1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2020 03 Illness bodies heads

 

Време за равносметка би трябвало да бъде по принцип всяко време, поне ако човек би желал да живее някакъв вид пристоен и смислен живот, направляван от усилия за непрестанна себекорекция, а не просто бутане на камък по нанагорнище. Дотук лесно, завъртях си сентенция, която евентуално мога да закача на екрана на компютъра си. А оттук нататък?

Оттук нататък започва зорът, което е очевидно. Влачим се през шибано време, пандемията на COVID-19 напряга до скъсване мишците и на обществените ни системи, и на личните ни способности да живеем като вид разумни същества, а не подплашени стада, тичащи напосоки из някакъв виртуален Серенгети. Както винаги, ситуацията на групов стрес изважда на показ както най-добрите и красиви, така и най-прашасалите, затлачени от групови страхове и несигурности страни на нещото, което по-липса на по-подходящо название сме свикнали да наричаме „човешка природа“. Забележително, наистина. Възможността да обменяме и разтръбяваме всевъзможни лични сигнали и послания в реално време, сред сравнително големи човешки групи, се превръща колкото в благословия, толкова и в бич – и това без никакво преувеличение, тъй като силата на взаимното подтикване към определени начини на възприятие, мислене и поведение, изведнъж се потенцира толкова много от ехо-ефектите на мрежата, че в някакъв момент способността ни за независимо мислене и пресяване на сигналите през филтъра на здравия човешки разум, внезапно се оказва напълно блокирана. Именно това – и нищо по-малко. Ако сте на възрастта, на която съм аз – в моменти на гняв младите хора във Фейсбук вече започват да ме наричат „старче“ – то паметта и инстинктите ви със сигурност почукват и потракват предупредително, в главата ви просветват всевъзможни червени лампички, преследват ви дифузни, неясни смесици от предусещания и спомени за вече преживени такива моменти, за подобни ситуации, които рядко са водели до нещо добро. Да. Просветват, потракват, предупреждават. Но способността ви да формулирате някакъв смислен и убедителен отговор срещу нещото, което подозрително ви прилича на масова психоза, е силно ограничена от огромния напор на колективната енергия, на масовата убеденост в липсата на алтернативи срещу избрания път. И така, поне в моя личен вариант, с неизбежност се стига до момента, в който започвате да говорите все по-нервно и по-несвързано, да се противопоставяте все по-инстинктивно и по-фалцетно срещу всяко мнение с привкус на „колективност“, в резултат на което рано или късно пропадате в дълбока, отвесна и затлачена от миазмите на гузна съвест, яма. Аман!

Добре, добре, добре. Идва време за размисъл, прекрасно. Нека тогава се опитам да систематизирам, доколкото е възможно, бурята от мисли, която се върти от няколко дни из главата ми.

Първо, нещата, които трябва да приемем, искаме или не.

Пандемиите са едни от най-масивните колективни страхове, с които живеем. Банален, добре познат факт, зад който се крият множество причини, някои от тях отиващи далеч назад в историята, други по-нови. Всъщност съвместният ни живот с различни болестотворни микроорганизми в хода на хилядолетията е оформил до такава важна степен една масивна част от социалните ни норми, че влиянието на „гадинките“ просто не може да бъде надценено. Тук може да се започне с „елементарните“ изискания за лична и колективна хигиена (които изобщо не са елементарни, а са трудно извоювани и наложени норми, свързани с множество битки, водени в хода на цивилизационното развитие), и се стигне до най-висшите ни морални и религиозни предписания, които

обикновено са свързани с повели за чистота и поддържане начини на живот, за които ние днес знаем, че играят ключова роля при избягването на заразни болести (като например изискването за ритуално миене преди молитва или употребяване само на чисти, специално приготвени храни).

И още:

Ключовата роля на отвращението при оформянето на моралните ни усещания се отразява и в езика: мръсни дела; лигаво поведение; гнусен негодник. Обратно, чистотата е много близо до божествеността. Ние търсим духовна чистота. Корупцията може да ни изцапа, така че избягваме злото. [1]

Но, разбира се, страхът от пандемиите има и много по-скорошни, значително по-директно свързани с масивни травматични преживявания, исторически епизоди (различните големи епидемии, като се започне с Черната смърт (чумата) от 15-18 век и се свърши с трите големи грипни епидемии от последните сто години, отнели около 50 милиона човешки живота).

За колективните ни страхове, повтарям, има повече от добри основания. Но заедно с това самите те, масивните страхове, нерядко могат да се превърнат в не по-маловажен източник на опасност и заплаха, отколкото са самите вируси. Какво точно имам предвид? Както всички междувременно знаем, основната заплаха, свързана с появата на вируса SARS-CoV-2 и свързаното с него заболяване COVID-19, идва не толкова от самото боледуване, което за около 80% от заболелите преминава без усложнения, а в немалко случаи дори и без симптоми, колкото в масовия щурм на здравните заведения, който за много кратко време води до пълното им претоварване и излизане от строя, в резултат на което реално застрашените хора (предимно онези в напреднала възраст и/или с отслабена имунна система) се оказват лишени от животоспасяващата помощ, от която имат нужда.

Това е факт, който не може да бъде игнориран и омаловажаван. „Хладните“ статистически цифри подсказват с удивителна настоятелност, че паническият страх пред тази нова и непозната болест изглежда има основанията си във всичко друго, но не и собствената ѝ смъртоносност. За справка: данните на Световната здравна организация към момента на писането на този текст (19 март 2020) са следните:

 

Общо заболели: 244,725

Смъртни случаи: 10,024

Случаи на успешно възстановяване: 87,407

Активни случаи: общо 147,294, от които 139,778 са в лека форма и 7,516 в тежка или критична форма.

 

Разбира се, светът все още се намира в една сравнително начална форма от глобалното разпространение на пандемията, така че да се правят каквито и да било лекомислени изводи е недопустимо, но въпреки това дори и най-повърхностното сравнение със съответните цифри при случаите на добре познатия (тоест не възприеман като смъртоносна заплаха) зимен грип, навеждат на странни, бих казал „епидемно-некоректни“ мисли.

 

За сравнение тук – само няколко таблици и диаграми, които дават представа за това как изглеждат числата само в една-единствена страна (САЩ) за период от една година (2018-19):

 

1

 

2

 

3

 

4

Източник: US Centers for Desease Control and Prevention

 

Достатъчни са само няколко погледа, за да види човек, че цифрите са напълно несъизмерими. Само в една страна, пък била тя и толкова голяма като САЩ, броят на заболелите е над 35 милиона, а на починалите, близо 35 хиляди. В сравнение с тях посочените по-горе цифри на случаите на COVID-19, за целия свят, изглеждат толкова ниски, че първата и автоматична реакция е такава на пълно недоверие. Опитвах многократно да призовавам хората във Фейсбук към някакъв вид по-трезва преценка на ситуацията, но резултатите от това бяха толкова стресиращи, че в края на краищата се принудих да стигна до простия, но както изглежда неизбежен извод:

Независимо от това какви са реалните цифри зад болестта, тя вече се е превърнала в не-дискутируем феномен, в олицетворение на всичко, с което ни конфронтира и заплашва „модерният начин на живот“. Тя е универсална заплаха, срещу която в момента са насочени масивните усилия буквално на всички, тоест да се призовава към някакъв вид „рационално осмисляне“ просто няма никакъв смисъл. Човек има два избора: или да се присъедини към това усилие, или да се превърне в източник на раздразнение, критика и – вероятно напълно заслужено – осъждане от страна на огромното мнозинство хора, които се опитва да „вразумява“.

Това беше първото и най-важно нещо, което трябваше да приема за самия себе си, преди да стана в състояние да говоря и пиша по някакъв начин, който би бил разбираем и, надявам се, приемлив, в настоящата ситуация. Така че, да, тук го заявявам открито: аз също съм част от колективното усилие, приемам без ропот мерките за ограничаване на болестта, с които в момента ни се налага да живеем и съм сравнително твърдо решен да не се опитвам да заставам „напряко“ по въпроси, които просто не подлежат на дискутиране. Такава, изглежда, е човешката природа, такива са неписаните правила, по които живеем: в моменти на голям страх място за кой знае колко умуване няма. Човек или се присъединява, или бива изхвърлен от общността.

Дотук добре. Наложи ми се да преглътна някоя и друга горчива въздишка, но това е бял кахър. Важно беше, надявам се не единствено за мен, да демонстрирам ясна и недвусмислена способност за учене от направените грешки, ако бих искал да запазя образа на сравнително разумен човек, с който, надявам се, ме приемат повечето от вас.

Но с това общо взето стигам до края на нещата, които според мен могат и трябва да бъдат разбрани и приети. Оттук нататък идва редът на онези, които нито могат, нито пък трябва, да бъдат разбрани и приети, особено пък във формата на неподлежащи на дискутиране „разпоредби“, „команди“ или просто публични крясъци, които долавям откъм българското, а и не само, публично пространство. Онова, което имам предвид тук, е фактът на очевидната неподготвеност на огромната част от местата, където в момента вирусът се възприема като заплаха номер едно за нормалния начин на живот. И тук имам предвид далеч не само България, но тъй като пиша на този език и за тази аудитория, то по неизбежност ще огранича мислите и съображенията си само до нас, българите.

И така, какво не може и не трябва да бъде приемано в едно хипотетично бъдеще, в което бихме били застигнати от някаква подобна катастрофа?

Най-очевидният от всички отговори е: пълното затваряне и свиване на икономическия живот. В настоящата ситуация да се говори за това е вече прекалено късно разбира се, но в онова хипотетично бъдеще, за което говоря, да бъдем отново заварени неподготвени е нещо напълно недопустимо! И първото нещо, с което трябва да започнем, когато стане време за правене на равносметки и преосмисляния, е да разделим плявата от зърното, тоест да се обърнем към онези модели на справяне с епидемията, които наистина заслужават възхищение и изучаване, а не набиващите се на око, видими за всички командно-манипулативни реакции, каквито наблюдаваме – и възприемаме възможно най-безкритично – откъм огнището на епидемията, Китай.

Какво точно имам предвид можете да прочетете сравнително ясно и разбираемо в ето този текст, преведен и публикуван в „Либерален преглед“ преди няколко дни[2], но основните положения на реално заслужаващите внимание модели за справяне с епидемията както изглежда са следните:

1. Предварителна подготовка на специални звена за бързо реагиране, подчинени на централна, правителствено-здравна организация, чиято задача е да координира и направлява действията им по време на криза. (Не бих се учудил, ако такива звена вече съществуват, поне по идея или на хартия, и в самата България. Невидимостта им сред цялата какофония на сегашния момент би трябвало да говори сама по себе си, в случай че наистина е така).

2. Образоване и подготвяне на цялото население за евентуални подобни ситуации, под формата на ясни, понятни и общоприети правила за държавно и лично реагиране, като

– ранни (и доброволни) ограничения върху пътуванията.
(Не ще и дума, особено внимание трябва да се обръща върху влизането в страната на лица, идещи директно от районите-огнища на епидемията);

– агресивно тестване (което предполага, че преди това трябва да се разработи съответна технологична и нормативна база, за да не се стига до бюрократични и технически стеснения [bottlenecks], които да блокират производството и бързото прилагане на тестовете).

– ранна изолация и подлагане на карантина на заболелите, плюс стриктно проследяване на контактите им, за да бъдат ограничени до възможната степен огнищата на разпространение;

– привличане на населението за подкрепа на тези мерки, така че да не се стига отново до развяване на заплашителни лозунги по телевизията, защото „хората не слушат“. За да послушат, те най-първо трябва да са разбрали и приели смисъла на всичко това. Естествено, нещо такова не може да бъде постигнато бързо и/или по команда.

3. Изграждане на конкретни здравни и организационни структури по места – примерно добре известните от Южна Корея мобилни центрове за тестване, при които на хората дори не се налага да излизат от колите си, за да бъдат тествани, както и много повече лаборатории, които са упълномощени да ги обработват.

4. Подготвяне на съответен болничен и здравен персонал – ако това изобщо е възможно в претоварената здравна система на България.

Това, разбира се, са съображения на пълен лаик и непрофесионалист, така че конкретната им форма може да изглежда много по-различно от онова, което описвам тук въз основа на няколко прочетени текста. Но нещото, което не може да остане непроменено, е публичното съзнание, ясното разбиране на факта, че доброволното съсипване на икономиката, както и неизбежно свързаната с него тежка икономическа криза, са до голяма степен много по-сигурни убийци на всички ни (не само на възрастните и социално слабите), отколкото са вирусите, пък били те и обвеяни от страховитата слава на нещо, срещу което ни липсва имунитет.

Това е нещо, което не можем да си позволим!

Последиците от кризата тепърва ще стават видими и ясни за всички ни. Но едно вече е ясно: сегашната ни степен на неподготвеност не може да бъде състояние, което да се приема като неизбежно или дори търпимо, предвид вечно-българското извинение, че ние сме бедни, слаби и по принцип вечно некадърни. Ние сме онова, което успеем да направим от себе си. А правенето, както всички знаем, е нещо, което може да се научи.

Да видим.

Берлин, март 2020

 

[1] В тази връзка виж Катлийн Маколиф, Как отвращението е накарало хората да работят заедно и изграждат цивилизации, „Либерален преглед“, 20.9.2016

[2] Репортерски екип на в. „Файненшъл таймс“: Сдържането на коронавируса: уроци от Азия, „Либерален преглед“, 18 март 2020.

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

53

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
     Две различни... преди 20 часа
  • Ели писа Още
    Статията е... преди 20 часа
  • Кунев писа Още
    По-важно е не да си... преди 23 часа
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Чудесен текст! преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви,... преди 2 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Митко Кенаров е... преди 2 дни
  • Въжарова писа Още
    Напълно съм съгласна... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 2 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 3 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 4 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 4 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... Петък, 30 Октомври 2020
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... Петък, 30 Октомври 2020
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020