Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 08 Malcinstva

 

2.4 Помаците

Помаците са една група от населението в югоизточна Европа, която представлява част от историческото наследство на Османската империя. По всяка вероятност те са потомци на онова население на южния Балкански полуостров, което по различни причини в хода на многовековното османско господство преминава към ислямското вероизповедание като запазва обаче части от първоначалната си култура и говори днес на един български диалект. Дискусията за техния етнически произход е силно политизирана поради две основни причини. Първо, защото помаци има не само в България, но и в Гърция, в Република Македония и в Турция. Второ, въпросът за техния произход играе важна роля и вътре в България, когато става дума за определяне на официалната политика спрямо това малцинство.

Названията на помаците в отделните страни са различни. Докато в Македония се срещат названията торбеши и аповци, в Гърция те се наричат pomakoi.[1] В България се добавят още и названията ахряни, потурнаци, ерули, чараклии[2], и българи-мохамедани, съотв. българомохамедани, като при израза „българомохамедани“ става дума за една приписана отвън идентичност, целяща да подчертае принадлежността на помаците към българската нация. В настоящото изследване понятията „помаци“ и „български мюсюлмани“ се употребяват като синоними, без да се влага в тях по този начин някаква оценка.

Етимологичният произход на използваните в България названия е изяснен само в един случай. Според Менаж думата ахряни е навлязла в османския и новогръцкия лексикон едва чрез един български диалект, макар нейният произход да е старогръцко-византийски. Гръцката форма гласи agarenуs и означава „турчин, мюсюлманин, потомък на библейския Хагар“.[3] Първоначално думата е използвана от местното население за назоваване на османските завоеватели, а по-късно от християните – за обозначаване на сменилите вярата си. В османските източници думата се появява за пръв път през 15 век и първоначално също означава хора, обърнали вярата си. В някои извори обаче има припокриване между християни, kafir, и ahiryan. Другаде се прави разлика между мюсюлмани и ahiryan. Това налага сравнението с босненските мюсюлмани, смята Менаж, за които също имало официално название – potur, което за разлика от ahiryan се е запазило, докато последното е било изоставено с течение на времето.[4]

От друга страна при различните етимологии, посочвани за думата помак, трябва да се прави разлика между такива, които са донякъде научно издържани, и названия, спадащи в категорията „народни“ етимологии, което обаче не ги прави по-малко интересни. В една своя статия Б. Панайотова обобщава най-важните от тези народни етимологии. Те се простират от производни на помагач, през помамвам и пометнал се („мамя“, съотв. „абортирам“) в смисъла на „сменили вярата си“, и помъкна се, „влача бреме“, за да стигнат до грубо пейоративни производни, например от помия.[5] Затова пък досега няма научно обяснение за етимологията на думата помак. Нещо повече, помак се оказва една относително нова дума, появила се едва през 19 век в османски източници, и за първи път била употребявана в областта около Ловеч.[6]

Етническият произход на българските мюсюлмани е точно толкова оспорван, колкото и генезиса на названието „помаци“. Теориите за техния произход силно се различават и зависят от националната принадлежност на съответния изследовател. Докато гръцки и турски учени се мъчат да докажат небългарския произход на тази група от населението[7], от българска страна се изтъква, че при помаците става дума за насилствено ислямизирани българи.[8] Идеята за насилственото ислямизиране напоследък отново бе повдигната от бившия секретар на ЦК на БКП по въпросите на пропагандата и агитацията Стоян Михайлов, въпреки че днес мащабът на насилствените ислямизирания се смята за преувеличен.[9]

Българската турколожка Антонина Желязкова още през 1985 г. дава значителен принос в изследването на ислямизирането в Родопите, т.е. в един период, когато „насилственото ислямизиране“ отново се прилага като политическо средство за оправдание на асимилационната кампания срещу българските турци. Тогава тя публикува в списание Etudes Balkaniques една статия върху социалните причини за ислямизирането на християнското население по време на османското господство. Там авторката специално подчертава, че насилствени ислямизирания е имало, но далеч не в такива размери, каквито някои източници се опитват да покажат.[10] Малко след свалянето на Живков Желязкова публикува в същото списание друга статия, в която още веднъж се анализират изворите, върху които най-вече се базира тезата за насилственото ислямизиране – хрониката на свещеника Методи Драгинов, селската хроника от Голямо Белово и хрониката от Баткунино. И трите източника са написани през 19 век, като селската хроника е послужила като чернова за другие две хроники. Още тогава тези текстове са били написани с цел да се мобилизира политически населението срещу османското господство; така тезата за едно всеобхватно, насилствено ислямизиране се оказва неиздържана. Много по-важна роля са играли данъчни и социални предимства, които са мотивирали населението да приеме исляма.[11]

Дали помаците сами са разработили някаква теория за произхода си, тук за съжаление не може да се установи. Тяхното самоопределение възниква в пресечените точки на няколко фактора. В обширното си изследване Константинов, Aлхауг и Игла пишат по този повод следното:

„Един основен фактор, свързан с проблема за помашката идентичност, произтича от различния културен подход, който прилагат помашкото малцинство и българското мнозинство спрямо концепцията за идентичност. Докато за мнозинството основният фактор тук е етническата деноминация, за малцинството релевантният фактор е религията. (…) Този факт се прояви по време на нашето изследване на терен. Първата част от анкетата съдържаше въпроса: „Каква е Вашата религия?“ Стандартният отговор беше: „Ние сме помаци“, което доста ни удиви в началото, докато разберем, че в съзнанието на тези хора помак и мохамеданин са еквивалентни понятия.“[12]

На базата на това заключение Константинов, Алхауг и Игла предлагат следния двустепенен модел за описание на помашката идентичност, при който първата степен отразява религиозно-ориентираното, а втората – етнически-ориентираното виждане за принадлежност:[13]

 

 

помаци

турци

българи

1.степен
(ислямска)

помак = мюсюлманин

турчин =
мюсюлманин

българин = не-мюсюлманин

2. степен
(етническа)

помак = „нечист“ турчин

турчин

българин

 

Тази двустепенна идентичност е възникнала чрез контакта с българското мнозинство от населението, което вече не мисли и не действа в идващите от османско време религиозни, донационални категории, ами в национални. Приравняването на „помак“ с „българин“ затова представлява проблем за помаците, защото тогава те би трябвало да се идентифицират като не-мюсюлмани.

Според берлинския етнолог Караянис, този модел не е достатъчен за описание на етничността на помаците, защото отразява само в ограничен обхват действителните отношения в помашката общност, доколкото въобще може да се говори за такава. Рзличните подходи за въздействие върху етничността на помаците, които ще разгледам по-нататък, не остават без последствия за самоидентификацията на тази група от населението. Карагянис успява да разкрие различни „образци на реагиране“ върху заобикалящата помаците политическа и религиозна среда. Той разграничава една светско-българска, светско-помашка, турска, мюсюлманско-помашка, съотв. българомохамеданска опция от една политическо-помашка и една християнско-българска опция на етническата самоидентификация.[14] В допълнение на тези твърдо установени образци, книгата на Карагянис показва, че съществуват и ситуативни образци на поведение, т.е. помаците променят (или нагласяват външно) самоидентификацията си според ситуацията. Така например някои жени слагат фередже, когато се движат в определени места, и ходят без фередже, когато се намират на друго място.[15] От казаното дотук става ясно, че помаците като обособена група съществуват само за външния наблюдател, и точно такава една външна перспектива определя и политиката на БКП спрямо тази част от населението. Същевременно определени тенденции на асимилация и съотв. на дисимилация сред помашкото население биват възприемани и отчасти подсилвани и съответно инструментализирани от властите, например когато става дума да се попречи на сближаването на помаците към турското малцинство, или пък да се подпомогне приближаването им към българското мнозинство. В тези случаи обаче невинаги може ясно да се разграничи причината от следствието.

2.4.1 Демографска и социална структура на помашкото население

Още през 1924 г. българският географ Малеева обръща внимание на принципните проблеми, с които се сблъсква и до днес изследването и описанието на тази група от населението:

„Да се посочи точният брой на помашкото население е невъзможно, първо, защото липсва каквото и да е преброяване на населението и второ, защото голяма част от тези хора са били поданици на турската империя до 1912 г. Техният брой на българска земя надхвърля 30 000 (…). Делът им в днешните турски родопски области обаче явно е значително по-голям. (…)“[16]

Както и през 20-те години, и до днес почти няма официални статистически данни за помаците. Оценките за техния брой в изследвания период варират силно: Вранчев посочва цифрата 80 000 души[17] за 1948 г., според една неофициална оценка на вътрешното министерство през 1989 г. помаците са около 270 000[18]. Между тези данни попадат цифрите на Трьобст: 130 000 (1956 г.) и 170 000 души (1970 г.), които се базират на официалната статистика от съответните години.[19] Интересна особеност тук е, че официалната цифра от 1970 г. почти съвпада с данните от най-новото преброяване на населението през 1992 г. Според една таблица, в която населението се групира, разпределя по майчин език и религиозна принадлежност, близо 171 000 души с български майчин език посочват сунитската мюсюлманска вяра за своя религия. Към тях могат да се прибавят и около 5 800 шиити, които също посочват български за майчин език.[20] Понеже в преброяването на населението не фигурира самостоятелно категорията „българомохамедани“ или „помаци“[21], което не изключва възможността, неопределен брой от запитаните да са се записали именно по този начин, то тези данни следва да се приемат с голяма доза предпазливост. Българският социолог Р. Димитров обобщава проблема по следния начин:

„Колко са помаците? Във всеки случай повече, отколкото са установени по критерия „етническа принадлежност“. За мнозина от засегнатите думата „помак“ еднозначно се разбира като обидна. Това поставя въпроса, дали въобще са адекватни категориите, които се приписват на/с които се назовават българските мюсюлмани? Не играят ли често пъти интерсубективни фактори решаваща роля по време на запитването? Дали не се е образувало още едно ясно етническо съзнание на тази малцинствена група? Или пък тя разполага със собствено разбиране за себе си, което се изплъзва от другите, артикулирани във въпросника, значения на мнозинството?“[22]

Изложените от Димитров фактори явно са допринесли за политическия „скандал“, избухнал след последното преброяване на населението. Тогава цели помашки села се регистрират като турци и различни обществени сили настояват в тези селища допитването да се проведе отново.[23] В началото на 1993 г. една парламентарна комисия препоръчва да се анулират тези резултати.[24] Между другото, според последни гръцки данни, в България живеят само 66000 помаци, без обаче в публикацията да се посочва източника на тази информация.[25]

Неофициалната оценка на вътрешното министерство дава добра представа и за териториалното разпределение на помашкото население в България, независимо от спорния характер на цифрите и начина на тяхната обработка. В таблица 6 се вижда, че най-голяма част от помаците живеят в Родопите[26], и то предимно в бившите окръзи Смолян и Кърджали, в източната част на окръг Благоевград (предимно в долината на река Места), а също и в южните планински райони на окръг Пазарджик. Само в бившия Смолянски окръг помаците надхвърлят 70% и представляват мнозинство от населението през 1989 г. В Благоевградски окръг техният дял е около 16 на сто, а в останалите окръзи – под 10% от населението. Изброените окръзи, заедно с бившия Ловешки (разположен между София и Велико Търново), където помаците наброяват 4% от населението, в литературата се обозначават като „традиционни“ региони, населени с това малцинство. Освен това има още няколко по-малки анклава, които могат само най-общо да бъдат локализирани. Те се намират в бившите окръзи Бургас, Шумен, Разград, Търговище и Стара Загора. Анклавите възникват отчасти едва след Втората световна война, на което ще се спра по-долу.

Ако искаме да изследваме социалната структура или демографската характеристика на тази група от населението, поради липсващите точни цифри за етническа или религиозна принадлежност, единственият начин е да привлечем статистическите данни за съответните окръзи, където помаците имат висок дял от състава на населението. Това е така само в Смолянски окръг; все пак можем да приемем, че социалната структура и демографската характеристика на помаците – поне в Родопите – не се различава съществено от тази на другите етнически групи, най-вече на турците, населяващи същите планинските райони.

Родопите отдавна се смятат за една от най-слабо развитите и изостанали области в България. До Втората световна война населението тук е заето главно в селското стопанство: тютюн, картофи, царевица и ръж са културите, които виреят в тази бедна почва и които с неблагоприятните си условия за отглеждане осигуряват прехраната на дребните селяни. Планинското животновъдство е подложено на сериозни ограничения още след Балканските войни, тъй като местата за презимуване на добитъка по топлите южни склонове на Родопите и по Егейското крайбрежие стават недостъпни за селяните поради нововъзникналите/прекрояването на държавни граници. Освен това работа в региона предлагат някои дървообработващи предприятия, предимно дъскорезници по устията на реките, а също и малки частни мини за добив на цинк и олово, отчасти финансирани с германски капитал.[27]

Амбициозната модернизационна политика на Отечествения фронт и по-късно на БКП предизвиква фундаментални структурни промени в Родопите. Първостепенните цели са най-напред да се подобри инфраструктурата и да се изгради мрежа от язовири, която да захранва региона с електроенергия и да снабдява с вода поречието на Марица. Проектите за строителство на язовири не само успяват да намалят скритата безработица сред селското население, но и създават предпоставките за мащабно разширяване на добива и преработката на цветни метали. От средата на 50-те години този отрасъл заема второ място по заетост на работна ръка в окръзите Смолян и Кърджали след селското стопанство.[28] Самата колективизация на селското стопанство в тези окръзи по различни причини приключва едва в края на 50-те години. На първо място оскъдният размер на използваемата земя и вида на отглежданите култури (тютюнът по това време е важен източник на твърда валута) обясняват относително късната намеса на правителството. На второ място съпротивата срещу колективизацията от страна на мюсюслманското население явно е била особено силна. Упражненият натиск по време на колективизацията е и една от причините за изселническата вълна на турците в началото на 50-те години, за което ще стане дума по- нататък. Официалното обяснение за забавянето, дадено от Монов, според който първоначалният слаб успех на колективизацията се дължал на липсата на примери в Родопите, които биха могли да ускорят влизането на селяните в кооперативите, изглежда по-скоро като едно безпомощно оправдание.[29]

Мерките за модернизиране на българското правителство оказват силно въздействие върху структурата на населението в Родопите. Съотношението между градско и селско население се променя еднозначно в полза на градските жители: ако през 1946 г. 8,3% живеят в градовете, а 91,7% – в селата, то през 1979 г. съотношението е 38% на 62%.[30] Все пак степента на урбанизация в Родопите изостава от средната за страната, която е 58% градско население (виж табл. 1 в приложението). Освен това може да предположим, че нарастването на дела на градските жители се дължи главно на издигането в ранг на град/обявяването за градове на малки селища с население до 20 000 жители.[31] За съжаление няма статистически данни за промяната в броя на заетите лица в различните стопански сектори през 40-те и 50-те години, когато са провеждани най-големите мероприятия за модернизиране. От 60-те години насам съотношението на заетите в промишленото производство (включително рудодобив) спрямо селското стопанство се променя леко в полза на индустрията. В Смолянски окръг през 1960 г. в индустрията са заети 27,8%, в селското стопанство – 54,3% (7,5% се падат на строителството). Десет години по-късно, през 1970 г., съотношението вече е доста изравнено – 35,4% на 37,8%, като делът на заетите в строителството е нараснал на 12,5%. Общо взето тук наблюдаваме тенденция към отслабване на селското стопанство, което не води обаче непременно към засилване на заетостта в индустриалното производство.[32] В Кърджалийски окръг абсолютният брой на заетите в селското стопанство силно намалява между 1970-та и 1977 г. (с близо 46 000 души)[33]; тук обаче едва ли става дума за следствие от структурна промяна – много по- вероятно е спадът да се дължи на изселническата вълна сред турците между 1969 и 1978 г.

В следвоенните години генеративното поведение на родопското население се променя, макар и не в степента, която се иска на българското правителство. Традиционно ориентирано към помощта на членовете на семейството в селското стопанство, след войната „прединдустриалното“ генеративно поведение на населението се запазва. То се отличава с висока раждаемост, висока детска смъртност и къса продължителност на живота при по- възрастните поколения. Подобреното здравеопазване довежда в началото на 50-те години до намаляване на смъртността при кърмачетата и едновременно с това до увеличаване на продължителността на живота. Наред със запазената висока раждаемост тези промени пораждат растеж на населението, значително по- висок от средния за страната – 5,2 на хиляда живородени деца(промила). В Родопите през втората половина на 70-те години населението нараства с около 13 промила, както в селата, така и в градовете.[34] Тъй като високата раждаемост се откроява особено при мюсюлманското население на Родопите – турците и помаците[35] – то БКП търси начини да отслаби влиянието на исляма, защото „коранът забранявал безбрачието и противозачатъчните средства и призовавал към многодетство.“[36]

Етническата структура на Родопите също се изменя в резултат на мерките по модернизиране. Наличните статистики не дават точна информация за големината на потока от специалисти и висококвалифицирани работници (в повечето случаи българи), които пристигат в индустриализиращите се области. Не може също така да се определи, доколко изселването на българското християнско население от някои части на Източните Родопи (главно Ивайловград) и от отделни области с компактно българско население се уравновесява с притока на нови работници от вътрешността на страната. Много от миграционните процеси към и от Родопите остават обаче ограничени във времето: квалифицираните работници трябва да се заместят с местни, а учащите – да се завърнат в родните си места. Съществена роля за трудовата миграция играе и сезонната работа, която е препитание предимно за строители в големите градове София и Пловдив, както и за берачи на тютюн, помагащи при събирането на реколтата извън Родопите.[37]

2.4.2 Политическо развитие преди 1944 г.

Няма сведения за специална политика на българските правителства спрямо помаците преди 1944 г. Сред общите за всички мюсюлмански малцинства мерки изпъкват обаче два момента, при които участието на държавни органи е поне спорно. Тези процеси /явления са важни и за разбирането на политиката на БКП спрямо българоезичните мюсюлмани и затова по-нататък ще се спра на тях. Става дума за 1) покръстването на мюсюлманското население в Родопите през есента на 1912 и пролетта на 1913 г., и 2) дейността на културната организация „Родина“ от 1937 до 1944 г.

Масови покръствания на помаци се извършват по време на първата Балканска война предимно в региона на Неврокоп (днес Гоце Делчев), а също и в новозавладените тракийски области около Ксанти и Драма, като общият брой на засегнатите варира между 150 000 и 200 000 души. Доброволният характер на покръстванията, съпроводени и от промени в имената и в традиционното облекло, се подчертава в един поверителен доклад на „комисията по покръстването“ през 1912 г.[38] Дали тази комисия представлява орган на държавата, е точно толкова неясно, колкото и ролята на църквата.[39] Един „комитет за подпомагане на покръстването“ обобщава причините за тази мярка по следния начин: угризенията на съвестта на част от българските мюсюлмани заради престъпленията през 1876 г. и помощта, оказвана от тях на турците по време на Балканските войни; взаимната неприязън между турци и помаци; липсата на възможност да се изселят в Мала Азия; и накрая обещанията, че ако се покръстят, помаците ще получат морална, материална и стопанска помощ.[40] Със започването на втората Балканска война масовите покръствания са прекратени, а през 1914 г. правителството на Радославов ги отменя със задна дата, за да спечели гласовете на българските мюсюлмани в предстоящите избори. Фактът, че този шахматен ход дава резултати (Радославов е преизбран), навежда на мисълта, че покръстванията все пак не са били съвсем доброволни.

Докато масовите покръствания по време на Балканските войни са насочени най-напред срещу мюсюлманската вяра на помаците, което от своя страна довежда до смени на имената и отхвърляне на носиите, то дейността на културната организация Родина през 30-те и 40-те години поначало е насочена срещу имената и носиите на помаците, но не и срещу мюсюлманското вероизповедание.[41] Когато през 1937 г. няколко интелектуалци основават в Смолян Родина, техните усилия са отправени най-напред срещу културната изостаналост и ниското самочувствие на помаците.[42] Преди всичко обаче целта е да се изтласка смятаното за реакционно турско влияние върху това население и то да се приближи към българското мнозинство, понеже основателите са убедени в българския етнически произход на помаците. Първа стъпка в тази насока е борбата срещу названието „помак“, смятано за пейоративно, и заместването му с „българомохамедани“ или „ислямизирани българи“. За да се намали турското влияние се предвижда богослуженията в джамиите да се провеждат вече не на арабски, а на български език.[43]

За да се осъществи сближаването на помаците с българското мнозинство, организацията започва идеологическа борба срещу традиционното помашко облекло: мъжете трябвало да престанат да носят фес, а жените – да свалят фереджето. Кампанията носи показателното название разфереджеване и намира своя израз в публичното изхвърляне на въпросното облекло от активистите на „Родина“ и членовете на техните семейства.[44] С течение на времето турско-арабските имена също попадат в полезрението на организацията. В началото на 40-те години тя препоръчва на родопчани да кръщават новородените деца с български имена. През 1942 г., когато Родина успява да издейства от правителството правно облегчаване на смяната на имената, активистите на движението първи дават личен пример като сменят имената си.[45] Дали тази акция протича без принуда, дали местните управи вземат участие, и колко хора сменят тогава имената си, не може да се установи със сигурност.

Родина очевидно е имала добри контакти с правителствени кръгове. Най-вече смяната на имената явно е срещнала пълната подкрепа на държавата, като се има предвид, че през 1934-та и 1942 г. се провеждат широкомащабни преименувания на селища. И в тези кампании се сменят предимно турски или ислямски имена с български. Особено показателно е съвпадението във времето на смените на помашките имена с вълната през 1942 г., когато се сменят и над 300 турски имена на селища, предимно в наскоро присъединената към България Южна Добруджа.[46] Един допълнителен „подтик“ за смяна на имената представлява и „Законът за защита на нацията“, който налага ограничения на всички граждани с небългарски произход.

2.4.3 Политиката на БКП спрямо помаците след 1944 г.

Скоро след идването си на власт доминираното от компартията правителство на Отечествения фронт започва да отменя водената от Родина политика. Още на 29. Декември 1944 г. Родина е заклеймена като „фашистко движение“ на едно съвещание на ЦК на БРП (к), посветено на „българомохамеданския въпрос“. Впоследствие в редица вестникарски статии организацията се обвинява в това, че наливала вода в мелницата на фашистите и великобългарските шовинисти, разпространявайки тезата за българския етнически произход на помаците. Освен това се изтъква, че при преименуванията е използвана принуда.[47] Закономерно през 1945 г. на помаците се разрешава да си върнат отново старите турско-арабски имена.[48] Друг въпрос е дали при тази акция правителствените кръгове са се сетили/мислели за тактиката на Радославов.

В периода до Петия конгрес на компартията образователната политика спрямо помаците е доста противоречива. От една страна се провежда мащабна чистка сред учителския състав от „фашистки елементи“ (особено в Родопите), което поражда недостиг на учители. Все пак част от заклеймените като фашисти учители запазват местата си. За да се мотивират помаците да изпращат децата си на училище (където учебната програма и без това е бедна), първоначално се запазва преподаването на корана[49], без да е ясно докога. Елемент от тази доста толерантна политика спрямо исляма е и съществуването на средното духовно училище за помаци в Пловдив. С изключение обаче на указа, с който през 1950 г. училището е превърнато в пансион за ученици от Родопите, други данни за него няма на разположение.[50]

За съжаление не може да се прецени, дали до своя Пети конгрес през декември 1948 г. БКП преследва една специална политика спрямо помаците, която подобно на случаите с евреите, ромите и македонците, да е насочена към изграждане на собствено/специфично помашко самосъзнание. Фактът, че при преброяванията на населението помаците никога не са били записвани като самостоятелна категория, води до заключението, че те не са били признавани за национално малцинство (и то нито в смисъла на националност, нито – на народност).[51] Утвърждаването на помашката етничност е могло безпроблемно да се впише в концепцията на заплануваната федерация между България и Югославия. В използваната литература няма свединия за това, в първите следвоенни години да е имало обособена културна организация или пък специален отдел при Отечествения фронт за българските мюсюлмани. Връщането на турско-арабските имена обаче навежда на мисълта, че властта поне не е възнамерявала да подкопава основаната на принадлежността към ислямската вяра идентичност на помаците. Дори да приемем, че БКП е имала намерение на насърчава изграждането на помашко самосъзнание, то този план е изоставен най-късно по време на пленума на ЦК на 4. януари 1948 г. На пленума, който всъщност стои под знака на вътрешнопартийната дискусия около решенията на първата конференция на Коминформбюро[52], се взема решение за преселване на турците – и вероятно на помаците – от гръцко-българските гранични области. Когато една година по-късно Политбюро най- после подготвя изселването на турците, изрично се подчертава, че „българомохамеданите са част от българския народ, която е била насилствено турцизирана“[53]. По такъв начин БКП се доближава плътно до становището на преследваната от нея Родина, чийто водачи и организатори по това време са осъдени на най-тежки наказания. Един от основателите на движението, Камен Боляров (Ариф Бейски), първо е вербуван за сътрудник на Държавна сигурност в Смолян, след което арестуван като гръцки шпионин през 1949 г. и разстрелян на 10. април 1951 г.[54] Двадесетгодишна присъда лишаване от свобода получава неговият съратник Камен Каменов.[55] Други са осъдени на принудителен труд по язовирите в Родопите или пратени в зловещия лагер на дунавския остров Белене. При осъдените преди 1949 г. очевидно става дума за хора, отказали да се подчинят на политиката за повторно преименуване.[56]

„Чистката“ на сътрудници на Родина от 1949-та до 1951 г. съвпада във времето със засилената намеса на държавата в работите на мюсюлманската верска общност посредством приемането на закона за религията през 1949 г. и мащабните мерки за преселване сред ислямските малцинства. На една част от турското малцинство е „разрешено“ да емигрира в Турция (виж глава 2.5.5.). В изселването вземат участие и помаци, макар че техният брой не може да бъде установен.[57] С твърдението, че помаците са част от българското население, явно БКП цели да предотврати по-голямото участие на това малцинство в емиграционната вълна на турците. Как да се гледа в тази връзка на вече споменатото регистриране на хиляди помаци (а също роми и татари) като турци по заповед на вътрешното министерство, тук за съжаление не може да се прецени. През 1948/49 г. се провеждат и преселвания на хора от граничните райони, на които по-долу ще се спра подробно. Тези мерки най-вероятно са мотивирани от съображения за национална сигурност.

В средата на август 1951 г., когато се очертава края на разрешението за емиграция на турското малцинство, Политбюро взема решение, което ясно маркира промяната на политическата линия спрямо помаците. След чистката и преселванията сега започва да се пропагандира подобряването на условията за живот в областите, населени от помаци. По- важно тук е указанието, според което отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК, съвместно с Академията на науките, трябва да събират материали за българския етнически корен на помаците. Тези материали трябвало после да се поставят на разположение на местните партийни организации за развитие на просветната работа сред помаците и за даване на отпор на пантюркизма. Същевременно ръководството на БКП в този период явно се въздържа от по-твърди мерки. Така партийните комитети в Златоград и Ардино са призовани да се противопоставят на всякакви форми на великобългарски шовинизъм. Това решение остава обаче без конкретни последици.[58] Все пак тук се проявява една тенденция в политиката на БКП, която през 60-те години става нейна главна линия в отношението ѝ към нетурските ислямски малцинства: опита да се изтласка турското влияние върху помаците чрез позоваване на техния български етнически произход. По такъв начин компартията се връща точно към тази идеология, която само преди няколко години е заклеймена от нея като фашистка.

По-нататък през 50-те години се правят отделни опити политиката на БКП спрямо помаците да се тласне в руслото на новата линия. Така например през юни 1953 г. два пъти отговорни функционери се събират за да подготвят решение на Политбюро относно подобряване на идеологическата работа сред помаците. Този план остава неосъществен. Друг подобен опит предприема лично първият секретар на БКП Тодор Живков. В един доклад от 2.2.1955 г. той подчертава следното: има помаци, които не желаят да получат нови паспорти, тъй като отказват да се регистрират като български граждани, а други пък поддържат тесни контакти с турското население и дори искат да отпътуват за Турция.[59] По всичко личи, че съображенията на Живков първоначално не са взети под внимание в борбите за власт в партията между него и Вълко Червенков. Факт е че първите конкретни решения, донесли дълбоки промени в живота на помаците, се вземат едва след „априлския пленум“ от 1956 г. и особено след Седмия конгрес на компартията през 1958 г.

Времето след априлския пленум променя в много отношения положението на помаците. Партията има основания да бъде недоволна от мерките за модернизиране – в годината на пленума само 3,5% от помашкото население е обхванато от колективизацията на селското стопанство. Причините за това, според партийното ръководство, се крият в следното: съществуващите кооперативи са лош пример за подражание и предлагат на членовете си много ниски доходи. Освен това пречка се оказва и реакционното ислямско духовенство, на което чрез колективизацията трябва да се отнеме стопанската и социална опора.[60] В тази връзка следва да се засили „научната“ антирелигиозна пропаганда, която при Червенков била много занемарена.[61] За тази цел на 26.12.1957 г. Политбюро приема мащабен пакет от мероприятия.[62]

Още през есента на 1956 г. Политбюро провежда редица заседания, които се занимават с ислямските малцинства. Докато събранието на 15. септември 1956 г. третира по- нататъшната политика спрямо турците[63], то на 17. ноември 1956 г. на дневен ред идва бъдещата политика спрямо помаците. На това заседание се приема решение номер 303, което засяга преди всичко образователната политика в областите, заселени с помаци. Документът предвижда изграждането на училищното дело и, което е още по-важно, създаването на общежития и пансиони за учениците от помашки семейства (виж главата „Образование за помаците“).[64] На 13. декември 1958 г. с постановление номер 251 Министерският съвет отпуска и съответните средства за нови общежития и занимални[65] – само две седмици преди „постановлението за решаване на въпроса с циганското население“. Изобщо есента на 1958 г. изглежда е посветена на малцинствата, защото през октомври Политбюро представя и своите „тези за по-нататъшната работа сред турското население“, на които ще се спра по-долу.

Решение А 101 на Политбюро от 5.4.1962 г.[66]., което вече разгледах във връзка с ромите, отбелязва също и решаващ обрат в политиката спрямо помаците. Предишните решения на партийното ръководство си поставят най-вече задачата да модернизират начина на живот на въпросното малцинство посредством курсове по ограмотяване, насърчаване на образованието или (както в случая с ромите) посредством подобряване на жилищната и трудова ситуация. С решение А 101 от 1962 г. се поставя началото на една политика спрямо ромите и помаците, която цели вече не модернизацията, а сегрегацията на въпросните части от населението от турското малцинство. Това решение на Политбюро подготвя кампанията за смяна на имената, една кампания, която играе определяща роля за политиката на БКП спрямо помаците през следващото десетилетие.

В преамбюла на документа се обръща внимание на факта, че има помашки семейства, които се заселват в места, населени с компактно турско население и там биват тюркизирани. Също и смесените бракове между българомохамеданки и турци се заклеймяват в текста като средство за асимилация на помаците от турците, тъй като децата и съпругите приемали турска националност. Към това се прибавят още и влиянието на турското духовенство, съвместното обучение на турски и помашки деца, както и събирането на наборници от помашки и турски произход в едни и същи армейски поделения. Следователно идеологическата работа сред татарите, ромите и помаците трябва да се засили, за да се ограничи влиянието на турската пропаганда. Прави впечатление сходството между решението от 1962 г. и споменатия по-горе документ от 1952 г. Още в по- старото решение на Политбюро се посочва тенденцията към сближаване между турци и помаци и изрично се отправя призив към Академията на науките да продължи своите изследвания в Родопите и да докаже „същинския български“ произход на помаците:

„..(…) Изследването на историческото минало на българските мюсюлмани в Родопите, Ловечкия район и в други части на страната трябва да продължи, за да се направят нови разкрития на историческата истина за резултатите от асимилационната политика на турските поробители, за масовите и индивидуални преминавания към исляма.“[67]

Ядро на документа обаче си остават смените на имената, за което помаците, татарите и ромите трябва да бъдат спечелени със специална пропагандна кампания. Целта на смените на имената е да се отстрани един външен белег на предимно ислямски ориентираната помашка идентичност, според В. Хьопкен. Чрез „доказателства“ за един основан на езика български етнически произход, трябва да се замести една религиозна идентичност с друга – езиково-национална.[68] Как изглежда тази кампания за убеждаване и как впоследствие протича преименуването на голяма част от помаците, ще разгледам в глава 2.4.6. Тук само ще обобщя накратко: Акцията по преименуване протича в два етапа. Първата, до голяма степен неуспешна вълна продължава до 1964 г., когато след масови протести старите имена се връщат. Втората мащабна вълна, така нареченият „възродителен процес“ протича от 1971 до 1974 г. И тогава избухват протести сред засегнатото население, които обаче са брутално пресечени от властите. Втората вълна е по-добре подготвена в организационно и идеологическо отношение[69] – тук връщането на старите имена става възможно едва след 1990 г.[70]

В периода между двете кампании ръководството на партията полага усилия да успокои помашкото население. Решението на Политбюро от 12. май 1964 г. остро осъжда поведението на отговорните партийни функционери, без обаче те лично да понесат някакви наказания. Някои от тях дори се издигат в йерархията през следващите години.[71] Същевременно партийното ръководство си прави самокритика като признава, че обявявайки смяната на имената за „непосредствена и важна задача“ на едно заседание на ЦК в началото на март, то само е предизвикало тези недоразумения с тежки последици в окръжния партиен комитет в Благоевград. За успокояване на обществеността Политбюро обявява мероприятия за по-нататъшно изграждане на училищното дело в областите, населени с помаци.

Повод за възобновените акции на партийното ръководство срещу българоговорещите мюсюлмани след 1969 г. е започналата изселническа вълна сред турското население във връзка с договора за събиране на разделените семейства. През лятото на 1970 г. ЦК провежда заседание, засягащо проблема за ислямския фанатизъм, който се проявявал в засилващото се турцизиране сред помаците, т.е. в стремежа на някои кръгове помаци да приемат турска националност чрез смесени бракове. Тяхна цел без съмнение е да емигрират в Турция. За да се противопостави на тази тенденция, ЦК препоръчва общо взето същите средства, както и през 1962 г.: на всяка цена да не се допуска смяна на националността, в армията да се спазва разделянето между помаци и турци. В отговор на това заседание на ЦК Министерският съвет приема редица мерки за модернизиране на областите, населени с помаци, където трябвало да се изградят нови цехове за производство на електротехника, машинни части и химически изделия.[72] Сърцевината на това решение на ЦК обаче си остава придържането към политиката за смяна на имената. Освен това се затварят редица джамии и се въвеждат социалистически ритуали за женитби и погребения, за да се измести влиянието на исляма. Тези нови ритуали са пропагандирани за пореден път през 1974 г. т.е. след извършените смени на имената, в доклада на тогавашния главен идеолог на БКП Александър Лилов на един пленум на ЦК по идеологическите въпроси. В същото време обаче той констатира, че „българите с мохамеданска вяра“ въпреки исторически доказания си български произход все още имали размътено национално съзнание, което не може да се просвети нито чрез административни мерки, нито с пасивност. За целта е остро необходимо по-нататъшно форсиране на икономическото развитие на съответните области, както и издигането на образователното равнище, на културното и политическото ниво, по-активната партийна работа сред това население и разбира се, борбата срещу реакционната религиозна пропаганда, която според Лилов е главна причина за размътеното национално съзнание на помаците.[73]

С решение номер 980 на секретариата на ЦК от 7. юли 1978 г. „за подобряване на работата сред потомците на ислямизираните българи“ отново се следва поетата през 1974 г. посока и се настоява за подобряване на икономическото и социално положение на помаците. Същевременно се отправя предупреждение към окръжните комитети в Смолян, Благоевград, Ловеч, Пазарджик и Пловдив да вземат мерки срещу една новопоявила се тенденция сред помаците, имаща непосредствено отношение към емиграцията на турците от България: много помаци си закупуват на изгодни цени жилища в селата, от които се изселват турците.[74] Вероятна причина да се забрани такова заселване е страхът на партийното ръководство, че с толкова усилия българизираните и деислямизирани помаци могат отново да бъдат турцизирани от околното турско население. Във всеки случай прави впечатление фактът, че само три месеца след това секретариатът на ЦК приема решение с почти същото название, което съдържа конкретни предложения за подобряване на политиката спрямо ромите. За съжаление няма данни за резултатите от прилагането на решението, визиращо помаците, както е в случая с решението, засягащо ромите.

Все пак има някои сведения, че партийното ръководство по това време не изпуска от погледа си реакцията на помаците към асимилационната политика. Констатира се че в много случаи новородените се кръщават вече с по две имена: едно християнско-българско за официална употреба, и едно турско-арабско име за употреба в семейството. Освен това някои ходжи хранели надеждата, че старите имена скоро пак ще бъдат върнати, както е ставало и при по-раншните смени на имената.[75]

2.4.4 Образование за помаците

След завземането на властта през есента на 1944 г. Отечественият Фронт се изправя пред трудни задачи в образователния сектор. Това важи в особено висока степен за Родопите, където трябва да се преодолее ендемичната неграмотност на населението. Сред християните в околия Смолян тя надхвърля 40%, а сред мюсюлманите е над 80 на сто, според данни за

1938 г. В околиите Девин, Златоград и Ардино цифрите са били явно още по- обезкуражаващи.[76] Българският историк Монов вижда през 1972 г. причините за тази висока степен на неграмотност в следния факт:

„Ограничаването на образуванието на трудещите се бе една от основните линии на фашистката просветна политика в родопския край. Другата линия както в цялата страна, така и тук бе фашизиране и затъпяване на младежта чрез съдържанието на учебния материал и методите на обучение. (…) Училището бе инструмент за възпитание на подрастващото поколение във фашистки и великобългарски дух.“[77]

Ето затова помашкото население оказвало съпротива срещу учебната политика и не пускало децата да ходят на училище. Друга важна причина, според Монов, е изключително тежката икономическа ситуация на родопското население.[78]

С оглед на това разбиране за образователната ситуация в Родопите след войната става ясно, защо българското правителство най-напред се посвещава не на изграждането на една функционираща образователна система в региона, а започва да прочиства учителския състав от „фашистки елементи“, при което и без това оскъдният брой на учителите се свива още повече. Нарочените учители или се уволняват незабавно и се изправят пред Народните съдилища, или (при по-леки случаи) се изпращат във вътрешността на страната, където трябвало да бъдат под особеното наблюдение на местните народни съвети и органите на ОФ. Понеже пълното уволнение на всички нарочени за „фашистки“ учители се оказва невъзможно, първоначалната радикална линия почва да омеква след 1946 г. Така може да се обясни обстоятелството, че през 1948 г. в Златоград все още 10 % от всички учители са били предполагаеми бивши членове на фашистки организации.[79] Прочистването на учителският персонал обаче не е единственият проблем, който се изправя пред правителството на ОФ в първите следвоенни години. Тъй като много училища не са достатъчно оборудвани, преподаването трябва отчасти да се провежда в джамии; много селища в Родопите са трудно достъпни и това създава допълнителни пречки.[80]

Докато БКП в периода преди Петия конгрес разрешава създаването на специални училища за другите малцинства или одържавява и подпомага съществуващите малцинствени училища, то по отношение на помаците в Родопите такава политика не може да се забележи. Този факт очевидно е свързан с обстоятелството, че мнозинството от помаците говорят български. Единственото специално училище за помаци е средното духовно училище в Пловдив, което обаче след неговото одържавяване през 1950 г. е превърнато в светско училище без особено отношение към помаците.[81] Показателен пример за училищната политика спрямо това малцинство е преподаването на корана. По начало религиозното обучение се забранява със закон на 26.12.1944 г.; след протести сред мюсюлманското население обаче управата на Смолянска околия оповестява няколко дена по-късно, че местните ходжи могат да преподават факултативно корана след края на редовната учебна програма. Невъзможно е да се проследи точно колко дълго остава в сила това специално разпореждане, не е изключено тази практика да е продължила и след Петия конгрес.[82]

Основата за модернизирането на Родопите, Пиринския край и областта Странджа в югоизточна България се създава още преди конгреса – това е 38-то постановление на Министерския съвет от май 1948 г., с което всички министерства се задължават да предприемат мерки за подобряване на положението на населението в тези региони. Тук е включено и разрастването на съществуващото учебно дело.[83] Предполага се че лично Георги Димитров е поел инициативата за това решение. През октомври същата година се приема нов закон за образованието, а през декември 1948 г. Петият конгрес гласува за това, отсега нататък „възпитанието и образованието в училищата да се провеждат в социалистически дух“.[84] След като вече са създадени законовите и идеологическите основи започва мащабно разрастване на учебното дело в Родопите. Наличните училища трябвало да бъдат основно ремонтирани, освен тях трябва да се построят нови училищни сгради. Главната цел на правителството при това е да наложи задължителното образование и да ликвидира ендемичната неграмотност сред помаците и турците.

Борбата срещу неграмотността започва всъщност веднага след войната, но нейното систематично планиране и провеждане се разгръща едва след 1948 г. При това най-голямо внимание се обръща на образованието за възрастни, като се провеждат два вида курсове – един за неграмотни и един за мало или полуграмотни. Трудността за организациите, на които се възлага ограмотяването (преди всичко ОФ, Младежкия съюз и Профсъюзите), се състои в това, най-напред да издирят неграмотните и да проведат с тях информационни мероприятия, за да убедят хората в потребността от четене и писане. През 1949 г. ЦК взема решение да ликвидира неграмотността сред възрастните до края на петилетния план, т. е. до 1953 г. За съжаление няма данни за процента на неграмотните в следващите години, в средата на кампанията обаче (1951 г.) в Родопите са регистрирани все още 70 000 души с недостатъчни или липсващи умения да четат и пишат. Най-голям дял от тях живеят в населената предимно с турци околия Крумовград. Разработеният от Окръжния народен съвет в Пловдив план за учебната 1952/53 г. предвижда обаче ограмотяването само на около 20 000 неграмотни в централнородопските околии.[85]

Друг важен проблем, който през 40-те години все по-остро се изправя пред амбициозните образователни стремежи на българското държавно ръководство, е недостигът на учители, предизвикан отчасти и от извършените по-рано чистки на персонала. През 1947 г. само половината от всички работещи в Родопите учители са държавни служители и заемат планови бройки/места.[86] За да се справят с този недостиг, властите откриват институти за подготовка на учители в Кърджали и Смолян.[87] Причините за това неблагополучие правителството вижда най-вече в оскъдните материални стимули, които предлага професията на учителя. Затова в редица министерски постановления от 1948 и 1949 г. на учителите се предоставят допълнителни възнаграждения. След 1952 г. на учителите, които все така идват предимно от вътрешността на страната, се предлагат и специални привилегии – отпуска се обработваема земя, безплатно жилище и топливо.[88] Недостигът на планови бройки се запазва въпреки всичко до края на 60-те години. Това важи особено за тогавашния окръг Кърджали, където през 1968 г. над 30% от учителите все още не заемат планови бройки.[89]

В началото на 70-те години недостигът на учители отново става толкова остър, че министерството на народната просвета приема множество наредби за командироването на учители в съответните общини. И в този случай трябва да се създадат стимули, като например добавки към основната заплата от порядъка на 20%. Интересното е че сега могат да бъдат изпращани като учители и студенти, при условие че те се задължат да продължат следването си задочно. Самият дефицит на учители най-вероятно е свързан и с възобновеното изселване сред турското население, което започва след подписването на договора за събиране на разделени семейства от 1969 г. Това личи и от разпоредбите, където наред със Смолянски окръг, заселен предимно с помаци, се споменават най-вече окръзи с компактно турско население (Бургас, Кърджали, Шумен, Разград и др.)[90]

Община Мадан, където проблемите при налагането на задължителното училищно образование са най-големи, отбелязва още през 1949 г. значителни успехи. Въпреки това, и през 50-те години трудностите продължават, най-трудно се оказва да бъдат интегрирани момичетата в учебния процес. Главната причина за това положение се вижда в религиозните предразсъдъци сред населението и разпръснатите помашки селища.[91] Слабото посещение на училищата най-вероятно предизвиква и създаването на общежития за ученици от помашки произход, макар в решение номер 303 на Политбюро от 17. Ноември 1956 г. да се изтъкват само идеологически мотиви и издигането на политическото съзнание на помашкото население. Тези цели трябва да се постигнат с ускореното изграждане на училищна система. Още тук се проявява променената политическа линия след Априлския пленум на БКП. Министерският съвет прилага решението на Политбюро през декември 1958 г. с издаването на постановление номер 251. Документът нарежда да се отпуснат значителни парични средства за строителството на училища в Родопите и на общежития и занимални за помашките ученици.[92] До началото на учебната 1968/69-та година броят на общежитията и пансионите за ученици в окръзите Благоевград, Кърджали, Пазарджик и Смолян нараства до 181. В тях по официални данни са настанени 7 200 ученици.[93] За съжаление няма данни за етническия състав на децата в тези общежития и затова не може да се смята със сигурност, че общежитията са били предназначени само за помаци. Възможно е в тази цифра да влизат и деца от ромски или от турски произход. На този фон изглежда малко непонятно защо комитетът за стопанска координация взема решение номер 253 „За изграждането на полуинтернати, интернати и общежития за ученици в общообразователните училища“ в отговор на един пленум на ЦК по образователните въпроси от 14. Август 1970 г. В документа се обяснява, че полуинтернати и интернати трябва да се построят в области, „населени от българи с мохамеданско вероизповедание“, а освен това и в такива региони, където „се изграждат ускорено големи производствени мощности“.[94] При това решение може обаче да се открие ясна връзка със заседанието на ЦК от 17. Юли 1970 г., на което се полагат основите за втората кампания по смяна на имената и се настоява за по-нататъшно изграждане на образователното дело с цел да се попречи на турцизирането сред помаците.[95]

Промяната в курса на образователната политика за българоговорещите мюсюлмани в края на 50-те години, която намира израз в решението за общежитията, може да се установи и в един друг факт, а именно във въвеждането на квоти за следване в определени ВУЗовски специалности и за приемане на помашки ученици в определени професионални училища и техникуми. В съответното разпореждане на министерство на образованието за квотите при приемане във ВУЗ под точка 4-та се казва:

„Определят се известен брой места:

(…) б) по специалностите във Висшия лесотехнически институт, специалността зоотехника във Висшия селскостопански институт „Г. Димитров“, специалностите във висшите медицински институти, Висшия ветеринарно-медицински институт и по специалностите български език и литература, история и математика в Софийския държавен университет, за които места се състезават помежду си кандидат-студенти българи- мохамедани.“[96]

От разпределението на специалностите става ясно, в каква посока според правителството следва да се развива икономиката в областите, населени от помаци. Следващата точка от разпоредбата определя също отпускането на студентски бройки по специалността „минно дело“ за студенти от Родопите. Тук обаче етническото разделение не може да се установи с точност, тъй като се изброяват и области, намиращи се в Пиринска Македония и такива в Източните Родопи, които са населени не само с помаци. Квотният принцип при разпределение на местата за следване се запазва дълго време; в следващите години се посочват само имената на окръзите, така че да не си личи етнополитическия характер на тази мярка. Разпределението на местата в техникуми и професионални училища протича по подобен начин: през 1959 г., според Монов, са раздадени на помашки ученици 375 места в 43 такива училища в цялата страна. С повече данни, за съжаление, не разполагаме.[97] Особено очевиден в тази връзка е фактът, че партийното ръководство използва квотния принцип като „захарче“ за помашкото население. Когато през 1964 г. „камшикът“ – първата вълна на преименуването – се проваля, с решение на Политбюро се увеличават квотите за приемане на помаци във висшите учебни заведения и техникуми.[98]

Според едно официално социологическо изследване от 1986 г. образователната структура на помаците се приближава до средната за страната, въпреки това обаче в областта на средното и висше образование остават забележими различия. Докато средно за страната около една четвърт от населението има средно образование, то при българските мюсюлмани цифрата едва надвишава 10%. При по-високите образователни степени положението е сходно. Средната цифра за страната тук е 10%, при помаците – само около 3%. Делът на неграмотните сред помаците е двойно по-голям от този на цялото население и възлиза на около 6%.[99] По такъв начин партийното ръководство може да се похвали с определени успехи в образователната политика. Не бива обаче да забравяме, че при помаците БКП няма такива проблеми, каквито възникват при другите малцинства: все пак на мнозинството от помаците не се налага да учат български език едва на училищната скамейка.

2.4.5 Мерки по националната сигурност

Няма сигурни данни за броя на онези български мюсюлмани, които след 1948 г. са преселени от гръцко-българската гранична област във вътрешността на страната. Върху мотивите, довели до тези преселвания, може само да се спекулира. Те обаче сигурно имат връзка със сериозните съмнения по опазването на националната сигурност, които Георги Димитров формулира на пленума на ЦК на БКП на 4. януари 1948 г.[100] От разсъжденията на Димитров по-нататък става ясно, че той има предвид най-вече турското население, но засегнати се оказват и редица помашки села по гръцката граница.

Както показват нови проучвания, през лятото на 1948 г. около 1000 души, обявени за нелоялни към властта, са пратени на принудителна работа в мините на Перник. Други, чийто брой не може да се определи дори приблизително, са принудени да се изселят във вътрешността на страната. По такъв начин наред с „традиционните“ заселнически области възникват и нови анклави близо до Велико Търново (в селищата Златарица и Стеврек) и до Казанлък (Павел Баня).[101] В края на 1949 г. започва нова преселническа вълна, в хода на която са обезлюдени цели селища.[102]

Тези принудителни мерки се отменят през 1954 г. В следващите години една част от преселниците се връща в Родопите, а други закупуват на изгодни цени недвижими имоти от турските семейства, които напускат страната по време на емиграционната вълна през 1950/51 г. Една група помаци след вдигането на забраната се премества по-далеч на север и се заселва в село Сливо поле недалеч от Русе.[103]

Засиленото строителство на съоръжения за охрана на границата от средата на 50-те години и въвеждането на зони за сигурност по протежение на границата носи допълнитени ограничения за живеещите там помаци. С министерско постановление от 9.7. 1956[104] се определят различните видове гранични ивици и тяхната дължина. Има забранителна гранична ивица с дълбочина от 10 до 300 м., гранична ивица (2км. дълбочина) и гранична зона с дълбочина 15 км. Достъпът до тези ивици е строго регламентиран и за влизането в тях се изискват специални бележки в паспортите, освен това в определени участъци на граничната ивица може да се налага пълна забрана за преминаване. За построяването на една зона по протежение на границата с ширина между 20 и 30 км., която споменава Константинов, в документа не се казва нищо. Също така там не се споменават и граничните огради, които отделят двукилометровата ивица. Тъкмо тези огради обаче сериозно затрудняват стопанския живот на някои помашки села, особено когато нивите се оказват от другата страна на оградата. Този граничен режим естествено не насърчава преселниците да се завърнат в родните села. Напротив, по-вероятно е той да засилва желанието на хората да напуснат граничните райони.[105]

2.4.6 Смени на имената при помаците

Както вече споменах, през целия 20 век помаците многократно попадат под административен и обществен натиск, който цели те да заменят техните турско-арабски имена с български. Ако правителството на Отечествения фронт отменя в първите следвоенни години извършените под влияние на обединението Родина смени на имената по време на войната, то Политбюро на БКП с решението си А 101 от 5. април. 1962 г. създава основата за новите преименувания. Всъщност и преди тази дата в ръководството на БКП се обсъжда подобна стъпка (виж по-горе), но едва след това решение започва новата вълна на преименуването. То трябвало да се извърши само със средствата на убеждението, но се натъква отчасти на ожесточена съпротива сред помашкото население.

Следвайки решение А 101 смените на имената се провеждат в две фази, които тук ще разгледам отделно, тъй като освен времевите между тях има и някои качествени различия. Резултатите от двете фази също са напълно различни. Когато говоря за две „фази“, това не означава, че в периода между тях не са извършвани преименувания. Те просто протичат не така забележимо. Освен това трябва да подчертая, че за първата фаза има много малко известни факти.

Затова описаният по-долу пример следва да се тълкува просто като една крайност в рамките на по-мащабен процес. Колко хора са пострадали от тази първа кампания по смяна на имената, не може да се установи.[106]

2.4.6 Смени на имената при помаците

2.4.6.1 Първи опит: Анархия

След решението на Политбюро от 1962 г. смените на имената първоначално изглежда че протичат съвсем незабележимо. По всичко личи, че ромите приемат тази мярка на Партията без особена съпротива. Също така части от помаците приемат новите смени на имената. Какъв е обхватът на преименуването по това време, не може да се прецени, неизвестно е и географското разпределение на кампанията, понеже досега няма подробно историческо изследване на този въпрос.

Около две години след решението на Политбюро положението се изостря. В Благоевградски окръг някои села оказват ожесточена съпротива и ситуацията заплашва да прерасне в анархия. Тези събития, които през 1964 г. сериозно разтърсват обществения ред в някои части на окръга, са предизвикани, според описанието на Трифонов[107], от една среща на партийните активисти в град Гоце Делчев на 22. март 1964 г. На това събрание, организирано от партийния комитет в Благоевград, Кръстю Тричков и Съботин Генов от окръжния комитет се изказват върху смяната на имената, която по техните думи вече била извършена в селищата Якоруда и Белица. (Не е ясно дали това става доброволно или не.) Партията била задължена да подкрепи това движение сред помаците и трябвало да призове към по-нататъшни смени на имената. Генов и Тричков се позовават на едно заседание на ЦК, състояло се в началото на март – факт, който впоследствие води до нови обърквания.

След събранието в Гоце Делчев тамошният градски комитет поема следващите мерки, начело със С. Генов, П. Дюлгеров и К. Малинов. Най-напред се оказва натиск върху помашките партийни активисти да сменят имената си с български – те трябвало да излязат с пример за заплануваното преименуване. Въпреки че мюсюлманските активисти се опълчват срещу такива методи на действие и отхвърлят всякаква подкрепа на партията по този въпрос, в края на краищата те трябвало да отстъпят пред натиска. След тези „мерки по убеждаването“ на помашките партийни членове, комитетът в Гоце Делчев решава да създаде в общините специални комисии по преименуването. Към комисиите се прикрепват и сътрудници на милицията, явно защото са очаквали съпротива. Освен това се предвижда да бъдат блокирани селища, за което са привлечени подразделения на армията под предлог, че ще се провеждат учения. Самото преименуване трябвало да се проведе чрез оказване на натиск, ако е необходимо, но „без прилагане на сила (бой)“.

Трифонов цитира подробно един отчет, изготвен по-късно от комисията по разследване на случая, където се казва следното. Особено в село Рибново[108] се стигнало до оказване на ожесточена съпротива, когато комисията по преименуването, съпроводена от милиция и армия, се опитала да влезе в селото. Разгневената тълпа препречила пътя на делегацията и категорично отказала да я пусне в селото. В отговор войниците стреляли във въздуха, а хората се нахвърлили върху пратениците и ги набили. След като положението се поуспокоило, делегацията се изтеглила от селото. Жителите на селото предявили искания и организирали денонощна вахта, за да посрещнат евентуална ответна реакция на държавата. Исканията на селяните засягали между другото и учителите – те изгонили българските и заплашили че ще повикат в селото турски учители. Освен това те разказали за случилото се на жителите от съседните села. От своя страна държавната власт реагирала с блокада на селото. Били преустановени водоснабдяването и доставката на хранителни стоки.[109]

След инцидента в ръководството на партията започват дискусии по въпроса как следва да се реагира на такава жестока съпротива. Докато Тричков се застъпва за насилствено решение на проблема, то Тодор Живков предлага да се отменят преименуванията, извършени насилствено, и да се върнат старите паспорти на пострадалите.[110] Освен това Тричков и Генов трябвало да обяснят на пострадалите, че всъщност нямало съответно решение на ЦК, както те твърдяли по-рано. Двамата първоначално отказват да направят такова признание, но накрая трябвало да отстъпят. Със задачата да предаде решението на партийната върхушка на непокорните жители на селото е натоварен депутатът Бъчваров. Той обяснява, че „би могъл да дойде и с танкове“ в селото и че селата трябва да са благодарни за отменянето на мероприятията лично на другаря Живков. В отговор въстаналите отстъпили и изпратили парламетариста с възторжени викове „Да живее другаря Тодор Живков!“

Няколко седмици след инцидента в Пирин, на 12 май 1964 г., Политбюро осъжда остро в свое решение отговорните функционери, като допълва в същото време че те са изпълнили погрешно решението на ЦК от началото на март. В него се подчертава, че смените на имената са „важно и безусловно задължение“. Впоследствие на заседание на ЦК се отправя критика към окръг Благоевград, че не изпълнява именно това задължение. До персонални последствия от инцидента също не се стига. Напротив, двама от отговорните за случая, Тричков и Дюлгеров, правят бърза кариера в партийната йерархия.

В решението си Политбюро стига до заключението, че принудителните мерки не дават желания резултат, ами постигат тъкмо обратното. Оказаният натиск засилва турцизирането. Най-високият партиен орган не се отказва обаче от намерението си да противопостави на засилващото се сближаване между помаци и турци тактиката на „камшика и захарчето“. От една страна следва да се подобри икономическото и социално положение в областите с компактно помашко население, да се разрасне учебното дело (особено що се отнася до общежитията и пансионите) и да се увеличат квотите за приемане на помаци във висшите учебни заведения. От друга страна, решението нарежда да се „прилагат строго законите“ спрямо разбунтувалите се.

От използваната литература за съжаление не може да се проследи, дали са извършвани нови смени на имената в периода между 1964 г. и втората мащабна вълна. Не може също така и да се прецени, дали „строгото прилагане на законите“ е довело до арести или други подобни репресии.

2.4.6.2 Втората кампания за смяна на имената сред помаците

Отправна точка за втората вълна от преименувания сред помаците отново става едно решение на партийната върхушка. На 17 юли 1970 г. Секретариатът на ЦК приема решение „За изчистването на класовото и партийно съзнание и за патриотичното възпитание на българо-мохамеданите“.[111] В обосновката между другото се казва:

„Главно на основата на този фанатизъм (…) се формират и развиват различни форми на турчеене, турцизират се личните имена, засилва се стремежът за получаване на турска народност чрез смесени бракове на българки, изповядващи мохамеданска вяра, с турци и за изселване на българи в Турция.“[112]

От текста става ясно, че партията отново възнамерява да затегне гайките на асимилационната политика. Близо половин година преди тази дата се подписва договорът за събиране на разделените семейства с Турция. С новата вълна партията очевидно иска да попречи на помаците също да напуснат страната покрай турците. Отново трябва да се променят външните белези на помашката идентичност, и отново не бива да се прилага насилие при тази операция:

„Замяната на турско-арабските имена с български и измененията в облеклото на това население да става без администриране и при пълна доброволност и убеденост.“[113]

Както в по-раншното решение на Политбюро от 1962 г. окръжните комитети в областите, заселени с помаци, се призовават да вземат всички необходими мерки за засилване на българското национално съзнание сред населението и да спрат неговото турцизиране. Обръща се внимание на това, помашки новобранци да не се събират заедно с турци в армейските поделения; при никакви обстоятелства да не се разрешава на хората да се отказват от българската националност в полза на друга; да се дава автоматично българското гражданство на деца от смесени бракове; да се преследват най-строго обрязванията на момчетата извън държавните институции на здравеопазването.[114]

Само две седмици след решението на ЦК в регионалния смолянски вестник Родопски устрем излиза поредица от статии, които трябва да подготвят идеологически смяната на имената. В първите издания от август 1970 г. се разкрива реакционната същност на исляма и негативните последствия от него; особено внимание се обръща на вредата от ранните женитби, от обрязванията, от постенето и от погребалните ритуали. В броя от 6 август на вестника е отпечатан докладът, изнесен на пленума на окръжния комитет на БКП от Васил Зангов, отговорен за агитацията и пропагандата функционер в Смолянски окръг. Зангов бичува „размътеното“ съзнание на някои помаци и препоръчва по този повод да се разгърне в медиите просветителска кампания, в която да се наблегне специално на стопанската и социална мизерия в Турция. Във връзка с асимилационните стремежи на партията Зангов прави един интересен намек: той заклеймява съответни асимилаторски стремежи, изразени от православната църква, като реакционни метастази, които трябва да се оборват.[115]

Така подготвена, през 1971 г. вълната на преименуванията протича планомерно, от запад на изток, за да прескочи след това и на север, към по-малките заселнически области около Велико Търново и Ловеч, по описанието на Константинов. През 1972 г. кампанията в общи линии се смята за приключена.[116] Докато при първата смяна на имената след 1962 г. съпротивата на няколко села се оказва достатъчна, за да се отложи начинанието, то при тази кампания всяко надигане срещу натрапените нови имена се потиска брутално.

За разлика от първите опити през 60-те години обаче, втората, по-мащабна вълна не остава скрита от погледа на световната общественост. Преди всичко организациите за защита на човешките права обръщат внимание върху ситуацията на помашкото население. В доклада за България на Амнести Интернешънъл, който се публикува през 1986 г. след смяната на имената на турското малцинство, на базата на разкази на очевидци се описва и начина на действие при преименуването на помаците:

„Свидетел (…) на събитията в един град в южните Родопи през този период разказва следното. На градския площад, пред дома на културата била поставена голяма червена маса в присъствието на всички местни държавни и партийни служители. Въоръжени подразделения със заредени автомати били разположени наоколо за да осигурят реда. Българските мохамедани били накарани да се приближат към масата един по един, стъпвайки по дългия червен килим, и да предадат старите си паспорти. След което те трябвало да получат нови паспорти с отпечатани български имена и публично да благодарят на служителите.“[117]

Тук става дума само за един пример и не е сигурно, дали и в други случаи процедурата е същата; все пак ясно се вижда, че целта на властите е да инсценират ритуал. Отказът от участие в този ритуал в по-безобидните случаи носи предимно бюрократични последици – в един момент властите просто отказват да признават старите паспорти. Това означава, че пенсии и заплати вече не се изплащат, а банковите сметки се блокират до момента, когато засегнатите лица не представят нови паспорти и нови свидетелства за раждане с български имена. Също така важно е и получаването на свидетелство за съдимост, без което в България не се дават работни места.[118]

В по-сериозни случаи на оказване на съпротива държавната власт реагира с тежки и най- тежки наказания. Така през 1971 г. са осъдени на смърт двама български мюсюлмани, други двама – на 15 години лишаване от свобода, след като при стълкновения в Пазарджик загиват двама партийни функционери. Когато група помаци се отправя за София за да протестира срещу тези присъди, тя е спряна при Самоков (южно от София), а във възникналата престрелка са убити двама и ранени 50 помаци.[119] По всяка верояност избухва съпротива и в селата Корница и Рибново в Благоевградски окръг както през 1964 г. В Корница сред помаците има убити. Показателно е че в тези села не се провеждат „ритуали“. Вместо това органите на властта обикалят от къща на къща и под дулото на оръжия хората трябвало да си „избират“ ново име от предварително подготвен списък. Общо няколко стотин помаци от тази област са арестувани или депортирани, от тях около 500 са изпратени в печално известния лагер на дунавския остров Белене.[120]

След като БКП възражда с тези кампании по преименуване една традиция, която само няколко години по-рано тя е заклеймявала като фашистка, партията пристъпва към възраждането на още една традиция на организацията Родина: разфереджаването, тоест практикуваното като публичен ритуал снемане или дори разкъсване на фереджето (покривалото на помашките жени).[121] След тези засилени асимилационни мерки през 70-те години борбата на БКП срещу външните белези на ислямската идентичност на помашкото население, тоест турско-арабските имена, облеклото, обрязването, ходенето в джамии и пр., може да се смята за приключена. Все пак през 1978 г. секретариатът на ЦК отбелязва, че няколко хиляди българоговорещи мюсюлмани са запазили турско-арабските си имена (най- вече жители на София и други големи градове), те обаче явно са смятани за „най- консервативните потомци на мохамеданизирани в миналото българи“[122] и като такива са останали недостигнати от влиянието на компартията. По всичко изглежда, че тази група е паднала жертва в кампанията по смяната на имената сред турското малцинство в средата на 80-те години.

Ако обобщим казаното за политиката на БКП спрямо помаците, може да очертаем следните моменти, които в сходна форма обуславят и политиката спрямо ромите:

Макар помаците да не са признати за малцинство, БКП винаги провежда обособена политика спрямо тази група от населението.

Жизненият стандарт, образователното ниво и социалната структура на помашкото население трябва да се приравни до средните показатели за страната. Мерките, които се провеждат за постигането на тази цел, винаги имат и характера на компенсация за натиска, упражняван върху това малцинство.

БКП иска на всяка цена да предотврати сближаването на помаците с турското малцинство. Затова тя възражда една политика, която е била практикувана още преди 1944 г. Смените на имената са обосновани с „научно доказания“ български произход на помаците. Посредством преименуването се цели да се отнеме последния атрибут на ислямска идентичност на българоговорещите мюсюлмани и в същото време да им се даде възможност те да се завърнат в лоното на техния български произход.

 

 

[1] Kalionski, A.: The Pomak Dilemma, in: La transmission du savoir dans le monde musulman périphérique. Lettre d'information 13 (mars 1993), стр.123. Струва ми се обаче доста проблематично, да се поставя знак за равенство между торбеши и аповци в Македония и живеещите в Гърция помаци. Този въпрос се нуждае от допълнителни изследвания.

[2] Vakarelski, Ch.: Altertümliche Elemente in Kultur und Lebensweise der bulgarischen Mohammedaner, in: Zeitschrift für Balkanologie 5 (1966) 4, S.152.

[3] Ménage, V.L.: On the Ottoman Word „Ahriyan / Ahiryan“, in: Archivum Ottomanicum 1 (1969), p.197-212. Сравни също значението на ахрянин в: Речник на българския език. Том 1, А-Б, София 1977 г., стр.354.

[4] Ménage: Ottoman Word, p.207 f.

[5] Панайотова, Б.: Българи-мохамедани и християни – в Централните Родопи – поглед върху техните взаимоотношения, в: Аспекти на етнокултурната ситуация в България и на Балканите, София 1992 г., стр.33-46, тук стр.35.

[6] Kalionski: Pomak Dilemma, S.122 f.

[7] Tака например смята гръцкият антрополог Ксиротирис, който се опитва да докаже произхода на помаците от автохтонното население на Западна Тракия. Сравни за гръцките теории Seyppel, Tatjana: Das Interesse an der muslimischen Minderheit in Westthrakien (Griechenland) 1945-1990, in: Seewann, G. (Hg.): Minderheitenfragen in Südosteuropa, München 1992, стр.377-392. Турската наука от своя страна фаворизира версията, че помаците произхождат или от старотурски племена като печенеги, кумани или юрюци, или пък са потомци на турски колонисти. Сравни Sarides, E.: Ethnische Minderheit und zwischenstaatliches Streitobjekt. Die Pomaken Nordgriechenlands, Berlin 1987, стр. 31 f.

[8] Тезата усилено се разпространява особено в навечерието на промени в политиката на БКП спрямо помаците в края на 50-те и началото на 60-те години от Василев, К.: Родопските българи мохамедани, София 1961 г., и в издадения от Българската академия на науките сборник „Из миналото на българите мохамедани в Родопите, София 1958 г.

[9] Михайлов, С.: Възрожденският процес в България, София 1992, стр.37. (Зная, че тази книга строго погледнато е пропаганден материал. Все пак тя съдържа някои сведения за политиката на БКП спрямо помаците, които аз съм използвал в моето изследване, освобождавайки ги, доколкото е възможно, от идеологическия баласт.)

[10] Zeljazkova, A.: Social Aspects of the Process of Islamization in the Balkan Possessions of the Ottoman Empire, in: Etudes Balkaniques 21 (1985) 3, p.107-122.

[11] Zeljazkova, A.: The Problem of the Authenticity of some domestic sources on the Islamization of the Rhodopes, deeply rooted in Bulgarian History, in: Etudes Balkaniques 26 (1990) 4, p.105-111.

[12] Konstantinov, Yu. / Alhaug, G. / Igla, B.: Names of the Bulgarian Pomaks, in: Nordlyd 17 (1991), p. 26. Подчертано в оригинала.

[13] Konstantinov / Alhaug / Igla: Bulgarian Pomaks, p. 27.

[14] Karagiannis, Evangelos: Zur Ethnizität der Pomaken Bulgariens. Münster 1997. Книгата на Караянис предлага също многобройни сведения за историята на помаците.

[15] Пак там, стр.105 ff.

[16] Maleewa, S. T.: Beitrag zur Anthropogeographie des mittleren Rhodopengebirges. Auszug aus der Inaugural- Dissertation zur Erlangung der philosophischen Doktorwürde, vorgelegt 1924, Zürich 1928, p.7.

[17] Вранчев, Н.: Българи мохамедани (помаци), София 1948 г., стр.17.

[18] Konstantinov: Pomak Conversions, p.344. При цитираната от Константинов цифра става дума за същия източник, посочен и от Марушиакова и Попов. При неофициалните оценки трябва да се има предвид, че става дума не за самоидентификация, а за идентификация от други, т.е. от чиновници. Сравни също табл. 6 в приложението.

[19] Troebst: Nationale Minderheiten, S.477.

[20] Резултати от преброяването на населението, Т.1, Демографски характеристики, стр.222.

[21] Затова пък в резултатите от последното преброяване фигурира един етнос, чиято идентичност също се намира между турската и българската, а именно турскоговорещите, православно-християнски гагаузи. За етничността на гагаузите виж Градешлиев, И.: Гагаузите, 2 издание, Добрич 1994 г.

[22] Dimitrov, R.: Sicherheitspolitik und ethnische Konflikte aus bulgarischer Sicht, in: Seewann, G. (Hg.): Minderheiten als Konfliktpotential in Ostmittel- und Südosteuropa, München 1995, p.179. Що се отнася до „етническата принадлежност“, то Димитров явно е разполагал с вътрешни информации, които не са издадени в официалните резултати от преброяването.

[23] Dimitrov, R.: Sicherheitspolitik, p.181 ff.

[24] Gjuzelev, B: Die Minderheiten in Bulgarien unter Berücksichtigung der letzten Volkszählung vom Dezember 1992, in SOE 43 (1994) 6-7, p.362 f.

[25] Dodos, D.: Eklogike geographia ton meionoteton (Електорална география на малцинствата), Athena 1994, стр.96.

[26] Сравни също по въпроса за отграничаването на Родопската област Мичев, Н. / Младенов, Ч.: Географски особености и тенденции в развитието на населението в Родопите, в: Родопски сборник, т. 6, София 1987 г., стр. 5-42, тук стр.5, и Дончев, Д.: Физическа и социално-икономическа география на България. Сборник материали за средношколци и кандидат-студенти, Велико Търново 1994 г., стр.143.

[27] Монов, Ц.: Икономически и социални изменения в Родопския край (1944-1977), в: Родопски сборник Т.5, София 1983 г., стр.6. Книгата на Монов, при всички необходими уговорки, фундирано обобщава усилията на БКП да модернизира Родопите.

[28] Монов: Икономически и социални изменения, стр.15. За експлоатация на рудните находища през 1950 г. се основава съветско-българското обединение „ГОРУБСО“, което през 1956 г. окончателно преминава в български ръце като Държавен миннодобивен комбинат „ГОРУБСО“. Преобладаващата част от мините се намира в окръг Смолян.

[29] Монов: Икономически и социални изменения, стр.22; Мизов, Н: Ислямът в България (същност, модернизация и преодоляване), София 1965 г., стр. 172 обръщат внимание на факта, че предимно планинските райони са изоставали в процеса на колективизация; освен това голяма роля игрят ниските доходи в съществуващите кооперативи, които явно не са подтиквали селяните да изоставят своите частни стопанства.

[30] Мичев / Младенов: Географски особености, стр. 28, табл.6.

[31] В тази връзка Мичев и Младенов пишат за въздигане, което може да означава както издигане, така и изграждане.

[32] Монов: Икономически и социални изменения, стр.29 f.

[33] Пак там, стр.30.

[34] Мичев / Младенов: Географски особености, стр. 14.

[35] Пак там, стр. 11 ff.

[36] Пак там, стр. 11.

[37] Пак там, стр19 ff.

[38] Konstantinov: Pomak Conversions, p.345.

[39] По Трифонов, С.: Строго поверително!, в: Поглед, No. 18 от 6.5.1991 г., стр.10. Според него, в покръстването са участвали мисионери на православната църква, обществени и политически организации, както и поделения на ВМРО. За покръстванията през балканските войни виж също Георгиев, В. / Трифонов, С.: Покръстването на българите мохамедани 1912-1913. Документи. София 1995.

[40] Михайлов: Възрожденският процес, стр.80. От турска страна се отрича доброволността на тази стъпка като се посочват примери за извършени насилия. Виж Memisoglu, H.: Bulgarian Oppression in Historical Perspective, Ankara 1989, p.14, където той пише: Мюсюлманските помаци, които са оказвали съпротива на покръстването и не приемали славянските имена, били разпъвани на кръст.“ В българската литература също дълго време се смята, че кръщаването е извършвано насилствено – навярно с цел да се обоснове по-добре политиката на БКП. Една макар и малко едностранчива подборка от по-стари оценки на тези събития се намира у Михайлов: Възрожденският процес, стр. 76 ff.

[41] Фактът че „Родина“ не се противопоставя на исляма като такъв, дава основание на А. Калионски да вижда в „Родина“ само една религиозна организация: Kalionski: Pomak Dilemma. p.125.

[42] Публичната дейност на „Родина“ в началото се ограничава до провеждането на културни вечери и готварски курсове. Виж за това: Михайлов: Възрожденският процес, стр.135 ff. Няма данни за броя на членовете в организацията.

[43] С течение на времето дейността на организацията се насочва към отделяне на помашките области от зоната на влияние на главния мюфтия в Пловдив, за когото се смятало че е яростно про-турски настроен. През 1942 г. главното мюфтийство се разделя, тогава се назначава отделен мюфтия за помаците. Стоянов вижда причината за това разделяне във връзка с преименуването на помаците, а също и на ромите в София. Той смята, че става дума за „концентрирана акция“. Stojanov, V.: Die türkische Minderheit Bulgariens bis zum Ende des Zweiten Weltkrieges, in: Österreichische Osthefte 36 (1994) 7, p.279-294, hier p.291, FN 44.

[44] Борбата срещу фереджето вероятно е била повлияна от подобни процеси в кемалистка Турция. Сравни Михайлов: Възрожденският процес, стр.148.

[45] Михайлов: Възрожденският процес, стр.148. Законът за гражданския регистър е изменен и публикуван в ДВ No. 147, 5.7.1942 г. Преименуванията явно са били подкрепени и от мюфтията в Смолян, който в едно писмо от 30.4.1942 г. нарежда на имамите в общините незабавно да почнат да кръщават новородените с български имена. За целта бил издаден и съответен списък с имена.

[46] Виж за преименуванията на населените места Krause, S.: Ortsumbenennungen in Bulgarien 1978-1987. Betrachtung des ideologischen Hintergrunds von Ortsnamensänderungen am Beispiel Bulgariens. Magisterarbeit, Berlin 1991 (непубликувана), тук особено стр.47 ff.

[47] Михайлов: Възрожденският процес, стр.176.

[48] Konstantinov/Alhaug/Igla: Bulgarian Pomaks, стр.24. За връщането на имената се настоява в един доклад до ЦК от Раденко Видински, представител на БРП (к), след една конференция на помаците в Пловдив през март 1945 г. Виж Михайлов: Възрожденският процес, стр.177.

[49] За развитието на образователното дело в Родопите до края на 60-те години сравни (с някои ограничения) Монов, С.: Просветното дело сред българите с мохамеданска вяра в родопския край през годините на народната власт (1944-1968), в: Родопски сборник, Т.3, София 1972, стр.17 ff.

[50] Указ за преобразуване на Българо-мохамеданско (помашко) средно духовно училище в гр. Пловдив в пансион за ученици от Родопския край, публикуван в: ДВ, No. 138, 13.6.1950 г., стр.1.

[51] Това става ясно най-късно в изявления от 60-те години като „българските мюсюлмани и националните малцинства“, например в Чичовска, В: Борбата на народната власт за ограмотяване на населението след 9.9.1944 г., в: Известия на държавните архиви, Т.9, София 1965 г., стр.134-139; авторката многократно използва тази формулировка.

[52] Hatschikjan: Tradition und Neuorientierung, S.335.ff. и 412.

[53] Цитат по Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 16 от 22.4.1991, стр.10.

[54] Михайлов: Възрожденският процес, стр.174.

[55] Пак там, стр.171.

[56] Например учителят Асен Зеров, който преди 1944 г. е бил арестуван, защото прикривал комунисти, след 1944 г. пак е арестуван, защото отказал да си върне старото име. Виж Михайлов: Възрожденският процес, стр.173.

[57] По този въпрос българските изследователи се изплъзват с извинения, като например в Мичев / Младенов: Географски особености, стр.19, където се казва: „Населението на Родопите, така и в последно време се отличава с висока териториална мобилност. Но докато през капиталистическия период превес е имала външната миграция през годините на народната власт, като изключим периодите 1949-1951 и 1976-1978 г., когато значителен брой българи-мюсюлмани емигрира от страната, типична е вътрешната миграция. Външната миграция им политически предпоставки. Тя е свързана с промени в държавните граници, верски и националистични подбуди, и междудържавни споразумения. Обикновено за нея липсва подробна статистическа информация. Тя не се поддава на дългосрочни прогнозиране и регулиране.“

[58] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 18 от 6.5.1991, стр.10.

[59] Пак там.

[60] Мизов: Ислямът, стр.172 ff.

[61] Пак там, стр.175.

[62] Пакетът предвижда между другото провеждане на специални курсове за партийните кадри, засилване на природонаучните и обществените предмети в училищата и обучение на специални лектори по атеизъм. Във висшата партийна школа в София имало различни курсове за лектори по атеизъм сред помаците и турците. Виж Мизов: Ислямът, стр.180 и 183.

[63] Бейтуллов, М.: Културният възход на българските турци при условията на социализма, в: Известия на института по история при ЦК на БКП 40, София 1979 г., стр.208.

[64] Монов: Просветното дело, стр.26.

[65] Монов: Просветното дело, стр.27. През юни 1958 г. Политбюро вече се е занимало с турското малцинство и е приело „тезиси на ЦК на БКП за работата на партията сред турското население“. Виж Бейтуллов: Културният възход, стр.211.

[66] Текстът е публикуван на английски език в: Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, p.69.

[67] Цитат по Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, p.73.

[68] Höpken: Türken und Pomaken, p.224.

[69] Един от идеолозите на преименуванията е Н. Мизов, който наред с трудовете си върху различните вероизповедания, често пише и за значението на имената – и то винаги когато помаците трябвало да сменят имената си. Виж Мизов, Н.: Личните имена и тяхното значение, София 1964 г.; също: Мисли за имената, София 1971 г., Тайната на личното име (размисли и тревоги), София 1975 г., тези книги за съжаление не са достъпни в Германия, от една рецензия на последната му книга обаче става ясно какво е неговото отношение към помаците: „тяхната истинска трагедия се изразява в назоваването им с „мюсюлмански“ имена“, което той определя като „важен елемент на тяхното де-българизиране“. Цитат по: Субайски, В: Тайната на личното име, в: Философска мисъл 32 (1976) 9, стр.123.

[70] Konstantinov: Pomak Conversions, стр.349; Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 18 от 6.5.1991, стр.10. и същия автор: Строго поверително!, в: Поглед, брой 19 от 13.5.1991, стр.10. Amnesty International: Bulgaria. Inprisonment of Ethnic Turks, London 1986, p.5.

[71] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 19 от 13.5.1991, стр.10. Става дума за функционерите Кръстю Тричков, който по-късно става заместник председател на Държавния съвет и кандидат-член на Политбюро, и Петър Дюлгеров, който се издига до секретар на ЦК. За кариерата на другия важен участник в събитията Съботин Генов не можах да намеря сведения. Според Трифонов, Тодор Живков стоварва по-късно отговорността за провалената акция върху Пенчо Кубадински и отдела на ЦК „за работа сред националните малцинства“.

[72] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 19 от 13.5.1991, стр.10. Мероприятията по модернизиране на промишления сектор започват още в края на 60-те години. Виж Монов: Икономически и социални изменения, стр.24. Монов пише, че диверсификацията на индустрията станала необходима, за да се преодолее високия дял на суровино-добивната промишленост. Не е ясно, дали след заседанието на ЦК действително са започнати нови мероприятия или става дума за грешка на Трифонов.

[73] Лилов, А.: Да издигнем идеологическата работа на висотата на задачите, поставени от Десетия конгрес и новата програма на партията за изграждане на развито социалистическо общество, в: Работническо дело от 14.2.1974 г., стр.1-7, тук стр.5.

[74] Konstantinov: Pomak Konversions, p.350 f.

[75] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 19 от 13.5.1991, стр.10

[76] Монов: Просветното дело, стр.15.

[77] Пак там, стр.14.

[78] Пак там, стр.15.

[79] Пак там, стр.20.

[80] Пак там, стр.18.

[81] Държавен веснтик, No. 138, 13.6.1950 г.

[82] В полза на това предположение говори критиката, на която впоследствие е подложено правителството на Червенков. Сравни Мизов: Ислямът, стр.170 и Монов: Просветното дело, стр.22.

[83] Монов: Просветното дело, стр.23. Сравни също Монов: Икономически и социални изменения, стр.13.

[84] Цитат по: Монов: Просветното дело, стр.24.

[85] Монов: Просветното дело, стр.36, табл. 13 и 14; Чичовска, В: Борбата на народната власт за ограмотяване на населението след 9. 9.1944 г., в: Известия на държавните архиви, том 9, София 1965 г., стр.134-139.

[86] Монов: Просветното дело, стр.42.

[87] Учителският институт в Кърджали е открит едва през 1951 г., т.е. след емиграционната вълна на турците. Виж Simsir: The Turks, стр. 190. Не е известно, кога е открит институтът в Смолян.

[88] Монов: Просветното дело, стр.43.

[89] Пак там, стр. 44.

[90] Заповед No. 5278 от 9.10.1969 г. (Бюлетин МНП 7 (1970 г.) 1-2, стр.63-64); Заповед No. 7829 от 1.12.1970 г. (Бюлетин МНП 8 (1971) 2, стр. 20-25); Разпореждане No. 445 от 27.8.1971 г. (Бюлетин МНП 8 (1971) 9, стр. 21-23).

[91] Монов: Просветното дело, стр. 32.

[92] Монов: Просветното дело, стр. 26.

[93] Пак там, стр. 34, табл. 10.

[94] Бюлетин МНП 7 (1970) 12, стр. 1-2.

[95] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 19 от 13.5.1991, стр.10.

[96] Наредба за приемане на нови студенти във висшите учебни заведения за учебната 1957/58 г., в: ИПНС No. 27 от 7.5.1957 г., стр.1.

[97] Монов: Просветното дело, стр. 35.

[98] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 16 от 22.4.1991, стр.10.

[99] Михайлов: Възрожденският процес, стр. 215.

[100] Цитат в: Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 16 от 22.4.1991, стр.10.

[101] Konstantinov: Pomak Conversions, стр.346.

[102] Пак там, стр. 347.

[103] Konstantinov/Alhaug/Igla: Bulgarian Pomaks, стр. 2.

[104] Постановление на Министерския съвет от 9. юли 1956 г. за утвърждаване на гранични ивици и зона по държавната граница на НРБ, ИПНС, No. 60, 27.7.1956 г., стр.1.

[105] Konstantinov: Pomak Conversions, стр. 347.

[106] В литературата по този повод се споменава цифрата 130 000. В книгата на Konstantinov: Pomak Conversions, стр. 348, този брой се посочва като фиктивен. 130 000 е общият брой на роми, татари и помаци, които в началото на 50-те години са регистрирани като турци възоснова на писмото на Вътрешно министерство.

[107] Понеже няма други данни върху първата вълна на преименуванията, моите бележки се опират изключително на описанието на С. Трифонов, което той прави в Поглед, бр. 18, 6.5. 1991 и бр.19, 13.5. 1991 г., стр. 10. Възоснова на използвания архивен материал, описанието на Трифонов въпреки споменатите съмнения може да се приеме за достоверно. Konstantinov: Pomak Conversions, стр. 348 смята, че първата вълна била насочена предимно срещу облеклото на помаците.

[108] Тук вероятно има печатна грешка в статията на Трифонов. Село Рибнево не може да се открие в никоя карта, затова пък има село Рибново, на около 20 км. северно от Гоце Делчев. Другите села, споменати от Трифонов в тази връзка – Корница и Брезница, са на няколко километра от Рибново.

[109] Тук се получават несъответствия във времето според описанието на Трифонов: от една страна изглежда че партийното ръководство организира дългосрочна акция, за да сломи непокорните с глад, от друга страна съпротивата е прекратена само два дни по-късно. Lee, M.: Die Verfolgung der Türken, in: Gegenstimmen 6 (1985) 21, стр.25, споменава тези събития, без обаче да уточнява мястото и времето.

[110] Сравни също Konstantinov: Pomak Conversions, стр. 348, където обаче се казва, че са били отменени всички смени на имената. Съпоставено с описанието на Трифонов, това твърдение изглежда неправдоподобно.

[111] Така гласи заглавието на решението според Konstantinov: Pomak Conversions, стр. 348.

[112] Цитат в: Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 19 от 13.5.1991, стр.10.

[113] Цитат в: Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 16 от 22.4.1991, стр.10.

[114] Пак там.

[115] RFE Bulgarian Situation Report 31, 29 August 1970, стр. 2.

[116] Konstantinov: Pomak Conversions, стр. 349.

[117] Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks. Human rights abuses during the forced assimilation of the ethnic Tutkish minority, London 1986, p. 27; в Konstantinov/Alhaug/Igla: Bulgarian Pomaks, стр. 23 се споменава, че някои селища са били обсадени с артилерия преди провеждане на смените на имената. Виж също Poulton: The Balkans, стр. 112.

[118] Konstantinov/Alhaug/Igla: Bulgarian Pomaks, стр. 25, Amnesty International: Bulgaria, стр. 27.

[119] Други примери в Amnesty International: Bulgaria, стр. 27, RFE Bulgarian Situation Report 5, 21.2.1973 г., стр.4; RFE Bulgarian Situation Report 13, 28.4.1976 г., стр.7. С възражения към горните извори е изложението на Memisoglu, H: Bulgarian Oppression in Historical Perspective, Ankara 1989, стр. 25. Тези насилствени реакции на държавната власт деликатно се премълчават в някои по-нови български публикации, с което трябва явно да се създаде впечатление, че преименуването на помаците през 70-те години е протекло доброволно. Като пример в тази връзка може да се посочат Трифонов: Строго поверително! и особено апологетично – Михайлов: Възрожденският процес.

[120] Poulton: The Balkans, стр. 112.

[121] В RFE Bulgarian Situation Report 13, 28.4.1976 г., стр. 9 се описва такъв ритуал в село Неделино (между Смолян и Момчилград) през есента на 1974 г. Сравни също и изказването на Фатма Спахиева от село Кочан, Благоевградско на 6. Конгрес на Отечествения фронт през май 1967 г. Още тогава ОФ явно е упражнявал натиск върху помашките жени да свалят покривалата си. Разфереджаването очевидно е смятано за преходен ритуал. 6-ти Конгрес на Отечествения фронт, 15-17. Май 1967 г., София 1967, стр. 170.

[122] Цитат по: Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 19 от 13.5.1991, стр.10.

 

Улрих Бюксеншютц
Улрих Бюксеншютц е немски историк и политически анализатор, специализиращ в областите на източно- и югоизточноевропейскта история, както и Балканските изследвания.
Други статии от този автор

Посетители

14
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Да, снощи ми се случи... преди 10 часа
  • Лин писа Още
    Златко,
    надявам се до... преди 10 часа
  • марин писа Още
    Силата на Златко Енев... преди 19 часа
  • Гост писа Още
    Но невинен ли е тогава... преди 3 дни
  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 4 дни
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 6 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 1 седмица
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 1 седмица
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 1 седмица