмет на всеобщ присмех. В тези „спорове“ убедеността на говорещия е винаги правопропорционална на неговата неосведоменост. Човек трябва да е живял известно време извън България, за да разбере ежегодния ми шок, когато със стъпването ми на родна земя вече не съм в състояние да изкажа ни едно изречение, без да бъда прекъснат. Всъщност в България няма разговори, а само монолози, които монолози не само са безсмислени и до болка отегчителни, но и са монолози, които не се променят с десетилетия. Едни и същи мои приятели от години разказват все едни и същи расистки вицове. Едни и същи мои приятели от години изливат все едни и същи псувни по адрес на комунистите. Едни и същи мои приятели от години рецитират все едни и същи оплаквания против системата, против кмета, против шефа. Правил съм си експерименти да проверя колко дълго събеседникът ми може да говори, без да ми се наложи да се намеся, и много често ми се е струвало, че аз спокойно бих могъл да отскоча за половин час до пазара и да се върна и седна отново пред него, без това да се отрази на монолога му. И съвсем скоро разбирам, че човекът отсреща ми всъщност не говори на мен, а на себе си… Хора, които се събират на групи, за да говорят сами на себе си. Групови монолози.

Особено необяснима за мен лично е тази напоследък извратила се до краен предел напълно абстрактна българска омраза – омраза без причина и без конкретна цел. Българинът мрази всичко и е против всичко, без обаче да има каквото и да е обмислено и обосновано мнение или алтернатива. Той е против Европейския съюз, против Истанбулската конвенция, против Стратегията за детето, против бежанците, против малцинствата, против нехристиянските религии, против гейовете, против черните, жълтите и кафявите, против Джордж Сорос, против Бил Гейтс, против неправителствените организации, против съседните му народи и държави… списъкът е практически безкраен. Но попитайте българина ЗА какво е той и няма да получите никакъв (не и конкретен) отговор. Най-любопитното в това тотално отрицание е, че в по-голямата си част то е насочено срещу лица и събития, за които бедният българин си няма и най-бегло понятие. Такъв бе случаят със злощастния „Проект за национална стратегия за детето 2019-2030“, който нашият скъп сънародник просто си постави за цел да не прочете, но пък успя да обругае и подиграе по най-дръзкия и вулгарен начин. Българинът дори е изобретил дума за създателите на подобни прогресивни инициативи, която дума той използва с демонстративна гордост и която дума за мен лично е най-грозната издънка на българския език – „либераст“. Уникалното в тази дума е, че тя всъщност обижда най-силно този, който я е изрекъл, но тъй като той като по правило е толкова неук и ограничен, така и никога не успява да проумее това свое собствено самообиждане. Човек не просто така прекарва цял живот прикован с вериги в дъното на пещера – за това се изискват наистина специални качества.

В България тревожен процент от хората, които познавам, имат сериозен проблем с алкохола, като под сериозен проблем имам пред вид няколко питиета на всяко сядане на маса без изключение в продължение на десетилетия. Повечето от разговорите ми в България след 19.00 ч. са осъдени на пълен провал поради простия факт, че повечето от участниците в тия разговори по това време на деня са вече сериозно подпийнали и всеки един опит за сериозен диалог много бързо се изражда в плиткоумно оригиналничене и патриотарско гърмене на чифтета на площада, така добре описани в ботевото стихотворение „В механата“.

Което ни довежда до една тема, която за мен лично е особено болезнена и особено гротескна, а именно – темата за прословутия, монументален, несравним български патриотизъм. В своето есе „От Витоша по-високо…“ Георги Марков пише: „Не зная дали нещо друго в историята на човечеството е причинило повече мъки и страдания на хората от това налудно пламъче в очите на някои представители на човешкия род, наречено патриотизъм. На пръв поглед изглежда, като че необяснимо как нормални, разумни хора внезапно загубват чувството си за реалност, разсъдливостта си, чувството си за хумор и самокритицизъм, и стават плячка на истинско психо-патологично състояние, което ни отнема естествения контакт със себеподобните, за да им даде в замяна единодушието на стадото.“ Мен лично ме напушва неудържим смях всеки път, когато видя такъв един пламенен родолюбец да развява трибагреника и да играе хоро на площада, докато в същото време не е в състояние да каже или напише едно правилно изречение на български? Човек, който гордо скандира името на Левски, но който с гордост се хвали, че днес е „бутнал“ 50 лева в общината, за да му подпишат документите. Човек, който критикува политическата система, но в същото време на всеки четири години категорично отказва да гласува, гордо скандирайки думите „И едните, и другите са маскари“, без дори да подозира, че това са думи на Бай Ганьо. Много би ми се искало да дам по-проникновено определение на патриотизма от големия германски философ Артур Шопенхауер, но не мисля, че това е възможно: „Най-евтиният вид гордост е националната гордост; защото ако човек е горд със своята нация, това показва, че той няма свои собствени качества, с които да се гордее; в противен случай не би му се наложило да прибягва до качествата, които споделя с всичките тези милиони свои събратя. Човекът, който е надарен с важни лични качества, би бил винаги в състояние да види ясно недостатъците на своята нация, защото тези нейни недостатъци ще са винаги пред очите му. Но всеки нещастен глупак, който не притежава нищо свое, с което да се гордее, неизбежно приема като последно възможно спасение гордостта от нацията, към която принадлежи; той е готов и доволен да защити нейните грешки и глупости със зъби и нокти, като по този начин оправдава самия себе си за своята собствена малоценност.“ Опитвал съм се да задам на мои небългарски приятели въпроса „Кое те прави горд като патриот?“ и почти винаги те не са сигурни какво точно ги питам и когато най-сетне разберат какво имам пред вид, изпитват едно такова неловко неудобство, че ги карам да се хвалят с някакви конкретни неща, за които те самите нямат никакви заслуги, точно както аз и моите български сънародници нямаме абсолютно никакви заслуги за Крумовата победата при Върбишкия проход или за построяването на моста на Кольо Фичето край Бяла. И въпреки това, ако попитате един българин същия по-горен въпрос, най-добре се пригответе за топовна канонада от самохвалебствени лозунги като: „Българката е най-красивата жена в света“, „Христо Ботев е най-великият поет“, „Българите са най-интелигентният народ (след евреите?!)“, „Българската държава е най-старата в света“, „Българското кисело мляко, сирене, зеленчуци, природа, кухня са най-добрите в света“, „Българската история е най-славната“, „Българският войн е най-храбрият“, „Българин е открил Америка“, „Българският фолклор е най-красивият в света“, „Баба Ванга е предсказала всичко, включително и Брекзит“. И този път, за нещастие, списъкът е практически безкраен. В съзнанието на българина като че ли съществува една непрекъсната надпревара с останалата част от света, в която надпревара е много важно той да е най-добрият (но не по отношение на ценностната си система), най-бързият (но не в разобличаването на злото и несправедливостта) и най-силният (но не в силата на аргументите си). Българската ракия е по-добра от сръбската. Българското сирене е по-добро от гръцкото. Българските килими са по-добри от турските. Отстрани всичко изглежда като че ли една цяла нация е погълнала огромно количество амфетамини и всичко наоколо е най-най. Всъщност, най-тъжното е, че българинът продължава да настоява на тази своя национална идентичност, без да съзнава, че в условията на свръхглобализиран свят, в който огромна част от хората израстват и умират на съвсем друго място от това, на което са родени, тази национална идентичност вече има много повече символично, отколкото реално значение. За мен лично понятията „национално достойнство“ и „патриотизъм“ са равнозначни на понятието „апендицит“ – нещо, което някога е имало конкретна функция в човешкото тяло, но днес съществува в латентна форма, поради неизбежния ход на еволюцията. И мисля, че понятието „патриотизъм“ трябва да бъде отстранявано от съзнанието на човек в най-ранна възраст, точно както на много деца апендицита се отстранява превантивно в най-ранна възраст. Идеята и в двата случая е да се предотврати евентуална случайна инфекция, като например някоя съвсем случайна Балканска война или някое съвсем случайно нападение над Полша.

Българската патриотична фикс идея, естествено, съвсем логично и закономерно се комплектува с изключително силната българска ксенофобия. А може би и двата феномена са изражение на едно и също нещо. Начинът, по който обикновеният български гражданин се отнесе към близкоизточната бежанска вълна от преди няколко години, е може би най-срамният момент в живота ми именно като българин. Почувствах се като че ли България никога не бе спасявала 48 000 евреи от холокоста и като че ли България никога не бе приемала хиляди арменци след геноцида от 1915 г. На фона на цялото европейско и световно недоумение пред откровения ни (и продължавам да настоявам – крайно нетипичен за българина) шовинизъм, проявен по време на близкоизточната бежанска вълна, в същото време по границите ни с Турция и Гърция гордо и самоотвержено шестваха самодейно сформирани въоръжени дружинки за борба с „чуждия агресор“, което мен лично ме накара сериозно да се замисля над хипотезите на наши и международни историци, според които нашето славно хайдутство най-вероятно не е било нищо друго, освен едно не дотам славно разбойничество. Така или иначе, повечето от хората, с които съм разговарял в България, са на мнение, че „бежанци“ е равнозначно на „безредици и терор“. Това са същите тези българи, които само допреди няколко години с вдъхновение и патос са рецитирали от ученическата скамейка стихотворението „Заточеници“ на Яворов.

Не по-различно е отношението на българина към малцинствените групи в собствената му родина. В моя град Пазарджик се намира едно от най-големите ромски гета в Европа, и начинът, по който мои съграждани се изказват за ромите като за едва ли не второ качество граждани, чиято единствена цел е „да се излежават на гърба на държавата и да безчинстват над мирните и трудолюбиви българи“, ме кара отново и отново да се убеждавам в думите на проф. Даниел Робинсън, който в своя лекционен курс „Големите идеи в психологията“, посочва, че повечето беди на тази планета започват с думите „Те не са като нас“. Но като оставим настрана факта, че подобен род обвинения не показват абсолютно нищо друго, освен един явен и примитивен расизъм, става ясно, че за не много хора в България е очевидно, че ромското население у нас е внимателно дресирано като кучето на Павлов, така че при светването на червената лампичка да гласува масово с определена бюлетина. Именно за тази цел ромското малцинство напълно целенасочено е държано в мрак и духовна нищета в продължение на десетилетия на принципа „по-добре опасна, но лесно манипулируема тълпа, отколкото безопасни, но независими граждани“. Всъщност, колкото и невероятно да звучи, бъдещето на България може би зависи именно от развитието на ромското малцинство, защото ако то получи достъп до качествено образование и до адекватни социални програми за развитие и приобщаване към останалата част от населението ни, това може да се окаже краят на толкова лесно манипулируемия в момента политически вот.

Българинът е безнадежден сексист, за когото неравенството между половете е със статута на божа заповед. България категорично отказа да ратифицира Истанбулската конвенция (въпреки, че я подписа), като в същото време българинът в своя си типичен стил смело и безотговорно я обруга, като отново, както и със „Стратегията за детето“, дори не си направи труда да я прочете. Не по-малко срамно е отношението на българина към LGBTQ общността. В България все още мои приятели се опасяват да споделят своите сексуални предпочитания дори пред семействата си, опасявайки се от унизително отношение, раздори или просто неприемане. И ако в столицата ситуацията е поне донякъде цивилизована заради по-големия брой чужденци, в провинцията общоприетата реакция към LGBTQ общността е не просто примитивна и подигравателна, но много често и агресивна. Подобни фобии са продукт на един закостенял провинциализъм и на едно родово-общинно разбиране за „естествените взаимоотношения“ между половете, което е много по-близко до азиатския шариат, отколкото до европейската идея за „свобода, братство и равенство“.

България и българите се намират в колосална самоизолация, при това доброволна, което и я прави толкова вредна и толкова трудно изкоренима. На нас, българите, просто ни харесва да сме приковани с вериги към дъното на пещерата на Платон. Което и обяснява защо се нахвърляме с такава стръв и с такава отмъстителност срещу всеки, който слезе при нас и ни каже: „Ей, хора, това, което виждате на стената отсреща, са само сенки.“ Аз дълго смятах, че може би тази враждебна реакция е продиктувана от някаква особена завист (подробно описана от такива проникновени изследователи на българската народопсихология като Алеко Константинов, Константин Иречек, Димитър Подвързачов и Иван Хаджийски), но с течение на времето ясно осъзнах, че тази реакция се дължи единствено и само на абсолютното отсъствие на каквато и да е база за сравнение у неосведомения, изолиран и погълнат от своите примитивни средновековни суеверия българин. И ако преди 30 години всички ние имахме удобното оправдание с Желязната завеса за своята изолираност и неинформираност, днес всеки един от нас има интернет, компютър, свръх-модерен телефон, кабелна телевизия и право да пътува навсякъде из Европа.

Мисля, че е крайно време ние българите да приемем простичкия факт, че сме просто един малък и напълно обикновен народ на фона на огромния и разнообразен свят, така както преди години великият Карл Сейгън се опита да ни помогне да приемем простичкия факт, че Земята е една малка и напълно обикновена планета на фона на огромния и разнообразен Космос. Няма нищо унизително в това да си малък и обикновен. Унизително е, както казва Димитър Подвързачов, да си „муха със самочувствието на аероплан“.

Какъв е изходът от тази на пръв поглед патова ситуация, при която съществува малка надежда болният да бъде излекуван, ако той положи неимоверни усилия, но пък той не желае да положи тези усилия, защото най-близките около него неспирно му повтарят до болка познатата на всички ни мантра: „Няма смисъл. Такава е системата“? Наистина ми е трудно да дам твърд и категоричен отговор. През 2016 г. предприех пътуване с кола от Ню Йорк до Сан Франциско и, разбира се, някъде към средата на континента реших вместо да следвам инструкциите на GPS-а, да следвам своята собствена навигационна интуиция. Резултатът не закъсня и един час по-късно вече горко съжалявах за самонадеяното си решение. Идеше ми да заплача. Но някъде дълбоко в себе си, през псувни и упреци към неправилно подредените звезди, си дадох сметка, че в този момент имах само две възможности – да продължа да псувам и да упреквам звездите за тяхната злонамерена подредба или да си призная набързо, че не съм Христофор Колумб, да включа отново GPS-а и да се върна обратно на магистралата, за да продължа към крайната си цел. И мисля, че тук именно се крие големият препъни камък за българина, който по мое мнение не само не е способен да признае заблудите, грешките и твърдоглавието си, но и като по правило настоява на тях по един изключително безпардонен и в края на краищата пагубен за самия него начин. И за да допълня и завърша аналогията си с пещерата на Платон, мисля, че българинът вече е приел окончателно, че той ще бъде завинаги прикован с тези вериги за дъното на тази пещера и затова и не му остава нищо друго, освен сам на себе си да си внушава как в тези вериги го е оковал… Европейският съюз, еврейската мафия, подредбата на звездите и така нататък, и така нататък, и така нататък…

Но е напълно възможно и да няма изход от тази ситуация. Много по-велики нации и цивилизации са били претопявани и са изчезвали от лицето на земята и историята ни показва, че всички те са имали абсолютно същата убеденост в своята уникалност и превъзходство. През последните 1000 години България вече е изчезвала на два пъти от световната карта – веднъж за 167 години и втори път за 482. И ако по-горните статистически проучвания са поне малко достоверни, аз лично се опасявам, че третото ни изчезване може да се окаже последно.

Що се отнася до подвъпроса ми „кръвозагуба или свръх доза морфин“, моите лични наблюдения сочат, че огромното болшинство от българите в България подкрепят версията за кръвозагубата с мотива „всичко умно и кадърно се изнесе на Запад и тук остана единствено глупавото и некадърното“. Което аз намирам за толкова грозна форма на пиянско самосъжаление и самоунижение, че не ми остава нищо друго, освен да отвърна с престорена съпричастност: „Разбира се, че те уважавам! Наздраве!“ Литва например е с по-голям процент на заминаващи в емиграция от България, но това не пречи, според думите на мои литовски приятели, тя да осигурява в момента чудесни условия за развитие и реализация на всеки, който има желание за това. И тук е може би мястото да заявя, че аз лично, както и повечето мои български приятели зад граница никога не сме мислили за себе си като за „избягали“, а по-скоро като за „неиздържали“. Неиздържали на дълбоката и лепкава тиня, която българинът ежедневно в продължение на десетилетия (ако не и столетия) създава около себе си и околните си с това превърнало се в наш национален спорт безконечно мрънкане, каквото не съм виждал никъде другаде по света и което убива в зародиш всяка една мисъл по подобие на известния хамлетов монолог: „И тъй, идеи святи, почини с размах, на нейде кривват и така си гаснат, нестанали дела.“ „Заплатата ми е малка“, „кметът ни е некадърен“, „политиците ни са калпави“, „системата е корумпирана“ са думи, които за мен лично са точно толкова убедителни, колкото и думите „гладен съм, но ме мързи да отида до кухнята, където майка ми е сготвила и сервирала и цялото семейство ме чака да се нацивря в детската ми стая, за да можем най-сетне да седнем да обядваме“. Нямам приятел в България, на когото да не съм се опитал по някакъв начин да подхвърля идея, която евентуално да му помогне в кариерата. Тези идеи не са мои, а са идеи, които вече са реализирани успешно от други мои приятели от другата страна на океана. Тези идеи също така не са и новаторски, а се изучават отдавна във всеки един колеж или университет, включително и в България. Но моите предложения почти никога не биват изслушвани докрай, защото още в самото начало са пресечени от цялата компания на масата с тези две изречения, които според мен стоят в основата на голямата трагедия на съвременна България: „Не се занимавай! Нищо няма да стане!“ Защо няма да стане? Никой няма конкретно обяснение. Просто няма да стане. И тогава ме побиват тръпки, защото виждам пред себе си затворници в затвор, в който тъмничарите отдавна са си тръгнали, оставяйки зад себе си вратите на килиите широко отворени, но затворниците в тоя затвор се правят, че не забелязват и продължават със своите ежедневни рутинни оплаквачески монолози.

Теорията за морфинното предозиране също има своите не по-малко солидни аргументи, сред които най-силният е, че през годините на тоталитарна диктатура българинът е бил упоен и в момента и мозъкът, и тялото му са атрофирали до степен, при която като че ли вегетирането е единствена възможна форма на съществуване. Предполагам, възможно е в тази теория да се крие известна доза истина. В края на краищата какъв е смисълът толкова дейци на авторитарната мисъл от Ленин до Тодор Живков да отдадат толкова време и енергия за създаването на най-мощната репресивна и пропагандна машина в историята на света, ако тази машина не е в състояние да постигне своята единствена задача, а именно – да превърне подвластните ѝ народи в послушно и лесно управляемо стадо? Но не съм сигурен, че тази теория обяснява защо цели 30 години след срутването на източноевропейските авторитарни режими българското население е все така послушно и все така лесно управляемо. Моят отговор отново е, че на българина така му харесва и тази моя теза много трудно би могла да бъде опровергана, след като на българина му се предоставя възможността на всеки четири години сам да реши какво бъдеще да има. Също така си мисля, че българинът окончателно е загубил надежда, че той самият може да промени нещо, като вместо това е приел, че промените трябва непременно да бъдат подети и извършени от управляващите. (Тук обикновено ми се налага да обяснявам на много мои приятели очевидния смисъл на думата „управляващи“.) Но мисля, че най-точното обяснение на този затворнически инстинкт е даден от Морган Фрийман във филма „Изкуплението Шоушенк“: „Тези затворнически стени са много интересни. Първоначално ги мразиш, после свикваш с тях. Минава достатъчно време и така става, че вече имаш нужда от тях. Това се нарича да бъдеш институционализиран.“

В края на тази моя статия не възнамерявам да губя времето на когото и да било с морализаторски умозаключения и философски послеслови. Единствено бих искал сам на себе си да задам въпроса, който, сигурен съм, много от вас вече горят от нетърпение да ми зададат: „Мъртва България? Що за абсурд? Що за нелепа идея?“ Вижте, в края на краищата, да не забравяме, че това, което предлагам, е просто мнението на един обикновен средностатистически българин, който е напълно възможно да се заблуждава по абсолютно всички по-горни точки. И ако се окаже, че действително съм се заблудил, повярвайте ми, скъпи мои български приятели, няма да има по-щастлив човек на тази земя от мен. Но ако се окаже, че Христо Ботев, Алеко Константинов, Константин Иречек, Иван Хаджийски, Димитър Подвързачов и Георги Марков са били прави, тогава мисля, че е време да си зададем изключително важния и крайно неотложен въпрос: Ще се борим ли или… евтаназия?

 

Pin It
Герган Ценов
Герган Ценов e диригент, пианист и музикален педагог. От 20 години живее и работи в САЩ. В София e завършил Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, а в САЩ – Juilliard School в Ню Йорк и Montclair State University в Ню Джързи. В момента е диригент и музикален директор на основания от него в Ню Йорк Камерен ансамбъл „Ценов“, а в България се завръща всяка година за концерти с водещите български оркестри.

Посетители

88

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 2 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 3 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020