Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 87% (6 гласувания)

2018 12 Balkan war

Посвещавам на моя прадядо редник Банчо В. Христов,
загинал на 14 ноември 1916 г.
край село Арматос (Арматуш), Битолско.

Защо българската историография продължава да спестява истини

Изглежда, изминалите последни шест години на отбелязване на участието на България в Балканските войни (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.) така и не стигнаха, за да се проведе истински нужният разговор за тези събития и тяхното отразяване в съвременната българска историография и медийното пространство.

На практика почти нито едно от многобройните предавания в популярната телевизионна поредица „История.BG“ не засегна редица неудобни и премълчавани истини. Продължи да господства безразделно един разказ за войните, наложил се постепенно след края на 70-те години и утвърдил се от началото на 90-те насетне. В немалка степен той оставя България да навлезе и в третото десетилетие на 21-ото столетие със схващанията за тези събития от междувоенния период на XX в. Честванията от 2012 до 2018 г. единствено допълнително преутвърдиха съмнителния консенсус сред професионалисти и работещи в медиите относно „войните за национално обединение“.

Не прави изключение и поместената преди дни в „Дневник“ („Голямата война, загубите и поуките“, 13 ноем. 2018 г.) статия на доц. Валери Колев от Историческия факултет на Софийския университет, посветена на стогодишнината от края на Първата световна война и поредицата от мемориални събития в Европа, които отбелязват нейния край. И тя съдържа в същината си все този, меко казано, оспорим, не много убедителен или поне едностранчив разказ за случилото се между годините 1912 и 1918 г. Най-общо той звучи приблизително така: балканските държави, и особено България, не преследвали, подобно на Великите сили, някакви завоевания по време на Балканските войни, а просто влезли в тях с едничка цел –“национално обединение“, което било за тях „жизненоважен въпрос“. С все същата цел България влязла по-сетне и в Първата световна война. Доказвало го освобождаването на Добруджа и Македония. Без да е решаващо, за поражението на страната в световния конфликт роля играела и крайнолявата антивоенна пропаганда на земеделци и комунисти. Иначе и в трите войни България участвала само с „най-благородни подбуди“. Диктатът на възмездието, което победителите наложили през 1919 г. над победените, потъпкал принципа на „справедливостта“ и родил бъдещите кризи в международните отношения. За да изглежда обаче целият този добре вчесан разказ верен и неоспорим, няма как редица добре известни факти да не бъдат старателно заметени от съвременната българска историография под килима. Така е направено и в поместената в „Дневник“ статия.

Материалът на доц. Валери Колев продължава да твърди съмнителни неща, свързани с войните от преди век, както и с мирното уреждане на света след тях. Той просто повтаря утвърдения канон. Всъщност още от началото на 80-те години на отишлия си ХХ в. Първата световна война започна да се представя като „империалистическа“ и за двата воюващи блока, но „освободителна“ и „обединителна“ за България. По този начин и доц. Колев заема клишето „национално обединение“ от идеологията на самите войни и просто му придава уж научна стойност. И понеже все пак говори не кой да е, а цял „доцент“ по история – значи казаното няма как да не е вярно.

Но нека сега разгледаме всички тези твърдения от разказа на доц. Колев едно по едно.

Твърдение първо. Балканските държави, „и особено България“, не преследват, подобно на Великите сили, завоевания или „привилегии“, а просто си влизат във войната с цел „национално обединение“, което освен всичко е за тях „жизненоважен въпрос“. При внимателно вглеждане обаче споменатото твърдение е най-меко казано оспоримо, макар и да е твърде вкоренено сред професионалистите и обществеността клише. То става възможно единствено ако се скрива фактът, че навлизащата на територията на Османската империя българска армия съвсем не среща само българско и християнско население. Точно обратното. Твърде често тя се натъква на небългарско и нехристиянско население, бягащо от нейното „освобождение“ и „обединение“.

Добре известно е, че в Одринска Тракия – където е основният фронт, на който е ангажирана и жъне първоначално победи българската армия – българите съвсем не преобладават. Изисква се голяма смелост в изчисленията, за да стигнат дори и твърде съмнителната една трета. Следователно, в пределите на страната се включва определено небългарско население (турско, мюсюлманско, гръцко и т.н.), което едва ли идентифицира мечтаното си бъдеще с българската държава.

Не по-различно е положението и в Родопите. При настъпването на българската армия повечето населени места са били наистина „освобождавани“, но най-вече от бягащите им жители – турци и мюсюлмани. Неслучайно на 24 март 1941 г. самият тогавашен български външен министър Иван Попов споделя в личен разговор с главния редактор на тогавашния „Дневник“ Стефан Танев: „Говоря ти интимно … Та владееме ли ние и сега фактически Родопите. Те са наши само административно. Какво е населението, което обитава там? Помаци и турци.“

Макар и не в същите мащаби подобен проблем донякъде съществува и в определено далеч „по-българската“ Пиринска Македония. Първият „освободен“ и „национално обединен“ от българската армия град Горна Джумая (Благоевград) в навечерието на Балканските войни има според българските данни на Васил Кънчов около 6 000 жители, от които към 4 500 са турци, 1 300 българи и около 200 души власи, гърци, евреи и роми. През 1915 г. Богдан Филов свидетелства: „Градът има около 5 000 жители; много къщи са изгорели по време на войната. Турците почти всички се изселили; сега има само няколко фамилии.“

Що се отнася до „освободеното“ и „обединено“ след дни Симитли – според отново български данни на Васил Кънчов и Георги Стрезов – селото е изцяло мюсюлманско, без нито една християнска къща. Пак по български данни на Димитър Гаджанов след неговото „освобождение“ в резултат от „войната на кръста срещу полумесеца“ от 1912 г. мюсюлманското население се изселва изцяло.

Видно е, че двете населени места са били на практика освободени от своите жители, някои от които са живели там в продължение на столетия и това е била тяхната земя, тяхната родина. Тук са се намирали костите на дедите им.

Ако говорим пък за Македония като цяло, не е ли време вече да се каже, че дори и според български автори „българите“ са само относително, но не и абсолютно мнозинство, чакащо „национално обединение“. Там те живеят заедно с турци, албанци, гърци, власи и т. н. Към това можем да прибавим категоричността на всички статистики, че в цяла Южна Македония преобладава гръцкото население, а в най-западните части е налице значително албанско присъствие. От българските статистики пък трябва да се извадят от графата „българи“ мюсюлманите, патриаршистите (които се считат за „гърци“), „сърбоманите“. Накрая не е зле и да се направи една уговорка за национално безразличните – явление, което в онази епоха е характерно в Европа не само за Македония.

Заедно с това в много от очертаващите се през пролетта на 1913 г. нови български територии в Западна Тракия е налице и гръцко население. А и доколкото както в Родопите, така и в Западна Тракия, видимо преобладават нехристияните, това също поставя под съмнение стремежа за някакво „национално обединение“.

Да припомняме ли, че не само в навечерието на Балканските войни българските искания с оглед на „жизненоважния въпрос“ (по доц. Колев) за „националното обединение“ включват определено получаването на Солун и Одрин едновременно. Ала населението и на двата града трудно може да оправдае убедително подобни претенции. Видимо не са и чак толкова „жизненоважни“ за съществуването на България, щом тя и повече от цяло столетие продължава да съществува и без тях. В Солун българите се нареждат едва след евреи, мюсюлмани и гърци, като относителното мнозинство е на евреите. Много пък от тях, заедно с мюсюлманите, бидейки мнозинство, в навечерието на войната остават лоялни на Османската империя.

Последните претенции не са толкова учудващи. Още от „Възраждането“, по време на църковно-националните борби, българската програма включва „картографиране“ на бъдеща екзархийска територия с Одрин, Солун, Ниш, Кюстенджа и Призрен едновременно. Нееднократните намеци тук и там в бъдеще за Цариград, съчетани и с разказа за българските средновековни владетели, след първите победи през есента на 1912 г. получават истинска плът и кръв. По този начин влизането в османската столица (трудно можещо да има нещо общо с каквото и да било „национално обединение“) се превръща в мания. Като добавим и „сънищата“ на цар Фердинанд за островите Тасос и Самотраки, просто да се чуди човек къде е тук „националното обединение“?

Въпреки наличието на безспорно преобладаващо българско население в Пиринска Македония, Малкотърновско, Ортакьойско (Ивайловградско) и части от региона на Мустафа паша (Свиленград) в новите територии твърде често е налице практическа невъзможност преди войната да се приложи ясно и категорично етническият принцип. Дори и по български данни няма как в териториите, които през Първата балканска война са заети от български войски и предстои да влязат в българската държава, да живеят повече от 40% българи. И то по оптимистични български данни. А убедително звучи и да са по-малко. Всъщност, в момента, в който балканските християнски държави, включително и България, влизат във войната с отживели времето си кръстоносни идеи (за „борба на кръста против полумесеца“), точно „болният човек“ на континента, за който доц. Колев припомня в текста си, и най-вече неговите прогресивни представители от проевропейските среди на върхушката, правят последните опити да активират някакъв граждански патриотизъм в полза на застрашената империя, без да успеят да привлекат с изключение на евреите, нито една от немюсюлманските народности в нея.

Твърдение второ. И в Първата световна война България участва отново не за някакви „политически привилегии“, а за „национално обединение“, което отново е „жизненоважният въпрос“. Причина за това били „неотговарящите на етническия принцип граници, наложени през лятото на 1913 г. в Букурещ и Цариград“ (същото, разбира се, можем да кажем и за Лондонския договор, но не го правим защото е благоприятен за балканските съюзници). Това се доказвало от „помощта на повторно освободеното население в Македония и Добруджа.“ В случая обаче не можем да минем без някои важни детайли. Поставят се видимо на една плоскост две области, в които положението не е идентично.

В самата Вардарска Македония ситуацията не е по-различна от тази в навечерието на 1912 г. Елитът все още е с българско национално чуство и след него върви мнозинството от екзархийското население. Ала остават и значими групи от малцинства. Заедно с това степента на изкристализиране на българското национално самозъзнание сред бившето екзархийско население не е еднаква. Същото може да се каже и за усещането за близост или някаква общност с българската държава и нейната национална идеология. Разполагаме с куп сведения, и то от български източници, за липса на ентусиазъм сред населението във Вардарска Македония, за нежеланието му да служи в българската армия, за инертност на масата и нейно безразличие към национална кауза. Макар българските войски да са посрещнати като освободители и да няма проблеми при изграждане на българска администрация, все пак военновремените условия видимо изискват отдаденост на София, за която местното население не е готово. Ето защо можем да кажем, че Вардарска Македония едновременно и подкрепя, но и поставя редица уточняващи въпроси пред тезата на доц. Колев за „национално обединение“.

Да минем на Добруджа. Дълго време изключително рядко населена, от края на XVIII до средата на XIX в., в резултат от непрестанни миграции, Добруджа увеличава неколкократно своето население. Тук се заселват по-късно и османпазарски турци, трансилвански овчари мокани, българи от Сливенско и Ямболско, котленски овчари, българи от Балкана, както и немалко турци, татари, гагаузи, роми, германци, евреи, румънци, гърци, арменци, руснаци/украинци. В началото на ХХ в. пък пристигат и колонисти, предимно евреи от Румъния и Южна Русия. Българизирането и румънизирането на областта личи много ясно по имената на населените места. Онези от османско време винаги са свързани с някаква легенда, а българските и румънските най-често звучат като поставени от комисия.

В крайна сметка на фона 1915-1918 г. Вардарска Македония и специално Южна Добруджа – макар и не цяла Добруджа – са просто по-убедителни от гледна точка на националния принцип и повече пасват на тезата за „национално обединение“, но и двете съвсем не са територии населявани единствено от българи. В първата и степента на национална осъзнатост на населението е различна.

Още по-проблематична обаче става тезата на доц. Колев, когато се насочим към другите териториални завоевания на България – тези извън Вардарска Македония и особено Южна Добруджа. Докато в търсенето на балкански съюзници през 1911-12 г. българската политическа класа и управляващи среди не вадят всички териториални претенции (остават само до Солун и Одрин), то в по-късните контексти на 1915 и 1916 г. те ще актуализират апетити, които са лансирани далеч преди 1911-12 г. Само дето в навечерието на сключване на Балканския съюз – поради търсенето на съюзници срещу Османската империя – са били неудобни. За малко от тях може да се каже, че наистина подхожда здраво вкоренената в българското професионално историографско мислене терминология за „национално обединение“.

Да преминем към заетите от българската армия през Първата световна война територии в Сърбия. България присъединява Поморавието (до устието на река Велика Морава) и голяма част от Косово, получавайки така безпрецедентно териториално разширение в западна посока. Тези нови територии надхвърлят чувствително и разбиранията дори на самите българи за границите на „българското племе“. Мнозинството от населението в цялото Поморавие съвсем не се определя като българско и не се идентифицира с българската държава и национална казуза. Нещо повече. То гледа с видима враждебност на българските окупационни власти, смята ги за завоеватели, и с надежда очаква възкръсването на Сърбия. Ето защо да се говори за „национално обединение“ тук е просто нелепо.

Как стоят нещата в Косово? Тук още от „освободителните“ и „обединителни“, както твърди доц. Колев, войни на балканските християнски държави срещу Османската империя е налице силно надмощие на огромното албанско население, възлизащо на около ¾. Но и сред мюсюлманското и християнското население не са налице твърде избистрени национални категории. Самото славянско и християнско население е индиферентно по въпроса дали ще го управлява Белград или София, стига да не е под „турска власт“. И това на фона на почти категоричните предпочитания на косовските албанци към Османската империя. Картината е видимо доста по-различна от тази в Поморавието. Ала бидейки ¾ мюсюлманско (или албанско), окупираното през 1915 г. Косово въобще не се появява в българското национално въображение като българско. По този начин и тук говоренето за „национално обединение“ е абсурд. А след есента на 1915 г. българското правителство няма никакви намерения да връща, която и да било от тези територии.

Съвсем не се вписват в представите за „национално обединение“ и българските претенции от тези години за Албания и излаз на Адриатика. Тук заедно със сръбските територии можем да говорим вече и за някакъв български регионален империализъм. В началото на 1916 г. български войски заемат Елбасан. Появяват се планове след края на войната за лична уния между България и Албания (княз Кирил да заеме албанския престол), както и за завземане на част от албанската територия с цел България да получи излаз на Адриатическо море. Определено обаче са налице стремежи за получаване – ако е възможно – едновременно на адриатическия бряг и Кавала. Излишно е просто да доказваме, че тук не се търси никакво „национално обединение“, а претенциите са диктувани от геополитически и стратегически цели.

И още нещо. Да не забравяме ясно очерталото се желание по време на войната на българските управляващи среди за окончателно унищожаване на сръбската държава, които отново надхвърлят всякакви цели като „национално обединение“. Тук не става дума за санстефанските Пирот и Враня или за екзархийските Ниш и Лесковац. Териториалните претенции на София към североизточна Сърбия и Неготински окръг крият в себе си единствено стратегическата мотивация за обща граница с Унгария.

Ето защо дори и да приемем с оглед на тезата за „национално обединение“ някаква адекватност на претенциите за определени региони в Тракия и Македония, както и за Южна Добруджа, то исканията за Поморавието, Косово, за Албания и за пълно заличаване на Сърбия от картата демонстрират липсата на всякакъв смисъл да се взираме в демографски статистики и етнографски карти, както и … да говорим за „национално обединение“. България се стреми най-вече да стане втора регионална сила след Австро-Унгария.

Твърдение трето. Според доц. Валери Колев важна, макар и без да е решаваща за военния разгром на България, е антивоенната пропаганда на земеделци и тесни социалисти. Те били лесно възприели Лениновата идея, че войната може да доведе до събаряне на правителството и монархията и преминаване задълго на властта в страната в техни ръце. Тук само ще кажа, че подобно твърдение може би е подходящо за началото на 90-те, но не и за 2018 г. В поредица предавания на „История. BG“ наистина се утвърждава като официална тази гледна точка – как всички бунтуващи разединяват нацията. Питам се дали най-новите инициативи на добре известни с връзките си с бившата Държавна сигурност общественици за създаване на някакъв Съвет на старейшните, който да инкриминира подобно мислене, не са част от някакъв по-общ план в тази посока?

Митът за „удара с кинжал в гърба“ бе нещо, което германската историография от 60-те години насам упорито трябваше да пребори. Много усилия в тази посока през последните години положи Златко Енев с неговия „Либерален преглед“. Текстовете му за преработването на травматичното минало в следвоенна Германия продължават да са актуални за днешния български контекст. Свършеното от германските ни колеги историци по отношение на войните продължава да е несвършено от българските. При това нека още веднъж да повторим – българската наука не използва времето от 2012 до 2018 г. за това. Дано стогодишното отбелязване на Ньой през следващата 2019 г. най-после да бъде използвано в тази посока.

Твърдение четвърто. Особено недоумение буди виждането на доц. Колев как България „участва в трите войни с най-благородни подбуди“. Това няма как да звучи убедително след гореизложените факти, че става дума за превръщане на страната в регионална империя, за завземане на територии с отсъстващо в тях българско население или други, в които то е видимо малцинство, с упражяването на протекторат над една съседна страна и заличаване от картата на друга. За да изглежда тезата убедителна, отново историците трябва да спестяват и премълчават добре известни факти. Сред тях и за масовото насилие извършвано по време на Балканските войни било от самото българско население, било от паравоенните формирования на ВМОРО, било от самата редовна българска армия спрямо турци, мюсюлмани и гърци.

Твърде добре документирани са поведението на българската армия, паравоенните формирования и българското население по време на Първата балканска война. Още през октомври 1912 г., пишейки до Лора Каравелова от Мехомия (Разлог), Пейо К. Яворов е категоричен: „2-3 дни бях свидетел на най-отвратителните сцени: убийства, пожари, грабеж и неща още по-ужасни. Българите, главно тукашните, се оказаха достойни ученици на турците. Душата ми е потресена до дъно. Рядко съм чел за войни тъй жестоки, тъй варварски като сегашната. Дано по-скоро дойде мирът…

Макар и дело на смятаните – не без основания – за пробългарски настроени Павел Милюков и Хенри Брейлсфърд, „Карнегиевата анкета“ недвусмислено свидетелства как редица мюсюлмански села са наистина напуснати предварително от техните жители, а по-сетне запалени и опустошени. Български паравоенни формирования, разбирай обикновено четите на ВМОРО, са оставени в продължение на цели седмици да действат необезпокоявано и да се саморазправят с местните турци „по начин, практикуван от собствените им инстинкти“. На немалко области мюсюлманските села са систематично изгаряни от жителите на съседни християнски села. Отново „Карнегиевата анкета“ говори още за множество умишлено подпалени и разрушени мюсюлмански селища; за сравнени със земята или превърнати в складове за боеприпаси джамии; за разрушени мюсюлмански училища; за масов глад и погром над турците при обсадата на Одрин; за случаи на малтретиране на турски военнопленници от български войници; за „дразнещите изнудвания“ в падналия Одрин. Не са пропуснати „изстъпленията, извършени от българските чети през есента на 1912 година“ в района на Кукуш, сред които изгаряне на турски къщи; кражби на пари и скъпоценности от мюсюлмански домове; ограбване на мюсюлмански дюкяни; побоища над мюсюлмани; вземане от „българските власти“ на зърнени храни и животни без всякакви разписки и бележки за реквизиция; убийства на обезоръжени мюсюлмани; затваряне на хора в джамии и изгарянето им живи; разстрелването им при опит за бягство; оставяне на трупове на мюсюлмани с дни по улиците; изнасилвания на турски жени и момичета; избиване дори на жени и деца за удоволствие; убийства на около 2000 обезоръжени турски войници, заминаващи си за вкъщи; налагане на откуп на турци, тяхното изкупуване и последващото им подло убиване; рязане на човешки тела на мюсюлмани; затваряне на хора в джамии и тяхното изгаряне живи; затваряне на жени в плевни и тяхното изнасилване; удряне на малки деца в стените и тяхното убийство. Вероятно всичко това с „най-благородни подбуди“? В различните случаи се говори за действия на местно българско население или комитите от четите на ВМОРО, но в други и на „редовните български власти“ или при тяхното безучастие. И колко още столетия от Балканските войни трябва да минат за да се признае това, да влезе в учебниците, да има за него предаване по телевизията?

А извършената по инициатива на Българската православна църква, с подкрепата на цар Фердинанд, правителството на Ив. Евст. Гешев, ръководството на ВМОРО, местни ентусиасти учители и чети от християнските села асимилационна кампания чрез масовата, насилствена и унизителна „кръстилка“ над около 250 000 мюсюлмани в Южните, Централни и Източните Родопи, както и в Беломорието, Неврокопско и Драмско, поречията на Места и Струма, а по-късно и в Северните Родопи? Въпреки нейната спонтанност и елемент на импровизация, тя някак логично произтича от всеобщото разбиране на тази война най-вече като борба на „кръста срещу полумесеца“. И тук ли трябва да търсим „най-благородни подбуди“?

Що се отнася до Междусъюзническата война, тук макар да цитираме упорито стореното от гърци, сърби и турци срещу българите, обикновено спестяваме обилните данни за кланетата над гръцкото население в Доксат и Демир Хисар; опожаряването и опустошаване на Доксат; извършените убийства по време на българското нападение; варварските убийства на беззащитни жени и деца, на мирно и цивилно гръцко население; похищенията над жени и момичета. Анкетата е категорична за „тежката отговорност, която пада върху българските офицери за тази катастрофа“.

И за Серес разполагаме с обилни данни за грабежи и палежи, извършвани от български войници при оттеглянето им от дюкяните на мюсюлмани, евреи и гърци; за разрушаване на 4 000 от общо 6 000 къщи; за избиване на намиращи се в затвора затворници; малтретиране на гърци и тяхното последващо убиване; за безмислена артилерийска атака срещу неукрепен град; убийства на мирни бегълци; мъчителна смърт, покосяваща много стари и немощни хора.

Що се отнася до засегнатата в статията на доц. Колев Първа световна война, и тук трудно можем да намерим „най-благородни подбуди“. Напротив. Реалността е съвсем друга. В Поморавието още от края на 1915 г. – в резултат от заповед на българското военно ръководство – българската армия участва в организирано избиване на хора. Извършват се организирани масови депортации и убийства, без съд и присъда, на представители на сръбската интелигенция. Безследно изчезват сръбски попове, учители, съдии, депутати. Местното население е обявено за българско и срещу него се води политика на принудителна асимилация. Избивани са и открити сръбски дезертьори и разбягали се войници. И макар без правителството в София да е пряко съпричастно към тези масови убийства и интернирания на цивилни, то все пак ги търпи. До българския парламент достигат сведения за български войници, участвали в екзекуции на невъоръжени хора, в резултат на което получили и остри психически разстройства. За чест на българското офицерство има и такива, които са отказвали да изпълняват фаталната заповед. В самото извършване на убийствата се преплитат както краткосрочни чисто военни съображения, свързани с гарантиране на реда и сигурността, така и една дългосрочна политическа цел за българизация на Поморавието.

Масови убийства са извършени и по време на потушаването т. нар. Топличко въстание през март 1917 г. Избитите 2 до 3 000 сърби, довеждат до отмъстителната акция на Коста Печанац, който успява да се промъкне с паравоенно сръбско формирование в старите български предели и да избие над 30 мирни и цивилни български поданици, сред които и жени и деца, в селата Горна и Долна Любата, Босилеград, Горна и Долна Лисина, Топли дол, Горна и Долна Ръжана. Разбира се, предизвикалите отмъстителността български офицери не само са проспали сръбското нахлуване, но и тотално избягват след войната от българския съд възмездието за своите предишни престъпления.

Може да възникне въпросът при „разбойническото“ поведение на вВлики сили и страни, абонирани за хуманизма и човешките права, защо трябва да искаме „благородни мотиви“ от България? Проблемът е, че дори и през 2018 г., вместо да нормализираме разказа за войните и демонстрираме така описаното от мен по-горе тяхно истинско лице, ние продължаваме да говорим за „национално обединение“, за „земи с преобладаващо българско население“, за „най-благородни мотиви“ (единственото изключение през последните години е младият историк Мартин Вълков). И шест години вече възпоминания на войните не ни стигнаха, за да ревизираме този разказ, а напротив – занимаваме се с неговото преутвърждаване. Докога?

 

Стефан Дечев
Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010), Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912 (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност (XIX-XXI век)“, София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.
Други статии от този автор
Посетители: 77

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    И така, ето тук... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    „Имитацията и... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Иван Кръстев, без... преди 2 дни
  • Атанасов писа Още
    Много се чудят как... преди 3 дни
  • Николай Колев писа Още
    Днес попаднах на едно... преди 3 дни
  • Бременна с ДЯ писа Още
    Не, НЯМА! Като не сте... преди 3 дни
  • Бременна с ДЯ писа Още
    галка писа:
    Хората са жестоки...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Четеш текста като... преди 3 дни
  • Kunev писа Още
    Само като прочетох... преди 3 дни
  • Атанасов писа Още
    По вече от осемдесет... преди 3 дни
  • Олег Витов писа Още
    Проекта на Паисий за... преди 5 дни
  • Qwerty писа Още
    От този миш-маш... преди 5 дни
  • Адвайзер писа Още
    Сега е моментът да се... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Quoth the Raven, "Nevermore"...  преди 6 дни
  • Kunev писа Още
    Национализмът е... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, сега ще... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Саръ Салтък. преди 6 дни
  • Златко писа Още
    А също и този важен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И, като послеслов към... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Почти винаги е имало... преди 1 седмица
  • Герган Ценов писа Още
    Чудесна статия - не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Кън Татяна: в България... преди 1 седмица
  • Татяна писа Още
    Страхотен текст!!!... преди 1 седмица
  • Татяна писа Още
    Към Валери: не е вярно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Защо сравни Тачър с... преди 2 седмици