Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 08 Malcinstva

 

2.5 Турското малцинство

В литературата, посветена на турските малцинства в държавите от югоизточна Европа, въпросът за етничността на тези групи от населението най-често набързо се подминава. Изглежда мълчаливо се приема, че като турци се определят сами единствено тези лица, които рекламират за себе си двете категории, смятани за главни елементи на турската етничност, а именно – турския майчин език и ислямската религия. Тук обаче възниква въпросът, дали самоидентификацията „турчин“ кореспондира и с приписваната отвън категория „турчин“. От изложеното дотук за политиката на БКП спрямо ромите и помаците става ясно, че именно това припокриване на самоидентификация и приписвана отвън идентичност не винаги е налице при част от ромите и помаците. Както вече споменах в съответните глави, към положителните критерии език и религия се прибавят и отрицателни критерии: „турчин“ не е (поне от една външна гледна точка) някой, който „всъщност“ е ром, татарин или помак. От друга страна, двата положителни критерия език и религия дълго време с готовност се приемат от властите като елементи на турската етничност, защото те съвпадат с критериите за българска етничност – български майчин език и православно- християнско вероизповедание.

Чрез една засилена борба срещу исляма от 60-те години насам се правят опити да се отхвърли част от тази идентичност като се обръща внимание върху обстоятелството, че религиозната принадлежност в никой случай не бивало да се бърка с националната принадлежност.[1] Това е част от аргументацията, с която трябва да се вбие клин между различните мюсюлмански малцинства и да се предотврати сближаването между тях. В принципно съгласие със западното виждане обаче, и в България дълго време идентичността на турците като турскоговорещи мюсюлмани не се поставя под съмнение. Едва през 80-те години тази картина постепенно се променя. От „български турци“ стават – първоначално на теоретично равнище – мюсюлмански, турскоговорещи българи.[2] С помощта на тази конструкция впоследствие се обосновава идеологически асимилационната кампания през 1984/85 г. Самата асимилационна кампания ще бъде разгледана подробно в главата „Смени на имената“. В началото твърдението, стоящо в основата на тази конструкция, се появява само в набързо написани официални брошури и в българската преса[3], а именно – тезата, че при турците „всъщност“ става дума за потомци на насилствено ислямизирани и турцизирани етнически българи. Научното обяснение на горната теза с готовност се доставя от историците в българската Академия на науките. Особено усърдие тук показват членовете на „изследователската група Родопи“, които вече са обосновали „българския корен“ на помаците и с това – смените на имената сред тази част от населението.[4]

Тезата за българския етнически произход на турците е развита още веднъж през 1992 г. от бившия секретар на ЦК на БКП по въпросите на пропагандата и агитацията Стоян Михайлов. В книгата си[5] той обвинява критиците на тази теза в „национален нихилизъм“ и „национално предателство“ – според него, етническият произход оказвал такова силно влияние върху етническото съзнание на хората, че не може да се омаловажава по никой начин. За доказателство на твърдението си авторът се позовава само на българска литература от края на 70-те и особено – от 80-те години.[6] Михайлов привежда следните аргументи в полза на твърдението, че почти всички турци в България имали български етнически произход: 1) Броят на турските заселници бил много ограничен; 2) Част от заселниците се изселват отново още по време на османското господство; 3) Сред османските турци смъртността била много по-висока, отколкото сред българите. Тук авторът дори стига до „прозрението“, че слабата хигиена и нездравият начин на живот на османското градско население – многоженство, педерастия, консумация на тютюн, опиум и кафе – били свързани с религията и правели турците по-податливи на чумни епидемии; 4) Почти всички османски служители и войници се били изтеглили от страната непосредствено след обявяване на независимостта на държавата. Така Михайлов стига до единствено възможния извод, че останалите в страната турци първоначално били българи, които са турцизирани чрез премането на исляма.[7] По такъв начин Михайлов възражда отново старата теза на БКП, разпространена в множество брошури от втората половина на 80-те години.[8]

Отричайки съществуването на турско малцинство, компартията достига върха на антитурската пропаганда. Тази идеологическа конструкция става необходима и заради силния международен натиск, упражнен върху българското държавно ръководство след смяната на имената през 1984/85 г.[9] Тук обаче не бива да се създава впечатлението, че идентичността на турското малцинство в България е оставала незасегната от държавно вмешателство по време на изследвания период. Борбата на БКП срещу влиянието на исляма вече бе спомената. На прицела на държавната политика след 1944 г. стоят преди всичко консервативният начин на живот, ниското образователно ниво и особеностите на демографската и социална структура на това малцинство. Чрез постепенното изравняване на тези белези на социалната структура с тези на цялото население, съотв. на българското мнозинство, се цели и постепенното преодоляване на етническото разделение между турци и българи.[10]

2.5.1 Демографска и социална структура на турското население

Демографската и социална структура на турското население е подложена на дълбоки изменения от възникването на модерната българска държава в края на 19. век насам и особено в изследвания период от 1944-та до 1989 г. Главна роля за промените преди Втората световна война играят различните вълни на изселване. Преди Берлинския конгрес от 1878 г. може да се смята, че около една трета от населението на днешната българска територия се състои от мюсюлмани, предимно турци.[11] Тази картина се променя още след Априлското въстание през 1876 г. и най-вече след 1878 г., когато вследствие на военните действия и на рязко променената политическа ситуация една част от турското население последва оттеглящите се османски войски. След сключването на Берлинския договор, според който на мюсюлманите се гарантират елементарни малцинствени права, част от бежанците се завръщат по родните си места.[12] Наред с пристигането на българи от старите емиграционни центрове извън Османската империя изселването на турците довежда до намаляване на техния дял от 26% от цялото население през 1878 г. до 19% през 1887 г. и накрая до около 14% през 1900 г.[13] Друга причина за спадането на дела на турците безспорно е съединението на Княжество България с автономната провинция Източна Румелия през 1885 г., когато гъсто населените с турци области около град Кърджали и някои селища в централните Родопи северно от Девин са дадени на Османската империя. Тези области стават българска държавна територия едва след сключването на мирното споразумение в Константинопол през 1913 г.[14]

В първата половина на 20 век турците емигрират от днешната българска територия най- вече заради възобновените военни действия по време на Балканските войни.[15] Сключените в хода на войните споразумения между България и Османската империя, съответно Република Турция, уреждат по-нататъшното изселване на турците.[16] Условията по договорите са други, но не единствените причини за продължаващата емиграция (сравни табл. 26.), вследствие на която делът на турците в периода от 1900 г. до 1934 г. спада от малко над 14% на около 10% и с това достига онова ниво, запазило се в основни линии и до днес.[17] Сериозни причини за емиграцията, според Хьопкен, са свързаната с изпадането в положението на етническо малцинство загуба на статус след края на османското господство; социалните и културни промени, настъпили вследствие на де-османизирането на българското общество от ориентираните към западни модели нови български елити; разбиването на „социалния фундамент“ на турското население чрез данъчни и поземлени реформи; и накрая – настъпилият притегателен ефект, породен от по-рано емигрирали роднини. Допълнителен стимул към емиграция представлява и появата на дяснонационалистически движения през втората половина на 30-те години както и отделни антитурски изстъпления.[18]

При това особено устойчиво влияе върху социалната структура на турското малцинство изселването на старите градски елити. Загубвайки „склонните към модернизация“ градски елити, които биха могли да служат като посредник за новите буржоазни, а по-късно комунистически идеи, турското малцинство замръзва в една консервативно ориентирана, селска социална структура, в която ислямът запазва голямото си влияние и която се оказва враждебна към промени още дълго време след вземането на властта от комунистите.[19] Затова една от задачите, която си поставя БКП е именно да излъчи нови елити от редиците на българските турци, които да служат като посредници на марксистко-ленинските идеи. Дали и сред новите елити настъпва „изтичане на мозъци“ вследствие на различните емиграционни движения, продължили и след 1944 г., засега не може да се твърди. По-долу ще се спра подробно на емиграционните вълни от 1950/51, 1969/78, и 1989 г.

Докато съставът на населението в традиционните селски региони на турците в България (Източните Родопи, Лудогорието, Добруджа, съотв. окръзите Кърджали, Хасково, Разград, Шумен, Силистра и Толбухин/Добрич) остава в общи линии непроменен по време на емиграционните вълни, то във всички градове, населени предимно от турци, техният дял драстично намалява в периода между 1884 и 1910 г. В повечето случаи този спад е следствие от спадането на абсолютните цифри за цялото население (напр. в Шумен, Силистра, Разград, Варна и Русе); и обратното – спадът на дела на турците в Бургас, където техният брой в абсолютни цифри леко се покачва, и в Плевен, където абсолютният брой силно нараства, се дължи най-вече на необичайно високия дял на придошлите българи.[20] Тази обща тенденция продължава и в периода между двете световни войни; с известно закъснение този процес настъпва и в областите, присъединени по-късно към българската държава.[21] Средно за страната делът на българското население в градовете според преброяванията нараства от 80,1% през 1920 г. на 81,4% през 1926 г. до 83,3% през 1934 г., докато делът на турското население в градовете в същия период намалява от 7,3% (1920 г.) на 6,2% (1926 г.) до 5,8% (1934 г.).[22] Ако съпоставим данните за турското население в градовете и в селата в периода между двете войни, различията се оказват незначителни.[23] За съжаление не разполагам с данни за професионалната структура на българското население по етнически категории в периода между двете войни. Ако приемем обаче, че не са настъпили големи промени в този период (с изключение на изселването на елитите, които са незначителна част от цялото турско население) може да се предположи, че данните от първите преброявания след войната поне приблизително отразяват професионалната структура отпреди войната.

След Втората световна война броят на турците в България както и този на българите непрекъснато нараства. При това растежът на турското малцинство протича неравномерно и показва големи отклонения от растежа на цялото българско население. Тъй като тъкмо тези различия много често се дискутират[24] от различни страни и се тълкуват като главен мотив за политиката на БКП спрямо турското малцинство, тук ще се спра на тях по-подробно.

Демографското развитие на турското малцинство след 1944 г. продължава да се определя както и преди войната от два фактора: естествения прираст и емиграцията. В абсолютни цифри броят на турците нараства в периода от 1946 г. до 1992 г. от 675 500 (спрямо 5,9 милиона българи) на над 800 000 души (спрямо 7,3 милиона българи). Както се вижда в таблица 5, между двете преброявания през 1946 и 1956 г. броят на турците намалява с почти 20 000 души, за да се увеличи отново след това. Цифрата за 1992 г. също би трябвало да бъде значително по-голяма, ако изходим от прираста между 1956 и 1965 г. Тези две несъответствия могат да се обяснят с различните емиграционни вълни през 1950/51 г., 1969/78 г, и след 1989 г. Спадът в абсолютните цифри между 1946 и 1956 г. се отразява и върху дела на турците в цялото население. Този дял намалява през 50-те години в резултат на изселването на около 155 000 души (виж табл. 27) с около един процент-пункт от 9,68% на 8,62%. След това делът на турците отново се увеличава на около 9,5 % през 1965 г. и се задържа на това ниво.[25] Тази стагнация от своя страна се обяснява с емиграцията между 1968 и 1978 г. (тогава около 120 000 души напускат страната в посока Турция, виж табл. 26) и след 1989 г., когато броят на емигриралите е около 250 000 души.[26]

Прирастът на турското населние сам по себе си може би щеше да бъде все пак поносим в очите на ръководството на БКП ако не се различаваше в такава степен от прираста на цялото население на България (и преди всичко от този на етническите българи). Цифрите обаче подкрепят тезата за типичната за национализма „параноя“ – страх от прекомерното увеличаване на „чужденците“. Естественият прираст на турското население превишава средния за страната с 3-4 пъти в целия изследван период от време, и то най-вече в селските региони. Ако селското население средно бележи все по-ниски стойности на прираста (1959-64 г.: 8,2 на хиляда живородени деца, 1965-74 г: 3,0 на хиляда), които през 70-те и 80-те години стават дори отрицателни (1975-84 г. цифрата е минус 2,4 на хиляда), то в района на Кърджали, където делът на турците е особено висок, прирастът от 16 на хиляда (през 1975-84 г.) остава далеч над средния за страната (табл. 22).[27] Причините за необичайно високия прираст на турското малцинство се коренят в два фактора, смята Хьопкен. Първо, това е високата раждаемост на турските жени. Във възрастовите групи между 20 и 29 години, и над 35 години раждаемостта е доста по-висока от средната за страната. На второ място, смъртността намалява благодарение на подобреното медицинско обслужване. Наред с големия брой на децата и по-високата честота на семействата с повече от три деца, за високите коефициенти на възпроизводство допринася и големият дял на юношите (виж табл. 19) в областите, населени предимно с турци, като Кърджали например.[28] Затова в средата на 70-те години български автори прогнозират, че населението в района на Кърджали ще се удвои в периода от 1965 до 2000 г., докато цялото население на България ще се увеличи само със 17%. Последните две преброявания обаче показват, че тези пресмятания, особено що се отнася до прираста на цялото население, са силно завишени.[29]

Към демографските особености на турското малцинство спада и неговата непроменена, очебийно ниска степен на урбанизация.[30] Ако преходът от предимно селско към предимно градско население в българското общество като цяло приключва около 1970 г., то и до днес все още над две трети от турското население живее на село. Преброяването от 1992 г. отчита, че съотношението между град и село общо за страната е 67,2 % спрямо 32,8 % (табл. 1); за турското малцинство съответните цифри са 31,6 % на 68,4 %.[31] Ако проследим данните за целия изследван период от 1944 до 1989 г., то става ясно, че степента на урбанизация на цялото население рязко се покачва през 40-те и 50-те години; при турците обаче цифрите стагнират до края на 50-те години и едва през 60-те започват бавно да се покачват.[32]

Преобладаващият селски характер на турското малцинство се отразява през целия изследван период и върху неговата социална структура. Таблица 19 показва, че между 1956 и 1975 г. настъпва значителен спад в дела на селяните – през 1956 г. те представляват над 80 % от турското население (спрямо около 60 % селяни от цялото население) като достигат почти 30 % през 1975 г. (спрямо 6,7 % – от цялото население). Тези стойности обаче не дават ясна представа, понеже спадът се дължи до голяма степен на изменения статус на кооперираните селяни.[33] Значително по-ясно става значението на селското стопанство за социалната структура на турското население, ако погледнем табл. 21, където е показано разпределението на населението по клонове на икономиката. Наистина делът на заетите в промишлеността между 1956 и 1975 г. силно нараства (цялото население: от 12,9 % на 33,2 %; турското население: от 6,8 % на 20,9 %). Но докато делът на заетите в селското стопанство през същия период средно за страната рязко намалява – от 70,1 % на 28,4 %, то делът на заетите в селското стопанство турци намалява само от 84,3 % на 56,1 % (за 1965 г. виж и табл. 7).

В определена степен важна роля за забавената модернизация на социалната структура при турците играе ниският образователен статус. Както показва табл. 15, при последното преброяване преди Втората световна война през 1934 г. делът на грамотните средно за страната е 55,6 %. За българоговорещото население[34] цифрата превишава средния дял – 61,1 %, за турското население обаче тя е само 14 % (18,9 % при по-възрастните от 7 години). При това се установява отчетлива разлика между град и село – сред турските градски жители 25,5 % могат да четат и пишат, сред селските жители – само 12,7 %. От друга страна при турците над 7-годишна възраст се забелязва и значителна разлика между грамотността при мъжете и при жените. Докато средната степен на грамотност при мъжете възлиза на 32, 0 % (от тях 39,6 % – в градовете, 22,9 % – в селата), то съответните стойности за жените са само 12,2 % (24,2 %, съотв. 10,2 %).[35]

След войната тази базисна ситуация се променя първоначално много бавно. И при тази група от населението, точно както при помаците, правителството стартира от края на 40-те години една мащабна програма за ограмотяване, в резултат на което броят на неграмотните до 1949 г. се намалява с 30 000 души.[36] Въпреки това неумението да четат и пишат сред турците остава повсеместно. В средата на 50-те години все още неграмотните сред турското население наброяват 36 %.[37] Според официални данни неграмотността сред възрастните в трудоспособна възраст е ликвидирана много по-късно, едва през 70-те години.[38] Ако погледнем данните от последното преброяване през 1992 г. обаче ще видим, че и тези официални данни представят желаното за действително. Делът на неграмотните при турците възлиза все още на 7,4 % и е доста по-висок от средния за страната – 2, 0 %.[39]

Също и при повишаването на общото образователно ниво напредъкът се постига много бавно, както показва табл. 17. Тук се забелязва едно общо изместване на акцента в посока на средните училища, но и в тази област турското население остава значително под средната за страната стойност. При по-високите степени на образование разликата си остава все така огромна. Така успехите в повишаването на образователното ниво на турското население се оказват доста скромни. Дали този факт е свързан с развитието на учебното дело, ще разгледам по-подробно в съответната глава по-нататък.

Също така незначителни са успехите на БКП в нейния стремеж да ограничи смятаното за враг на модернизацията влияние на исляма. От края на 50-те години правителството предприема постоянни опити да се пребори с това влияние; социологически проучвания от 80-те години показват обаче (табл. 23 до 25) че религиозността сред българските турци е много по-висока от тази на българите-християни.[40] И все пак в някои области се постигат забележими успехи за турското малцинство. Така например, увеличава се делът на заетите в промишлеността туркини, който в средата на 80-те години почти не се различава от този на българките.[41]

В тези промени намира израз волята за модернизиране на комунистическото ръководство, но също така и относително слабият успех на държавните мерки за изравняване на социалната структура на малцинството към тази на мнозинството. Остава открит въпросът, каква е тежестта на отделните фактори, които допринасят за това изоставане на турците от общобългарското развитие, като например традиционно ориентираният начин на живот, влиянието на исляма и значително по-ниското образователно ниво (по-подробно – в главата за образователната система). Също така остава открит и въпросът, дали държавните мерки за повишаване на вътрешната миграция действително променят демографската структура на турското население.[42] И дали емиграцията ако не засилва, то все пак не затвърждава тази изостаналост.

2.5.2 Държавната политика спрямо турското малцинство преди 1944 г.

Както споменах по-горе, социалната и демографска структура на турското малцинство е подложена на дълбоки изменения от самото начало на независимата българска държавност и най-вече в първите години, когато турците се превръщат от господстваща в подвластна част от населението. При това важна роля играе споменатата вече емиграция. Според Крамптън, тя се стимулира и от нападките срещу менталността на турците – наред с разрушаването на старата селищна структура, той изброява и забраната за отглеждане на ориз, затварянето и разбиването на джамии от руската окупационна армия както и изземането на оръжието от турците в северна България, което увеличило тяхната несигурност, понеже те не могли да се бранят повече от мародерстващите банди в тази област.[43] И все пак наличието на държавно-институционализиран натиск се релативира от автори като Еминов:

„Макар че има периоди, когато турци и други мюсюлмани попадат под силен дискриминационен натиск след 1878 г., и особено по време на последвалите войни на Балканите, то този натиск не е бил систематичен и отразява анти-ислямските и анти- мюсюлмански настроения на отделни български политици.“[44]

Наистина очевидци като Каниц или Иречек приписват на българските правителства едно доста либерално отношение към турското малцинство, което намира израз и във вътрешните и международни правни норми. Тази по-скоро положителна обща картина се поддържа и от доклада на комисията Карнеги от 1914 г.[45] В периода след Втората световна война обаче историята се претълкува от българска страна така, че да се изтъкнат положителните достижения на комунистическото господство. Сега вече се говори за една „асимилаторска“ и даже „расистка и терористична“ политика.[46] Среден път между тези крайни позиции се опитва да намери Хьопкен. Обобщавайки своите бележки за тази група от населението, той пише:

„Макар турското население да се развива в периода между възстановяването на държавната независимост и Втората световна война като едно социално пренебрегнато и политически безсилно частично общество, чиито религиозни и културни права понякога се засягат, то те не са били никога субстанциално заплашени. С това не бива нито да се отрича факта, че спрямо турското малцинство липсва последователно държавно застъпничество, нито да се премълчават отделни антитурски изстъпления. Като цяло обаче все пак липсва насочен интеграционен натиск.“[47]

Описаното от Хьопкен „частично общество“ разполага според Ньойския договор със значителна вътрешна автономия. По-нататък ще използвам тази автономия като мащаб за оценка на различните фази в развитието на държавната малцинствена политика. В какво се състои тази вътрешна автономия на турското малцинство в периода между войните? Тя се изразява преди всичко в редица самоуправляващи се институции, с които се уреждат важни аспекти на социалния живот на турците, като например частното училищно дело, мюсюлманското вероизповедание, представителствата на турското малцинство пред държавната власт и културните и образователни организации.

Най-важната институция за турците в периода между войните безспорно е ислямското вероизповедание начело с главния мюфтия. В правно отношение главният мюфтия се подчинява както на seyhülislam в Истанбул, така и на директората по верските въпроси към българското външно министерство.[48] На главния мюфтия от своя страна се подчиняват отговарящите за отделните области мюфтии. Мюфтиите обединяват в своята служба функциите на ходжите (духовниците) и на кадиите (съдиите). На местно ниво общинските съвети образуват представителствата на мюсюлманската общност пред държавната власт. В същото време те управляват и духовните фондации (вакъф), както и финансирането и поддръжката на частните училища. Въпреки че ислямската „църковна организация“ по същество отговаря за всички мюсюлмани в България, през 20-те години сред части от турското малцинство се оформя ясният стремеж да и се придаде един национален турски образ. Това намира израз между другото в решението на първия турски национален конгрес в България през 1929 г., с което трябвало да се забрани приемането на мюсюлмански роми в общинските съвети.[49] Мюсюлманските духовници се държат в повечето случаи лоялно към държавата – особено след като влиянието на кемализма се разпространява и сред турците в България. Тогава възниква една коалиция между консервативното мюсюлманско духовенство и правителството, което се стреми да ограничи това влияние.[50] По такъв начин религиозната организация могла да преживее без поражения преврата през 1934 г.

Затова пък частните училища са сериозно засегнати от настъпилия политически обрат. Първоначално в почти всички селища, където живеят турци, има турски частни училища. Макар техният правен статус да е подложен на най-различни държавни посегателства, главната им цел е била да се подобри лошото ниво на преподаване.[51] Турският автор Билял Шимшир, който иначе е доста анти-български настроен, подчертава преди всичко правните реформи по време на краткото управление на земеделския водач Стамболийски (1919-1923 г.). Тяхна цел е да се равнопоставят турските частни училища в правно отношение с българските и да им се осигури държавна поддръжка.[52] Училищата се управляват от така наречени училищни съвети, които отговарят също и за назначаването на учителския персонал; тези назначения трябвало обаче да се съгласуват с министерството на образованието.[53] При управлението на Стамболийски се създава и един институт за подготовка на учители, както и висшето ислямско духовно училище (медресе) Nüvvab в град Шумен. Институтът за подготовка на учители, чието официално освещаване е запланувано първоначално през 1912 г., отваря врати едва през 1918 г. като държавно училище. През 20-те години се обмисля създаването на други два учителски института в Русе и Пловдив. Въпреки че правителството одобрява това решение, планът неколкократно се отлага. Накрая, вместо да се основат нови учебни заведения, през 1928 г. се закрива институтът в Шумен.[54] Създаденият през 1922 г. висш ислямски институт (медресе) Nüvvab трябвало да се превърне в място за образоване на мюсюлмански духовници; след затварянето на учителския институт обаче, медресът поема на първо място задачата да обучава учители.[55]

Ако финансовото положение на частните училища и общото състояние на турските образователни институции се влошава още след насилственото сваляне на Стамболийски през 1923 г.[56], то след преврата през 1934 г. броят на турските училища (и ученици) рязко намалява. В средата на 20-те години в България има над 2 400 основни и средни училища, през учебната 1936/37 г. техният брой вече е само 585, а до края на Втората световна война остават 344 – и това на фона на присъединяването на Южна Добруджа през 1940 г., с което турското население значително нараства.[57] Тук особено ясно изпъква националистически ориентираната политика на новия режим. Той официално си поставя за цел да държи турското малцинство на ниско образователно равнище от съображения за сигурност, както се казва в един документ от 1935 г., цитиран от Стоянов.[58]

Увеличаващият се брой на изселниците (виж табл. 26) от края на 20-те години и отново след 1934 г. показват, че настроението сред българските турци силно се влошава вследствие на авторитарния преврат.[59] За промяната на настроението със сигурност допринася и преименуването на редица селища веднага след като кръгът „Звено“ взема властта. Тогава в продължение само на половин година са българизирани почти 1900 турски имена на селища в цялата страна – преди всичко това става в области с висок дял на турското население (Лудогорието в Североизточна България и тогавашния окръг Кърджали в Югоизточна България).[60] Забраната на културно-просветната организация Туран[61] представлява друг удар срещу кемалистки настроената част от турското малцинство; съюзът Туран се заменя от антикемалисткото „Общество за защита на мюсюлманската религия в България“, подкрепяно от държавата.[62]

Накрая реставраторската политика на кръга „Звено“ се проявява и в силното ограничаване на турската преса. Непосредствено след идването си на власт звенарите забраняват редица турски вестници. Положението на пресата се изостря още повече в края на 30-те години докато накрая през 1941 г. почти всички останали турски вестници са закрити.[63]

На фона на гореописаните промени в ущърб на турското малцинство, настъпили след края на 20-те години и особено силно – от средата на 30-те години, трудно може да се съгласим с глобализиращата оценка на Хьопкен за държавната малцинствена политика в периода между войните. Напротив, има ясни тенденции да се задържа това малцинство тъкмо на нивото на „частично общество“ (Хьопкен), което да понася съдбата си колкото се може по-далеч от политиката. При това изглежда, че важна цел на българските правителства е била да отслабят влиянието на кемалистките идеи в България и да подпомогнат на тогавашните консервативни кръгове, които продължавали да споделят османско-панислямски идеи. По такъв начин, от края на 20-те години настъпва не само едно де-османизиране на българското общество, но същевременно и едно ре-османизиране на обществения живот на българските турци.

Дали положението на турското малцинство се влошава още повече след влизането на България в Тристранния пакт през 1941 г., не може да се прецени, понеже повечето автори или изключват периода на Втората световна война от своите изследвания (като В. Хьопкен или Б. Шимшир) или се опират на доста едностранчива литература.[64]

2.5.3 Политиката на БКП спрямо турското малцинство след 1944

С идването на власт на правителството на Отечествения фронт през пролетта на 1944 г. за турското малцинство възниква една амбивалентна ситуация. От една страна за тази дотогава пренебрегвана и на моменти дори ощетявана група от населението се предлага възможност да си възстанови загубените през изминалите години права и да напредне в развитието си благодарение на изявените модернизационни стремежи на доминирания от комунистите Отечествен фронт, което до 1944 г. по различни причини се оказва невъзможно. В същото време обаче и новото правителство не успява да превъзмогне традиционното българско недоверие срещу турското население като „пета колона“ на Анкара. Освен това капсулираното в себе си турско частично общество се противопоставя на волята за социално обединяване. Волята за хомогенизиране крие в себе си и опасността от заличаване на особеностите на това малцинство чрез държавни принудителни мерки.

В годините непосредствено след войната новото правителство проявява готовност да се съобрази с исканията, отправени към него от различни страни. Нали то трябва да заздрави базата на своята власт, и то най-вече по селата, където живее главната клиентела на най- силния политически противник на БКП, респ. на Отечествения фронт, а именно – Земеделския съюз (БЗНС). За да спечели на своя страна турското малцинство, правителствената коалиция си служи с подобни средства, както и спрямо другите, вече описани малцинства. Такова средство е например издаването най-напред на един турски вестник „Ъшък“ („Светлина“) от комисията за турското малцинство при ОФ.[65] От друга страна обаче трябва да отбележим: Правителството не насърчава активно (за разлика от случая с ромите, „македонците“ и до известна степен и помаците) етническото съзнание на българските турци – поне в литературата не се откриват свидетелства за това.[66] Освен това не се създава специална културна и просветна организация, както например за евреите, арменците и ромите. Понеже липсва точно изследване на съдържанието на турската преса в България, може само да се предположи, че новите властници не са смятали нито за уместно, нито за необходимо засилването на националното турско съзнание.

В преходната фаза правителството прави редица отстъпки, които имат за цел да привлекат турците към активно участие в политиката и да отстранят дотогава съществуващите правни ограничения. Към тях спада равнопоставянето на турските и български учители, което трябвало да се постигне със закона за училищата от май 1945 г. (и съответните подобрения от септември 1946 г.).[67] Равнопоставянето на учителите обаче е съпроводено с чистка на персонала, макар на този факт да не се набляга особено.[68] От друга страна общото правно изравняване включва също разпоредби като закона за равнопоставянето на половете, с който „се нанася първият решаващ удар срещу старите религиозни възгледи за турските жени и се откриват нови светли перспективи за тяхното активно участие във всички области на живота наравно с мъжете“.[69]

Наред с правните отстъпки, чийто последствия тук не може да се преценят, поземлената реформа от 1946 г. е най-сериозната мярка, способна да привлече турците на страната на правителството. Според български данни, около 45 000 турски селяни без земя са облагодетелствани от реформата след като получават малки обработваеми парцели за стопанисване. Освен това правителството въвежда монопол върху тютюна – така търговията с тютюн, която дотогава е в частни ръце, трябвало да се одържави и да се отнеме печалбата на спекулантите.[70] Но и при тази мярка правителството преследва съвсем практични цели – България изживява в първите следвоенни години сериозна продоволствена криза и страда от недостиг на валута. Тютюнът обаче е един от главните източници на валута за балканската страна, тъй че правителството не може да се лиши от този допълнителен извор на приходи, който се открива с одържавяването на търговията с тютюн.[71]

Това общо взето положително отношение на БКП спрямо турците сигурно е повлияло на увеличаването на броя на партийните членове и сред тази част от населението. Броят на турските членове на компартията нараства от около 21 500 в края на 1945/1946г. на 31 000 в началото на 1947 г.[72] По такъв начин турските членове съставляват първоначално малко над 6 на сто от общия членски състав (това е по-малко от делът на партийните членове в общия брой на населенито). И впоследствие растежът на турските членове малко изостава; през 1948 г. малко над 6% от населението членува в БКП, докато при турците са под 5%.[73] Наред с посочените по-горе причини увеличаването на членската маса на БКП сигурно е свързано и със създаването на специални комисии по малцинствата в някои окръжни и областни комитети. Такива комитети и комисии по малцинствата се основават предимно в турските области и не се ограничават само до компартията, но се създават и при съответните комитети на Отечествения фронт, които по това време още играят ролята на изпълнителни органи.[74] Въпреки това продължава да има трудности в партийната работа тъкмо в района на Кърджали, както личи от изявленията на делегата на 5-ия партиен конгрес (1948 г.) от Крумовград. Проблемите в организацията идват преди всичко от лошата инфраструктура и разпръснатия начин на заселване в Източните Родопи, но също и от ниското образователно ниво на населението.[75]

На пръв поглед изглежда че с изборната победа на Отечествения фронт на парламентарните избори през 1946 г. за турците в България настъпват действително нови времена. За това говори и приемането на новата „Димитровска“ конституция през 1947 г. В същото време обаче се засилват броженията сред турското население. Не само че БКП повежда яростна борба срещу опозицията, начело със Земеделския съюз, и във всички обществени служби започват чистки (в това число и в турските общински и училищни съвети)[76]; настъпва времето и на Народните съдилища, в хода на които според различни оценки падат близо 2 700 жертви, а други няколко хиляди са осъдени на продължителни срокове затвор.[77] Тези брожения не остават незабелязани от БКП. Още в началото на януари 1948 г. ЦК обсъжда на един пленум положението на турското малцинство. На пленума Георги Димитров се оплаква, че някои мюсюлмански духовници разпространяват националистическа пропаганда сред турците в страната. Явно не само това опасение го подтиква да направи извода, че „(…) фактически ние имаме на южната граница едно небългарско население, което представлява постоянна язва (sic!) за нашата страна.“ Изглежда той се опасява и за националната сигурност, което го кара да формулира свое предложение за решаване на проблема. А именно, в същото изказване Димитров предлага да се изсели турското население от граничните области и да се засели там „наше собствено, българско население“, както той сам казва.[78] Дали действително са последвали преселвания от граничните райони, не може да се реконструира на базата на използваната литература, макар да се срещат отделни податки.[79] Този пленум на ЦК е забележителен и в друго отношение. Централна тема на дискусиите е най-вече оценката на досегашната партийна линия. При това Димитров е подложен на сериозни нападки от страна на Червенков и други „вулгарни дихотомисти“(М. Хачикян).[80] Може да се предположи, че той залага на тези националистически фрази, за да укрепи още веднъж позицията си във властта.

Когато през пролетта на 1949 г. все повече турци подават молби за входни визи в Турция в турските консулства, членът на ЦК Добри Терпешев е изпратен с поръчение да обиколи страната и да открие истинските причини за нарастващия наплив за изселване. От доклада на Терпешев става ясно, че решаващата причина за растящата нервност на турското население, изразяваща се и в нелегално прекосяване на границите, е всъщност първата вълна на колективизацията в селското стопанство.[81] И накрая, емиграцията на евреите от България в Израел вероятно е дало последния тласък за подобна стъпка също и при турците.[82] Опирайки се на този доклад Политбюро взема на 18.8.1949 г. едно решение с важни последствия – да се изселят онези турци, които не желаят повече да останат в страната. В документа дори се предвиждат мерки в случай, че турските власти откажат да приемат изселниците. Тогава турското население следва да се пресели в Северна България. Дори икономически въпроси се уреждат в текста, защото възниква опасност тютюневата реколта да остане неприбрана заради предстоящото изселване. За да се предотвратят евентуалните финансови загуби, се предвижда привличането на български работници за прибиране на тютюна. Във всеки случай обаче подбудителите сред турското население трябвало да бъдат изселени, което ясно показва генералната линия, стояща зад решението на Политбюро – след като запушва устата на опозиционния Земеделски съюз с убийството на Никола Петков през август 1947 г. БКП иска да се отърве както от потенциалните противници на режима сред турците, така и от свързания с тях риск за сигурността по южната граница. Пред общественото мнение трябвало да се изтъкват постиженията на социализма от една страна, от друга – да се заклеймяват в медиите лошите условия на живот в Турция.[83] Понеже в този момент вече е взето решението за разрешаване на емиграцията, приемането на следващата политическа мярка спрямо малцинствата, увеличаваща натиска върху турците, не играе толкова важна роля – две седмици след решението на Политбюро Министерският съвет одобрява новия закон за религията.[84]

Трябва обаче да измине още една година, докато българското ръководство се реши да даде път на нарасналия емиграционен натиск и да съобщи на турското правителство, че около 250 000 турци искат да напуснат България. В българската преса това съобщение се представя под формата на протестна нота до турското правителство, което уж протакало умишлено изселването. Този факт показва стремежът на българските власти да прехвърлят отговорността за действията си другиму.[85] Протичането на изселническата вълна ще разгледам подробно в съответната глава. Тук само ще отбележа, че между август 1950 г. и края на септември 1951 г. около 155 000 души напускат България в посока Турция. В преобладаващото си мнозинство това са турци, но сред тях има помаци и роми.

Още докато изселването върви с пълна пара, Политбюро приема на 26.4.1951 г. решение номер А 103; най-вероятно целта е да се преодолее предизвикания от емиграцията недостиг на работна ръка в селското стопанство и да се създадат стимули за турците да останат в страната.[86] С този документ се утвърждават главните принципи на политиката на БКП спрямо турците до края на десетилетието. По същество с решението се покриват три области, от които БКП очаква, че ще могат да омекотят брожението сред турското население след като приключи емиграционната вълна. Първо, трябва да се проведат някои организационни промени, с които да се подобри политическото представителство на турците – към Централните комитети на БКП и на комунистическия младежки съюз, както и при Националния съвет на Отечествения фронт се образуват специални отдели, съответно секции за турското малцинство (Не е ясно дали тези организационни промени всъщност не са били излишни. Нали подобни комитети са съществували и по-рано, по думите на Мемишев). Второ, сътрудничеството в културната и просветна област с азербайджанската съветска република трябва да се засили. Координацията на това сътрудничество се възлага на бъдещия пръв партиен ръководител Тодор Живков. Сътрудничество с Азербайджан всъщност представлява само един аспект от новата образователна политика. За първи път се въвеждат привилегии за турците при приемане във висши учебни заведения, както и специални стипендии.[87] Тази политика на отстъпки довежда обаче и до някои нежелани за партийното ръководство резултати. Гарантирането на един вид културна автономия с множество публикации и създаването на турски театри, изграждането на турско училищно дело и активното подпомагане на общото образователно ниво на турското малцинство чрез квотния принцип изглежда засилва тяхното национално съзнание в нежелателно висока степен. Според Трьобст, основната дилема за партията през 50-те години се състои тъкмо в това – от една страна тя се стреми да отслаби турската идентичност като се мъчи да ограничи влиянието на исляма, за тази цел обаче тя трябвало да си послужи с турския език.[88]

Промените в образователната сфера, на които ще се спра подробно по-долу, показват главната линия на това решение. Третата и най-широка област засяга именно модернизирането на турските селища. В българската литература, занимаваща се с история на турците, този аспект се изтъква специално, защото той бил допринесъл много за преодоляването на социалната и икономическа изостаналост на турското население. Наистина през следващите години отговорните власти, най-вече Министерския съвет, проявяват забележителна активност. За съжаление не са публикувани постановленията, споменати от Мемишев, които трябвало да дадат тласък на модернизирането на окръзите Шумен, Хасково, Варна и Русе, така че за конкретните цели знаем твърде малко.[89]

В действителност държавните мерки по модернизиране в турските райони, особено колективизацията, изостават в сравнение с другите региони. Вследствие на това преодоляването на социалните различия напредва много бавно. Темпото на колективизация в различните турски области също показва значителни регионални различия. Хьопкен пише, че в окръг Хасково, с неговия висок дял турско население, през 1955/56 г. само малко над половината от всички стопани са влезли в селскостопанските кооперативи и почти 40% от обработваемата земя все още се намира в частни ръце.[90] В този регион колективизацията приключва много късно, най-вероятните причини за това вече изложих в главата за помаците. Затова пък в северните области колективизацията изглежда напредва доста по-бързо. През пролетта на 1956 г. вече са колективизирани 75% от стопанствата в Русе, над 80% – в окръг Толбухин и над 90% – в Търговище.[91] Все пак в тези окръзи и делът на турското население е по-нисък отколкото в окръг Хасково (виж табл. 13).

Очевидно партийното ръководство не може да бъде доволно от подобно развитие на нещата. Въпреки че след 1951 г. то има с какво да се похвали, най-вече в образователния сектор, социалното развитие на турското малцинство поема по един специален път, който противоречи на обединителните усилия на БКП. Нещо повече, въведените привилегии за турците логично пораждат желанието на части от другите ислямски групи – помаци и роми – да получат също статус на привилегировани. Точно срещу това обстоятелство започва яростна борба след Априлския пленум, и особено след 7. партиен конгрес през 1958 г., както вече споменах по-горе. Турците обаче също не са пощадени от промяната в курса на малцинствената политика.

Не е изяснено, кога точно се вземат вътрешно-партийните решения, довели до новата промяна в политиката спрямо турците. По всичко изглежда, че те са подготвени още на един пленум на ЦК през април 1956 г., както предполага Трьобст.[92] Лежащите в основата на окончателната политика на партията „Тезиси на ЦК на БКП за работата на партията сред турското население“ са представени от Политбюро едва на 21.6.1958 г. и са приети от пленума на ЦК в началото на октомври 1958 г.[93] Може да се предположи, че партията е изчакала със следващата си стъпка спрямо турците, докато приключи колективизацията на селското стопанство. За съдържанието на тези тезиси е известно сравнително малко. Една от най-важните точки обаче е въпросът за езика. Историкът Бейтуллов обобщава през 1979 г. причините за промените в държавната езикова политика по следния начин:

„Отговаряйки на желанието на трудещите се турци, партията показа, че използването на едно общо средство за общуване в обществения живот от всички членове на единния трудов колектив на цялата страна не е само техен частен въпрос. То бе и за в бъдеще ще стане още по-важен обществен и държавен въпрос. При липсата на единно средство за общуване между всички членове на обществото не е възможно успешно и ускорено придвижване напред към развития социализъм и комунизма на всички членове на обществото, постепенното премахване на различията между града и село, между работническата класа и селячеството, между хората на физическия и умствения труд, между хората от различните народностни групи -- били те турци или цигани, арменци или евреи.“[94]

По този начин партията не поставя повече преодоляването на социалните различия преди националното сплотяване, ами обявява, че е намерила в уеднаквяването на езика средство за преодоляване на социалните и икономически различия.[95] С този идеологически завой става възможно и обосноваването на дълбоките промени в образователния сектор: тезисите постановяват също и постепенното сливане на турските с български училища. Вследствие на това турският от главен език на преподаване в турските основни училища все повече изпада в положението на избираем предмет в обединените училища.

Ограничаването на турския език се отразява и в намаляването на обема на турските печатни издания. Официалното обяснение тогава гласи, че турските читатели проявявали по-голям интерес към български вестници и книги, отколкото към турските. Това било „закономерен процес“, обусловен от постоянното повишаване на културата на турското население. Издаването отсега нататък на двуезични вестници имало за цел, да информира както по-старото поколение чрез турските статии, така и по-младото – чрез българските. По- доброто владеене на български от младежите е причината, поради която най-напред са спрени от печат органите на детските и младежки организации.[96]

Това вмешателство в дотогава съществуващата „културна автономия“ на турското малцинство не се ограничава само до пресата и училищата. Вследствие на решението се засилва преди всичко и антирелигиозната пропаганда. След 1960 г. броят на мюсюлманските духовници е намален съществено по настояване на Политбюро посредством въвеждането на нови „епархии“. Така се стеснява още една възможност за идентификация на турското малцинство.[97] Този анти-религиозен, българско-национален курс се засилва още повече след укрепване на властовата позиция на Тодор Живков след 1962 г.[98] По това време първият партиен ръководител външно проявява особена загриженост за турското малцинство – обикаляйки турските области и изпращайки поздравителни писма до турската преса.[99]

Както след промените в социалната и икономическа ситуация в края на 40-те години, и сега турското малцинство реагира на вмешателството в културния живот със засилен наплив пред дипломатическите представителства на Турция. Според турски данни, от септември 1963 г. до март 1964 г. са подадени над 380 000 молби за входна виза, докато накрая българските власти започват да забраняват на турците да влизат в консулствата.[100] Дори тези цифри да са завишени, има основания да смятаме, че желанието за емиграция на много турци е силно нараснало. От една страна, едва ли уволнените турски учители и духовници са настроени доброжелателно към режима. От друга страна, турците не са имали някакви положителни примери, които да вдъхват оптимизъм. Помаците и ромите по това време вече са били засегнати от първите институционализирани преименувания. Цитираните от Шимшир статии от българската преса[101] също показват, че партията се отнася много сериозно към този проблем. Фактът, че в края на януари Политбюро взема решение за повишаване на жизненото равнище на турското население, представлява още едно доказателство за възникналото сериозно социално брожение сред турците, изразяващо се в желанието за емиграция.[102]

Този нов опит за модернизация обхваща предимно окръзите Разград и Кърджали. Както сочат малкото налични данни, в окръг Кърджали се разраства химическата индустрия и тютюнопроизводството наред с комбината за преработка на цветни метали ГОРУБСО. Освен това започва изграждане на язовирите Студен кладенец, Кърджали и Ивайловград, предназначени за производство на електроенергия.[103] В Разградски окръг се разширяват предимно съществуващите средни предприятия в текстилната, фармацевтичната и стъкларската промишленост. Въпреки тази държавна поддръжка обаче икономическото развитие на споменатите окръзи през 60-те години изостава от средното за страната.[104] Макар че делът на индустриалното производство между 1960 и 1970 г. се увеличава, разпределението на работната сила не се променя. През 1970 г. преобладаващото мнозинство от трудещите се е заето в селското стопанство.[105] Прави впечатление, че в окръзите с по-нисък дял на турско население и делът на заетите в селското стопанство е по- нисък. Това показва, че амбициозните планове на партийното и държавно ръководство да изравнят социалните различия между турското население и средните стойности за страната, се провалят. Спрямо цялото население заетите в промишленото производство още в средата на 60-те години леко превишават броя на работещите в селското стопанство, както се вижда от табл. 7.

Мерките на БКП не успяват да се справят също и с изселническия въпрос. Тук партията отново следва двойствена стратегия. От една страна официално се подчертава, че за изселване не може да се мисли, защото българските турци са „неделима част от българския народ“.[106] От друга страна обаче българското държавно ръководство от средата на 60-те години води преговори с турското правителство за евентуална изселническа спогодба. При това становището на турското правителство по въпроса е доста спорно.[107] Накрая съответният договор е подписан на 22 март 1968 г. по време на посещението на Тодор Живков в Турция от двамата външни министри Чаглаянгил и Башев, на 30 май 1968 г. документът е ратифициран и влиза в сила на 19 август 1969 г.[108] Спогодбата предвижда събирането на семействата, които са били разделени в хода на преселническата вълна от 1950/51 г. и има срок на действие до 1978 г. Този срок действително е спазен, както ще стане ясно в съответната глава по-долу.

Успоредно с преговорите по емиграцията, вътре в партията се водят дискусии за по- нататъшната политика спрямо турците. В тях, според Трифонов, особено се отличава един от шефовете на Отечествения фронт и заместник-министър председател Пенчо Кубадински, който настоява за асимилиране на турците чрез смесени бракове на туркини с българи и дори предлага неговата организация, комсомолът и партията да пропагандират смесените бракове. Освен това той искал да отблъсне влиянието на исляма като се вербуват мюсюлмански духовници за сътрудници на Държавна сигурност. По въпроса за емиграцията Кубадински застъпва твърда линия: колкото се може повече турци трябвало да се изселят. Други висши функционери като първият заместник-министър председател Живко Живков (не е родственик на Тодор Живков) стоят на реалистични позиции. Тази група е на мнение, че политиката спрямо помаците вече показала как „националният“ подход само би засилил национализма на турците. На заседание на Политбюро на 21.11.1967 г. Тодор Живков представя най-сетне окончателната, не особено нова партийна линия. Сега асимилацията трябвало да се постигне чрез съвместния живот и съвместната работа на българи и турци и посредством въвличането на турската интелигенция в администрацията. В същото време обаче Живков приема и предложението на Кубадински, да се вербуват мюсюлманските духовници за сътрудници на Държавна сигурност.[109] Показателно е че това решение се взема във време, когато председателят на партията Т. Живков отправя призив за „национално осъзнаване“ към българската историография.[110]

Още преди публикуването на договора за събиране на разделените семейства в Държавен вестник, през февруари и юни 1969 г. се провеждат други две заседания на Политбюро, на които се обсъждат по-нататъшните действия на партията. Те обаче не водят до съществени новости, ако не се смята заклинанието, че „естественият исторически процес на преодоляване на етническите различия“ трябвало да бъде ускорен.[111] Този процес трябвало да се форсира и чрез изграждането на училищното дело в турските области[112], което от своя страна щяло да доведе до „културен възход“ на турското население.[113] Вследствие на тези заседания на Политбюро в органа на образователното министерство се публикуват редица разпоредби, като например „Мероприятия на Министерство на образованието за изпълнение на решението на Политбюро на ЦК на БКП за по-нататъшното подобряване на работата сред турското население и неговото цялостно сближаване към българския народ в борбата за социализъм и комунизъм“[114], където се предвиждат „подобрения“ в училищното дело. Отново се нарежда да се изпратят (дори и пенсионирани) учители от вътрешността на страната в областите, населени с турци.[115] Също така голямо значение за социалното развитие на турското малцинство има и министерското постановление „за по-нататъшното социално-икономическо и културно развитие на окръзите Кърджали, Силистра, Разград, Шумен и Търговище“ от 1.7.1970 г.[116] От съкратената версия на документа може да се види насоката на предвидените мерки за модернизиране; така между другото, министерството на леката индустрия получава задача да организира в някои окръзи специализирани училища за преработка на текстил.[117]

От гореспоменатите решения става ясно, че партийното ръководство възнамерява да продължи политиката си на модернизиране и асимилация, докато една част от турското малцинство емигрира. Тъй като преустройството на обществото почва да изостава не само в турските региони,[118] държавното ръководство се опитва да проведе след 1972 г. едно изместване на производството от индустриалните центрове в „изостаналите“ региони.[119] Последствията от тази стъпка не могат да се опишат поради липса на достоверни източници на информация. На пръв поглед изнасянето на производството изглежда противоречи на общата тенденция към засилена централизация на икономиката. Една от целите на централизацията, която засяга на първо място управленската сфера, е също така и разпределението на работната сила. С това може поне отчасти да се обясни това изнасяне на производството.[120]

Тези усилия за модернизиране обаче са само едната страна от политиката на БКП спрямо турците. На базата на „развитото социалистическо общество“, което щяло да се построи чрез социално и икономическо модернизиране, трябва да се изгради „единната социалистическа нация“. Точно тази концепция довежда до ново изостряне на асимилационната политика спрямо българските турци.[121] След като успешно е заменила една част от помашката идентичност, а именно мюсюлманските имена, с един „български“ белег, Партията предприема и мерки за борба срещу външните белези на турската идентичност. В един ключов документ за българската малцинствена политика тогавашният главен идеолог на БКП Александър Лилов настоява през 1974 г. да се замени традиционното облекло и преди всичко мюсюлманските празници и обреди със съответна система от социалистически празници и обичаи.[122] Въвеждането и пропагандирането на новите празници и обичаи по всяка вероятност се възлага на ОФ. Тази стъпка обаче явно не се увенчава с особен успех. На едно събрание на Отечествения фронт през 1980 г. на тема „ролята на Отечествения фронт за по-нататъшното утвърждаване на социалистическия начин на живот“ секретарката на окръжния комитет на ОФ в Разград съобщава, че ислямът, практикуван през 1973 г. все още от цели 42,1% от населението на окръга, показва забележителна способност за съпротива. Новосъздаденият граждански погребален ритуал например се ползва само от 42 процента от хората. Продължават да се практикуват и някои консевативни обичаи и традиции, посветени на основаването на семейство, раждането на деца, при погребения, траурни обряди, както и при обрязването на децата на българските турци.[123] За преодоляването им трябвало да се спечели помощта на турските жени, които се радвали на особена почит като носители на домашните традиции. Мерки за продължаване на образованието, но също и курсове от рода на „Как да обзаведа дома си“, „Как да празнувам рождения си ден“ и „Как да нарека детето си“(sic!) трябвало да събудят интереса на жените. Гощавки и модни ревюта служели за допълнителна примамка.[124] Също и в Кърджалийски окръг са провеждани такива или подобни мероприятия. Но в същото време делегатката на общинския ОФ-комитет констатира:

„Нашите успехи са безспорни. Но нас ни безпокои упоритото придържане към някои консервативни традиции и дребнобуржоазни тенденции. Все още се почита един ужасен обичай, който се предписва от мюсюлманската религия, „обрязването“ на малки момчета. Той се провежда както в семействата на българските турци, така и при мнозина от потомците на насилствено помохамеданчените в миналото българи.“[125]

През 70-те години стартира и един трети процес, който на пръв поглед изглежда че няма нищо общо с промените в икономическата и социалната сфера – разработването на тезата за „възраждането“ не само на помаците, но и на българските турци. Основните черти на тази теория вече бяха споменати във връзка с етничността на българските турци: също както помаците, българските турци били „всъщност“ българи според своя етногенезис. Трьобст показва в една своя работа причинните връзки между изработването на тази теза и кампанията по преименуване от 1984/85 г. Тук само ще обърна внимание на факта, че не става дума за нова теория, а за доразвиване на твърдения, разпространени още в края на 19 век, както пише Трьобст. Твърденията се основават на предпоставката, че една част от българските турци са потомци на турцизирани българи. В края на 70-те години тази „стара доктрина“ се усъвършенства само дотолкова, че вече всички турци в България имали български етнически произход.[126]

През следващите години партийното ръководство изглежда няма ясна представа за по- нататъшната си политика спрямо турците. От една страна тя се опитва да прилага класическата политика на социално-икономическо сближаване на различните етнически групи в страната и постига само ограничени успехи. Освен това, използването на емиграцията на значителна част от турското малцинство като „предпазен вентил“ също не води до очакваното отслабване на напрежението. Не настъпва и желаният демографски ефект: турското малцинство продължава да нараства с темпо, много по-високо от средното за страната и се доближава до цифрата 10 на сто от цялото население, една психологически важна граница.[127] От друга страна партийната върхушка намира в лицето на пропагандирания в обкръжението на Людмила Живкова „възродителен процес“ едно удобно идеологическо оправдание за политиката, довела вече до „успех“ при помаците – а именно, промяната на турско-арабските в български имена.

Очевидно партийните водачи вече са обмисляли варианта да проведат смени на имената и при българските турци. Иначе отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК нямаше да се произнесе така изрично срещу преименуванията, както това става по думите на тогавашния отговорен секретар на ЦК Стоян Михайлов. Той цитира един документ за вътрешно ползване на отдела за агитация и пропаганда от 1980 г, който засяга по-нататъшната работа с турците и чието съдържание се преповтаря още от 1977 г. За съжаление разполагаме само с откъси от този отчет и затова трябва да бъдем внимателни с неговата оценка. В документа се казва, че преименуването може да доведе до успех, но се подчертават редица сериозни отрицателни ефекти и в крайна сметка този вид решаване на проблема се отхвърля като нереалистичен. Първо, тази мярка би била отклонение от марксистко-ленинския подход в политиката, и второ, преименуването щяло да бъде схванато от турците (които и без това се опасявали, че и на тях скоро ще им сменят имената) като асимилация и би предизвикало тяхното отчуждаване от партията и държавата. Освен това, такава акция би развихрила буржоазния национализъм у тази част от населението и би наляла вода в мелницата както на турската, така и на югославската националистическа пропаганда. Накрая в отчета се изброяват още някои международни усложнения, до които би довела една кампания по преименуване: империалистическите центрове, особено чрез заключителните споразумения от Хелзинки на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа, биха злоупотребили със световната общественост за да дискредитират социализма в България и реалния социализъм въобще. Нещо повече, братските социалистически партии също едва ли биха одобрили такава акция; най-вече КПСС, която и без това се отнася резервирано към българските планове, би обявила смените на имената за тесногръд национализъм.[128] Всички тези аргументи очевидно са склонили партийното ръководство на първо време да се откаже от преименуването като инструмент за асимилация. Вместо това отделът за агитация и пропаганда на ЦК на БКП залага на една дългосрочна политика, която предвижда турците да съхранят небългарското си съзнание и все пак един ден те да станат български патриоти.

В началото на 80-те години се взема едно решение, чийто характер на мярка по малцинствената политика е доста спорен: „Постановление No.22 от 10 май 1982 г. за ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от четвърти и пети функционален тип, от граничните райони и от странджанско-сакарския край през осмата петилетка и до 1990 г.“[129] С това постановление трябва да се спрат на първо място процесите на обезлюдяване в указаните области. Целта явно е да се изравнят споменатите райони в стопанско и културно отношение с останалите части на страната. При изпълнението на този указ обаче възникват големи проблеми.[130] Изглежда за партийното и държавно ръководство първостепенно значение има въпросът, с горния указ да се направи по-привлекателна областта Странджа-Сакар[131], намираща се на българо-турската граница, макар че според указа трябвало да се обхванат общо 45% от българската територия и 20% от населението.[132] Това обстоятелство сигурно кара някои автори да приписват на тази мярка малцинствено-политически характер.[133] Основанията за такава оценка не бива да се пренебрегват – нали все пак предимно хора от вътрешността на страната трябвало да се заселват там. Нещо повече, може и да има връзка между 22-рия указ от май 1982 г. и заседанието на Политбюро от 22 февруари същата година, на което, според Трифонов, то взема решение да се забрани на български турци да се заселват в граничните райони на Странджа-Сакар. Причината била засилената тенденция от края на 70-те години сред това население да се премества в граничните райони, където преди никога не са живели турци.[134] Въпреки всичко, на базата на използваната литература не може да се даде еднозначна оценка както на указа на Министерския съвет, така и на решението на Политбюро от гледна точка на последиците за малцинствената политика.

Ако причислим това постановление на Министерския съвет към мерките за модернизация, чрез които да се премахнат социалните различия между турци и българи, то не може да се отрече известна последователност в политиката на БКП до лятото на 1984 г.: на 8 май 1984 г. Политбюро решава да продължи обичайните модернизационни мероприятия, с които да подобри интеграцията на турското малцинство в българското общество.[135] Това решение съдържа подробно описание на досегашната политика и може да се разглежда като свидетелство за провала на партийното и държавно ръководство. След задължителното изтъкване на историческите завоевания за българските турци текстът се спира върху съществуващите проблеми в работата с това население. Преобладаващото мнозинство все още работи в селското стопанство и в строителството, като трудовите колективи се образуват по етнически признак. Все още повечето турци живеят в селата, където трудовите отношения в селското стопанство консервират етническите особености. В просветната област се констатират трудности при набирането на турски ученици в училищата, както и при преподаването на български език, а това неминуемо понижава образователното ниво. При жените степента на образованост все така изостава от средната стойност за страната. Турците с висше образование са концентрирани само в няколко дисциплини и, което е още по-лошо, са податливи към влиянието на ислямския фундаментализъм. Освен това българските турци като цяло все още били склонни да се поддават на турския национализъм, например в международни кризисни ситуации – това се дължало предимно на пропагандата на съседна Турция, която подклаждала страха от насилствена асимилация.[136] Решението завършва с призив към различните партийни организации и служби да мобилизират своите усилия на всички нива, за да отстранят наличните неуредици.[137]

Тъй като пълният текст на решението все пак не ни е известен, трудно може да се прецени, дали по-това време вече се очертава по-нататъшно изостряне на асимилационната политика, или партията смята да се придържа към своя курс на интеграция чрез повишаване на жизнения и образователен стандарт. Интересното в този документ е критиката, която се упражнява върху местните партийни кадри за това, че работели твърде малко сред българските турци.[138] Тъкмо това обстоятелство фатално напомня на поведението на партийната върхушка спрямо кадрите в Благоевградски окръг през 60-те години. Тогава местните функционери тълкуват тази критика по такъв начин, че започват да сменяват имената на помаците под знака на политиката на сближаване. На този фон изглежда непонятно, защо на 19 юни 1984 г. Политбюро приема още едно решение „за по- нататъшното обединение и сплотяване на българските турци към делото на социализма и към политиката на БКП“. Указът отново предвижда икономическото развитие на изостаналите турски селища, като една от мерките е заселването там на специалисти от други части на страната. Мероприятия срещу турския национализъм, но също и против отрицателното отношение на части от българското население към турските съграждани трябвало да съпровождат тази политика.[139]

И двете решения обаче едва ли са имали някакво особено значение. Съмнително е те въобще да са били прилагани на практика, защото по същото време в една добавка към юнския указ на Министерския съвет се възлага да разработи мерки, които трябва да задействат една доста по-твърда линия спрямо турското малцинство: МС трябва да ограничи дейността на мюсюлманското духовенство и да забрани строителството на нови джамии.[140] Особено тежко засяга турското малцинство забраната да се говори турски език на публични места.[141] Точно тази забрана води до едно непредсказуемо изостряне на ситуацията в турските селища, защото дори най-малки нарушения се наказвали с парична глоба от порядъка на една месечна заплата.[142]

Много скоро след приемането на въпросното решение положението в южните турски области, особено в тогавашните окръзи Кърджали, Смолян, Хасково и Пловдив, драматично се влошава. Местните органи започват да сменят имената на турското население. По-долу ще се спра подробно на събитията около преименуването. Според официалната версия за няколко месеца 850 000 български турци сменят имената си, при което от страна на държавните органи е упражняван силен натиск, както свидетелстват докладите на редица правозащитни организации.[143] Впоследствие официално се разпространява евфемизмът за „националното възраждане“ на българските турци: Засегнатите от преименуванията възстановили доброволно българските си имена и така се били завърнали в обятията на своята „действителна“, българска етничност.[144]

Още докато смените на имената вървят с пълна пара, на 18.1.1985 г. се провежда среща на Политбюро със секретарите на окръжни комитети и други представители на партийния и държавния апарат. Докладът на тогавашния заместник председател на Държавния съвет и по-сетнешен министър-председател Георги Атанасов[145] е забележителен в следните три отношения: Първо, Атанасов описва в общи линии хода на кампанията по смяната на имената, второ, той разкрива причините за нея и трето, дава предложения за това, какво да предприеме партията след преименуването. Най-интересни в тази връзка са разсъжденията на члена на Политбюро за причините, породили „възстановяването на българските имена“:

– Това е дълбоко прогресивен процес, който ще има за последица окончателно утвърждаване на българското социалистическо патриотично самосъзнание сред онези граждани, които в различни етапи на миналото, с най-различни средства и подбуди са били отдалечавани от чистите извори на българския национален дух. Приемането на българските имена и задълбочаването на възродителния процес фактически ще улесни борбата срещу отрицателните последици, свързани с компактността на това население. (…) Следователно това е процес с дълготрайни последици, с изключително важно, съдбовно значение за нашия народ, за българската социалистическа нация.“[146]

Освен забележителните реторични качества на текста, от него става ясно, че партийното ръководство е направило скок. Докато теоретичните основания за преименуването отдавна са налице, то тук се назовават със собствените им имена също и практическите, почти банални националистически мотиви за извършените смени на имената: Трябва да се премахнат основанията за вмешателството на Турция във вътрешните работи на страната като от момента на преименуването може да се твърди, че всъщност става дума не за български турци, а за българи. За целта се премахват външните белези на една небългарска идентичност. Пред такъв национализъм бледнеят всички изтънчени аргументи. Все пак отговор на въпроса, защо българското правителство нанася удара точно в този момент, не може да се даде – нито докладът на Атанасов, нито изказването на Живков в същия ден позволяват подобни заключения.

Що се отнася до политическите и социално-психологически последици от смените на имената, то Атанасов е прав като говори за „съдбоносното значение“ на тази асимилационна мярка. Действителните последици обаче са предсказани много по-добре в цитирания по-горе отчет на отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК от 1980 г., отколкото от самия Атанасов. Не само че турците в никакъв случай не си връщат „българското национално съзнание“, както се надяват в София – напротив, акцията предизвиква тъкмо засилване на турската национална идентичност. Българските власти реагират на съпротивата сред турското население с вълна от арести и принудителни изселвания, а също и с екзекуции, като точният брой на жертвите до днес остава спорен.[147] На този фон за турците – официално наречени вече „българи с възстановени имена“ в противовес на „българите с традиционни имена“ – сигурно е изглеждало като чиста гавра, когато Милко Балев (тогава член на Политбюро и подведен под съдебна отговорност заради преименуванията през 1991 г.) обявява в местния весник Хасковска трибуна:

„В края на 1984 и началото на 1985 г. се надигна в цялата страна с нова сила, спонтанен и всеобхватен, един процес на възстановяване на българските имена на онези наши сънародници, които носеха турско-арабски имена. Този процес беше в истинския смисъл на думата лавинообразен, той беше завършен в цялата страна за два-три месеца, в някои области и села – дори за няколко дни. (…) Другарки и другари, Народна Република България е еднонационална държава, нейната територия не включва никакви чужди области и българският народ не съдържа никакви части от други народи или нации.“[148]

Силните международни реакции, които предизвиква акцията по преименуването (най- вече тези на съседната Република Турция) вероятно също са повлияли в известна степен на отношението на българските турци към това ultima ratio на българската малцинствена политика. Без да се впускам в подробности, искам само да отбележа, че до началото на 80- те години българо-турските дипломатически отношения са относително дружелюбни. След акцията обаче те се редуцират само до размяна на протестни ноти. При това поведението на турското правителство се ръководи от предложението, първоначално да приеме в Турция близо половината от всички български турци; от своя страна българското правителство пък изключва всякаква по-нататъшна възможност за изселване на тази част от населението с аргумента, че тук изобщо не става дума за турци, ами за „насилствено ислямизирани в миналото българи“.[149] Също и на международната сцена България все повече изпада в изолация, след като КССЕ, НАТО и ООН официално осъждат нарушаването на човешките права в страната – в повечето случаи по настояване на Турция. По същата причина се влошават и отношенията на България с нейните икономически партньори от ислямския свят, макар и не чак в такава степен, както се надява турското правителство.[150]

Не на последно място вследствие на усилията на Турция, все повече се засилва съпротивата сред турското малцинство. Тя обаче се преследва най-строго, както се вижда от сведенията на правозащитните организации. Успоредно с репресиите и арестите все повече се ограничава и възможността за свободно практикуване на религията. Сред ислямското духовенство се провеждат чистки, за да се пречупи съпротивата и в техните редици. От наличната информация може да се направи извода, че по това време правителството се мъчи да ликвидира последните останали „етнодиференциращи белези“ в България. В случая с турците това се отнася предимно до религията и езика, което се изразява между другото и във факта, че след смяната на имената двуезичният дотогава вестник „Нова светлина“ започва да излиза вече само на български.[151]

Всички тези принудителни мерки и ограничения още повече засилват натиска за емиграция сред турското население, пред който обаче българските власти не искат да отстъпят. Вместо това Политбюро се опитва да намери друго решение на проблема на заседанието си на 12 март 1988 г. Както преди 40 години Георги Димитров, сега Тодор Живков предлага на това заседание турците да бъдат преселени във вътрешността на страната:

„Трябва да бъде ясно, че без такова разместване и настаняване там на българи няма да решим проблема, особено към границата. (…) Не става дума да вдигаме цели села, а разместване на млади семейства, като почнем от границата, от компактните райони.“[152]

В същото време обаче той явно добре си е давал сметка за последиците от политиката на ръководената от него партия:

„Но ние не сме разсекли възела. Това, че сме сменили имената, нищо не значи. Те се кръщават вкъщи, всяко новородено дете има две имена и т.н. При новите условия национализмът започва да се възражда. Дайте да си дадем ясна сметка за това.“[153]

Това прозрение на държавния глава изглежда не е довело до практически действия, също както и неговото предложение да се реши проблемът чрез преселване – най-малкото не са открити досега данни за масови преселения.

По всичко личи, че от един момент в края на 80-те години нататък българското правителство трябвало да приеме една пасивна роля в драмата на малцинствената политика. Дори Политбюро е обладано през април 1989 г. от известна резигнация. В това време на мнозина функционери очевидно става ясно, че досегашната политика на БКП по „националния въпрос“ е всичко друго, но не и последователна. На заседание на най-високия партиен орган Пенчо Кубадински например със завист споменава Сърбия, Гърция и Румъния, където от основаването на държавите през 19 век се провежда една целенасочена политика. Петър Дюлгеров, един от отговорните за преименуването на помаците в началото на 60-те години в Благоевградски окръг, критикува интернационализма на партията. От гледна точка на „националните интереси“ партията била отишла „прекалено далеч“, казва той, като явно има предвид и политиката по македонизирането на Пиринската област през 40-те години. Министърът на отбраната Добри Джуров дори заявява, че се срамувал, когато поглеждал назад към „зигзагообразния“ курс на партията. Също и тогавашният министър- председател Георги Атанасов смята, че партията трябва да избере една национално- българска линия, дори ако това предизвика съпротива вътре в партийните редици.[154]

Причината за настъпилата резигнация сред водачите на партията най-вероятно се крие в нарасналата съпротива на турското население. Още през март 1989 г. се констатират зачестили провокации, като умишлено се нарушават предимно издадените през 1984 г. заповеди: Демонстративно се говори турски език на публични места в някои области, заселени с турци, другаде жените отново почват да носят своите шалвари. В отворени писма до прокуратурата и до партийния орган Работническо дело се настоява за връщане на турските имена.[155] През април започват първите гладни стачки в селата Таслаково и Климент (в Пловдивския край).[156] Тази ненасилствена съпротива, организирана от някои нелегални опозиционни групи като „Съюза за защита на човешките права“, групата „Виена 89“ и независимия профсъюз „Подкрепа“ има за цел да насочи вниманието на световната общественост към нарушенията на човешките права в България. Предстоящите конференции по човешките права през юни в Париж и Виена (оттук и името на групата Виена 89) трябвало да бъдат използвани като форуми за тази съпротива.[157] След 20 май протестите на българските турци срещу правителствената политика вземат все по-големи размери. Отново се стига до големи демонстрации, предимно в северозападна България (Каолиново, Разград, Дулово и др., и на югоизток в Джебел, близо до Кърджали). Някои от митингите преминават в насилствени сблъсъци с държавните органи по охрана на реда, сред демонстрантите има убити.[158]

На 29 май положението толкова се изостря, че партийната върхушка се вижда принудена да реагира. Генералният секретар сам поема инициативата с една необичайна стъпка – изявление по телевизията и радиото. Митингите обаче не са единствената причина за словото на Живков.[159] То става необходимо затова, защото местните органи на вътрешното министерство започват да снабдяват „главатарите“ на турската съпротива с паспорти и да ги съпровождат до турската граница, след като на 9 май парламентът гласува нов закон за личните паспорти. Този закон трябвало всъщност да влезе в сила едва на 1 септември. Гоненията създават у турското население впечатлението, че се готви една голяма изселническа вълна, което също става причина за демонстрации – в края на краищата участниците в протестите постоянно подчертават, че искат да си върнат старите имена и да упражняват свободно религията и традиционните си обичаи, но иначе желаят да си останат в България. На първо място обаче демонстрантите настояват за диалог с партийното ръководство. Едва фактът, че диалог не се получава, засилва у турците чувството, че държавата няма повече да се грижи за тях.[160] Изводът, който се прави от тази ситуация, следователно е много прост – единствената алтернатива е емиграцията в Турция, чието правителство толкова често предлага да приеме на своя територия всички български турци.

С речта си Живков налива още повече масло в огъня. От една страна той подчертава още веднъж постиженията на социализма за турците, от друга страна обаче се мъчи да упражни натиск върху турското правителство:

– Отворете границата за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно или да останат и да живеят там. – Времето за заиграване премина -- Турция би следвало да отвори границите си за света съгласно международните норми и договорености, така както направи Народна република България.“[161]

Това, което последва, е вълна от изселвания, характеризирана от български социолози като „масова психоза“. В хода на тази изселническа вълна пред очите на световната общественост около 300 000 души напускат България в посока Турция до момента, когато под тежестта на наплива през август 1989 г. Турция преустановява приемането на емигранти без визи. Едновременно със затваряне на границата започва и обратно движение – мнозина турци отново се връщат в България, което „обогатява историята на трансграничната миграция с един куриоз“, по думите на Хьопкен.[162] Този „куриоз“ естествено не е учудващ, а просто показва, че турците в никакъв случай не са напуснали страната доброволно, както се опитва да внуши Живков в своето изявление. До януари 1990 г. близо половината от емигрантите се връщат в България – не на последно място заради икономическите проблеми в Турция и настъпилите политически промени в самата България (По-долу ще се спра още веднъж на хода и последиците на миграцията през втората половина на 1989 г.).

Емиграцията поставя България в тежко икономическо положение. Тъкмо съществуващите и без това икономически проблеми и политиката спрямо малцинствата без съмнение допринасят за отстраняването на дългогодишния партиен и държавен ръководител от всички постове на 10 ноември 1989 г. след един дворцов преврат. Новото ръководство начело с бившия външен министър Петър Младенов, бързо дава да се разбере, че иска да прекрати малцинствената политика на Живков и така да стабилизира положението в страната. За това явно са изиграли съществена роля и драматичните събития в съседна Румъния, както откровено признава членът на Политбюро Александър Лилов в доклада си пред най-високия партиен орган на 29.12.1989 г.[163]

Този доклад е забележителен в много отношения. В този ключов документ Лилов още веднъж обобщава грешките на малцинствената политика на Тодор Живков и техните последици за българското общество. Освен това той констатира, че главният виновник за тях е именно Тодор Живков:

„Същевременно ясно и открито трябва да се посочи, че главната вина за тази политическа грешка носи Тодор Живков и неговото най-близко обкръжение. Това бе, от една страна, една от най-острите прояви на големите деформации и престъпления, допуснати от неговия режим, а от друга страна – опит да се отклони вниманието на партията и обществото от назряващата след 1984 г. сериозна политическа, икономическа и морална криза в страната.“

Политиката на стария партиен шеф довела не само до икономически и социални напрежения и външнополитическа изолация, но предизвикала също и криза на доверието сред населението спрямо БКП и спрямо участвалите в преименуването органи.[164] Затова Лилов отправя и съответния апел към Политбюро:

„Първо. Оценка на самото решение за преименуване на българското тюркоезично и мюсюлманско население и в по-широк план за „създаване на етническа монолитна българска нация“, оценка на средствата за осъществяване на това решение и на последиците от него.“[165]

С това бившият главен идеолог оповестява последния обрат в малцинствената политика на своята партия. Партията се сбогува не само с химерата, че може да създаде етнически чиста българска нация, но и отменя последната извършена от нея стъпка в тази насока. Това естествено не означава, че с решението за отменяне на асимилационните мерки Министерският съвет предвижда също и възстановяване на малцинствените права или дори привилегиите; възстановяват се само гарантираните от конституцията права на личността. Освен това нито последвалият пленум на ЦК, нито Министерският съвет следват препоръката на Лилов да назоват поименно и осъдят публично виновните за акцията, като например тогавашния пръв партиен ръководител и бившият пръв секретар на окръжния комитет на партията в Кърджали Георги Танев, който за кратко дори се издига до министър на вътрешните работи.[166]

Започналият процес на демократизация в България и възникването на многопартийна система довеждат – макар и след известни трудности и търкания от страна на управляващите – до създаването на една партия, поставяща си за цел опазването на правата на малцинствата и чиято клиентела се рекрутира предимно от редиците на етническите турци в България, а именно Движението за права и свободи (ДПС). В течение на последвалите години голяма част от дискриминационните мерки, приети по време на монополното господство на БКП, се отменят.[167]

По-нататък ще разгледам още веднъж главните елементи на политиката спрямо турското малцинство от гледна точка на образователното дело, политиката по заселване и смяната на имената.

 

 

[1] Например Генов, Д.: Братската дружба между българското и турското население в България, София 1961 г., стр.54 ff, и Мизов: Ислямът, стр.117 ff.

[2] Колко рязко настъпва тази промяна в официалното виждане личи и от факта, че още през май 1984 г. излиза една книга, в която авторът (емигрирал впоследствие в Турция) навсякъде говори за „български турци“: Мемишев, Ю.: Задружно в социалистическото строителство на родината (Приобщаване на българските турци към изграждането на социализма), София 1984 г.

[3] Например в изявлението на група интелектуалци и представители на обществеността, които са сменили имената си, отпечатано в: Отечествен фронт от 26.7.1985 г. и препечатано в брошурата: Wer macht sich Sorgen um die bulgarischen Mohammedaner und warum? Fakten, Dokumente, Fragen, Antworten, Reportagen, Sofia 1985; Die Wahrheit über die bulgarischen Moslems, Sofia 1986. Турската реакция на това изявление естествено не закъснява. Сравни в тази връзка Eminov, A.: There are no Turks in Bulgaria: Rewriting History by Administrativ Fiat, in: Karpat, K. (Hg.): The Turks of Bulgaria: The History, Culture and Political Fate of a Minority, Istanbul 1990, p.203-222; Тази статия излиза още през 1986 г. със заглавие Are Turkish Speakers in Bulgaria of Ethnic Bulgarian Origin, in: Journal of the Institute of Muslim Minority Affairs 7 (1986) 2, p.503-518.

[4] Резултатите са публикувани между другото и в сборника: Проблеми на развитието на българската народност и нация, София 1988 г. и Христов, Х. (ред.): Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и националвъзродителния процес, София 1989 г.

[5] Михайлов: Възрожденският процес.

[6] Например Генчев, Н.: Българско възраждане, София 1981 г., Гандев, Х.: Българската народност през 15 век, София 1989 г., Петров, П.: Съдбоносни векове за българската народност, София 1988 г. и др.

[7] Михайлов: Възрожденският процес, стр.38 ff.

[8] Например в Sagorow, O.: Die Wahrheit, Sofia 1987, стр.43 ff.

[9] Сравни също Höpken, W.: Im Schatten der nationalen Frage: Die bulgarisch-türkischen Beziehungen (II), in: SOE 36 (1987) 4, p.178-194.

[10] Тези аргументи се застъпват особено силно от средата на 70-те години. Виж в тази връзка Бейтуллов, М.: Животът на населението от турски произход в НРБ, София 1975 г., и Тахиров, Ш.: Българските турци по пътя на социализма, София 1978 г., Едно обобщение на темата се намира у Höpken, W.: Modernisierung und Nationalismus: Sozialgeschichtliche Aspekte dr Minderheitenpolitik gegenüber den Türken, in: SOE 35 (1986) 7/8, p.437-457. На паралелно развиващите се идеологически процеси се спира Troebst, S.: Zum Verhältnis von Partei, Staat und türkischer Minderheit in Bulgarien 1956-1986, in: Schönfeld, R. (Hg.): Nationalitätenprobleme in Südosteuropa, München 1987, p.231-253 (Untersuchungen zur Gegenwartskunde Südosteuropas, Bd. 25).

[11] Popovic: L’Islam balkanique, S.71.

[12] Според български данни, между 1878 и 1912 г. страната са напуснали около 350 000 души. Турски източници посочват цифрата 1-1,5 милиона бежанци. Сравни Höpken, W.: Türkische Minderheiten in Südosteuropa. Aspekte ihrer politischen und sozialer Entwicklung in Bulgarien und Jugoslawien, in: Majer, H.G. (Hg.): Die Staaten Südosteuropas und die Osmanen, München 1989 (Südosteuropa-Jahrbuch, Bd. 19), p.228.

[13] Crampton, R. J.: The Turks of Bulgaria, 1878-1944, in: Karpat, K. H. (Hg.): The Turks of Bulgaria: The History, Culture and Political Fate of a Minority, Istanbul 1990, p. 47. Растящият брой на хората, самоопределящи се като българи, може да е свързан и с факта, че след освобождението на българските територии все повече хора се признават за българи – дори ако по време на османското господство те не са правили това (дали защото не са се чувствали като българи или просто не са смятали това за уместно).

[14] Crampton: The Turks, p. 62.

[15] По време на войните през 1912/1913 г. около 440 000 души са напуснали областите в Тракия и Македония, където се водят сраженията. Какъв дял от тях са живеещите в присъединените след войната райони около Кърджали и Девин, не може да се установи. Höpken: Türkische Minderheiten, стр. 229.

[16] По-важните от тях: договорът от Константинопол от 1912 г, който предвижда размяна на части от населението от граничните райони; мирният договор от Ньой от 1919 г. и най-вече българо-турския протокол за изселването от 1925 г. Между 1920 и 1940 г. около 230 000 души са напуснали България в посока Турция. При това на няколко пъти изселването достига „връхни точки“, например през 1927 г, когато изселническият протокол разгръща своето действие и след 1934 г., когато политическият климат за малцинствата след авторитарния преврат като цяло се влошава. Виж Höpken: Türkische Minderheiten, стр. 230.

[17] Резултати от преброяването на населението, Т.1, Демографски характеристики, София 1994 г., стр.109, Табл. 9, за 1934 г.: 9,7%. Статистическият годишник на Царство България от 1938 г. обаче посочва за 1934 г. цифрата 10,2%. Статистически годишник на Царство България. Год. ХХХ, София 1938, стр. 25.

[18] Höpken: Türkische Minderheiten, стр. 228. и 234. Сравни също Stojanov, Valeri: Die türkische Minderheit Bulgariens bis zum Ende des Zweiten Weltkrieges, стр. 279-294 (тук 289 ff.). Стоянов подчертава ролята на натиска, оказван от правителството върху кемалистки ориентираните елити; този натиск явно е довел до емиграцията на тези елити.

[19] Höpken: Türkische Minderheiten, стр. 230.

[20] Crampton: The Turks, p.54 ff.

[21] Така например, делът на турското население в Кърджали намалява непрекъснато след 1913 г. При преброяването на населението през 1926 г. съотношението между българи и турци вече е променено в полза на българите – 45,5% спрямо 43,6%. В началото на 60-те години три четвърти от жителите на Кърджали са българи. Виж Божиков, Божидар: Промени в етническия състав на населението на Кърджали, в: Известия на етнографския институт и музей, кн. 6, 1963 г. стр. 39-47.

[22] Резултати от преброяването на населението, Т.1, Демографски характеристики, София 1994 г., стр.109, табл. 9.

[23] Ако според данните от преброяването през 1920 г. 86,5% от турското население живее на село (и съответно 13,5% – в градовете), то съотношението през 1926 г. е 87,8 на 12,2%, а през 1934 г. – 87,2 на 12,8%. Може само да се спекулира, дали спадът на дела на градското население в средата на 20-те години се дължи на емиграцията след сключването на българо-турския договор. По този въпрос липсват надеждни изследвания. Собствени изчисления на базата на: Резултати от преброяването на населението, Т.1, Демографски характеристики, София 1994 г., стр.106, табл.9.

[24] Напр. Höpken: Modernisierung, Tradition und sozialer Wandel, стр. 617 ff., същия автор: Modernisierung und Nationalismus, S.437 ff.

[25] При отчитане на резултатите от преброяването на населението през 1992 г. трябва да се има предвид броят и делът на ромите, които по-рано са се определяли като турци, а сега попадат в категорията роми.

[26] Приема се че първоначално страната напускат около 300 000 души, от които 50 000 се връщат обратно шест месеца по-късно. Виж Етническият конфликт в България 1989, София 1990, стр. 317.

[27] Höpken: Modernisierung und Nationalismus, S.446 ff.

[28] Пак там.

[29] Така например твърди Мизов: Ислямът, стр. 153. Според Höpken: Modernisierung und Nationalismus, стр. 448, големината на семействата в района на Кърджали е много по-висока от средната за страната.

[30] При степента на урбанизация трябва да се има предвид практиката на българското правителство да обявява за градове селища, които не могат да се сравняват със западния тип „град“.

[31] Резултати от преброяването на населението, Т.1, Демографски характеристики, София 1994 г.,стр.108, табл.9.

[32] Пак там.

[33] След създаването на аграрно-промишлените комплекси (АПК) в началото на 70-те години кооперираните селяни в АПК се водят вече в категорията „работници“ при преброяването на населението. Виж Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр. 168.; Höpken: Modernisierung und Nationalismus, стр.445.

[34] При това преброяване се задава въпрос не за етническата принадлежност, а за говорим език и религиозна принадлежност.

[35] Статистически годишник на Царство България, Год. ХХХ, София 1938 г., стр. 36.

[36] За съжаление няма такива подробни изследвания върху мерките по ограмотяването на турците в годините непосредствено след войната, каквито са налице за съответната програма по ограмотяване на помаците. Никъде не се споменава например, на какъв език се водят занятията. Може да се предположи обаче, че до сливането на българските и турски училища обучението се е водело на турски. Сравни Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр. 48.

[37] Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр. 108.

[38] Пак там, стр. 189.

[39] Резултати от преброяването на населението, Т.1, Демографски характеристики, София 1994 г., стр.303, табл.36.

[40] Höpken: Modernisierung und Nationalismus, стр. 454 ff.

[41] Цифрите за сравнение тук са следните: 40 % жени при турските работници и 48,9 % – при българските. Höpken: Modernisierung und Nationalismus, стр.445.

[42] Мемишев например, счита че има дори „разбиване на демографските особености“. Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр. 167.

[43] Crampton: The Turks, p. 52 ff.

[44] Eminov, A.: The Status of Islam and Muslims in Bulgaria, in: Journal of the Institute of Muslim Minority Affairs, 8 (July 1987) 2, p. 291.

[45] Höpken: Türkische Minderheiten, стр.232.

[46] Например у Куртев, Н: Българската Комунистическа Партия и националните малцинства (1919-1944), в: Годишник на Софийския Университет. Идеологически катедри, том LIX, София 1965 г., стр. 139. Тук трябва обаче да отбележим, че макар изследването на Куртев да се отнася изрично за периода между двете войни, неговите примери за преследвания са взети още от времето преди първата световна война.

[47] Höpken: Türkische Minderheiten, стр. 237.

[48] Simsir, B: The Turks of Bulgaria, London 1988, p. 45 ff.

[49] Simsir, B: The Turks, p.52 ff. и 90. Тогава аргументът гласял, че ромите имали „твърде ниско културно ниво“.

[50] Stojanov, Valeri: Die türkische Minderheit Bulgariens bis zum Ende des Zweiten Weltkriegs, in: Österreichische Osthefte 36 (1994) 7, стр. 290.

[51] Höpken: Türkische Minderheiten, стр.233.

[52] Simsir, B: The Turks, p.36 ff.

[53] Пак там, стр. 62.

[54] Пак там, стр. 38.

[55] Simsir, B: The Turks, p.41 ff. В тази връзка Еминов обръща внимание на факта, че много от образованите в Шумен турци след това продължават следването си в Истанбул. Тъй като малцина се връщат в България, то се получава един вид изтичане на мозъци. Виж Eminov: The Status, p. 291.

[56] Правителството на Цанков отменя въведената от неговите предшественици финансова поддръжка, така че частните училища трябвало отново да се финансират изцяло само със средства на фондациите. Освен това Цанковото правителство нарушава автономията на училищата като уволнява неудобни учители. Виж Stojanov, Valeri: Die türkische Minderheit, стр. 287.

[57] Höpken: Türkische Minderheiten, стр. 253, табл. 3а.

[58] „Министерството (на образованието) трябва да създаде впечатление, че прави всичко възможно, за да достигне турското училище до съответно ниво, без обаче да постига онези резултати, които са налице в народните училища. От друга страна едно подчинено национално малцинство, (…)компактно населено, би представлявало сериозна опасност за нашата държавна сигурност, ако получава по-добро образование.“ Цитат по Stojanov, Valeri: Die türkische Minderheit, стр. 293. За подобно отношение на българската образователна политика спрямо турското и албанското малцинство в Македония по време на Втората световна война пише Терзиовски: Terziovski, Rastislav: The Bulgarian Institutions in Occupied Macedonia, 1941-44, in: Macedonian Review 3 (1976) 1, p.72-78.

[59] Stojanov, Valeri: Die türkische Minderheit, стр. 292. Стоянов обръща внимание, че наред с влошената ситуация в България, един нов закон за заселването в Турция по това време също допринася за покачване на броя на емигрантите. Освен това имало митническо споразумение между България и Турция, което давало възможност на изселниците да постигат финансови изгоди като изнасят определени стоки.

[60] Krause: Ortsumbenennungen, стр. 47 ff.

[61] Туран, който първоначално възниква като спортно дружество във Видин, се превръща през 20-те години в обединение на турски дружества. Неговите членове носят собствена униформа и издават свои вестници. Организацията се натъква на съпротива от страна на консервативни турски кръгове. Малко преди да бъде забранен, Туран настоява за отделна избирателна листа за турците на изборите за парламент. Виж Simsir, B: The Turks, p.75 ff.; Stojanov, Valeri: Die türkische Minderheit, стр. 289.

[62] Stojanov, Valeri: Die türkische Minderheit, стр. 291.

[63] Simsir, B.: The Turkish Minority Press in Bulgaria. Its History and Tragedy 1865-1985, Ankara 1986, p. 5 and 34; Stojanov, Valeri: Die türkische Minderheit, стр. 292. Сведенията на двамата автори се различават не само по въпроса за спирането на последните турски вестници, но и по местата на тяхното издаване. Докато Стоянов смята, че в края на Втората световна война е имало две издания, а именно „Medeniyet“ (Пловдив, 1933-44 г.) като орган на „Обществото за защита на мюсюлманската религия“ и „Hakikat Sahidi“ (Разград 1933-44 г.), у Шимшир четем, че „Hakikat Sahidi“ е издаван в Казанлък и е бил орган на местни протестантски мисионери.

[64] Стоянов се позовава за периода на Втората световна война изключително на Мемишев, Ю.: Участието на българските турци в борбата против капитализма и фашизма, 1919-1944, София 1977 г.

[65] Simsir: Turkish Minority Press, p.6, 35 ff.

[66] Това обстоятелство може да се дължи и на факта, че голяма част от използваната тук българска литература е издадена във време, когато насърчаването на евентуалното национално съзнание на етническите малцинства отдавна вече не е политика на БКП.

[67] Виж Мемишев, Ю.: Българските турци в борбата за укрепване на народната власт, в: Исторически преглед 40 (1984) 4, стр.61 и 63.

[68] Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр.57. Части от решенията на конференцията са публикувани в Simsir: The Turks, p.136 ff. На форума се обсъждат предимно въпроси на образователното дело и на религиозните организации и институции.

[69] Мемишев: Българските турци, стр.62.

[70] Пак там, стр.63.

[71] Lampe, John R.: The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, London 1986, p.124 ff.

[72] Мемишев: Българските турци, стр.65.

[73] Общият брой на партийните членове се покачва от 15 000 на 225 000 по време на войната и стига до 250 000 (средата на 1945 г.) и 460 000 (1948 г.). Цифрите са взети от Bell, John D.: Domestic Politics, in: Grothusen, K.-D.(Hg.): Bulgarien, Göttin-gen 1990, (Südosteuropa-Handbuch, Bd.6), p.58 и Crampton, Richard J.: A Short History of Bulgaria, Cambridge 1987, p.146. По-високи цифри дава Трьобст: 254 140 (януари 1945 г.), 427 714 (декември 1945 г.), 490 091 (декември 1946 г.) и 493 658 (1948 г.). Моите пресмятания са на базата на по- високите цифри у Troebst, Stefan: Der masochistische Musterknabe: Säuberungen in der kommunistischen Partei Bulgariens 1936-1953, in: SOE 40 (1991) 11-12, стр.658.

[74] Мемишев: Българските турци, стр.66.

[75] Пети конгрес на Българската комунистическа партия, 18-25 декември 1948 г. Стенографски протокол, София 1949 г. стр.592. Изявленията на делегатите от северните заселнически райони се отнасят най-вече до образователната политика.

[76] За чистките в администрацията виж Crampton: A Short History, p.148. За чистките в училищните и общински съвети виж Мемишев: Българските турци, стр.68.

[77] Bell: Domestic Politics, p.60; виж също и Мешкова, П. / Шарланов, Д.: Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд, София 1994 г.

[78] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 16 от 22.4.1991, стр.10. И преди това Димитров понякога използва в публични дебати антитурските предразсъдъци на аудиторията, например през 1946 г. на събрание на Българския национален съюз на жените той осъжда консерватизма на българските мъже: „Мнозинството от мъжете, и немалко от тези в Отечествения фронт дори, страдат от едно средновековно, погрешно отношение към жената. Има много мъже, на които в това отношение им липсва само старият турски тюрбан. Те имат високо образование, учили са в чужбина, мислят че притежават европейска култура, но в своето отношение към жената не стоят по-високо от един закостенял ориенталец. На това трябва по най- бързия начин да се сложи край. (…) Който има ориенталско отношение към жената, който стои на нивото на онези турци, притежаващи хареми, не може да бъде културен човек.“ Dimitroff, G.: Ausgewählte Werke, Bd. 2, Sofia 1976, S.434.

[79] Шимшир смята, че е имало подобни преселвания. Според негови данни, през юли 1948 г. петдесет вагона с български турци от Родопите са закарани в Добруджа, през октомври 1949 г. 28 влака от района на Златоград – в Северна България, и през септември 1950 г. още веднъж 63 товарни вагона от Крумовград – в района на Разград и Шумен. Виж Simsir: The Turks, p.9 ff. Проблемът тук е в това, че авторът не посочва никакви извори за тези данни. Трифонов споменава преселването в едно спомагателно изречение. Политбюро настоявало на свое заседание на 3 август 1950 г. да се изселят турците от граничните райони на Родопите. В най-лошия случай те трябвало да се преселят в Северна България. Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 16 от 22.4.1991, стр.10.

[80] „Вулгарни дихотомисти“ Хачикян нарича онези членове на партийното ръководство, които за разлика от Димитров са на мнение, че в България или е извършена социалистическа революция или не. Самият Димитров се стреми да релативира тази дихотомия с оглед на коалиционното правителство на Отечествения фронт. Hatschikjan: Tradition und Neuorientierung, S.335 ff.

[81] Тук виж Höpken, W.: Emigration und Integration von Bulgarien-Türken seit dem Zweiten Weltkrieg – Ein Vergleich der Auswanderungswellen von 1950/51 und 1989, in: Seewann, G. (Hg.): Minderheitenfragen in Südosteuropa, München 1992, стр. 363 и Генов, Д.: Братската дружба между българското и турско население в НР България, София 1961 г. стр.110.

[82] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 16 от 22.4.1991, стр.10.

[83] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 16 от 22.4.1991, стр.10. Вестниците от онова време изпълняват много точно това указание. Пример за тази двойна стратегия е телеграмата на турци от Пловдив до българския външен министър В. Поптомов, отговарящ и за религиозните въпроси, публикувана в Отечествен фронт от 5.10.1949 г. В нея турците благодарят за новополучената религиозна свобода (Законът за религията, с който се ограничава правната автономия на ислямското вероизповедание, е приет малко преди това). Няколко дена по-късно в същия вестник излиза статия от Д. Давут, посветена на тежкото икономическо и политическо положение в Турция, в която между другото се заклеймяват и „феодалните“ отношения. Отечествен фронт от 15.10.1949 г.

[84] Pundeff: Churches, p.552 f. Въпреки това турският шарже д’ афер в София се изказал доста сдържано по повод на вмешателството в религиозните работи. Виж също и Höpken: Türkische Minderheiten, стр.240.

[85] Höpken, W.: Emigration und Integration, стр.359. Интересното е, че органът на компартията Работническо дело съобщава едва няколко дни след връчването на нотата, че се очаква реакцията на турското правителство. Работническо дело от 16.8.1950 г.; органът на БЗНС обаче съобщава за това още на следващия ден на първа страница. Земеделско знаме от 11.8.1950 г.

[86] Höpken: Türkische Minderheiten, стр. 241. Откъс от решението е цитиран в WDSOE 4 (1956), S.81 f.

[87] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 16 от 22.4.1991, стр.10. Самият Живков обаче окачествява по-късно решението от 26.4.1951 г. като начало на „дезинтеграцията на българския народ“, защото по този начин се засилили изолацията и пантюркизмът. Живков: Срещу някои лъжи, стр.81.

[88] Troebst: Verhältnis, стр. 240.

[89] Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр.86 и по-нататък. Мемишев описва постановленията и тяхното прилагане много повърхностно, така че не може да се правят изводи за това, кои области имат централно значение за модернизационната воля на компартията. Изключение е големият проект за модернизиране на селското стопанство в Добруджа, който обаче е приет близо шест седмици преди решението на Политбюро. В постановлението на Министерския съвет No. 236 са предвидени предимно мелиоративни работи и мерки по предотвратяване на почвената ерозия, но също и подобряване на организационната работа и на снабдяването със селскостопанска техника и изграждане на инфраструктурата (водопроводи, пътища, електрификация). ИПНС No. 31, 17.4.1951 г., стр.1-15.

[90] Höpken: Türkische Minderheiten, стр. 240.

[91] Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр.98.

[92] Troebst: Verhältnis, стр.236; По този въпрос твърденията на Трифонов са доста объркващи – той подчертава положителната оценка на образователната политика, дадена на пленума, и критикува лично тогавашната политика без да разграничи ясно двата пункта. Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 17 от 29.4.1991, стр.10.

[93] Бейтуллов: Културният възход, стр.221. Други данни за литературата в Troebst: Verhältnis, стр. 236, бел.22.

[94] Бейтуллов: Културният възход, стр.221 и по нататък. В по-стари публикации това не се казва толкова открито. Тогавашното обяснение било, че турските ученици трябвало да учат по-добре български, за да си осигурят по-добри възможности за професионална кариера. Този аргумент обаче застъпва и Трифонов. Сравни Генов: Братската дружба, стр.49. и Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 17 от 29.4.1991, стр.10. Не е ясно, дали изявлението на Бейтуллов възпроизвежда партийната линия от 1979 г. или тази от 1958 г., което е напълно възможно, понеже още след Априлския пленум се засилва ролята на българската национална история. Виж Troebst, S.: Die bulgarisch-jugoslawische Kontroverse um Makedonien 1967-82, München 1983, стр. 73 ff.

[95] Дали този идеологически обрат е свързан със засилващите се мерки по русификация в Съветския съюз по времето на Хрушчов, не може да се установи без по-точни изследвания. Във всеки случай има съвпадение във времето – малко преди приемането на тезисите Хрушчов посещава София. Сравни за съветската идеология Meissner, B.: Die „nationale Frage“ in marxistischer und leninistischer Sicht, in: Schönfeld, R.(Hg.): Nationalitätenprobleme in Südosteuropa, München 1987, стр. 20.

[96] Бейтуллов, М.: Животът на населението от турски произход в НРБ, София 1975 г., стр.90.

[97] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 17 от 29.4.1991, стр.10.

[98] За състоянието и задачите на идеологическата работа на партията, Работническо дело, No. 125 от 5.5.1962 г., стр.1-3.

[99] Troebst: Verhältnis, S.242.

[100] Simsir: The Turks, p.210 ff., който се позовава на турски архиви. Сравни също Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 18 от 6.5.1991, стр.10, където се посочват същите цифри.

[101] Simsir: The Turks, p.213.

[102] Troebst: Verhältnis, стр. 242, бел. 37; Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр.153.

[103] Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр.154.

[104] Пак там, стр.155.

[105] В окръг Кърджали това са 82,3%, в Разград – 75,6%, в Търговище – 68,6%, в Силистра 71,7% и в Шумен – 66,3%, като числата се отнасят към цялото население на тези окръзи. Тахиров: Българските турци, стр.84.

[106] Troebst: Verhältnis, стр. 237 и по-нататък. В тази връзка Трьобст изтъква разликата между партийно и държавно ръководство, която по това време, според мен, вече не съществува. Малко по-късно това разделение е премахнато и формално с приемането на новата конституция през 1971 г.

[107] Трифонов твърди, че турското правителство по икономически причини не било готово да допусне ново масово изселване (Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 18 от 6.5.1991, стр.10.). Шимшир от своя страна обръща внимание именно на натиска, оказван от турското правителство върху българското да уреди изселването. Сравни Simsir: The Turks, p.245 ff. За общото развитие на българо-турските отношения през 60-те години виж Höpken, W.: Im Schatten der nationalen Frage, стр. 82 ff.

[108] Simsir: The Turks, p. 255. Договорът е публикуван в ДВ No. 82 от 21.10.1969 г., стр.1-2.

[109] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 17 от 29.4.1991, стр.10 и номер18 от 6.5.1991, стр.10.

[110] Виж Troebst: Kontroverse, S.74 ff. Според мнението на Трьобст, това „национално осъзнаване“ е свързано с нестабилната властова позиция на Живков, намерила израз между другото и в опита за преврат през 1965 г.

[111] Цитат по Troebst: Verhältnis, стр. 243, курсив мой, У.Б.

[112] Според Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр.186, това е решено на февруарското заседание на Политбюро.

[113] Така смята Бейтуллов: Културният възход, стр.209.

[114] Бюлетин МНП 6 (1969) 8-9, стр.42-48.

[115] Това се практикува още от 1967 г. Виж заповед No. 3312, Бюлетин МНП 4 (1967) 9, стр.16-18, заповед No. 7629, Бюлетин МНП 8 (1971) 2, стр.20-25, и разпореждане No. 445, Бюлетин МНП 8 (1971) 9, стр.21-23.

[116] Бюлетин МНП 7 (1970) 8-9, стр.1-5.

[117] Виж също Мемишев: Задружно в социалистическото строителство, стр.157.

[118] Тахиров: Българските турци, стр.84.

[119] Разпореждане No. 208 на бюрото на министерския съвет от 23 май 1972 година за изнасяне на промишлени производства и дейности от развити градове в изоставащи в промишлено отношение селища, в: ДВ No. 53, 7.7.1972 г., стр.2-6.

[120] Lampe: The Bulgarian Economy, p.206 ff.

[121] Според Трьобст, не може да се установи кога точно е изработена концепцията за „единната социалистическа нация“. По всяка вероятност това става между Десетия партиен конгрес и 1974 г. Виж Troebst: Verhältnis, стр. 249.

[122] Troebst: Verhältnis, стр. 246 и по-нататък. Разширяването на системата от празници се пропагандира предимно от тогавашния главен идеолог на БКП Александър Лилов. Виж в тази връзка Лилов: Да издигнем идеологическата работа, стр.4.

[123] Конева, П: Нашият опит за преодоляване на консервативните традиции в бита, в: Научно-практическа конференция на тема: Ролята на Отечествения фронт за по-нататъшното утвърждаване на социалистическия начин на живот, София 1980, стр.653.

[124] Конева: Нашият опит, стр.654 f.

[125] Русева, М.: Повишане на битовата култура и утвърждаване на семейно-битовата празнично-обредна система в Кърджалийски окръг, в: Научно-практическа конференция, стр.658 f.

[126] Troebst: Verhältnis, стр. 250 и по-нататък.

[127] Виж в тази връзка Baest, Torsten F. (анаграма на Стефан Трьобст): Neues von der „einheitlichen sozialistischen Nation“: Die VR Bulgarien und ihre türkische Minderheit (1944-1985), in: Osteuropa-Info (1985) 61, стр. 97 f. и Eminov: There Are No Turks, p. 214 ff.

[128] Михайлов: Възрожденският процес, стр.265. Също цитиран в Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 19 от 13.5.1991, стр.10

[129] Държавен вестник No. 42, 28.55.1982 г., стр.545-551. За целите на този указ виж Рускова: Взаимоотношенията село – град, стр.40 и по-нататък. Там се подчертават особено очакваните последствия върху процеса на урбанизация в граничните райони. Още през 1978 г. се свиква един симпозиум в Бургас за шансовете за развитие на Странджа-Сакар, чийто резултати са публикувани едва през 1984 г. Особено интересни са разсъжденията на по-късния български президент Жельо Желев. Той описва и критикува отрицателните последици, които биха настъпили от затварянето на района за военни цели. Желев, Ж.: Урбанизацията на Странджа, в: Странджанско-сакарски сборник. Доклади от Първия интердисциплинарен симпозиум Странджа, Бургас, 17-19 август 1978 г., Т.1, Малко Търново 1984 г., стр.104-109.

[130] Проблемите са свързани най-вече с недостига на жилища и работни места. Същевременно, по- младите работници (предимно строители) и техните семейства не проявявали особено желание да се задължат да живеят и работят за десет години в тези области. Сравни RFE/RL Bulgarian SR/14, 28.12.1983, p.12-15, както и RFE/RL Bulgarian SR/8, 8.6.1984, p.7-10.

[131] Става дума за географско, а не административно обозначение. Към този регион спадат части от бившите окръзи Бургас(Мичурин/Ахтопол, Малко Търново, Грудово), Ямбол (Болярово, Елхово, Тополовград), Хасково (Свиленград, Любимец, Маджарово, Харманли) и Кърджали (Ивайловград) – все области със западащо развитие на населението, причинено от изселване и последвало застаряване. Виж Мичев, Н: Населението на България, София 1978 г., стр.109 ff.

[132] RFE/RL Bulgarian SR/14, 28.12.1983, p.12.

[133] Например Oschlies, Wolf: Mononationales Bulgarien – mit kleinen Schönheitsfehlern, in: Europäische Rundschau 14 (1986) 3, стр.127, който дори смята, че това разпореждане е предизвикало по-сетнешната кампания за българизиране: „За да предотврати появата на човешки вакуум в тази стратегически чувствителна област, България се вижда принудена да приеме амбициозната си програма; ако запази досегашната си „линия, тогава тя би трябвало до голяма степен да прахоса огромните средства за граждани от небългарски произход – това би засилило риска от вътрешнополитически брожения. Още сега коренните жители и новодошлите не се понасят особено добре, а какво ли щеше да стане, ако едновременно с програмата за стопанско подпомагане не беше стартирала и „кампанията за българизиране“, която да подслади политически неизбежното с национални апели?“ При това Ошлис пропуска да съобрази, че в тези гранични области почти не живеят турци.

[134] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 19 от 13.5.1991, стр.10. За това обаче няма доказателства в други публикации.

[135] Решение на Политбюро на ЦК на БКП за по-нататъшното сплотяване на българските турци към делото на социализма, към политиката на Българската комунистическа партия (утвърдено от Политбюро на ЦК на БКП с протокол No. 371 от 8 май 1984 г.) Решението е отпечатано почти без съкращения в: Права и свободи, No. 5 от 18.3.1991 г., стр.12, No. 6 от 25.3.1991 г., стр.13, No. 7 от 8.4.1991 г., стр.12, No. 8 от 14.4.1991 г., стр.12, No. 9 от 22.4.1991 г., стр. 12, No. 10 от 29.4.1991 г., стр.12.

[136] Права и свободи, No. 7 от 8.4.1991 г., стр.12.

[137] Права и свободи, No. 9 от 22.4.1991 г., стр.12, и No. 10 от 29.4.1991 г., стр.12.

[138] Права и свободи, No. 8 от 15.4.1991 г., стр.12.

[139] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 20 от 20.5.1991, стр.10. По-късно в българската преса се появиха съобщения, че по онова време имало планове да се признае официално турското малцинство и да му се дадат всички полагаеми права. Лично Тодор Живков обаче решително опроверга тези слухове. Виж Венков, В.: Политбюро било готово да признае турското малцинство през 1984 г., в: 24 часа от 10.1.1995 г., стр.13, Отговорът на Живков в: 24 часа от 11.1.1995 г., а също и Krause, S.: Todor Zhivkov says BCP was not about to recognize ethnic Turks, in: OMRI Daily Digest, 11.1.1995.

[140] Nikolaev, R.: Pressure on the Turkish Minority reported, in: RFE/RL Bulgarian SR/2, 30.1.1985, p.1-9, особено стр.3.

[141] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 20 от 20.5.1991, стр.10. Остава неясно кога точно Министерският съвет издава тази забрана.

[142] Nikolaev: Pressure, p. 4; Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks, London 1986, p.7 and p.17 f.

[143] Една подборка от тези доклади се намира у Poulton: The Balkans, p.129 ff. и особено p.139 ff., където се описва съпротивата на турците и репресиите на държавния апарат.

[144] За усилията по оправдаване на кампанията виж преди всичко документациите на Troebst, S.: Von bulgarischen Türken und „getürkten“ Bulgaren, in: Südosteuropa 34 (1985) 6, стр. 359-367, където между другото се цитира една реч на Милко Балев от март 1985 г. Troebst, S.: Zur bulgarischen Assimilationspolitik gegenüber der türkischen Minderheit: Geschichten aus Politbüro und 1001 Nacht, in: Südosteuropa 34 (1985) 9, стр. 486-506; както и Hoppe, H-J.: Bulgarien und seine Türken. Zur Minderheitenpolitik Sofias, in: Osteuropa 37 (1986) 10, стр.467-489. Освен това в годините от 1985 до 1989 г. в България излизат множество публикации, между които и много исторически изследвания, които трябвало да подчертаят българския произход на турците. Като пример: издаденият от Българската академия на науките сборник „Проблеми на развитието на българската народност и нация“, София 1988 г., и „Страници от българската история, Очерк за ислямизираните българи и национално-възродителния процес“, София 1989 г. За бъркотиите в българската историческа наука виж Troebst: Verhältnis, стр.250 ff. Излизат и редица брошури на западни езици, сред които Wer macht sich Sorgen um die Mohammedaner in Bulgarien und warum? Fakten, Daten, Antworten, Sofia 1985 и Sagorow, Orlin: Die Wahrheit, Sofia 1987. В българската периодика темата също се третира подробно, предимно в списания от рода на Лекционна пропаганда, Атеистична трибуна и Исторически преглед, но също и в Политическа просвета и Народна армия.

[145] Докладът е публикуван в Права и свободи, No. 4 от 11.3.1991 г., No. 5 от 18.3.1991 г., No. 6 от 25.3.1991 г., No. 7 от 8.4.1991 г., стр.12; пак там, No. 8 от 15.4.1991 г., No. 9 от 22.4.1991 г., и No. 10 от 29.4.1991 г., съотв. стр.12. В същия ден Т. Живков произнася кратка реч, съдържаща важни детайли. Тя също е публикувана в Права и свободи, No. 4, 8, и 9.

[146] Цитат по Права и свободи, No. 6 от 25-31.3.1991, стр.13.

[147] Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks, p.12 ff. съобщава през 1986 г., че има 250 арестувани и над 100 смъртни случая. Естествено българското правителство опровергава тези цифри.

[148] Цитат по Troebst, S.: Von bulgarischen Türken und „getürkten“ Bulgaren, in: Südosteuropa 34 (1985) 6, стр. 361. Официалната линия очевидно е била съгласувана на един пленум на ЦК на 12. и13 февруари 1985 г. Виж Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 20 от 20.5.1991, стр.10.

[149] Höpken, W.: Im Schatten der „nationalen Frage“ (II), стр. 178 ff., от същия автор: Außenpolitische Aspekte der bulgarischen „Türken-Politik“ (Dokumentation), in: SOE 34 (1984) 9, стр. 477-485; същият автор: Bulgarische Protestnote an die Türkei (Dokumentation), in: SOE 35 (1986) 7/8, стр. 458-459. За отричането на турско малцинство сравни между другото: Botschaft der Republik Bulgarien, Abteilung „Presse und Information“: Informationen, Meinungen, Standpunkte, Bonn-Bad Godesberg 1986, стр. 2. С непризнаването на турско малцинство българското правителство започва един спор, който напомня за разгорелия се от края на 60-те години диспут за македонците със съседна Югославия. Спорът между България и Югославия е разгледан в Troebst, S.: Die bulgarisch-jugoslawische Kontroverse um Makedonien 1967-1982, München 1983.

[150] Höpken, W.: Im Schatten der „nationalen Frage“ (II), S.182 ff.

[151] Един не особено систематичен обзор на мерките за асимилация и на потушаването на съпротивата сред турците се намира у Poulton: The Balkans, p.129 ff. Нова светлина излиза за последен път на два езика на 29.1.1985 г. Simsir: The Turkish Minority Press, p.45.

[152] Цитат по: Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 20 от 20.5.1991, стр.10.

[153] Пак там.

[154] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 20 от 20.5.1991, стр.10.

[155] През втората половина на 80-те години са били основани и няколко нелегални групи за съпротива, сред тях и едно „турско национално-освободително движение“. Източникът на тези сведения обаче е спорен – един бивш сътрудник на тайните служби. Асенов, Б: Възродителният процес и държавна сигурност, София 1996 г., стр.116.

[156] Етническият конфликт, стр.29.

[157] Това произтича от интервюта с активисти на тези организации, които Хелзинки Уоч провежда по време на конференциите и по-късно в Турция. Виж Destroying Ethnic Identity: The Expulsion of the Bulgarian Turks. A Helsinki Watch Report, New York 1989, p.9 ff; пак там, стр.39 за отделните организации-участнички.

[158] За хода на демонстрациите виж разказите на очевидци в Destroying Ethnic Identity: The Expulsion of the Bulgarian Turks. A Helsinki Watch Report, New York 1989, p.9 ff, Една различна версия за събранията в Каолиново и Дулово се намира в Сотиров, Г.: Турските терористи и аз, един от Шесто, София 1991 г., стр.90. Официалната версия е отпечатана в информационния бюлетин на София Прес: Das Gebot der Zeit: Gute Nachbarschaft, humane und zivilisierte Beziehungen. Bulgarien erfüllt seine internationalen Verpflichtungen. Sofia, Juni 1989, стр. 2 f. За правните последствия спрямо някои от арестуваните – пак там, стр.9.

[159] Речта на Живков е налице в различни преводи. Официалната версия: Живков, Тодор: Единството на българския народ е грижа и съдба на всеки гражданин. Изявление на председателя на Държавния съвет на Народна Република България по българската телевизия и българското радио, София 1989 г., и една по- различна версия у Wolfgang Höpken: Zivkov-Erklärung zu Unruhen unter der türkischen Minderheit Bulgariens, in: SOE 38 (1989) 5, стр.327-332. По-нататък се цитира по версията на Хьопкен.

[160] Етническият конфликт, стр.30.

[161] Единството на българския народ е грижа и съдба на всеки гражданин на нашето мило отечество. Изявление на председател на Държавния съвет на Народна републука България Тодор Живков по Българската телевизия и Българското радио. Раб. дело, 30 май 1989 г.

[162] Höpken: Emigration und Integration, S.370.

[163] „За преодоляване на допуснатите извращения сред тюркоезичното и мюсюлманско население в страната. Доклад на Александър Лилов -- член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП (Раб. дело, 30.12.1989, с.3).

[164] Пак там.

[165] Пак там.

[166] Decision of the Plenum of the Central Committee of the Bulgarian Communist Party, December 29, 1989, in: To Overcome the Distortions Among the Turkish-Speaking and Muslim Population in Bulgaria, Sofia 1990, p.18 f.; също и Decision of the State Council and the Council of Ministers of the People’s Republic of Bulgaria, ibidem, p.20 ff. Виж също и документацията на W. Höpken: Sofias Kurskorrektur in der Türkenpolitik, in: SOE 39 (1990) 1, стр.76-79.

[167] Смените на имената се отменят след едно решение на Народното събрание (Държавен вестник No. 6, 19.1.1990, стр.3-5: Закон за имената на българските граждани) със закон в началото на март 1990 г. (Държавен вестник No. 20, 9.3.1990 г., стр.1-3); преподаването на майчин език се възстановява в края на 1991 г. – като четиричасов избираем предмет (Държавен вестник No. 102, 10.12.1991 г., стр.1: Постановление No. 232 за изучаване на майчин език в общинските училища, изменен Нормативни актове, разд. 3-ти, Т.1., No. 7: Постановление No. 183 на Министерския съвт от 5 септември 1994 г. за изучаване на майчин език в общинските училища в Република България.).

 

Улрих Бюксеншютц
Улрих Бюксеншютц е немски историк и политически анализатор, специализиращ в областите на източно- и югоизточноевропейскта история, както и Балканските изследвания.
Други статии от този автор

Посетители

21
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 1 ден
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 2 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 2 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 6 дни
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 1 седмица
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 3 седмици
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 4 седмици
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 седмици
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 4 седмици
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 4 седмици