Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

За хармонията, върха на триъгълника и двете капки олио в една лъжица 

Думата ми е за простите, азбучни истини от нашия живот. За онези кратки, разпръснати мигове, които могат да придадат нов смисъл и неочаквано очарование на връзката между двама души, наречена семейство. Някога, преди 1989 година то беше „основната клетка на обществото“. Днес според енциклопедичния речник по социология „семейството е относително устойчива малка група включваща родителите и техните несемейни деца“. Кратко, точно, ясно. Всъщност то е историята, която стои зад иначе претенциозното ми заглавие. История за един мъж и една жена, история за хармонията на обикновените неща.

Те живеят като нас, на първия етаж в стандартната осеметажна панелка, но не искат да споменавам имената им. Минали са през десетки рентгенови снимки, но нямат снимки, освен в личните документи. Не са по-различни от другите хора край тях, но смятат себе си за такива, защото са намерили върха на триъгълника и не са разсипали двете капки олио от лъжицата. Те са просто Тя и Той, Жената и Мъжът.

Жената: „Ние бяхме симпатична двойка, така поне казваха всички на сватбата ни. И ни завиждаха. Двадесет и пет-шест годишни, привлекателни, силно влюбени и горди с напредничавите си възгледи за брака, за любовта, за планирането на децата. Събрахме се под един покрив с обещанието да живеем точно толкова свободно и спокойно, колкото и когато живеехме сами в студентските си тавани. Казвахме си, че ще бъдем като две птици в едно гнездо – заедно ще го слепим от сламки и кал, но всеки ще лети по свои орбити. Имахме си наша клетва, че няма да се задушаваме в eснафското чувство на собственост, че никое човешко същество не може да бъде принадлежност на друго.

Мъжът: Живеехме в София. Бяхме с модерни разбирания. Не помня точно къде из икономическата социология ни беше попаднала една теория за брачните взаимоотношения, които са „връх на триъгълник“ с основа отсечката между двете позиции – моята и нейната. Двете позиции имат обща точка в средата на отсечката, но ако заедно извървят нелинейния път до третата, обща позиция – върха на триъгълника, значи всеки се е издигнал над старото „себе си“ и новата позиция не е компромис, а разумно постижение. Нещо такова беше. И ние ентусиазирано защитавахме тази постановка на приятелски сбирки..

Жената: …И не бързахме с децата, изпробвахме приложимостта на теорията, че от време на време брачният стереотип трябва да се поизменя, да си поизтупва от праха на ежедневието. Аз излизах със стари приятели, той нямаше възражения, самият той излизаше с колежките от женския си колектив. И най-важното – вярвахме, че проявите на ревност са недопустими. Вярвахме, че не ревнуваме. Оттук назад като погледна- вярвахме си, че вярваме – това е най-точния израз...До оня фатален следобед..Той каза, че голямата му ученическа любов Наталия се обадила да поиска помощ, че звучала разстроено. Очакваше пълно разбиране от моя страна за предстоящата среща. „Това е в реда на нещата, нали, в името на старото приятелство?“… Как можех да кажа, че цяла кошница змии бях плъзнали за миг в душата ми. Минутите се изнизваха в празното пространство, което трябваше да изразява моето разбиращо отношение. Станаха часове, а часовете докараха следващия ден..От моите гръмки фрази и теории нямаше помен. Самонавивах се, че сигурно е родила поне две деца и изглежда надебеляла, загрубяла, може би... Въображението ми беше реалистично-услужливо – виждах разплаканото и лице, скрито в косите му. Сякаш за пръв път забелязвах колко са очарователни къдриците му. Всекидневието ми беше изиграло коварен номер – докато съм декларирала, че партньорът не е даденост, той се беше станал точно моя даденост. И досега не зная кой дявол ме накара да тръгна да го следя. Сигурно същият, дето ми нашепваше, че когато сключвахме нашия брак служителката произнасяше  „В добро и зло, в радост и мъка, докато смъртта ви раздели...“ Сигурно същият, дето ме ослепи да не видя червения светофар и трамвая.

Мъжът: Чаках я дни наред да излезе от реанимация. Никакво значение нямаше, че ще остане завинаги в инвалидна количка, исках само да отвори очи. Повтарях „Върни се, върни се, виж как са цъфнали дърветата...“ и откривах в едни тъй обикновени думи дълбочина и смисъл, каквито кой знае защо ние с нея не бяхме долавяли преди. И ето вече 27 години, откакто тя се върна при мен, а ние се върнахме в Търново. Почти 10 хиляди дни, в които разбрахме, че често сме готови по-скоро да приемем чужди за нас хора с техните недостатъци и грешки, отколкото онези, с които споделяме живота си, че магията на взаимността се ражда дори в една капка роса когато седим тримата: аз, тя и инвалидната количка, и се вглеждаме в нея, капчицата обикновена вода. Четем много особено тя, после си разказваме прочетеното. Любимата ни история е за простите неща, които ни правят щастливи: „Един баща изпратил сина си при най-големия мъдрещ на света, да научи тайната на щастието. Младежът пристигнал в двореца, обяснил за какво е дошъл. Мъдрецът бил зает, но предложил на младежа, докато чака да се разходи и види красотите на палата. Имал едно условие- да обикаля из двореца само ако носи в ръка лъжица с две капки олио. И да не го разлива! Младежът обиколил всички зали и след три часа се върнал с двете капки олио в лъжицата. Мъдрецът попитал дали е видял великолепните градини, отнели на градинаря десет години, за да ги създаде. Попитал за статуите, за картините. – Не! – отговорил младежът. – Внимавах да не разлея капките олио! – Обиколи тогава пак двореца, но виж всичко!. Този път младият човек разгледал всичко, но с ужас забелязал, че е разлял капките олио в лъжицата. – Ето в това е смисълът на щастието – казал Мъдрецът. Да съумееш хем да се насладиш на прелестите на света край теб, хем да не забравяш и за двете капки олио в лъжицата...

Жената, смеейки се: Вече 27 години не разливаме двете капки олио. Сега не защитаваме теории за хармонията в брака. Сега живеем в нея. До мен стои най-невероятният човек на света. Сигурно няма да ми повярвате, но оттук, от моята стая, той ме научи как да мина през улицата, да стигна до него и до съзнанието какво е той за мен. Няма връзка даденост, няма изградено завинаги гнездо или семейство. Всяка връзка е нашето решение – буквално всеки ден, всеки час и миг, да сме заедно. Точно с този човек. Аз съм на 52 години и през половината от тях прикована тук. Всяка минута от тях – осмислена благодарение на него. И всяка минута отново решавам, че искам да съм с него и да носим лъжицата с олио.

Влязох в този дом за стандартната социална анкета. Не написах и ред. Тръгнах си с желанието да превърна тяхната история в някакво много важно послание. После оставих на листа само техните думи, така, както ги произнасяха те, потопени в недостъпна за мен хармония. В друг свят. Каквото и да напиша, ще бъде излишно.

Pin It
Албена Прокопиева
Албена Прокопиева е завършила българска филология, а после социални дейности. В момента  тя работи като социален работник в България, където, по собствените ѝ думи, „е моето място“.  
Други статии от този автор

Посетители

20
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Един много нормален... преди 16 часа
  • Нели писа Още

    Ако сте изчели много... преди 1 ден
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Не е лошо авторът да... преди 1 ден
  • meritus писа Още
    Гьобелс се върти в... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    И накрая - последното... преди 2 дни
  • Нели писа Още
    Тук обаче не става... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    А пропо, майката на... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Опасна тема, която... преди 3 дни
  • Нели писа Още
    И все пак е толкова... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че, веднъж... преди 3 дни
  • Just passing by писа Още
    Авторката е преди... преди 4 дни
  • Серкан писа Още
    "Сговорна дружина... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 6 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 1 седмица
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 1 седмица
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 2 седмици