От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 08 Protest
Снимка: БГНЕС

 

През 2010 година направихме изследването „Топоси на историческата памет“, в което се опитахме да разберем какво помнят хората от историята, в кои периоди е съсредоточена най-много памет и кои са основните източници за генериране на тази памет.

Като основни източници – противно на очакванията ни – бяха посочени училището и учебниците (почти 60%). На съвсем заден план останаха литературата, медиите и дори интернет. Училището се оказа най-важният генератор на памет.

Затова пък резултатите от периодизацията на паметта бяха съвсем очаквани: най-много топоси (половината) се струпаха в т.нар. комитетско десетилетие (1867-1878) от националноосвободителните борби. Сравнително добре бяха „запомнени“ Средновековието и Античността. Съвсем бегло бяха представени периодите на комунизма и посткомунизма, а османският период (в който влизаше всичко до 1867, т.е. и Паисий, и Софроний, и Раковски) събра под 1%.

По време на изследването ни въпросните периоди – макар донякъде представени в учебниците – масово се прескачаха при преподаването, защото не влизаха в кандидатстудентските конспекти.

За прескачането им вероятно имаха значение и обществените нагласи: систематично вменяваната травматична памет за „турското робство“, все още нестихналите политически пристрастия по интерпретациите на комунизма и все по-засилващите се носталгични настроения по „евтиното и сигурно време“ на „бай Тошо“.


Small Ad GF 1

Затова реших да анализирам представянето именно на тези периоди в новите учебници по история и цивилизации за 10-и клас, станали обект на ожесточена медийна полемика.

Формално погледнато, повечето учебници са изпълнили изискванията на програмата, одобрена от МОН през 2018 г. Изискуемите понятия са прилежно подчертани, за да се засвидетелства употребата им. Често пъти обаче тази употреба остава именно на формално ниво. Ще дам само един пример – с понятието „танзимат“ (реформите в Османската империя – 1839-1876): в два от учебниците („Анубис“ и „Домино“) то изобщо липсва, а в останалите (с изключение на „Просвета“:117-119) заема между два и шест реда.

Повечето учебници (в този случай изключението е „Рива“) продължават да повтарят клишираните романтични интерпретации на

Османския период

Наистина само в „Домино“ той е обозначен като „робство“, макар именно там да е показано, че робският статут засяга един не много голям сегмент от османското общество („Домино“:99, 107-108). В инерцията да следват клишираните представи за „тежкото положение на българския народ“ повечето автори пропускат да изяснят османската социална структура. Така се стига до озадачаващото твърдение („Просвета“:102), че селяните имали наследствена земя, но пък трябвало да плащат данък за нея…

Приемането на исляма е представено като преди всичко принудително, наложено с насилие. В „стратегически важни райони като Родопите“ ислямизацията била „масова и насилствена, а доброволна – само в градовете“. („Просвета“:108, „Булвест 2000“:152, „Анубис“:99) Това са твърдения, които противоречат на всички документи с изключение на т.нар. домашни извори – късни (от 19. и 20. в.), фалшификации на „летописи от епохата“. Затова като основен източник е представен т.нар. „Летопис на поп Методи Драгинов“ („Анубис“:107, „Булвест 2000“:159, 163, „Домино“:109), изфабрикуван от пазарджишкия възрожденец Стефан Захариев във втората половина на 19. в. В „Анубис“ поп Методи дори е подреден заедно с житията на новомъчениците… („Анубис“:113)

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Липсата на познание за османската социална структура е „запълнена“ с богата информация за съпротивата на българите – от хайдутите, чийто образ криволичи между „борци за свобода“ и „разбойници“ – до мащабните въстания, които били обхванали цялата българска територия.

Както и в досегашните (независимо при каква политическа конюнктура са създадени) разкази за османския период най-важното се оказва героичната съпротива на българския народ – съпротива срещу нещо с не съвсем изяснена структура…

Нещото с несъвсем изяснена структура наричаме „робство“ и до ден днешен оправдаваме с него всичките си неблагополучия.

С тези оправдания съм свикнала. Не очаквах обаче „робството“ да излезе виновно и за появата на различни диалекти, облекла и поминъци… („Домино“:106, 120).

Предполагам, че написаното дотук ще предизвика възраженията на 90% от четящата публика. Много се надявам срещу следващите редове – за времето на

комунизма

да възразят поне само 50%.

Трудно ми е да преценя дали възраженията ще бъдат предизвикани от академични несъгласия, от политически пристрастия или от подозрения, че се опитвам да налагам цензура. Затова още в началото на тази тема бих искала да уточня, че личното ми мнение няма как да представлява цензура, а политическите пристрастия не ме интересуват. При това не съм осведомена дали и към кое политическо направление са пристрастени авторите на повечето от учебниците. (Познавам ориентациите само на двама от тях, за които ще стане дума по-нататък.) Академични несъгласия ще приема с благодарност.

Във всички учебници периодът 1944-1956 е представен по аналогичен начин: с налагането на „диктатурата на пролетариата“ чрез множество репресии и с „култа към личността“. Разминаванията настъпват по отношение на следващите периоди и особено – при интерпретациите на „късния комунизъм“ – 70-те и 80-те години на 20. в.

В началото на почти всеки урок е представена хронология на най-важните събития, бележещи съответния период. Още по избора на тези събития могат да се проследят акцентите, които всеки от авторите иска да внуши на учениците. Ще дам само няколко примера, според които най-важно за съответната година се оказва:

1945: Легализирането на опозиционните партии. („Булвест 2000“:304) Липсва Народният съд.

  1. Премахването на лагерите. („Анубис“:214) Липсва решението за преименуване на помаците, татарите и циганите, което, впрочем, липсва във всички учебници.

1982: Процесът срещу Сергей Антонов. („Булвест 2000“:322) Липсва забраната на книги.

В хронологията на икономическите процеси, избрана от „Рива“, липсват каквито и да било събития между 1952 и 1987. („Рива“:235)

Внушения се правят и чрез избора на публикуваните документи. Например:

Още първите снимки в „Анубис“ показват как софиянци посрещат съветската армия и правят митинг в подкрепа на Народния съд. („Анубис:208-209)

Изтъкнатият като най-голяма жертва на режима Трайчо Костов изнася реч за демократичния характер на властта след 9 септември 1944. („Булвест 2000“:306, 311).

Може би най-голямата спекулация с документи засяга асимилацията на мюсюлманите, наречена и в учебниците „възродителен процес“. В два от тях са цитирани преди всичко донесения на Държавна сигурност и МВР, речи на Живков или извадки от спомени на активни „възродители“. Ако изобщо става дума за насилие, то е извършено от невъоръжената „тълпа“ протестиращи турци срещу въоръжените „сили на МВР и части на Гранични войски“. („Домино“:267-269, „Анубис“:221)

При такъв подбор на документи на човек чак му се иска да въздъхне заедно с „Анубис“, че „устната история за по-нови времена може да бъде по-полезна от документите!“ („Анубис“:225).

Въпросът е – чия устна история? Чии документи? И редно ли е – както предлага „Домино“ („Домино“:267) – да оставим учениците сами да преценят дали един акт на насилие е престъпление или самозащита?

„Домино“ предлага още един „свободен избор“ (отново основан върху документи): дали Живков през 1963 – с израза „най-тясно сближение“ – е целял присъединявяне към СССР, или е имал неясно каква друга цел. („Домино“:262) „Булвест 2000“ например настоява, че той всъщност искал да реши „икономическите проблеми на страната“ („Булвест 2000:316). Не разбирам върху какво се очаква да разсъждават учениците, след като изречението за „сближението“ завършва така: „…обединението със Съветския съюз е нашата крайна цел“… („Домино“:262) „Анубис“ пък въобще не споменава за въпросната идея, но изтъква икономическата полза от сближаването. („Анубис“:215)

Неясно дали като следствие от „сближението“, повечето учебници разказват за повишаването на жизненото равнище и грандиозните успехи във външната политика на режима през 70-те („Булвест 2000:317, 320-321, „Анубис“:214, 220). Макар да признава, че и през този период гражданските права били нарушени, „Домино“ съобщава, че „българите са имали социална стабилност“, защото имали право (к.м. – Е.И.) на „продължителен отпуск, социални осигуровки и пенсии“. Кризата през 80-те се случила заради перестройката в СССР. („Домино“:265) „Булвест 2000“ пък обвинява за кризата Рейгън („Булвест 2000“:322). Три учебника цитират откровението на офицера от Държавна сигурност Костадин Чакъров, че „икономическия крах се криел не само от народа, но и от Живков“ („Булвест 2000“:328, „Просвета“:251, „Рива“:245). И никой от тях (с изключение на „Рива“) не споменава за трите фалита на държавата, два от тях – случили се десетилетия преди Горбачов и Рейгън. Единият е именно през 70-те, по времето на „повишеното благосъстояние“…

И така: България се превърнала в модерна индустриализирана държава („Анубис“:222, „Домино“:271). Производството на електроенергия през 1957 надхвърлило 10 пъти това от 1939. Населението – за 40 години – също нараснало благодарение на социалната политика („Булвест 2000“:329, 335). Интересно би било авторите да отговорят дали – ако не бяхме преживели комунизъм – щяхме да стоим на тъмно и да си точим вода от кладенци…

Разцветът от 70-те и 80-те засягал също образованието и културата. Образованието се освободило от прекалената идеологизация („Булвест 2000:338, „Домино“:270). Може би затова – във всички университети – в I курс се изучаваше история на БКП, във II – политикономия, в III – диалектически материализъм, а в IV – научен комунизъм. Вярно, не учехме история на КПСС, както било в предишни години…

При управлението на Живков държавата отделяла огромни средства за култура. Резултатите не закъснели: станали известни имената на голям брой творци… Благодарение Людмила Живкова България била прославена на световните оперни сцени от Борис Христов („Анубис“:228-229). Мисля си, че изтъкнатите ни творци сигурно щяха да станат известни и без семейство Живкови… Колкото до Борис Христов – благодарение именно на комунизма – той „прославяше България на световните сцени“, но никога не пя на българската…

Дадох само няколко примера за внушенията на поне три от учебниците („Домино“, „Булвест 2000“ и „Анубис“), че Живковият комунизъм бил едно „нормално“ време. С резултатите от подобни внушения се срещам непрекъснато и сега, в университета. Студентите, родени след 1989 и възпитани от носталгията на бабите си по отминалата им младост, заявяват:

„Колко хора са се интересували от човешки права? Важното е, че всяко лято е имало почти безплатно море…“

Обяснявам им, че именно безплатното море и напъните за тежка индустрия, в която доставянето на суровината е по-скъпо от продукцията, са довели до икономическата имплозия на режима. Някои го разбират. Други – не, повлияни от мъчителните усилия на перманентния

преход

също представени изобилно в учебниците. Описана е „дълбоката социално-политическа, икономическа и духовна криза“, настъпила след 1989 и „катализирала процеса на депопулация“. Отварянето на границите предизвикало „нахлуване на култура, която налага други (спрямо какво? – Е.И.) ценности“. Духовността била в агония. А решението от 29.12.1989 за връщането на мюсюлманските имена било компромис… („Домино“:274, 280, 284)

Толерантността, хуманизмът и патриотизмът били декларирани като основни ценности от всички управления, но тяхното проектиране в реалността се оказало нелека задача. По-нагоре в същия учебник четем, че Конституцията от 1947 е в демократичен дух и гарантира свободите на гражданите. Там обаче не се казва дали спазването на такава Конституция се е оказало лека задача… („Анубис“:209, 237).

Най-важното от управлението на Жан Виденов – според учебника на „Булвест 2000“ – е подаването на молбата за членство в ЕС. Малко по-нататък – вече в раздела за икономиката – е съобщено, че човекът щял да направи подходящите реформи, ако масовите протести (заради какво? – Е.И.) не го били свалили от власт… И – за да сме сигурни, че не Виденов, а целият преход ни е докарал до хиперинфлация – по повод банковата криза, предизвикана от неговото управление (1996), e зададен въпрос: „Каква е социалната цена на прехода?“ („Булвест 2000:354, 363, 365).

От „Рива“ пък научаваме, че молбата за членство в ЕС я подал Иван Костов… („Рива“:262).

Вярно е, че правителството на Костов направи много за процеса на присъединяване, но молбата все пак е подадена по времето на Виденов. Той пък не направи нищо друго за присъединяването, а само за поредния срив на икономиката…

Дали заради това Виденов е изтъкнат от „Булвест 2000“ като „личност на епохата“, а Костов не е? („Булвест 2000“:364).

Бих могла да дам още много примери за внушения, продиктувани от политическите пристрастия на авторите. Мисля все пак, че последният – със своята драстичност – е достатъчен да покаже вредата от такива пристрастия.

Мисля също, че учебниците трябва преди всичко да образоват, значи – да предлагат знания, а след това – да възпитават в ценности. За пристрастия не виждам никакво място.

Първоначална публикация в dnevnik.bg.
Публикува се в „Либерален преглед“ със съгласието на авторката.

Източник

 

Проф. Д-р Евгения Иванова (род. 1952) е българска изследователка и авторка на множество публикации в областта на етнологията.

Pin It

Прочетете още...