От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 08 Malcinstva

 

2.5.4 Образование за турското малцинство

С идването си на власт Отечественият фронт наследява от своите предшественици освен всичко друго и частните турски училища, чийто характеристики преди 1944 г. вече разгледах накратко по-горе. За новите управници сигурно е било като трън в очите ниското образователно равнище и религиозно ориентираните училища на това малцинство. И двата факта противостоят на волята за дълбоко преобразуване на обществото – ниското образователно ниво спъва усилията за модернизиране, а влиянието на ислямското духовенство пречи на налагането на новата идеология и новата ценностна система. Освен това, подобренията в образователния сектор за най-голямото малцинство предлагат на политически още неукрепналото правителство на ОФ един шанс да спечели нови привърженици в страната, а също така да набере допълнителни плюсове в предстоящите мирни преговори.

Тъкмо бъдещето на „собственото“ училищно дело представлява и важен въпрос за самите турци в България, както показва активното им участие в дискусията за по- нататъшното развитие. Още в края на декември 1944 г. турски активисти на ОФ повдигат редица искания пред правителството, в центъра на които стои държавната поддръжка на съществуващите, но силно ограничени вследствие на отчуждаването по време на личната диктатура на царя частни турски училища.[1]

От своя страна правителството изглежда е било склонно да се отзове на желанията на турското малцинство. Законът за малцинствените училища от 27.9.1946 г. (фактически добавка към общия училищен закон от 12.2.1945 г.), с който се одържавяват училищата, се посреща доста положително.[2] Законът предвижда изграждането на четиригодишно начално училище в селища, където се събират 20 деца от съответното малцинство в училищна възраст, при 25 и повече деца в съответната възраст се покриват и класовете 5-ти до 7-ми. В първите четири класове на тези общообразователни училища съотношението (като изключим музикалните предмети, физкултурата, четенето на корана и часовете по чужди езици в горните степени) е около 56 на 21 учебни часа в полза на турския език; от 5- ти до 7-ми клас на началните училища преобладава българският език на преподаване с 32 спрямо 25 часа.[3] Учебниците трябвало да са издадени от държавни издателства, финансовата издръжка на училищата се поема от държавата, тяхното ръководство обаче се поема от местните власти. По такъв начин турските училищни съвети, които съществували дотогава, загубват своята функция и биват разпуснати.[4]

Върху тази правна основа турското училищно дело съществува до учебната 1958/59 г., когато неговата структура се влива в общобългарската образователна система. Тогава турските образователни институции загубват своята самостоятелност и се обединяват със съществуващите български институции. Причините за това обединение ще разгледам по- долу. Освен това тук няма да анализирам развитието на турската училищна система от гледна точка на отделните видове училища, което би надхвърлило рамките на настоящата работа и заслужава специално изследване. Кампанията по ограмотяване сред турците също ще бъде описана накратко, понеже тя силно наподобява същата кампания при помаците.

Изключително високият дял на неграмотните сред турското население – над 80% – преди войната (табл.15) дава основание на правителството да проведе и сред това малцинство една мащабна кампания за ограмотяване. За целта българските власти дори издават специален буквар на турски език[5] и обявяват февруари 1950 г. за „месец на отстраняването на неграмотността сред турското население“.[6] Според един доклад на Окръжния народен съвет в Хасково в края на 1950 г., ограмотяването на турците се възпрепятства и поради това, че хората били твърде заети с въпроса за изселването:


Small Ad GF 1

„(…) турското население е обхванато от едно особено психично състояние и е неспособно да мисли за нещо друго, освен за изселването. То посещава курсовете без желание.“[7]

Въпреки че в решението си от 26.4.1951 г. Политбюро още веднъж подчертава, че ликвидирането на неграмотността е първостепенна задача на партията, скоро става ясно, че далеч не всички възрастни желаят да посещават съответните курсове. На Шестия конгрес на БКП през 1954 г. се констатира, че над 800000 души в цялата страна са преминали през курсовете по ограмотяване, от които почти една четвърт, значи около 200000, са били турци.[8] Според резултатите от преброяването на населението през 1956 г. все още над една трета от турското население не могат да четат и пишат (табл.16.) Изявлението на 6-ия партиен конгрес: „Беше извършена огромна работа по ликвидирането на неграмотността сред турското население и в основни линии тя е ликвидирана (sic!)“ е меко казано един евфемизъм.[9] Както се вижда от табл. 16, този проблем не е решен и до днес – делът на неграмотните сред турците е все още значително по-голям от средния за страната.

В първите години и особено след одържавяването изграждането на турски училища напредва с бързи темпове, макар че в началото то се блокира от недостига на учителски персонал, дължащ се на извършената чистка, както и от икономическите проблеми в турските селища.[10] Само за няколко години броят на турските училища и ученици приблизително се удвоява: от 424 училища с общо над 37 000 ученици в учебната 1943/44 година на близо 1200 училища с над 100 000 ученици през учебната 1949/50 г. (табл.17). В шестте самостоятелни турски гимназии и деветте турски отделения в български гимназии се учат близо 2700 ученици.[11] През учебната 1957/58 г., последната година преди обединяването с българските училища, има 1156 турски начални и основни училища[12] с над 104 000 ученици (табл.18). Съпоставката показва, че с това турските училища имат по-голям дял в общия брой на училищата, отколкото е турският дял в цялото население на страната. Това обстоятелство обаче се обяснява от „по-младата“ възрастова структура на турското население. (табл.19).

И при турските студенти също се наблюдава значително нарастване. Все пак през 1958 г. има над 400 турски студенти в български висши учебни заведения. Това представлява нищожна част от всички студенти в страната, делът на абсолвентите във ВУЗ сред турците също остава много нисък в средата на 50-те години, както личи от табл.16. Според Трифонов турските студенти най-често са приемани без приемни изпити в университетите.[13] Обаче приемните изпити все пак явно не са отпаднали съвсем, защото от 1957 г. насам се въвеждат квоти за прием във ВУЗове за турци и за помаци. В съответната разпоредба на просветното министерство се казва:

„Установява се определен брой места за студенти (…) в специалностите турска филология, география, биология, педагогика и химия в държавния Софийски университет, агрономия, зоотехника, ветеринарна медицина и специалностите във висшите медицински институти; за тези места се провежда съревнование сред турските кандидати. (…)“[14]

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това означава, че турските студенти трябвало да полагат приемни изпити, обаче се ползват с предимство, защото кръгът на участващите в конкурса е ограничен. Също както и при квотния принцип при разпределяне на студентските бройки за помаците, и при турските студенти не може да се установи колко дълго се задържа тази наредба.

За ликвидиране на учителския дефицит в турските начални и основни училища се открива най-напред в Стара Загора един педагогически институт за начални учители. През 1950 г. се извършва реорганизация на подготовката на учители: създават се два нови учителски института в Кърджали и Разград, които трябвало да заместят педагогическия институт в Стара Загора след учебната 1951/52 г. От 1952/53 г. към тях се прибавя и един трети подобен институт в София, в който работят редица съветници от Съветския Съюз (особено от Азербайджан). С реформата се скъсява времето за следване от първоначално четири на три години. Турските учители в средните училища и гимназии получават образованието си в учителския институт в Шумен и в Софийския университет, където се основават специални отделения за обучение на турски учители по турски език, история, математика и физика. За тях също е в сила описаният по-горе квотен принцип.[15]

Само с тези мерки обаче не може да се премахне недостигът на учители в турските училища. Чак до края на 70-те години се налага да бъдат командировани в турските селища учители от вътрешността на страната, предимно българи, за което те получават и финансови стимули (на тези мерки се спрях в главата „Образование за помаците“).[16] Недостигът на турски учители проличава както по време на кампанията по ограмотяване, където около половината от лекторите са българи, говорещи турски, така и в редовните училища, където българите също съставляват близо половината от учителския персонал.[17] В края на 40-те и началото на 50-те години на командированите в турските градове и села български учители се възлагат и някои допълнителни задачи наред с преподавателската дейност. Спомняйки си за своето училищно детство през 1951/52 г. работещият понастоящем в САЩ социолог Еминов твърди, че придошлите български учители трябвало не само да „подпомагат“, т.е. да контролират дотогава самостоятелно преподаващите ислямски духовници; те трябвало освен това и да обработват родителите на турските ученици, за да се записват всички деца, най-вече момичетата, в училищата.[18] Сред причините, поради които родителите се въздържат да пращат децата си на училище, сигурно е и нарастващата политизация в преподаването на учебните предмети след 1948 г.[19]

Еминов разглежда също и причините за обединяването на турските с българските училища в една нова светлина. От 60-те години насам официално се твърди, че тази стъпка, означаваща фактическото разпускане на собствените училища за турското население, е станала по желание на самите турци. Те поискали обединяването преди всичко заради малките шансове за квалификация и кариера, които от своя страна се дължали на слабото владеене на български от турците. Нещо повече, поради оскъдните езикови познания и хоризонталната мобилност на турците се ограничавала само в рамките на населените предимно от тях области. Затова на 21 юни 1958 г. Политбюро решава да обедини училищата.[20] Общата промяна в курса на малцинствената политика през 1958 г. към засилена асимилация е истинската причина за тази мярка, гласи от друга страна интерпретацията на западните автори. Предполага се и наличието на връзка между изострянето на политиката и посещението на Хрушчов по това време в България. Както пише Трьобст в една бележка,

„(…) изглежда че тогава Н. С. Хрушчов е дал на българската страна свобода за действие в малцинствената политика в замяна на постигнатото от него „сдобряване“ между София и Белград. Това предизвиква преди всичко промяна на курса по македонския въпрос, т.е. спрямо вероятно чисто фиктивното малцинство на „пиринските македонци“, влияе обаче отрицателно и върху отношението към турското малцинство.“[21]

Еминов обаче насочва вниманието към една друга връзка между посещението на съветския партиен лидер и промяната в българската училищна политика, която в онези години много тясно се ориентира към Съветския Съюз, както личи от почти едновременното провеждане на училищни реформи в двете държави.[22] Според Еминов, подготвената през 1958 г. от Върховния съвет на СССР реформа на училищното дело трябвало всъщност да развие процеса на десталинизация в просветната област. Новият съветски закон за училищата довежда обаче и до ограничаване на преподаването на неруски езици, особено за народи без административна автономия и за „диаспора-нациите“ в РСФСР.[23] Тъкмо това ограничаване е следствие от десталинизацията, понеже тя се провежда с идеологическата обосновка на Ленин, който не допускал разделени училища на национална основа, защото така се влошавало положението на най-изостаналите нации.[24] По-късно и български автори се позовават на Ленин:

„Нуждите на икономическия оборот ще заставят винаги живеещите в една държава националности (докато те живеят заедно) да изучават езика на мнозинството.“[25]

С това указание се подсказва и наличието на една друга връзка: икономическите и социални проблеми, които се проявяват след края на колективизацията на селското стопанство. Вследствие на колективизацията се освобождават много работещи в селското стопанство, които се преместват в градовете. Ускорената индустриализация на българската икономика, „големият скок“, приет и пуснат в ход на Априлския пленум, трябвало да спомогне за намаляване на безработицата. Работните места в новосъздаващата се индустрия изискват обаче и една по-висока квалификация на работниците.[26] Тъй като колективизацията в турските области приключва много късно, доста вероятно е една значителна част от безработните да са били от турски произход. Преустройството на училищното дело и преди всичко обединяването на турските училища с българските е имало за цел (следвайки и съветския пример) също и повишаването на квалификацията на турските работници.

Уеднаквяването на училищното дело в България протича на няколко етапа между 1958 и 1960 г. Шимшир описва три форми на този постепенен преход, без обаче да посочва източниците на информация: В регионите с компактно турско население турските училища в началото привидно запазват характера си на малцинствени училища. Езикът на преподаване остава турски, макар че постепенно делът на часовете с преподаване на български се увеличава. В етнически смесените региони се образуват смесени паралелки, езикът на преподаване става български, а турският се изучава факултативно.[27] Общо взето изложението на Шимшир отговаря на действителността, особено що се отнася до организацията на преподаването на турски език. Дори през 1965 г. българският просветен министър се вижда принуден да поясни в едно указание организацията на преподаване в училища с турски ученици за учебната 1965/66 г. Там се казва, че преподаването на турски език в обособени класове или групи трябва да се провежда тогава, когато в един клас или в цялата начална, съотв. основна степен (1 до 4, съотв. 5 до 8 клас) се събират май-малко 15 ученици. На всеки 10 допълнителни ученици се създават нови паралелки, съотв. групи. В училища, посещавани само от турци, може да се преподават природонаучните предмети от 4-ти до 6-ти клас на турски език, ако има учители със съответните езикови познания. Естествено трябва да се намери и решение за българските ученици в смесените училища. За тях се образуват отделни класове, ако наброяват 10. Ако са по-малко, трябва да учат заедно с турските ученици, но се освобождават от часове по турски език. Самото преподаване на турски език се редуцира на два до четири часа седмично, както личи от едно пояснение към указанието.[28] Чрез определянето на минимален брой турски ученици може обаче да се получи така, че в някои етнически смесени райони въобще да не се налага повече преподаване на турски език. Трябва да отбележим освен това, че след пети клас се прибавя и изучаване на руски език, „за да могат нашите трудещи се да черпят своите знания направо от богатата съкровищница на великата съветска култура.“[29] Тук възниква въпросът, дали тъкмо въвеждането на един втори, много подобен на българския, език в основните училища не допринася за това, че познанията на турските ученици по български си остават ограничени.

Успоредно с обединението на училищата се ускорява и изграждането на общежития и интернати за турските ученици. Този процес започва още в началото на 50-те години, когато за две години са построени над 20 общежития за ученици.[30] Тяхното предназначение, според официалната версия, е да компенсират слабата посещаемост в училищата на турските деца. До края на 70-те години системата от интернати, общежития и занимални продължава да се изгражда. Накрая около една трета от всички турски ученици били обхванати в тези заведения.[31] По това време вече без заобикалки се признава, че целта на общежитията не е само в това да улеснят посещението на училищата. Открито се говори, че учениците трябва да се пращат в интернати, за да се отделят от тяхната социална среда, особено от семействата им, които „в някои случаи представляват сериозна опасност за възпитанието на подрастващите.“[32]

От тези думи става достатъчно ясно, че през 60-те години възпитателните и образователни институции се превръщат все повече в инструменти на асимилационната политика. Оттук вече остава да бъде направена много малка крачка към пълното премахване на преподаването на майчин език за турското малцинство в средата на 70-те години. Как точно протича това ограничаване, не може да се проследи на базата на използвания материал. Има обаче откъслечни сведения, които говорят за един постепенен процес.[33] За премахването на часовете по турски език сигурно играе важна роля общото изостряне на малцинствената политика, особено след февруарския пленум на ЦК на БКП по идеологическите въпроси от 1974 г. и форсираните усилия за създаване на „единна социалистическа нация“.

Образователната политика отбелязва някои успехи, що се отнася до задачата да се асимилират българските турци чрез преодоляване на социалните и в крайна сметка национални различия. Все пак, както се вижда от табл.16, ограничен остава броят на турските ученици, продължили образованието си в по-горна степен. Нещо повече, през 1975 г. турският още не е изместен от българския като език на общуване – в окръг Кърджали само 46,7% от турците посочват български като език за общуване. Тази цифра представлява голям напредък в очите на БКП, ако се сравни с 1956 г., когато само 8,1% от турците ползват български в ежедневната си комуникация.[34] Въпреки това, поставената цел да се наложи един единен език като предпоставка за преодоляване на социалните и в крайна сметка национални различия, остава неизпълнена.

2.5.5 Емиграцията на българските турци след 1944 г.

Емиграцията на българските турци след 1944 г. протича в три фази, а именно през 1950/51 г., 1968-78 г., и след 1989 г. Трите вълни на емиграция имат различни причини и протичат по различен начин, затова ще бъдат разгледани поотделно. Последната емиграционна вълна от 1989 г. ще засегна накратко, тъй като политическите и социални причини вече бяха разгледани по-горе. Главният акцент при това пада върху демографските аспекти на този процес.

2.5.5.1 Емиграцията през 1950/51 г.: Прогонване или бягство?

Около година след решението на Политбюро да отстъпи пред засиленото желание за изселване сред части от турското население, ръководителят на турската дипломатическа мисия в София е повикан на 10.8.1950 г. в министерството на външните работи. Там на него му връчват нота, с която се съобщава на турското правителство, че 250 000 турци възнамеряват да емигрират от България в Турция в близките три месеца.[35]

До този момент турско-българският договор за уреждане на емиграцията от 1925 г.[36] до голяма степен се спазва: българските власти издават задгранични паспорти, турските представителства издават входни визи при условие, че има роднини или познати в Турция, готови да подпомагат финансово емиграцията и интеграцията; отношенията на собственост също са изяснени, макар тяхното уреждане да отнема в повечето случаи дълго време. В периода между 1944 и 1947 г. издаването на разрешения за напускане на страната е подчинено главно на Съюзническата контролна комисия (СКК), чийто дейност вече бе описана във връзка с емиграцията на българските евреи. В първата година след подписването на Парижкия мирен договор емиграцията на български турци е почти незабележима – става дума само за 35 човека. Още през 1949 г. обаче страната напускат над 1500 турци, предимно в посока Турция (табл.26). В българската нота турските власти се упрекват, че съзнателно протакали или отказвали издаването на визи. Особено консулствата в София, Бургас, Пловдив и Сталин (Варна) систематично забавяли с излишни проверки обработката на заявленията за виза.[37] В отговор на нотата, турското правителство упреква българската страна, че поставила ултиматум в разрез с международното право и подготвяла масово изгонване. Същевременно Анкара се позовава на конвенцията от 1925 г. и заявява, че при съществуващите условия не е възможно да се регулира емиграцията. Българското правителство отказва да води преговори по въпроса за поставения ултиматум от 3 месеца и започва усилено да изпраща емигранти към границата.[38]

През август 1950 г. 6000 турци напускат България в посока Турция, през септември техният брой вече е 7500 и докато цифрите непрекъснато нарастват, турските власти затварят на 7.10.1950 г. единствения граничен пропускателен пункт в Свиленград. Поводът е че българските власти – според турците без основание – издали паспорти на една група роми и ги пуснали да емигрират. Затова границата остава затворена до връщането на ромите обратно в България на 2 декември 1950 г. Затварянето на границата предизвиква гневната реакция на българската преса.[39] Според Хьопкен, на турското правителство просто било необходимо повече време, за да приеме емигрантите.[40] Затварянето на границата от турските власти дава обаче повече резултати отколкото призива към българското правителство да започне преговори по въпроса за издаване на изходни визи. В началото на декември 1950 г. българското правителство заявява готовност да издава изходни визи и да разреши преминаването на границата само на граждани, които вече са получили валидна турска входна виза.[41]

Заради неотстъпчивата позиция на българското правителство в Свиленград продължават да пристигат бежанци и след повторното отваряне на границата през декември 21000 турци отпътуват за Турция. Преди това от българската страна на границата се събира огромен брой емигранти, които трябвало да нощуват във временни убежища, а част от тях – и под открито небе:

„В България Свиленград е използван като събирателен пункт от турците, които пътували за Турция с влак. В Свиленград убежищата са били дори по-претъпкани с хора, отколкото тези в Одрин. През зимата на 1950-1951 г. българските власти признават, че хората трябвало да живеят под открито небе, дори без палатки, като обвиняват за това турската страна, която отказвала да ги приеме на своя територия.“[42]

Големият брой емигранти, минаващи границата, се задържа и през първите месеци на 1951 г., като постепенно намалява на 2000-3000 месечно до следващото затваряне на границата от турските власти на 8 ноември 1951 г. (отново поводът е група роми с уж подправени паспорти). Този път обаче българското правителство прекратява емиграцията като престава да издава нови задгранични паспорти. В крайна сметка около 155 000 турци са напуснали страната, което прави почти една четвърт от цялото турско население в България. Спадът на броя на емигриращите след май 1951 г. до затварянето на границата свидетелства и за промененото виждане на българските власти по този въпрос. Според Хьопкен, причината за спирането на емиграционния поток е икономическа – българското селско стопанство и цигарената индустрия внезапно изпитват недостиг на работна сила, тъй като по-голямата част от турските емигранти, около 60%, е заета в селското стопанство.[43] В същото време спадът на цифрите корелира и с един политически процес, започнал с решение номер А 103 на Политбюро от 26.4.1951 г. С този документ партията сигнализира завой в отношението си към турското малцинство, както вече бе показано в общото изложение по-горе.

Месечното разпределение на броя на изселниците личи от табл.27; от регионалното разпределение може обаче също да бъдат направени някои, макар и по-общи, изводи. Таблица 29 показва, че броят на населението в някои окръзи през 1951 и 1952 г. намалява или стагнира в сравнение с 1950 г. Този феномен не се дължи във всички случаи на емиграцията на турците – например в окръг София, където стагнацията и последвалият спад на броя на населението са предизвикани на първо място от бягството на хората от селата в посока към столицата. Най-очевидни са демографските последици от емиграционната вълна в окръзите с висок дял на турско население, например Хасково и Шумен. Ако до 1950 г. тук се регистрира нарастване на броя на населението, то особено през 1951 г. се наблюдава силен спад, който обхваща 13000 души в окръг Шумен. Този драстичен спад не може дори да бъде изравнен в следващите години. По-различна е картината в окръг Хасково, където през 1951 г. населението намалява само с 5000 души в сравнение с предходната година. Там цифрите през следващите години се покачват отново, което вероятно се дължи на високия естествен прираст на жителите на града, но може да играе роля и засиленият приток на жители от вътрешността на страната. Що се отнася до намаляването на броя на населението в окръзите Търново, Плевен и Враца, то тук става дума както за следствие от емиграцията, така и за следствие от вътрешната миграция към по-развити индустриални региони. Ако погледнем на спада на населението между 1950 г. и 1952 г. още веднъж от регионална перспектива, то става ясно, че регионите с най-висок спад на населението се намират в северната половина на страната. Обратно, разположеният в югоизточната част на страната и граничещ с Турция и Гърция окръг Хасково е засегнат само временно. На този фон изглежда доста спорно да се твърди, че с изселването на турците държавното ръководство е преследвало (и постигнало) целта да запази националната сигурност, както може да се предположи от призива на Г. Димитров през 1948 г. Според мен, Хьопкен се доближава повече до реалността, когато пише, че при изселническата вълна от 1950/51 г. става дума както за изгонване, така и за бягство.[44] В северните част на страната натискът за емиграция сигурно е бил по-силен, защото там, както бе показано, колективизацията на селското стопанство се провежда доста по-бързо.

2.5.5.2 Емиграцията през 1969-1978 г.: Събиране на разделените семейства

Както вече споменах по-горе, желанието за емиграция сред турците в годините след първата изселническа вълна само отчасти намалява. Смяната на курса в малцинствената политика на БКП в края на 50-те години допринася за засилване на стремежа за емиграция така, както и приключването на колективизацията на селското стопанство, което съвпада по време със смяната на курса. Нещо повече, след внезапното затваряне на границата през 1951 г. остават известен брой желаещи да се изселят, които вече не могат да напуснат страната. След като първоначално българското правителство говори за близо 250000 души, а турските консулства в България издават до септември 212000 входни визи, то в страната трябва да са останали най-малко 70000 души, за които става невъзможно да отпътуват.[45] Освен това при внезапното затваряне на границата много семейства се разделят, така че още след края на първата изселническа вълна сред турското население отново се възбужда недоволство.

С връчване на една нота още през 1956 г. българското правителство предприема първи опит да дискутира отново изселническия въпрос с турското правителство. Турция също прави няколко предложения за преговори в края на 50-те и началото на 60-те години. Тези взаимни оферти обаче не се приемат от страните без някаква видима причина.[46] Макар че броят на лицата, които подават молби за визи в турските консулства, нараства на 380000 хиляди до януари 1964 г. (и щял да нарасне още, според Шимшир, дори до 400000, ако българските власти не се били намесили)[47], то двете държави приближават позициите си по този въпрос едва през 1966 г., когато българският външен министър Иван Башев посещава турския си колега Чаглаянгил и започва преговори за евентуален изселнически договор.[48] Преговорите се оказват трудни, защото турската страна трябва да се съобрази с исканията на имигрантските организации на турци от България; те настояват в един меморандум за това, турското външно министерство да следва безкомпромисна линия спрямо България.[49]

Договорът „за изселването на български граждани с турски произход, чиито близки роднини са се изселили до 1952 г. в Турция“ се подписва на 22.3.1968 г. по време на едно официално посещение на Тодор Живков в Турция[50] и влиза в сила на 19 август 1969 г.[51] Кръгът от лица е ограничен до членовете на семейството – интересно е, че в тази връзка един западен историк като В. Хьопкен говори за едно „широко тълкуване“[52], докато бившият турски дипломат Н. Шимшир се оплаква от тесногръдото разбиране на „близкото родство“.[53] Както и да се коментира това, договорът обхваща съпрузи, родители, дядовци, баби, прабаби, прадядовци, деца и внуци с техните съпрузи, неженени братя и сестри, както и малолетни и пълнолетни деца на починали братя или сестри (член 1).[54] Изселването трябвало да протича в периода между месеците април и ноември и да завърши до 1978 г. Първоначално седмичният брой на изселниците не бивало „да надвишава 300“ (член 3), поради което оценките за очаквания краен брой варират между 25000 и 30000 души. Имайки предвид опита от предишната емиграционна вълна, сега вече се уреждат особено въпроси по ликвидиране на собственост (членове 10 и 11), пенсии и други осигуровки (членове 6, 7 и 8). Въпреки това изглежда че в хода на така уреденото с договора изселване често възникват трудности. Проблемите са свързани предимно с член 13, който трябвало да регламентира прехвърлянето на средствата, получени от продажбата на имоти: а именно, на изселниците не се разрешава да изнасят пари в наличност. Вместо това те можели да вземат със себе си вещи, придобити в България и разрешени за изнасяне. Точно тук обаче възниква проблем, защото явно няма точни указания, кои стоки могат да се изнасят. Така българските митнически власти конфискуват в много случаи имущество на преселниците.[55]

Събирането на разделените семейства се развива в първите години напълно задоволително, както двете страни констатират през 1973 г. и подчертават, че „ще предриемат всички необходими мерки за неговото по-нататъшно изпълнение“.[56] И все пак, макар че турската държава не е трябвало да поема големи финансови задължения – изселниците попадат в категорията на „независимите имигранти“, за чиято издръжка се грижат роднините в Турция[57] – явно нейната готовност да поема нови заселници все повече намалява заради изострените икономически проблеми от средата на 70-те години. Затова двамата заместник-министри на външните работи се срещат през ноември 1977 г., за да обсъдят изпълнението на договора. На срещата българската страна настоява турските власти да обработват по-бързо молбите за входни визи. Освен това българското правителство постига увеличаване на седмичната квота от дотогава 300 на 1300 души месечно.[58] Около обстоятелствата по изтичане на договора през 1978 г. цари голяма бъркотия, както признава Хьопкен. Това се дължи на факта, че българите обявяват многократно след 1978 г., че договорът бил изтекъл и затова по-нататъшно изселване не се допуска. Турската страна обаче също многократно опровергава това изявление като твърди, че българските власти били изразили готовност и след изтичане на споразумението да проявяват гъвкавост в отделни случаи по изселническия въпрос. В същото време Турция „повече или по-малко се съгласила“[59] с изтичането на договора, вероятно по вътрешнополитически причини.

За десетте години около 130000 турци се възползват от договора за събиране на разделените семейства. Разпределението на изселниците по години свидетелства за променливата готовност на Турция да приема емигранти. Според български данни, годишната емиграция се покачва от над 2500 (1969 г.) на 10000 (1970-1972 г.), за да спадне по-късно на 5300 (1973 г.), 1350 (1974 г.) и накрая 344 (1975 г.). Тук трябва обаче да отбележим, че в България след преброяването на населението през 1975 г. не се публикуват обособени данни по етнически категории. След срещата на заместник-министрите на външните работи броят на изселниците отново скокообразно нараства, както сочат турски източници: над 12000 през 1977 г. и в последната година на договора – още веднъж 61000 души.[60] Цифрата от 130000 емигранти, която между другото съвпада с турските данни, се появява в български публикации едва през 80-те години, и то във връзка с българо-турските спорове около смените на имената.[61]

2.5.5.3 „Голямата екскурзия“

Точно както първата изселническа вълна през 50-те години не успява да отслаби желанието за емиграция на голяма част от останалите в страната турци, така и след изтичането на договора за събиране на разделените семейства стремежът към изселване не изчезва. Тук няма да разглеждам причините, довели до последната изселническа вълна, попадаща в изследвания период от време и наречена в българската публицистика „голямата екскурзия“, понеже те вече бяха описани по-горе. Ще се спра главно на хода на събитията на емиграционната вълна и нейните демографски и икономически последици.

Както показах по-горе, този път емиграцията е предизвикана от протестите на турското малцинство срещу извършените смени на имената и забраната да се говори турски език на публични места. Известно е, че една година по-рано първият партиен ръководител подхвърля идеята за преселване на отделни турски семейства от южните гранични райони. От този подход, който напомня за предложенията на Димитров от края на 40-те години, остава да бъде направена само една крачка, за да се стигне до плана за изселване. Вероятно партийното ръководство е имало предвид едно масово изселване на турците в Турция още в началото на протестите. В началото на май, само няколко седмици преди големите митинги, Тодор Живков бил заявил на заседание на Политбюро, че целта била да се изселят около 200000 души[62]. Понеже няма други доказателства за това твърдение, то следва да се тълкува със съответните уговорки. Вероятно обаче има връзка между това изказване на държавния глава и – неочакваното за обществеността – приемане на новият закон за задграничните паспорти на 10.5.1989 г.[63]

Първата реакция на властите при избухването на протестите е да екстрадират заподозрените организатори на съпротивата със самолет в Белград и Виена. Това решение било може би политически правилно, твърди едно социологическо изследване от онова време. Тъкмо преждевременното издаване на новите задгранични паспорти обаче се оказало причината за избухване на „масова изселническа психоза“. Тази акция на властите, за която все още не е ясно как е била съгласувана с официалните ведомства в София, предизвикала сред турското население чувството че ги гонят. И като последна причина студията назовава страха на населението, изненадано от внезапното отваряне на границата, че при решението за даване свобода на пътуванията може да се касае само за една временна мярка.[64]

Това, което в цитираната студия предпазливо се описва като „преждевременно издаване на задгранични паспорти“ при по-внимателно разглеждане често се оказва просто изгонване. Разкази на свидетели, събрани от правозащитни организации в бежанските лагери в Турция, описват следната картина: непосредствено след протестните акции в края на май много от участниците са посетени вкъщи или на работните си места от милиционери. Властите нареждат на главите на семействата да се явят в много кратък срок (най-често между 24 и 48 часа) в паспортните отдели, за да вземат задграничните си паспорти. Ако засегнатите отказват да напуснат страната, те биват принудително закарани до границата. При тези обстоятелства мнозинството от насила превърналите се в емигранти хора могат да вземат със себе си само най-необходимите лични вещи.[65] Тук възниква въпросът, колко емигранти са изгонени от страната по такъв начин и дали властите действат на основата на някакви определени критерии. От публикуваните от Хелзинки Уоч доклади става ясно, че мнозинството от изселниците по един или друг начин са участвали в протестите или още преди това са питали властите за разрешение за напускане на страната. Авторът на доклада на Хелзинки Уоч признава, че е разпитвал предимно такива емигранти, в същото време подчертава обаче следното:

„Хелзинки Уоч вярва, че те (хората, които нито са протестирали, нито са подавали заявление за задграничен паспорт, бел. моя, УБ) са били и очевидно все още са карани да напуснат България при условия, нарушаващи техните човешки права. В частност, много от тези бежанци са:

– напуснали страната без да имат достатъчно време за да организират пътуването;

– били възпрепятствани да изнесат от страната известно количество от личната си собственост;

– били разделени от членове на семейството си.

В допълнение към това, Хелзинки Уоч смята, че значителна част от стотиците хиляди етнически турци, напуснали България вследствие на „Живковата политика от 29 май“, са били по същество принудени да се изселят, защото са им били отказвани техни основни човешки права.“[66]

Затова не може да става и дума за „прибързано раздаване на паспорти“, ами за чиста проба прогонване, което предизвиква у голяма част от турското население панически страх от евентуално бързо „затваряне на вратите“. Впоследствие няма начин да се установи, колко от българските турци са били изгонени и колко са избягали в създалата се паника.

Последвалите събития се обозначават в българското изследване като „масова психоза“. В статията на Д. Димитрова, която всъщност има за цел да обобщи материалите в турската преса по „възродителния процес“[67], откриваме едно подробно описание на събитията в България след отварянето на границата: В продължение на една седмица след пристигането на първите изгонени в Турция турци на 30 май само в областта Разград една трета от всички турци подават молби за задгранични паспорти. Пред фотоателиетата се вият опашки от хора, чакащи да се снимат за паспорт; започва разпродажба на имуществото на българските турци, при което определени кръгове от българското население си осигуряват значителни печалби – например като изкупуват недвижими имоти за смешно ниски цени или като продават по спекулативно завишени цени станалите дефицитни автомобилни ремаркета и багажници. В някои селища се плячкосват напуснати къщи, другаде цели фабрики опустяват. В същото време българската телевизия показва филма „Време разделно“[68] и във всички медии се говори за 500-годишното робство. Ако съпоставим всички тези факти още веднъж, то става ясно, че не само турското население, но и цялата страна изпада в психоза.

Един доклад на Министерство на вътрешните работи от 8 юли 1989 г.[69] дава още подробности за ситуацията в България. В документа се твърди, че почти 122000 души са напуснали страната до този ден, в това число 38607 души от област Варна, 34415 – от област Разград, 12607 – от Бургас и 28777 – от Хасково. Често пъти избухвали протести пред общинските управления, защото властите не искали да издават готовите паспорти. Сред желаещите да отпътуват имало и помаци („хора, възстановили имената си през 70-те години“). Те искали да се изселят, защото техни роднини, живеещи в смесени бракове близо до Асеновград, вече успели да емигрират. Съобщава се и за арестуването на един шофьор на линейка от Шумен, който превозвал хора до границата за огромната сума от 1500 лева на човек (тогавашна средна заплата за половин година).

При такива обстоятелства между средата на юни и затварянето на границата от Турция на 21 август ежедневно напускат страната от 2000 до 4000 души. Общият брой според български данни възлиза на над 300 000[70], турските източници се колебаят между 310 000 и 320 000 имигранти.[71] Около 50 000 от тези емигранти се връщат обратно в България след изтичане на тримесечния срок, за който е издадена визата. Една анкета на завърналите се показва, че повечето от тях не остават в Турция заради трудности по приспособяването, но също и заради икономическите проблеми в тази страна. Много от запитаните установили, че и в Турция тях ги посрещат не като турци, ами като „чужди“ и затова те преосмислили отново собствената си етническа идентичност.[72]

Ако искаме да опишем демографските последици от този емиграционен процес, се натъкваме на един проблем. Цифрите за населението в отделните общини според статистическите годишници в годините от 1988-ма до 1991-ва не показват съществени промени. Невероятно е да остане нерегистрирано едно такова изселване на най-малко 200 000 души нето, какъвто е случаят и при емиграцията през 1950/51 г. Това вероятно се дължи на факта, че данните в статистическите годишници се базират на цифри за предходни години, както и на данни от местните персонални регистри. И двата метода обаче не са годни да обхванат това мащабно преселение, понеже повечето емигранти въобще не са имали време да се отпишат от регистрите, както изисква законът. Резултатите от последното преброяване на населението през 1992 г. също отразяват недостатъчно ясно обхвата и регионалното разпределение на емиграцията. Таблица 30 показва разликата между двете последни преброявания. Този период от време – седем години – обаче е прекалено дълъг, за да опише демографските последици от изселническата вълна, която завършва само в течение на половин година. Обстоятелството, че растежът на населението при турците и при българите се различава съществено в предходните години, още повече усложнява задачата. Освен това, емиграцията не приключва със затварянето на границата от Турция на 21 август 1989 г., ами продължава и между 1990 и 1992 г., като точните размери на движението на населението не могат да се преценят. Интересното е че такива данни съществуват, но не се публикуват най-вероятно по политически причини. Б. Гюзелев, който е имал достъп до непубликуваните данни, пише, че от 1989 г. общо са емигрирали в Турция 345 000 турци, от тях само през 1989 г. – 218 000 (виж табл. 28).[73]

Въпреки всичко, от таблица 30 могат да се направят някои изводи. Вижда се, че има спад на населението между двете последни преброявания в почти всички бивши окръзи, но в онези от тях с компактно турско население спадът е особено висок. На челно място е окръг Кърджали, където през 1992 г. живее само около 71% от населението през 1985 г. Също и в окръзите Шумен и Разград се отбелязва спад на населението от над 13%, в североизточните окръзи Добрич, Русе, Силистра и Търговище, той е между 7 и 9%. Трябва обаче да се има предвид, че спадът на населението в тези окръзи може да се дължи и на други причини. Например на обстоятелството, че след 1989 г. някои от мерките за стимулиране на растежа в тези области (от рода на по-високите заплати) се прекратяват, така че известна част от командированите там специалисти отново се връщат на старите си адреси.

Изселването на трудови ресурси в такъв голям мащаб не може да не засегне тежко малка страна като България. Властите полагат усилия да осигурят поне прибирането на реколтата през това лято като възпрепятстват емигрирането на мъжката част от турското малцинство и като заместват липсващата работна ръка с бригади (попълвани и от армейски подразделения) от вътрешността на страната.[74] Въпреки това тези мерки повече не могат да спрат дезинтеграцията на икономиката на регионално равнище.[75] Икономическите трудности пораждат и напрежение между „българите с традиционни имена“ и турците, както свидетелства споменатият по-горе доклад на вътрешното министерство. Турците се упрекват в това, че просто обърнали гръб на привилегиите и доброто заплащане. Влошаването на отношенията между отделните части на населението се вменява във вина на турците и още повече затруднява тяхното положение, макар че те всъщност искат да си останат в страната.[76]

В същото време обаче, изтичането на работна ръка изглежда не е засегнало някои промишлени предприятия така силно, както внушават цитираните от Хьопкен статии във вестник Нова светлина. Едно изследване в бившия окръг Търговище показва, че емиграционната вълна предизвикала по-скоро положителен ефект в отделни промишлени предприятия, колкото и цинично да звучи това. Така ръководствата на заводите били принудени да организират разделението на труда по-рационално и бил ликвидиран един съществуващ от дълго време порок – скритият излишък на работна сила. В изследването, проведено между септември и декември 1989 г., се казва следното:

„(…) Общо взето, икономическа ефективност се е повишила. Икономистът, обработващ получената информация от предприятията, ако не е запознат с другите обстоятелства, не би определил ситуацията като „екстремна“. (…) Всъщност, икономическият анализ на самата екстремна ситуация показва, че реакцията на стопанските ръководства спрямо рязкото намаляване на заетите в предприятията е била в някои случаи хипертрофирана, преувеличена. Онова, което главно е подействало върху ръководствата, е броят на напускащите. Но в повечето случаи това са били хора с невисока квалификация и заеманите от тях работни места обикновено са били „периферни“ по отношение на нормалното протичане на производствения процес. Поради това едва ли са могли да изиграят решаваща роля и в широки мащаби за цялата индустрия в общината. За това говори и допълнителният разчет, който бе извършен. Той показва, че скритият излишък от работна сила е бил приблизително равен на броя на напусналите до последното тримесечие на 1989 г.“[77]

Горният цитат, както и цялостните резултати от изследването, хвърлят интересна светлина върху състоянието на регионалната икономика в България. Оказва се, че българските турци продължават да са по-лошо квалифицирани от мнозинството и именно затова могат да заемат само „периферни“ работни места – тяхното съкращаване води съответно до повишаване на производителността. Прокламираните високи цели от миналите години – да се приближат турците към обществото на мнозинството и така да бъдат асимилирани посредством засилени образователни мерки и въвличане в промишлената сфера – явно имат само ограничен успех.

От друга страна икономическата криза след 1989 г. допълнително засилва желанието за емиграция на турците в България. В тази връзка Гюзелев изтъква, че именно предишната българска политика – да се индустриализират по политически съображения турските области – довежда до възникване на икономически неефективни предприятия. Тези заводи се закриват най-напред след 1990 г. и затова безработицата в съответните региони възлиза на около 40% при средна за страната – между 16 и 20%. Това от своя страна принуждава цели села да се изселят в Турция заедно с общинските съвети и кметовете, което пък дава основание на турското правителство да вземе мерки по ограничаване на имиграцията. Според непубликувани данни на Националния статистически институт, между 1990 и 1992 г. общо 125000 турци са се изселили в посока Турция. Емиграцията продължава и сега, макар днес изселниците да са принудени да пътуват за Турция като туристи.[78]

2.5.6 Смени на имената

Ако смяната на имената при ромите не среща видима съпротива, то помаците се съпротивляват срещу тази принудителна мярка, без обаче да могат да влияят върху политиката на БКП. Макар че вътре в партията се водят дискусии за смисъла и последиците от тази кампания, и до ден днешен има (неясно очертани) кръгове в нея, които одобряват старата малцинствена политика. Преименуването на 850 000 български турци обаче носи със себе си тежки последици не само за компартията, но и за цялата българска държава. Тъй като нито помаците, нито ромите разполагат с външен покровител, който да се опълчи на международната сцена срещу смяната на имената, тези асимилаторски кампании дълго време остават скрити за световната общественост. Едва смяната на имената на турското малцинство изважда на бял свят и предишните подобни акции и то предимно заради факта, че в лицето на съседна Турция турското малцинство в България има една държава, която се застъпва за интересите на тази етническа група. Важна роля за оповестяването на евфемистично назования „възродителен процес“ изиграват организациите за защита на човешките права Амнести Интернешънъл и Хелзинки Уоч. Двете организации допринасят за относително доброто документиране на хода на кампанията, най-вече на базата на свидетелски разкази. В същото време обаче, в тези документи има доста неточности, което прави необходимо да се реконструират още веднъж събитията в светлината на някои по- нови публикации и на собствени интервюта, без да претендирам с това за представителност на резултатите. Особено внимание ще отделя на въпроса за отговорността и причините, времевия интервал и регионалните различия при провеждане на преименуването. В края на главата ще разгледам накратко някои по-нови български оценки на тази мярка.

Досега се приема, че същинската кампания по смяна на имената започва в края на 1984 г. и през март 1985 г. се обявява нейният успешен завършек.[79] Това твърдение се крепи най-вече на разкази на свидетели, успели да избягат, но също и на изказвания на висши партийни функционери в българската преса след края на кампанията. Един от тях, членът на Политбюро Милко Балев, вече бе цитиран да казва във вестник Хасковска трибуна, че акцията е проведена от „края на 1984 до началото на 1985 г.“ Понякога се обръща внимание на обстоятелството, че преименуване на български турци е имало и преди този период – най-вече в хода на преименуването при помаците през 70-те и при ромите – в началото на 80-те години.[80] Шимшир пише по този повод следното:

„През лятото на 1984 г. имената на някои малки турски общности като татарите и алевитите били сменени насилствено. Тези общности също са били принудени да приемат български имена. И накрая българите атакували директно широките турски маси. Едва тогава маската е свалена и Турция видя лицето на българската си съседка!“[81]

Още по-назад във времето изтегля началото на преименуването сред турското население Хусеин Мемишоглу. Според неговата версия, решението за това било взето от Политбюро през май 1989 г., без да посочва обаче доказателства за твърдението си.[82] Макар всички досега известни източници на информации да сочат, че е слабо вероятно Политбюро да е направило тази стъпка през май 1989 г., все пак има някои улики в полза на обстоятелството, че преименуването е започнало още през лятото на 1989 г. Така предполага С. Трьобст, позовавайки се на едно емигрантско списание.[83] До същото заключение водят думите на един турчин от едно село близо до Крумовград, който казва, че акциите почнали „първо по гръцката граница, където хората нямат възможност да избягат.“[84]

Същият човек подчертава, че в неговото село най-напред си сменили имената кметът и партийните членове, преди още да почне същинската акция, но хората узнали за това едва по-късно. Жителите на селото чули за преименуванията в селищата близо до границата и започнали вечер да организират дежурство, защото милиционерите обикновено нахълтвали нощно време в селата, за да са сигурни, че ще заварят хората по домовете. Реакцията на населението била естествена – когато моторизираните милиционерски команди пристигали, селяните напускали къщите си и прекарвали остатъка от нощта в околните гори. Тази тактика дълго време давала добър резултат до момента, когато есенните нощи застудели, а милиционерите от своя страна сменили тактиката и вече пристигали в селата през деня. Подобни сведения дава и интервюто с един възрастен турски тютюноработник от същото село.[85]

Без да надценявам значението на тези информации, все пак изглежда че е имало опити за провеждане на преименувания (поне в гореспоменатата област) и че се е стигало до употреба на сила още преди голямата вълна. След както тези първи предпазливи опити преминали успешно и властите променили тактиката си, кампанията по преименуване в тогавашния окръг Кърджали се развихря с пълна сила в късната есен на 1984 г. Отлагането до есента може да се дължи и на факта, че партията не искала да помрачи честването на 40- годишния юбилей на Народна Република България на 9 септември с нежелани „странични ефекти (от рода на реакции на чуждестранната преса вследствие на турски протести).“[86] Още на 30 август 1984 г. почти в едно и също време избухват две бомби, едната на гарата в Пловдив, другата – на летището във Варна, и то точно в деня, когато в двата града трябвало да дойде на посещение Тодор Живков. Още тогава у някои западни наблюдатели възниква подозрението, че бомбените атентати може да са свързани с изострянето на асимилационната политика на българското правителство спрямо турското малцинство. Свидетели разказват също, че след тези произшествия мерките за сигурност в цялата страна се засилват, което предизвиква едно почти параноично настроение.[87] След като през март 1985 г. близо до София избухва още една бомба, този път в един препълнен железопътен вагон, при което има много убити жертви, правителството форсира законодателни мерки за борба с тероризма.[88] От разказа на един служител на МВР – участник в разследването, става ясно, че следствието от самото начало се концентрира върху турското население. След дълго разследване, опиращо се и на анонимни писма, чак през есента на 1988 г. са заловени трима турци от района на Бургас, които са обвинени за извършените атентати, осъдени са на смърт и са разстреляни. Макар и с известни уговорки, сведенията в този източник изглеждат достоверни.[89] Значението на тази поредица от атентати, според мен, не бива обаче да се надценява.

Една пълна реконструкция на същинската кампания все още не е възможна заради оскъдните материали по въпроса, публикувани досега. Най-добре може да се проследят събитията като се опишат избухналите протести по този повод. Първите демонстрации се провеждат в края на декември 1984 г. в Бенковски, Кърджали, Момчилград[90], Джебел, Ардино и Крумовград и почти без изключение са разгонени с въоръжена сила, има много ранени и убити.[91] Телефоните в засегнатите области са прекъснати, всякакво придвижване (включително и между селата) е забранено. По-нататък органите на властта прилагат старата тактика, изпробвана още във връзка с преименуването на помаците: селата се обкръжават, къщите се претърсват, хората са принуждавани да се подписват под заявления за смяна на имената.[92]

От цитирания вече отчет на Георги Атанасов става ясно, че смените на имената в този регион в значителна степен са форсирани от тамошния първи секретар на окръжния партиен комитет и по-късен вътрешен министър Георги Танев. Атанасов подчертава, че исторически и етнографски изследвания били доказали българския произход на населението в общините Джебел, Крумовград и Момчилград. Ролята на Танев е описана по следния начин:

„Всичко това [историческите проучвания] водеше и не можеше да не доведе до преосмисляне на собственото минало от всеки гражданин, до свободно изразена воля от трудещите се да заменят своите турско-арабските имена с български.

Разбира се, това не беше стихиен, а организиран процес, който се съпровождаше с непрестанна и целенасочена политическа и организаторска работа на окръжния и общинските комитети на партията под ръководството лично на първия секретар на окръжния комитет другаря Георги Танев. (…)

Под въздействие на обстановката в Кърджалийски окръг в редица други окръзи се създадоха допълнителни възможности не само да се разгърне, а по същество и да завърши замяната на турско-арабските имена с български.

Към 14 януари са въстановени българските имена на над 310 хил. души – от които в Кърджалийски окръг – 214 хил.; в Хасковски окръг – 41 хил.; в Пловдивски окръг – 22 хил.; в Пазарджишки окръг – 5 хил.; в Силистренски окръг – 350 хил.; в Старозагорски окръг – 11 хил.; в Бургаски окръг – 9 хил.; в Благоевградски окръг – 3 хил. Във всички тези окръзи /с изключение на Силистра и Бургас/ по същество се създаде нова обстановка – завърши замяната на имената на гражданите в съответствие с техния български родов корен.“

Наред с Танев, Атанасов назовава и други отговорни органи и участници в събитията, без обаче да споменава други конкретни имена:

„(…) Този успех се определя и от обстоятелството, че замяната на имената се извърши на основата на широка организаторска и политическа работа от окръжните комитети на БКП, лично от техните първи секретари. Особено активно и с високо чувство на отговорност действаха и органите на Министерството на вътрешните работи.“[93]

Интересно е, че в доклада си Атанасов не споменава окръзите от Лудогорието (Шумен, Разград, Търговище). Причината за този пропуск не става ясна и от изказването на Живков на същата среща, макар държавният глава да споменава тези окръзи:

„Какво остава? Остава Делиорман, целият Разградски окръг, Шуменски окръг, с изключение на тази част, за която се говори. Там въобще не бива да се поставя въпросът да се подменят имената, само който желае, доброволно, без абсолютно никаква акция. (…)

Разбира се, сред това население трябва да се работи. Главната пречка в бъдеще ще бъдат българите, а не това население. (…) Въпросът е как да пречупим нашите кадри да разберат, че това са техни братя и сестри. Трябва коренно да се измени отношението към тези хора. Кърджали е една поука. В Кърджали не отидоха ръководители от центъра или българското национално съзнание, да променят имената, извършиха го местните кадри. Такава обстановка трябва да се създаде навсякъде.

Какво ще правим с Делиормана, с Шуменско? Сега не бива да се занимаваме с този въпрос, той отпада.“[94]

Напълно възможно е, съпротивата на тамошните партийни кадри да е предизвикала отлагане на преименуването в Делиормана/Лудогорието. По-нататък в доклада си първият партиен ръководител още веднъж предупреждава, да не се провокират сблъсъци. Смяната на имената трябвало да се превърне в един „празник на освобождението на това население от турско робство“.[95] Самото турско население обаче явно има друго мнение, защото със започването на преименуването в северните области и там се формира съпротива срещу властите. Още на същия ден, в който Живков и Атанасов се съветват с окръжните секретари, се стига до нови сблъсъци, този път в малкото градче Ябланово в източна Стара Планина (между Котел и Шумен). Както през 60-те години в Благоевградски окръг, и тук жителите научават за предстоящите смени на имената и блокират пътищата, за да не допуснат милиционерите. Едва след тридневни безуспешни преговори и намесата на танкове на четвъртия ден, блокадата е свалена. Над 30 души били убити в стълкновенията.[96]

От разговори на автора с пострадали по време на кампанията става ясно, че не винаги смяната на имената трябвало да се налага с въоръжена сила. Редица преименувания – особено сред по-възрастни хора – са провеждани в хода на редовната смяна на паспортите.[97] Акцията по смяна на паспортите започва още в началото на 80-те години и трябвало да приключи до края на 1985 г. Изглежда че няма причинна връзка между началото на преименуването на турското малцинство и смяната на личните паспорти. Други анкетирани си спомнят, че са били поканени да се явят в управлението на общината, за да подпишат съответните документи. Понеже те вече били чули от роднини и познати за сблъсъците и бруталните стълкновения, не оказали никаква съпротива.[98]

Относно края на кампанията, наречена впоследствие „възродителен процес“, в литературата явно цари единомислие. Най-общо се приема, че краят настъпва през март 1985 г., тоест момента, когато Милко Балев и други висши партийни функционери излизат пред обществеността и се мъчат да представят смените на имената като доброволен акт. По това време обаче и на ръководителите на партията трябва да е станало ясно, че кампанията в никой случай не постига желания ефект, а именно, турците да възприемат едно българско национално съзнание. Много повече тя предизвиква засилването на турската етничност. Това затвърждаване на етничността вследствие на повишения асимилационен натиск намира израз и в по-радикалните форми на съпротива срещу държавната политика.

Накрая ще разгледам значението на кампанията по смяна на имената за политическата дискусия след рухването на стария режим на базата на някои по-нови български интерпретации на отговорността и причините, довели до тази асимилаторска мярка. Стоян Михайлов, тогава секретар на ЦК и отговарящ за пропагандата и малцинствената политика, разпространява версията, че той лично научил за започването на акцията едва на едно заседание на ЦК в края на ноември /началото на декември 1984 г., защото решението за нея било взето в най-тясното обкръжение на Тодор Живков.[99] Позовавайки се на „информирани кръгове“, Трифонов обаче смята, че Михайлов е знаел за подготвеното преименуване. И той е на мнение, че отговорността носят няколко високопоставени партийни лидери – освен Живков, тогавашният министър на вътрешните работи Димимтър Стоянов, по-сетнешният министър-председател Георги Атанасов, членът на Политбюро Милко Балев, но също и тогавашният външен министър и по-късно наследник на Живков Петър Младенов.[100] Тези „конспиративни теории“ не могат обаче да отговорят на следния въпрос: как е възможно един толкова малък кръг хора да заповяда една акция, в хода на която са засегнати близо 850000 души и която изисква огромни разходи и усилия от страна на администрацията и органите на реда. Дори ако версията за заговор на няколко души от непосредственото обкръжение на Живков се допълни с изтъкване на ролята на окръжните секретари (както прави Атанасов), то тя пак остава неправдоподобна. Интересно е и обстоятелството, че тезата за Тодор Живков като главен виновник, е формулирана от самата партия в края на 1989 г., както личи от цитирания по-горе доклад на Лилов. Много вероятно е, в случая да става дума за една тактика за запазване на властта. Лилов обвинява също и окръжния секретар на партията в Кърджали Танев, както и органите на МВР.[101] Затова пък бившият главен идеолог на БКП освобождава от всякаква отговорност армията. От сведенията на правозащитните организации обаче е добре известно участието на армейски подразделения в провеждането на акцията.

На конспиративната теория се противопоставят разсъжденията на един от „духовните отци“ на кампанията по преименуване и бивш сътрудник на дъщерята на Живков Людмила, Орлин Загоров. В една по-нова публикация той за пореден път защитава провеждането на кампанията и твърди, че една бавна асимилация била толкова невъзможна, колкото и индивидуалното решение на отделните граждани да сменят имената си, понеже етническата общност веднага би упражнила натиск върху тях. Въпреки това, между 1980 и 1984 г. имало силен натиск върху властите в района на Кърджали от страна на хора, които вече си били сменили имената. Затова ръководните кадри по места решили да приключат акцията колкото си може по-бързо. Този натиск „отдолу“ накарал Политбюро да проведе всеобхватни смени на имената, за да охлади възникналите етнически напрежения.[102] Тази версия освен че изцяло оневинява същността на процеса на преименуване, съдържа и едно скрито, но неправдоподобно приписване на вина върху помаците и ромите.

В обозримо бъдеще едва ли ще може да се разкрият и обяснят окончателно начините за вземане на решение и пътищата, довели до този толкова важен момент в най-новата българска история, тъй като следственото дело срещу някои участници (Тодор Живков е главен обвиняем) още не е завършило. Краят на делото не се очаква скоро. Остава да се надяваме, че българските власти един ден ще се решат да отворят съдебните протоколи за изследователска работа.

3 Обобщение

В края на тази работа ще се опитам да представя още веднъж най-важните механизми, определящи системата на българската малцинствена политика. Става дума именно за система, защото държавата не преследва единна политика спрямо различните групи от населението, и защото описаните дотук мероприятия – поне отчасти – взаимно се обуславят. При това мерките, като например смените на имената, могат сами по себе си и да съвпадат. Различното време на провеждане на идентични мероприятия предполага очевидно и различни причини.

Най-напред ще скицирам още веднъж смените на курса, които извършва БКП в изследвания период, и вероятните причини за тях. Първата смяна на курса е извършена през 1948 г. Преди това БКП, намирайки се в несигурна властова позиция в рамките на Отечествения фронт, залага на това, посредством отстъпки да спечели малцинствата на своя страна. Отстъпките обхващат предимно образователната сфера. В някои случаи, например при ромите и до известна степен и при помаците, отстъпките стигат дори до насърчаване на етничността на тези групи. През 1947 г. тази политика, зависеща в някаква степен и от заплануваната федерация между Югославия и България, намира израз и в приетата нова конституция, където на малцинствата се гарантират значителни права в културната област. През декември 1948 г. на своя 5-ти конгрес БКП взема решение да засили привличането на малцинствата в изграждането на социализма. Същинската промяна в курса на партията настъпва обаче още по-рано, на 14. Пленум на ЦК на 4 януари същата година. На пленума се разгаря гореща дискусия върху решенията на първата конференция на Коминформбюро за оценката на досегашната политика на БКП. Попадналият под силен натиск Георги Димитров явно съзнателно се хваща за малцинствения въпрос, за да засили своята позиция. Мерките за преселване, за които настоява Димитров, засягат част от помаците, преди всичко обаче те подготвят почвата за емиграцията на българските турци през 1950/51 г., и то не само от граничните райони, както първоначално се планира, но и от северните области, заселени с турци. Регистрирането на над 100 000 помаци, татари и роми като „турци“ малко преди да почне емиграционната вълна, подсказва,, че изселването е било замислено в много по-голям мащаб, отколкото се предполага досега.

Втората промяна в курса настъпва през 1951 г. В края на април ЦК на БКП, изправен пред икономически трудности, появили се след емиграцията, взема решение да отслаби линията спрямо малцинствата. Тази либерализация – доколкото може да става дума за това във време на полицейски терор и чистки – обхваща предимно културната политика спрямо турците. Доколко и другите малцинства се възползват от нея, трудно може да се прецени. Още от август 1951 г. в партията се дискутира една друга линия спрямо помаците, която изхожда от идеята да се докаже българският етнически произход на тази част от населението. С връщането към една идеология, възникнала още преди 1944 г. в средата на организацията Родина, БКП иска да попречи на сближаването между турци и помаци. Един от представителите на тази линия изглежда е бил и Тодор Живков, защото тя се превръща в официална доктрина едва след като той се закрепва на върха на партията и държавата в началото на 60-те години. В началото на 50-те години за първи път се проявява дилемата, в която се оказва БКП: Докато партията привилегирова по един или друг начин турското малцинство, това кара и другите малцинства да се опитват да получат достъп до привилегиите. За целта те се сближават с предпочитаната група от населението, а не с българското мнозинство, понеже това не им предлага никакви непосредствени облаги.

Следващата стъпка, предизвикала дълбоки промени в живота на малцинствата, е извършена през 1958 г. Това не значи, че и преди това в ръковорството на БКП не се водят дискусии за по-нататъшното развитие на малцинствената политика. Новият реформаторски подход обаче показва въздействието си през 1958 г., когато първо турското население, а после и ромите застават в центъра на интереса: Културната „автономия“ на турското малцинство силно се ограничава чрез сливането на дотогава самостоятелните турски училища с български; последните роми, водещи чергарски начин на живот са принудени да се заселят постоянно. При тази обхватна смяна на курса си взаимодействат различни фактори. От една страна БКП трябва да мобилизира обществото, за да осъществи най-после приетата още на Априлския пленум 1956 г. програма за индустриализация. Една от причините за отлагането на програмата се крие във факта, че колективизацията на селскостопанските предприятия се извършва значително по-бавно в регионите с висок дял на турско население, отколкото средните темпове за страната. Това закъснение сигурно е играло роля и при отлагането на заплануваните промени в малцинствената политика. Приключването на колективизацията в мюсюлманските селища отбелязва и преломния момент в малцинствената политика. От друга страна, именно колективизацията освобождава много работна сила, която трябва да се включи в изграждането на нови промишлени предприятия. Това обстоятелство кара правителството да проведе реформи и в образователната политика, защото работниците от селското стопанство са прекалено лошо квалифицирани, за да могат да се интегрират бързо в индустриалното производство. И накрая идва значението на последния фактор – одобрената през 1958 г. реформа на образователното дело в Съветския съюз. Така на БКП се удава възможност да приложи в България започналото в Съветския съюз ограничаване на преподаването на майчин език. Засегнато от тази мярка е турското малцинство, което единствено все още се обучава на майчин език.

Заселването на чергаруващите ромски общности може обаче само отчасти да се обясни с горните фактори. Привличането на ромите към общата социална мобилизация в рамките на „големия скок“ изисква чергаруващите групи да изоставят техния смятан за изостанал начин на живот и да се приспособят към новите времена. Тъй като образователното ниво на ромите е по-ниско от това на турците, явно БКП не намира друго решение за тях освен да ги интегрира в селското стопанство.

През 1962 г. партийното ръководство обръща по-голямо внимание на нетурските ислямски малцинства – роми, помаци и татари. Целта е да се попречи на тези групи те да се сближат с турското малцинство и по такъв начин да бъдат асимилирани от него. Тази тактика трябва да се разглежда във връзка с увеличения емиграционен натиск сред турското население, намерил израз в щурмуването на дипломатическите представителства на Република Турция в България. От своя страна засиленият стремеж към изселване сред българските турци е предизвикан от рязкото затваряне на границата през 1951 г. и промените през 1958 г. Чрез тактиката „разделяй и владей“ сега трябва да се попречи на помаците, ромите или татарите да поискат входна виза за Турция. През 1964 г., когато напливът от заявления за визи в консулствата достига своя връх, тази тактика има драматични последици: прави се опит, вече „доказаната“ българска етничност на помаците да се манифестира и пред външния свят с помощта на принудителни преименувания. Засегнатите получават нови паспорти с неислямски, съотв. нетурски имена с една съвсем банална цел: по такъв начин се спира достъпа на така „българизираните“ помаци към дипломатическите представителства на Турция – и то от самите служители в консулствата. Тъй като помаците обаче се противопоставят на преименуването, БКП се вижда принудена да върне старите имена и да успокои населението с нови отстъпки. Отстъпките се изразяват предимно в допълнително финансиране на икономиката. От това печелят не само помаците, но и турското население, понеже и тяхното желание за емиграция трябвало да бъде омекотено. На този фон може да се разбере стратегията на БКП, която демонстрира специалните си грижи за турското малцинство, докато в същото време представя емиграцията за невъзможна, като води обаче преговори с турското правителство относно евентуално споразумение за регулиране на емиграцията.

Когато през 1969 г. българското правителство сключва с Турция договор за събирането на разделените семейства, процесите от началото на 60-те години се повтарят – от една страна, част от турското население се изселва, от друга, се упражнява натиск върху помаците да сменят имената си. Съществуващите и без друго тенденции към асимилация спрямо всички малцинства се засилват след приемането на новата конституция, и особено – след новата програма на партията през 1971 г. По време на втората кампания за преименуване сред помаците в началото на 70-те години отново избухват протести, но този път старите имена не се връщат. Ромите мюсюлмани стават заедно с помаците жертви на акции по преименуване, понеже и при тях БКП констатира подозрителния стремеж да се домогват до статуса на турците. Въпреки това в литературата не се срещат никакви сведения за съпротива от страна на ромите. Безропотното приемане на административните мерки от това население може би се дължи на факта, че ромите нямат чувство за общност, надхвърлящо един тесен кръг от хора. Освен това, демонстрираната готовност за асимилация отдавна е станала част от тяхната стратегия за оцеляване. Все пак поради „натрапчивото“ им присъствие в обществото българските власти провеждат специални мероприятия, например като изграждат специализирани училища за ромите или пък като заличават ромски квартали.

След изтичане на турско-българския договор за събиране на разделените семейства през 1978 г. БКП е изправена на кръстопът. Въпреки че разрешава на около 130000 турци да емигрират, тя не успява да премахне желанието за изселване сред останалата част от това население. Социалните проблеми на ромите също не са преодолени. Нито пък помаците развиват след смяната на имената им българско национално съзнание. Тогава ръководството на партията изглежда решава да продължи асимилацията предимно с мерки по модернизация. Въпреки че успехите в някои сфери като образованието например, са многообещаващи, в много други области малцинствата все още изостават от развитието на цялото население. Данните за раждаемостта, за професионалната и социална структура, както и броят на завършилите висши учебни заведения от редиците на малцинствата, продължават да се различават съществено от съответните стойности за мнозинството.

Как се стига до последния обрат в малцинствената политика и какви решения водят до трагичните събития от края на 1984 и началото на 1985 г., ще може да се разбере окончателно едва след като се отворят архивите и съдебните протоколи. Очевидно е обаче, че по този начин БКП стига до задънена улица, откъдето дори свалянето на нейния генерален секретар Тодор Живков през есента на 1989 г. вече не може да я измъкне. Прекалено силно е отчуждението не само между малцинствата и партията, но и сред самото общество. Макар че именно протестите на турското малцинство в крайна сметка предизвикват отварянето на границите през май 1989 г., впоследствие не само партията, но и части от българското население се обръщат против турците, които години наред „злоупотребявали“ с привилегиите си и сега неблагодарно обръщали гръб на родината си. Едва в хода на демократизацията след 1990 г. напрежението донякъде се успокоява.

Смените на имената на членовете на българските малцинства имат наред с горепосочените, прагматични цели също и един по-дълбок смисъл. Общо взето, смени на имената служат за това, да се прекъсне една традиция или едно историческо наследство. Преименуванията на селища и улици са обичайна практика в България от създаването на модерната държава в края на 19. век, която между другото в голяма степен зависи от господстващата в момента идеология. До втората световна война тези преименувания трябва на първо място да ликвидират османското наследство. Те са елемент от мащабното де-османизиране на българското общество, което се отразява и във външния вид на много селища.

Османизирането засяга също и населението. По време на Балканските войни 1912/1913 г. за първи път принудително се покръстват части от ислямското население. Особено силно засегнато от това покръстване е помашкото население по гръцко-българската граница. По такъв начин българоезичното, но мюсюлманско население трябвало да възприеме вторият важен атрибут на българската националност, а именно православно-християнското вероизповедание. С покръстването новите християни получават и християнски имена, с което се премахва един външен отличителен белег между християни и мюсюлмани. При това отменянето на покръстванията винаги било част от политическите сметки на съответните управляващи, ако искали да си осигурят поддръжката на помаците. Така постъпва правителството на Радославов след Балканските войни, а след Втората световна война – и правителството на Отечествения фронт.

По време на комунистическото господство смените на имената преследват различни цели. Както подчертах по-горе, те трябвало най-напред да попречат на ромите и помаците да се ориентират към турското малцинство. При помаците тази линия е свързана с аргумента, че смените на имената възстановявали „историческата истина“, и така помаците се връщали в лоното на българската нация, което те били напуснали преди няколко столетия с обръщането си към исляма – принудително или доброволно. Фактът, че подобен аргумент никога не е споменаван при преименуването на ромите, прави въпросната обосновка още по-неправдоподобна.

Когато по-късно турското малцинство става жертва на преименуването, отново целта е да се проведе една политика на „разделяй и владей“. Сега трябва да се прекъсне връзката между турците в България и турците в Турция. Теоретичните усуквания, предприети в края на преименуването, са толкова големи и поради това, че турското население на страната още преди войната развива едно силно изразено „турско национално съзнание“. Това съзнание се затвърждава още повече от роднинските връзки в съседна Турция. Освен това БКП се надява, че чрез преименуването и турското малцинство ще се влее в българската нация. Надеждите обаче остават излъгани.

На пръв поглед изглежда че с мерките за модернизация, разгледани в тази работа, БКП се придържа към една последователна линия, тоест, мерките очевидно се прилагат спрямо всички малцинства с една и съща цел. Колкото повече различните модернизационни мероприятия допринасят за приближаването на жизнения стандарт на малцинствата, тяхното образователно ниво, социална и професионална структура, към средните за страната, толкова по-силна е надеждата на компартията, че етническите и религиозни различия ще загубят своето значение. При по-внимателно разглеждане на отделните, описани по-горе, сфери, се забелязват редица различия, както при разпределението, така и при резултатите от провежданата с тази цел политика. Това важи и за образователното дело.

В своята образователна политика спрямо всяко малцинство комунистическата партия трябва да изхожда от предпоставки, които показват както сходства, така и различия. Общото за роми, помаци и турци е ниското общо образователно ниво и високият дял на неграмотните. Други сходства се наблюдават в слабата посещаемост на училищата, недостига на учители, лошото материално оборудване и състоянието, както и броят на училищните сгради.

С течение на времето БКП не успява да ликвидира тези недостатъци, но все пак отбелязва известен напредък в отстраняването на неграмотността и посещаемостта на училищата. Недостигът на учители обаче се задържа още дълго време, въпросът за приемане на учителите за държавни служители също остава нерешен до средата на 70-те години. В образователното равнище различията между членовете на малцинствата и мнозинството от населението и до днес са значителни. Тук възниква въпросът, дали първоначалното, съществуващо до края на 50-те години турско образователно дело, не допринася за изостаналостта на тази група от населението. Ако се вгледаме в различията между турските и българските училища, то се вижда, че те са по-малки, отколкото може да се предполага. Преподаването на турски език се извършва в по-голям мащаб само в началните училища. В по-високите образователни степени то почти не играе някаква осезаема роля. Според мен, по-сериозно влияние върху образователното равнище изиграва недостигът на учителски персонал в турските училища, който не изчезва дори и след като са привлечени български учители от вътрешността на страната. Към това се прибавя и слабата посещаемост на училищата, което представлява основен проблем при ромите и турците. Докато при ромите причината е предимно в училищната възраст, то при турското малцинство, а също и при помашкото, най-вече решаваща роля играе специфичното разбиране за разпределението на функциите между двата пола в мюсюлманските семейства.

След интегрирането на малцинствените училища в общата училищна система продължават да съществуват някои от привилегиите, като например квотите за приемане във ВУЗове и факултативното изучаване на турски език. Обединението не води обаче до трайно премахване на малцинствените училища – още от средата на 60-те години възникват специални видове училища, които официално не са предназначени само за роми, но де факто се превръщат в такива. Не е изключено също така, интернатите и общежитията за ученици, построени след края на 50-те години, да са били попълвани по етнически признаци.

Общо взето, може да заключим, че училищата изпълняват само в ограничена степен оставените им модернизационни задачи. Причината е в това, че на БКП не се удава, въпреки (или пък точно поради) всички положени от нея усилия, да направи училищата привлекателни за населението. За това допринася нарастващото идеологизиране от края на 40-те години насам, както и сляпото възприемане на съветската образователна система и на съветските учебни методи. Нещо повече, от средата на 60-те години БКП все повече използва образователни мероприятия, за да укротява възникнали напрежения в отделните малцинства като увеличава квотите за приемане във ВУЗ или като обещава да разшири училищната мрежа. При това партийното ръководство явно е било наясно, че напреженията са следствие от нейната собствена политика – например през 1964 г., когато старите имена на помаците се връщат и същевременно се постановяват нови мерки за насърчаване на образованието в областите, където живее това малцинство.

Наред с образователната политика, колективизацията на селското стопанство и индустриализацията са целите от първостепенно значение, когато става въпрос за модернизиране на икономически изостаналата балканска страна. И двата процеса трябва да допринесат за преодоляване на изостаналостта и за социалното и национално хомогенизиране на населението. Както стана ясно от бележките върху демографските и социални характеристики на малцинствата, и в тази област политиката на БКП постига слаб успех. Без да коментирам отново отделните резултати, ще обрисувам още веднъж най- важните тенденции при ромите и турците.

Колективизацията на селското стопанство в населените с мюсюлмани области завършва сравнително късно. Това закъснение до известна степен е причина и за относително късното начало на индустриализацията в тези региони. Макар че на отделни места като Кърджали например, още в средата на 50-те години се правят опити за изграждане на една индустрия, отговаряща на комунистическите представи, то в крайна сметка българската тежка индустрия се концентрира предимно в околностите на София. Големите разстояния, ниското образование и отчасти езиковата бариера възпрепятстват интегрирането на турските работници в новите промишлени клонове. Късното навлизане в процеса на индустриализацията означава за турците, а също и за другите малцинства, че те получават работа в по-лошо платени условия. Това обстоятелство може би допринася за склонността на турците да остават дълго време привързани към техния начин на живот и техните традиционни ценности. Това намира израз например в по-високата раждаемост и по- ниското значение, придавано на образованието, особено при жените. Този кръг от ниско образование, лошо заплащане и връщане към традиционните ценности БКП успява да разкъса само в незначителна степен.

Смесването на националистически и ленинистки елементи в българската малцинствена политика от 1944 до 1989 г. не спомага за преодоляване нито на социалните, нито на етническите различия сред българското общество. Напротив, етническите напрежения се изострят още повече вследствие на асимилационните мерки. Вероятно политиката на икономическа и социална интеграция в дългосрочна перспектива щеше да доведе до желаните резултати. Но с люшкането си между принудителни и укротителни мерки, между смени на имената и изселнически вълни от една страна, и привилегии при постъпване във висши училища и насърчаване на регионалната икономика – от друга, БКП не съумява да спечели доверието на малцинствата.

Необходими са още по-прецизни анализи, за да се определи точно тежестта на отделните фактори в българската малцинствена политика. Много въпроси трябваше да останат без еднозначен отговор и затова все още не можем да съставим една пълна картина. От решаващо значение за по-нататъшното разработване на тази тема ще бъде отварянето на съответните архиви на БКП за научно-изследователска работа.

4 Литература

4.1 Българска литература

Аврамов (Леви), Рубен. Отечественият фронт и националните малцинства. София 1946.

Александров, Емил. Европейските конвенции и българската емиграция, в: Население (н.с.) год.1, 1992, бр.6, стр. 8-87.

Александров, Иван. За нов подход по българския национален въпрос, в: Българската народност и нация през вековете. Материали от научна конференция. За служебно ползване. Част втора. София 1988, стр.253-276.

Алиев, А. Формирането на научно-атеистичен мироглед у българските турци. София 1980.

Аркадиев, Димитър. Изучаване на етническия състав при преброяванията на населението в България, в: Население (н.с.) год. 1, 1992, бр.6, стр.47-57.

Аркадиев, Димитър. Някои проблеми при определяне на етническия състав при преброяванята в България, в: Статистика год.34, 1992, бр.4, стр.37-48.

Асенов, Бончо. Възродителният процес и държавна сирурност. София 1996.

Асенов, Бончо. Нация, Религия, Национализъм. София 1994.

Аспекти на етнокултурната ситуация в България. Преработено и допълнено издание. София 1994.

Байчински, Константин. Пътят за преобразуването на българската нация в социалистическа, в: Българската народност и нация през вековете. Материали от научна конференция. За служебно ползване. Част втора. София 1988, стр.230-252.

Балев, Иван. Петнадесето преброяване на населението и жилищния фонд в България, в: Население (н.с.), год.2, 1993, бр.1, стр.11-19.

Балевски, Дано. Основни организационни проблеми на преброяването на населението в България през периода 1900-1985 г., в: Население, год.8, 1990, бр.3, стр.22-43.

Балевски, Дано. Основни програмни и методологически проблеми на преброяванията на населението в България 1900-1985 г., в: Население, год.8, 1990, бр.2, стр.3-15.

Барух, Нир. Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи. София 1991.

Бейтуллов, Мехмед. Животът на населението от турски произход в НРБ. София 1975.

Бейтуллов, Мехмед. Културният възход на българските турци при условията на

социализма, в: Известия на института по история при ЦК на БКП, 40, 1979, стр.197-228.

Вакарелски, Христо. Старинни елементи в бита и културата на родопските българи-мохамедани. София 1965.

Василев, Кирил. Родопските българи мохамедани. Пловдив 1961.

Василева, Бойка. Евреите в България 1944-1952. София 1992.

Веселинова, Л. Грижите на народната власт към турското малцинство у нас (1944-1954), в: Известия на държавните архиви, т.9, 1965, стр.140-146.

Вранчев, Николай. Българи мохамедани. София 1948.

Гавазов, С. Социално-политическите и културните изменения на турското население в България, в: Ново време, год.43, 1967, бр.11, стр.66-78.

Генешки, Митко. Териториалните общности в НР България. София 1989.

Генов, Дим. / Маринов, В. / Таиров, Т. Циганското население в Народна Република България по пътя на социализма. София 1964.

Генов, Димитър. Братската дружба между българското и турското население в България. София 1961.

Георгиев, В. / Трифонов, С. Покръстването на българите мохамедани 1912-1913. Документи. София 1995

Георгиев, Величко / Трифонов, Стайко. Покръстването на българите мохамедани 1912-1913. Документи. София 1995.

Георгиева, Иваничка. „Възродителнят процес“ и „Голямата екскурзия“ (опит за орална история), в: Етническата картина в България. Проучване 1992 г., стр.105-109.

Гочева, Паунка. Загадки от последното преброяване, в: Дума, бр.96, 27.IV.1993.

Градешлиев, Иван. Гагаузите. Добрич 1994.

Гюзелев, Боян. Българите мохамедани в Турция, в: Исторически преглед, год.46, 1990, бр.10, стр.17-32.

Етническият конфликт в България 1989. София 1990.

Живков, Тодор. Политика на Българската комунистическа партия към народностните групи в страната е политика марксистко-ленинска, в: Избрани произведения. Т.18. София 1976, стр. 95-110.

Живков, Тодор. Срещу някои лъжи. Бургас 1993.

Загоров, Орлин. Българската национална идея. София 1994.

Загоров, Орлин. Възродителният процес. Теза. Антитеза. Отрицание на отрицанието. София. София 1993.

Зарчев, Йордан. Някои аспекти на партийната политика по националния въпрос след априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 година, в: Българската народност и нация през вековете. Материали от научна конференция. За служебно ползване. Част втора. София 1988, стр.277-313.

Златков, Ясен. Подходи за анализ на социалистическа нация, в: Българската народност и нация през вековете. Материали от научна конференция. За служебно ползване. Част втора. София 1988, стр.202-229.

Из миналото на българите мохамедани в Родопите. София 1958.

Историците – за истината, за насилията, за себе си. Сборник с интервюта. София 1994.

Йолова, Гергана / Кискинова, Любка. Законодателство на Народна Република България 1944-1986: Справочник. София 1988.

Кертиков, Кирил. Националният проблем, етнопопулизмът и проектът за нова конституция, в: Култура, 11.VI.1991 г.

Кръстев, Радой. Кюрдите в Турция – безправие и терор. София 1987.

Куртев, Н. Българската комунистическа партия и националните малцинства (1919-1944), в: Годишник на софийския университет. Идеологически катедри, т.LIX, София 1965, стр.130-210.

Кънев, Красимир. Българският път към 1984, в: Права и свободи, 25.II.-3.III.1991 г.

Лилов, Александър. Да издигнем идеологическата работа на висотата на задачите, поставени от Десетия конгрес и новата програма на партията за изграждане на развито социалистическо общество. София 1974.

Максимов, Хр. Справочник по законодателство на Народна Република България.

Маринов, Васил. Принос към изучаването на бита и културата на турците и гагаузите в североизточна България. София 1956.

Марков, М. / Гавазов, С. / Донев, Д. Проблеми на развитието на българската социалистическа нация, в: Ново време, год.40, 1964, бр.5, стр.30-44.

Марков, Ю. Г. Развитие на образуванието сред турското население в България (1944-1952), в: Исторически преглед, год.26, 1970, бр.1, стр.69-79.

Марушиакова, Елена / Попов, Веселин. Сиганите в България. София 1993.

Мемишев, Юсеин. Българските турци и борбата за укрепване на народнодемократичната власт (1944-1948), в: Исторически преглед, год.40, 1984, бр.4, стр.59-83.

Мемишев, Юсеин. Задружно в социалистическото строителство на родината (Приобщаване на българските турци към изграждането на социализма. София 1984.

Мемишев, Юсеин. Участието на българските турци в борбата против капитализма и фашизма 1919-1944 г. София 1977.

Мизов, Николай. Ислямът в България. Същност, модернизация и преодоляване. София 1965.

Мизов, Николай. Ислямът и ислямизация. София 1989.

Мизов, Николай. Проблемата „религия - атеизъм“ в съвременна България, в: Философска мисъл, год. 30, 1974, бр. 9, стр. 68-79.

Мизов, Николай. Тайната на личното име (размисли и тревоги). София 1975.

Милушева, Ружка. Преброяванията на жилищния фонд в България – традиции, проблеми, основни методологически постановки, в: Статистика год.35, 1993, бр.3, стр.32-46.

Михаилов, Николай. Българското законодателство и въпросът за малцинствата (1944-1984), в: Население (н.с.), год.3, 1993, бр.1-2, стр.64-73.

Михаилов, Николай. Обществото на народите и малцинствения проблем, в: Население (н.с.), год.3, 1993, бр.4, стр.72-81.

Михаилов, Стоян. Възрожденският процес в България. София 1992.

Мичев, Николай / Младенов, Чавдар. Географски особености и тенденции в развитието на населението на Родопите, в: Родопски сборник, т.6, 1987, стр.5-41.

Мичев, Николай. Населението на България. Икономгеографско изследване. София 1978.

Монов, Цветан. Просветното дело сред българите с мохамеданска вяра в родопския край през годините на народната власт (1944-1968), в: Родопски сборник, т.3, 1972, стр.9-48.

Монов, Цвятко. Икономически и социални изменения в родопския край (1944-1977), в: Родопски сборник, т.5, 1983, стр.5-38.

Монов, Цвятко. Развитие и дейност на народните читалища, кината, музеите и другите културни институции в родопския край (1944-1973), в: Родопски сборник, т.4, 1976, стр.7-40.

Научно-практическа конференция на тема: Ролята на Отечествения фронт за по- нататъшното утвърждаване на социалистическия начин на живот. Научен ръководител проф. д-р Стефан Ангелов. София 1980.

Недев, Дантон. Българо-турските отношения в периода след подписването на заключителния акт от Хелзинки, в: Втори международен конгрес по Българистика, София 23 май – 3 юни 1986 г. Доклади 20. Международни отношения. София 1988, стр.148-154.

Огнянов, Любомир. Държавно-политическа система на България 1944-1948. София 1993.

Пети конгрес на Българската комунистическа партия. Стенографски протокол, 18-25 декември 1948 г. София 1949.

Петров, Петър / Мюслюмов, Мустафа. Дружни и единни през вековете. София 1966.

Петров, Петър. Асимилаторската политика на турските завоеватели. Сборник от документи за помохамеданчвания и потурчвания. София 1962.

Проблеми на развитието на българската народност и нация. София 1988.

Религията и пълнолетното население (социологически изследване). Съст. Петър Божиков. София 1992.

Рускова, Л. Устройство на българското село при социалистически начин на живот. София 1982.

Саламбашев, Атанас. Стари и нови фамилни имена в Смолян, кв. Райково, в: Родопски сборник, Т.4, стр.237-244.

Славкова, Емилия. От конфронтация към мирно делово сътрудничество (Българо- турските отношения от средата на 50-те до средата на 70-те години на ХХ век, в: Втори международен конгрес по Българистика, София 23 май – 3 юни 1986 г. Доклади 20. Международни отношения. София 1988, стр.155-161.

Сотиров, Георги. Турските терористи и аз, един от шесто. София 1991.

Статистически справочник. София 1993.

Стоянов, Валери. Турското население в България между полюте на етническата политика. София 1997.

Стоянов, Валери. Турското население на България и официалната малцинствена политика (1878-1944), в: Страници от българската история. Събития – размисли – личности. Т.2. София 1993, стр.192-209.

Субашки, В. Тайната на личното име (реценсия), в: Философска мисъл, год.32, 1976, бр.9, стр.122-123.

Тахиров, Шукри. Българските турци по пътя на социализма. София 1978.

Тепешанов, Чавдар. Отровота. Документални записки. София 1993.

Трифонов, Стайко. Мюсюлманите в политика на българската държава (1944-1989), в: Страници от българската история. Събития – размисли – личности. Т.2. София 1993, стр.210-223.

Трифонов, Стайко. Строго поверително!, в: Поглед бр.16, 17, 18, 19, 20, 1992, стр.10.

Фотев, Георги. Другият етнос. София 1994.

Христов, Христо (ред.). Страници от българската история. Очерк за ислямизираните Българи и национално-възродителния процес. София 1989.

Чичовска, Весела. Борбата на народната власт за ограмотяване на населението след 9.XI.1944, в: Известия на държавните архиви, 9, 1965, стр.134-139.

Чичовска, Весела. Просветната политика в България 40-те – 50-те години (Училището от просветната реформа до съветизация), в: Исторически преглед, год.50/51, 1994/95, бр.2, стр.59-107.

VI-ти конгрес на Отечествения фронт. 15 – 18 май 1967 г. София 1967.

4.2 Друга литература

Ackerley, F.G.: Romano-Esí, in: Journal of the Gypsy Lore Society, Third series, Vol.27 (July- October 1948) No.s 3-4, S.157-158

Alp, Ilker: Bulgarian Atrocities: Documents and Photographs, London 1988

Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks. Human rights abuses during the forced assimilation of the ethnic Turkish Minority, London 1986

Ashley, Stephen: The Census: A Case for Anxiety and Controversy, in: RFE / RL Bulgarian Situation Report (17.8.1985) 13, S.23-25

Auburger, Leopold: Sprachminderheiten und die Stabilität plurilingualer Gesellschaf-ten. Systemtheoretische Überlegungen, in: Minderheitenfragen in Südosteu-ropa. München 1992, S.79-88

Bachmaier, Peter: Assimilation und Kulturautonomie. Das Schulwesen der nationalen Minderheiten in Bulgarien nach dem 9.September 1944, in: Österreichische Osthefte 26 (1984), S.391-404

Baest, Torsten F.: Neues von der „einheitlichen sozialistischen Nation“: Die VR Bulga-rien und ihre türkische Minderheit (1944-1985), in: Osteuropa-Info (1985) 61, S.92-118

Bajraktarević, Fehim: Pomaken, in: Enzyklopädie des Islam. Leiden 1936, S.1159-1162

Bates, Daniel G.: What’s in a Name? Minorities, Identity, and Politics in Bulgaria, in: Identities Vol.1 (1994) 2-3, S.201-225

Bell, John D.: Domestic Politics, in: Grothusen, K.-D.(Hg.): Bulgarien, Göttin-gen 1990, (Südosteuropa-Handbuch, Bd.6), S.56-83

Boden, Martina: Nationalitäten, Minderheiten und ethnische Konflikte in Europa: Ursprünge, Entwicklungen, Krisenherde – Ein Handbuch, München 1993

Boev, Peter: Die Rassentypen der Balkanhalbinsel und der Ostägäischen Inselwelt und deren Bedeutung für die Herkunft ihrer Bevölkerung, Sofia 1972

Bojadžiev, Georgi: Njakoi teoretični văprosi na obštestvenoto săznanie na bălgarskata nacija [Einige theoretische Fragen zum gesellschaftlichen Bewußtsein der bulgarischen Nation], in: Bălgarskata narodnost i nacija prez vekovete. Materiali ot naučna konferencija. Za službeno polzvane. Čast vtora [Das bulgarische Volkstum und die Nation in den Jahrhunderten. Materialien der wissenschaftlichen Konferenz. Für den Dienstgebrauch. Zweiter Teil], Sofija 1988, S.190-201

Boll, Michael M. (Hg.): The American Military Mission in the Allied Control Commission for Bulgaria, 1944-47: History and Transcripts, Boulder / New York 1985

Boll, Michael M.: The Cold War in the Balkans: American Foreign Policy and the Emergence of Communist Bulgaria 1943-47, Lexington, Kent. 1984

Brown, J.F.: Bulgaria under Communist Rule, London 1970

Brunner, Georg: Die Rechtsstellung ethnischer Minderheiten in Südosteuropa, in: Schönfeld, Roland (Hg.): Nationalitätenprobleme in Südosteuropa, Mün-chen 1987, S.39-72

Bugajski, Janusz: Ethnic Politics in Eastern Europe. A Guide to Nationality Policies, Organizations, and Parties, Armonk, NY 1994

Bulgarien-Türkei: Familienzusammenführung, in: WDSOE 18 (1969), S.160-161

Calic, Marie-Janine: Zur Sozialgeschichte ethnischer Gruppen: Fragestellung und Me-thoden, in: Hösch, Edgar / Seewann, Gerhard (Hgg.): Aspekte ethnischer Identität, München 1991, S.11-33

Carnegie Endowment for International Peace: Report of the International Commission to Inquire the Causes and Conduct of the Balkan Wars, o.O. 1914

Chary, Frederick B.: The Bulgarian Jews and the „Final Solution“, Pittsburgh, PA 1972

Crampton, Richard J.: A Short History of Bulgaria, Cambridge 1987

Crampton, Richard J.: The Turks in Bulgaria, 1878-1994, in: Karpat, K. (Hg.): The Turks of Bulgaria: The History, Culture and Political Fate of a Minority, Istanbul 1990, S.43-78

Creed, Gerald W.: Between Economy and Ideology: Local-level Perspectives on Political and Economic Reform in Bulgaria, in: Socialism and Democracy 13 (May 1991), S.45-65

Creed, Gerald: The Politics of Agriculture and Socialist Sentiment in Bulgaria, in Slavic Review 54 (1995) 4, S.843-868

Creed, Gerald: The Bases of Bulgaria’s Ethnic Policies, in: The Anthropology of East Europe Review 9 (1990) 2, S.12-17

Crowe, David / Kolsti, John (Hgg.): The Gypsies of Eastern Europe, Armonk, N.Y. 1991

Crowe, David: A History of the Gypsies of Eastern Europe and Russia, New York 1995

Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria. A Helsinki Watch Report, New York 1991

Destroying Ethnic Identity: The Turks of Bulgaria. A Helsinki Watch Report, New York 1987

Deutsch, Karl W.: Nationenbildung – Nationalstaat – Integration, Düsseldorf 1972

Dimitrov, Rumen: Sicherheitspolitik und ethnische Konflikte aus bulgarischer Sicht, in: Seewann, G. (Hg.): Minderheiten als Konfliktpotential in Ostmittel – und Südosteuropa, München 1995, S.174-199

Directory of officials of the Bulgarian People’s Republic: A Reference Aid. United States Central Intelligence Agency, Washington, D.C. 1982

Djilas, Milovan: Jahre der Macht. Im jugoslawischen Kräftespiel. Memoiren 1945-1966, München 1992

Eminov, Ali: Soviet Language Policy: Continuities and Detours, in: Folia Slavica 5 (1982) 1/3, S.136-151

Eminov, Ali: The Education of Turkish Speakers in Bulgaria, in: Ethnic Groups 5 (1983), S.130-149

Eminov, Ali: The Status of Islam and Muslims in Bulgaria, in: Journal of the Institute of Muslim Minority Affairs, 8 (July 1987) 2, S.278-301

Eminov, Ali: There are no Turks in Bulgaria: Rewriting History by Administrative Fiat, in: Karpat, K. (Hg.): The Turks of Bulgaria: The History, Culture and Poli-tical Fate of a Minority, Istanbul 1990, S.203-222

Engelbrekt, Kjell: Bulgaria's Religious Institutions under Fire, in: RFE / RL Research Report Vol.1 (25 September 1992) No.38, S.60-66

Engelbrekt, Kjell: Bulgaria, in: RFE / RL Research Report Vol.1 (3 July 1992) No.27,, S.4-9

Farnen, Rusell / Claussen, Bernhard / Oertel, Joachim (Hgg.): Cross-National Per-spectives on Nationality, Identity and Ethnicity, Hamburg 1992

Francis, Emmerich K.: Interethnic Relations. An Essay in Sociological Theory, New York / Oxford / Amsterdam 1976

Georgeoff, Peter: The Social Education of Bulgarian Youth, Minneapolis 1968

Gilliat-Smith, B.: The Gypsies in Bulgaria (1948), in: Journal of the Gypsy Lore Society, Third series, Vol.27 (July-October 1948) No.s 3-4, S.156-157

Gjuzelev, Bojan: Die Minderheiten in Bulgarien unter Berücksichtigung der letzten Volkszählung vom Dezember 1992, in: SOE 43 (1994) 6-7, S.361-373

Hall, Raymond (Hg.): Comparative Studies of Group Conflict in Multinational States. Hatschikjan, M. A.: Tradition und Neuorientierung in der bulgarischen Außen-politik 1944-1948. Die „nationale Außenpolitik“ der Bulgarischen Arbeiterpartei (Kommunisten), München 1988

Hechter, Michael: Ethnicity and Industrialisation: On the Proliferation of the Cultural Division of Labor, in: Ethnicity 3 (1976), S.214-224

Heckmann, Friedrich: Ethnische Minderheiten, Volk und Nation. Soziologie interethnischer Beziehungen, Stuttgart 1992

Heckmann, Friedrich: Ethnische Vorurteile, in: Seewann, G. (Hg.): Minderheiten als Konfliktpotential in Ostmittel – und Südosteuropa, München 1995, S.48-53

Heine, Peter / Stipek, Reinhold: Ethnizität und Islam. Differenzierung und Integration muslimischer Bevölkerungsgruppen, Gelsenkirchen 1984 (Reihe Islam und Ethnologie, 1)

Holzer, Willibald (Red.): Zwischen Selbstfindung und Identitätsverlust: Ethnische Minderheiten in Europa. Protokoll des Internationalen Symposiums zu Problemen der ethnischen Mehrheits- / Minderheitssituation (22. bis 23. Oktober 1982, Klagenfurt. Hrsg. von der Arbeitsgemeinschaft Volksgrup-penfrage an der Universität Klagenfurt, Wien 1984

Höpken, Wolfgang: Außenpolitische Aspekte der bulgarischen „Türken-Politik“ (Dokumentation), in: SOE 34 (1985) 9, S.477-485

Höpken, Wolfgang: Bulgarische Protestnote an die Türkei (Dokumentation), in: SOE 35 (1986) 7/8, S.458-459

Höpken, Wolfgang: Demographische Entwicklung und Bevölkerungspolitik in Bulga-rien, in: SOE 35 (1986) 2, S.88-99

Höpken, Wolfgang: Die bulgarisch-sowjetischen Beziehungen seit Gorbačev, in: SOE 35 (1986) 11/12, S.611-630

Höpken, Wolfgang: Die Emigration von Türken aus Bulgarien. Historisches und Gegenwärtiges. Teil I: Die Emigration 1878 bis 1951, in: SOE 38 (1989) 10, S.608-637

Höpken, Wolfgang: Emigration und Integration von Bulgarien-Türken seit dem Zweiten Weltkrieg. Ein Vergleich der Auswanderungswellen von 1950/51 und 1989, in: Seewann, G. (Hg.): Minderheitenfragen in Südosteuropa, München 1992, S.359-376

Höpken, Wolfgang: Modernisierung und Nationalismus: Sozialgeschichtliche Aspekte der bulgarischen Minderheitenpolitik gegenüber den Türken, in: SOE 35 (1986) 7/8, S.437-457

Höpken, Wolfgang: Modernisierung, Tradition und sozialer Wandel in Bulgarien seit dem zweiten Weltkrieg, in: SOE 37 (1988) 11/12, S.617-633

Höpken, Wolfgang: Sofias Kurskorrektur in der Türken-Politik. (Dokumentation), in: SOE 39 (1990) 1, S.76-79

Höpken, W.: Türken und Pomaken in Bulgarien, in: Brunner, G. / Lemberg, H. (Hgg.): Volksgruppen in Ost- und Südosteuropa, Baden-Baden 1994 (Südosteuropa-Studien, Bd. 52), S.223-234

Höpken, Wolfgang: Türkische Minderheiten in Südosteuropa. Aspekte ihrer politischen und sozialen Entwicklung in Bulgarien und Jugoslawien, in: H. G. Majer (Hg.): Die Staaten Südosteuropas und die Osmanen, München 1989, S.223-254

Höpken, Wolfgang: Živkov-Erklärung zu Unruhen unter der türkischen Minderheit Bulgariens (Dokumentation), in: SOE 38 (1989) 5, S.327-332

Hoppe, Hans-Joachim: Bulgarien und seine Türken (Dokumentation), in: Osteuropa 37 (1986) 10, S.467-489

Hoppe, Hans-Joachim: Bulgarien, in: Benz, Wolfgang (Hg.): Die Dimension des Völkermords. Die Zahl der jüdischen Opfer des Nationalsozialismus. München 1991, S.275-310

Horak, Stephen M. (Hg.): Eastern European National Minorities, 1919-1980: A Hand-book, Littleton 1985

Igla, Brigit / Konstantinov, Y. / Alhaug, Gulbrand: Some Preliminary Comments on the Language and Names of the Gypsies of Zlataritsa (Bulgaria), in: Nordlyd, Tromsř 17 (1991), S.118-135

Ilchev, Ivan / Perry, Duncan M.: Bulgarian Ethnic Groups: Politics and Perceptions, in: RFE / RL Research Report Vol.2 (19 March 1993) No.12,, S.35-41

Irwin, Zachari T.: The Fate of Islam in the Balkans. A Comparison of Four State Poli-tics, in: Ramet, Pedro (Hg.): Religion and Nationalism in Soviet and East European Politics. Revised and expanded edition, Durham / London 1989, S.378-407

Jackson, Marvin R.: Changes in Ethnic Populations of Southeastern Europe: Holocaust, Migration and Assimilation from 1940 to 1970, in: Schönfeld, R. (Hg.): Nationalitätenprobleme in Südosteuropa, München 1987, S. 74-104

Kalionski, Alexei: The Pomak Dilemma, in: La transmission du savoir dans le monde musulman pčriphérique. Lettre d’information. No.13, mars 1993. S.122-130

Kanev, Krasimir: Die Dekommunisierung und die Menschenrechte an der Schwelle der

Gegenwart, in: Bulgarian Quarterly 1 (1991) 2, S.23-32

Kenrick, Donald S.: Notes on the Gypsies in Bulgaria, in: Journal of the Gypsy Lore Society, Third Series, Vol.45 (July-October 1966) No.3-4, S.77-84

Kertikow, Kiril: Die ethnonationale Frage, in: Bulgarian Quarterly 1 (1991) 3, S.85-95

Klendić, Anton: The Position of the Turks in Bulgaria, in: Contemporary Review, Vol.247 (1985) No.1438, S.229-232

Konstantinov, Yulian / Alhaug, Gulbrand / Igla, Brigit: Names of the Bulgarian Po-maks, in: Nordlyd 17 (1991), S.8-118

Konstantinov, Yulian: ’Nation-State’ and ’Minority’ Types of Discourse – Problems of Communication between the Majority and Islamic Minorities in Contem-porary Bulgaria, in: Innovation in Social Science Research 5 (1992) 3, S.75-89

Kostanick, Huey Louis: Turkish Resettlement of Bulgarian Turks 1950 – 1953, in: University of California Publications in Geography, Vol.8 (1957) No.2, S.65-164

Kraft, Ekkehart: Die bulgarische Nomenklatura vor Gericht, in: Neue Zürcher Zeitung v. 18.6.1993, S.5

Krause, S.: Ortsumbenennungen in Bulgarien 1878-1987. Betrachtung des ideologischen Hintergrundes von Ortsnamensänderungen am Bei-spiel Bulgariens. Magisterarbeit, Berlin 1991 (unveröffentlicht)

Lampe, John R.: The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, London 1986

Lee, Michelle: Die Verfolgung der Türken, in: Gegenstimmen 6 (1985) 21, S.23-28

Lilov, Alexander: To Overcome the Distortions Among the Turkic-Speaking and Muslim Population in Bulgaria, Sofia 1990

Lopasic, Alexander: The Bulgarian Muslims, or Pomaks, in: Proceedings of the Anglo- Bulgarian Symposium, ed. by Leslie Collins. Vol.II. London 1985, S.121-126

Mango, Andrew: Turkish Exodus from Bulgaria, in: The World Today 45 (1989) 10, S.166-167

Maleewa, S. T.: Beitrag zur Anthropogeographie des mittleren Rhodopenge-birges. Auszug aus der Inaugural-Dissertation zur Erlangung der philosophischen Doktorwürde, vorgelegt 1924, Zürich 1928

Marušiakova, Elena / Popov, Veselin: Roma in Bulgaria – History and Present Day, in: Roma 38/39 (1993), S.50-67

McIntosh, Mary E. (et al.): Minority Rights and Majority Rule: Ethnic Tolerance in Romania and Bulgaria, in: Criminology 73 (1995) 3, S.939-967

Meissner, Boris: Die „nationale Frage“ in marxistischer und leninistischer Sicht, in: Schönfeld, R. (Hg.): Nationalitätenprobleme in Südosteuropa, München 1987, S.9-31

Memişoglu, Hüseyin: Bulgarian Oppression in Historical Perspective, Ankara 1989.

Mihok, Brigitte: Ethnostratifikation im Sozialismus, aufgezeigt an den Beispielländern Ungarn und Rumänien, (Ethnien-Regionen-Konflikte, Bd.3) Frankfurt / M. u.a. 1990

Modern Bulgaria in Facts and Figures, Sofia 1984

Nelson, Daniel N.: Political Dynamics and the Bulgarian Military, Köln 1990 (Berichte des BIOst 43 – 1990)

Nikolaev, Rada: Bulgaria's 1992 Census: Results, Problems, and Implications, in: RFE / RL Research Report Vol.2, No.6, 5 February 1993, S.58-62

Oppression and Discrimination in Bulgaria (The Case of the Muslim Turkish Minority). Facts and Documents, London / Nicosia / Istanbul 1986

Oren, Nissan: Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria, Baltimore / London 1973

Oren, Nissan: The Bulgarian Exception: A Reassessment of the Salvation of the Jewish Community, in: Yad Vashem Studies (1968) 7, S. 83-106

Oschlies, Wolf: Arbeitskraftprobleme in der bulgarischen Landwirtschaft, in: SOM 18 (1978) 4, S.86-87

Oschlies, Wolf: Bulgarien: Land ohne Antisemitismus, Erlangen 1976

Oschlies, Wolf: Bulgariens Bevölkerung Mitte der 80er Jahre. Eine demographische und sozialpolitische Skizze, in: Berichte des Bundesinstitutes für ostwissen-schaftliche und internationale Studien 17 (1986)

Oschlies, Wolf: Mononationales Bulgarien – mit kleinen Schönheitsfehlern, in: Europäische Rundschau 14 (1986) 3, S.125-128

Perry, Duncan M.: Bulgarian Nationalism: Permutations on the Past, in: Latawski, Paul (Hg.): Contemporary Nationalism in East Central Europe, Basingstoke 1995, S.41-65

Perry, Duncan M.: New Directions for Bulgarian Turkish Relations, in: RFE / RL Research Report Vol.1, No.41, 16 October 1992, S.33-39

Plaschka, Richard Georg: Nationalismus, Staatsgewalt, Widerstand: Aspekte nationaler und sozialer Entwicklungen in Ostmittel- und Südosteuropa, München 1985

Popovic, Alexandre: L’Islam Balkanique. Les musulmans du sud-est européen dans la periode post-ottomane. Berlin 1986 (Balkanologische Veröffentlichungen, Bd.11)

Popovic, Alexandre: The Turks of Bulgaria (1878-1985), in: Central Asian Survey 5 (1986) 2, S.1-32

Poulton, Hugh: Minorities in the Balkans. Minority Rights Group Report No.82, 1989

Poulton, Hugh: The Balkans. Minorities and States in Conflict, London 1993

Pundeff, Marin V.: Churches and Religious Communities, in: Grothusen, K.-D. (Hg.): Bulgarien, (Südosteuropa-Handbuch, Bd.6) Göttingen 1990, S.543-566

Pundeff, Marin V.: Nationalism and Communism in Bulgaria, in: Ders.: Bulgaria in American Perspective, Sofia 1993, S.97-133

Rada Nikolaev / G.S.: Forced Assimilation of the Turks, in: Mastny, Vojtech (Hg.): Soviet / East European Survey, 1984-1985, Durham, NC 1986, S.187-192

Ramet, Pedro (Hg.): Religion and Nationalism in Soviet and East European Politics, Durham 1984

Reemtsma, K.: Sinti und Roma. Geschichte, Kultur, Gegenwart, München 1996

Reiter, Norbert: Die Schule zur Nation, in: Reiter, N. / Sundhaussen, H. (Hgg.): All-gemeinbildung als Modernisierungsfaktor. Zur Geschichte der Elementar-bildung in Südosteuropa von der Aufklärung bis zum Zweiten Weltkrieg. Berlin 1994, S.11-20

Religion and Nationalism in Eastern Europe, Boulder 1987

Reuter, Jens: Die Entnationalisierung der Türken in Bulgarien. Sofias Politik der Zwangsbulgarisierung aus jugoslawischer Sicht, in: SOE 34 (1985) 3/4, S.169-177

Riedel, Sabine: Das Konzept des bulgarischen Nationalstaats in Vergangenheit und Gegenwart, in: SOE 45 (1996) 1, S.55-62

Riedel, Sabine: Die türkische Minderheit im parlamentarischen System Bulgariens, in: SOE 42 (1993) 2, S.100-124

Roth, Juliana und Klaus: Das Erbe der bäuerlichen Kultur und die jüngsten Reformen der bulgarischen Landwirtschaft, in: SOE 38 (1989) 6, S.344-362

Sagorow, Orlin: Die Wahrheit, Sofia 1987

Sarides, E.: Ethnische Minderheit und zwischenstaatliches Streitobjekt. Die Pomaken in Nordgriechenland, Berlin 1987

Scheffler, Thomas: Ethnoradikalismus: Zum Verhältnis von Ethnopolitik und Gewalt, in: Seewann, G. (Hg.): Minderheiten als Konfliktpotential in Ostmittel – und Südosteuropa, München 1995, S.9-47

Seyppel, Tatjana: Das Interesse an der muslimischen Minderheit in Westthrakien (Griechenland) 1945-1990, in: Seewann, G. (Hg.): Minderheitenfragen in Südosteuropa, München 1992, S.377-392

Shiwkow, Todor: Die Einheit des bulgarischen Volkes ist Anliegen und Schicksal jeden Bürgers. Erklärung des Vorsitzenden des Staatsrates der Volksrepublik Bul-garien, Todor Shiwkow, im Bulgarischen Fernsehen und Bulgarischen Rund-funk, Sofia 1989

Silver, Brian D.: The Status of National Minority Languages in Soviet Education: An Assessment of Recent Changes, in: Soviet Studies 26 (1974) 1, S.28-40

Silverman, Carol: Bulgarian Gypsies: Adaptation in a Socialist State, in: Nomadic Peoples 21-22 (1986), S.51-62

Silverman, Carol: Peasants, Ethnicity, and Ideology in Bulgaria, in: Roth, Klaus (Hg.): Die Volkskultur Südosteuropas in der Moderne, München 1992, S.295-308

Silverman, Carol: Pomaks, in: Weeks, R. (Hg.): Moslem Peoples: A World Ethnographic Survey, Westport 1984

Silverman, Carol: Reconstructing Folklore: Media and Cultural Policy in Eastern Europe, in: Communication (1989) 11, S.141-160

Şimşir, Bilâl: Glimpses on the Turkish Minority in Bulgaria, Ankara 1986

Şimşir, Bilâl: The Turkish Minority Press in Bulgaria. Its History and Tragedy 1865-1985, Ankara 1986

Şimşir, Bilâl: The Turkish Minority in Bulgaria: History and Culture, in: Karpat, K. (Hg.): The Turks of Bulgaria: The History, Culture and Political Fate of a Minority, Istanbul 1990, S.159-178

Şimşir, Bilâl: The Turks of Bulgaria (1878-1985), London 1988

Şimşir, Bilâl: The Turks of Bulgaria in International Fora Documents, Vol.1 (1985), Vol.2 (1986). Ankara 1990

Springborn, R.: Die bulgarische Nationalbewegung, in: Reiter, N. (Hg.): Nationalbe-wegungen auf dem Balkan, Berlin / Wiesbaden 1984, S.281-358

Spuler, B.: Die Lage der Muslime in Südosteuropa seit 1945, in: Der Islam 30 (1952) 1, S.209-213

Stojanov, Valeri: Die türkische Minderheit Bulgariens bis zum Ende des Zweiten Weltkrieges, in: Österreichische Osthefte 36 (1994) 7, S.279-294

Stojanov, Valeri: Ausgrenzung und Integration: Die bulgarischen Türken nach dem Zweiten Weltkrieg (1944/45-1989), in: Österreichische Osthefte 39 (1997) 2, S.193-221.

Stojanov, Valeri: Überblick über die Forschungseinrichtungen der Turkologie in Bulga-rien, in: Materialia Turcica 12 (1986), S.1-21

Sundhaussen, Holm: Alphabetisierung und Wirtschaftswachstum in den Balkanländern in historisch-komparativer Perspektive, in: Reiter, N. / Sundhaussen, H. (Hgg.): Allgemeinbildung als Modernisierungsfaktor. Zur Geschichte der Elementarbildung in Südosteuropa von der Aufklärung bis zum Zweiten Weltkrieg. Berlin 1994, S.21-36

Terziovski, Rastislav: The Bulgarian Institutions in Occupied Macedonia, 1941-44, in: Macedonian Review 3 (1976) 1, S.72-78

The Tragedy of the Turkish Muslim Minority in Bulgaria, Ankara 1989

The Turkish Minority in Bulgaria, ed. by Ersin Onulduran, in: Foreign Policy (Ankara), vol.12, (1986) no.3-4, S.3-161

The Turkish Presence in Bulgaria. Communications 7, June 1985, Ankara 1986

Tomova, Ilona / Bogoev, P.: Minorities in Bulgaria: A Report of the 1991 International Conference on Minorities (Rome), in: The Insider: A Bulgarian Digest Monthly (1992), S.1-15

Tomova, Ilona: The Gypsies in the Transition Period, Sofia 1995

Tönnes, Bernhard: Bulgarien/Bevölkerung: Umtausch der Personalausweise, in: WDSOE 29 (1980) 12, S.283

Topp, Horst-Dieter: Die türkische Minderheit in Bulgarien, in: WDSOE 27 (1978) 5, S.141-143

Totok, William: Die Deportation in den Bărăgan. Aus dem archivalischen Nachlaß des rumänischen Stalinismus, in: Halbjahresschrift für südosteuropäische Ge-schichte, Literatur und Politik 7 (1995) 2, S.11-23

Troebst, Stefan: Antisemitismus im „Land ohne Antisemitismus“: Staat, Titularnation und jüdische Minderheit in Bulgarien 1878-1993, in: SOM 34 (1994) 3, S.187-201

Troebst, Stefan: Aufgaben und Ziele vergleichender historischer Forschung zur ethnischen Struktur und zu den Nationalismen Osteuropas, in: SOM 33 (1993) 2, S.146-156

Troebst, Stefan: Der masochistische Musterknabe: „Säuberungen in der kommunistischen Partei Bulgariens 1936-1953, in: SOE 40 (1991) 11-12, S.648-661

Troebst, Stefan: Die bulgarisch-jugoslawische Kontroverse um Makedonien 1967-1982, München 1983

Troebst, Stefan: Ethnopolitics in Bulgaria. The Turkish, Macedonian, Pomak and Gypsy Minorities, in: Helsinki Monitor Vol.5 (1994) No.1, S.32-42

Troebst, Stefan: Nationale Minderheiten, in: Grothusen, K.-D. (Hg.): Bulgarien. (Südosteuropa-Handbuch, Bd.6), Göttingen 1990, S.474-489

Troebst, Stefan: Nationalismus als Demokratisierungshemmnis in Bulgarien, in: SOE 41 (1992) 3-4, S.188-227

Troebst, Stefan: Partei, Staat und türkische Minderheit in Bulgarien: Kontinuität und Wandel (1956-1986), in: Europäische Rundschau 14 (1986) 2, S.83-97

Troebst, Stefan: Zum Verhältnis von Partei, Staat und türki-scher Min-derheit in Bulgarien 1956-1986, in: Nationalitäten-probleme in Südost-europa, hrsg. v. Roland Schönfeld, München 1987, S. 231-253 (Unter-suchungen zur Gegenwarts-kunde Südost-europas, Bd. 25)

Troebst, Stefan: Todor Živkovs nationalitätenpolitisches Vermächtnis (Dokumentation), in: SOE 38 (1989)11-12, S.739-743

Troebst, Stefan: Von bulgarischen Türken und „getürkten“ Bulgaren (Dokumentation), in: SOE 34 (1985) 6, S.359-367

Troebst, Stefan: Zur bulgarischen Assimilationspolitik gegenüber der türkischen Min-derheit: Geschichten aus Politbüro und 1001 Nacht (Dokumentation), in: SOE 34 (1985) 9, S.486-506

Vakarelski, Christo: Altertümliche Elemente in Lebensweise und Kultur der bulgarischen

Mohammedaner, in: Zeitschrift für Balkanologie 5 (1966) 4, S.149-172

Vasileva, Bojka: Population Migrations between Bulgaria and Czechoslovakia after the Second World War, in: Bulgarian Histo-rical Review 18 (1990) 3, S.3-19

Vogel, Heinrich: Demographische Entwicklungstendenzen in Bulgarien, in: WDSOE 27 (1978) 10, S.247-254

Weber, M.: Wirtschaft und Gesellschaft. Grundriß der verstehenden Soziologie, Tübin-gen 1985

Wer macht sich Sorgen um die Mohammedaner in Bulgarien und warum? Fakten, Daten, Antworten, Reportagen, Sofia 1985

Werder, Johannes: Die türkische Minderheit in Bulgarien, in: SOM 18 (1978) 2, S.89

Wolff, R.L.: The Balkans in our Time, Cambridge, Mass. 1956

Željazkova, Antonina: Social Aspects of the Process of Izlamization in the Balkan Pos-sessions of the Ottoman Empire, in: Etudes Balkaniques 21 (1985) 3, S.107-122

Željazkova, Antonina: The Problem of the Authenticity of Some Domestic Sources on the Islamization of the Rhodopes, Deeply Rooted in Bulgarian Historiogra-phy, in: Etudes Balkaniques 26 (1990) 4, S.105-111

 

 

[1] В своя каталог от искания активистите на ОФ настояват наред с въвеждането на задължителното образование за всички турски момчета и момичета, преди всичко за финансовото осигуряване на училищното дело от държавата. Тя трябвало да поеме издръжката на съществуващите и строителството на нови училищни сгради, както и да плаща заплати на учителите. Дипломите на турските училища трябвало да се признаят със закон и на завършилите тези училища да се осигури достъп до по-високите български училища без приемни изпити – едно право, което трябвало да важи особено за абсолвентите на духовната гиманзия Nüvvab в Шумен. Друг централен момент е искането да се признае турският за език на преподаване в турските училища, като той трябвало да бъде учен с латински шрифт. Simsir: The Turks, p.136 f., p.140, p. 145 ff. също Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр.50.

[2] Така смята Bachmaier, P.: Bulgariens Weg zur neuen Schule. Die Bildungs- und Wissenschaftspolitik der Vaterländischen Front 1944-1948, Wien 1984, стр. 31. На противоположно мнение е Simsir: The Turks, p.145 ff., който счита, че одържавяването е първата стъпка към асимилиране на турците и вмешателство в тяхната образователна автономия. С твърдението на Бахмайер, че реформата на училищното дело за малцинствата била блокирана от министъра на просветата от Радикалната партия Костурков, не може обаче да се съгласим, тъй като въпросният закон за малцинствените училища е бил приет още по време на мандата на този министър, а не както счита Бахмайер, при първия комунистически просветен министър Нейчев.

[3] Simsir: The Turks, p. 155 ff.

[4] Bachmaier: Bulgariens Weg, стр. 31.

[5] Веселинова, Л: Грижите на народната власт към турското малцинство у нас (1944-1954), в: Известия на държавите архиви 9, София 1965 г., стр. 144.

[6] Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр. 104.

[7] Цитат по: Монов, Ц.: Дейността на БКП по ликвидирането на неграмотността и малограмотността в страната (1944-1953 г.), в: Известия на института по история на БКП 33, София 1975, стр. 103.

[8] Тези цифри се отклоняват от данните на Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр.104 и 108. Там се казва, че през 1948/49 г. над 20 000 и през 1952/53 г. около 33 000 турци са били ограмотени.

[9] Цитат по Бейтуллов: Културният възход, стр.199.

[10] Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр.51 и 56.

[11] Малко по-различни цифри откриваме у Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 17 от 29.4.1991, стр.10: през 1950 г. според него е имало 987 начални и основни училища, 2 437 учители и 88600 ученици.

[12] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 17 от 29.4.1991, стр.10.

[13] Пак там.

[14] Наредба за приемане на нови студенти във висшите учебни заведения за учебната 1957/58 година, в: ИПНС номер 37 от 7.5.1957 г., стр.1. Освен това тази наредба постановява квоти за студентски бройки в определени околии с висок дял на малцинствата в Пиринска Македония, Родопите и Добруджа, а също и в изостаналите области като Странджа-Сакар.

[15] Марков, Ю.: Развитие на образованието сред турското население в България (1944-1952 г.), в: Исторически преглед 26 (1970) 1, стр.76.

[16] Една от тези мерки е „800. Постановление на Министерския съвет от 30.9.1952 г. относно материалното положение на учителите в селата“, публикувано в: ИПНС No. 86 от 17.10.1952 г., стр. 1.

[17] Дори през 70-те години в окръг Кърджали 74% от всички учители идват от други краища на страната – най-вече българи. Бейтуллов: Културният възход, стр.212.

[18] Eminov, A: The Education of Turkish Speakers in Bulgaria, in: Ethnic Groups 5 (1983) 3, p.137 ff.

[19] Bachmaier, P.: Schulsystem, in: Grothusen, K.-D. (Hg.): Bulgarien. (Südosteuropa-Handbuch, Bd.6), Göttingen 1990, стр. 492 ff.

[20] Този аргумент се застъпва в почти всички български публикации, занимаващи се с турското малцинство, напр. Генов: Братската дружба, стр.49.; Марков: Развитие на образованието, стр.48; Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр.179. Също и по-нови публикации повтарят тезата, напр. Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 17 от 29.4.1991, стр.10.

[21] Troebst: Verhältnis, стр.237, бел. 23. За връзката между посещението на Хрушчов и смяната на курса виж пак там, стр.236, бел.22.

[22] Bachmaier: Schulwesen, стр.459 f. Съветският закон за училищата от края на 1958 г. е публикуван в превод на български под заглавие Закон за укрепване връзката на училището с живота и за по-нататъшно развиване на системата на народното образование в СССР в: Народна просвета 15 (1959) 2, стр.10-22; българският еквивалент се нарича: Закон за по-тясната връзка на училището с живота и за по-нататъшно развитие на народното образование в НР България, в: ИПНС No. 54 от 7.7.1959 г., стр.1-3. За отношението между съветската и българската образователна политика виж Чичовска, В.: Просветната политика в България 40-те – 50-те години (Училището от просветната реформа до съветизацията), в: Исторически преглед 50/51 (1994/95) 2, стр.59-107.

[23] За последиците от съветския закон за училищата върху тамошните малцинства виж Silver, B.D.: The Status of National Minority Languages in Soviet Education: An Assessment of Recent Changes, in: Soviet Studies 26 (1974) 1, p.28-40; Eminov, A.: Soviet Language Policy: Continuities and Detours, in Folia Slavica 5 (1982) 1/3, p. 136-151.

[24] Eminov: The Education of Turkish Speakers, p.143 ff.

[25] Цитат по Бейтуллов: Културният възход, стр.223 (по Ленин, В. И. Съчинения, т.20, стр.21).

[26] Lampe: The Bulgarian Economy, p.149 ff. Нещо повече, именно „черната работа“ в големите предприятия на тежката промишленост, металургичните комбинати „Ленин“ и най-вече „Брежнев“ в Кремиковци близо до София, е била слабо привлекателна за българските работници заради нездравословните условия на труд, въпреки по-високото заплащане. Ето защо ръководствата на заводите са били принудени да привличат работна сила и от по-слабите в структурно отношение региони – от Родопите и от Лудогорието. Сравни Palairet, M.: „Lenin“ and „Brezhnev“: Steel Making and the Bulgarian Economy, 1956-1990, in: Europe-Asia Studies 47 (1995) 3, p.493-505, особено 501. Освен турци се привличт също затворници и виетнамски работници по договор.

[27] Simsir: The Turks, p.200. Сравни също и Бейтуллов: Културният възход, стр.222.

[28] Указание за организиране на учебно-възпитателната работа през учебната 1965/66 година в общообразователните трудово-политехнически училища, в които се учат турчета, в: Бюлетин МНП 2 (1965) 7, стр.8-9.

[29] Генов: Братската дружба. стр.51.

[30] Марков: Развитие на образованието, стр.71.

[31] Тахиров: Българските турци, стр.161. Според други данни, делът на турците в интернатите и общежитията бил „двойно по-висок от техния дял в населението средно за страната.“ Виж Бейтуллов: Културният възход, стр.213.

[32] Тахиров, Ш.: Ролята на училището за приобщаване на турското население към българския народ в борбата за социализъм и комунизъм, в: Народна просвета 30 (1970) 3, стр.57-62.

[33] Например Бейтуллов: Културният възход, стр. 222.

[34] Höpken: Modernisierung und Nationalismus, стр. 450.

[35] Höpken: Emigration und Integration, стр. 359.

[36] По-важните пасажи от текста на договора са публикувани в Simsir: The Turks, p.300 f.

[37] Отечествен фронт от 11.8.1950 г.

[38] Höpken, W.: Die Emigration von Türken aus Bulgarien. Historisches und Gegenwärtiges, in: SOE 38 (1989) 10, стр. 628.

[39] В партийния орган излизат много статии, в които турското правителство се обвинява, че е нарушило международното право и че пречи на международния железопътен транспорт. Пример за такава реакция е статията: „Отговорността на турското правителство“ в: Работническо дело от 18.10.1950 г. и „Турското правителство грубо нарушава международните правила за ж.п. движение“, в Работническо дело от 22.10.1950 г.

[40] Höpken, W.: Die Emigration von Türken, стр.629.

[41] Höpken, W.: Die Emigration von Türken, стр.629; виж също и Kostanick, Huey Louis: Turkish Resettlement of Bulgarian Turks 1950-1953, in: University of California Publikations in Geography, Vol.8, Nr.2, p.107.

[42] Kostanick: Resettlement, p.110.

[43] Höpken, W.: Die Emigration von Türken, стр. 633. Сравни също Höpken: Emigration und Integration, стр. 363.

[44] Höpken: Emigration und Integration, стр. 361.

[45] Simsir: The Turks, p.246.

[46] Höpken: Im Schatten der nationalen Frage: Die bulgarisch-türkischen Beziehungen, in: SOE 36 (1987) 2-3, стр. 89; за турските усилия подробно пише Simsir: The Turks, p.247 ff. Хьопкен с право подчертава, че и двете страни съответно премълчават усилията на другия за начало на диалог.

[47] Simsir: The Turks, p.211.

[48] Höpken: Im Schatten, стр. 90.

[49] Simsir: The Turks, p. 252. Исканията на имигрантските организации имат на първо място материален характер, понеже българското правителство явно не е било склонно да разреши на емигрантите да изнесат от страната по-големи парични суми, получени от продажбата на недвижими имоти. Друго важно искане е да се остави възможност за изселване в бъдеще на всички български турци. В меморандума се казва: „(…) Ако не се включат в споразумението тези принципи, то ще стане ясно, че българите искат да изпратят без стотинка в джоба една малка група от нашите кръвни братя в нашата страна и да попарят всички надежди за емиграция в бъдеще на нашите кръвни братя, оставащи в България…“

[50] Simsir: The Turks, p. 255. Шимшир сам е присъствал на подписването на договора от външните министри в качеството си на директор на отдел „Недвижимо имущество и малцинства“ към турското външно министерство.

[51] Пълният текст на договора е отпечатан в Държавен вестник No. 82 от 21.10.1969 г.

[52] Höpken: Im Schatten, стр. 90.

[53] Simsir: The Turks, p. 253.

[54] Държавен вестник No. 82 от 21.10.1969 г., стр.1; Höpken: Im Schatten, стр. 90. При превода на текста, Хьопкен очевидно е допуснал грешка: вместо малолетни и пълнолетни деца, той пише легитимни и нелегитимни.

[55] Simsir: The Turks, p. 261 f.

[56] Цитат по Höpken: Im Schatten, стр. 91.

[57] В Турция има няколко категории имигранти: бежанци, попадащи под условията на Женевската конвенция, бежанци извън обхвата на тази конвенция и имигранти от турски произход (за които обаче няма точно установени критерии). Последните, така наречени „национални имигранти“ се разделят на „независими“ и „държавно финансирани“ имигранти. Kirisci, K.: Refugees of Turkish Origin: Movement of „coerced immigrants“ to Turkey since 1945 (ръкопис, предстои да излезе в International Migrations) стр.1 ff.

[58] Höpken: Im Schatten, стр. 91.

[59] Пак там, стр.92, 93.

[60] Пак там, стр.95, табл.3.

[61] Пак там, стр.91.

[62] „(…) за да могат да се изселят максимален брой хора. Това е нашата крайна цел. Ние трябва да изселим най-малко 200000 души. Цифрите показват, че ако не го направим, България за няколко години рано или късно ще се превърне в един Кипър.“ Цитат по Димитрова, Д.: Турският печат за така наречения „Възродителен процес“, в: Етническата картина в България, София 1993 г., стр.178.

[63] Държавен вестник No. 38, 19.5.1989, стр. 1-2. Законът предвижда издаване на нови задгранични паспорти от 1 септември 1989 г. Текстът съдържа и един специален член, който може да бъде използван от властите като повод за издаване на извънредно разрешение за напускане на страната.

[64] Етническият конфликт в България, стр. 23.

[65] Destroying Ethnic Identity: The Expulsion, p.27 f.

[66] Пак там, стр. 29.

[67] Димитрова: Турският печат, стр.178.

[68] Филмът описва османското господство в България – естествено, следвайки официалната партийна гледна точка.

[69] Този документ явно е имал доста приключенска съдба. Докладът, разкъсан на части, бил открит в едно мазе. Текстът е подписан от вътрешния мнистър Георги Танев и е адресиран до Начо Папазов, председател на Цетралната контролно-ревизионна комисия на БКП: Информация относно обстановката в страната към 8 юли 1989 г., публикувана в: Права и свободи, No. 27, от 20.9.1991 г., стр. 8.

[70] Етническият конфликт в България, стр. 296.

[71] Димитрова: Турският печат, стр. 181.

[72] Етническият конфликт в България, стр. 143.

[73] Gjuzelev: Minderheiten in Bulgarien, стр. 366 f.

[74] Nelson, D.N.: Political Dynamics and the Bulgarian Military, Köln 1990 (Berichte des BIOst 43, 1990), стр. 17 f.

[75] Höpken: Emigration und Integration, S.370. Още през октомври 1989 г. правителството приема постановление, което трябвало да компенсира отрицателните последици от миграцията чрез въвеждане на финансови стимули. Не е ясно обаче, дали това постановление изобщо вече е изиграло някаква роля. Държавен вестник No. 78, 6.10.1989 г., стр.1-3.

[76] Права и свободи, No. 27 от 20.9.1991 г., стр.8.

[77] Етническият конфликт, стр. 261.

[78] Gjuzelev: Minderheiten in Bulgarien, S. 366 f.

[79] Например в Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks, p. 7.

[80] Някои турски автори говорят за над 200000 турци, чиито имена били сменени в хода на вълната на преименуване сред помаците, и за над 100000 турци, преименувани по време на кампанията срещу ромите между 1981 и 1983 г. Например у Simsir: The Turks, p.274 f. Тези цифри обаче изглеждат твърде преувеличени.

[81] Simsir: The Turks, p.275 f.

[82] Мемишоглу очевидно знае какво говори, когато казва, че след това решение турските интелектуалци били поставени под наблюдение – нали той самият преди да се изсели в Турция е бил доцент по история в Софийския университет, където със старото си име Юсеин Мемишев публикува редица книги върху историята на турците в България.

[83] Baest: Neues von der „einheitlichen sozialistischen Nation“, стр. 104 f.

[84] Интервю на автора с един електротехник от с. Багрилци, община Крумовград, на 4 април 1995 г.

[85] Интервю на автора с един тютюноработник от с. Багрилци, община Крумовград, на 7 април 1995 г.

[86] Baest: Neues von der „einheitlichen sozialistischen Nation“, стр. 105.

[87] Nikolaev, R. u. G. S.: Mysterious Bombings, in: Mastny, V. (Hg.): Soviet / East European Survey 1984-1985. Selected Research and Analysis from Radio Free Europe/Radio Liberty, Durham 1986, p.185-187. Baest: Neues von der „einheitlichen sozialistischen Nation“, стр.105 f. споменава за още няколко атентата в Бургас, Шумен, Търговище и Русе, за които обаче не са намерени доказателства.

[88] Nikolaev, R. u. G. S.: Mysterious Bombings, p. 186.

[89] Сотиров: Турските терористи. Виж също и разказа на един друг бивш сътрудник на тайните служби – Тепешанов, Ч.: Отровата. Документални записки, София 1993 г., стр.132 f. Една различна интерпретация на причините за бомбените атентати се намира у Poulton: The Balkans, p.148 f. Според него, в основата на атентатите лежат антикомунистически мотиви. Това личало от разпространените по същото време листовки с надпис: „40 години – 40 бомби“ – има се предвид предстоящото честване на 40-годишния юбилей на НРБ.

[90] За митингите в Момчилград виж Саид, А.: Сломиха хората от Момчилград, в: Права и свободи, No. 8 от 15.4.1991 г., стр. 13. Там властите реагират с танкове и изстрели на демонстрациите.

[91] Poulton: The Balkans, p.139; Memisoglu: Bulgarian Oppression, p. 27.

[92] Впечатляващо е описанието на един тогавашен турски член на българския парламент, отпечатано в: Poulton: The Balkans, p. 144 f.

[93] Права и свободи, No. 5, от 18.3.1991 г., стр.12. За ролята на Г. Танев виж също и Lilov: Report, p. 12 f.

[94] Права и свободи, No. 8, от 15.4.1991 г.

[95] Пак там.

[96] Poulton: The Balkans, p.140 f.

[97] Интервю на автора с един строителен инженер от Казанлък на 29.12.1994 г., който по време на преименуването през 1984 г. е бил 64-годишен.

[98] Така например свидетелства една работничка от село Крън близо до Казанлък, която разказва за нощни посещения от органите за сигурност, но самата тя била поканена да се яви в общината. Интервю на автора на 9.1.1995 г.

[99] Михайлов: Възрожденският процес, стр. 268.

[100] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, No. 20, от 20.5.1991 г., стр. 10. След 1990 г., когато Живков е обвиняем и по делото за асимилационната кампания, се стига до взаимно прехвърляне на вината между споменатите партийни дейци. Особено интересно в това отношение е изявлението на тогавашния вътрешен министър, че мълчанието на съветското ръководство относно преименуването било тълкувано като съгласие. Виж Poulton: The Balkans, p. 166 f.

[101] Lilov: Report, p. 12.

[102] Загоров, О.: Възродителният процес, София 1993 г., стр. 48 f.

 

Улрих Бюксеншютц е немски историк и политически анализатор, специализиращ в областите на източно- и югоизточноевропейскта история, както и Балканските изследвания.

Pin It

Прочетете още...