От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 08 Malcinstva

 

Предговор на редакцията

Настоящото изследване – уникално по замисъла и изпълнението си, доколкото мога да преценя – е издадено в България преди близо 20 години, но все още не е намерило в по-широкия обществено-политически разговор мястото, което му се полага. Причините за това – колкото очевидни, толкова и непонятни, поне за човека, наблюдаващ България отстрани – са прекалено многобройни, за да си струва да бъдат дискутирани без да се заплесне човек в някаква напълно непродуктивна посока. България си остава онова, което е – и отношението на широката общественост към „малцинствата“, замръзнало в праисторическата си, почти злокобна форма, е една от основните котви, на които днешната ни родина си остава окачена (именно така, а не обратно – подводната част на това отношение ми се вижда далеч по-тежка и по-важна от видимите му, проследими в общественото и виртуално пространство, изражения). И – отново като функция от непрестанната му централност за осъзнаването или неосъзнавано оформяне на днешната „българскост“, отношението към малцинствата, към онези „чужди сред нас“, си остава един от най-важните показатели за развитието на страната в момента. Именно в този смисъл изследването на Улрих Бюксеншютц – един коректен и добронамерен, но в никакъв случай не симпатизиращ външен наблюдател – може и трябва непрекъснато да се поставя пред лицето на четящата общественост, ако не за друго, то поне за да пробужда от време на време и чувства, различни от привично-българската поза на вечна жертвеност, вечна онеправданост, вечна собствена позиция на хора, които имат да получават стари, неизплатени дългове.

Прочее, нека се надяваме, че поредното вглеждане в това не съвсем приятно огледало ще пробуди една или друга „угнетена душа“, ще накара хората у нас да се замислят не само за онова, което „имат да получават“, но и за онова, което открай време някак са пропускали да поставят в графата с дълговете.

Да се надяваме…

 

Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989)

1. Въведение

„Нелепо е да се заличи фактът, че на българските земи са се раждали, живели хора с различно вероизповедание и различна етническа принадлежност.“ До това прозрение стигна дългогодишният български държавен и партиен ръководител през 1993 г. – четири години след неговото сваляне от власт. Политиката на водената от него в продължение на над 30 г. партия спрямо различните малцинства той резюмира така: „От абсолютно несъстоятелната съветска постановка, възприета от Димитров и Червенков, за многонационална България, се беше стигнало до също невярна теза – един етнос, една култура, бит, религия, обичаи.“[1] Независимо от твърдението на Живков, формулирано след падането му от власт, политиката на БКП спрямо етническите и религиозни малцинства и по време на неговото управление се гради именно на горните две тези. Двата подхода имат по същество една и съща цел: етническото и религиозно хомогенизиране на българския народ. Докато привържениците на първия подход изхождат от предпоставката, че уеднаквяването ще протече след една фаза на „разцвет“ на националните и културни различия, то привържениците на втората теза изключват „разцвета“ и прокламират отсъствието на каквито и да било отличителни белези.

В настоящата работа ще разгледам основните черти на политиката спрямо етническите и религиозни малцинства в България след Втората световна война. В центъра на изследването обаче стоят не толкова назованите от бившия държавен глава тези, колкото практическите последици от тях. Особено внимание ще бъде отделено на усилията за социално уеднаквяване, които ще анализирам с помощта на факторите, общоприети в изследванията на модернизационните процеси. Към тях спадат образователното ниво, демографската и социална структура, както и урбанизацията на отделните малцинства. Освен това ще се спра на някои особености на българската малцинствена политика, които могат да бъдат разбрани само от гледна точка на тази тенденция към хомогенизиране и в крайна сметка – към асимилация.

Тази книга се занимава така подробно с усилията за модернизиране като средство на малцинствената политика предимно затова, защото по време на управлението си Българската комунистическа партия поставя тъкмо тези мероприятия в центъра на политиката спрямо националностите. В много изследвания на тази тема, публикувани в България след края на 50-те години, се изтъква именно този аспект. В опростен вид рецептата гласи следното: „Чрез преодоляване на социалните различия етническите и национални разлики също загубват своето значение.“ Тази опираща се първоначално на Маркс идея за това, как може да се постигне едно общество без класи и без нации, не винаги обаче е валидна в Народна Република България, както ще се опитам да покажа по- долу.


Small Ad GF 1

Изхождайки от един кратък, обобщаващ преглед на процесите в българската малцинствена политика през социалистическата епоха на фона на политическото, икономическо и социално развитие, ще представя в отделни глави политиката на БКП спрямо евреите, ромите, помаците и турците. Тези малцинства са подбрани затова, защото чрез техните различни характеристики може по-добре да се демонстрират целите на малцинствената политика на БКП. Сравнителният подход включва – доколкото позволяват статистическите данни – също и цялото население на страната, за да се разкрие чрез контраста спецификата на съответното малцинство. Подборът на изследваните малцинства е повлиян не на последно място от наличието на източници и съответна литература, все пак това не играе решаваща роля – по-важно значение имат следните няколко фактора:

Еврейското малцинство бе включено в изследването, защото то има голямо външнополитическо значение за българското правителство в годините, непосредствено след Втората световна война, която евреите преживяват без особено големи поражения в сравнение с други страни. Фактът че те остават до голяма степен (но не изцяло) пощадени от националсоциалистическото изтребление, ги прави важен фактор в мирните преговори. Политиката на първите следвоенни правителства спрямо евреите е тясно свързана с това обстоятелство. Освен това либералното отношение към евреите по-късно още повече се изтъква и се представя, поне официално, като пример за общото отношение на БКП към малцинствата, и то предимно във време когато по-голямата част от евреите отдавна са напуснали страната в посока Израел. Съзнателно съм представил главата за евреите сбито, защото тяхната история в България „завършва“ в момента, когато Комунистическата партия закрепва властовата си позиция. Докато държавната политика спрямо това малцинство по време на Втората световна война е сравнително добре проучена[2], то следвоенният период едва отскоро привлича интереса на изследователите.[3]

Ромите са включени в изследването, защото заради своите етнически, културни и социални особености представляват един много „труден“ обект за държавната малцинствена политика и в миналото и сега. Тяхната специфика ги прави – поне в общи линии – и обект на една отклоняваща се от генералната линия политика на БКП, например по отношение на ликвидиране на чергарския начин на живот на част от тази етническа група. От друга страна при ромите могат да се наблюдават много рано и много отчетливо тенденции в българската малцинствена политика, които при другите малцинства едва по- късно започват да играят роля. Освен това, тъкмо спрямо тази група от населението БКП не може да приложи един от най-важните аргументи за оправдание на политиката си – а именно, че ромите първоначално имали български етнически произход. Досегашните изследвания на историята на ромите в България си остават недостатъчни; това се обяснява до голяма степен с продължителната забрана за публикуване по тази тема.[4]

Отношението на БКП към помаците е особено показателно за разбирането на партийната политика относно етническите малцинства. Статусът на помаците между мнозинство и „национални“ малцинства се обуславя между другото от факта, че тяхната общност се дефинира на първо място през принадлежността си към ислямската религия. Обстоятелството, че голяма част от тях говори български, ги прави подходяща мишена за асимилаторските усилия на всички правителства на модерната българска държава. Нейната национална идеология така и не успява да се освободи от достигналата своя разцвет през 19 век езиково-национална основа; това не става и след вземането на властта от БКП, която проповядва преодоляването на буржоазния национализъм. За разлика от босненските мюсюлмани, помаците никога не са признавани от компартията за национално малцинство или националност. Въпреки това обаче, държавата прилага спрямо тях същите мерки, както и спрямо другите малцинства. Така помаците попадат в парадоксалната ситуация да бъдат третирани като малцинство, макар и официално да не са. В известен смисъл помаците стават „пробни обекти“ за една политика, насочена към частично отстраняване на етническата идентичност и на останалите етнически групи, които ще разгледам тук, а именно – външните белези на тяхната религия. Същата политика се прилага по-късно в голям мащаб и при турците, но дава съвсем различен резултат.[5] Освен това, за помаците се изработва за първи път едно „историческо“ обяснение за оправдаване на тази политика, придобило известност като „възродителен процес“. В тази връзка трябва да отбележим, че тук дори не става дума за оригинална идея на БКП, а за една идеология, появила се още по време на Балканските войни.

Едно изследване на българската малцинствена политика би било непълно, ако в него отсъства турското малцинство. Турците са не само най-голямото малцинство, но в някои региони на страната те представляват и мнозинство от населението. Този факт заедно с обстоятелството, че турците в България разполагат в лицето на съседната турска република с една държава, която постоянно се застъпва за правата на тази група от населението, принуждават българските правителства от периода между двете световни войни да дадат на турците един особен правен статут. Това особено положение се ликвидира стъпка по стъпка след Втората световна война – не без съответната съпротива, както вътре, така и извън страната. Затова БКП дълго време се вижда принудена да преследва спрямо турските българи една по-различна политика, отколкото спрямо малцинствата, които си нямат свой „покровител“. Освен това политиката на компартията спрямо турците често пъти е подложена на люшкания, произтичащи от променливите отношения към Турция като член на НАТО. Всички тези съображения пораждат обаче и силен изследователски интерес към това етническо малцинство, чийто резултати вече трудно могат да се обхванат.[6]

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Две етнически групи с важно значение за анализа на българската малцинствена политика не са включени в това изследване: арменците и „македонците“. До 40-те години на века арменците представляват петото по големина етническо малцинство, а след емиграцията на голяма част от българските евреи в края на 40-те години те заемат вече четвърто място. Причината, поради която арменците остават извън обсега на тази книга, се крие главно в липсата на достатъчно литература.[7] Освен това, играе роля и обстоятелството, че арменците са едно от „показните малцинства“ на България, т.е., те са до голяма степен асимилирани и не са били – доколкото може да се прецени – обект на специална политика. Фактът че поставям „македонците“ в кавички, вече подсказва за най- важния проблем с тази група от населението. До днес не e ясно, дали в България има значим брой хора, които се чувстват като „македонци“, макар резултатите от преброяването през 1956 г. да посочват техния брой на почти 200000 (виж табл. 5). Тези резултати обаче са грубо фалшифицирани – в онова време върху населението на Пирин планина се упражнява масивен натиск да се признаят за „македонци“.[8] В последвалото преброяване на населението тази категория вече е много по-малка и от 70-те години насам въобще не се появява. При „македонците“ в България става дума за една група, която не се различава по религията си от титулярното население, а езиковите различия – дори когато са изкуствено засилени – си остават малки. Първоначално македонците служат като свързващо звено между държавите в заплануваната балканска федерация. След разрива между Югославия и България обаче те се превръщат в средство за натиск между двете враждуващи държави. От края на 60-те години България не признава съществуването на македонци, което отново води да влошаване на българо-югославските отношения.

Главите за отделните малцинства имат сходна структура. В началото на всяка глава се дискутират основни проблеми на етническата идентичност, както и социалните и демографските характеристики. Следва кратък обзор на статуса на малцинствата преди 1944 г. По-нататък са разгледани процесите, стоящи в основата на държавната политика спрямо съответните малцинства. Накрая се изследват приликите и разликите в училищното дело, политиката на заселване и смените на имената. Училищното дело на всяка от етническите групи се разглежда отделно по няколко причини. Първо, по тази тема има относително добри източници на информация, и второ – на базата на учебното дело могат да се покажат държавните усилия за интеграция, а също успехите (и провалите) на модернизирането.

„Политика на заселването“ тук се разбира в най-широкия смисъл. В съответните подглави са разгледани всички мерки, които засягат местоживеенето на членовете на отделните малцинства – преселвания, емиграция, а също и правните разпоредби за установяване на ромите на постоянно местожителство. Смените на имената са представени в края на всяка глава, тъй като те поне на пръв поглед представляват най-необяснимите мерки, а от друга страна – те са винаги своего рода „заключителна поанта“ на държавната политика. В случая с преименуването на турците това може да се тълкува дори буквално – по този начин БКП, ръководена от дългогодишния си генерален секретар Тодор Живков, обявява банкрута на малцинствената си политика. Всички мероприятия на правителството след 1984/85 г. представляват по същество само опити да се укротят предизвиканите и от самата партия етнически напреженията в страната. Безсилието на властите да възстановят „реда“ в тази заплетена ситуация се изразява не на последно място в прилагането на насилие спрямо представители на етническите малцинства и накрая – в отварянето на границите. Отварянето на границата от своя страна оказва влияние върху политическата съдба на Живков. Дестабилизирането на страната, породено от емиграцията на 300000 души, повечето от които в трудоспособна възраст, без съмнение е един от факторите, накарали групата около външния министър Петър Младенов да свалят Живков с дворцов преврат.

Съзнателно съм използвал в изследването си една отворена терминология, особено що се отнася до определенията за малцинствата. Както е известно, в тази област има многобройни дефиниции – някои от тях са доста широки, като тази на етнолога Г. Елверт, други са тясно ограничени, като концепцията на Ф. Хекман.[9] Все пак ми се струва, че няма смисъл да се позовавам от самото начало на установени дефиниции поради следните причини. Някои от разглежданите в тази книга групи от населението просто не могат еднозначно да се причислят към една или друга категория. Освен това тъкмо това категоризиране би затруднило описанието на тяхната идентичност, техния статус, и най-вече – на тяхната промяна в рамките на обществото на мнозинството.

[…][10]

2.2 Екскурс: БКП и мюсюлманската верска общност в България

Преди да се спра на политиката спрямо отделните ислямски малцинства в България, би било уместно да направя кратък обзор на най-важните моменти, характеризиращи отношението между официално признатата общност на всички мюсюлмани и партийното и държавно ръководство.

Отношението на мюсюлманската религиозна общност към българската държава е уредено в един устав от 1919 г. Тя се ръководи от един главен мюфтия в София, който контролира различните регионални мюфтии на областите, населени с мюсюлмани. Главният мюфтия е едновременно посредник между şeyhülislam, върховния мюфтия на османската империя и регионалните мюфтии от една страна, и между българското правителство и мюсюлманската верска общност, от друга. Той се избира непряко от съвкупността на мюсюлманите, в същото време обаче той е подчинен на дирекцията по вероизповеданията към външното министерство, която трябва да потвърди неговото избиране и може да го отстрани, ако обстоятелствата налагат това.[11] Други важни органи за мюсюлманската общност са общинските съвети, които представят мюсюлманите пред държавните власти и ръководят духовните фондации (вакъф), с чиято помощ се поддържат училища и джамии.[12]

В първите години след 1944 г. атеистичната пропаганда се засилва, но все пак факултативното изучаване на религията остава в училищата на официално признатите малцинства, макар преподаването там да се извършва не от духовници, а от светски учители. В първите следвоенни години ръцете на българското правителство в това отношение са вързани, понеже България е победена страна във войната и се намира под наблюдението на Съюзническата контролна комисия (СКА), която пък до голяма степен е доминирана от съветските представители.[13] Когато СКА приключва работата си след подписването на Парижкия мирен договор през 1947 г., правителството на Георги Димитров получава пълната възможност да взема решения по верските въпроси. Първата стъпка е направена с приемането през декември 1947 г. на новата конституция (т. нар. Димитровска конституция). Там, в параграф 78 се казва:

„Правното положение на религиозните общности, въпросите по тяхната поддръжка, както и правото да установяват своя вътрешна организация и самоуправление, се урежда със специален закон.“[14]

Въпросният закон е обнародван на 1.9.1949 г. В него не само се постановява, че българското православие е традиционното вероизповедание на българския народ, но се изтъква също и особената роля на българската православна църква.[15] Признаването на останалите верски общности става след проверка на техните устави от един държавен служител – председателя на „Комитета по църковни въпроси и религиозни култове“.[16] Законът предава надзора върху всички религиозни общности в ръцете на държавата, която по този начин разполага с властта да назначава или да сменя духовниците. Освен това комитетът отговаря и за финансовия контрол на верските общности. Първите последици от този закон върху религиозното ежедневие на мюсюлманската общност не закъсняват: На имамите се забранява да отправят поканата за молитва; през 1950 г. се одържавяват духовните гимназии в Шумен и Пловдив и се превръщат в светски училища.[17]

Наред с това се забраняват и редица ритуали и действия, имащи пряко отношение към мюсюлманскта вяра: през 1959 г. Министерството на народното здраве и социалните грижи постановява, че „по хуманитарни причини“ обрязването може да се извършва само от квалифицирани лекари. Това постановление има характера на забрана, тъй като по това време почти няма мюсюлмански лекари.[18] Също и традиционното ислямско погребение върху дървена носилка бива забранено поради хигиенни причини.[19] Райтер коментира тези забрани на култови действия по следния начин:

Ако едно двусмислено действие носи характера на нежелан култ и на нежелана религия и ако искаме да накараме хората да се въздържат от тях, то трябва едновременно с това да се стремим да направим профанно неизвършването на тези действия; понеже въобще не можем да бъдем сигурни, какво си мислят хората в такива моменти.[20]

След завземането на властта от Отечествения фронт вмешателството в личния живот на мюсюлманите е последвано и от едно постепенно разграждане на ислямската духовност и на джамиите. Тази тенденция се засилва особено след смяната на курса в политиката към малцинствата на Партията в края на 50-те години. В началото на 1960 г. „Комитетът по вероизповеданията“ към външното министерство получава указание от Политбюро да предприеме структурна реформа на ислямската верска общност. Вследствие на тази реформа ислямските области се разделят номинално на 500 административни единици за турски и 80 – за помашки духовници.[21] Действително броят на духовниците рязко намалява: ако първоначално общият им брой е 2 715 през 1956 г.,[22] през 70-те години те наброяват само 462 души – повечето от тях са платени имами, шест мюфтии, двама ислямски съдии и един главен мюфтия.[23] Затварянето на джамии изглежда също е от голямо значение за Партията – тези форуми, които събират на едно място мъжката част от населението, представляват духовното и политическо средище на мюсюлманската общност.[24] Под предлог да освободят място за нови жилищни блокове, много джамии са разрушени.[25]

Въпреки това усилията на Партията да отслаби религиозността и влиянието на ислямското духовенство[26] завършват с провал. Напук на атеистичната пропаганда и държавното вмешателство в културния живот на мюсюлманите, в средата на 80-те години за религиозни се смятат 2-3 пъти повече мюсюлмани[27], отколкото православни българи (виж табл. 23, 24 и 25 в приложението).[28]

 

следват продължения... 

 

[1] Живков, Т.: Срещу някои лъжи, Бургас 1993 г. стр.88.

[2] Класическа работа на тази тема си остава Chary, F. B.: The Bulgarian Jews and the „Final Solution“, Pittsburgh, PA 1972. Освен това има още редица изследвания, най-важните от които са: Hoppe, H.-J.: Bulgarien, in: Benz, W. (Hg.): Die Dimension des Völkermords. Die Zahl der jüdischen Opfer des Nationalsozialismus, München, 1991, p.275-310; Oren, N.: The Bulgarian Exception: A Reassessment of the Salvation of the Jewish Community, in: Yad Vashem Studies (1968) 7, p. 83-106.

[3] Върху следвоенната история досега е излязла само една, но добре документирана монография: Василева, Б.: Евреите в България 1944-1952, София 1992 г.

[4] Тук са особено полезни книгите на Кроу: Crowe, D. M. / Kolsti, J. (Hgg.): The Gypsies of Eastern Europe, Armonk, N.Y. 1991 и Crowe, D. M.: A History of the Gypsies of Eastern Europe and Russia, New York 1995. Тези текстове обаче в много голяма степен се базират единствено на Destroying Ethnic Identity: The Gypsies of Bulgaria, New York 1991, един доклад за човешките права на Хелзинки Уоч. Към тях се прибави в последно време и една монография, която е етнографски ориентирана, но съдържа ценни сведения за следвоенната история: Марушиакова, Е./ Попов, В.: Циганите в България, София 1993 г.

[5] И досега в България няма една балансирана монография върху помаците. Наред с редица книги от 40-те, 50-те, и 60-те години, отразяващи партийната линия (например Вранчев, Н.: Българи мохамедани, София, 1948 г.), книгата на Василев, К.: Родопските българи мохамедани, Пловдив 1961 г. се смята за „стандартно изследване“. На нея се позовава и апологетичната монография на бившия секретар на ЦК Стоян Михайлов, която съдържа обаче някои важни сведения за политиката на БКП: Михайлов, С.: Възрожденският процес в България, София 1992 г. В по-ново време излязоха статии от поредицата „Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите“, издадена от International Centre for Minority Problems and Cultural Interrelations.

В западната специализирана литература наскоро излезе забележителната монография на Evangelos Karagiannis: Zur Ethnizität der Pomaken Bulgariens. Münster 1997 (=Spektrum. Berliner Reihe zu Gesellschaft, Wirtschaft und Politik in Entwicklungsländern.51), която замести единствената съществуваща досега монография на Sarides, E.: Ethnische Minderheit und zwischenstaatliches Streitobjekt. Die Pomaken in Nordgriechenland. Berlin 1987. Доскоро помаците най-често се разглеждаха заедно с турците, например у Höpken, W.: Türken und Pomaken in Bulgarien, in: Brunner, G. / Lemberg, H. (Hgg.): Volksgruppen in Ost- und Südosteuropa, Baden-Baden 1994 (Südosteuropa-Studien, Bd. 52), p.223-234 или у Popovic, A.: L’Islam Balkanique. Les musulmans du sud-est européen dans la periode post-ottomane, Berlin 1986 (Balkanologische Veröffentlichungen, Bd.11).

Стопанското и социално развитие на областите, заселени с помаци, е анализирано предимно в работите на Цветан Монов, които въпреки някои необходими уговорки, са важен източник и за моето изследване: Монов, Ц.: Просветното дело сред българите с мохамеданска вяра в родопския край през годините на народната власт (1944-1968), в: Родопски сборник, том 3, София 1972 г., стр. 9-48. и Монов, Ц.: Икономически и социални изменения в родопския край (1944-1977), в: Родопски сборник, том 5, София 1983 г., стр.5-38.

[6] Точно в този случай най-ясно могат да се очертаят разделителните линии между балансирано изследване и политическо „правене“ на общественото мнение според мястото, съотв. страната, където са публикувани текстовете. В България излизат редица монографии и брошури, които трябва да подчертаят достиженията на БКП за турското малцинство в противовес на тяхното положение преди 9 септември 1944 г.

Особено показателна е появата на такива публикации винаги след промени в курса на малцинствената политика на БКП. Представители на този вид литература са: Генов, Д.: Братската дружба между българското и турското население в НР Бълагрия, София 1961 г., Бейтуллов, М.: Животът на населението от турски произход в НРБ, София 1975 г., Тахиров, Ш.: Българските турци по пътя на социализма, София 1978 г. и Мемишев, Ю.: Задружно в социалистическото строителство на родината (Приобщаване на българските турци към изграждането на социализма), София 1984 г. За спасяване на честта на българската историческа наука след 1989 г. тук трябва да спомена статиите на Стайко Трифонов, които обаче също са политически небалансирани. Неговите статии са особено ценни с това, че авторът цитира от архива на ЦК на БКП и така допринася за отстраняване на някои неясноти: Трифонов, С.: Строго поверително!, в: Поглед, брой 16 от 22.4.1991 г., брой 17 от 29.4.1991 г., брой 18 от 6.5.1991 г., брой 19 от 13.5.1991 г., брой 20 от 20.5.1991 г., стр.10. Един много добър обзор върху турското малцинство предлага и Стоянов, Валери: Турското население в България между полюсите на етническата политика, София 1998 г., и от същия автор: Ausgrenzung und Integration: Die bulgarischen Türken nach dem Zweiten Weltkrieg (1944/45-1989), in: Österreichische Osthefte 39 (1997) 2, p.193-221.

Затова пък преувеличено критична е доколкото знам единствената историческа монография върху турското малцинство на западен език: Simsir, B.: The Turks of Bulgaria, London 1988. Излязлата през 1997 г. монография на Ali Eminov: Turkish and other Muslim Minorities of Bulgaria. London 1997 (=Institute of Muslim Minority Affairs. Book Series No.6) предлага малко нови идеи, тъй като до голяма степен представлява сборник от по-стари текстове без да съобщава нова информация. Остават още и редица публикации на немските автори С. Трьобст и В. Хьопкен, в които те разглеждат доста балансирано българската политика спрямо това малцинство. При това Трьобст се занимава предимно с идеологическите причини, например в Troebst, S.: Zum Verhältnis von Partei, Staat und türkischer Minderheit in Bulgarien 1956-1986, in: Schönfeld, R. (Hg.): Nationalitätenprobleme in Südosteuropa, München 1987, p.231-253, докато Хьопкен анализира по-скоро социално-историческите аспекти: Höpken, W.: Modernisierung, Tradition und sozialer Wandel in Bulgarien seit dem zweiten Weltkrieg, in: SOE 37 (1988) 11/12, p.617-633.

[7] Доколкото знам, съществува само един сборник върху историята на арменците в България – на арменски език с резюме на руски: Kasabjan, Z. M.: Aknarker boularahaj hamajnkhi patmouthjan (1894-1970) (Основни елементи на историята на арменската народна група в България (1986-1970), Ереван 1986 г.

[8] Troebst, S.: Die bulgarisch-jugoslawische Kontroverse um Makedonien 1967-1982, München 1983, p.12 f.

[9] Според Елверт „етносите са групи, включващи и надхвърлящи семейството, които сами си приписват една (при дадени обстоятелства и ексклузивна) колективна идентичност. При това критериите за приписване, поставящи външната граница, могат да се изменят. (…) Нация е една (по-свободно дефинирана или твърдо установена) социална организация, която претендира за извънвременен характер, третира се от мнозинството от нейните членове като (въобразена) общност, и която си служи с един общ държавен апарат.“ Elwert, G.: Nationalismus und Ethnizität: Über die Bildung von Wir-Gruppen, in: Kölner Zeitschrift für Soziologie und Sozialpsychologie 41 (1989), p.440-464, тук p.446 ff. От този цитат ясно се вижда, че определението на Елверт се опира върху развитото от Б. Андерсън понятие за нацията като „въобразена общност“. Anderson, B.: Die Erfindung der Nation. Zur Karriere eines folgenreichen Konzepts, Frankfurt/New York 1988.

Хекман от друга страна формулира редица дефиниции, които отчасти се покриват с тези на Елверт, например при определението за нация. Понятието етничност обаче Хекман не употребява, ами предлага множество категории по избор, които взети заедно, се покриват с доста широката дефиниция на Елверт. Според Хекман, предпоставка за формиране на общности по етнически признаци е етничността, която обозначава „значимия за индивидуалното и колективно поведение факт, че една относително голяма група хора са свързани помежду си чрез вярата в един общ произход, чрез общи черти в културата, историята и актуалните преживявания, и освен това притежават определено съзнание за идентичност и солидарност.“ Изхождайки от горното определение Хекман различава категориите: етнически колектив, народ, нация, национална държава, етническа група, етническо малцинство и етническо мнозинство според тяхната степен на организираност, социален статус и големина. Heckmann, F.: Ethnische Minderheiten, Volk und Nation. Soziologie inter-ethnischer Beziehungen, Stuttgart 1992, p.56 ff.

 

[10] Подглавата „2.1 Кратката история на евреите в Народна Република България“ беше публикувана в „Либерален преглед“ няколко години по-рано, под формата на самостоятелен текст. Ако желаете да се запознаете с нея, можете да я намерите тук. (Бел. ред.)

[11] Simsir, B.: The Turks of Bulgaria (1978-1988), London 1988, стр. 45.

[12] Simsir: The Turks, стр. 52. Общинските съвети всъщност трябвало да представят всички мюсюлмани, но от края на 20-те години – под влияние на засилващия се национализъм в Турция – те биват постепенно национализирани и считани за представители само на турското малцинство. Така може да се обясни факта, че Първият Турски конгрес в България взема решение да не приема повече мюсюлмански роми в общинските съвети.

[13] Pundeff: Churches, стр.548.

[14] Цитат по: Volksrepublik Bulgarien. Staat – Demokratie – Leitung. Dokumente. Ausgew. von W. Lungwitz. Berlin 1979, стр. 119.

[15] Pundeff: Churches, стр.552.

[16] Пак там, стр. 552.

[17] Държавен вестник No. 138, 13.6.1950 г.

[18] Troebst: Partei, Staat, стр. 249, бел. под линия 65.

[19] Höpken: Modernisierung und Nationalismus: Sozialgeschichtliche Aspekte der bulgarischen Minderheitenpolitik gegenüber der Türken, in: Südosteuropa 35 (1986) 7/8, стр. 452.

[20] Reiter, N.: Gruppe, Sprache, Nation, Berlin 1984, стр. 181 f.

[21] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, брой 17 от 29.4.1991, стр.10.

[22] Pundeff: Churches, стр.563.

[23] Тахиров, Ш: Българските турци по пътя на социализма, София 1978 г., стр. 70. Сравни също Troebst, S.: Zum Verhältnis von Partei, Staat und türkischer Minderheit in Bulgarien, 1956-1986, in: Schönfeld, R. (Hg.): Nationalitätenprobleme in Südosteuropa, München 1987, стр. 239, бел. 29.

[24] Благоев, Г.: Съвременните религиозни изменения в живота на на мюсюлманското население от източните Родопи, в: Етническата картина в България, София 1993 г., стр. 84.

[25] Pundeff: Churches, стр.563.

[26] Höpken: Modernisierung und Nationalismus, стр. 454.

[27] В този случай става дума само за турците, но цифрите за ромите и помаците вероятно са сходни, понеже те в същата степен са засегнати от антиислямските мероприятия.

[28] Höpken: Modernisierung und Nationalismus, стр. 455.

 

Улрих Бюксеншютц е немски историк и политически анализатор, специализиращ в областите на източно- и югоизточноевропейскта история, както и Балканските изследвания.

Pin It

Прочетете още...

Македония или ЕС?

Даниел Смилов 01 Май, 2017 Hits: 9246
„Европа на отечествата“ е Европа като една…